Джон Сандфорд
Избрана жертва (22)

22.

Докато Марси се обаждаше на Блек, Лейн и Суонсън, Лукас позвъни на Дел, който тъкмо закусваше.

— Как така си станал толкова рано? — попита го Дел, като взе телефона от Черил.

— Трябва ми името на онази жена, с която говори — онази, чиито рисунки са били закачени на моста.

— Бевърли Ууд. Но аз разговарях с нея два пъти и не мисля, че ще се сети за нещо ново. Няма представа кой ги е нарисувал.

— Имаш ли номера й?

— Да, чакай малко. Нещо да не е изскочило?

— Разреших случая тази сутрин — каза Лукас скромно. — Може би, ако говорим с нея, това ще ни даде още едно потвърждение.

— Боже, това е чудесно — възкликна Дел. — Ето номера. — Продиктува го. — Нещо не долавям шеговити вибрации. Да не би наистина да си разкрил убиеца?

— Ще се съберем всички тук веднага щом Марси извика останалите да се върнат. Може би след час. Ще ти разкажа всичко, когато се появиш.

— Подскажи ми — помоли Дел.

— Свърших наопаки.

 

 

Дейвънпорт позвъни на Бевърли Ууд, но му казаха, че има лекция.

— Семинар за жените експресионистки — обясни гласът. В залата, където се провеждала лекцията, нямало телефон, но Лукас прецени, че се намира на не повече от десет минути път от мястото. Качи се на една патрулна кола, която тъкмо потегляше от управлението, и я използва като такси.

— Кой ще предпазва Уошингтън авеню от шофьорите, каращи с превишена скорост, щом трябва да разкарваме заместник-началниците из града? — попита полицаят на волана.

— Мога да ви уредя извънредни наряди на улицата, ако искате — предложи Лукас.

— Не желая никакви услуги от хора, които карат поршета — отвърна полицаят. — Ти превишаваш позволената скорост още докато си пред бариерата на паркинга.

 

 

На семинара на Бевърли Ууд присъстваха осем човека. Седяха около светла мраморна маса и разглеждаха фотокопирани статии от списания. Лукас подаде глава през вратата и всички се обърнаха към него.

— Бевърли Ууд?

— Да?

— Аз съм от полицията на Минеаполис. Трябва спешно да говоря с вас. Само за минута.

— О! Добре. — Тя огледа курсистите си. — Нищо скандално, уверявам ви. Лили, защо не започнеш обсъждането на Габриел Мънтър. Вече прочетох твоя доклад и знам какви са възгледите ти за нея. Ще се върна след минута — погледна Лукас, — надявам се.

— Може би две минути.

Когато излезе в коридора, Лукас й каза:

— Говорили сте с детектив Капслок два пъти за рисунките… но искам да ви питам нещо — моля ви да не коментирате с никого този разговор — познавате ли, или чували ли сте за мъж на име Джеймс Катар?

Тя наведе глава настрана.

— Сигурно се шегувате.

— Познавате ли го?

— Не точно. Той публикува абсурдна статия за едно течение, което беше нарекъл „речен експресионизъм“, и в нея изказваше тезата, че европейският експресионизъм си е проправил път до Средния запад през 30-те години на XX век, движейки се по протежението на долините на големите реки. Опасявам се, че осмях доводите му в коментара си за статията.

— Осмиването на лична основа ли беше?

— В академичните среди всичко се приема на лична основа. Твърдях, че значението на реките надали е било толкова голямо, след като по онова време е имало радио, вестници, книги, музеи, влакове, автомобили и дори самолети.

— Но той се е почувствал лично засегнат?

— Надявам се… Той ли е направил онези рисунки?

— Не сме сигурни. Името му изскочи и се чудехме дали е имало някакъв контакт помежду ви.

— Само тази статия. Никога не съм го срещала на живо, доколкото знам.

— Колко време след публикуването на статията ви се появиха онези рисунки?

— Чакайте да помисля… — Тя заби поглед в пода и си замърмори нещо, после отново вдигна глава. — Четири месеца? Щях да разкажа за това на детектив Капслок, но, честно казано, цялата тази история никак не ме впечатли — всъщност напълно бях забравила за нея.

— Ами ако нещата стояха точно обратно, ако вие бяхте написали статия, която някой друг да разкритикува по същия начин… Щяхте ли да запомните критиките?

— О, да, вероятно завинаги — отвърна тя. — Може би не трябваше да правя онези коментари, но доста се позабавлявах, докато ги писах.

— Благодаря ви — рече Лукас. — Моля ви, не казвайте на никого за този разговор. Още не знаем със сигурност кой е човекът.

— Гробаря…

— Ако е той, най-добре е да не привличаме вниманието му.

 

 

Полицаят го чакаше в патрулната кола със запален двигател. Лукас се качи и ченгето му съобщи:

— Четиринайсет коли минаха с превишена скорост. Размина им се безнаказано.

— Безнаказано, а? Ти да не ходиш на курс за обогатяване на речниковия запас?

Когато Дейвънпорт се върна, Дел вече го чакаше. За две минути Лукас му обясни идеята си. Маршъл кимна:

— Получихме факса от „Стаут“. Учил е там две години, после се е преместил в Мадисън — в годината след изчезването на Лора. В „Стаут“ е учил изобразително изкуство, а в Мадисън — история на изкуството.

— Значи би трябвало да може да рисува.

— Чудя се какво общо има с онзи сутеньор — подхвърли Тери.

— Можем да попитаме Ранди. — Лукас се обърна към Марси: — Трябва ни някой от разузнаването, който да го проследи, имам предвид Катар, и да му направи снимки, без той да разбере.

— Лейн може да се справи с това — предложи Марси. — Има си тъмна стаичка у тях. Добър фотограф е.

— Добре, става. Тогава го възложи на Лейн.

Щом всички се събраха, Дейвънпорт им изложи това, с което разполагаха: Катар е учил в „Стаут“ по времето, когато е изчезнала Лора Уинтън. Израснал е близо до „Сейнт Патрик“, където баща му е бил професор, а майка му — административен служител, а по-късно управител на музея „Уелс“. Той пасваше на образа на мъжа, описан от Уинтън, или поне би паснал, ако имаше повече коса. Беше изучавал изобразително изкуство. Кабинетът му се намираше в един и същ коридор с този на Нойман. Майка му бе умряла малко след като бе обещала да проучи кой може да е убиецът. И сегашната му приятелка бе точно копие на всички убити жени.

— Казва се Елън Барстад — допълни Марси. — Колкото и да не ви се вярва, в Минеаполис има две жени с това име, така че сега проверяваме коя е нашата.

— Знаем, че краде ценни вещи от жертвите си — но не като сувенири, а очевидно заради парите, които може да спечели от тях. Щом успеем да влезем в къщата му, трябва да огледаме всичко под микроскоп, в случай че е задържал нещо. Ако намерим дори и една вещ, принадлежала на някоя от жертвите, ще е много важно.

— Трябва да го изненадаме и да конфискуваме компютрите му — обади се Лейн. — Ако приятелят на Марси, онзи художник, е прав, той рисува от компютърни снимки, значи може би в компютрите му е всичко, което ни трябва.

— Добре — кимна Лукас. Записа си нещо. — Искам да знам защо не сме се заинтересували от него по-рано, след като прекарахме толкова време в „Сейнт Патрик“.

— Защото търсехме хора, свързани с изобразително изкуство, проверявахме преподавателите във факултета и в музеите — обясни Лейн. — Те са стотици. И после просто разпитвахме наред. А Катар и Нойман са работели в катедрата по история на изкуството. — Сви рамене. — Изобщо не сме проверявали там.

 

 

Всички се бяха събрали около бюрата в общото помещение, но докато разговорът течеше, постепенно местеха столовете си и накрая се настаниха в нещо като груб кръг, седнали един срещу друг, напрегнати. Когато обсъдиха всички възможности и шансове, Лукас заговори:

— Поправете ме, ако греша. Аз виждам две възможности: или Ранди да го идентифицира като мъжа, който му е продал бижутата, или може би — може би — ще успеем да направим нещо с помощта на приятелката му.

— Мога да снимам лицето му в едър план — обади се Лейн. — Но вероятно ще ми трябват ден-два, ако не искаме той да ме забележи.

— Постарай се — каза Лукас. — Бих искал да получим снимката още днес, за да я покажем на Ранди.

— Ами приятелката? — попита Дел.

— С нея ще се заемем двамата с теб.

— И аз — вметна Маршъл.

Дейвънпорт кимна и се обърна към Суонсън и Блек:

— Искам вие двамата да се върнете в „Сейнт Патрик“. Вижте дали можем да докажем по някакъв начин, че Катар е бил на онова парти на музея. Но действайте внимателно, без да вдигате никакъв шум. Искам да ми намерите и биографията му. Нещо, което може да го свърже с другите мъртви жени, които идентифицирахме.

— Ще го следим ли? — попита Марси.

— Ще възложа това на хората от разузнаването. Не ни трябва пълен екип, не мисля — твърде опасно е. Ще трябва да говорим със съседите му, с колеги от факултета, а така може би ще се разчуе. Така че най-добре да го следи само по един човек, като опашка, но без да се набива на очи. Нямаме основание да подозираме, че ще избяга.

— А аз с какво да се заема? — запита Марси.

— Иди да говориш с окръжния прокурор. Кажи му с какво разполагаме и разбери какво още иска да осигурим.

— Мисля, че засега не сме много убедителни — поклати глава тя. — Както спомена Тери, свързахме много точки, но нищо съществено.

— Освен Ранди.

— Когото успяхме да осакатим — рече Марси.

— Да… малкият негодник.

 

 

Преди да тръгнат да търсят Елън Барстад, Лукас се отби в кабинета на Роузмари, за да я информира какво правят.

— Какви са шансовете? — попита тя, след като изслуша краткия му разказ.

— Мисля, че той е нашият човек. По-трудно ще бъде да го докажем. Проблемът е, че с изключение на първата жертва, той е избирал жени, които не са от града, или такива, които току-що са пристигнали, така че приятелите им не са го виждали. Кой знае, може дори да не са знаели истинското му име… Смятаме, че се е представил с измислено име пред Лора Уинтън.

— Държим ли го под наблюдение?

— Да. Искам да те помоля да говориш с хората от разузнаването. Няма да се залепяме за него, но искаме да знаем къде се намира.

— Ще говоря с тях — кимна Роузмари и си записа в бележника на бюрото. — Друг въпрос: ако ти предложат работа в щатската администрация, ще я приемеш ли?

Той сви рамене:

— Тук ми харесва.

— Но ако не можеш да останеш тук? — настоя тя.

— Накъде биеш?

Роу се наведе напред.

— Човекът, който ръководи бюрото за обществена безопасност? Губернаторът не го харесва. За сметка на това харесва мен — и би трябвало, след като му вършех повечето работа, докато беше в щатския сенат. Между нас има някаква химия.

— Значи мислиш да се издигнеш?

— Има такава вероятност.

— Ами… — Той разтри челото си с върховете на пръстите. — Това е различна работа.

— Не и за теб, не би било много по-различно. Ще правиш същото като тук: ще работиш самостоятелно по големи разследвания; ще разрешаваш загадки. Вероятно и малко политическа работа. Може да вземеш и Дел, ако искаш.

— Не знам дали той би дошъл. Може би.

Тя се облегна назад.

— Помисли за това. Във всеки случай още не знам дали ще излезе нещо от тази работа. Първо трябва да се уредят едно-две други неща.

— Но губернаторът те харесва — рече Лукас.

— Така е. И което е още по-важно, на следващите избори ще го преизберат, ако не прецака положението с данъците, така че ще разполагаме с поне още седем години сигурна работа.

— Добре. Ще си помисля.

— Ще поддържаме връзка относно Катар — каза тя. — Няма да навреди на имиджа ни, ако разрешим този случай. В политическо отношение моментът е съвсем подходящ.

 

 

Лукас извика Дел, двамата взеха една служебна кола и отидоха да търсят Барстад. Марси бе изяснила объркването с двете Елън Барстад: едната бе доста възрастна и живееше в старчески дом, така че сега имаха адрес и телефонен номер, но нищо друго.

Адресът се оказа в един от безличните бизнес паркове, недалеч от почти същия район, където се намираше порностудиото на Уеър.

— Мислех, че това е домашният й адрес — учуди се Лукас.

— Има табела на вратата.

Вратата бе тежка, от матирано стъкло, а на табелата със златисти изпъкнали букви пишеше: „Занаятчийско ателие Барстад“. Бе заключено, но се виждаше, че вътре свети. Дейвънпорт почука, после залепи лице о стъклото, за да различи някакво движение. Почука отново, един женски силует се очерта на фона на светлината и се отправи към тях. Когато чуха, че приближава, Лукас извади служебната си карта и я вдигна, за да може да се види.

Тя отключи и открехна вратата.

— Да?

Детективът я позна — беше жената, която бе видял в кабинета на съдебния лекар.

— Елън Барстад?

— Да? — Разтревожена, колеблива усмивка.

Лукас представи себе си и Дел и каза:

— Имаме сериозен проблем и искаме да го обсъдим с вас. Дали ще ни отделите няколко минути?

— Ами… — Тя огледа внимателно Дел и после се обърна към Лукас: — Вие бяхте при съдебния лекар.

— Да.

— Добре. — Отвори широко вратата и се дръпна назад. — Влезте. Само да заключа след вас.

Предната част бе обширно помещение с рамки за тъкане, изработени от боядисани в ярки цветове дъски. Бяха подпрени на стените или лежаха върху дървени магарета. На всички рамки имаше одеяла и кувертюри в различни етапи на изработка.

— Провеждам курсове — обясни им.

— Това одеяло е много хубаво — каза Дел съвсем искрено. Одеялото бе в традиционен стил, но цветовете бяха внимателно подбрани и разположени така, сякаш от единия му край към другия падаше светлина — все едно бе постлано на легло до огрян от слънце прозорец.

Барстад долови искреността му и попита:

— Вие имате ли такива вкъщи?

— Да — отвърна Дел. — Снаха ми ги изработва. Но нейните съвсем не са толкова хубави.

Прекараха известно време, загледани в одеялото. Видимо поласкана, Елън запита:

— Какво мога да направя за вас? Някакъв проблем ли има?

— Хайде да седнем някъде — предложи Дел.

В стаята имаше няколко стола и той придърпа един.

— Защо не минете отзад — предложи тя. — Мога да направя кафе, ако нямате нищо против, че е стоплено в микровълнова печка.

Барстад наистина живееше там. Задната част на ателието бе разделена на малки стаи с прегради от плоскости. Лукас си помисли, че навярно тя сама е направила всичко: в ъгъла на дневната имаше чанта за инструменти и един квадрат от същите плоскости, както и бяла пластмасова кофа с лепило.

В съседната стая се виждаше единият край на легло, а в ъгъла между спалнята и дневната имаше тоалетна и мивка. Кухнята бе грижливо заградена в друг ъгъл и оборудвана с малък хладилник, стара готварска печка и стандартна мивка. Рафтовете и шкафчетата бяха от хромирани етажерки. Като цяло мястото изглеждаше уютно, артистично и дори малко шикозно.

Докато тя вадеше чашите, Лукас започна:

— Вие бяхте при съдебния лекар заедно с Джеймс Катар.

— Да, двамата с Джеймс се виждаме.

— Правим… някои проучвания… относно господин Катар. Всъщност точно за него бихме искали да поговорим с вас.

— Мислите, че е убил майка си ли?

Дейвънпорт погледна Дел, който сви рамене.

— Как ви хрумна този въпрос? — попита я Лукас.

— Не знам. Майка му умира най-неочаквано. Появяват се полицаи и започват да задават въпроси. Убита ли е била?

— Мислим, че има такава вероятност, да. Имаше ли някакъв конкретен повод да зададете този въпрос?

— Да — кимна тя. — Джеймс е маниак на тема дрехи. Много обича да се конти. Докато изучавах различните тъкани, научих доста за модата, но никога не съм виждала друг човек, който до такава степен да се проектира чрез дрехите, които носи… Например, когато се опита да си представи себе си, първото нещо, което вижда, са дрехите, но никога няма достатъчно пари, за да си купува най-доброто. — Протегна се и докосна сакото на Лукас. — Например много би искал да има такова сако.

— А…

— Изчакайте минута, сега ще довърша мисълта си. — Микровълновата печка изсвири, Барстад извади трите чаши с кафе и подаде по една на всеки. Като я наблюдаваше, докато говори и се движи напред-назад, Дейвънпорт заключи, че е привлекателна жена, която се крие зад фасадата на незабележителността чрез странния и типичен за Минеаполис стил жените да се обличат с безлични дрехи. Тя продължи: — Както и да е, той ми се обади, след като открили майка му мъртва, и каза, че се нуждае от морална подкрепа, за да отиде да разпознае тялото й. Така че аз отидох с него, идентифицирахме я и изведнъж той потъна в сълзи точно когато вие се появихте. Чувствах се като някакъв реквизит. Но ви уверявам, сълзите секнаха само минута след като си тръгнахме. След това обикаляхме по магазините. Пазаруваше той. Плати две хиляди долара за някакъв педерастки пръстен, за бога. Даде още поне три хиляди в „Сакс“ и „Нийман Маркъс“, а просто не разполага с такива пари. Мисля, че ги е взел от къщата на майка си.

— Хм. Значи не е скърбил особено дълго.

— Освен в присъствието на съдебния лекар или на полицията — каза тя.

— Вижте, не искаме да предавате приятеля си — обади се Дел.

— Разбира се, че искате — опонира му тя. — Какво желаете да направя?

Лукас наклони глава.

— Оставам с впечатлението, че не държите на него толкова много.

— Спим заедно от три седмици, но нещата вървят към края си, честно казано. Той не е точно мъжът, когото търся. Мисля… — Замълча, сякаш обмисляше нещо. — Знаех, че е малко странен в някои отношения, още от началото. В очите му се таеше особен блясък. Но все пак и аз получих каквото желаех, така че нямах нищо против… освен това е чист и така нататък. Ала след тази история с майка му започвам да се плаша от него.

Дейвънпорт погледна Дел.

— Май трябва да й разкажем.