Джон Сандфорд
Избрана жертва (24)

24.

В осем и половина Марси се обади на Лукас, който още беше в леглото.

— Какво?

— Лекарите са говорили с Ранди късно вчера следобед — съобщи тя. — Казали са му, че може никога да не проходи и всичко останало. Той е превъртял. Обадих се там днес — на Робърт Лансинг, да се уговоря с него, че ще изпратя снимките веднага щом Лейн ги направи… и Лансинг ме осведоми, че засега споразумението отпада. Каза, че Ранди не иска да говори с никого, дори и с него. Започвал да пищи всеки път, щом някой влезел в стаята му. Извадил е всичките си системи — наложило се е сестрите да го вържат за леглото.

— Боже господи!

— Ами нали знаеш, ако там беше някой от нас…

— Да. — „Ако бях аз — помисли си Лукас, — рано или късно щях да тикна пистолета си под носа на Ранди.“ — Какво става с Лейн? Вече имаме ли снимки?

— Не още. На изчакване сме. Хванал е Катар на паркинга, но не успял да заобиколи достатъчно бързо, за да застане пред него. Проблемът е, че трябва да бъде срещу него, за да го заснеме в анфас. Ще стои в колата си цял ден, за да го издебне, като се появи.

— По дяволите, Марси! Кажи му да побърза.

— Даже и ако рискува Катар да го забележи?

— Не, не, не… Не трябва да го забележи. Това ще усложни всичко.

— Тогава имай търпение, Лукас.

— Нямам търпение. Аз съм шефът, по дяволите!

 

 

Катар седеше на бюрото си и опитваше да подреди диапозитивите за лекцията си. Предпочиташе да не използва повече от двайсет на час — студентите нямаше да могат да ги възприемат и запомнят, щеше да е принуден да претупа анализите, а в края на краищата бе добър преподавател — и освен това държеше диапозитивите да са подредени естетически. Мразеше светли, ярки образи непосредствено преди или след образи в тъмни краски. Все едно да сервира тежко ястие с много подправки заедно с леко, деликатно вино; така няма да се насладиш нито на едното, нито на другото.

Освен това, като жужене в дъното на съзнанието му, крееше страхът заради все по-силния интерес на медиите към Гробаря. Специален екип от професионалисти работеше на неговия хълм и ежедневно се появяваха тревожни съобщения за още трупове, които впоследствие се оказваха неверни. И предположения за чудовището, убило толкова много жени. Два телевизионни канала бяха платили на пенсионирани агенти от ФБР да направят профил на убиеца; профилите като цяло си приличаха, единият агент бе го описал като „крайно претенциозен към дрехите си“ и проявяващ същата придирчивост в личните си навици, както и в подредбата на гробището си.

Всичко това жужеше в дъното на съзнанието му, докато подреждаше диапозитивите, когато телефонът иззвъня. Той го вдигна с мисълта, че е Елън — наистина беше тя.

— Върнах се. — Звучеше странно задъхана. — Получи ли съобщението ми?

— Да. Може да се видим този следобед. Колко пари си приготвила за виното?

— Имам хиляда. Продадох едно огромно одеяло на звезди, онова, което изглежда като осветено от слънцето. Помислих, че хиляда са добро начало.

— Чудесно начало — каза Катар. — Слушай, ще донеса книгата си и можем да съставим списък, преди да тръгнем.

— Виж… не искам да издавам какво съм намислила, но… чувал ли си за сексуална асфиксия?

— Какво?

— Видях го в един филм снощи. Някакъв артфилм. Един се обеси — не съвсем, но достатъчно, за да се задуши — и когато полицаите го разпитаха защо го е направил, каза, че така се получавали най-прекрасните оргазми.

— Ами… чувал съм за това, но ми се струва болезнено. Доколкото знам, често се прави с копринени вратовръзки, но все пак ми се струва опасно. Може да настъпи мозъчно увреждане.

— О! Но ако човек внимава…

— Елън, не знам. Да изчакаме, докато дойда. Не ми се ще да отидем твърде далеч.

— Добре. До следобед. — Пак му се стори леко задъхана. Явно е правела нещо. — Но, Джеймс… помисли си по въпроса.

Изобщо не успя да го избие от главата си. Мислеше си за това, докато довърши подреждането на диапозитивите, и получи толкова силна ерекция, че почти го болеше. Можеше да направи нещо, за да я облекчи веднага, ако не беше лекцията. А по време на нея…

Една от девойките в курса по романтизъм бе почти съвършена: ясни, невинни сини очи, хубаво слабо тяло, къса руса коса. Щеше да бъде съвършена, ако не беше неизменната дъвка в устата й и слушалката в едното ухо. Опитваше се да слуша музика дори по време на лекциите му, докато той не й направи забележка. Раздразнена, тя изключи уокмена и му каза, че музиката й служела само като фон на лекцията. Винаги се опитваше да намери подходящо извинение.

— И какъв е този фон? — попита той. — Бетховен?

— „Енигма“ — отвърна тя. — „Екранът зад огледалото“.

— Моля ви…

Но днес тя седеше, опънала девствените си крака напред и леко към пътеката, чудесно стегнати в найлоновите чорапи, и беше облечена в тънък бял пуловер като филмовите звезди от петдесетте.

Той си мислеше за сексуалната асфиксия, опитваше се да говори за Жерико и внимаваше спортното му сако да не се разтвори и да се види ерекцията му. Можеше да си представи тази светлоока блондинка в леглото, плавната линия на гръбначния й стълб, стигаща до тила й, главата й, извиваща се в оргазъм, и въжето в ръката му…

Когато тръгна за ателието на Елън Барстад, вече бързаше, а грижите му за разследването за Гробаря бяха избутани в дъното на съзнанието му. Трябваше да я види веднага.

В джоба на панталона си носеше въжето.

 

 

Лейн се обади:

— Лукас, хванах го на излизане от сградата, докато вървеше към колата си. Получиха се добри кадри. Ще занеса филма в едно студио, където ще направят снимките за час, така че ще бъдат готови, докато ти отидеш там.

— Добре, но говори ли с Марси? Имаме затруднения с Ранди.

— Да, разбрах. Още нищо не се е променило, но няма да навреди, ако разполагаме със снимките.

— Добре. Направи ги. Казваш, че е излязъл от колежа?

— Да, тръгна в твоята посока. Бързаше.

Дейвънпорт, Дел, Маршъл и Гибсън бяха скупчени в средния офис с два телевизионни монитора — и двата свързани с камерата в дневната, всеки със свой записващ дек. Имаше няколко говорителя, два касетофона и четири мобилни телефона.

Лукас взе своя телефон и се обади на Барстад:

— Елън, той идва. Виж, ако не се получи или ако стане неприятно, просто го изхвърли. Ако не иска да си тръгне, викай за помощ. Добре ли си?

— Чудесно — отговори тя. — Не се тревожи, Лукас. Ще затварям.

— Луда за връзване — каза Гибсън.

Не я виждаха: беше в спалнята, където нямаше място за камера. Дори и да имаше, Дейвънпорт нямаше да се съгласи да сложат: не му се струваше редно да насочат камера към леглото й, макар че Барстад, изглежда, не се смущаваше от тази идея. В крайна сметка бяха решили, че стаята е твърде малка и оскъдно мебелирана. Катар беше ходил там няколко пъти и те не искаха да внасят промени само за да скрият камерата. Единствената камера беше скрита зад решетката на вентилационната шахта над входната врата, откъдето се виждаше цялата всекидневна.

Гибсън можеше да превключва звука от единия микрофон към следващия с помощта на прост плъзгач. Микрофоните бяха достатъчно чувствителни и се чуваше как Елън се движи, как отваря хладилника, как пуска водата в тоалетната.

— Още един микрофон и можехме да я чуем как пишка — каза Гибсън.

— Точно него ще пуснем на съдебните заседатели — усмихна се Дел. — Нашата свидетелка ходи по малка нужда.

Маршъл не одобри шегите им:

— Тревожа се за това момиче. Мисли си, че знае в какво се забърква, но греши. Та тя е почти дете.

— Твърди, че той не носи оръжие, нито пък нож. Ако отиде да вземе нож от кухнята, тя ще се разпищи и ние ще нахълтаме за дванайсет секунди.

Дванайсетте секунди не бяха предположение. Бяха ги засекли.

— Това е адски дълго време, ако някой реже нечие гърло или го удря по главата с чук — каза Маршъл.

— Да, така си е… И аз се тревожа. Но не разполагаме с друг вариант и смятаме, че имаме деветдесет и седем процента шанс всичко да е наред — рече Лукас.

Дел бе излязъл в приемната, докато Дейвънпорт и Маршъл спореха. Катар караше зелен аутбек и през стъклената врата се виждаше целият паркинг. Чакането ги изнервяше, докато слушаха как Барстад крачи из апартамента си. После Дел съобщи:

— Той е тук.

Лукас бързо набра номера на Елън и когато тя вдигна, й каза:

— Той е тук. Знаеш как да ни извикаш.

— Знам. Готова съм. — И затвори.

— Слиза от колата — съобщи Дел. Отдръпна се от прозореца и се отправи към вътрешния офис. — Започва се.

— О, по дяволите! Вижте това. — Гибсън се взираше в монитора. Бяха чули Барстад да отива до спалнята, след като затвори телефона, и сега, пет секунди по-късно, тя се появи отново — гола-голеничка. Вървеше към вратата и камерата.

— Божичко — промълви Лукас.

Дел долови особения им тон и се наведе към монитора да погледне.

— Сигурно е адски нервна — каза той. — Всъщност… тя е… Боже, не е зле. Съвсем в натура.

Елън погледна към камерата, когато се приближи до вратата, и на Лукас му се стори, че се усмихва.

— Побъркана ненормална…

 

 

Барстад отвори вратата и го подкани:

— Влизай бързо. Хладно е.

— Ммм. — Той обви с ръка ханша й и двамата се целунаха дълго и внимателно. Когато се разделиха, той каза: — Добре изглеждаш. Студът прави зърната ти много хубави. — Протегна се, нежно ощипа едното и леката болка я накара да си поеме дъх бързо и рязко.

— Джеймс, наистина имам нужда от нещо.

— Аз също — рече той. Носеше въжето в джоба си, но засега бе забравил за него. Тя го държеше за ръка и го дърпаше към спалнята.

— Чакай — спря Елън. — В спалнята е много тъмно. — Отиде до стената, където имаше сгънат футон^[1]. — Помогни ми.

Двамата заедно разгънаха футона на пода и тя започна да разкопчава дрехите му.

— Чакай, чакай, чакай — каза Джеймс, докато тя дърпаше ризата му, а после и колана. Панталонът се свлече до глезените му и той залитна, докато се опитваше да го изхлузи. В този момент тя го пое в уста, той се засмя, опита се да я избута и накрая се строполиха на футона.

 

 

— Боже опази — възкликна Гибсън. — Вижте.

— Това може да е проблем — каза Лукас. — Това може да е проблем, боже, адвокатът на защитата ще го извади на показ и ще я дискредитира като свидетел.

— Не знам — обади се Дел. — Тя е толкова спокойна и непресторена. Може би ще им каже, че харесва… О, боже.

— Може да й харесва, но да я дават по телевизията?

Маршъл излезе от офиса.

— Това е прекалено.

— Онзи е доста щръкнал — рече Гибсън.

— Мислиш ли? — попита Дел. — Аз щях да кажа, че не е много голям.

Както винаги става, сексът си има край и Барстад и Катар останаха да лежат на футона. Камерата не бе чак с толкова високо качество, но полицаите предполагаха, че и двамата са плувнали в пот и задъхани — мислеха така, защото всички в офиса бяха изпотени и задъхани. Лукас подушваше потта им.

 

 

Елън почти се съвзе и промълви:

— Джеймс. Ти беше готов. Какво си правил, преди да дойдеш? Беше изключителен.

Катар й се усмихна, но ушите му зазвъняха, усещаше фалшива нотка, някакъв покровителствен нюанс в тона й. Никога преди не беше го чувал.

— Благодаря. Ти умееш… да ме възбудиш много силно.

— Харесва ли ти да ме пляскаш? — попита тя.

Ето го пак. Онзи тон.

— Ако на теб ти харесва. Аз предпочитам хилките за пинг-понг.

Елън направи лека гримаса.

— От тях само ме болеше дупето, а не видях нищо.

— Но аз видях. И не мисля, че само те болеше дупето.

— Свършихме с това — каза тя. — Да опитаме нещо ново.

— Ще опитаме рано или късно. — Той се изправи. — Отивам до банята. Ей сега се връщам.

 

 

От офиса на Калвър го чуха в банята, водата в мивката течеше. На телевизионния монитор Барстад лежеше с гръб към тях, но веднъж-два пъти надникна през рамо към камерата.

— Това наистина я възбужда — каза Дел.

— Мен също — обади се Гибсън. — Чудя се как ли изглежда графикът й за срещи.

— Най-добре си дръж устата затворена — сопна му се Маршъл.

— Хей! — обърна се към него Лукас и Тери каза:

— По дяволите, Лукас, тя е точно копие на Лора. Ако знаех това…

Гибсън го прекъсна:

— Той се връща.

 

 

Катар вървеше към камерата, сега много по-малък. Носеше одеяло от спалнята и когато легна до нея, зави и двамата.

— Говорила ли си пак с онази жена? Лесбийката?

— Още не. Няма смисъл да говоря, ако ти не искаш да го направим.

— Добре. — Това го задоволи — поне на този фронт заплахата бе отпаднала. Почти чуваше въжето в джоба на панталона си да го вика. — Знаеш ли, разбирам защо някой като теб би се заинтересувал. Но аз… — Въздъхна и замълча.

— Тежък ден?

— О… и смъртта на мама… като си помисля, че онзи съдебен лекар и всички други я оглеждат. Казват, че причината за смъртта й не е установена, което… не знам — може би мислят, че смъртта не е естествена.

— Джеймс, когато си тръгнахме от съдебния лекар онзи ден… и ходихме по магазините, това малко ме смути. Искам да кажа, че изглеждаше, сякаш си забравил за нея.

— Какво? — Челото му се сбърчи. — Елън, правя това, когато съм разстроен. Знаеш, че обичам да пазарувам и просто бях много разстроен и…

Думите му излизаха все по-бързо и накрая тя вдигна ръка и каза:

— Добре, извинявай. — Обгърна с ръце коленете си. — Наистина не знам. Четох за Гробаря и той ми се струва толкова… жесток. Помислих си, че и ти изглеждаше малко жесток.

Той отново долови фалшивата нотка. Беше историк и критик и можеше да различи фалшива нота по-добре от всеки.

— Сравняваш ме с Гробаря?

— Не, не. Просто не ми харесва хората да са жестоки. — После тя му се усмихна и плъзна ръка към слабините му. — Е, може би съвсем малко понякога. Мисли ли за онова, което ти казах по телефона?

Мислите му препускаха: тя го разпитваше. Но на своя глава ли го правеше, или имаше още някой с нея? Дали някой не ги чуваше? За бога, дали някой не ги гледаше? Не посмя да се огледа. Каза:

— Мислех днес следобед — заради смъртта на майка ми… да направим нещо по-нежно. Нещо, което трае дълго.

Тя явно се разочарова и това потвърди подозренията му. Нещо ставаше, а той не знаеше какво.

— Защо не направим нещо изцяло орално? — Плъзна пръсти между краката й. — Още не съм бил там.

 

 

— Той сякаш избегна този въпрос — сподели Дел.

— Изглежда, известно време няма да има други въпроси — вметна Гибсън.

— По дяволите! — ядоса се Маршъл. — Някой трябва да те срита в задника.

— По-спокойно, приятел — каза Джим. — Когато свършим с това, ако искаш да се разправяме навън, ще дойда.

— Никой няма да се разправя — намеси се Лукас и се обърна към Гибсън. — Още един коментар за Барстад и ще те пратя да регулираш движението на някое кръстовище. — После каза на Маршъл: — А ти си задръж проблемите за себе си или ще те пратя да си ходиш откъдето си дошъл. Ясно?

 

 

По-късно, когато свършиха с втория рунд, Елън попита:

— Какво мислиш за Гробаря?

— Ами, предполагам, каквото и всички останали — каза той. — Че е луд. И има нужда от помощ.

— Смятам, че просто трябва да го заловят и да го затворят в някоя дупка, после да покрият всичко и да не кажат на никого къде се намира — заяви тя. — Това заслужава.

— Така е — съгласи се той. — Права си. — Катар се надигна и събра дрехите си. — Всичко се е измачкало — каза притеснено. — Ще ида да ги сложа на закачалки.

— В спалнята са — промърмори тя мързеливо. — Върни се бързо.

— Ти си твърде млада за мен, скъпа.

Джеймс бе изпаднал в паника. Елън два пъти беше отворила дума за секс с асфиксия, после три пъти спомена Гробаря — реши, че го разпитва, но пък…

Възможно ли бе всичко да е проява на лудостта й, на жаждата й за сексуални експерименти? Възможно ли бе Гробаря да я възбужда? И всичко това да е съвсем невинно?

Но защо долавяше фалшивите нотки? А те със сигурност бяха такива, нямаше спор. Сега и някои от усмивките й му се сториха фалшиви, а сексуалните коментари — прекалено драматични.

Най-големият проблем беше, помисли си той, че съвсем глупаво бе донесъл въжето. Ако наоколо имаше полицаи, ако го наблюдаваха, можеха да го пипнат с въжето. Не знаеше много за ДНК, но имаше най-обща представа какво представлява. А въжето сигурно бе пропито с ДНК материал — сигурно бе попило кръв — почти всеки път имаше кръв и кожа, и кой знае още какво.

В спалнята се огледа бързо, но не видя място, където да го скрие. Внимателно окачи дрехите си на закачалка, после извади въжето от джоба на панталона си, нави го на кълбо, излезе от спалнята и се пъхна в банята. Там имаше голяма полица с хавлии и кърпи и други принадлежности, подредени върху стоманената етажерка, поставена до едната стена. Пусна водата и пъхна въжето под най-долната купчина хавлии. Изми се, подсуши се и се върна в дневната.

Камера? Кой знае? Можеше дори да го възбуди, ако знаеше…

Тя го чакаше и го попита:

— А сега какво? Не искаш ли да пробваме това с вратовръзките?

— Някой друг път. Плаша се даже като си го помисля.

Пак сянката на разочарование — но доколко бе разочарована всъщност? Заради провалена конспирация или защото си мечтаеше за примка около врата?

— Джеймс, понякога си такъв страхливец.

Малко след три часа Катар си тръгна.

— Мислех, че ще излезем да купим вино — оплака се Барстад. — Имам пари, взех една книга и…

— Елън, ти напълно ме изтощи. Не мога да ходя по магазини за вино днес, освен ако не искам да получа удар. Следващия път ще отидем да купим, преди да правим секс. Честно казано, ти си малко… необуздана.

— А ти си страхливец. Понякога.

 

 

— Нищо не стана — въздъхна Дел, докато гледаха как Катар си тръгва.

— Но според мен момичето се нуждае от лечение — обади се Маршъл.

— Искам касетите — каза Лукас на Гибсън. — Ще ги взема със себе си. Не искам да се правят никакви копия, никакви монтажи. Слушайте какво, рискуваме работата си заради тази история. Ако се окаже, че Катар е невинен и той реши, че сме му устроили капан, за да направим този запис, ще стане много напечено.

— Хей, аз просто направих това, което ми каза — защити се Гибсън.

— Знам. Но все едно ще загазиш, ако това се разчуе. Ето защо ще взема касетите. Ще ги прибера в сейф и ако не ни потрябват за разследването, ще ги изгоря. — Поклати глава. — Може малката госпожица да ни е прецакала.

 

 

Стояха до прозореца и гледаха Катар, който вървеше през паркинга към колата си. Изглеждаше уморен и Лукас почти му съчувстваше: Барстад определено, без никакво съмнение, бе твърде необуздана. Взе касетите и каза на Дел и Маршъл:

— Връщаме се на Ранди.