Джон Сандфорд
Избрана жертва (26)

26.

Когато Лукас се появи на следващата сутрин, Марси и Маршъл го чакаха.

— Най-добре върви в болницата — каза му тя. — Обади се общественият защитник и съобщи, че Ранди се е успокоил, но иска да говори с теб, не с мен.

— Казал ли е защо?

— Ранди казал, че иска да сключи сделката с шефа.

Дейвънпорт сви рамене.

— Тогава да приготвим снимките и да тръгваме.

— Всичко е готово. — Марси вдигна един плик. — Вътре са снимките на пръстените, които намерихте там, и на мъртвото момиче — Сузан. Уредих да дойде съдебен стенограф — общественият защитник няма да праща друг. Ще присъства и някой от отдел „Убийства“ от Сейнт Пол.

— И аз ще дойда — обади се Маршъл.

Докато пътуваха към болницата, Лукас се обади на Марк Уайт — полицая, който следеше Катар.

— Къде е той?

— В кабинета си. Крейг Боудън го проследи, докато влезе в сградата, а оттам го поех аз. Още не съм го видял, но след половин час има семинар.

— Стой наблизо. Може да успеем с идентификацията и в такъв случай ще го арестуваме.

Когато прекъсна връзката, Тери го попита:

— Мислиш ли, че Уиткоум ще го разпознае? Или е прекалено превъртял?

— Ранди е превъртял, но не е глупав. Ако мозъкът му работи и ако е сметнал, че сделката е достатъчно добра, ще направи каквото трябва. Той от това разбира — от сделки.

— Все се надявах да доживея този ден, но не ми се вярваше много. — Гласът на Маршъл стържеше като ръждясала врата.

 

 

Роб Лансинг чакаше в коридора с куфарчето си. До него стояха набита чернокожа жена със съдебна стенографска машина и детектив от Сейнт Пол, който се казваше Барнс. Лансинг не каза нито дума, само посочи стаята на Ранди и влезе вътре, следван от съдебната стенографка. Дейвънпорт пристъпи след нея, а Маршъл и Барнс — зад него.

Главата на Ранди бе повдигната и той бе възстановил малко от нормалния си тен, но всяка минута от напрегнатите двайсет и няколко години живот се бе отпечатала върху челото и бузите му.

— Вие наистина ме прецакахте този път. — Истерията от предния ден я нямаше.

— Чувствам се много зле заради това, което стана — каза Лукас. — Знаеш, че не те харесвам — известно ми е, че и ти не ме харесваш — но не бих ти пожелал това, което те сполетя.

— Да, да — кимна Ранди. Погледна съдебната стенографка и попита: — Коя е тая?

— Това е Люсил. Ще записва това, което казваме, за да няма съмнение относно споразумението — обясни Лансинг.

Жената беше приготвила машината си и чакаше.

Ранди погледна Дейвънпорт и Маршъл.

— Ясна ли е сделката? Вие плащате медицинските разноски и сваляте всички други обвинения?

— Точно така — кимна Лукас.

— Дайте да видя снимката.

— Имам шест снимки. Искаме да разберем дали ще разпознаеш на някоя от тях мъжа, който ти е продал бижутата. — Извади плика от джоба си, изтръска две групи снимки върху дланта си и свали кламера от едната.

— Знаеш ли името на този човек? — попита Маршъл.

— Обичайно им викам „копеле“, но мисля, че името му е Джеймс.

— Джеймс — повтори Лукас и погледна съдебната стенографка, която записваше всичко.

— Още една тухла — обади се Тери.

Ранди взе първата група снимки от ръката на Лукас, прегледа ги набързо и кимна към една от тях:

— Това е копелето. Джеймс.

Дейвънпорт я взе, показа я на Маршъл и после я подаде на Лансинг. На съдебната стенографка каза:

— Отбележете, че господин Уиткоум посочи снимката на Джеймс Катар и че полицаи Дейвънпорт, Маршъл и Барнс и адвокат Лансинг са свидетели. — Тя кимна и набра текста. — Сега ще дам на господин Уиткоум друга група снимки, всичките на Джеймс Катар. Това е с цел да потвърди първоначалното си впечатление.

Ранди взе снимките, отново ги прегледа и кимна:

— Той е.

— Той ли уби Сузан Бристър?

— Кого?

— Сузан Бристър е била убита в твоя апартамент. Имаме всички доказателства, Ранди — кръвта й бе из цялата стая.

— Копелето… — Ранди потърка лицето си с ръце. — Не мога да си спомня. Купонясвах цяла нощ и като се върнах, я намерих мъртва. Направо превъртях.

— Ти ли го направи?

— Не, човече, точно затова превъртях. Не съм го направил, иначе щях да си спомням. Качих се по стълбите, без да светвам лампите, и се препънах в нея, паднах и напипах една студена цица и едва не скочих през прозореца. После светнах лампата и видях всичката тази кръв… — Потрепери. — В тъмното само я опипах. Не знаех, че е убита.

— Кога за последно е идвал Джеймс у вас?

Той отново разтри лицето си.

— Не мога да си спомня.

Дейвънпорт отново отвори плика, изтръска снимките на двата пръстена, намерени у Ранди, и му ги подаде.

— Намерихме тези в дома ти — в скривалището ти. Те са били на една професорка от университета „Сейнт Патрик“. Помниш ли откъде ги имаш?

Ранди ги погледна и се почеса по главата.

— Намерили сте ги у дома? В скривалището ми?

— Да.

— Явно е станало, докато съм бил друсан, защото не помня.

— А какво помниш?

— Ами онази нощ исках да купонясвам. Веселих се цяла нощ. Свършиха ми парите и се върнах вкъщи, взех още пари, повеселих се още, после пак ми свършиха парите… Все ми свършваха парите и аз все ходех до вкъщи, за да взема още. Това помня: че ходех напред-назад и после как напипах онази студена цица.

— С кого се веселеше?

Ранди направи физиономия към Лансинг, който му кимна.

— С един, който се казва Ло Андрюс.

— Знам го — обади се полицаят от Сейнт Пол. — Живее близо до Комо. Обикновено даже от прозорците му излиза пушек.

— Точно той е — потвърди Уиткоум.

— Не знаеш кога е била убита Сузан, нито кога за последно си виждал Джеймс.

— Ако Джеймс ми е дал тези пръстени, явно е дошъл, когато съм бил друсан — каза Ранди.

Говориха още известно време, но не научиха нищо съществено. Навън в коридора Лукас помоли детектива от Сейнт Пол да му даде адреса на Ло Андрюс и Барнс се обади на колегите си в отдел „Наркотици“ за точния адрес.

От колата Дейвънпорт се обади на Марси:

— Той идентифицира Катар. Ще го арестуваме. Уреди да получим заповед за обиск в дома му.

— Чудесно! Веднага ще се заема. Дел иска да говори с теб.

Тя подаде слушалката на партньора му, който попита:

— Да дойда ли с теб?

— Разбира се. Той е в „Сейнт Патрик“. Чакай ме там. Лейн някъде наоколо ли е?

Лейн взе телефона и Лукас му продиктува адреса на Ло Андрюс.

— Намери този човек — от полицията в Сейнт Пол ще ти осигурят някой детектив от „Наркотици“, който да те придружи — и го разпитай за онази нощ. Дали някой е ходил с Ранди до тях, дали някой не е видял нещо…

— Ще ти се обадя следобед — обеща Лейн.

— Никога не съм си мислил, че ще видя това — каза Маршъл. — По дяволите!

Лукас го погледна. Тери сякаш се потеше. Беше си взел кола от автомата в чакалнята на болницата и когато я вдигна да отпие, ръката му трепереше.

— Добре ли си?

— Ами не съм на прага да получа удар или нещо такова, но кръвното ми сигурно е деветстотин на деветстотин. Искам да измъкна този кучи син от класната стая… Той е учител, по дяволите! Учител.

— Е, и учителите понякога са също толкова ненормални, колкото и всички останали. Имали сме проблеми с не един.

Маршъл седеше и се взираше в прозореца, устните му се движеха, сякаш изричаше безмълвна молитва, но беше чул Лукас и изведнъж се усмихна и сякаш се поотпусна.

— Да, прав си. Разправял ли съм ти за онзи странен възрастен белокос учител от Ривър Фолс? Имам приятел, заместник-шериф в съседния окръг, който се кълне, че това е истинска случка… Не съм ли ти я разправял, историята за мъжа и ламата и голф клуба? Не? Както и да е…

След две минути Лукас се смееше. Но като поглеждаше от време на време Маршъл, виждаше мъката, която тегнеше в очите му въпреки веселата история.

 

 

Арестът стана почти както Катар го бе сънувал в кошмарите си, като се изключи липсата на детективи с меки широкополи шапки. Беше в кабинета си и чу гласа и стъпките в коридора — суматохата от движението на няколко човека и един приглушен глас. Обърна глава, изпъна гръб и се ослуша. След секунда вратата се отвори и един тъмнокос мургав мъж с разкошен графитеносив костюм се показа на прага и попита:

— Джеймс Катар?

Зад мъжа с костюма имаше още двама мъже и Бърнс Гудуин, президентът на колежа.

Катар се изправи и опита да си придаде озадачен вид.

— Да?

 

 

— Той леко превъртя — разказа Лукас на Марси. — Отрече всичко и после започна да плаче — наистина, ревеше с глас. Ридаеше. Мисля, че това разочарова Маршъл. Той очакваше съпротива, а видя някакво размекнато същество.

— Къде е той? Тери?

— Още е в затвора, обсъжда с окръжните прокурори случая в Уисконсин. Ако намерим нещо в къщата му, може да му предявят обвинение и там.

— Каква е разликата? Все едно, ще му дадат трийсет години.

— Ако го пипнем ние. Иначе, ако открием нещо, свързано със случая в Уисконсин, може да има друг процес.

След като говори с Марси, Дейвънпорт отиде да съобщи на Роузмари за ареста.

— Още една точка — каза тя.

— Ако го пипнем. Таусън се тревожи, че показанията на Ранди не са много убедителни.

— А, пипнали сме го — увери го тя. — С Ранди и бижутата, с достъпа му до всички жертви и със справката от колежа в Уисконсин… пипнали сме го.

Лукас се върна при Марси.

— Ще отида в къщата на Катар да видя какво става там — каза й. — После ще се прибера вкъщи да подремна. Да се позанимавам с колата. Такива работи.

Телефонът иззвъня и тя му направи знак да почака, вдигна слушалката, слуша известно време и рече:

— Изчакайте за момент, ще проверя дали е тук. — Натисна бутона за изчакване и му съобщи: — Обажда се онзи Калвър. Трябвало спешно да говори с теб.

— Ще се обадя. — Взе телефона. — Лукас Дейвънпорт.

— Здравейте. Слушайте, вие ли сте завели Елън някъде? Искам да кажа, знаете ли къде е тя?

— Не… беше си у дома последния път, когато я видях. Какво става?

— Не съм я виждал. Обикновено се отбива за чаша кафе или аз ходя при нея, но сега е заключено. В момента отвън има групичка жени, които я чакат. Трябвало да имат час по тъкане и казват, че винаги ги предупреждавала, ако се налагало да отмени часа. Не вдига телефона си. Не виждам вътре, защото стъклото е матирано, но доколкото мога да различа нещо, ми се струва, че разни неща са преобърнати и разхвърляни.

— Чакайте там. Веднага идвам. — Лукас затвори телефона, огледа се за Дел, видимо неспокоен, и измърмори: — По дяволите! — След което се отправи към вратата.

— Какво? Какво? — извика Марси след него. — Къде отиваш?

— Обади се на диспечера и му кажи, че искам патрулна кола веднага отпред… Веднага — викна през рамо. Тичаше по коридора, когато видя Маршъл да носи кофичка плодово мляко и чаша кафе. — Тери, хайде, Тери… — Продължи да тича и Маршъл побягна след него, внимавайки да не разлее кафето.

— Какво е станало? Какво е станало?

Една патрулна кола завиваше през улицата към входа и шофьорът махаше на Лукас. Той отвори предната врата, а Маршъл се пъхна отзад.

— Карай натам, през Хенипин Бридж, с лампа и сирена. — Шофьорът кимна и потегли бързо, промъквайки се между колите като акула. Дейвънпорт се обърна към Маршъл: — Никой не може да намери Елън Барстад. Дейв Калвър, съседът й, казва, че през прозореца апартаментът й изглежда обърнат наопаки.

— Не, не — изрече Тери, шокиран. — Не и това момиче. Нали го следяхме, не може да го е направил.

— Може да е фалшива тревога.

Лукас започна да упътва шофьора, след като поеха по „Хенипин“.

— Имам лошо предчувствие. Много лошо — каза Маршъл.

— Тя не е родом оттук. Може да се е изплашила и да си е отишла у дома.

— Не, не мисля. Определено имам лошо предчувствие.

Лукас кимна.

— И аз.

Бяха по средата на пътя, когато Дел се обади.

— Какво, по дяволите, става?

Дейвънпорт му обясни с три изречения и Дел каза:

— Ще се видим там.

 

 

Спряха на паркинга пред офиса на Калвър десет минути след като Лукас и Дейв се бяха чули по телефона. Дейвънпорт изскочи навън, забеляза го да говори с две възрастни жени и отиде при него. Маршъл го следваше по петите.

— Има ли хазяин? Кой има ключове?

— Има управител, но той обикаля сградите. Имам мобилния му телефон.

— Обади му се и питай къде е — нареди Лукас.

Калвър бързо влезе в офиса си. Тери вече притискаше лице към стъклото на вратата.

— Прав е, наистина изглежда, сякаш някои неща са преобърнати — каза той.

Дейвънпорт притисна лице към стъклото и засенчи с длани очите си. Една от рамките бе съборена на пода.

— По дяволите! — Дръпна се назад и отиде до вратата на Калвър. Той вървеше към него, долепил мобилния телефон до ухото си. В момента казваше:

— Къде се намирате? Налага се да влезем.

Лукас попита:

— Къде е?

— В Хопкинс. Може да пристигне тук за двайсет минути.

— Остави. Имаш ли нещо, с което да счупим стъклото?

— Ето — намеси се Маршъл. Бръкна в якето си и извади масивния магнум .357. Наклони пистолета настрана, сякаш беше правил това и преди, застана близо до стъклото и го удари с дръжката. От удара се образува голяма колкото монета дупка в стъклото. Удари още веднъж леко и парче от стъклото се отчупи. Тери внимателно се пресегна през дупката и отключи.

Дейвънпорт влезе пръв. Рамката беше на пода и…

— Стъпвайте внимателно — нареди рязко. Посочи следа от кръв.

— О, не, боже, не… — Маршъл се обърна към вратата, където стоеше Калвър, и му каза: — Стой там. Не пускай никого да влиза.

Пристъпваха внимателно покрай петната кръв. Стигнаха до вратата на дневната. Лукас я бутна да се отвори, едва докосвайки я с пръст, и прошепна на Тери:

— Не пипай нищо.

 

 

Елън Барстад лежеше до мивката. Беше напълно облечена и мъртва. Не бе удушена. Главата й лежеше в локва от съсирена кръв, а наоколо имаше засъхнали пръски. Задната част на главата й очевидно липсваше.

— Добре, да извикаме някои хора. — Лукас погледна Маршъл. Очите му бяха затворени и той притискаше длан по средата на лицето си, от брадата до челото. — Тери?

— Да, да… По дяволите, Лукас! Мисля, че ние й причинихме това.

Дейвънпорт преглътна веднъж, опитвайки да прогони киселия вкус в устата си, и поклати глава. Огледа цялата кухня и видя един чук.

— Оръжието.

Маршъл свали ръце от лицето си.

— Трябва да е било нещо подобно, за да нанесе такива поражения. — Беше по-близо до чука и пристъпи към него. — Май е избърсан. Виждам чертички като от хартиени кърпи.

— Да излизаме оттук, преди да сме прецакали нещо — каза Лукас. — Трябва да извикаме хората от лабораторията.

Дел пристигна пет минути по-късно и ги видя да залепят с тиксо парче картон върху дупката на стъклото. Тъкмо свършиха, когато той се приближи. Погледна ги.

— Не ми казвайте.

— Мъртва е — уведоми го Лукас. Дел тръгна към вратата и той го предупреди: — Внимавай, в ателието има кръв. Не пипай вратата, когато влизаш отзад.

Дел изчезна вътре, но се върна само след минута. На лицето му бе изписано същото изражение като на лицето на Тери.

— Кога го е направил?

— Изглежда, снощи — предположи Дейвънпорт. — Кръвта е започнала да засъхва. Може би ще успеят да измерят температурата и да определят по-точно. Залепихме дупката на вратата, за да не охладим въздуха вътре.

— Боже, той явно напълно е превъртял — каза Дел. — Изглежда, я е преследвал още от входната врата, може би е грабнал чука от онази рамка…

Лукас го прекъсна:

— Сигурен ли си, че чукът е неин?

— Да, почти съм сигурен. Видях го там онзи ден, а сега го няма на мястото му. Взел го е, замахнал е, ранил я е, но тя е успяла да стигне до кухнята.

— Дано кучият син да е бутнал вратата с голи ръце — процеди Лукас. — Така би направил всеки, за да нахълта бързо — ще бутне вратата с длан.

— Проблемът е, че той е бил тук — каза Маршъл. — И ние го имаме заснет. Даже и да е отворил вратата с ръка, може да каже, че го е направил по-рано.

— Да, но ако има съвсем нов отпечатък на вратата, може да го използваме като доказателство. По дяволите, защо не я накарахме да се махне оттук? Защо не я настанихме другаде?

— Защо го е направил? Това не прилича на никое от другите убийства.

— Прилича на убийството на Нойман — рече Лукас.

— Ако той е убил Нойман. Това ще бъде трудно за доказване — отбеляза Дел.

— Хей, ти на чия страна си, по дяволите? — ядоса се Лукас.

— На твоя страна съм, но мисля за съдебния процес — сопна се Дел. — И това ме тревожи. Имаме за свидетел Ранди, който се друса с кокаин, и тези несвързани убийства в „Сейнт Патрик“, които са близо до него, но никое не е в стила на Гробаря, а което е още по-лошо…

— Кое е още по-лошо? — тросна се и Дейвънпорт.

— … което е още по-лошо — наш човек го наблюдаваше по времето, когато той би трябвало да е дошъл тук, за да я убие. — Дел кипна и мушна с пръст Лукас. — Как е направил това, умнико? Какво ще стане, когато го научат в съда? Ако извадим Ранди от уравнението, оставаме с празни ръце, а Ранди има мотив да ни каже каквото искаме да чуем. Мислиш ли, че адвокатът на Катар няма да вдигне шум за това?

— О, боже — въздъхна Лукас.

— Адвокатите ще кажат точно това — включи се и Маршъл. — Не можем да го оставим да се измъкне. Няма начин.

— Няма да го оставим. Трябва да го пратим в затвора за много дълго — настоя Лукас.

 

 

Всички останаха, изчакаха, докато специалистите от лабораторията не приключиха работата си, видяха как изнасят тялото. Зъбеха се един на друг от време на време, всички бяха в лошо настроение. Лукас два пъти говори с Роузмари по телефона, за да я информира, позвъни и на Марси. Когато изглеждаше, че нищо повече не може да се открие у Барстад, попита Дел:

— Ти си с кола, нали?

— Да.

— Хайде да отидем до къщата на Катар. Би трябвало още да я претърсват. Да видим какво са намерили.

— Ще ти кажа едно: той може много добре да е почистил след себе си тук, но е имало кръв по него, когато си е тръгнал — отбеляза Маршъл. — Кръв по палтото или по панталона, по обувките — все трябва да има нещо.

 

 

Докато пътуваха към къщата на Катар, Тери сякаш се сви отзад.

— Добре ли си? — попита го Лукас.

Маршъл заговори несвързано:

— Моята госпожа умря две години след като се оженихме. Беше бременна. Един ден катастрофира, имаше сняг по пътя, не много. Тя се състезаваше със сестра ми коя ще роди първа: и двете забременяха по едно и също време, бяха рамо до рамо… само дето моята госпожа така и не стигна до финала.

— Не се ли ожени повторно? — запита Дел.

— Сърцето ми не пожела — отвърна той. — Още мисля за Джун всяка вечер, преди да си легна. Докато Лора растеше, беше ми като дъщеря, ходех там почти всеки ден. Когато тя изчезна, не можах да направя нищо. Уж съм голям полицай, зная всичко за всеки, а не можах да намеря собствената си дъщеря, по дяволите…

Той продължи още известно време, а Лукас и Дел се спогледаха едновременно. И двамата си мислеха едно и също, докато слушаха Маршъл: гледай ти!

 

 

Къщата на Катар бе спретната и красиво обзаведена. Един специалист криминолог — Грег Уебстър, ръководеше екипа, който я претърсваше, и когато видя Лукас, Маршъл и Дел на пътеката към верандата, излезе навън и ги посрещна с думите:

— Вече чух.

— Намерихте ли нещо полезно?

— Не много. Намерихме чифт женски обици в скрина. Изглеждат доста хубави, така че може и да излезе нещо от тях. Трябва да проверим всички жертви, които вече са идентифицирани… Говорихте ли със Санди Макмилън? Чух, че тя открила нещо в кабинета му.

— Какво?

— Не знам. Някой просто спомена, че била доста въодушевена от нещо, свързано с компютъра.

— Трябва ни справка за телефонните му разговори за възможно най-дълъг период от време — каза Лукас. — Проверете дали е имал мобилни телефони… Трябва да разгледаме фотоалбумите, да проверим за някакви снимки из къщата, някакви негативи, нещо, което може да е взето като сувенир от жертвите.

— Знаем — кимна Уебстър търпеливо. — Действаме по всичко това.

— Погледнахте ли в пералнята?

— Да. Празна е. Няма нищо и в сушилнята.

— Санди още ли е в кабинета му?

— Не знам, беше там преди час.

 

 

Макмилън се беше върнала в управлението. Когато Лукас най-после я откри, тя бе в неговия офис и говореше с Марси.

— Грег Уебстър каза, че си намерила нещо в компютъра му в колежа.

— Не. Не открихме нищо и това е интересното. Инсталирал си е нов хард диск в деня след като съобщиха за откриването на Аронсън. Записал е някои файлове от стария хард диск и ги е преинсталирал на новия — датите са в компютъра. Въпросът е защо му е било да го прави? Щом е могъл да запише файловете, значи старият хард диск си е работел. Може и да е бил пълен.

— Глупости. Искал е да се отърве от доказателствата. Обзалагам се, че е имал Photoshop или някоя от другите подобни програми и някои от онези рисунки.

— На новия няма нищо.

— Провери дали няма някакъв софтуер.

— Никакъв софтуер, освен Word и някакви други дреболии. Има достъп до интернет, така че ще опитаме да открием нещо по тази линия. Ще трябва да се свържем с интернет доставчика му и да видим какво се пази при тях като информация.

— Изглежда, той се движи една крачка преди нас — каза Лукас. — Продължавай да ровиш. Но тази информация за новия диск е полезна.

Разказа на Дел и Маршъл за това и Тери отбеляза:

— Още една тухла в стената.

— Засега няма стена — рече Дейвънпорт. — Само много тухли.

 

 

Стояха на тротоара пред къщата на Катар, готови да тръгват, когато се появи Крейг Боудън — дребен мъж с жълто яке. Той паркира малко по-нататък и изтича до тях. Лукас забеляза, че надолу по улицата две жени седяха на верандата си и наблюдаваха. Всички знаеха…

Боудън изглеждаше изплашен: той бе полицаят, който трябваше да следи Катар през нощта.

— Дори си водих записки — обясни им. — Лампата светна. Лампата изгасна — всичко. Телевизорът работи. Телевизорът е изключен.

— Може ли да е излязъл отзад?

— Да, може — но не с колата си, разбира се. Но ако е искал да се измъкне, можел е да го направи. Аз бях сам, нали уж той не знаеше, че е под наблюдение.

— Ами тази сутрин? Носеше ли нещо, като излезе?

— Не можех да видя какво е натоварил в колата си, защото тя беше в гаража. Когато слезе пред „Сейнт Патрик“, носеше куфарче и торба.

— Торба?

— Като от супермаркет.

— Дрехите — вметна Маршъл.

— Не го ли видя да прави нещо с торбата?

— Не… просто влезе вътре и повече не го видях. Марк Уайт го пое оттам.

Обадиха се на Уайт. Той не бе забелязал торба в ръцете на Катар.

— Аз всъщност изобщо не го видях — само седях и чаках, а после се появихте вие и го арестувахте.

Пак се обадиха на Санди Макмилън, която беше претърсвала кабинета му.

— Аз бях с още двама колеги, може те да са намерили нещо и да не са ми казали, но не съм виждала никаква торба. Сигурна съм, че нямаше никакви дрехи. Щях да чуя, ако имаше.

— Значи торбата е още някъде в сградата — обнадежди се Лукас. — Кой иска да отиде да я търси?

Тримата отидоха в „Сейнт Патрик“ заедно, но не се надяваха да намерят нещо. Вече бяха обикаляли твърде много почти без резултат — един от онези дни, когато нищо не се получава както трябва.

Откриха един портиер — старец със зачервен като на пияница нос, който им каза, че всички кошчета за боклук в сградата вече са изпразнени. Не помнеше да е зървал кафява торба и със сигурност не бе виждал торба с дрехи.

— Обаче може и да съм я пропуснал. Изхвърлям всички торби с боклук в един голям контейнер навън. Ако искате, ще отида да ги изсипя. Не са толкова много.

Всички излязоха с него при контейнера. Портиерът донесе стълба, качи се по нея, скочи в контейнера и започна да изхвърля торбите с боклук. Имаше петнайсет чувала — по един от всяка от вградените шахти за боклук в сградата. Старецът донесе чисто нови торби и всички се заеха да отварят чувалите и да прехвърлят съдържанието им в тях, след което ги хвърляха обратно в контейнера.

— Пфу! — изсумтя Дел, когато свършиха. — Само дето се умирисахме.

— Какво, по дяволите, може да е направил с тези дрехи? — попита Лукас.

— Ще ви кажа какво бих направил аз — каза портиерът. — Щях да ги занеса долу при пещта. Тя е на газ, но е толкова голяма, че вътре може да се кремира и шопар. Чифт панталони ще изгорят като мушица на свещ.

— Покажете ни — помоли го Дейвънпорт.

Слязоха и като видяха бучащите пламъци, Маршъл възкликна:

— Боже мили!

— Дали Джеймс Катар знае за това място? — попита Лукас.

— Малкият негодник израсна тук. Вреше се из всяко ъгълче на колежа още откакто проходи. Тук няма кътче, което той да не познава. Пъхал се е из всички тайни дупки — сигурно познава сградата по-добре и от мен.

— Добре. Хайде да изгасим тази пещ. Ще изпратим някого да огледа, да потърси останки от ципове или копчета, нещо такова.

— Истинска гадина — каза портиерът.

— Не го ли харесвате?

— Не го харесвам още от едно време. Все се прокрадваше, малкият негодник. Неведнъж ме е стряскал с това промъкване. Отивам някъде и най-неочаквано Джим изскача на сантиметри от мен, без изобщо да съм го видял, че се задава.

— Знаете ли, че е арестуван?

— Да. И мисля, че сигурно е виновен.

 

 

Докато излизаха от сградата, Лукас заговори:

— Трябва да проверим кофите за боклук около жилището на Барстад, може да намерим нещо със следи от кръв. Също и таксиметровите компании: ако той се е досетил, че го наблюдаваме, и се е измъкнал незабелязано, все отнякъде е взел такси. Да проверим за курсове някъде от района на дома му до квартала на Барстад. Какво друго?

— Ще се свържа отново с ФБР и ще ги притисна за проверките, свързани с интернет — каза Дел. — Ако можем да докажем, че е посещавал тези порносайтове и че е разчистил компютъра си точно в деня след като историята с Аронсън излезе в медиите, това ще е силен аргумент.

— Още една тухла — вметна Маршъл. — Ами ако не той е убиецът?

Лукас обмисля въпроса около минута и попита:

— Според теб каква е вероятността за това?

— Два процента и намалява — каза Дел.

— Един процент и намалява — включи се Тери.

— Само един кървав отпечатък или негова дреха с нейната кръв по нея — само това ни трябва.

— Не можем да го изтървем сега. Просто не можем — настоя Маршъл.

— Хей… — подвикна му Лукас.

Тери го изгледа продължително, после уморено се протегна.

— Мисля да се прибера вкъщи. Ще навестя сестра си, ще се отбия в службата, ще оправя механизма на вратата на гаража.

— Ще го пипнем — успокои го Дел.

— Разбира се — кимна Маршъл. Погледна за миг Дейвънпорт, после извърна глава. — Ще се видим утре може би.

— Почини си — каза му Лукас. — Правим всичко по силите си.