Джон Сандфорд
Жертви на безумието (1)

1

Бурята се разрази късно следобед. Гъсти сиви облаци изпълзяха над езерото като свити на топка мръсни чорапи търкулнали се от коша за мръсно бельо. Студеният вятър издухваше листата от клоните на брястовете, яворите и дъбовете по крайбрежието. Белият флокс и чернооките сузании свеждаха глави под напора му.

Краят на лятото бе дошъл твърде рано.

Джон Мейл вървеше надолу по плаващия док на компанията „Лодки под наем Ърв“, а около него се носеше смесена миризма на бензин, сушена риба лешанка и мъх. Старецът го следваше по петите, пъхнал ръце в овехтялата си износена дреха. Джон Мейл не разбираше нищо от остарели машинарии — дросели, свещи, карбуратори и други такива. Имаше си някакво понятие от диоди и резистори, можеше да прецени доколко една част си я бива или не, но познанията му стигаха дотам. Но в Минесота да познаваш лодките и да знаеш всичко за тях се приемаше за нещо напълно естествено и логично, колкото самата генетична наследственост. Ето защо той не срещна никакви трудности, когато реши да наеме от стария Ърв моторница „Ланд“, дълга около 14 фута, с извънбордов двигател, тип „Джонсън“. Всичко, което трябваше да представи, бе шофьорска книжка и депозит от 20 долара. Мейл се качи в лодката, избърса с длан водата от седалката и седна. Старият Ърв стоеше встрани и му обясняваше как да запали двигателя, как да спре, как да насочва лодката и да увеличава скоростта. Целият урок трая не повече от трийсет секунди. После Джон Мейл заедно с евтината си макара, въдица „Зебко“ и с една червена пластмасова кутия за рибарски принадлежности, която сега беше празна, отплава в езерото Минетонка.

— И да се върнете преди мръкване! — провикна се Ърв след него.

Старият човек остана да стои на дока и да наблюдава как лодката на Джон Мейл бавно се отдалечава.

Когато докът остана зад гърба на Мейл, небето над него беше ясно, а въздухът — кристалночист и топъл като през лятото, въпреки че на запад хоризонтът изглеждаше различно. Помисли си, че вероятно се задава буря. Тя сякаш се спотайваше някъде там зад редицата от дървета. Но това беше без значение. Може би грешеше. Може би просто така му се струваше.

Следваше бреговата линия в продължение на три мили в посока североизток. Големи къщи — строежът им със сигурност е струвал милиони долари — се редуваха една след друга, а педантично оформените им поляни се спускаха към водата. Изрядно поддържаните цветни лехи изглеждаха като пощенски марки, залепени върху поляните. Между лехите се извиваха алеи от дребен чакъл. Лебеди, изваяни от камък, и патици — от хоросан, сякаш се клатушкаха в тревата.

Всичко изглеждаше различно, когато се наблюдаваше от езерото. Мейл си помисли, че е отишъл твърде далеч, но все още не бе открил къщата. Спря и се върна обратно, после направи кръг и заобиколи. Най-после на север, доста по-далеч, отколкото беше очаквал, забеляза онази странна, приличаща на кула, къща, която се бе превърнала в един вид местна забележителност. Загледа се надолу по крайбрежието — първата, втората, ето третата, това беше къщата — изградена от камък, стъкло, кедрово дърво и мозайка от червени речни камъчета. В най-отдалечения край на покрива едва се забелязваха високите върхове на смърчовете, които ограждаха улицата. Букет петунии, разцъфнали в червено, бяло и синьо, с цветовете на националния трибагреник, гордо надничаха иззад потъналата в зеленина стена, издигната точно там, където започваше наклона на поляната. Открита моторна лодка стоеше непосредствено до плаващия док.

Мейл изключи двигателя и остави лодката да спре по инерция. Бурята продължаваше да се спотайва някъде там зад дърветата, а вятърът затихваше. Той извади въдицата, разви кордата от макарата, прекара я през пропускателния пръстен на въдицата, после през горния й край и я хвърли зад борда без стръв и без каквато и да е тежест. Кордата изплува и остана да се носи по повърхността, което за него беше без значение. Поне имаше вид на човек, излязъл да лови риба.

Мейл се разположи върху твърдата дъска на седалката, отпусна рамене и започна да наблюдава къщата. Тъй като там нищо не помръдваше, само след няколко минути наблюдение фантазията му заработи.

Лесно му се отдаваше да фантазира. Беше станал нещо като специалист в тази област. Спомни си, че за наказание го заключваха, без да има достъп до някакви книги, игри или телевизия. Чувстваше се ужасно, но те знаеха, че страда от клаустрофобия и това бе част от наказанието. Тогава, за да не се побърка, той търсеше спасение в собствените си фантазии. Сядаше върху кушетката с лице към голата стена и започваше да фантазира свои филми, като мечтите му бяха изпълнени със секс и страст.

Анди Манет участваше в ранните му въображаеми филми. Постепенно те намаляха, а през последните няколко години почти бяха изчезнали. Вече рядко се сещаше за нея, но неочаквано онзи глас в него проговори отново и тя пак се върна в сънищата му.

Анди Манет. Парфюмът й можеше да възбуди дори и мъртвец. Тя имаше слаба, издължена фигура, тънка талия и бели гърди. Вратът й изглеждаше наистина елегантен, когато човек я погледнеше в гръб, а черната коса бе прибрана зад мъничките й уши.

Мейл гледаше към водата втренчено, с широко отворени очи. Въдичарският прът беше провиснал над планшира на лодката, но в съзнанието си той виждаше само нея. Наблюдаваше я как преминава през тъмната стая и идва към него, разсъбличайки копринената си рокля. Когато я докосна, тялото й беше топло, а кожата — гладка и чиста. Можеше да я почувства дори с върховете на пръстите си.

— Направи го! — казваше той на висок глас, а после се хилеше — Да, тук долу…

Прекара така повече от час, като от време на време си промърморваше нещо на глас, после въздъхна, тялото му потрепери и той се отърси от видението. Видя, че светът около него се е променил.

Небето изглеждаше сиво и намръщено. Облаците се скупчваха все по-високо. Вятърът свистеше около лодката и подмяташе тънката корда над водата като крехко стебло на тръстика. Там, където езерото беше най-дълбоко, той забеляза разпръскваща се пяна от малка вълна.

Беше време да тръгва.

Протегна ръка да запали двигателя и точно в този момент я видя. Тя стоеше изправена до панорамния прозорец, облечена в бяла рокля. Въпреки голямото разстояние от около триста ярда, той лесно разпозна фигурата и характерната за нея поза на неподвижно напрегнато внимание. Усети погледа й. Анди Манет беше телепат. Тя можеше да надникне направо в мозъка ти и да изрече точно онези думи, които се опитваш да скриеш.

Джон Мейл погледна встрани, за да се предпази и за да не й даде възможност да разбере, че той е вече тук.

Анди Манет стоеше до панорамния прозорец, загледана в дъжда, който се изливаше над къщата и в тъмнината, която се спускаше заедно с него. Там, където поляната образуваше слаб наклон близо до брега на езерото, белите цветове на високо израсналия флокс се огъваха от вятъра. До края на седмицата от тях нямаше да е останала и следа. Над върховете на флокса тя виждаше самотната фигура на рибар, седнал в една от боядисаните в оранжево лодки на Ърв. Мъжът стоеше там от пет часа следобед и доколкото можеше да види не беше уловил нищо. Би могла да му каже, че на дъното няма друго освен безплодна тиня и че самата тя никога не е хващала риба в тези води.

Докато го наблюдаваше, той се извърна да запали двигателя. По-голямата част от живота си Анди беше прекарала все около лодки и нещо в начина, по който този човек се движеше, й подсказа, че той вероятно не разбира нищо от двигатели — не знаеше как да запали със сядането зад кормилото.

В момента, в който се обърна към нея, тя усети погледа му и си помисли, колкото и нелепо да изглеждаше, че може би го познава. Той беше толкова далеч, че тя дори не различаваше контурите на лицето му, но въпреки всичко в цялото му телосложение, главата, очите и раменете, в начина по който се движеше, имаше нещо познато.

След малко той издърпа въжето на стартера и секунди по-късно се отправи към брега; едната му ръка придържаше шапката върху главата, а другата стоеше върху лоста за управление. Едва ли я бе забелязал. Зад гърба му дъждът се лееше като из ведро.

За съжаление краят на лятото бе дошъл твърде рано.

Анди се отдръпна от прозореца и премина през стаята, за да включи осветлението. Мебелировката — явно подбрана с вкус, създаваше усещане за уют: тежки провинциални канапета и столове, ръчно изработени маси, лампи и килими. Нещо в ъгъла напомняше стила на Шейкър. Естествено и изкуствено дърво се съчетаваха с омекотени, едва доловими, но на места смело подбрани нюанси. Червеното в цветовата гама на килима добре подхождаше на старинната маса от кленово дърво, а сините ивици загатваха за небето навън.

Къщата, винаги топла и приветлива в миналото, сега й се стори студена, след като Джордж вече го нямаше и след всичко онова, което й бе причинил.

Джордж със своята недодяланост и агресивност, с грубото си лице и интелигентни очи беше за нея едновременно движение, енергия и мисъл, дори усещане за сигурност. Но сега го нямаше.

Анди беше крехка жена, висока, чернокоса, и излъчваща неосъзнато благородство. Често изглеждаше превзета, но това не беше преднамерено. Крайниците й просто се движеха в хармония с тялото, а главата й винаги беше високо вдигната сякаш готова за портрет. Обеците от перли и прическата й намекваха за определен начин на живот — за коне, яхти и ваканции в Гърция.

Не можеше да бъде друга. А дори и да можеше, не би се променила.

Светлините във всекидневната разсейваха сгъстяващия се навън мрак, когато Анди се отправи към стълбите за горния етаж. Трябваше да напомни на момичетата, че утре е първият им учебен ден, да ги подкани да си изберат дрехи и да си легнат рано.

Беше накрая на стъпалата и тъкмо тръгваше към стаята на момичетата, когато дочу от противоположния край на коридора звуци от музика от някакъв долнокачествен филм. Очевидно гледаха телевизия в спалнята. Докато вървеше натам, Анди чу как някой бързо превключва каналите. Когато влезе в стаята, момичетата съсредоточено гледаха новините по Си Ен Ен и долепили глави една до друга оживено обсъждаха фиксинга на цените и влиянието им върху потребителя.

— Здрасти, мамо — весело поздрави Дженевиев.

Грейс вдигна поглед и се усмихна, но изглеждаше някак прекалено радостна от това, че я вижда.

— Здравейте — отвърна Анди и се огледа наоколо. — Къде е дистанционното?

— Ей там, на леглото — невинно промълви Грейс.

Дистанционното лежеше по средата на леглото, набързо захвърлено далеч и от двете. Прелетяло беше половината стая, за да се озове там. Анди го взе.

— Извинете ме, момичета — каза тя и започна да прехвърля каналите. На един от тях попадна на напълно разголена любовна сцена, която още не беше приключила.

— Ах, вие. — Анди ги изгледа укорително.

— Това е добре за нас — запротестира по-малката й дъщеря, без дори да прави опит да отрича. — Нали трябва да откриваме нещата сами за себе си.

— Но не по този начин — каза Анди, като побърза да смени канала. — Можете да дойдете и да говорите с мен.

Тя погледна Грейс, но по-голямата й дъщеря гледаше встрани — вероятно беше малко ядосана и смутена.

— Хайде, нека всички да си приготвим нещата за училище и да се изкъпем.

— Пак започваш да говориш като лекарка, мамо — отвърна и Грейс.

— Съжалявам.

Трите вече вървяха към детската стая, когато в коридора Дженевиев изведнъж изръси:

— Боже мой, този беше истински сладур!

Последва секунда объркване и тишина, след което Грейс започна да се кикоти, а само две секунди по-късно и Анди избухна в смях, а след пет секунди и трите вече се превиваха от смях на килима. Смяха се, докато от очите им не потекоха сълзи.

 

 

През цялата нощ дъждът валя като из ведро, само на сутринта спря за няколко часа, после отново заваля. Анди качи момичетата на автобуса, пристигна на работа десет минути по-рано и веднага се зае с пациентите си — изслушваше ги внимателно, усмихваше се насърчително и от време на време настоятелно им говореше.

Разговаря с жена, преследвана от мисълта за самоубийство; с друга, която вярваше, че е мъж, затворен в женско тяло, и с мъж, обсебен от стремеж да контролира най-незначителните неща от семейния си живот, но който въпреки че осъзнаваше, че постъпва неправилно, не можеше да се спре.

По обяд тя извървя две пресечки до магазина за готови храни и донесе пакетиран обяд за себе си и за партньора си. Двамата прекараха обедната почивка разговаряйки около час със счетоводителя за социалното осигуряване и таксите за трудови компенсации.

Следобед в работата имаше известен напредък: един полицай, страдащ от хронична депресия, бе започнал да показва признаци на подобрение след назначеното му ново лечение. Беше мрачен човек с бледо лице, който отдалеч миришеше на цигари. Но днес той се усмихна срамежливо и каза:

— Дявол да го вземе! Това беше най-добрата ми седмица от пет години насам. Пак започнах да се заглеждам по жените.

 

 

Анди напусна кабинета си по-рано от обикновено. Навън дъждът продължаваше досадно да вали и покриваше улиците с кал. Тя подкара колата към задната част на жп разклона, премина покрай разпръснатите в безпорядък бели вили в стил „Нова Англия“ и накрая покрай потъналите в зеленина игрища на училището „Бърис“. Големи яворови дървета ограждаха училищния паркинг. Сочните наедрели червени цветове на растенията, като че ли предвещаваха настъпването на есента. Точно срещу входа на училището една брезова горичка се къпеше в златисти жълти багри — в неприветлив ден като днешния това бе приятен поздрав и отмора за очите. Анди спря колата на паркинга и забърза към сградата. Топъл мирис на дъжд и влажна земя се носеше из въздуха, надвиснал като мъгла над мокрия асфалт.

Родителските срещи бяха рутинни. Всяка година на първия учебен ден Анди присъстваше на тях — запознаваше се с учителите, усмихваше се на всички, изразяваше готовност да помогне с каквото може при изготвянето на програмата за Деня на благодарността и подписваше чек за допълнителните образователни програми. Слушаше все едни и същи неща: „О, толкова се радвам, че Грейс е при нас, тя е такова умно дете, енергична, първенец на училището… и т.н.“.

Анди обичаше да ходи на тези срещи, но още повече се радваше, когато свършеха.

 

 

Когато всичко приключи, тя и момичетата излязоха навън и видяха, че дъждът се е усилил. Лееше се от обезумялото небе така, сякаш течеше от маркуч.

— Виж какво, мамо — заговори я Грейс, докато стояха под козирката на входа и гледаха как една жена със счупен чадър тича надолу по улицата. Гласът на Грейс често звучеше сериозно, когато разговаряше с възрастни: — Днес съм с много хубава рокля, която почти не се е измачкала, а това означава, че пак ще мога да я облека. Защо не отидеш да докараш колата и да ни вземеш оттук?

— Добре — съгласи се Анди. Наистина беше безсмислено и трите да се измокрят.

— Мен не ме е страх от дъжда — намеси се Дженевиев, за да подразни Грейс. — Хайде да вървим!

— Защо не останеш тук с Грейс? — попита Анди.

— Не-е. Грейс просто я е страх да се намокри, за да не се разкисне като стара вещица.

Грейс направи с палеца и показалеца си движение, имитиращо щипане, и не пропусна да го покаже на сестра си.

— Мамо — изписка Дженевиев.

— Грейс! — В гласа на Анди прозвуча укор.

— Тази вечер, преди да заспиш, ще видиш — прошушна Грейс. Тя знаеше как да се справи със сестра си.

На дванайсетгодишна възраст Грейс беше по-голямата и доста по-висока. Въпреки че изглеждаше по детски непохватна, в нея вече започваше да се забелязват чертите на пубертета. Имаше сериозно, почти мрачно изражение, като че ли очакваше всеки момент да я сполети някакво неизбежно нещастие. Един ден със сигурност щеше да стане лекарка.

Дженевиев, от друга страна, беше пълна противоположност на Грейс — амбициозна, жизнерадостна и шумна, и прекалено хубава. Беше почти на девет години, но всички казваха, че като порасне ще се превърне в истинско изпитание за момчетата. Но дотогава имаше много време.

Сега тя стоеше на паважа и човъркаше една от подметките на обувките си за тенис, като се опитваше да откърти горния слой.

— Джейн! — скара й се Анди.

— И без това ще падне — отвърна Дженевиев, без да откъсва поглед от заниманието си. — Нали ти казах, че имам нужда от нови обувки.

Един мъж, облечен в шлифер, се движеше забързано нагоре по улицата. Не носеше шапка, която да го предпазва от дъжда, и затова вървеше с приведена глава. Казваше се Дейвид Гърдлър. Самият той се представяше за психотерапевт и вземаше активно участие в съвместната родителско-учителска програма. Беше отегчителен, обичаше да говори за обществената роля в живота и за необходимостта да се следва определено праволинейно поведение. Носеха се слухове, че използва карти „Таро“ в работата си. Той забави крачка и кимна на Анди за поздрав:

— Доктор Манет. Какъв ужасен ден! — Гласът му прозвуча преизпълнен с любезност.

— Да, наистина — съгласи се Анди, но доброто възпитание не й позволи да го отмине набързо, дори сега, когато ставаше въпрос за човек, който й беше неприятен. — Казват, че пак щяло да вали цяла нощ.

— И аз така чух. — Гърдлър продължи: — Кажете ми прегледахте ли броя на „Терапевт“ от този месец? Има статия за възстановяването на паметта…

И той се впусна в подробни обяснения, на които Анди отвръщаше с пресилена усмивка. Тогава се намеси Дженевиев.

— Мамо, закъсняваме за вечеря.

— Съжалявам, Дейвид, но наистина трябва да вървим — каза Анди и подтиквана от доброто си възпитание добави: — Непременно ще прегледам тази статия!

— Да, разбира се. Беше ми драго, че се срещнахме — сбогува се Гърдлър.

Дженевиев го проследи с поглед как влиза в сградата и после каза, като изричаше думите с крайчеца на устата си също като Хъмфри Богарт:

— Какво трябва да кажем в такъв случай, мамо?

— Благодаря ти, Джен — усмихна се Анди.

— Винаги на твое разположение, мамо.

* * *

— Добре тогава — каза Анди, — ще изтичам да докарам колата.

Тя погледна към паркинга. Покрит червен микробус беше паркиран точно откъм страната на шофьора и щеше да се наложи да изтича и да го заобиколи отзад.

— И аз идвам с теб — каза Дженевиев.

— Аз ще се возя отпред — допълни Грейс.

— Не, аз съм отпред…

— Ти се вози отпред на идване, бръмбар такъв — запротестира Грейс.

— Мамо, а тя ми вика…

Грейс отново направи знака с двата пръста готови за щипане и Анди се намеси:

— Ти ще бъдеш отзад Джен. Нали на идване беше отпред.

— Ако ли не, ще те ощипя — допълни Грейс.

Те притичаха под дъжда хванати за ръце — Анди със своите обувки с нисък ток и Дженевиев с още малките си крачета. Когато минаваха зад микробуса Анди пусна ръката на дъщеря си. Тя насочи дистанционното към колата и натисна копчето за автоматично заключване и отключване на вратите. Чу през шума на изливащия се дъжд как заключващото устройство изщрака. С приведена напред глава Джен бе само на крачка зад гърба й, Анди бързо премина между микробуса и колата и се пресегна да отвори вратата.

Анди усети как зад нея вратите на микробуса се плъзгат и отварят, долови присъствието на мъжа, движенията му. После чу как Дженевиев извика, обърна се и видя как една странна кръгла глава, покрита с кичури сплъстена руса коса, се приближава към нея. Видя все още младото лице, набраздено от дълбоко врязалите се по него бръчки.

Видя лицето и слюнката, и ръцете, приличащи на сопи.

Анди изкрещя:

— Бягай!

И мъжът я удари в лицето.

Тя видя приближаващият се юмрук, но не успя да се извърне, за да го избегне. Ударът я запрати срещу вратата на колата и тя се свлече надолу. Коленете й се огънаха. Усети не толкова болката, колкото резултата от удара — юмрукът върху лицето й, колата зад гърба й. Разбра, че по лицето й се стича кръв. Като се свлече на земята почувства миризмата на мръсния паваж и грубата мокра асфалтова настилка под дланите на ръцете си. Само за един кратък миг през главата й премина абсурдната мисъл, че това ще съсипе костюма й. После усети, че мъжът отстъпва крачка назад.

Опита се отново да извика „Бягай!“, но думата се отрони от гърлото й като стон и тя разбра, а може би и видя, как мъжът се насочи към Дженевиев. Опита се пак да изкрещи, да извика нещо — каквото и да е, но от носа й излязоха само мехурчета кръв, а болката, пронизваща и заслепяваща, се стовари върху нея и обхвана лицето й като огън. Някъде в далечината чу Дженевиев да пищи. Опита се да се изправи, но една ръка я сграбчи за дрехата, издигна я във въздуха и тя се удари в някаква метална повърхност. Претърколи се по корем, опита се да свие колене под тялото си и чу как вратите на колата се затръшват зад нея.

Зашеметена от удара, Анди се размърда, огледа се с широко отворени очи и видя Дженевиев до себе си свита на кълбо и цялата обляна в кръв. Протегна ръце към дъщеря си, която седна и погледна Анди, готова всеки миг да се разплаче. Анди се опита да я спре и тогава разбра, че кръвта по нея всъщност не беше кръв, а нещо друго. Съвсем близо до нея Дженевиев изпищя:

— Мамо, тече ти кръв!

Микробусът, помисли си Анди. Бяха вътре в микробуса. Като осъзна това, тя успя някак си да се поизправи на колене, но отново падна назад, когато колата с остро изскърцване потегли от паркинга.

Грейс ще ни види, помисли си тя.

Отново събра сили да се изправи, но тогава колата зави вляво и заби спирачки. Внезапното спиране я запрати назад. Вратата на шофьора се отвори и вътре нахлу светлина, после чу как някой извика и задната врата се отвори. Грейс влетя вътре с главата напред и се стовари върху Дженевиев. Бялата й рокличка беше изпръскана със същата ръждивочервена боя, с която беше боядисана колата. Вратите се затръшнаха отново, колата изръмжа и рязко потегли от паркинга.

Анди се изправи на крака, размахвайки безпомощно ръце. Опита се да проумее какво се бе случило. Грейс пищеше, Дженевиев плачеше; и двете бяха изпоцапани с червена боя.

От миризмата и вкуса, който усещаше в устата си, Анди разбра, че лицето й кърви. Обърна се и видя през металната решетка фигурата на мъжа, седнал на предната седалка. Извика му да спре, но той не й обърна никакво внимание и продължи да кара, като завиваше непрекъснато.

— Мамо, боли ме — обади се Дженевиев.

Анди погледна децата си, които се крепяха на колене, подпирайки се на ръцете си. Грейс изглеждаше печално като нещастно улично куче, сякаш си знаеше, че такова нещастие рано или късно ще я сполети. Анди огледа вратите на микробуса с надеждата, че ще намери начин да се измъкнат, но на мястото, където трябваше да са дръжките, бяха заковани метални пластинки. Тя се претърколи и ритна вратата с всичка сила, но вратата не поддаде. Ритна пак и после пак с дългите си крака. Грейс направи същото, после и Дженевиев, но без резултат. Дженевиев започна да пищи, а Анди продължи да блъска, докато накрая съвсем остана без сили. Задъхваше се, но непрекъснато повтаряше на Грейс:

— Трябва да се измъкнем оттук, трябва да се измъкнем…

Мъжът отпред започна да се смее — силен и зловещ смях, който заглуши писъците на Дженевиев. Този смях ги накара да замлъкнат и тогава видяха отражението на очите му в огледалото за обратно виждане.

— Няма да се измъкнете. Можете да бъдете сигурни. Погрижил съм се добре за това. Зная как да се оправям с врати без дръжки.

За пръв път го чуха да говори и гласът ги накара да потреперят. Анди се олюля, приведена под ниския таван, и забеляза, че си е загубила обувките и дамската чанта. Видя чантичката си отпред на празното място до шофьора. Странно как се бе озовала там. Като се хвана за металната решетка, за да не загуби равновесие, тя ритна с крак страничното стъкло. Ударът беше точен и стъклото се пукна…

Колата сви внезапно към бордюра, заби спирачки и мъжът отпред се обърна с насочен към тях 45-калибров пистолет. На лицето му се виждаше свирепа ярост.

— Само посмей да ми счупиш шибания прозорец и ще гръмна хлапетата.

Анди видя само част от лицето му, но изведнъж си помисли, че й е познат, само че сега изглеждаше различно. Но къде, къде го бе виждала. Свлече се отново на пода, а мъжът се обърна напред и подкара колата встрани от бордюра като мърмореше:

— Ще ми чупи прозореца, а? Ще ми чупи шибания прозорец…

— Кой сте вие? — попита го Анди.

Стори й се, че въпросът още повече го ядоса. Кой беше той?

— Джон — отговори мъжът рязко.

— Джон кой? Какво искате от нас?

— Джон кой? Джон кой? По дяволите. Ти добре познаваш Джон Скапаняка.

От носа на Грейс течеше кръв, Дженевиев се беше свряла в ъгъла и Анди попита отново:

— Джон кой? — Гласът и прозвуча безпомощно.

Той я изгледа през рамо с очи, изпълнени с омраза, и отметна с ръка кичур сплъстена руса коса. Само секунда по-късно Анди изстена:

— О не, не. Не и Джон Мейл.