Джеймс Катар свали краката си от леглото, разтри тила си и за момент почувства как булото на депресията го обгръща плътно. Седеше гол на измачканите чаршафи, а мирисът на секс витаеше наоколо като натрапчив парфюм. Чуваше Елън Барстад откъм кухнята. Беше включила радиото до мивката и из малките стаи се носеха звуците на „Канелено момиче“. Тракаха чаши и чинийки — като драскотини върху мелодията на песента.

„Канелено момиче“ не бе подходяща за този ден, за този момент, за това, което щеше да се случи. Ако трябваше да слуша музика, би предпочел нещо от Шостакович, може би няколко такта от Лиричния валс в Джазова сюита номер 2. Нещо сладко, но замечтано, с привкус на трагедия: Катар беше интелектуалец, ценеше музиката.

Изправи се, замъкна се до банята, използва тоалетната, изми се набързо и се огледа изпитателно в огледалото над мивката. „Страхотни очи — помисли си, — дълбоко разположени, точно както подхожда на човек с висок интелект. Хубав нос, тънък, не месест.“ Заострената брадичка подчертаваше овала на лицето и го превръщаше във въплъщение на чувствеността. Възхищаваше се на образа си, когато погледът му попадна от едната страна на носа му: цяла редичка малки черни косъмчета стърчаха от линията, където носът му се срещаше с бузата. Ужасно мразеше това.

Намери пинсета в шкафчето над мивката и внимателно ги изскуба, а после още два-три над носа, за да не се сключват веждите му. Провери ушите си. Там поне нямаше косми. „Пинсетата е хубава — помисли си той, — човек не намира такава всеки ден.“ Реши да я отмъкне, на нея нямаше да й липсва.

Сега, докъде бе стигнал?

А, да. Барстад. Не трябваше да се разсейва. Върна се в спалнята, пъхна пинсетата в джоба на сакото си, облече се, обу се, после се върна в банята да провери как изглежда косата му. Лека намеса на гребена. Когато се задоволи от видяното, разви няколко метра тоалетна хартия и изтри всичко, което можеше да е докоснал в спалнята и банята. Рано или късно полицаите щяха да пристигнат и тук.

Докато вършеше това, си тананикаше нещо претенциозно, може би Бах. Когато приключи с почистването, изхвърли хартията в тоалетната, натисна бутона с кокалчетата си и се увери, че водата я е отнесла.

Елън Барстад чу повторното пускане на водата в тоалетната и се запита защо той се бави. Целият този шум от тоалетната не бе никак романтичен, а тя се нуждаеше от романтика. „Романтика — помисли си — и малко истински секс.“ Джеймс Катар бе огромно разочарование, както и малцината й предишни любовници. Всички бяха нетърпеливи да я яхнат и чукат, без да се интересуват от нея, макар да твърдяха обратното.

— Това беше страхотно, Елън, ти си страхотна… Подай ми онази бира, моля те. Имаш страхотни цици, казах ли ти?…

Любовният й живот до този момент — трима мъже за шест години — беше бледо отражение на екстаза, който описваха в книгите. Засега се чувстваше повече като машина за наденички, отколкото като героиня от Песента на песните от Соломон: Двете твои гърди са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове. Докле денят лъха прохлада и бягат сенките, ще ида на смирнова планина и на тамянова могила. Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе! Къде беше това? А? Къде беше? Точно това искаше тя. Някой да изкачи нейната смирнова планина.

Джеймс Катар може и да не изглеждаше особено впечатляващо, мислеше си, но в очите му имаше нещо чувствено и някаква загатната жестокост, която й се струваше интригуваща. По принцип не бе дръзка, никога не бе насилвала нещата. Но сега, докато стоеше на мивката, натопила ръце в пяната, реши този път да прояви инициатива. Иначе какъв бе смисълът?

Времето отлиташе — също и младостта й.

Бе дизайнерка на тъкани и понякога дори сама тъчеше, но изработваше предимно декоративни покривала и завивки. Още не можеше да се издържа само от това, но приходите й се увеличаваха всеки месец и след година-две щеше да може да напусне работата си.

Живееше незаконно в изоставен склад в промишления район на Минеаполис. Отпред имаше голямо общо помещение, пълно с рамки за тъкане и материали. Задната част бе преустроила сама със събрани оттук-оттам плоскости и греди: беше оградила тоалетната и бе разделила останалото пространство на спалня, дневна и кухня, която се изчерпваше с малка готварска печка и стар хладилник. Няколко стари врати бяха поставени върху дървени магаренца, за да служат за кухненски плот. Това бе напълно достатъчно за млада художничка, която се вълнува от далеч по-велики неща…

„Например страхотен секс — помисли си тя, — ако той някога излезе от банята.“

Въжето бе в сакото му, навито на кълбо. Катар го извади и прокара длан по дължината му, сякаш го почистваше от историята му. Беше дълго половин метър и бе започнало живота си като въже от стартер на извънбордов мотор за лодка — в единия му край още имаше гумена ръкохватка. Замисли се, че въжето е с него почти откакто се помнеше. Отстрани възлите, нави го внимателно около пръстите на лявата си ръка, после го издърпа, както бе навито, и внимателно го пъхна в джоба си. Стар приятел.

Барстад се бе оказала жестоко разочарование. Нямаше нищо общо с това, което образът й предполагаше. Бе абсолютно целомъдрена, от тези, които разтварят крака и затварят очи. Не можеше да продължи с такава жена.

Посткоиталната депресия^[1] започна да се разсейва, изместена от полузабравеното настроение за убийство — неспокойно състояние, съчетаващо тъжна, съсредоточена възбуда и откъслечен, неприятен страх. Взе сакото със себе си в дневната — пространство, в което едва се побираха диван и ниска масичка — окачи го на облегалката на един люлеещ се стол и тръгна към импровизираната кухня.

Там се носеше лек аромат на пилешка супа, примесен с едва доловими ухания на сол, подправки и рязана целина, всичко това допълнено от бръмченето на хладилника и звуците от радиото. Барстад беше там, потопила ръце в мивката. Разсеяно припяваше думите на някаква рок песен, която Катар не разпозна, и движеше тялото си по стеснителния, характерен за момиче от дълбоката провинция начин.

Беше с медноруса коса и сини очи под светли, почти бели вежди. Обличаше се небрежно, по модата в Минесота, с кафеникави сукмани, поло блузи, тъмни чорапогащи и груби обувки. Дрехите, по-подходящи за някоя църковна мишка, не успяваха напълно да скрият стройното й тяло, създадено от скандинавските й гени и оформено от усиленото каране на велосипед. „Каква загуба“, помисли си Катар. Пристъпи в кухнята, тя го забеляза и се усмихна срамежливо.

— Как си? — попита го.

— Чудесно — усмихна й се в отговор, като усещаше въжето в джоба на панталона си. Бе разбрала, че сексът не е нищо особено, затова бе избягала при мръсните чинии. Той се приведе напред, постави ръце на талията й и я целуна по врата. Миришеше на сапун. — Направо превъзходно.

— Надявам се да стане по-добре — каза тя, като се изчерви. Държеше гъба в ръцете си. — Знам, че очакваше нещо повече…

— Ти си толкова красива жена — промълви той. Докосна шията й и прошепна: — Толкова красива жена.

Опря бедрата си в нейните и тя също се притисна към него.

— А ти си толкова добър лъжец — каза му. Не си падаше по любезностите. — Но можеш да продължиш.

Пръстите му се наместиха върху ръкохватката на въжето, щеше да го преметне близо до брадичката й, за да не се омотае около полото. Щеше да я издърпа назад, да пъхне крака си зад нея и да дръпне рязко назад и надолу, после да я отпусне към пода, за да я обеси на собствената й тежест. Трябваше да се пази от ноктите й и да контролира наклона на тялото й с коленете си. Ноктите бяха като ножове. Завъртя единия си крак, за да блокира петите й, така че тя да се препъне, когато политне назад.

„Сега внимавай — помисли си той. — Повече никакви грешки.“

— Знам, че не се получи добре — започна тя, без да поглежда назад към него. По врата й плъзна руменина, но продължи упорито: — Нямам голям опит и мъжете, с които съм била… не бяха особено… добри. — Мъчеше се да намери подходящите думи. Беше й трудно. — Може да ме научиш на много неща в секса. Наистина бих искала да се науча. Да знам всичко. Ако намерим начин да говорим за това, без да се смущаваме, нали разбираш.

Извади го от релси.

Само секунда преди да замахне към нея, думите й някак проникнаха през убийствената мъгла. Но успяха да се промъкнат.

Тя искаше какво? Да научи за секса, много неща за секса? Идеята бе като еротична плесница през лицето му, като кадър от лош порнофилм, в който домакинята моли водопроводчика да й покаже как…

За миг той застина на място, после тя се обърна леко и му се усмихна срамежливо и едновременно секси — същата усмивка, която го бе спечелила отначало. Катар отново се притисна към нея и натъпка въжето обратно в джоба си.

— Мисля, че това може да се уреди — каза й дрезгаво. И си помисли, развеселен: „Говори безсрамно и ще спасиш живота си“.

Джеймс Катар бе професор по история на изкуството, писател, женкар, жизнерадостен перверзник, пушач на лула, крадец, веселяк и убиец. Възприемаше се като чувствителен и задълбочен и се опитваше да живее според този образ. Целуна я още веднъж по врата, обхвана гърдата й с длан, после рече:

— Трябва да тръгвам. Да се срещнем, да кажем, в сряда?

— Имаш ли… — Тя отново се изчерви. — Имаш ли някакви еротични филми?

— Филми? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Нали се сещаш, еротични филми — продължи тя, като се обърна към него. — Навярно, ако гледаме някой такъв филм, ще можем да си поговорим… кое е интересно и кое — не.

— Можеш да станеш много добра в това — отвърна той.

— Ще опитам — кимна тя. Страните й пламтяха, но бе твърдо решена да не се отказва.

Катар си тръгна от апартамента й със смътно чувство за съжаление. Барстад бе споменала, че трябва да отиде до банката по-късно през деня. Беше събрала таксите от курса си по тъкане — чекове за двеста долара, които искаше да депозира — както и почти четиристотин долара в брой, които нямаше да внася в банката, за да избегне данъците.

Тези пари можеха да бъдат негови. Тя притежаваше и някои хубави бижута, подаръци от родителите й, които струваха може би още хиляда долара. Имаше и други скъпи вещи: фотоапарати, някои от принадлежностите й за рисуване, лаптоп Ай Би Ем, Palm III^[2], а за тях би могъл да вземе още няколко стотачки.

Парите щяха да му дойдат добре. Новите леки якета, модерни през идния сезон, бяха дълги до кръста и бе си харесал едно в магазина на „Нийман Маркъс“ — шестстотин и петдесет долара, в разпродажба, с вълнена подплата. Няколко кашмирени пуловера, два чифта панталони и подходящи обувки щяха да струват още две хиляди. Само секунди го бяха делили от всичко това…

Сексът по-приятен ли бе от кашмира? Не бе сигурен. Възможно е, разсъждаваше, каквото и да бе готова да направи Барстад в леглото, то да не се окаже по-добро от един пуловер на Армани.

Джеймс Катар беше висок метър и седемдесет и седем, слаб, оплешивяващ, с рядка руса брада, която поддържаше късо подрязана. Харесваше вида си с тридневна брада и разкопчана яка на раираната риза, образа на ангажирания интелектуалец. Кожата му бе светла, с леко загатнати бръчици край очите и по-изразени в ъгълчетата на устата. Имаше деликатни ръце с дълги пръсти. Тренираше всеки ден на уред за гребане, а през лятото караше ролери; не би му хрумнало да се мисли за смелчага, но притежаваше кураж, основаващ се на силната му воля. Когато се стремеше към нещо, винаги го постигаше.

Не беше точно веселяк, но бе усъвършенствал един продължителен и заразителен смях. Бръчиците около устата му бяха от него. Смееше се на шеги, на остроумия, на цинизми, на агонията, жестокостта, на живота, на смъртта. Още преди години бе подмамил една студентка в кабинета си с идеята да я убие, но тя не се подведе. Вместо това каза: „Целият този смях не ме заблуждава. Имаш малки зли очички — като на свиня. Виждам подлостта в тях“.

Докато излизаше, тя се обърна, като изпъчи стегнатите си гърди, и каза: „Няма повече да идвам на лекции, но се постарай да получа шестица за семестъра. Ако разбираш какво имам предвид“. Той отново се засмя заразително, но с известно съжаление, погледна я с подлите си очи и каза: „Досега не те харесвах. Но сега вече те харесвам“.

Писа й шестица и сметна, че си я е заслужила.

Катар бе професор по история на изкуството в университета „Сейнт Патрик“, автор на две книги: „Повърхностите в живописта на Средния запад“ бе получила благосклонни рецензии в „Чикън Литъл“ — авторитетния журнал за късно постмодернистично изкуство. Втората — „Равнини върху равнини: Кубистите от Ред Ривър Вали, 1915-1930“ — бе определена в издавания във Фарго „Форум“ като „основополагаща“. Бе постъпил в колежа като студиен художник, но се преориентира към история на изкуствата след доста студената оценка на способностите му — добри, но не впечатляващи — и след също толкова хладнокръвната оценка на потенциалните доходи на един средно талантлив художник.

Справяше се добре с истинските си интереси: блондинки, история на изкуството, вино, убийства и собствения си дом, който бе обзавел с изящно изработени дизайнерски мебели. След появата на дигиталната фотография се справяше добре дори и със самото изкуство.

Едно особено изкуство.

Университетът осигуряваше компютри, достъп до интернет, видеопроектори, скенери за диапозитиви и всичко необходимо на един специалист по история на изкуствата. Той откри, че може да сканира една снимка, да я запише в компютъра си и да я обработи с Photoshop, като елиминира почти напълно объркващата претрупаност. После можеше да я проектира върху хартия и да рисува върху образа.

Това не се смяташе за съвсем приемливо в творческата общност, така че пазеше експериментите си в тайна. Представяше си как един ден показва пред артистичния свят на Ню Йорк цяла изложба от сензационни рисунки.

В началото всичко бе съвсем невинно. Една мечта. Окото му на специалист му казваше, че първите рисунки са посредствени, но като се усъвършенстваше в използването на различните функции на програмата и в умелото въртене на молива, рисунките му ставаха все по-ясни и по-изчистени. В действителност дори ставаха добри. Не толкова добри, че да си изкарва прехраната с тях, но достатъчно добри, за да задоволяват другите му страсти…

Можеше да си свали някоя снимка на гола жена от безбройните порносайтове в интернет, да я обработи, да я разпечата, да я проектира и да произведе фантазия, която допадаше на чувството му за естетика и на нуждата му да притежава.

Следващата стъпка бе неизбежна. След няколко седмици работа с подходящи снимки той откри, че може да вземе лицето от една снимка и да го постави на друга. Купи си евтин дигитален фотоапарат „Фуджи“ и започна тайно да прави снимки на жени в района на университета.

Жени, които желаеше. После сканираше лицето на жената, вкарваше го в компютъра, използваше Photoshop, за да промени размера му до необходимия, който да пасне на съответното тяло от взетата от някой порносайт снимка. Рисуването бе необходимо, за да се елиминират неизбежният и нежелан фон и разликите в структурата на снимките — рисунките създаваха едно цяло.

Създаваха обект на желанието.

Катар желаеше жените. Блондинки с определена фигура и ръст. Нарочваше си някоя жена и си измисляше въображаеми истории, свързани с нея. Някои от жените познаваше добре, други — ни най-малко. Веднъж бе имал бурна сексуална връзка с жена, която бе видял само веднъж, за няколко секунди, докато тя се качваше в кола на паркинга пред една сладкарница — просто зърна дългите й крака в чорапи и крайчеца на колана с жартиери. Мечта си за нея седмици наред.

Новият процес на рисуване с компютър бе още по-добър и му позволяваше да се отдаде на всяка своя фантазия. Всяка. Можеше да има всяка жена, която пожелаеше, и то по всякакъв начин. Това откритие го възбуждаше почти толкова силно, колкото и убийствата. После — случайно — откри силата на своето изкуство като оръжие.

Абсолютна сила.

За пръв път я използва кажи-речи неволно срещу една жена, професор по социология, която преди години го бе отблъснала. Той я щракна с фотоапарата си веднъж, докато вървеше по пешеходния мост към сградата на студентския съюз, без тя да забележи присъствието му. Срещата им не бе планирана, а съвсем случайна.

След като обработи снимката и десетина пробни скици, постигна забележителна прилика на лицето й, прикачено към една вулгарно експресивна порноснимка от интернет. Рисунката имаше странен ракурс, който така и не можа да овладее на уроците по перспектива.

Изпрати й рисунката по пощата.

Докато се канеше да го направи, му хрумна, че е възможно — дори вероятно — това да е престъпно. Катар бе извършвал престъпления и знаеше колко внимателно и всеотдайно трябва да се подходи към по-сериозните от тях. Прерисува всичко отново и взе нов, недокосван плик, за да няма никакви отпечатъци по него.

След като го пусна по пощата, не направи нищо друго. Въображението му възпроизведе множество варианти на нейната реакция и това му стигаше.

Е, не съвсем. През изминалите три години повтори същия номер седемнайсет пъти. Тръпката не бе същата като при убийство — не бе толкова специфична и наситена — но му доставяше дълбоко удоволствие. Сядаше на старомодния си люлеещ се стол със затворени очи и си представяше как жените отварят писмата… Мислеше и за другите — как се бореха с въжето.

Срещна Барстад покрай рисунките си. Беше я забелязал в една книжарница, където работеше, и привлече вниманието й, като купи книга за дигиталната фотография. Побъбриха си няколко минути на касата и отново — няколко вечери по-късно, докато разглеждаше книгите за изкуство. Самата тя бе дизайнерка на платове, както му обясни, и използваше компютъра си, за да създава шарки за одеяла. Играта на светлината, бе споделила, това е най-интересното. Искам моите одеяла да изглеждат, сякаш светлината от прозореца пада върху тях — дори и в стая без прозорци. Разговорът за изкуство доведе до среща за кафе, а после и до предложението тя да му позира.

О, не, бе му отказала, не би позирала гола. Няма да е необходимо, беше я уверил. Той е професор по история на изкуството, би искал да нахвърли само няколко скици на лицето й, за да им направи дигитални копия. Тя се съгласи и в крайна сметка дори свали някои от дрехите си: обърната с гръб към него, седнала на табуретка, великолепният й гръб завършваше с набран чаршаф под малкия й заоблен задник. Скиците се получиха добри, но у дома, с компютъра, той направи истинските рисунки.

Нарисува я, вечеря с нея и накрая, в този мрачен зимен следобед, я изчука и замалко не я уби, защото тя не се оказа на висотата на образите, които бе създал от снимките й.

В деня след любовната среща с Барстад ниските дебели токове на Шарлот Нойман отекнаха по коридора и спряха до вратата му. Ръкоположена за епископален свещеник, авторка на книгата „Новите модалности в изкуството: Жена/Грях, Грях/Жена, Сестра в греха“, която предната седмица бе влязла в класациите за най-продавани книги на „Барнс енд Ноубъл“, тя неслучайно бе декан на факултета. Висока, постоянно навъсена жена с голям нос и сключени тъмни вежди, Нойман влезе, без да почука, и каза:

— Трябва ми бюджетният разчет за студентите ти. Този следобед.

— Мислех, че срокът е до следващата сряда. — Застина, стиснал внимателно кафето си, и повдигна вежди. С порцелановата чашка в ръка, с книгите зад него и със стоманеносиния шал от „Ерме“, който подчертаваше лицето му, предположи, че изглежда доста впечатляващо. „Но Нойман не забелязва такива неща, родена пуританка е“, помисли си Катар.

— Реших, че можем да избегнем объркването, което настана миналата година, като получа разчетите една седмица по-рано. Така ще имам време да елиминирам всички грешки — уведоми го тя, като не остави никакво съмнение, че използва термина „грешки“, както би го използвал някой папски инквизитор: „миналата година“ Катар бе закъснял с бюджета две седмици.

— Е, това просто не е възможно — отвърна й. — Ако поне ме бе предупредила по някакъв начин…

— Очевидно не си прочел бюлетина на факултета от миналата седмица — изръмжа тя. Очите й проблеснаха. Мислеше, че го е спипала натясно и скоро щеше да му изпрати паметна бележка, която несъмнено щеше да бъде приложена в досието му.

— Никой не е прочел бюлетина от миналата седмица, Шарлот — озъби й се той. Катар също бе много публикуван автор и можеше да си позволи подобно поведение. — Никой не чете този бюлетин, защото той е, ако цитирам почитания Сартър, „лайно“. Освен това бях в отпуск в четвъртък и петък, както би трябвало да знаеш, ако си прочела бележката, която ти изпратих. Така че не съм получил бюлетина.

— Сигурна съм, че е бил пуснат в пощенската ти кутия.

— Илейн не може да намери собствения си задник, камо ли моята пощенска кутия. Не успява да донесе навреме дори чека със заплатата ми. — Илейн бе секретарката на факултета.

— Добре — каза Нойман. — Тогава ти давам срок до утре. На обед. — Отстъпи назад, излезе в коридора и затръшна вратата.

Яростта го изстреля от стола му, при което разля част от кафето по пръстите си и върху стария килим. Обиколи кабинета, заслепен от гнева, който го тресеше. Беше избрал преподаването, защото бе много по-възвишено призвание от търговията. Ако я бе избрал, сега несъмнено щеше да бъде богат, но пък щеше да е търговец с мръсни ръце. Но в моменти като този идеята да притежава изпълнителна власт — властта да унищожи всички като Шарлот Нойман на този свят — му се струваше много привлекателна.

Снова из кабинета си пет минути, представяйки си различни сценарии как я унищожава, мърмореше си и изричаше репликите. Образите бяха толкова ясни, сякаш се намираше вътре в тях.

Когато гневът му поутихна, се почувства по-чист. Пречистен. Наля си отново чаша кафе и я вдигна спокойно. Ръката му вече не трепереше. Отпи и въздъхна.

С удоволствие би изтръгнал живота от Шарлот Нойман, макар че тя не въздействаше на особения му вид лудост. Реши, че би му харесало да я убие, така както би харесало на всеки, който е жертва на тиранията на шефа си, какъвто бе случаят с него и Нойман.

Така че той се гневеше, фантазираше, но не би направил нищо, освен да се зъби и да се репчи, също като всички останали преподаватели.

Тя не го възбуждаше — не разпалваше огъня вътре в него.

На следващия ден, докато минаваше през „Сакс“, откри, че кашмирените пуловери имат намаление. Студеното време почти бе отминало, но кашмирът можеше да се носи вечно. Точно този модел, с леко навита яка и заоблен в раменете, идеално би открил лицето му и мускулестото му телосложение. Пробва пуловера — стоеше му перфектно. Чифт хубави дънки щяха да подчертаят задника му — можеха да стеснят крачолите за девет долара в един шивашки център наблизо. Велурено яке с цвят на шампанско и каубойски ботуши щяха да завършат комбинацията… но всичко това бе твърде скъпо.

Върна пуловера и излезе от магазина, мислейки за Барстад. Тя определено събуждаше лудостта му. Самата мисъл за нея и въжето около шията й го възбуждаше силно. Блондинките изглеждаха много по-беззащитни от брюнетките; и много по-уязвими.

Следващият ден бе сряда: може би все пак щеше да си купи онези дрехи.

Щеше да вземе въжето.

Но вторник вечерта, докато още мислеше за Барстад и въжето, усети как гладът му се засилва и отново излезе извън релси. Прибра се у дома рано, извади мляко от хладилника и кутия корнфлейкс от шкафа, смеси ги и седна да хапне в кухнята. Сутрешният вестник още бе на масата; преди да излезе, го бе прегледал съвсем набързо. Сега, докато закусваше, разгърна вестника произволно. Очите му се приковаха на малка статия в долната част на страницата. Заглавието гласеше „Удушена жена, полицията търси помощ“.

Трупът на неидентифицирана жена бе намерен в неделя в парка Минесота Стейт Форест, на север от Канън Фолс, от местен човек, излязъл на лов за диви пуйки. Предварителното разследване показва, че жената е мъртва поне от година — съобщи Карл Буун, съдебен лекар от Гудхю.

— По дяволите. — Той се изправи и хвърли вестника в мивката. Влетя в дневната, стиснал юмруци. — По дяволите, по дяволите!

Отпусна се на един стол, обхвана главата си с длани и заплака. Плака цяла минута, като дишаше неравномерно, а сълзите се стичаха по лицето му. Всеки истински специалист по история на изкуството, усещаше го, би направил същото. Това се наричаше чувствителност.

След това престана. Изми лицето си със студена вода, попи го с хартиени кърпички. Погледна се в огледалото и се замисли за Барстад. Засега не можеше да й направи нищо. Ако изчезнеше още една блондинка, полицаите щяха да пощуреят. Трябваше да изчака. Никакви пуловери. Никакви нови дрехи. Но може пък сексът с нея да се получи наистина. Това щеше да е друго нещо.

Ала още чувстваше особената съблазън от това, че тя е блондинка. Почти я усещаше с ръцете си, с вената, която пулсираше на шията му. Желаеше я силно. И щеше да я има, помисли си.

Рано или късно.

2.

Зимата не бе особено студена, нямаше и много сняг, но сякаш бяха минали месеци, откакто за последен път бяха видели слънце. Уличното осветление още се включваше в пет часа и от ежедневния цикъл на топене и замръзване влагата се надигаше от земята като банда таласъми.

Лукас Дейвънпорт надникна през прозореца на кафенето, загледа се в дъждовните капки, които се разбиваха върху пустата тераса към реката, и каза:

— Не понасям повече този дъжд. Чувам го по цял ден да трополи по прозорците и покрива.

Жената срещу него на масата кимна и той продължи:

— Вчера бях в съда и гледах надолу към тротоара. Всички бяха облечени с дъждобрани и канадки. Приличаха на хлебарки, които търчат в мрака.

— Още две седмици до пролетта — каза Уедър Каркинен, довърши купичката с оризова супа и попи устните си със салфетката. Беше дребна жена с къса коса, която бе разтърсила, като махна ръчно плетената шапка със снежинки. Имаше гърбав нос, широки рамене и спокойни сини очи. — Знаеш ли, като гледам реката, направо замръзвам. Още изглежда като през зимата.

Лукас погледна към водите и светлините на Уисконсин на отсрещния хълм.

— Освен това мирише гадно. На умрели шарани.

— И на червеи. Но орлите вече се извисяват. Търсят си храна.

— Трябва да се махнем оттук — предложи Лукас. — Защо не отидем да поплаваме? Да си вземем десетина дни…

— Не мога. Графикът ми е пълен за следващите два месеца — отговори тя. — Пък и ти не си падаш по плаването. Предния път, като се качи на палубата, каза, че сякаш караш каравана.

— Не си спомняш точно — възрази Лукас. Махна на сервитьорката и й посочи празната си чаша от мартини. Тя му кимна и той отново се обърна към Уедър: — Казах, че е като да караш каравана из Северна Дакота с десет километра в час. Само дето е по-безинтересно.

Уедър завъртя чашата бяло вино между пръстите си. Беше хирург и ръцете й бяха мускулести, типично за тази професия.

— Ами удушената жена? Защо не помогнеш с този случай?

— Има кой да го поеме. Освен това аз…

— Мина известно време — прекъсна го Уедър. — Кога я намериха? Миналия уикенд?

— Миналата неделя. Тези неща не стават бързо.

— Цяла седмица и какво? Въобще открили ли са нещо? А е мъртва от осемнайсет месеца.

— Нямам представа. Не знам докъде са стигнали. Знаеш ли, познавах родителите й.

— Така ли?

— Дойдоха при мен, когато тя изчезна, помолиха ме за помощ. Аз се обадих тук-там. Говорих с разни хора. Половината мислеха, че е заминала за Калифорния, а останалите смятаха, че е мъртва. Никой нямаше представа кой го е направил. Знаеха само, че е изчезнала и не изглеждаше да го е планирала предварително… Като се изключи това, не научихме нищо. Абсолютно нищо.

— Тогава защо не се включиш в разследването? Ти си падаш по такива случаи, в които трябва да се измисли нещо. Не е някой откачен, който си седи в кухнята с кутийка бира в скута и чака ченгетата да нахълтат.

— Не искам да се меся на някой, който се опитва да си върши работата — отвърна Лукас. Потърка силно стария белег, който се спускаше по челото му, през веждата към бузата. Беше едър мъж, широкоплещест, мургав — почти като индиец — но с небесносини очи. Движеше се неспокойно на стола си, сякаш можеше да се счупи под тежестта му. — Пък и като познавам родителите й, ми е по-трудно. Не мога да се концентрирам. Разстройвам се.

— О, глупости — сряза го Уедър. — Мотаеш се и търсиш кой да ти съчувства. Може би трябва да се обадиш на онази… как й беше името. Сигурно ще прояви повече състрадание.

Лукас нарочно се престори, че не разбира за кого му говори тя.

— Или да ми направи гърне. Ако не прояви съчувствие, може да ми изработи някое глинено гърне.

Гласът й стана заплашително тих.

— Нямах предвид нея.

Разбира се, но и Лукас можеше да играе тази игра.

— А, така ли? — Опита да се усмихне чаровно. Но не се получи. Очите му можеха да бъдат пленителни, но усмивката му придаваше жесток вид.

Романтичните отношения са като зъбчатите колелца в стар джобен часовник, помисли си той, докато гледаше към Уедър в другия край на масата. Постоянно се движат, някои са малки и се въртят бързо, други са по-големи и по-бавни. Най-голямото колело в живота му, връзката му с Уедър, бавно щракаше към нещо сериозно.

Навремето почти бяха стигнали до брак, но нещата се провалиха, когато един побъркан я взе за заложница покрай един негов случай. Устроиха му засада и убиха нападателя. А Уедър просто… си отиде. Остави булчинската рокля да виси в гардероба му. Живяха разделени няколко години, а сега отново се срещаха. От два месеца спяха заедно, но не бяха си казали нищо. Никакви обещания, никакви ултиматуми, никакви „трябва да поговорим“. Но ако нещо отново се объркаше, това щеше да бъде краят. Нямаше да има ново сдобряване, не и ако отново се стигнеше до раздяла…

Лукас харесваше жените. Повечето от тях, с някои изключения, също го харесваха. Дотолкова, че да завъртят по някое колелце в определен момент. Предното лято бе имал кратък и приятен флирт с една грънчарка. Почти по същото време старото му гадже от колежа сложи край на дългогодишния си брак и двамата отново започнаха да се виждат. Продължаваха и сега. Не бяха гаджета, не правеха секс, просто си говореха, но точно връзката му с Катрин тревожеше най-много Уедър.

Лукас постоянно й казваше, че няма причина да се тревожи. Двамата с Катрин били само приятели. Много стари приятели.

— Старите приятели ме тревожат повече от новите грънчарки — беше заявила Уедър. — Освен това тя е още дете. Не би могъл да издържиш още дълго.

Грънчарката бе осем години по-млада от Уедър, чийто биологичен часовник вече гърмеше оглушително като „Биг Бен“.

Сервитьорката се появи с мартинито — с три маслинки — и Лукас отново се загледа в реката.

— О, боже, виж това.

Уедър погледна: шестметрова открита рибарска лодка бръмчеше недалеч, а двама души в нея стояха приведени, за да се пазят от дъжда.

— Излизат за риба — каза тя.

— Ненормални рибари. Луди за прибиране. Или се казваше „за връзване“?

— Мисля, че „за връзване“. — Усмихна му се накриво под гърбавия си нос, но очите й гледаха сериозно. Добави: — Защо не си направим бебе?

Лукас едва не се задави с маслината.

— Какво?

— Скоро ще стана на трийсет и девет. Още не е твърде късно, но времето изтича.

— Ами, аз просто…

— Обмисли го. Няма нужда от емоционално обвързване, само да забременея.

Устата му се отваряше и затваряше машинално, без да издаде нито звук. Накрая осъзна, че тя го дразни. Лапна втората маслина и я сдъвка.

— Ти си единственият човек, който може да ме метне така.

— Лукас, всяка жена, която познаваш, може да те преметне — възрази Уедър. — Госпожица Големи цици те премята по веднъж на всеки половин час.

Госпожица Големи цици беше Марси Шерил, ченге от отдел „Убийства“. Беше с изящна фигура и заслужаваше по-ласкав прякор от госпожица Големи цици.

— Да, но аз винаги се усещам. Разбирам кога се опитва да ме преметне.

— Пък и само те занасях за последното — каза Уедър. — Ако няма да правиш нищо с Фотокралицата, мисля, че трябва да действаме по въпроса за децата.

Фотокралицата беше Катрин.

— Двамата с Катрин сме просто… приятели. Честна дума. И ти ще я харесаш, ако я опознаеш.

— Не искам да я опознавам. Изпуснала е шанса си.

— Виж какво — каза той и разпери ръце. — Нямам нищо против децата. Ако искаш да…

— Ако кажеш нещо за яденето във фурната или някоя подобна глупост, честна дума, ще излея това вино в скута ти.

Лукас се измъкна:

— … ако искаш да забременееш, можем да уредим този въпрос.

— Значи е решено.

— Разбира се. Все едно.

— Какво значи това „все едно“? Как така…

Лукас потърка белега си. Боже, само преди минута спокойно разсъждаваше за обвързване с тази жена.

Дъждът премина в ръмеж, докато пътуваха обратно към Двата града^[3]. Стигнаха в Сейнт Пол преди девет и откриха, че някаква непозната кола е паркирана пред къщата на Лукас — стар хеджбек, тъмен на цвят, може би фолксваген. Нямаше приятели, които да карат фолксваген. Имаше лоши спомени от хора, които бяха чакали пред вратата му. Отвори жабката на пикапа: 45-милиметровият му пистолет беше вътре. В същото време Уедър каза:

— Има някой на верандата.

Всъщност бяха двама. По-високият и по-пълен натискаше звънеца. Лукас намали и зави по алеята. Те се обърнаха и едрият бързо тръгна към фаровете на пикапа.

— Суонсън — каза Лукас, успокоен.

Суонсън бе старо ченге от отдел „Убийства“, което доброволно поемаше нощните смени, бе твърде стар за работата и твърде пълен. Не бе гениален, но бе компетентен. Жената до него бе ниска и с момчешки вид, детектив от отдел „Сексуални престъпления“, казваше се Каролин Рай и от нея се виждаха само лунички, плитки и зъби. „Интересна жена — помисли си Лукас, — по-добре да се държа хладно с нея в присъствието на Уедър.“ Носеше кожено яке, което й бе прекалено голямо, и бе без ръкавици.

— Суонсън… Здравей, Каролин — поздрави ги през прозореца.

— Имаме нещо, което може да те заинтересува — каза Суонсън и размаха няколко листа хартия, свити на руло.

Влязоха и Уедър отиде да направи кафе, докато те събличаха палтата си.

— Казвайте — подкани ги Дейвънпорт.

Каролин взе рулото хартия от Суонсън и го разгъна на масата.

— О, боже! — възкликна Лукас. Беше рисунка, много детайлна и почти в естествена дължина, на гола жена, опънала тяло срещу наблюдаващия я с леко разтворени крака и ръка, пъхната във вагината й. В същото време жената правеше фелацио на мъж, който почти напълно, но не съвсем, оставаше извън картината.

Уедър долови особения тон на възклицанието и се приближи да надзърне.

— Голяма е. — Погледна Рай. — Откъде я взехте?

— През ноември една жена, на име Емили Патън, минавала по закрития мост на Уошингтън авеню на път към университетската библиотека на западния бряг. Било към шест часа сутринта, още съвсем тъмно, и наоколо нямало почти никакви хора. Видяла рисунката на една от стените — нали се сещаш? Онези вътрешните, по които студентите рисуват разни знаци и окачат плакати и тям подобни.

— Да, продължавай — настоя Лукас.

— Както и да е, видяла плаката и още два като него. Работата е там, че разпознала жената. — Каролин почука с пръст по лицето на рисунката. — Предположила, че няма да се зарадва на тези рисунки, и ги откачила всичките. Имало общо три и според мен трябва да са били закачени няколко минути преди тя да мине, защото иначе някой би ги отмъкнал набързо. Били залепени с тиксо.

— Някакви отпечатъци от пръсти върху тиксото? — попита Лукас.

— Не, но ще се върна на това — отвърна Рай. — Както и да е, Патън се чувствала неловко и не знаела как да попита другата жена за тях — посещавали някакви лекции заедно, но не се познавали особено добре.

— Как се казва? — попита Уедър. — Жената на рисунката?

— Бевърли Ууд — съобщи Каролин. — Накрая Емили отишла при нея, два-три дни по-късно, и й казала: „Знаеш ли, че някой беше закачил рисунки с теб?“. Жената не знаела нищо и Патън й ги показала, при което Ууд направо се втрещила. Дойдоха при нас заедно. Работата е там, че Бевърли твърди, че никога не е позирала за такива рисунки. Всъщност имала само две сексуални връзки през живота си — и двете краткотрайни. Сексът бил съвсем традиционен. Никакви снимки или рисунки, никакво размотаване без дрехи.

— Звучи доста скучно — отбеляза Лукас.

— Там е работата — съгласи се Рай. — Не е от жените, които биха позирали така.

— Проверихте ли мъжете? Бившите й гаджета?

— Да — кимна Каролин. — И двамата отричат всичко и изглеждат сравнително свестни момчета — дори Ууд потвърди. Никой от тях не се е занимавал с рисуване… а който е направил тези рисунки, изглежда, рисува доста добре. Поне според мен е много добър художник.

Отново погледнаха рисунката: наистина бе дело на способен художник, който и да бе той.

— Дали това всъщност е Ууд? Може би е някакъв обобщен образ?

— Не. Тази малка неравност на носа… Има същата бенка до окото. Трябва да я видите и да поговорите с нея, за да се убедите. Тя е.

— Добре — съгласи се Лукас. Отдръпна се от масата и погледна Суонсън. — Нещо друго? Казвате, че това е станало през ноември?

— Аха. Проверихме за отпечатъци и се оказа, че няма други, освен на Патън и Ууд. Значи този, който е нарисувал това, е знаел, че някой може да провери за отпечатъци. Действал е внимателно.

— Проверихте ли и двете жени? — попита Уедър. — Може да е някаква форма на ексхибиционизъм.

Каролин отхвърли тази версия:

— Мислихме и за това… но трябва да разберете, че дори не бяхме сигурни дали е извършено някакво престъпление. Както и да е, проверихме ги. Или по-скоро бяхме започнали, но междувременно двете се разприказвали за тази история и „Дейли Минесотън“ публикува статия за случая. Изпратиха едно младо репортерче и с разрешението на Ууд им разкрихме някои подробности. Смятахме, че най-вероятният извършител е от факултета по изкуствата и че някой би могъл да разпознае стила му. Така се сдобихме с тези.

Рай разгъна още два листа хартия, и двата по-малки от първия и намачкани, сякаш са били пъхнати в плик. Едната рисунка бе на жена, мастурбираща с вибратор. Другата бе на гола жена, облегната на врата, с широко разтворени бедра пред погледа на наблюдаващия.

— Били изпратени по пощата на две студентки от университета, едната — през юни миналата година, а другата — в края на август или началото на септември. Не са съобщили за тях в полицията. Едната помислила, че е глупава шега на някой от приятелите й художници, и дори сметнала, че рисунката е доста сполучлива.

— Трябва да е рисунката с вратата — отбеляза Уедър, като носеше чашите с кафето.

— Да, малко жени биха харесали рисунката с вибратора — кимна полицайката. — Както и да е, тази жена — докосна рисунката с мастурбацията — твърди, че не само никога не е позирала гола, а че изобщо никой не я е виждал гола, освен съученичките й в съблекалнята по физическо в гимназията. Никой — нито мъж, нито жена. Още е девствена.

— Хм — изсумтя Лукас. Погледна трите рисунки. Нямаше съмнение, че са от един и същ художник. — Странна работа. — Отново погледна Суонсън. — И?

— Удушеното момиче, което изровиха миналата неделя… Аронсън? Това беше в досието й, бяхме го намерили в едно чекмедже на бюрото й. Честно казано, всички бяха забравили за него, освен Дел. — Суонсън разви още една рисунка. Жена, възседнала стол, с широко разтворени крака и повдигнала с длани гърдите си. Позата бе сравнително по-малко порнографска от първите две, но нямаше съмнение, че е дело на същата ръка.

— Охо! — възкликна Лукас.

— Не знаехме за другите рисунки, защото с тях са се занимавали в отдела за сексуални престъпления — обясни Суонсън. — Дел ги видял, като се отбил да си поговори с Каролин, и си спомнил за рисунката в досието на Аронсън. Извадихме я днес следобед и ги събрахме на едно място.

— Маниак — каза Рай.

— Така изглежда — кимна Лукас. — Е, какво искате? Повече хора?

— Чудехме се дали няма да се включиш и ти, да хвърлиш един поглед.

— Малко съм зает.

— О, глупости! — възкликна Уедър. Погледна Суонсън и Каролин. — Толкова скучае, че се размечта да наеме платноходка. — А на Лукас каза: — Така ще има какво да правиш до залез-слънце.

3.

Заместник-началникът на отдела Франк Лестър контролираше всички цивилни екипи за разследвания освен този на Лукас. Имаше вид на изпечен бюрократ с огромен задник, но не бе изгубил скептичната тънка усмивка на улично ченге. Когато Лукас влезе в кабинета му на следващата сутрин, Лестър държеше чаша кафе в ръка, махна му да седне и каза:

— Имаш белег от осмукано на врата.

— Сигурно си професионален следовател — каза Лукас, но смутено докосна белега, който бе забелязал, докато се бръснеше. — Говори ли със Суонсън?

— Обади ми се вкъщи снощи, преди да се срещне с теб — обясни Лестър. — Надявах се да се включиш. — Облегна се назад на стола си и вдигна крака на металното си бюро. Мръсносивата утринна светлина се процеждаше през щорите зад него; едно престаряло растение в саксия клюмаше на перваза на прозореца. — Ще ми разкажеш ли за осмуканото?

Вместо да отговори на въпроса му, Лукас каза:

— Веднъж ми беше споменал, че като седиш с вдигнати крака, ти се схваща някакъв нерв.

— По дяволите! — Лестър рязко свали краката си, седна по-изправено и разтри тила си. — Всеки път, щом си сипя чаша кафе, вдигам крака на бюрото. Ако остана така прекалено дълго, после съм като инвалид цяла седмица.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Ходих. Каза ми да седя с изправен гръбнак. Проклети доктори. — Беше забравил за белега на врата на Лукас. — Както и да е, ти и твоят екип сте добре дошли да се включите в разследването. Ще накарам Суонсън да ви информира за местопрестъплението, ще получите досиетата и снимките, всичко, което са събрали в апартамента на Аронсън. Рай ще доведе жените от другите рисунки. Не е ли шантава тая работа с рисунките?

— Шантава е — съгласи се Дейвънпорт.

И двамата се замислиха за момент, после Лестър продължи:

— Ще говоря с отдел „Убийства“, ще пренасоча Суонсън и Блек към вашия екип и можете да поемете всичко в свои ръце. В момента разследваме три убийства плюс случая „Браун“. Но без да открием трупа на Линет Браун, всички доказателства остават косвени и прокурорът не ще и да чуе за процес. Още не можем да намерим проклетия зъболекар, който й е сложил онзи мост на зъбите.

— Чух, че Браун наел Джим Лангхорн. — Лангхорн бе адвокат.

— Да. Според слуховете, се обадил на Лангхорн и онзи му заявил по телефона, че иска един милион, а Браун му казал: „Е, вече си имаш клиент“.

— Ако наистина е Лангхорн…

— Той е — потвърди Лестър.

— Тогава сте поне наполовина прецакани.

— Знам.

— Може пък да направите някакъв пробив. Някой да открие стърчащ зъб в кора с яйца — каза Лукас. — И тогава да направите ДНК тестове и така нататък.

— Всички намират това за адски забавно. — Франк протегна пръст срещу събеседника си. — Изобщо не е забавно.

— Е, поне малко е — настоя Лукас. — Все пак става дума за Харолд Браун.

Харолд Браун бе богаташ, който построи с парите от наследството си завод за рециклиране и превръщаше старите вестници в картонени кори за яйца. Подозираха, че последното нещо, което е рециклирал, е жена му — Линет. От „Убийства“ смятаха, че е хвърлил тялото й в казана с киселината — когато го изпразниха, на дъното му намериха златен мост — и че сега Линет се намираше под няколко десетки първокласни яйца.

— Не, хич не е забавно — продължи Лестър. — Откакто от Канал Осем научиха оная история за моста, репортерите не се отлепят от нас. — Изведнъж лицето му грейна. — Ето нещо, което е в твоя полза. Никой — освен Суонсън, Рай, Дел и ние с теб — не знае за рисунките. Онези хрътки, репортерите, още не са надушили, че имаме нов откачен, който се мотае наоколо.

— Не искам да те разочаровам, но е хубаво да покажем рисунките по телевизията — каза Лукас. — Щом две жени са дошли с рисунки, след като са видели една мижава статийка във вестника, би трябвало да се запитаме още колко като тях има.

Франк се облегна назад и пак вдигна крака на бюрото си, като несъзнателно ги скръсти в глезените. Почеса се по бузата и рече:

— Е, щом се налага. Може пък да отвлече вниманието от историята с Линет Браун.

— Може би — кимна Лукас. — Искаш ли аз да говоря с Роузмари?

— Няма да е зле.

Докато излизаше, Дейвънпорт спря на вратата и каза:

— Пак си вдигна краката.

— Уф, дяволите да ме вземат!

Роузмари Роу, шефката на полицията, имаше среща с кмета. Лукас й остави бележка с молба да се видят за минута и слезе на долния етаж, в новия си кабинет. Старият не бе нищо повече от килер със столове. Новият още миришеше на боя и влажен бетон, но имаше две отделни малки стаи с бюра и шкафове и голямо общо помещение, където се разполагаха колегите му.

Когато това помещение се освободи, имаше ожесточен спор кой да го заеме. Лукас изтъкна пред Роу, че може да направи два екипа щастливи, като му даде по-голям офис, а после настани в стария му кабинет някой, който изобщо не е имал такъв до този момент. Освен това той се нуждаеше от това пространство: досега хората му, които се занимаваха с разузнаване, говореха с информаторите си в коридора. Шефката се съгласи и умилостиви загубилите в битката с нови работни столове и компютър „Макинтош“, с който да обработват графичните си файлове.

Когато отвори вратата — дори тя бе нова и Лукас се гордееше с нея — Марси Шерил седеше в кабинета му, вдигнала крака на бюрото. Беше в болнични и той не я бе виждал от седмица.

— Ще ти се схване някой нерв — каза й, когато вратата се затръшна зад него.

— Моите са от стомана — заяви тя. — Изобщо не се схващат.

— Кажи ми го пак, когато не успееш да се изправиш — измърмори той и мина зад бюрото си. Шерил бе привлекателна и неомъжена, но не тревожеше Уедър: романтичната връзка между Марси и Лукас бе приключила по взаимно съгласие. Тя бе огън момиче и обичаше да се бие. Поне до скоро. — Как си?

— Горе-долу добре. Още ме мъчи главоболие вечер. — Преди време бе простреляна в гърдите с ловна пушка.

— Още колко остава? — попита Лукас.

Тя поклати глава:

— Другата седмица ми спират обезболяващите. Това ще спре главоболието, но казват, че ще имам по-силни болки в гърдите. Твърдят, че дотогава би трябвало да са поносими.

— Ходиш ли редовно на физиотерапия?

— Аха. Това боли дори повече от гърдите и главата едновременно. — Забеляза, че я гледа изпитателно, и се надигна. — Защо? Имаш нещо за мен ли?

— Ще поемем убийството на Аронсън. Суонсън ще ни информира днес следобед. Временно и Блек ще се присъедини към нас. Трябва да уредим Дел и Лейн също да се включат. Накратко казано: имаме си маниак.

— И ще ме включиш в разследването? — Опита се да звучи невъзмутимо, но не успя да скрие нетърпението си.

— С ограничени задължения, ако искаш — добави Лукас. — Имаме нужда от някой, който да координира нещата.

— Мога да се справя с това — каза тя. Стана, обиколи с несигурна походка кабинета и болката засенчи очите й. — По дяволите, наистина мога!

Секретарката на Роузмари се обади, докато те обмисляха как да подходят към случая „Аронсън“.

— Роузмари иска да те види веднага.

— Идвам след две минути — обеща Лукас и затвори. Обърна се към Шерил: — Може би федералните могат да ни изготвят психологически профил на художника. Занеси рисунките в някое архитектурно студио, където имат от най-големите ксерокси, и ги накарай да ти направят копия в естествен размер. Изпрати ги по пощата на федералните във Вашингтон. Обади се на онзи, как се казваше, Молард. Телефонът е в бележника на бюрото ми. Виж дали може да прескочи бюрокрацията на ФБР.

— Добре. Дел и Лейн ще дойдат към два, накарай Суонсън и Рай да донесат тук материалите от досиетата и да ни информират.

— Става. Аз отивам да говоря с Роузмари, после малко ще обиколя града да видя какво става.

— Знаеш ли, че имаш белег от осмукано? — попита го, като потупа отстрани шията си.

— Да, знам. Сигурно е голям колкото роза, като слушам как всички говорят само за него — каза Лукас.

Марси кимна:

— Горе-долу… Значи ще се събирате? С Уедър?

— Може би — отвърна й. — А може би не.

— Боже, колко си нерешителен. — Усмихна се, но всъщност изглеждаше по-скоро тъжна.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита я той.

— Просто ми се иска всичко това да е минало — каза тя неспокойно. Имаше предвид болката; говореше за нея, сякаш е човек, и Лукас разбираше много добре как се чувства. — Съвсем малко ми остава да стана отново същата, но така ми се ще вече да съм станала. Да се сбия с някого. Да изляза на среща. Нещо такова.

— Хей, ти се оправяш. Изглеждаш двеста процента по-добре, отколкото преди месец. Дори косата ти изглежда добре. Още месец и… отново ще си на пълни обороти.

Роузмари Роу беше едра жена, наближаваща шейсетте, пушеше от години и възрастта никак не й се отразяваше добре. Кабинетът й бе украсен с черно-бели снимки на местни политици, няколко полицаи, съпруга и родителите й и обичайната колекция от дървени плакети. Бюрото й бе подредено, но една странична масичка бе отрупана с документи. Седеше до нея и прехвърляше между пръстите си зърната на една кехлибарена броеница, а когато Лукас влезе, го изгледа с тъжен уморен поглед.

— Отбил си се по-рано. Какво става?

Той се настани на кожения стол за посетители и й разказа за рисунките и убийството на Аронсън.

— Ще го поемем — обясни й. — Лестър се тревожи за медиите и как ще реагират. Аз мисля, че може да се наложи да ги използваме и исках да те предупредя.

— Подай информацията на Канал Три, постарай се да разберат, че им правиш голяма услуга и че ще трябва да ни се реваншират — каза му, кимна и повтори, сякаш говореше на себе си. — Да ни се реваншират.

— Разбира се. Е, какво става? — попита Лукас внимателно. — Звучиш ми малко притеснена.

— Малко притеснена — повтори тя. Изправи се, отиде до прозореца и погледна към улицата. — Току-що говорих с кмета.

— Да, чух, че е тук. — Дейвънпорт посочи с глава към офиса на секретарката.

— Няма да се кандидатира тази есен. Решил е. — Обърна се с гръб към прозореца и го погледна. — Което означава, че с мен е свършено. Мандатът ми изтича през септември. Кметът не може да ме преназначи, при положение че самият той си отива след месец. Градският съвет никога не би одобрил назначението ми. Кметът смята, че основният кандидат за мястото му е Фигероа, но Карлсън или Ранкин също могат да се намесят в надпреварата. Никой от тях не би ме оставил на поста.

— Хм — изсумтя Лукас. — Ти защо не се кандидатираш за кметското място?

Роузмари поклати глава:

— На този пост си създаваш прекалено много партийни врагове. Ако успея да премина първичните избори в партията, вероятно бих могла да спечеля и след това. Но няма да стане. Не и в Минеаполис.

— Може да се прехвърлиш при републиканците — предложи Лукас.

— Животът не е достатъчно дълъг. — Поклати отново глава. — Опитах да го убедя да остане още един мандат, но той казва, че трябва да изкара малко пари, преди да е престарял.

— Тогава какво ще правиш? — попита той.

— А ти какво ще правиш?

— Аз… — И сви рамене.

Роузмари въздъхна.

— И твоето назначение е политическо, Лукас, и ще ти кажа следното: единственият вероятен кандидат за мястото ми е Ранди Торн, а той няма да те преназначи. Иска да държи всичко под контрол и не харесва начина, по който ти позволяваме да работиш.

— Мислиш ли, че ще получи шефското място?

— Би могъл. Дяволски добър шеф на униформените е. Много го бива по разните му там глупости за полицейското братство и има здрави връзки навсякъде. Миналата седмица си взел бойното снаряжение и участвал в една атака на Отряда за бързо реагиране. В Градския съвет има няколко мъжкари, които много си падат по подобни изпълнения.

— Аха. Не съм сигурен, че е достатъчно умен.

— И аз така мисля. По-вероятно е новият кмет да доведе външен човек. Някой, който не е свързан с никого тук. От онези, дето си падат по нюйоркския стил на работа, с демонстрирана непоносимост към престъпниците. Съмнявам се, че би оставил на постовете и заместник-шефовете. Би предпочел да назначи свои хора. Лестър и Торн още са на държавна служба и са капитани. Даже и да загубят заместник-шефските си места, пак ще са някъде по високите постове. Но ти не се водиш държавен служител.

— Значи и с двама ни е свършено. — Лукас се облегна назад, сплете пръсти зад главата си и въздъхна.

— Може би. Ще започна да действам по една линия — каза Роузмари.

— Каква?

Тя махна с ръка.

— Дори не смея да я спомена засега. Ще трябва да забия нож в гърба на някои хора. И да направя няколко свирки.

— Не едновременно. Може да си разтегнеш някой мускул.

Усмихна му се.

— Възприемаш това доста добре. Което е хубаво, защото за мен не е така. По дяволите! Исках да изкарам още един мандат… Както и да е, исках да знаеш, че вероятно пак си на път да изхвръкнеш.

— Тъкмо започвах отново да се забавлявам.

— Какво става с Уедър? — попита Роузмари. — Бременна ли е вече?

— Не знам, но може и това да стане.

Тя се засмя искрено и силно, отметна глава назад и каза:

— Чудесно. Това е просто идеално.

— А ако е бременна… — Той присви очи към тавана, пресмятайки наум. — Нас с теб ще ни уволнят точно по времето, когато бебето ще се роди.

— Тази работа и без това не ти трябва. По-богат си от Исус Христос.

— Работата ми трябва. Нуждая се от някаква работа — настоя Лукас.

— Тогава се дръж здраво. Може да стане страшно.

След като си тръгна от кабинета на Роу, Лукас се върна в „Убийства“, провери къде точно е било открито тялото на Аронсън, отбеляза си мястото на картата, ксерокопира я, после отиде на паркинга и се качи в пикапа си. Докато караше на юг, за да излезе извън града, мина на една пресечка от апартамента на Аронсън и си спомни, че беше говорил с родителите й малко след изчезването й, опитваше да ги успокои, въпреки че инстинктът му на полицай му подсказваше, че дъщеря им е мъртва. Стояха заедно в апартамента й — те очакваха телефонно обаждане от нея или от някой друг, а той крачеше напред-назад…

Апартаментът на Аронсън бе в шестетажен тухлен блок отпреди войната и когато Лукас се изкачи по стълбите, майка й го чакаше на вратата.

— Благодаря, че дойдохте — каза тя.

Той си спомни, че коридорите в сградата миришеха на боя, почистващ препарат и спрей против насекоми, но апартаментът бе изпълнен с ухание на ароматни сушени билки.

Вътре витаеше усещането за убийство. Криминолозите го бяха претърсили щателно, оставяйки след себе си безпорядък. Апартаментът бе като разровен. Вратичките на всички шкафове бяха отворени, всички скринове, чекмеджета, кутии, куфари бяха извадени и разтворени. Тегнеше мрачна атмосфера на хаос и насилие, изострена допълнително от светлината, заливаща стаите. Криминолозите бяха дръпнали всички завеси, за да им бъде възможно най-светло, и в деня на идването на Лукас всичко изглеждаше зловещо.

Четири стаи: дневна, отделна малка кухня, спалня и баня. Лукас ги обходи с ръце в джобовете, оглеждайки останките от краткия й независим живот: плюшени животни на леглото; плакат на Енимъл Планет на боядисаната в зелено стена, изобразяващ ягуар в джунглата; дреболии по рафтовете, снимки. Най-вече на хора, които изглеждаха като родители или сестри…

— Дреболии — промълви, докато наблюдаваше движението отвъд прозореца на колата му. Беше си тръгнал от апартамента с чувство за самота или свенливост. Жена, която нарежда плюшени животинчета около себе си, за да се чувства поне малко обичана. Спомни си, че провери в шкафчето с лекарствата дали има противозачатъчни таблетки и не откри такива.

Мястото, където бяха открили трупа, според картата, бе на един хълм южно от Хейстингс и всички пътища бяха ясно обозначени. Все пак Лукас успя да се загуби, защото пропусна отбивката и опита да я открие, като пресече напряко, но се озова на затворен път. Накрая спря на някакъв паркинг, който бе построен, за да се осигурява достъп до един поток с пъстърви. Бяха му обяснили, че мястото е над паркинга, някъде по средата на хълма и на около сто и петдесет метра по̀ на юг. Няколко паднали дървета образуваха триъгълник и полицаите ги бяха използвали за пейки.

Гората беше още влажна от дъжда и склонът, покрит с дъбови листа, бе хлъзгав. Лукас си проправи път през младите фиданки, видя падналите дървета, забеляза дупката в земята и следите от гребло, очертали краищата на изкопа. От дъжда ровът постепенно се запълваше с пръст и листата бяха започнали да се трупат отгоре. Две седмици по-късно мястото изобщо нямаше да може да се намери.

Слезе по-надолу по склона, после се изкачи до билото. Недалеч имаше къщи, но той не ги видя. Който и да бе заровил трупа тук, е знаел какво прави. Просто гробът се бе оказал малко по-плитък от необходимото и някое куче го бе открило. Или пък койотите. А после случайно минал онзи ловец.

И това бе всичко, освен шума на вятъра в дърветата.

Докато се връщаше към града, Лукас се обади на Марси, че ще обиколи из града още два-три часа, ще поговори с някои от своите хора и ще опита да научи нещичко.

— Страх те е да ги оставиш сами ли?

— Трябва ми време да помисля — каза той. — Малко се колебая дали да дадем рисунките на телевизията, но не виждам друга алтернатива.

— Може би това е най-добрият ход — съгласи се Марси.

Лукас прекара остатъка от сутринта и ранния следобед из града, проверяваше личната си мрежа от информатори, разсъждаваше за убийството на Аронсън и за вероятността да загуби работата си, а може би и да се сдобие с едно-две деца. Докосна белега от осмукано на врата си.

Сюзан Кели бе красива жена, но не я намери в клуб „Хот Фийт Джаз“. Правели операция от рак на кучето й и държала да е при него, когато се събуди, обясни асистентката й — Лори. И нея си я биваше, макар че малко се престараваше в танците. Стисна с ръка месинговите перила покрай една от стените на репетиционната зала, отпусна главата си до пода и от тази изкривена стойка съобщи на Лукас, че един перверзник на име Морис Уеър отново е започнал да действа и търси малки момичета, които да му позират за снимки.

— Чудесно. Радвам се да го чуя — каза той.

— Трябва да го пребиете с верига — предложи Лори.

Бен Линкълн от „Дартс енд Кюз“ му каза, че два клуба — почитатели на „Харли“ — планират война с топки с боя в една ферма южно от Шакопи и че нещата можело да загрубеят, защото в единия лагер, вместо с боя, ги пълнели със сачми. Лари Хамет от „Тракс Фрейт“ му каза, че някой е стоварил цял тон метедрин на местните шофьори на камиони.

— Половината шофьори по пътищата летят като бесни, изобщо не давам на дъщеря си да припари до колата.

Лани Харисън от „Хоуз енд Фитинг Тюлип“ му разказа виц: „Един мъж влязъл в един бар и си поръчал скоч със сода. Барманът му го донесъл, оставил го на бара и се отдалечил. Точно когато мъжът посегнал към чашата, една миниатюрна маймунка се появила изпод бара, вдигнала си оная работа и си потопила топките в скоча, после отново се скрила. Мъжът се вцепенил. Извикал бармана и му казал, че една маймунка изскочила изпод бара и… Онзи го успокоил, че знае за нея, извинил се и му казал, че ще му смени чашата. Донесъл нова чаша скоч със сода и взел старата. Точно когато мъжът се пресягал към чашата, малката маймунка изтърчала изпод бара…“.

— Вдигнала си оная работа и си потопила топките в скоча — прекъсна го Лукас.

— А? Знаеш ли го?

— Не, но мога да предположа — обясни Дейвънпорт.

— Добре. Така че мъжът пак извикал бармана и рекъл: „Малката маймунка…“. А барманът казал: „Слушай, мъжки, трябва да си наглеждаш чашата. Ще ти сипя още едно, обаче за последно“. И мъжът попитал: „Ама каква е историята на тая маймунка?“. Барманът отвърнал: „О, аз работя тук само от две седмици. Но виждаш ли пианиста ей там? Той работи тук от двайсет години. Сигурно може да ти обясни за маймунката“. Така че мъжът взел новото си питие, отишъл при пианиста и попитал: „Знаеш ли за малката маймунка, която изскача изпод бара, вдига си оная работа и си топи топките в уискито ти?“. Пианистът отвърнал: „Не, но ако ми изтананикаш началото, сигурно ще успея да я изсвиря“.

В един цех в южната част на града, където незаконни имигранти от Латинска Америка бродираха емблеми на отбори върху найлонови спортни якета, Джан Мърфи му каза, че прочут спортист от университета на Минесота си е намерил работа в куриерска служба. За разлика от другите, които карали малки бели фордове, служебната кола на спортиста била „Порше С4“.

— На тази възраст младежите искат да са бързи в наши дни. Пък и кой знае, може той да поема само спешните доставки, тези, които са най-важни — сви рамене Лукас.

— Има си хас — каза Мърфи и се престори, че се прицелва с пръста си в него. — Вярно, че и ти си бил спортист. Хокей ли играеше? Бях забравил.

В магазина за бижута Санди Хю се опита да го убеди, че нищо не изглежда по-добре от малка черна рокля с колие от черни перли и обици от черни перли с формата на сълза, които можела да му продаде със специална отстъпка за полицаи само за четири вноски от по 3499,99 долара.

— Защо просто не ги направиш четири вноски по 3500?

— Защото така цената остава под вълшебната бариера от 14 000.

— Аха. И за кого да ги купя? — попита Лукас.

Хю сви рамене.

— Не знам. Но като видя толкова голям белег от осмукано като този на врата ти, винаги се опитвам да продам на човека нещо скъпо.

Не бе чула нищо ново за никого и знаеше вица за маймунката.

Свег Танър от „Сила и красота“ му съобщи, че през уикенда някой отмъкнал двайсет и пет хиляди долара в брой от апартамент, нает от някакъв държавен чиновник от друг щат, който се казвал Алекс Труант. Имал любовница тук и двамата харчели луди пари в казината. По един или друг начин бил яко затънал, така че започнал да приема пари от разни съдебни адвокати, за да им върши черната работа. Оттам дошли и двайсет и петте бона.

— От кого чу тази история? — попита Лукас.

— От любовницата му. Идва да тренира тук. Има целогодишен абонамент.

— Мислиш ли, че би поговорила с някого?

— Да. Ако някой отиде да я види веднага. Труант я набил, когато парите изчезнали. Мислел, че тя ги е взела. Не изглежда толкова добре с огромна синина под окото.

— А взела ли ги е всъщност?

Танър сви рамене.

— Питах я, каза, че не. Тя е от тези, които, ако са свили двайсет и пет бона в понеделник, във вторник ще се появят с палто от визон и огненочервен мустанг. Ако се сещаш какво имам предвид.

— Не е особено умна.

— Не особено.

— Имаш ли телефона й?

— Да.

Един лихвар на име Коул се пенсионирал и се преместил в Аризона. Някакъв стар пияница — Койн, бил блъснат от кола, докато лежал в безсъзнание на улицата, и сега бил в болницата, трезвен за пръв път, откакто бе участвал в някакъв антивоенен митинг през шейсетте, и това не му харесвало. Елиът, невероятно дебел човек, който имаше железария, но бе известен най-вече с килограмите си, се разболял от рак на простатата и бил на смъртно легло. Фирмата „Хаф-Муун Тоуинг“ обявила банкрут и избухливият й собственик, който колекционираше оръжия, обвинявал Градския съвет, че го е лишил от договорите с кметството.

Обичайните новини. Няколко бележки, няколко меланхолични мисли за това, че трябва да си потърси нова работа. Но кой друг би му плащал да се забавлява по този начин?

Лукас се върна в офиса и откри, че Марси го чака заедно с Дел и Лейн, Рай от „Сексуални престъпления“, Суонсън и Том Блек от „Убийства“. Началото на всяко разследване на убийство — освен обичайните, в които извършителят е известен — започваше с много писане: описание на местопрестъплението, разпити, преглеждане на доклади от различни лаборатории. Суонсън и Блек действаха по тази линия.

— Проблемът е, че Аронсън не е имала гадже или съквартирантка, а двамата й бивши приятели, които открихме, не изглеждат способни да извършат това. Единият е женен, има дете и работи, за да изкарва пари за следването си, а другият живее в Уайоминг и почти не си я спомня — обясни Суонсън.

— Тя имаше ли бележник с телефони? — попита Шерил.

Блек поклати глава:

— Само няколко листа с надраскани на тях номера. Проверихме ги и не открихме нищо. Жената от съседния апартамент каза, че веднъж чула мъжки глас при Аронсън, около две седмици преди да изчезне. Но никога не е чувала някакъв по-силен шум или караници.

— Проверихте ли номерата, запаметени в мобилния й телефон? — попита Лукас. — Нещо в компютъра й? Имала ли е Palm Pilot^[4] или нещо подобно?

— В мобилния нямаше никакви запаметени номера. Имейлите в компютъра й бяха предимно от родителите и брат й. Нямала е Palm. Взехме разпечатка на телефонните й разговори. Много обаждания на рекламни агенции и приятели — говорихме с тях, всички са жени, а според нас убиецът не може да е жена. Има и случайни обаждания — за поръчки на пица и от този род. Не сме проверявали доставчиците на пица и сега вече… не знам дали бихме могли да установим точно кои са изпълнявали поръчките й. Доста време е минало.

— С две думи, не разполагаме с нищо? — обади се Дел.

— Точно така — каза Блек. — Това бе една от причините да смятаме, че може да е още жива: останахме с празни ръце. Не се е мотаела по барове. Не си е падала по купоните. Никакви наркотици, почти не е пиела. В апартамента й нямаше алкохол. Работела е в един ресторант, който се казва „Чийзит“, близо до „Сейнт Патрик“. Предполагам, че може да е попаднала на някого там, но това не е място за свалки, а обикновена закусвалня със супи и салати, посещава се най-вече от студенти. Освен това е приемала поръчки за проектиране на реклами, работела на свободна практика, занимавала се и с уебдизайн, но не открихме нищо съществено.

Суонсън изглеждаше смутен.

— Дали не сме претупали всичко?

Лукас разпредели задачите:

— Суонсън и Лейн, заемете се с рекламните агенции и ресторанта. Разберете с кого е общувала. Записвайте всяко име, което чуете.

Обърна се към Блек, който по-рано бе партньор на Марси:

— Марси още не може да обикаля много, така че искам двамата да работите оттук. Извикайте трите жени — онези с рисунките, и запишете имената на всеки човек, когото познават или с когото помнят да са говорили, преди да получат рисунките. Колкото и бегло познанство да е било. Ако не си спомнят нечие име, но си спомнят човека, накарайте ги да се обадят на някого, който го познава. Искам много подробни списъци.

На Рай каза:

— Искам вие с Дел да направите копия на рисунките и да започнете да ги показвате на сексуалните маниаци. Нашият човек не е нормален и няма да се изненадам, ако е показал някоя от тези рисунки тук-там. Той е художник, така че може би си търси признание. Записвайте имена, всички възможности, за които се сетят вашите приятелчета. — Щракна с пръсти. — Помните ли Морис Уеър?

— Аз го помня — обади се Дел. Погледна към Каролин. — Ти май още не работеше при нас по онова време. Правеше снимки на деца.

— Може би се е върнал в бизнеса — каза Лукас. После се обърна към Дел: — Защо не се помотаеш с мен утре? Ако ни остане време, ще отидем да го навестим.

— Добре.

— Виждам няколко възможности бързо да направим пробив — продължи Лукас. — Първата е някой, който познава убиеца, да го предаде. Втората: трябва да предположим, че е имал някакви контакти с тези жени. Ако изготвим достатъчно големи списъци, би трябвало някои имена в тях да се повтарят.

— Но списъците трябва да са наистина огромни.

— Точно така. Колкото повече имена, толкова по-големи шансове за повторения. И колкото повече хора, получили такива рисунки, намерим, толкова по-дълги списъци ще имаме.

— Ти какво ще правиш? — попита Марси.

— Ще поговоря с телевизията за малко публичност — обясни Лукас. — Ще покажем рисунките.

4.

Канал Три се помещаваше в ниска каменна сграда с множество пристройки, злощастен опит за оригиналност на някой моден архитект. Лукас изобщо не харесваше това място. От полицейското управление дотам се стигаше за няколко минути, ако ходиш бързо, и докато вървеше, му се стори, че за миг зърва синьо късче небе, после реши, че се е заблудил. Нищо не синееше, още не. Усмихна се на собственото си настроение и една жена, с която се размина, му кимна.

Носеше в джоба си ксерокопия в цял размер на рисунката на Аронсън, както и частични копия на другите три рисунки — на тях лицата бяха грижливо изрязани. Откри Дженифър Кери да пуши на паркинга на телевизионния канал. Беше висока блондинка, майка на единственото дете на Лукас — Сара. Дъщеря му живееше с Кери и съпруга й.

— Лукас — поздрави го Дженифър, като метна фаса си на улицата. Множество искри изригнаха от мокрия черен асфалт.

— Нали знаеш, че цигарите причиняват рак?

— Така ли? Ще трябва да направя телевизионно предаване на тази тема. — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Какво става? Откъде ти е този белег на врата?

— Край. Отивам да си купя поло.

— Приличаш на френски гангстер — каза Кери. — Даже може да си падна по това… Значи си се събрал отново с Уедър?

— Аха. Така изглежда.

— Тоя път ще свършите ли работата?

— Вероятно.

— Браво. — Хвана го за ръка и го повлече към входа на телевизията. — Винаги съм я харесвала. Не мога да си обясня как някаква си стрелба успя да ви раздели.

— Мозъкът на оня се размаза по лицето й — каза Лукас. — Това трудно се забравя.

— Мозъкът? Или инцидентът? Кое оставя следата? Или се изказа метафорично? Защото не мисля, че мозъкът може наистина да…

— Млъкни!

— Боже, много обичам този тон. Защо не си извадиш белезниците и не потърсим някой празен бус?

— Имам една история за теб.

— Наистина ли? — Занасянето спря веднага. — Струва ли си? Или ще ти правя безплатна реклама?

— Бива я — каза Лукас.

— Ела насам. — Последва я в сградата и през лабиринта от коридори до кабинета й. Купчина съдебни стенограми се мъдреше върху стола за посетители. Тя ги премести на бюрото си и го покани да седне.

— Това е съвсем неофициална визита — предупреди я Лукас. Извади копието от рисунката на Аронсън от джоба си.

— Такива визити харесвам най-много. Каква е тази хартия?

— Имам две-три условия.

— Знаеш какви условия приемаме… Можем ли да се съгласим с твоите? — попита тя.

— Да.

— Тогава… давай.

Лукас бутна листа през бюрото и Дженифър го разгъна, погледна го и отбеляза:

— Може да свали някое и друго кило.

— Вече ги е свалила — обясни Лукас. — Като умреш, това е неизбежно.

— Мъртва? — Кери вдигна поглед от рисунката.

— Това е Джули Аронсън. Нейното тяло…

— Беше намерено в южната част на града, знам историята — намръщи се тя. — Това вече го предъвкахме. Не че не можем да пуснем още нещо.

— Чакай малко, за бога! Проклети репортери — спря я Лукас. — Работата е там, че няколко жени са получили такива рисунки — ние поне знаем за три. Две са ги получили по пощата, а рисунката с третата е била залепена на табло за обяви до университета. Имаме си работа с маниак.

Лицето на Кери светна.

— Имаш ли още от тези?

Той й даде другите три. Тя ги огледа една по една и възкликна:

— Уф! От това може и да излезе история. Ще е по-добре, ако успеем да интервюираме жертвите.

— Ще проверя. Днес със сигурност няма да ви свържем с тях.

— Не може ли да отложим излъчването, докато не говорим с тях? До утре? Така историята ще е много по-силна.

— Не. Ако не ги използвате днес, ще ги занеса в Канал Осем.

— Не, не, не… И така става — бързо каза тя. — Най-интересната новина за тази вечер е премиерата на нова сапунена опера. Ще ги пуснем довечера, а ако успеем да направим интервютата утре… може да стане още по-добре. Ще развием историята.

— Добре. И трябва да ги пуснете в новините и в пет, и в шест. Искаме всички други канали да се изтрепят за тях, за да ги покажат навсякъде в десет. Наистина се опитваме да вдигнем шум около тези рисунки.

Кери не беше глупачка. Погледна го изпитателно и попита:

— Можеше да постигнеш същия успех, като свикаш пресконференция. Защо ни ги даваш ексклузивно?

— Защото едно време бях влюбен в теб.

— Глупости, Лукас.

— Защото искаме да ни дължите услуга.

— Ясно. Каква?

— Още една новина ще излезе от кметството и има някои последици от нея, които бих искал да… манипулирам. — Сложи ръка на бузата си и се замисли. — Не прозвуча добре.

— Но сигурно това е истината — каза Дженифър. — Манипулиране. Каква е информацията?

— Ще ти кажа, но не трябва да забутваш рисунките на фона на другата новина. Те трябва да са на челно място.

— Дадено — обеща тя. Погледна часовника си. — Нямаме много време. Какво е станало?

— Кметът няма да се кандидатира за нов мандат през есента — каза Лукас, като се наведе напред и облегна лакти на коленете си. — Следователно Роузмари ще изхвърчи: той не може да я преназначи точно преди изборите. Подозирам, че някои от другите шефове също ще си отидат.

Кери се изправи, посегна към телефона и спря.

— Кой още знае?

— В момента кметът обикаля приближените си в кметството и им съобщава. Може двама-трима от Градския съвет да са подочули. Още тази вечер ще се разчуе.

— Добре. — Взе рисунката на Аронсън, вдигна я във въздуха като плакат и каза: — Знаеш ли, доста е добра. — После я сгъна делово и заяви: — Изчезвай. Ще пратя криминалния ни репортер да дойде да говори с теб за рисунките след двайсет минути. Ще му кажа, че съм се сдобила с тях от вътрешен човек, но не от теб. Може да се престориш на изненадан, той няма да знае откъде съм научила. А аз ще се заема с кмета.

— На рисунката на Аронсън… ами… вижда се дупето й. Не знам дали можете да го покажете по новините в пет, но трябва да покажете достатъчно, за да могат хората да добият представа за стила. Същото се отнася и за другите… Трябва да намерим човека, който ги е рисувал.

— Мисля, че можем да го покажем.

— Колкото повече, толкова по-добре. Трябва ни изненада, шок. Хората да се разприказват за тях.

— Ще се разприказват. Можеш да се обзаложиш.

Като се върна в управлението, Лукас едва успя да съблече палтото си, преди да му се обадят от отдела за връзки с обществеността, че един репортер от Канал Три иска да говори с него.

— Твърди, че е спешно. Води и оператор. Знаеш ли за какво се отнася?

— Да — каза Лукас. — Пратете го.

— Репортерите ли? — попита Марси, когато той затвори.

— Точно — кимна й. — Можеш ли да поемеш разговора? Не искам да заснеме осмуканото на врата ми.

— Наистина ли?

— Аха. Ще го пратя право при теб.

— Боже, трябва да… трябва… косата ми изглежда, сякаш някой се е изпишкал отгоре й. Трябва да… — И изхвърча от кабинета.

Дел се появи секунда преди репортера. Лукас се направи на изненадан, когато го попитаха за рисунките.

— Откъде вие, хора, успявате да научите тези работи? — Лукас хвърли крадешком поглед към Дел, който се оправда:

— Ей, аз се засякох с него в коридора. Не съм му казал и дума.

— Имам си източници — заяви репортерът с доволна усмивка. — Ще ни дадете ли нещо? Повечето вече ни е известно.

— Сержант Шерил ще говори с вас. Мислехме да свикаме пресконференция утре. Какво пък, един ден по-рано няма да навреди, но другите канали…

— Майната им — прекъсна го мъжът.

Операторът стоеше, облегнал се на стената, и изглеждаше задрямал. Марси се появи след пет секунди. Косата й бе сресана, а страните й — порозовели, или от студената вода, или защото ги бе пошляпала. Освен това бе разкопчала още едно копче на блузата си. Лукас си помисли, че тя изглежда страхотно. Операторът подуши присъствието на разкопчано деколте и мигом се събуди.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Каквото решиш — отвърна й Лукас. — Ще се справиш ли?

— Кажете „да“ — обади се репортерът. — И ще ви дължим услуга.

— Ами сигурно няма да боли — сви рамене Марси. — Защо да не говоря с вас.

— Значи си издействахме две услуги за една и съща новина — каза Марси четирийсет минути по-късно, докато седяха в общото помещение пред кабинета и гледаха новините по портативния телевизор. Кери стоеше на стъпалата пред кметството и съобщаваше, че кметът е потвърдил, че няма да се кандидатира за нов мандат на следващите избори. Канал Три бяха пуснали в началния анонс на новините няколко кадъра от рисунките — полицията предполага, че художник убиец преследва жени в Минеаполис — и после прехвърлиха на Кери с ексклузивния й репортаж от кметството. От него тя направи връзка към историята за убийството:

— Показваме ви този ексклузивен репортаж на Канал Три точно когато висши служители на полицията са изправени пред друг кошмарен проблем. Убиец преследва жените в града и преди да ги нападне, очевидно ги подмамва да му позират голи.

Лукас се надигна.

— Това не е вярно — рече към телевизора.

— Е, достатъчно е близо до истината като за телевизионен репортаж — успокои го Дел.

Рисунката на Аронсън се появи на екрана, нищо от нея не бе отрязано.

— Джули Аронсън е била удушена преди осемнайсет месеца от мъж, който очевидно я е познавал интимно.

— Това адски ще подплаши останалите жени — каза Марси. — Вярно, че трябва да привлечем вниманието, но чак пък толкова. Най-добре да им се обадя.

— Точно това ни трябваше — настоя Лукас. — Внимание. — Продължиха да гледат. Пуснаха записа с репортера на Канал Три, който съобщи подробностите, и после на екрана се появи Марси, която обясняваше историята с рисунките.

— Страхотни копчета на блузата имаш — ухили й се Дел.

— Гледай си работата. Просто се е разкопчало — изчерви се Марси.

— Не, не, не се измъквай — намеси се Лукас. — Това е страхотен ход. Ако не се беше сетила, аз щях да ти го предложа, само дето надали щеше да ми хрумне. Нали знаеш, не е лошо по телевизията да покажат някоя секси полицайка. Печелим преимущество, бог да ни е на помощ.

— Виж в какъв план те дават. Не само главата, а от деколтето нагоре — вметна Дел. — Супер.

— Току-що се сетих, че в новините показаха само две жени — каза Марси. — И ти си спал и с двете, Лукас. Кери по-добра ли беше от мен?

Дел погледна Лукас:

— Бягай!

Двете водещи новини на Канал Три изстреляха всички останали телевизионни канали и вестниците пред кметството и полицията. Кметът потвърди, че няма да се кандидатира, а Роузмари представи накратко известното по случая „Аронсън“ и поправи неточността, че и другите жени са били заплашвани.

Роу се обади почти веднага след изявлението си:

— Предполагам, това беше твое дело, заедно с Кери.

— Аха. Дължат ни услуга.

— Браво. Ще говорим утре. Отивам вкъщи да си поплача.

Лукас затвори, погледна часовника си, после се обади на Уедър и й предложи да се видят за късна вечеря.

— Ще си донеса и пижамата — каза тя.

— Така ли? Имаш ли представа на колко години съм?

— Не на толкова, на колкото ще се чувстваш към полунощ.

Тъкмо обличаше сакото си, когато телефонът иззвъня отново. Реши, че е Уедър, която е забравила да му каже нещо.

— Лукас? — Мъжки глас.

— Да.

— Обажда се Джери Хаак. Помниш ли ме?

— Да, Джери. Какво става? — Отново погледна часовника си.

— Аз съм онзи с косачките. Сещаш ли се за оная история?

„Оная история“ беше свързана с метедрин и буйстване из отдела за мъжки аксесоари в един универсален магазин.

— Да, да. Какво мога да направя за теб?

— Беше казал, че съм ти длъжник и да ти се обадя, ако случайно науча нещо. Та сега научих нещо.

— Аха? — Уедър сигурно вече пътуваше към ресторанта. — Какво научи?

— Вече не продавам косачки. Сега работя в един бар — „Кобрата“, в Сейнт Пол. Не е от най-приятните места, но се опитвам да си стъпя на краката и…

— Чудесно, Джери. Та какво си научил?

— Нали знаеш за онази, удушената жена? Аронсън?

— Да.

— Сега видях снимката й по телевизията, но там не казаха, че беше от занаята.

— Какво?

— Тя работеше на ъгъла, човече. — Джери понижи леко глас, сякаш говореше по мъжки, на приятел.

— Какво? Какви ги приказваш?

— Ами правеше туй-онуй за пари — настоя Хаак.

— Сигурен ли си?

— Да. Познавам един, дето излиза с нея два-три пъти. Струваше му стотарка всеки път, нищо особено, само свирки и обикновено чукане. Нищо специално. Тук постоянно си приказват за това.

— И казваш, че го познаваш?

— Ами да. Обаче да не му споменеш от кого си научил. Ще ме убият. — Сега звучеше нервно, сякаш започваше да съжалява, че се е обадил.

— Никой няма да научи — обеща Лукас. — Как се казва човекът?

След като говори с Хаак, Лукас открадна още десет минути да прелисти досието на Аронсън. Суонсън бе отбелязал, че е пуснал търсене за нея в щатската и националната база данни, бе проверил и отпечатъците й при федералните. Не бе излязло нищо. Все пак, ако се е мотаела по улиците, все някой е трябвало да разбере.

Беше напълно побеснял, докато стигне до ресторанта.

— Как, по дяволите, може да водиш криминално разследване цяла година и да не научиш, че момичето е проституирало?

— Не е траяло цяла година. Било е обичайното полуформално разследване за изчезнал човек. Като не са открили нищо, са го зарязали след две-три седмици — каза Уедър. — Може да е била аматьорка. Сам спомена, че никога не е била арестувана.

— Но такова нещо не може да не се разчуе — настоя той. — Трябва да говориш с достатъчно хора, за да го научиш. Остава въпросът за останалите жени. И те ли са били от професията? Една от тях твърди, че е още девствена — не че някой е проверил това лично. Ако всичките са проституирали, проблемът става съвсем различен от този, с който започнахме.

— Това добре ли е, или зле?

Той се замисли и накрая сподели:

— Рано е да се каже. Всъщност може и да е добре. Ако имаме човек, който напада проститутки, това ограничава броя на хората, сред които трябва да търсим, а аз имам доста връзки в тази област.

— Значи работиш по случая от дванайсет часа и вече доказваш какъв гений си. И явно ти харесва, колкото и да си ядосан.

— Хм. — Спомни си изявлението на кмета. — Гледа ли телевизия тази вечер?

— Не. Тебе ли показваха?

— Не, но имаше две новини… Работата е там, че може да се окажа без работа след няколко месеца. — Обясни й за промените и минималните шансове да бъде преназначен от новия шеф на полицията.

— Значи, ако все пак забременея, няма да ни се наложи да търсим бавачка — каза Уедър.

— Не е точно… Пак ме дразниш. Говоря ти сериозно.

— Ако наистина искаш да запазиш работата си, ще измислиш начин да го направиш. А може би е време да опиташ нещо друго.

— Например какво?

— Не знам. Нещо различно. Вършил си едно и също през целия си живот. Навярно можеш да правиш и нещо…

Той отгатна посоката на мислите й.

— По-кротко и безопасно.

— Да. Защо не. Ти си доста добър в бизнеса. — За кратко Лукас бе работил като изпълнителен директор на една компютърна фирма, която създаваше симулационен софтуер за полицейските централи 911. Намери друг човек да поеме работата и веднага щом можа, се върна в полицията.

— Никога не съм правил нещо толкова брутално, колкото това, което шефовете на фирми вършат постоянно — каза той. — Никога не съм уволнявал никого. Никога не съм наемал някой съвсем невинен трудолюбив човечец и да прецакам живота му, както и този на семейството, децата и кучето му, защото някой иска да прибере по-голям дивидент.

— Комунист такъв — засмя се тя.

По-късно същата вечер Лукас се надигна в леглото и въздъхна.

— Хайде, върви — каза Уедър и придърпа одеялото до брадичката си.

— Къде? — попита той, макар да знаеше.

— Върви, виж дали ще намериш онзи човек. Дето му правели свирки.

— Не остава много до съмване. — Но хвърли поглед към часовника до леглото.

— Лукас, нервничиш още откакто си легнахме — промърмори тя.

— Дел се канеше да излезе по-късно — вметна той предпазливо.

— Тогава му се обади. Утре съм на работа, така че трябва да се наспя. Няма да мога, ако ти постоянно се въртиш в леглото. Върви.

Лукас се престори, че се колебае, после изрита чаршафа, пресегна се към телефона на нощното шкафче и набра номера на мобилния телефон на Дел. Отговори му още на първото позвъняване.

— Ало?

— Буден ли си?

— Надявам се. Ако не съм, значи сънувам, че се намирам в една кална локва на Двайсет и девета и „Хенипин“ и снегът ми вали във врата.

— Сняг ли вали?

— Да, дъждът обърна на сняг.

— А аз съм в леглото с Уедър. Лежим си голи на топло — подразни го Лукас. Тя се пресегна и ощипа силно едното му зърно. — Ох, боже господи… — Отскочи настрана.

— Какво? — попита Дел.

— Нищо — отвърна Лукас, като разтриваше гърдите си. — Знаеш ли онзи бар „Кобрата“ в Сейнт Пол?

— Като втори дом ми е.

— Там се навъртал някой си Лари Лап. Джули Аронсън свирела на гайдата му за стотарка. Поне така чух.

— Не думай. Искаш ли да го проверя?

— Да. Чакай ме там след половин час.

— Ако се появиш там след половин час, а в момента наистина си лежиш гол в топлото легло, значи си по-побъркан, отколкото съм предполагал. Навън е гадно.

— До скоро. — Лукас затвори телефона и Уедър го попита:

— Свирела на гайдата му? Как мъжете измисляте подобни глупости?

Лукас погледна часовника. Имаше десет минути път до „Кобрата“.

— Ще трябва да те метна на коляното си и да те напляскам за наказание — заяви той.

— Надявай се — усмихна се тя.

Времето бе наистина толкова лошо, колкото бе казал Дел. Режещ зимен вятър навяваше снега срещу предното стъкло на колата и докато Лукас караше на север покрай реката, имаше чувството, че насреща му се завихря фунията на торнадо. Десет минути по-късно откри Дел да стои под една улична лампа и паркира до него.

— Това място е прокълнато — каза Дел, когато Лукас слезе от пикапа. Носеше зимната си улична екипировка: шинел от армията на Източна Германия, домашно плетени ръкавици с един пръст и шапка. Гледаше към „Кобрата“ от другата страна на улицата. Барът имаше дълга стъклена витрина, скрита зад хоризонтални щори, светлинна реклама и черна табела със златист надпис „Кобрата“, която се осветяваше от немощна флуоресцентна лампа.

— Прокълнато? Минесота ли имаш предвид?

— Бара. Обзалагам се, че тук за петнайсет години се изредиха десет различни фирми — обясни Дел. — И никоя не оцеля.

— Змийското място — сети се Лукас. — Затова ли са го кръстили „Кобрата“?

— Май да. Познавах един от предишните собственици. Казваше, че змиите ставали за домашни любимци на юпитата и това щяло да бъде новата мания. Били красиви, чисти, тихи и ядели само веднъж седмично. Освен това поскъпвали с времето. Караше ме да инвестирам, смяташе да открие цяла верига магазини.

— И какво се обърка? — попита Лукас, докато пресичаха.

— Трябвало да се хранят с живи хамстери. Оказа се, че жените юпита не възприели идеята да дават живи хамстери за храна на големите змии. Не било нормално, нали разбираш.

Отвътре „Кобрата“ бе също толкова мрачен, колкото и отвън. Тясна редица тапицирани с червена кожа високи столчета покрай бара, няколко маси, цветен телевизор в дъното, минибоулинг и малко използвана мишена за дартс. Миришеше на бира, фъстъци и дим. Обща тоалетна в края на задния коридор, точно до един светещ надпис, който гласеше: „Внимание, ще прозвучи аларма. Авариен изход“. Двама клиенти седяха на маса в дъното и гледаха мач на „Лейкърс“. Трети клиент стоеше на бара. Лукас посочи едно от високите столчета и попита Дел:

— Бира?

— Ти плащаш.

Барманът се приближи, извади две бири и му върна рестото. Лукас показа служебната си карта и обясни:

— Ние сме ченгета. Търсим един от редовните ви клиенти.

— Така ли? — Барманът не се държеше враждебно. — Виждал съм ви по телевизията. Нали сте онзи от Минеаполис?

— Да. Търсим Лари Лап. Познаваш ли го?

— Лари? — изненада се барманът. — Какво е направил?

— Всъщност нищо. Искаме да поговорим за една негова позната.

— Защото се учудих. Не е лош човек… Беше тук тая вечер, но си тръгна преди около два часа. Живее на две-три пресечки оттук, но не знам точно къде.

— Не го намерихме в телефонния указател — вметна Лукас.

— Живее с една по-стара от него. Къщата е нейна. — Мъжът разпери безпомощно ръце. — Знам само, че се казва Марсела.

Дел кимна към дъното на бара.

— Някой от тях познава ли го?

Барманът ги погледна.

— Онези ли? — Замисли се. — Да, може би.

Те взеха бирите си и тръгнаха към двамата мъже, които гледаха баскетбол. Лукас реши, че са бояджии, защото бяха в опръскани с боя гащеризони. И двамата бяха към двайсет и пет годишни, единият носеше бейзболна шапка, а другият — блуза с апликирана футболна топка отпред и надпис „Вайкингс“. Погледаха малко мача, после Лукас подхвърли на мъжа с бейзболната шапка:

— Ние сме от полицията. Търсим един ваш приятел.

Двамата мъже се спогледаха, после този с шапката сви рамене и попита:

— Кой? Какво е направил?

— Лари Лап. Нищо не е направил. Просто трябва да поговорим с него за една жена, която е познавал.

— О, боже… Говорите за онова момиче, дето го убиха? — попита единият.

Двамата кимнаха и Дел запита:

— Вие познавахте ли я?

— Само по физиономия — обясни фенът на „Вайкингс“. — Живееше в квартала, преди техните да се преместят някъде извън щата. Познаваше някои хора тук.

— Чух, че… излизала с този Лап — каза Лукас, като намигна многозначително при думата „излизала“.

— Ами, не мисля. И може да навлечете големи неприятности на Лари с жена му, ако приказвате такива работи. Той познаваше момичето много отдавна, още от началното училище или нещо такова. Не правеха нищо, но Марсела няма да повярва, ако отидете да разпитвате у тях.

— Може ли да седнем при вас за минутка? — попита Дел и придърпа един стол, без да изчака отговор. Лукас също седна, облегна се на масата и каза тихо:

— Чухме, че това момиче май се продавало. По стотарка на сеанс. Никой няма да загази, ако ни разкаже, даже и да го е правил с нея: просто се опитваме да се заловим за някоя следа. Някой от вас чувал ли е нещо подобно?

— Това са глупости — заяви решително мъжът с шапката и се облегна на стола си. — Който ви го е казал, е тъпанар.

— Никога не съм чувал подобно нещо — добави другият и поклати глава. — Бе добро момиче. Срамежливо. Ако се е продавала, бих могъл и аз да я пробвам, но тя никога не е предлагала, не е намеквала дори, че е възможно.

— И аз мисля така — каза мъжът с бейзболната шапка. — Тук понякога се мярва по някоя проститутка и на човек не му трябва много време да се досети.

— Огледайте се — каза другият. Дел и Лукас погледнаха бара и евтините столчета, износените мебели, боклуците край вратата. — Мислите ли, че ще намерите момиче за сто долара в дупка като тази? По-скоро някоя за двайсет и девет и деветдесет.

— А този Лап? — попита Дел.

— Здравата ще го прецакате, ако говорите с него пред жена му — каза мъжът с бейзболната шапка. — Има проблеми с нея.

— Ако искате, мога да отида да го извикам — предложи другият. — Живее само на две пресечки оттук.

— Няма да е зле — кимна Лукас. — Може ли първо да запиша имената ви… за досието по случая.

— В случай че решим да избягаме? — попита ухилено мъжът с шапката.

— Просто за да ги знаем.

Лари Лап бе нисък и набит, носеше дебело късо тъмно палто и плетена шапка, нахлузена до веждите. Влезе след бояджиите, поздрави бармана и се приближи към масата, където Лукас и Дел седяха и чакаха. Кимна им бързо и седна, без да вади ръце от джобовете си. Имаше плоско широко лице и остра еднодневна брада.

— К’ви са тия глупости за Джули?

— Опитваме се да проверим една информация.

— Ако някой ви е казал, че се е продавала, трябва него да разследвате, защото вони — заяви Лап. Беше ядосан, лицето му бе напрегнато и бледо въпреки студа. — Бе едно от най-добрите момичета, които човек може да срещне.

Лукас поклати извинително глава.

— Съжалявам, просто чухме… всъщност чухме, че ти си се радвал на нейното благоразположение, за което обаче си си плащал.

— Това ли са ви казали? — повиши глас Лап. — Аз? Как може да сте чули такова нещо за мен? Какво са ви казали? И кой е надрънкал тия глупости?

— Не мога да ти кажа откъде разполагаме с тази информация. Казаха ни, че Джули се продавала и правела… орален секс за стотарка.

— Правела свирки? — прошепна Лари дрезгаво. Местеше невярващ поглед от Дел към Лукас и обратно, после към двамата бояджии, на които заяви: — Знаете ли с кого са говорили те? С шибания Хаак.

Мъжът с бейзболната шапка кимна:

— Аха. Обзалагам се, че е бил той.

— Кой е Хаак? — попита Дел, като погледна Лукас, после отново Лап.

— Шибаният Джери Хаак — каза Лари. — Виждал ме е веднъж-дваж с нея тук — трябва да е било миналата година, точно след като излезе от затвора — и последния път измрънка нещо, че ми правела свирки. Казах му да си затваря устата, ако не иска да му смачкам физиономията.

— Той все приказва за свирки — обади се единият мъж. — Все чул, че някоя духала на някого или нещо от тоя род.

Лукас се почеса по челото.

— По дяволите.

— Ти да си художник? — попита Дел Лап.

— Художник? — Лари възкликна толкова искрено учуден, че Дел се засмя. — Аз?

— Ти всъщност ходеше ли с Аронсън? — попита Лукас.

— Не, по дяволите! Познавах я много отдавна — обясни Лап. Изтръска тънка кафява цигара от кутията и я запали със запалката си „Зипо“. Издиша дима нагоре и продължи: — Бяхме заедно в детската градина и после учихме в едно и също училище до осми клас. След това техните се преместиха. Тя се отби веднъж с няколко приятели от квартала и тогава я видях отново. Но не сме правили нищо. Абсолютно нищо. Имам щастлив брак. — Мъжът с бейзболната шапка изсумтя, при което Лари се обърна, изгледа го и го сряза: — Майната ти, Дик! Говоря сериозно.

— А тя ходеше ли с някой друг, когото познаваш?

— Вие какво, чак сега ли… тоест как не сте питали за тези неща досега? Тя изчезна преди повече от година.

— Изобщо не знаехме, че е идвала в този квартал — обясни Лукас. — Просто проверяваме случайна информация.

— Ами каза, че ходела с някакъв художник — затова ли ме питахте? — май се е запознала с него покрай работата си или нещо такова. Мисля, че… беше спала с него.

— Защо смяташ така?

— Защото вземал някакво лекарство. Разказа ми за това и двамата много се смяхме. — Погледна другите мъже. — Как се казваха онези хапчета? Новото лекарство за холестерола? Лаповорин? Така ли беше? Както и да е, обясни ми как онзи й разправял, че тези хапчета имали особени странични ефекти. От тях човек свършвал наопаки.

— Свършвал наопаки? — попита Дел. Тази идея, изглежда, го очарова. — Как може да се свърши наопаки?

— Хич не мога и да си представя — отвърна Лап и отново дръпна от цигарата си. — Но точно така каза. Той й обяснил, че трябвало да зареже хапчетата, защото, вместо да свършва, почвал.

Никой не се засмя: това си беше сериозен проблем.

— Какво друго ти е казвала за него? — приведе се напред Лукас. — Някакво име или къде живее…

— Нищо. Бил по-възрастен от нея. Видяхме се около две седмици преди да изчезне.

— И това е всичко? Излизала с някакъв художник, по-възрастен от нея?

— Всъщност може и да съм го виждал…

Лукас и Дел се спогледаха и Дейвънпорт попита:

— Къде?

— Излизах от „Спалонини“ в Минеаполис. Бях там на обяд. Точно отсреща има закусвалня.

— „Чийзит“. Тя е работела там — вметна Дел.

— Да. Видях я да излиза оттам с един мъж, беше го хванала под ръка. Един такъв здравеняк, но и артистичен. Беше подстриган съвсем късо и имаше тридневна брада и тъмно вълнено палто, дълго чак до глезените. Може би и обица, така ми се струва. Тръгнаха нагоре по улицата.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш отново? — попита Лукас.

Лап се замисли за момент.

— Не. Зърнах го само за секунда в профил и после в гръб. Помня, че ми се стори надут. Знаете ли на кого приличаше? Това ми направи впечатление. На Брус Уилис в оня филм, дето играеше боксьор. Сещате ли се?

— „Криминале“? — подсказа Дел.

— Аха, точно той. Приличаше на Уилис в този филм, як, широкоплещест. Тъмен, само че с друга прическа.

— Но не би могъл да го разпознаеш?

— Ако наредите тук Джордж и Дик — Лари кимна към двамата мъже — и един късо подстриган, който прилича на Брус Уилис, тогава ще мога да го разпозная. Но ако наредите шестима с външност като него — не.

— Пак доста си запомнил — каза Дел. В гласа му се долови нотка скептицизъм.

Лап сви рамене.

— Между нас казано… може и да съм си падал малко по нея. Нищо сериозно. После тя изчезна… Просто го запомних. Запомних, че съм го запомнил, ако разбирате какво искам да кажа.

— Но защо не си се обадил да съобщиш това? Можеше да ни помогне — попита Дел.

Лари поклати глава.

— Не мислех, че е нещо важно. Вярно, чух, че я издирвате, но си помислих, че може просто да е заминала.

— Не забравяйте и неговата госпожа — обади се мъжът с бейзболната шапка. — Ако беше казал на вас, трябваше да каже и на нея.

Говориха още няколко минути. Лукас записа адреса и телефона на Лап. Навън, докато вървяха по тротоара, Дел каза:

— Той е прав. Освен ако не извадим късмет с онези списъци, не разполагаме с нищо.

— Вероятният убиец е художник, подстриган е съвсем късо и взема „Лаповорин“. Може да проверим аптеките и да направим още списъци.

— Сега всички ходят късо подстригани, а в Минеаполис има повече художници, отколкото плъхове, и всеки втори човек пие „Лаповорин“.

— Все е нещо. Направо си го представям.

— Значи трябва да се отбиеш в някое фото и да му направиш снимка, преди да си го забравил. — Дел се прозя и огледа улицата и в двете посоки. Гонени от вятъра, снежинките се завихряха в светлината на уличните лампи. Потупа Лукас по гърба и каза: — Ще се видим сутринта. Ще търсим художници или нещо друго.

5.

Беше приготвила някакво ястие със сирене и чесън. Катар обичаше да яде чесън, но час по-късно, след още един сеанс груб и див секс, усети острата му миризма, примесена с тази на пот — на Барстад и неговата собствена. Докосна корема си и откри, че е хладен и влажен.

Сексуалното образоване на Елън Барстад май не се оказваше толкова забавно, колкото бе очаквал. Беше в банята й и се миеше. Пенисът му бе минал стадия на изтръпване, вече го болеше. Това бе четвъртият им път заедно, ако се броеше и първият злополучен опит. Започваше да усеща напрежението.

Втория път гледаха заедно някакъв порнофилм и опитаха да повторят някои от по-умерено перверзните изпълнения. Третия път продължиха. Не правеха нещо особено необичайно, мислеше си Катар, макар че самият той не бе стигал по-далеч.

Този път ръцете на Барстад бяха завързани за таблата на леглото с две от старите му, смешно широки вратовръзки.

— Джеймс — извика го. Чакаше го.

— Мили боже — измърмори тихо той. Познаваше този тон. Лицето му изглеждаше бледо и леко напрегнато в огледалото на банята. Нямаше желание за още един път. Спря водата и се върна в спалнята. Елън лежеше по гръб на леглото, с леко разтворени крака, ръце, вдигнати над главата, притворени очи, отпуснато лице. Тази жена нямаше насита.

— Може ли да пийна малко вода, преди да продължим? — попита го.

— Скъпа моя, не мисля, че ще продължим. Не и днес — каза й. — Чувствам се като минал през преса.

— Каква преса? — сбърчи челото си тя.

— Преса за изцеждане на пране, не се ли сещаш?

— Какво?

„Не знае какво е това — помисли си Катар. — Твърде млада е.“ Плъзна поглед по тялото й — беше съвършено. Всичко, което някога бе искал.

Само че…

Започваше да подозира, че това, което винаги бе искал, не е секс, че неговата особена форма на лудост — тази дума не го смущаваше — се нуждаеше от съпротива, може би дори от малко отвращение. Преди час се взираше в прешлените на врата й. Ръцете му копнееха за врата й. Замалко да го направи — щеше, ако носеше въжето. Следващия път щеше да го донесе.

Идните няколко дни, преди да се срещнат отново, щеше да обмисли всичко, да види дали страстта за убийство ще се върне. Може би историята с трупа на Аронсън щеше да се забрави. Бе мъртва отдавна, нямаше никакви следи — ченгетата не бяха намерили нищо…

Елън Барстад го наблюдаваше, сигурна, че мисли за нея. Може би прекаляваше, но щом веднъж започна, откри, че й е трудно да спре. Имаше толкова много… приятелките й ги наричаха „лудории“. Малки интересни вариации, водещи към нещо друго — правиш това и после онова. Катар, от друга страна, бе като почти всички мъже, които познаваше. Просто искаше яко чукане и сетне да подремне, докато успее да го вдигне отново за още едно. А тя искаше да опита и това, и второ, и трето, да разбере какво е усещането. Нещо лошо ли имаше в това? Според нея — не.

Катар бе доста ограничен. Замисли се, че може би е време да си намери някой по-млад. Всъщност, ако можеше да се хване с някой напълно неопитен, може би около седемнайсетгодишен, който наистина ще й е благодарен… В крайна сметка, това не беше чак толкова трудно, нали? Всичко го пишеше в книгите.

— Значи се прибираш? — попита го тя.

— Да. Много съм зает. Тук съм вече два часа.

— Мислех, че днес пак ще повторим онова с хилките за пинг-понг.

Той се засмя:

— Изскочи ми от ума. Няма нищо лошо малко да намалим темпото, Елън. Не ни гонят срокове.

— Сигурно. — В гласа й се долови разочарование. Потърка краката си един в друг. — Сигурен ли си, че не искаш да го посмуча?

— Елън… — Наистина го болеше, но колко често човек получава такова предложение? Реши, че понякога е добре да се прояви здрав разум. — Добре. Но трябва да действаш нежно.

Когато, напълно изтощен, се прибра вкъщи два часа по-късно, включи телевизора и влезе в кухнята да си сипе купичка корнфлейкс. Ядеше и четеше един брой на „Ню Йоркър“ отпреди две седмици, когато чу водещият по телевизията да говори за рисунки и убийства и че образите може да не са подходящи за деца.

Знаеше какви са рисунките, без дори да ги погледне и без да слуша. Не искаше да повярва; изправи се толкова рязко, че разля част от млякото върху списанието.

Като влезе в дневната, зърна една от рисунките си секунда преди кадърът да се смени. Репортерът обясняваше нещо, но Катар някак не успяваше да разбере думите. После картината се смени отново и една след друга се изредиха няколко от неговите рисунки, завършващи с тази на Аронсън.

— … полицията издирва художника, който е нарисувал тези, изпълнени със сексуален заряд образи…

Стоеше ужасѐн и не вярваше на очите си. Никога не бе позволявал на Аронсън да вземе със себе си някоя от рисунките. Беше й я показал — беше секси, не порнографска — за да я впечатли с уменията си. Спомни си, че я бе захвърлил в кабинета си. И след това не я беше виждал повече.

— Отмъкнала я е — каза на глас срещу телевизора. — Откраднала я е от мен. Рисунката не беше нейна! Беше моя!

Помисли си, че ще отиде в затвора. Никой никога нямаше да разбере. Гледа, докато рисунките изчезнаха от екрана и репортерката — слаба блондинка, която би могла да го заинтересува — заговори за политика.

— Затвор — измърмори. Публичност. Кариерата му щеше да рухне. Щяха да го изведат от сградата с белезници. Можеше да си го представи: подигравателните физиономии на бившите му колеги и грозните им жени, наредени в шпалир, той крачи между тях и понася тъпите им язвителни усмивки. Щяха да го облекат в дънки и дънкова риза, с номер на ризата, щяха да го заключат в килия с някой прост грубиян, който щеше да го изнасили.

Замисли се за самоубийство — наистина това бе единственият изход. Да скочи от високо например. Усещането, че летиш — и после нищо. Но се страхуваше от височини. Не обичаше дори да стои близо до прозорци.

Пистолет. Натиска спусъка и край… Но щеше да стане голяма цапаница, щеше да унищожи половината си череп. Това бе прекалено. Да се обеси — в никакъв случай. Щеше да страда. Можеше да си представи болката, как се вкопчва във въжето в последната минута, как опитва да се издърпа нагоре… Не.

Хапчета. Бяха добър вариант, ако имаше време да събере достатъчно. Можеше да се обади на Ранди. Той можеше да му осигури барбитурати, колкото му трябват. Така щеше да си отиде. Просто заспива и никога не се събужда.

Една сълза се плъзна по лицето му, докато мислеше колко щеше да се разстрои майка му, след като откриеха трупа му. Отпусна се на фотьойла пред телевизора, затвори очи и си го представи. Изведнъж го обзе гняв. Кучката нямаше да скърби за него. Щеше да продаде всичките му мебели, виното, килимите му. Щеше да получи и парите от застраховката му „Живот“, колкото и дребна да беше сумата, всичко щеше да остане за нея. Виждаше съвсем ясно, сякаш бе пред очите му: описа на вещите му, дрехите, които щяха да отидат на боклука — на боклука! — камионите и пикалите, които откарват мебелите му.

Гневът се надигаше у него, подпря се с ръце, за да стане от креслото, върна се в кухнята и захлипа. Удари с юмрук дланта си, после напъха кокалчетата в устата си и захапа, докато не усети, че кожата му поддава. Тя щеше да възприеме това като победа. Щеше да го надживее.

Дяволите да я вземат. Дяволите да я вземат. Изкрещя на стената:

— ДЯВОЛИТЕ ДА Я ВЗЕМАТ!

В такъв случай какво да стори? Отново седна и се втренчи в кутията с корнфлейкс. Харесваше му да прави рисунките си, макар да знаеше от самото начало, че ще загази, ако го разкрият. Ето защо действаше много потайно. Все още пазеше някои от образите, записани в компютъра в кабинета му, но можеше да се отърве от тях.

Въздъхна и се успокои. Нещата не бяха напълно извън контрол. Още не. Трябваше да се залови за работа, да разчисти всичко — за всеки случай.

Мислите му се върнаха при майка му. Кучка. Не можеше да повярва какво удоволствие щеше да изпита тя от неговото самоубийство. Умът му не го побираше. В това нямаше никакво съмнение. Представяше си я толкова ясно, не можеше да греши. От пет години почти не намираха какво да си кажат, но тя все пак можеше да прояви достатъчно лоялност, като поскърби за смъртта му.

В ъгълчетата на очите му се събраха още сълзи. Никой не го обичаше. Дори и Барстад — просто искаше да прави секс с него.

— Сам съм — каза на глас. Ръката го заболя и той погледна кокалчетата си. Кървяха силно — това пък как се беше случило? Изненада се от болката и кръвта, но продължаваше да чувства засилващия се гняв. — Съвсем сам.

6.

Небето бе причерняло, но не валеше нито дъжд, нито сняг, когато Дейвънпорт пристигна пред полицейското управление. Беше изпил прекалено много кафе и се отби в тоалетната. Лестър, заместник-шефът на разследванията, стоеше до един писоар, когато Лукас влезе и застана до него.

— Какво мислиш за кмета? — попита го Лестър.

— Ще има някои промени — отвърна Лукас.

— Май няма начин да назначат отново Роузмари — каза Франк мрачно. — Сигурно ще ме запратят някъде на бунището.

— Тогава напусни още сега, намери си някоя държавна работа и се подсигури. Две пенсии са по-добре от една.

— Тук всъщност ми харесва. — Вдигна ципа си, отиде до мивката и пусна водата. — Ти какво ще правиш? Ще останеш ли?

— Няма да е лесно — отвърна Лукас. — Зависи от това кого ще сложат най-горе.

— Знаеш ли, днес всички правят някакви пресмятания. Хората стоят на групички и си шушукат. Машината за лайна работи с пълна сила.

— Винаги става така — кимна Лукас, закопча се и отиде до чешмата. — Ти при колко шефове си работил?

— Девет. Роузмари е деветата. Но при първите четири или пет беше много по-лесно, тогава седях в патрулната кола с фенерче и поничка.

Дел и Марси чакаха в кабинета.

— Суонсън и Лейн отидоха в „Чийзит“ да се опитат да намерят някой, който е виждал Аронсън с Брус Уилис — съобщи тя и му подаде снимка на актьора. — Свалихме я от интернет и ще поръчаме да го нарисуват с по-обобщени черти и с дълго черно палто. После ще публикуваме портрета във вестниците.

Лукас забоде пръст в снимката и каза:

— Добре. Действайте. Какво става със списъците?

— Накарахме Андерсън да направи компютърна програма за сортиране на данните. Въвеждаме списъците за всяка жена, после натискаме един клавиш и компютърът сам открива съвпаденията. Засега няма такива. Но разполагаме с нещо друго.

— Какво?

— Вече имаме девет жени, които са се обадили — брой ги девет — и които твърдят, че са получили такива рисунки по пощата.

— Девет?

— През последните три години. Пет от тях пазят рисунките и вече пратих патрулни коли за тях. Четири от жените ще дойдат днес следобед и двамата с Блек ще говорим с тях. Вероятно ще се наложи ние да отидем при останалите. Не могат да се измъкнат от работа толкова лесно.

— Ако имаме девет, значи вероятно са още двайсет — каза Лукас.

— Освен това медиите ни отделят повече внимание, отколкото се надявахме. Напоследък не е имало някакви добри криминални новини, така че Си Ен Ен и „Фокс“ подеха историята от местните канали още снощи и днес показват рисунките на всеки петнайсет минути.

— Може ли да се прибера да подремна?

— Не. Вие с Дел трябва да обиколите шест рекламни агенции. Да проверите художествените им отдели за мъже с много късо подстригани коси и дълги черни палта. Освен това по телефона те търси Тери Маршъл — заместник-шериф в Меномони, Уисконсин. Окръг Дън. Много държи да говори с теб. И някой си Джери Хаак настоя да му се обадиш веднага.

— Списъкът на агенциите е в мен. Може да идем пеш — предложи Дел.

— Само да проведа телефонните разговори и тръгваме — съгласи се Лукас.

Първо се обади на Хаак.

— Какво?

— Казал си на онези за мен — изпищя Джери. Писъкът бе последван от два шумни удара, сякаш блъскаше слушалката в дървена стена. — Ще ме убият. Ще загубя работата си.

— Не съм им казал нищо — заяви Лукас невъзмутимо. — Попитах дали Аронсън се е продавала и те отвърнаха, че не е вярно. После запитаха кой ми го е съобщил и като не им отговорих, сами се досетиха. Познай кое име им хрумна първо?

— По дяволите, Дейвънпорт, трябва да им кажеш, че не съм бил аз. Ще ми откъснат топките — извика Хаак.

— Сам си си виновен, като се навърташ, където не ти е мястото. Твоите приятелчета може и да ти откъснат топките, но тези, с които говорих, не са лоши момчета. Може да ти се разсърдят, но нищо повече.

— По дяволите, Дейвънпорт!

— И, Джери… ако пак ми се обадиш, първо провери това, което се каниш да кажеш, ясно? Този път нямаше проблем. Онези момчета дори малко ми помогнаха. Но неверните сведения обикновено са по-лоши от липсата на информация, защото си губим времето да ги проверяваме. Ще го запомниш ли?

— Мамка му…

Лукас затвори, погледна листчето с името на полицая от окръг Дън и набра номера. Една жена вдигна след първото иззвъняване.

— Тери Маршъл ме е търсил. Отговарям на обаждането му — обясни той.

— За съжаление днес го няма. Кой го търси?

— Лукас Дейвънпорт, заместник-началник на полицията в Минеаполис.

— О, ясно. Тери пътува към вас в момента. Мисля, че иска да се срещнете.

— Знаете ли за какво се отнася?

— Не. Само ми е оставил бележка, че ако трябва да се свържа с него, да го търся на вашия телефон. Очаква да пристигне до обяд, стига да не изникне проблем със снега. Тръгна с кола.

— При вас има ли сняг?

— Да, направо снежна буря. Вижда се на радара чак до Хъдсън… Вас явно ви е подминала.

— Да, така е… Ще се оглеждам за вашия човек. — Постави слушалката и отиде при Дел. Докато двамата излизаха, Марси затвори телефона си и рече:

— Току-що говорих с Молард във Вашингтон. Каза, че психиатрите разглеждат рисунките и си скубят брадите, но да не очакваме нищо до утре.

Беше хладен пролетен ден, въздухът бе пропит с влага. Вървяха през града и гледаха калните коли, мерцедесите за осемдесет хиляди долара, които приличаха на топящи се бургери от кал, жените със зачервени носове и бузи, обути в гумени ботуши.

— Всъщност е любопитно, че Марси ни е координатор — каза Дел и прескочи една заледена локва в ъгъла на тротоара.

— Може някой ден да стане и шеф, ако действа правилно. — Лукас подскочи след него. — Ако е склонна да се примири с някои гадости.

— Не би ми харесало да кандидатства за лейтенант. В крайна сметка ще я забутат някъде, примерно в „Кражби“ или нещо от тоя род. И ще я накарат да мине през всички нива.

— Така и трябва, ако искаш да растеш в кариерата — каза Лукас.

— Ти не го направи — възрази Дел.

— Може да не си забелязал, но аз въобще не съм се издигал в кариерата, моето назначение беше чисто политическо.

Обиколката на шестте рекламни агенции им отне цялата сутрин. Стилни и самоуверени хора, облечени в модерни дрехи, винаги с по някой цветен детайл, гледаха с любопитство полицаите. В правото си черно късо палто Лукас се чувстваше като член на Политбюро насред цветна градина. Показваха снимки на Уилис от „Криминале“ и в четири от агенциите им отвърнаха с поклащане на глави, в другите две — с повдигнати вежди. Огледаха възможните варианти, които им посочиха в тези две агенции, без да установяват директен контакт, и се съгласиха, че е малко вероятно търсеният мъж да е някой от тези, които видяха.

Единият беше още момче, имаше същата фигура и ръст, но вероятно бе твърде млад — според документите бе на двайсет и две, тъкмо завършваше университета на Минесота и бе от Морис. Зимното му палто бе тъмносиня парка^[5] до ханша и шефката му никога не го бе виждала облечен в нещо друго.

— Никога не е носил дълго палто — заяви тя. — Вкусът му е твърде провинциален за подобна дреха.

Лукас кимна.

— Е, благодаря.

— Какво трябва да предприема? — попита жената. — Ако го разследвате…

— Не правете нищо — успокои я той. — Няма да е редно, вероятността да е замесен в нещо е изключително малка.

Навън Дел попита:

— Аронсън не беше ли и тя някъде оттам? От Морис?

— Не, тя е от Тийф Ривър.

— Това е пак там.

— Дел, Тийф Ривър е толкова близо до Морис, колкото ние до Де Мойн, мамка му.

— Извини дълбокото ми невежество.

Вторият възможен мъж бе на подходяща възраст и имаше дълго тъмно палто, но косата и фигурата му бяха съвсем различни. Шефът на агенцията им обясни, че мъжът никога не е ходил подстриган късо, открай време бил с дълга коса, вързана на конска опашка. Благодариха му и си тръгнаха.

— Шибана работа — изруга Лукас.

— Щеше да е по-приятно, ако обикаляхме пеш през лятото — каза Дел. — Ще ги проверя и двамата, но не ми се вярва да са те. — Вдигна поглед към сивото небе. — Иска ми се вече слънцето да се покаже.

— Може би през април.

Върнаха се в полицията, като си пробиха път през обедните тълпи и задръствания около местата, където човек можеше да хапне. Лукас си купи ябълка от закусвалнята в управлението, а Дел — сандвич с риба тон и ко̀ла. Когато влязоха в офиса, Марси, която говореше с някаква млада жена със сурово изражение, вдигна глава и съобщи:

— Шерифът от окръг Дън е тук. Пуснах го в кабинета ти. Освен това сме готови с новите рисунки. Ако кажеш, ги изпращам.

Лукас взе една рисунка от бюрото й. Художникът умело бе типизирал чертите на Уилис, беше подчертал подстрижката и бе добавил дълго палто.

— Браво — кимна той. — Пращай ги.

Тери Маршъл бе десет-петнайсет години по-възрастен от Дейвънпорт, някъде между петдесет и пет и шейсет и две годишен, със слабо, загрубяло лице, кестенява коса, прошарена тук-там, и къс, ниско подрязан мустак. Носеше кръгли очила с метални рамки, с които всеки друг би заприличал на Джон Ленън. Маршъл обаче наподобяваше нещо, което би могло да изяде Ленън. Седеше на стола за посетители и четеше вестник. Когато Лукас влезе, той се изправи:

— Вашето момиче ми каза, че може да изчакам тук.

Въпреки хищната си външност, изглеждаше малко смутен и Лукас го успокои:

— Няма проблем, стига да не сте ровили из чекмеджетата.

Маршъл се усмихна.

— Хич не съм ги и поглеждал. Това момиче секретарка ли е или какво? Командва всички.

— Тя е полицай — отвърна Дейвънпорт. — И не командва.

— А! — Маршъл отново седна, след като домакинът му се настани зад бюрото си. — Стори ми се, че изглежда някак… — Замълча, объркан.

— Как?

— Стори ми се, че сякаш е… не знам. Саката или нещо такова.

— Миналата есен имахме един тип, който обикаляше и убиваше хора. Заловихме го при една бензиностанция, показваха го по телевизията.

— Спомням си — кимна Маршъл.

— Преди да го заловим, простреля Марси с ловна пушка. Точно в гръдния кош от около петнайсет метра разстояние. Тя много ни помогна и след това — да открием колата му и да разгадаем цялата история. Но самата тя бе доста зле.

— Боже! — Шерифът се наведе да погледне Марси през прозореца към съседното помещение. — Ще се оправи ли? — В гласа му прозвуча загриженост и Лукас го хареса заради това.

— След известно време. Вече й е писнало ужасно от бездействието, затова я сложихме тук да координира всичко.

— Мен не са ме прострелвали.

Маршъл се замисли и Лукас попита нетърпеливо:

— Е, какво мога да направя за вас?

— А, да. — До крака на госта имаше очукано кожено куфарче, което той вдигна, порови из него и извади папка. — Нося ви тези материали от един случай. Преди девет години едно младо момиче — беше на деветнайсет — изчезна по нашите места. Казваше се Лора Уинтън. Така и не разбрахме какво се е случило с нея, но смятаме, че е била удушена и заровена някъде из горите наоколо. Не успяхме да открием този, който го е извършил.

— Мислите…

— Работата е там, че той беше много умен — обясни Маршъл. — Установихме, че се е навъртал покрай момичето около седмица преди да го убие. Извършил го на Коледа, по време на ваканцията на университета. Тя живеела на улица, пълна със стари къщи, разделени на апартаменти за студенти… Нали си ги представяте?

— Да. И аз съм живял в такъв на младини.

Маршъл кимна.

— Както и да е, мотал се покрай нея около седмица, но никой от съквартирантите й не го видял. Когато я убил, тях ги нямало — имала е трима съквартиранти и всички били заминали за коледните празници.

— Тя защо не е заминала?

— Защото беше местно момиче — обясни Маршъл. — Беше по-голямата от две дъщери и имаше двама по-малки братя. Когато се изнесе от дома си, за да учи в университета, сестра й остана да се шири в стаята им. Просто нямало смисъл да остава да спи там, след като живее само на няколко километра. Така че отишла у родителите си сутринта на Коледа, отворили подаръците, обядвали и после тя се върнала в апартамента си. Доколкото ни е известно, никой повече не я е видял, освен убиеца.

Лукас се наведе напред.

— Защо мислите, че е била удушена?

Адамовата ябълка на Маршъл подскочи и той погледна ръцете си. Като вдигна глава, очите му изглеждаха някак напрегнати. Можеше да бъде достатъчно суров — и жесток — ако се налагаше, помисли Лукас. Това бе нещо типично за дългогодишните заместник-шерифи, а още повече за ченгетата от големите градове.

— Когато тя изчезна… нямаше никакво обяснение. Нямаше оставена бележка, а е имала уговорка да посети отново родителите си на следващия ден. Очевидно беше сортирала дрехите си за пране, когато убиецът се е появил.

— Ако е имало убиец.

Маршъл почервеня и рязко вдигна глава.

— Имало е. Всъщност извикахме екип криминолози. Нямаше нищо явно, никакви локви кръв или нещо такова, никакви следи от насилие, освен… имаше един стар килим, имитация на персийски. В него намериха нейни нокти.

— Нокти?

— Три. Опитвала се е да се отскубне от някого, като е забивала нокти в килима. Счупила ги е. Имаше пресни следи от кръв по единия и ние я проверихме. Беше нейната.

Лукас обмисли чутото, после каза:

— Разбирам. Типично при удушаване.

Маршъл кимна.

— Ако се замислите, всичко пасва… и излизала с някакъв тип, когото съквартирантите й нарекоха „художника“.

Лукас отново се наведе напред.

— Художника?

— Да. Запознала се с него в университета, той я заприказвал. Обяснил й, че е студент по изобразително изкуство и че се казвал Том Ланг или Том Лейн. Излизали два-три пъти и съквартирантите й я подпитвали за него — как изглежда, дали не е грозен и така нататък. Тя казала, че е готин, рус, кльощав, не много висок. Споделила с едното момиче, че приличал на филмова звезда.

— Да не би на Брус Уилис?

Маршъл поклати глава, озадачен:

— Не, не. На един артист на име Едуард Фокс. Играеше лошия в „Денят на чакала“.

— Убиеца ли? Онзи, който се опитваше да убие Шарл дьо Гол?

— Същият. Виждал съм снимката му поне сто пъти. Освен това казала, че кара колело.

— Колело?

— Колело. Това бе всичко, което знаехме за него.

— Случайно той да я е рисувал? — попита Лукас.

— Поне ние не знаем за такова нещо.

— Криминолозите откриха ли друго?

— Не. Нищо освен ноктите.

Маршъл изглеждаше разстроен и Лукас го погледна с любопитство.

— Познавахте ли момичето?

— Да, да. Беше ми племенница. Дъщеря на сестра ми. Беше като моя родна дъщеря — аз нямам деца и просто… — Поклати глава и замълча, образът й явно все още бе в главата му.

— Боже, съжалявам — промълви Лукас.

— Да, добре… — Маршъл се върна откъдето и да се бе отнесъл. — Само се надявам да не съм се заблудил. Когато видях онези неща по телевизията снощи, нямаше и едно, което да не ми прозвуча като нашия човек.

Лукас се облегна на стола си.

— Не искам да ви разочаровам, но снощи открихме човек, който може би е видял убиеца. Според него той прилича на Брус Уилис. Доста набит, с къса коса, тъмен. Смятаме, че вероятно се е запознал с Аронсън в един ресторант, както вашият човек е заприказвал племенницата ви в университета — обясняваше той. — Чакайте малко.

Излезе, взе от бюрото на Марси рисунката на Уилис и я подаде на Маршъл.

— Снощи намерихме стар приятел на Аронсън, който може би е видял мъжа съвсем случайно. Според него той изглежда приблизително така.

Маршъл я погледна за момент, после погледна Лукас, поклати глава и каза:

— Точно обратното на това, което Лора е описала на съквартирантите си. Точната противоположност.

— Май така се получава.

Маршъл погледна рисунката още веднъж и въздъхна:

— Може би съм на погрешна следа. Но в тази папка има още едно-две неща. През цялото време следя съобщенията за изчезнали жени, които може би са убити. Тъй като не разполагаме с почти никаква информация, възможните кандидатки са доста на брой — постоянно се случва някой да изчезне. Едно младо момиче изчезна тук, в Минесота, около две години след убийството на Лора: Линда Кайл. Родом от Албърт Лий, учела в колежа „Карлтън“ в Нортфийлд. Както и да е, един ден просто изчезнала и така и не я намерили. Учела изкуство и се мотаела из галериите тук, в Минеаполис, когато й доскучавало. Срещала се два-три пъти с някакъв мъж в града, но никоя от приятелките й не го била виждала. Нямаше заподозрени.

— Хм, никоя от приятелките й не го е виждала. Това е като съзнателно прилагана техника — обади се Лукас. — Не помня това име. Не си спомням случая.

— Нищо чудно. Беше преди седем години и така и не откриха нищо, освен че нея я няма — каза Маршъл. — После имаше още една изчезнала, преди три години, от Ню Ричмънд, Уисконсин, от другата страна на река Сейнт Кроа.

— Знам града — кимна Лукас. Понякога минаваше през него на път към горската си хижа.

— Нанси Вандерпост, омъжена, но разделена с мъжа си, двайсет и две годишна. Един ден изчезнала. Не я открили. Говорела, че се кани да се премести в Лос Анджелис, за да се занимава с изкуство. Тя също имала гадже някъде тук, в Двата града, но така и не открили кой е. Живеела във фургон и вътре нямало никакви следи от борба или нещо такова, но открили… нокти. Два счупени нокътя. Намерили портмонето й до канапето, дрехите й си били на мястото и най-важното — всичкият й инсулин. Не би тръгнала без него.

— И общото са ноктите и връзката с изкуство в Двата града? — попита Лукас. — И това, че никой не е виждал мъжа, с когото е излизала всяка от жените?

Маршъл кимна. Кръглите му очила отразяваха светлината и очите му не се виждаха.

— Може би още нещо. Всички фургони в този район са съвсем близо един до друг, на около три метра разстояние. Ако портмонето й не е било откраднато, според мен нападателят я е убил…

— Ако е имало убийство.

— Да. Ако. Ако някой го е направил, не я е застрелял, не й е дал никаква възможност да изпищи, не е участвал в шумен спор или кавга, не е пиел и не я е наръгал с нож. Пратиха хора от щатската лаборатория по криминология да проверят фургона и не откриха нито капчица кръв. Мисля, че я е удушил. Според мен точно това обяснява ноктите: жените са забивали пръсти в пода.

— Никакви рисунки?

— Само нейните. Рисувала е и се е занимавала с музика, танци, поезия, журналистика, фотография, актьорство и всичко останало, но доколкото научих, не била особено добра в никоя област. Просто една… объркана душа, търсеща нещо по-добро от самата нея.

— Някой, който се занимава с изкуство — каза Лукас.

— Така мисля. Направих всичко възможно от разстояние, но нямаше на какво да се опра, пък и си оставаше възможността тя да е в Ел Ей или да е имала проблем с инсулина, да е попаднала на някое пусто място и да е умряла. Край Ню Ричмънд има доста места, където човек може да се загуби.

— А колата й?

— Беше паркирана в града. Намериха я един ден след като претърсиха фургона й.

— Виждам разлика между това, което е характерно за вашите случаи, и нашия — каза Лукас. — Вашите са все момичета от малки градчета, а нашето не е. Аронсън е живеела тук, в Двата града, и…

— Но във вестника пишеше, че е родом от малък град. Може би нещо в поведението им го привлича.

— Може би… — Лукас вдигна за момент краката си на бюрото, замислен върху всичко чуто. — Още днес ли ще се връщате?

— Бих искал да остана следобед. Снегът валеше много силно, когато минавах през Хъдсън. Страхувам се, че ще затворят междущатската магистрала при реката. А и да видя какво става при вас. Знам наизуст всяка подробност от материалите, които съм събрал, и може да ми хрумне нещо.

— Останете колкото искате. Накарайте Марси да пусне търсене за онова име — Том Ланг ли беше? — в списъците, които съставяме. Може би трябва да наминете и да видите трупа на Аронсън, да поговорите с лекарите, за да проверят дали не й липсват нокти и дали няма някакви охлузвания по дланите.

— Какво мислите за моя списък?

— Интересен е. Вероятно наистина някой действа някъде наоколо.

— Винаги има по някой — каза Маршъл.

Дел се върна няколко минути след като Маршъл излезе и откри Лукас, втренчил се в тавана на кабинета си.

— Проверих онези двамата от рекламните агенции — каза Дел. — Единият редовно не си плаща глобите за паркиране. Другият дори не е говорил с полицай през живота си, доколкото успях да науча.

— Провери ли дали ги няма в списъците?

— Още не. Марси въвеждаше нещо… — Лукас се бе завъртял на стола си и погледът му блуждаеше, докато Дел му говореше. — Ей, какво става?

— А?

— Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

Лукас му обясни за Маршъл.

— Преглеждах папката, която донесе. Имам лошо предчувствие за това, Дел.

— Мислиш, че е нещо сериозно?

— Опасявам се, че да — кимна Дейвънпорт.

— Има ли нещо, от което да тръгнем?

Лукас се изправи.

— Не веднага. Хайде да навестим Морис Уеър.

Дел кимна.

— Този изрод. Надявах се да се е преместил на шибания бряг, заедно с всички останали перверзници. Какво си чул за него?

Лукас облече палтото си.

— Онази мацка Лори в „Хот Фийт Джаз“, на…

— „Линдейл“. Да. Странна птица е тази Лори.

— Минах там преди два дни. Правеше едно от онези изпълнения, дето се държиш за една пръчка и протягаш крака си над главата. Прекарах пет минути, говорейки на чатала й.

— И чаталът й каза, че Морис Уеър…

— … се е върнал и пак си търси свежа кръв.

— Не се изненадвам. Това не е нещо, което се израства.

Лукас попита:

— Уеър не се ли мотаеше из артистичните среди по едно време?

— Да, имаше такъв период. Издаде онази книга — „Малки жени на ръба“ или нещо такова. В смисъл на ръба на пубертета. Предполагаше се, че е изкуство — голи момичета, но вонеше отдалеч.

7.

Морис Уеър живееше в спретната двуетажна къща близо до северното отклонение за международното летище на Минеаполис. Отпред бе паркиран фургон с надпис „Чудодейните прислужници“. Същите думи се мъдреха и на розовата пластмасова кофа до входната врата. На верандата можеше да се постави люлка — куките още стояха на тавана и по пода личаха изтъркани петна — но сега нямаше. И задният, и предният двор бяха заобиколени от ниска тъмнозелена телена ограда. Алеята покрай нея водеше до построен от готови плоскости гараж, а на моравата отстрани стърчеше табела, предупреждаваща крадците: „Въоръжена охрана“.

— Вътре свети — отбеляза Лукас.

— Разбира се. Почти два часът е — кимна Дел. — Шибано място.

— Обаче не е много студено — успокои го Лукас, като мина през портата и се отправи към стъпалата.

— Не би било студено, ако бяхме в Москва — продължи да мърмори Дел. — За всяко друго място това си е студено.

Вътре виеше някаква машина. Дейвънпорт натисна звънеца и чуха тежко тупване. Мъжки очи ги погледнаха през малкото прозорче на входната врата и след секунда тя се отвори.

— Да? — Мъжът носеше бял гащеризон и бяла хартиена шапка, която скриваше косата му. Беше слаб, с плоско лице и набола брада.

— Ние сме от полицията на Минеаполис. Търсим Морис Уеър.

— О, господин Уеър не е тук. Ние сме от фирмата за почистване.

— Вие сте „чудодейна прислужница“ ли? — попита Лукас.

— Да. Точно така. — Звучеше, сякаш сам не си вярва.

— Знаете ли къде може да е Уеър?

Мъжът погледна Дел и на лицето му се изписа съмнение.

— Може ли да видя служебните ви карти?

Двамата кимнаха машинално и извадиха картите си.

— Е?

— Нямам адрес или нещо такова, само телефон за връзка. Мисля, че е на офиса му — обясни мъжът.

Изчакаха на верандата, докато той се върне с номера.

— Май не повярва, че съм ченге — каза Дел.

— Не се съди прекалено строго — успокои го Лукас.

Чистачът донесе листчето. Дейвънпорт преписа номера и каза:

— Не е нужно да го уведомявате за посещението ни.

— Май най-добре въобще да забравя за това.

— Чудесно решение — кимна Дел.

Лукас се обади на диспечера, продиктува му номера и след минута научи адреса.

— Намира се някъде встрани от шосе 280, след Бродуей, в някой от складовете в онзи район. Знаеш ли магазина на офис мебели „Дейтънс“? Някъде там.

Поеха на север по магистралата, после по шосе 280 и караха точно зад една патрулна кола, докато тя мина на жълто, а Лукас спря в платното за завой наляво. Още чакаха на светофара, когато видяха петима-шестима тийнейджъри в анцузи, които тичаха надолу по хълма към игрището за голф от другата страна на шосето.

— Ето какво трябва да направиш, за да влезеш във форма — подхвърли Лукас.

— Животът е твърде кратък, за да го хабя със спортуване — заяви Дел. — А и така няма да бъда незабележим по улиците.

Офисът на Морис Уеър беше в дълга редица от ниски, боядисани в жълто бетонни складове, в които се помещаваха предимно дистрибутори на различни стоки. Адресът бе доста неточен. Накрая го откриха — единствения без рекламна табела, сврян между дистрибутор на пръскачки и някаква фирма, наречена „Коледно мастило“.

Пред складовете имаше служебна алея с диагонално разчертани места за паркиране. Лукас подмина офиса на Уеър, спря на петдесетина метра и двамата с Дел слязоха. В същото време една жена паркира пред „Коледно мастило“, заобиколи пикапа си и отвори задната врата. Когато Лукас и Дел се приближиха, тя се мъчеше да вдигне един кашон.

— Нека ви помогна — предложи Дейвънпорт.

Тя отстъпи назад и ги огледа.

— Благодаря.

Жената бе към петдесетгодишна, с грижливо фризирана златиста коса и яркочервено червило. Носеше шушлякова канадка до ханша и гумени ботуши за сняг. Изчака Лукас да вземе кашона, заключи пикапа и ги поведе към вратата на „Коледно мастило“.

Вътре по цялото протежение на едната стена имаше плот, а една жена и двама мъже седяха на метални бюра в дъното и се взираха в мониторите на компютрите си. Отстрани беше поставена етажерка, натъпкана с каталози и указатели, а другата стена бе покрита с поздравителни картички, разпределени под табелки, гласящи „Ден на майката“, „Ден на бащата“, „Нови картички за съчувствие от Лионбрук“. Жената с канадката вдигна преградата на плота, мина зад него и каза:

— Можете да го оставите тук. И още веднъж ви благодаря.

Лукас остави кашона и обясни:

— Ние сме от полицията.

— Да? — попита жената, а тримата в дъното на помещението вдигнаха погледи от компютрите си.

— Търсим един човек — Морис Уеър. Бихме искали да поговорим с него.

Един от мъжете погледна жената зад компютъра и измърмори:

— Нали ти казах!

— Какво значи това „нали ти казах“? — запита Дел.

Мъжът заяви:

— Не искаме да си имаме проблем със съседите…

Лукас сви рамене.

— Няма нужда господин Уеър да научи, че сме се отбивали тук.

Жената с канадката разкопча ципа си и каза:

— Там стават някои особени работи.

— Например? — попита Дел.

Един от мъжете заразказва:

— Бях излязъл отзад да изхвърля боклука. Момчето, което работи в съседния офис, също бе навън да изхвърли някакви чували… Като влизах обратно, зърнах част от помещението — вътре светеше — и за миг видях едно момиче. Беше голо.

— На колко години беше? — попита Лукас.

— Не много. Може би на достатъчно, за да прави такива неща, не знам. Имаше гърди и всичко останало.

— Но там са влизали и някои, които са твърде млади — обади се жената, която събличаше канадката си. Хвърли я на един стол и продължи: — Не знаем какво правят с тях вътре, но се е случвало няколко пъти, като идвам тук сутрин, да виждам пред съседния вход деца, които чакат онези хора да се появят. Приличат на сираци или бездомници.

— Тоест деца от улицата?

— Да. Те винаги изглеждат възрастни.

— На по-малко от осемнайсет ли бяха?

— Не искаме да се замесваме в някакъв голям скандал — обади се вторият мъж, който досега мълчеше.

— Ти все се страхуваш от скандали, Джордж — рече втората жена. — Трябваше да се обадим на някого.

— Просто се опитвам да задържа главата си над водата.

— Въпреки това трябваше да се обадим.

— Бяха ли на по-малко от осемнайсет години? — попита отново Лукас.

— Някои от тях изглеждаха на не повече от петнайсет — каза жената зад щанда.

— Моля ви, не споменавайте за този разговор пред никого. Благодаря ви — кимна Лукас. — Дел, да вървим.

Излязоха и тръгнаха към колата.

— Може да се обадим на Бентън. Той ще уреди заповедта за обиск.

— Ще отнеме поне час — изропта Дел.

— Ами ще идем да хапнем черен боб и ориз…

— Уеър няма да проговори, ако не открием нещо. Ще извика адвокатите си и те ще му кажат да мълчи.

Лукас обмисли това за минута и каза:

— Аронсън няма да се съживи, а ако Уеър пак е почнал с тези гадости с децата… Трябва да го пратим в „Стилуотър“, независимо какво ще открием за Аронсън. Може да помолим колегите от „Сексуални престъпления“ да ни намерят някой друг, който познава града.

Дел кимна:

— Добре. Да действаме за заповедта. — След малко добави: — От толкова време съм по улиците, та понякога забравям, че не може винаги да се търси споразумение. Разбираш ли ме?

— Напълно.

Прекараха около час в един ресторант за здравословна храна в Роузвил, където хапнаха черен боб със сирене и пиха вода с аромат на лимон, докато чакаха обаждането. Обади им се помощник окръжната прокурорка Ларсен.

— Бих искала да дойда и аз, но съм заета в съда — съобщи тя.

— Следващия път — каза Лукас.

Докато се връщаха към офиса на Уеър, той спомена на партньора си, че Ларсен е искала да дойде.

— Чудя се защо — изсумтя Дел. — Ще се кандидатира скоро за някой пост ли? Иска да я снимат?

— Мисля, че й харесва тръпката — рече Лукас. — Идвала е при две-три предишни акции.

Точно преди четири часа един микробус шевролет спря пред офиса на Уеър. С него пристигна екипът, който щеше да проведе акцията. Две патрулни коли блокираха задния изход. Лукас и Дел отново паркираха по-надолу по улицата, върнаха се пеш до „Коледно мастило“ и влязоха вътре. Жената, на която бяха помогнали с кашона, говореше по телефона. Единия от мъжете го нямаше, но другият мъж и жената още седяха на бюрата си.

— Върнахте се — каза мъжът. Не изглеждаше особено щастлив.

— Възможно ли е да разберем дали съседите ви са в офиса си? — попита Лукас. — Имам предвид, без да им се обаждаме по телефона.

Жената с канадката каза в слушалката:

— Трябва да затварям. — Затвори и се обърна към Дейвънпорт: — От Ю Пи Ес им доставиха нещо преди десет минути и някой получи пратката. Държах ги под око.

— Добре — каза Лукас. Извади телефона от джоба си и се свърза с екипа в микробуса: — Когато сте готови, действайте.

Лукас и Дел стояха до прозореца на офиса на „Коледно мастило“ и гледаха как ударният екип слиза от микробуса. Най-отпред беше Каролин Рай в коженото си яке. Следваше я униформен полицай с чук за разбиване. След тях слязоха още един в униформа и компютърен специалист.

Рай натисна дръжката на вратата, поклати глава в знак, че не е отключено, и отстъпи встрани, а униформеният полицай вдигна чука. Когато замахна, Лукас и Дел излязоха пред „Коледно мастило“ и веднага щом вратата се срина под напора на чука, се присъединиха към останалите и нахлуха в офиса.

Предното помещение беше нещо като приемна. Продължаваше навътре два — два и половина метра, до едната стена бяха наредени четири стола, освен тях имаше метално бюро и червен телефон. Затворена врата водеше към задната част на офиса. Униформеният полицай не си направи труда да натисне дръжката, а просто я изрита и вратата се отвори.

Задното помещение беше огромно: склад с провесени рула хартия по стените. Плюшено червено канапе в единия ъгъл, легло с месингови табли и огромен матрак в другия ъгъл. На една маса бяха струпани лампи, зад тях имаше и две стойки с по пет прожектора, два от които със специални филтриращи кутии. На друга маса встрани стояха още прожектори и лампи.

Нисък плешив мъж седеше на канапето и държеше фотоапарат с големината на кутия за обувки. Беше замръзнал на мястото си. Друг мъж, по-възрастен и по-висок, облечен в снежнобяла риза и сив панталон, се отправи бързо към бюрото, отрупано с компютърно оборудване. Компютърният специалист от полицията му извика:

— Хей, хей, спри… — Но мъжът тръгна още по-бързо, с протегнати напред ръце. Полицаят се хвърли срещу него и го избута настрани от бюрото.

Мъжът с бялата риза закрещя на полицая:

— Махайте се, махайте се, махайте се, това е незаконно, махайте се…

Друг мъж, който до този момент бе останал незабелязан зад стойката с прожектори, се изниза към задната врата и я отвори рязко. Двама полицаи стояха пред нея и той се обърна.

— Ей, какво става?

Мъжът с фотоапарата се изправи от канапето и заяви:

— Тръгвам си. Изобщо не трябваше да идвам.

— Всички да млъкнат — извика Рай. — Полиция. Вие двамата. — Посочи мъжа на канапето и другия при задната врата. — Седнете и не мърдайте!

— Искам да се обадя на адвоката си — извика мъжът с бялата риза.

Лукас се доближи до него.

— Как си, Морис? — попита го. — Помниш ли ме?

Уеър го погледна и избърбори:

— Не, не те помня. Искам да говоря с адвоката си, и то веднага.

— Някой да даде на господин Уеър копие от заповедта за обиск — каза Лукас. После се обърна към един от униформените полицаи: — След това го заведете в предното помещение да се обади по телефона.

В това време Каролин провери самоличността на другите двама мъже — Доналд Хенри и Антъни Кар.

— Всички загазихте заради това. Свършено е с работата ви. Край…

Компютърният специалист откачи телефонния кабел от лъскавия „Макинтош“ на Уеър и провери кабелите към другите периферни устройства.

— Изглежда наред — заяви той. — Изолирахме го, но предпочитам да не правя нищо по него, докато не го занеса в лабораторията.

Лукас кимна.

— Ти решаваш. Както се беше втурнал към компютъра, сигурно има доста интересни неща вътре.

Единият от униформените полицаи остана да наглежда двамата мъже на канапето, а Рай, Дел, Лукас и още двама униформени започнаха да претърсват помещението: вадеха всички чекмеджета, проверяваха под възглавниците, изсипваха кутии. Не намериха нито една снимка. Откриха само двайсетина компютърни диска.

Нищо за гледане.

Накрая Лукас попита Хенри, мъжа с фотоапарата:

— Какво ще намерим на дисковете?

— Не знам — отвърна той. Изглеждаше депресиран. — Просто ме наеха да снимам. Нищо незаконно. Не снимам нищо незаконно.

— Тук прави ли се нещо подобно?

— Не знам. — Завъртя големия фотоапарат в ръцете си. — Наеха ме само за този път.

— За кога? Сега? По-късно? Или вече свършихте?

Хенри погледна часовника си.

— След половин час. Тъкмо разполагахме осветлението.

Лукас се обърна към Рай:

— Може би трябва да върнем Уеър тук. Ти ще седнеш отпред и ще се престориш на секретарка.

Тя кимна одобрително:

— Не е зле.

Уеър се върна с придружителя си, погледна Дейвънпорт и се сопна:

— Какво?

— Седни на канапето — каза Лукас.

— Адвокатът ми вече пътува насам.

— Хубаво. Предлагам ти да не казваш нищо, докато той не се появи.

— Няма. Вие най-добре също си мълчете. — Обърна се и погледна другите двама мъже. — Ще ги съдя за опетняване на репутацията ми и ще ги оставя без пукнат цент. Можете да ми вярвате.

Лукас повика с пръст мъжа с фотоапарата, който го последва в предното помещение. Каролин тъкмо се настаняваше на един стол зад бюрото, готова да приема посетители.

Лукас каза на Хенри:

— Ако намерим детска порнография на тези дискове — Уеър се занимава основно с такива неща — може да се озовеш в затвора за няколко години. Нали знаеш как става.

— Слушай, честна дума, бях нает — оправда се Хенри настойчиво.

— Разбираме това и ще го вземем предвид, ако ни окажеш съдействие. Дай ми нещо, което ще ми помогне.

— Трябва да говоря с адвокат.

— Едно нещо, приятел — настоя Лукас. — Кажи ми само едно нещо. И може след час да сме те пуснали да си ходиш.

Мъжът се огледа и рече:

— Дано не ме лъжеш. Дай ми някакво листче.

— Нямаме много време за бавене.

— Не съм лош човек, просто се опитвам да си изкарвам прехраната. Обикновено снимам пейзажи и животни.

— Супер.

Хенри постоя известно време със сведена глава, а Рай погледна Лукас и му намигна.

— Не знам за детска порнография. Чувал съм, че Уеър се занимава с такива работи, но ако е истина, значи е много глупав. Сам се е прецакал. Има толкова места извън Щатите, където можеш да правиш всичко, което искаш, и на никого не му пука.

— Уеър е доста активен — подметна Лукас.

Фотографът примигна и попита:

— Само едно нещо?

— Само едно.

Той кимна:

— Но трябва да ми помогнете… Ами някой път, когато съм снимал тук, актьорите…

— Актьорите? — обади се Рай.

— Моделите, както искате ги наречете. Обичат да смъркат, а Морис обикновено държи малко кокаин подръка. Виждал съм го два-три пъти. Не че съм ходил да проверя какво точно прави, но мисля, че един от контактите зад бюрото му е фалшив. Май там държи дрогата.

Лукас го потупа по гърба.

— Видя ли? Не беше трудно. И ако наистина снимаш основно пейзажи, както твърдиш… може и да се споразумеем. Ясно? Сега ще те върна при другите. Не казвай нищо.

Лукас каза на Дел да провери контактите, после изпрати Хенри обратно на канапето и извика Кар във външното помещение. Настани го на мястото на Хенри и му приложи същия номер.

— Вижте, аз само поддържам неговия уебсайт — заяви Кар. — Той така и не се научи как се прави това. Записва снимките на дискове, дава ми номерата им и аз ги качвам на сайта и правя връзките към тях. Еротична художествена фотография.

— Има ли снимки на деца в сайта? — попита Лукас.

— Не. Разбира се, че няма.

— Той снима ли деца?

Мъжът го изгледа смутено.

— Не знам. Не виждам всичко. Просто прехвърлям файловете. Нищо друго.

Лукас кимна и го посъветва:

— Слушай, приятел, най-добре си намери адвокат. Ако намерим снимки на деца тук, ще те приберем за съучастничество, а това значи няколко години в затвора. Помисли си как да ни помогнеш, за да може да направим споразумение с адвоката ти… Не си мисли, че те заплашвам, но нещата са много сериозни.

Кар изду бузите си и издиша шумно:

— Нямам пари за адвокат…

— Ще ти уредим служебен.

— Вижте, може би ще мога да ви кажа две-три неща. Никога не съм се занимавал с правенето на снимките, но Морис веднъж подметна, че понякога има „специални“ материали.

— Специални материали.

— Така се изрази. Говореше много надуто. Каза, че ще ги изпрати директно на някакъв човек в Европа, който ги качва на уебсайт там. — Докато обясняваше, кършеше нервно ръце. — Мисля, че… Морис осигурява съдържание за такива сайтове. Има осем милиарда уебсайта без съдържание и той го осигурява.

— Нима няма достатъчно порно в интернет? — учуди се Рай.

— Има много наистина, но хората винаги търсят нещо ново.

— Нещо младо — вметна Каролин.

— Да. Тийнейджъри със сигурност.

— Ще ти предложа споразумение веднага — каза Лукас. — Дай ми нещо, каквото и да е, и ще ти помогна да се измъкнеш. Ако открия, че и ти си се занимавал с детска порнография, няма да си мръдна пръста за теб, но ако Уеър просто ти е плащал, за да му поддържаш уебсайта… може да ти се размине.

Кар пак изпухтя шумно, приглади косата си и промърмори:

— Може би все пак трябва да говоря с адвокат.

Лукас сви рамене:

— Това зависи единствено от теб. Но те предупреждавам, че може да реша да оттегля предложението си. Ако намерим на дисковете…

— Стига, човече… — Погледна Рай. — Не съм някакъв маниак.

— Никой не казва, че си.

— Има вероятност… — измърмори Кар — той да изпраща материали на един нелегален уебсайт в Европа — мисля, в Холандия, който се казва donnerblitzen451. — Издиктува името буква по буква и продължи: — За да влезе човек в него, му трябва специална парола. Ако се въведе погрешна парола много пъти, сайтът може да се изтрие. Може би вашите хора ще успеят да се справят.

— Donnerblitzen е северен елен, нали? — попита Лукас.

— Да. Четиристотин петдесет и едно е като в книгата на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“ — обясни Кар. — Предполага се, че това е температурата на горене на хартията, така че е нещо като шегичка на Морис. Ако въведеш погрешен номер в сайта повече от два-три пъти, той изгаря.

— Но защо? — попита Лукас. — Ако някой попадне на него случайно…

— Как можеш да попаднеш на сайт с такова име случайно? Той не е регистриран — негов личен си е. Мисля, че е нещо като негов склад. Прибираш си някоя снимка там, а ако някой иска нещо специално, отиваш в склада си, поръчваш файлът да бъде изпратен, сайтът го изпраща и получателят си го разпечатва… Няма как да се проследи обратно връзката до Морис. Той е готов с негатива за десет минути. После го проявява, сканира го, изгаря негатива, а снимката е просто поредица от числа някъде си в Европа.

— Интересно — каза Лукас. — Но ти не знаеш паролата за достъп?

— Не, но съм виждал тази схема и преди и смятам, че капанът е същият. Ако опиташ да влезеш и не знаеш какво правиш, сайтът изгаря. — Кимна, сякаш обмисляше проблема. — Мислил съм за всичко това. Опитах да отгатна каква е паролата, пробвах да я видя, когато влиза в сайта. Дори имах намерение да инсталирам устройство, което да записва кои клавиши се натискат, но… така и не го направих.

— Добре, и това върши работа — кимна Лукас. — Ако споменеш на Уеър и дума от това, което ни каза, споразумението ни отпада. А независимо от всичко, няма да е зле да си намериш адвокат.

Когато приключиха с Кар и го изпратиха обратно при другите, Дейвънпорт каза на Рай:

— Трябва да открием паролата за уебсайта, преди да пуснем Уеър. Стигат му и пет минути на компютъра, за да унищожи сайта.

— Но как ще открием паролата? — попита тя.

— Май трябва да се обадим на федералните. При тях сигурно има някакви супервелики компютърни спецове. Може би ще ни помогнат.

— Ти ли ще се обадиш?

— Да, аз ще се погрижа — кимна той. — И… — Завъртя главата си, защото долови движение отвън. — Ей, май си имаме посетители.

Мъж и жена бяха слезли от един шевролет и вървяха към вратата.

— Ще видят разбитата врата — каза Каролин.

— Аз ще я скрия. — Лукас бързо отиде до вратата и я отвори, сякаш тъкмо излизаше.

Мъжът се бе качил на тротоара, но когато видя Дейвънпорт, спря.

— Здрасти. Морис вътре ли е?

— Да. Отзад е — кимна Лукас. — Вие кои сте?

— Ние сме артистите — каза жената. Беше млада, но лицето й бе някак състарено, с бръчици от нелекия живот — типично за израслите на улицата младежи. Погледна го предизвикателно. „Може би има осемнайсет — помисли си Лукас. — А може би не“.

— Влезте, Каролин ще ви посрещне — каза той.

Двамата минаха покрай него и се навряха в малката приемна. Зад бюрото Рай се изправи, а Дейвънпорт се вмъкна обратно вътре и затвори вратата. Жената обясни на Рай:

— Ние сме артистите. Морис каза, че ще ни чака тук. Подранихме с няколко минути.

— Няма нищо — отвърна Каролин и им показа полицейската си значка. — Ние сме от полицията. В момента обискираме офиса на Морис.

— По дяволите — изсумтя жената и се извърна към вратата.

— Ще ви просна на земята, ако се опитате да се измъкнете покрай мен — предупреди ги Лукас и се облегна на вратата.

— Шибана работа. — Думите прозвучаха дрезгаво, после преминаха в хленчене. — Не сме направили нищо.

— Не, но ние ви молим да ни сътрудничите. Искам да видя някакъв документ за самоличност, например шофьорска книжка.

— Мисля, че ни трябва адвокат — каза мъжът. Беше към двайсет и седем-осем годишен, прецени Лукас.

— Няма проблем — съгласи се полицаят. — Повикайте си. Но първо искам да видя документи за самоличност.

Взе шофьорската книжка на мъжа, прочете името му и Рай го записа. Жената заяви:

— Аз нямам книжка.

— О, глупости. Ти караше онази кола — каза Лукас. — Дай ми веднага книжката си.

Тя го гледа втренчено известно време, после изсумтя:

— Мамка му. Мамка му! — Бръкна в чантичката си, намери книжката и му я подаде.

Лукас прочете името:

— Силвия Бърн. Кажи на полицай Рай рождената си дата, Силвия.

Жената измърмори нещо и Каролин попита:

— Какво? — Бърн отново измърмори датата. Рай погледна Лукас. — Така ли пише в книжката?

— Така пише в книжката — кимна той. После каза на Силвия: — Обади ми се, когато навършиш осемнайсет. Ще те черпя една малцова бира.

Бърн го погледна озадачено:

— Една какво?

— Малцова бира… Няма значение. — Отново заговори на Рай: — Трябва да запишем показанията на госпожица Бърн. И да извикаме полицай от отдела за работа с непълнолетни.

— Точно така — съгласи се Каролин.

Лукас попита Силвия:

— Колко пъти си участвала в това?

Тя сви рамене:

— Два-три пъти. Не правя нищо лошо на никого.

— Морис случайно да ти е подарил някоя снимка от тези, които ти е правил?

— Може би — каза Бърн.

— Обичам те — усмихна се Лукас.

— Ами аз? — обади се мъжът.

— Ти не се обаждай — каза му Дейвънпорт. — Имам един куп лоши новини за теб.

Десет минути по-късно арестуваха Уеър по обвинение за злоупотреба с непълнолетна и създаване на детска порнография, Хенри — за създаване на детска порнография: Силвия каза, че той й е правил снимките предишния път, а мъжът, който пристигна с нея, бе обвинен в сексуална злоупотреба с непълнолетна. Освободиха Кар, но го предупредиха да не напуска Минесота.

— Тя не е дете — изръмжа Уеър срещу Бърн. — Вижте я, за бога. Вижте какви цици има.

— Съвсем дете си е, ако питаш мен — обади се Дел. После каза на Лукас: — Мотаех се около бюрото и един от контактите ми се стори по-особен. Свалих панела му и познай какво намерих? Оказа се, че отзад има мъничко сейфче. Вътре бе напъхано пакетче, пълно с бял прашец. Трябва да извикаме криминолозите.

Лукас погледна Уеър.

— Охо, някой май загази.

Униформените полицаи отведоха Уеър в участъка, а Лукас се обади във Вашингтон от мобилния си телефон. Най-после успя да открие Луис Молард и му каза:

— Нуждаем се от една голяма услуга.

— Списъкът с услугите за вас вече стана доста дълъг — отговори Молард.

— Нали знаеш, че издирваме онзи с рисунките.

— Да, чух за него, голям талант.

— Така че арестувахме тук един, който се занимава с порнография, с надеждата да научим нещо от него… Открихме, че има склад с детска порнография някъде в Европа. Нашият източник ни даде адреса на сайта, но казва, че вероятно може да се унищожи за десет секунди. Трябва ни някой от компютърните спецове на федералните, за да издири сайта, после евентуално да се свърже с полицията в съответната държава — според нашия източник може би е Холандия — и да конфискува сървърите, преди нашият човек да бъде пуснат под гаранция утре.

— Може да опитаме — каза Молард. — Разбира се, всичко зависи от това дали ще уредим да ни сътрудничат колегите в чужбина. Ако е в Холандия, може и да успеем да направим нещо. С холандците се разбираме сравнително добре.

Лукас му съобщи подробностите и адреса на сайта и завърши:

— Обади ми се, като научиш нещо.

— Ще ти се обадя утре. Освен това би трябвало да имаме и някаква информация за рисунките още сутринта.

По-късно същата вечер Лукас и Уедър отидоха пеш до новия френско-американски ресторант, на една пряка от Форд Бридж в Сейнт Пол. Сервитьорката запали белите свещи на масата им и те си поръчаха шардоне. Докато разглеждаха менюто, Уедър попита небрежно, без да вдига глава:

— Какво стана с онзи годежен пръстен?

— Подарих го.

Сега вече тя вдигна очи и недоумяващо сбърчи чело:

— Подари го?

— На една благотворителна организация. Щяха да правят търг. Така получих данъчно облекчение за дарение.

— Лукас, говоря сериозно. Ако пак ме занасяш…

— В скрина е, във второто чекмедже, в кутийка, под чорапите ми.

Двамата четоха менюто още известно време, после Уедър каза:

— Мислех си за нас. Може би подхождаме към всичко това твърде несериозно.

— Започваш да ме плашиш.

— Не искам да те плаша. Просто смятам, че трябва да поговорим.

— О, боже! Само не това.

— Кое? — Челото й отново се сбърчи.

— Да говорим. Не искам да водим онзи разговор с главното Р. Искам да се оженим, да си родим деца, да ги изпратим на неделно училище или както там решиш, но не желая да обсъждам всички тези подробности предварително.

— Аз не искам да обсъждаме всички подробности — каза тя. — А само да поговорим трезво и открито. Та ние дори още не сме решили официално, че искаме да се оженим.

— Уедър, ще се омъжиш ли за мен?

— Не очаквах да ми предложиш точно по този начин.

— Е, съгласна ли си?

— Ами да — каза тя. Менюто още стоеше разтворено пред нея.

— Добре. Свършихме тази работа. Сложи си пръстена и го носи. А сега ми кажи какво, по дяволите, представлява номер пет. Да не е нещо с охлюви или миди? Или от някоя болна гъска?

— Лукас…

— Уедър, моля те! Не точно сега. Не и в този ресторант. Като се приберем, ще си вземем по една бира, ще се отпуснем.

— Тогава ще почнеш да ръкомахаш и да нервничиш.

— Няма.

— Няма, ако говорим тук — настоя тя.

— По дяволите, Уедър!

Сервитьорът си помисли, че двамата се карат.

8.

Лукас пристигна в офиса в девет часа, изморен след дългата напрегната вечер. Марси говореше по телефона. Някакъв мъж с топчеста глава седеше на стол до бюрото й и я гледаше. Когато видя, че Лукас влиза, тя се тросна:

— Трябва да свършвам. — Затвори телефона и попита: — Къде си ходил?

— Трябваше да закарам Уедър вкъщи рано и после подремнах още два часа там. Какво става?

— Нали се сещаш за мъжа с късо подстриганата коса и дългото черно палто, когото видели с Аронсън пред „Чийзит“?

— Да? — Лукас отклони очи към мъжа до бюрото, който се бе обърнал, за да го погледне.

— Ето го — каза Марси. — Джим Уайз. Пристигна преди половин час.

Уайз се изправи и Лукас забеляза, че той държи черно палто, преметнато през ръката му.

— Видях рисунката във вестника и реших, че това трябва да съм аз — рече мъжът. — Ходил съм там с нея, имам такова палто и косата ми беше подстригана по-късо.

— Облечете си палтото — нареди Марси.

Уайз навлече палтото, закопча го, сви рамене и погледна полицая.

— По дяволите — измърмори Дейвънпорт. Зад гърба на посетителя Марси направи отчаяна гримаса. — Добре ли я познавахте?

— Не особено. Имам фирма за мебели — „Уайз Хамърсмит Америкън Лофт“. Може да сте я чували? — Когато Лукас поклати глава, мъжът продължи: — Продаваме старинни мебели и аксесоари — лампи, художествена керамика и така нататък. Както и да е, госпожица Аронсън изработи някои от рекламите ни. Работеше на свободна практика, а на нас ни трябваха хубави и евтини реклами, които да пуснем в специализираните издания… и точно във връзка с това се срещнах с нея.

— Значи тя изработи рекламите ви?

— Да. Три на брой. Още ги публикуваме. — Наведе се, вдигна кафявото си кожено куфарче и извади някакво списание със стол на корицата. Отвори го на една прегъната страница и показа на Лукас рекламата: снимка на дървени мебели в английски стил, стъклена лампа и артистично оформен рекламен надпис. — Всъщност изработването на една реклама е много по-сложно, отколкото би трябвало. Необходимо е да се приготви в определен формат и с всички компютърни обработки — изобщо не разбирам от това. Ние просто й платихме две хиляди долара, тя подреди мебелите, направи снимките с цифров фотоапарат, обработи ги в компютъра си и накрая ни даде готовите реклами на диск, точно според изискванията на списанието. И това беше всичко.

— Срещали ли сте я след онзи път? — попита Лукас.

— Да, когато донесе дисковете с рекламите. Магазинът ни е на Лейк Стрийт.

— Защо сте се срещнали в „Чийзит“? Тя е живеела в центъра.

— Работеше там. Не се срамуваше от това, казваше, че е временно там, докато си стъпи на краката, и предложи да се отбия, когато имам време, за да обсъдим нещата. После отидохме до едно кафене наблизо, за да й скицирам какво точно искаме. Вече бяхме използвали специален шрифт в рекламния си надпис и на визитните картички и държахме той да се запази и в рекламата.

Поговориха още две-три минути и Лукас се убеди, че мъжът казва истината. Той бе човекът, когото търсеха по описанието на Лап, но вероятно нямаше нищо общо с убийството.

— Бих искал да поговорите с един колега, ако имате още малко време. За да запише показанията ви — каза му Лукас.

— Тоест вече не се съмнявате в мен? Цялата история ме шокира. Да видиш образа си във вестниците…

— Ще изтеглим рисунката — отговори Дейвънпорт. — Ще обясним, че сте дошли доброволно и сте ни съдействали… Ще представим нещата добре за вас.

Лукас се обади на Слоун, който бе най-големият специалист по провеждане на разпити, дръпна го настрана и му обясни какво иска. Той покани Уайз да отиде с него, за да запише показанията му. Лукас погледна Марси и каза:

— И тази идея пропадна.

— Не е само това. Чакай да чуеш какво са ни изпратили федералните.

— Добри новини или лоши?

— Една добра и една лоша. Коя искаш да ти кажа първо?

— Лошата.

— Нали се сещаш за психологическия профил, базиран на рисунките? Пълна глупост. Все едно е преписан от някой учебник. Когато изчетох всичко, знаех по-малко, отколкото преди това. Сякаш някой беше отрязал с трион черепа ми и бе изсипал вътре стърготини.

— Нищичко ли не може да се използва?

— Той вероятно е между двайсет и пет и четирийсетгодишен и не е самоук художник.

— Аха. А каква е добрата новина?

— Холандските ченгета са открили сайта на Уеър. Компютърните спецове от ФБР са разгадали къде се намира, в Холандия вече било рано сутринта, така че се обадили и тамошните полицаи отишли на място и прибрали всичко. В момента по някакъв начин копират всички файлове, не знам точно как, но казват, че има огромни файлове, които би трябвало да са снимки. Стотици.

— Уеър вече излезе ли под гаранция?

— Изслушването в съда е в момента. Прокурорът иска запор на къщата му.

— Кой му е адвокат? — попита Лукас.

— Джеф Бакстър.

— Добре. Искам да говоря с него веднага щом излезе от изслушването. Всъщност ще отида направо там, за да не го изпусна.

— Лошо, че нищо не излезе от рисунките — каза Марси.

— Да… — Лукас прехапа устната си за момент. — Има един известен художник в Сейнт Пол. Казват, че бил прочут. Не знам нищо за него, освен че веднъж му се обаждах по телефона. Имахме някакъв въпрос, свързан с една картина, и той ми каза отговора, без изобщо да се замисля. Друг специалист от университета ми сподели, че бил истински гений. Може би ако го помолим да хвърли един поглед…

— Как се казва? — попита Марси.

Дейвънпорт се почеса по главата.

— Ъъъ, Кид. Не помня малкото му име, но би трябвало да е много известен.

— Ще го открия — кимна тя. — Ти какво ще правиш след това?

— Ще говоря с Бакстър и Уеър, ако успея. Ще изчета всички доклади. По дяволите, ще ми се Уайз да бе избягал зад граница, вместо да ни дойде на крака. Щяхме да го пипнем за нула време.

— Има два проблема. Не е бил там и не го е направил.

— Да, да. Но знаеш ли какво означава това? Онзи човек от Меномони — това връща неговата теория в сила. Слаб рус мъж, който прилича на някаква филмова звезда, но не Брус Уилис.

— Едуард Фокс. От „Денят на чакала“.

— Да. Ще трябва пак да се поровя в тази версия. Имам някакво предчувствие за този човек.

Джеф Бакстър, трийсет и няколко годишен адвокат по криминални дела, с рижа коса, бледа кожа и голям нос, стоеше, облегнал се на стената пред съдебната зала, и четеше някакви документи в зелена папка. Видя Дейвънпорт и му махна.

— Как е работата? — попита го Лукас.

— Слаб сезон. Заради дъжда е — обясни Бакстър. — Никой не обира денонощни магазини в такова време.

— Ясно. Кога за последен път си имал подобен случай?

— Говоря хипотетично. — Джеф се дръпна от стената. — Това случайна приятелска среща ли е, или дойде да ме търсиш?

— Ти ли защитаваш Морис Уеър?

— Да. Вашите хора тъкмо приключиха с обвиненията. Не съм сигурен, че имате достатъчно доказателства. — Бакстър бе добър адвокат и подушваше и най-малката възможност за споразумение.

— Всъщност станаха повече от достатъчно през последните няколко часа — съобщи му Лукас. — Полицията в Холандия е конфискувала сървъра на уебсайта на Уеър там. Предполагам, че е пълен със снимки на дечица, които си играят голи.

— По дяволите! Сигурен ли си, че става дума за деца?

— Още не. Федералните се занимават с компютърната част. Но Морис е голям боклук, каквото и да намерят.

— Ами… между нас казано, ако го видя близо до някое от моите деца, ще натикам пистолета си в ухото му. Но все пак има право на адвокат.

— Точно затова говоря с теб. Уеър евентуално може да ни помогне по един друг случай. Искаме някой да провери какво му е известно… и тогава ще забравим за проблема с кокаина.

— Кой е другият случай?

— Убийството на Аронсън.

— Мъжът с черното палто? — попита Джеф. — Видях снимката му.

— Не е бил той — поклати глава Лукас. — Този с черното палто сам дойде тази сутрин. Даже не му трябваше адвокат.

Бакстър изсумтя шумно.

Дейвънпорт се ухили.

— Да, да. Както и да е, трябва да попитаме Уеър какво знае за перверзниците в артистичната общност. Тъй като самият той е един от тях, решихме, че може би познава и други.

— Не мислите, че е замесен…

Лукас поклати глава.

— Нямаме никакво основание. Просто искаме да поговорим с него и вероятно ще се споразумеем за намерения кокаин.

— Искаме цялото обвинение за притежание на наркотици да отпадне. Напълно — каза Бакстър. — И бездруго е мижава работа.

Полицаят сви рамене.

— Мога да проверя, ала не обещавам. Но няма начин да сключим споразумение за детската порнография.

— Да, знам.

— Сега си наясно с положението. И кажи на Уеър, че ако се опита да ни преметне, ще му натикам историята с кокаина право в гърлото заедно с всичко останало. Ако бъдем малко по-настоятелни с момичето, което открихме при него, може да се сдобием с още имена. Мисля, че ще успеем да намерим още деца, които ще кажат, че Уеър им е давал кокаин в замяна на секс и снимки.

— Добре, ще говоря с Морис — обеща Бакстър. Погледна часовника си. — Свалиха го долу, за да му върнат дрехите.

— Трябва да действаме бързо. Най-добре още тази сутрин. Веднага. Имаме големи проблеми със случая „Аронсън“.

— Може би нашата информация струва повече, отколкото предлагаш?

Лукас поклати глава.

— Не. Малко вероятно е да научим нещо от него. По-скоро е като изстрел напосоки. Ти се подготви за обсъждане на обвинението за кокаина.

Двамата поговориха още малко, после Дейвънпорт се отправи към офиса си и се замисли за слаби руси мъже, които убиват слаби руси жени.

— Говорих с художника — съобщи му Марси. — Звучи някак… ексцентричен. — За нея „ексцентричен“ бе необикновено привлекателно качество. — Каза, че ще се отбие днес следобед.

— Отлично.

— Ти какво ще правиш? Ще чакаш Уеър ли?

— Да, и ще прочета всичко от папката на заместник-шерифа от Меномони. Може там да открия нещо.

Докато четеше събраното в папката, той започна да си съставя списък. Трите изчезнали жени си приличаха по няколко неща с Аронсън. Всичките бяха руси, двадесет и няколко годишни, и трите имаха нещо общо с изкуството — и по-конкретно, реши той, с изобразителното. И трите бяха посещавали курсове по изобразително изкуство малко преди смъртта си. Това не се отнасяше за Аронсън, но тя също бе млада и се занимаваше с изкуство и несъмнено бе посещавала такива курсове. Всички те живееха или бяха живели в малки градчета. Но те бяха разпръснати във всички посоки и вероятно не означаваха нищо, освен че жените от малки градчета са малко по-уязвими от родените в големи градове. А може би не означаваше и това.

Ето какъв списък се оформи:

• Да се проверят преподавателите по изкуство в училищата, които са посещавали изчезналите жени; да се проверят за предишни сексуални престъпления.

• Ако не излезе нищо от проверката на преподавателите, да се вземат списъците на групите и да се проверят другите курсисти.

• Да се провери десет години назад за изчезнали дребни блондинки където и да е в Югоизточна Минесота или Западен Уисконсин.

Ами рисунките? Мъжът, убил Аронсън — ако е бил този, който ги е направил — явно страдаше от някаква мания да рисува жени. В папката от Меномони не се споменаваше за рисунки… но това не означаваше, че не е имало такива. Може убиецът да си ги е вземал, след като е убивал жените.

Все още изучаваше материалите в папката страница по страница, когато Марси подаде глава и съобщи:

— Обади се адвокатът на Уеър. Не искат да говорят, докато не видят споразумението черно на бяло и подписано от окръжния прокурор. В момента действаме по въпроса, така че ще дойдат веднага щом сме готови.

— Добре.

Лукас пак се съсредоточи върху папката и когато отново вдигна глава, видя през прозореца към общото помещение, че Марси говори с някакъв мъж в яркочервено скиорско яке и избелели дънки. Бе широкоплещест като спортист и имаше нос, който изглеждаше удрян по-често от обичайното. Беше няколко сантиметра по-нисък от Дейвънпорт, но вероятно имаше два-три килограма повече мускули от него.

Познаваше го отнякъде, спомняше си го смътно. Докато го наблюдаваше, мъжът приседна на бюрото на Марси, ухили се, наведе се и й каза нещо, а тя се засмя. Художникът? Лукас тръгна към вратата.

— Това е господин Кид — обясни Марси, когато колегата й подаде глава през вратата си. — Тъкмо щях да те извикам.

— Видях, че тичаш към стаята ми — каза Лукас сухо, ръкува се с Кид и продължи: — Познаваме се отнякъде, но много отдавна.

— Бяхме в университета по едно и също време. Ти беше хокейна звезда.

Дейвънпорт щракна с пръсти.

— А ти беше борец. Натика главата на Шийт през перилата на парапета и се наложи да викат пожарникарите, за да го измъкнат оттам.

— Той беше тъпанар.

— Какъв тъпанар по-точно? — попита Марси.

— Беше гей и обичаше да издевателства — обясни Кид. — Насилваше едно момче, което също беше гей, но не си падаше по него. Веднъж го предупредих. — После се обърна към Лукас: — Не мога да повярвам, че помниш тази история.

— Кой беше той? Този Шийт? — полюбопитства Марси. Лукас забеляза, че тя гледа художника необичайно настойчиво.

— Помощник-треньорът по борба — отвърнаха мъжете едновременно.

— Изключиха ли те? — попита Марси.

— Не веднага — отвърна Кид. — Наближаваха важни състезания. След това спряха стипендията ми и ми казаха да се оправям сам.

— Но преди това бе истински герой в очите на всички студенти — уточни Лукас.

— Славни дни бяха — кимна художникът.

— Благодаря ти, че дойде дотук — каза му Лукас.

— Марси ми разказа за рисунките. Тъкмо се канеше да ми ги покаже.

— Хайде да действаме.

Лукас забеляза, че Кид оглежда рисунките внимателно, като истински творби на изкуството, и спря само за миг — колкото да потърка хартията между пръстите си. Поставяше ги една по една на масата пред себе си, бавно и внимателно оглеждайки всяка. На два пъти изхъмка и веднъж посочи едната рисунка, мърморейки нещо за несъразмерен крак.

— Какво? — попита Марси.

— Ходилото е нарисувано погрешно — отвърна Кид разсеяно.

Лукас гледаше как изучава рисунките и накрая нетърпеливо запита:

— Е, какво мислиш?

— Той иска да се върне в утробата — каза художникът.

— В някоя утроба — добави Марси. — Чух това в един филм.

Кид погледна Дейвънпорт.

— Марси ми каза за психологическия профил от ФБР, че авторът на рисунките е между двайсет и пет и четирийсетгодишен и не е самоук художник. Колко хиляди души включва това описание?

— Твърде много, за да се изброят. Но какво мислиш ти? — настоя Лукас.

Кид не отговори веднага, вместо това прелисти рисунките и отново огледа някои от тях. Накрая заяви:

— Възбужда се от порно.

— Много прозорливо — вметна Марси. — Ще си го запиша.

— Имам предвид снимки с порно — уточни Кид. — Повечето от тези тела са прерисувани от порнографски снимки, а главите са добавени впоследствие. Това не е проблем с някоя компютърна програма като Photoshop. Младежите го правят непрекъснато. Вземат главата на някоя филмова звезда и я залепят на някоя порноснимка, после се опитват да я представят за истинска.

Лукас и Марси се спогледаха и тя попита:

— Тоест казваш, че… как точно…

— Вижте тези рисунки — посочи художникът и ги прелисти една по една. — Кое е най-очевидното в тези тела?

— Рисунките са доста груби — каза Лукас. — Не са като истинско изкуство.

— Всъщност понякога истинското изкуство също е грубо. Но не за това ви питам. Говоря ви, че на никоя от жените не са нарисувани зърната на гърдите.

— Зърната? — възкликна Марси.

— Много ми хареса как произнесе тази дума — ухили й се Кид.

— Боже! — въздъхна Лукас, а Марси сръга Кид с лакът.

— Просто ни обясни.

— Ако човек е художник, по-специално художник, който рисува много голи тела… — започна Кид.

— Ти рисуваш ли много голи тела? — попита го Марси.

— Не, аз рисувам предимно пейзажи. Понякога правя изключения. — Отново й се ухили. — Както и да е, ако често рисуваш живи модели и имаш техническата подготовка, може да огледаш един човек и без проблем да го нарисуваш гол. — Погледна Марси. — Мога да те огледам, да видя раменете и формата на гърдите ти, широчината на ханша ти и като знам всичко това, мога да те нарисувам с доста голяма прилика. Но няма начин да знам как изглеждат ареолите около зърната на гърдите ти или…

— Или кое? — попита Марси. На Лукас му се стори, че тя се е изчервила леко и сдържа усмивката си.

— Кръговете. Няма да знам колко големи и изразени са. Няма да знам дали зърната ти са изпъкнали и колко са големи. Ако е мъж, няма да знам колко е дълъг пенисът му и дали е обрязан. Или колко са космати гърдите му… Вашият човек не е рисувал зърната на гърдите, защото ако ги нарисува изпъкнали, а жената няма такива, ще е очевидно, че рисунката е фалшива. Но пък не се е сетил за пръстите на краката. На две-три от рисунките те се виждат добре, нарисувани са доста ясно, макар че никой не ги гледа. Ако бях на ваше място, щях да извикам тези жени тук и да разгледам ходилата им.

— Аха… Разбирам какво ни обясняваш — кимна Лукас и прелисти рисунките. — Никоя от тези рисунки…

— Никоя от тях не притежава специфичните особености, които индивидуализират тялото. Това е особено очебийно, тъй като лицата са строго индивидуални — каза Кид. — Мисля, че той никога не е виждал тези жени голи.

— Значи е фотограф? И рисува от снимки? — попита Марси.

— Мисля, че е художник, но използва и снимки. Ако е само фотограф, няма да може да рисува толкова добре — обясни Кид.

— Това трудно ли е?

— Не много. Можеш да вземеш нечия снимка, да я сканираш, после да си избереш някоя порноснимка от интернет — има хиляди такива, с всякакви възрасти, размери, форми и пози — и да сложиш лицето на порноснимката. След това елиминираш фотографските подробности с филтър от Photoshop, за да произведеш нещо, което изглежда почти като рисунка. Сетне проектираш образа на лист хартия и рисуваш отгоре. Все пак трябва да имаш известни умения. ФБР са прави: мисля, че този човек не е самоук художник. Но не е учил и твърде много. Онзи крак…

Той запрелиства рисунките, докато не откри онази, за която бе казал, че ходилото е погрешно нарисувано.

— Какво се е случило всъщност тук — тялото се отдалечава, така че кракът на тази жена е относително по-голям от останалата част на тялото й. Това се нарича ракурс. Не съм сигурен, но смятам, че не само кракът е в ракурс, ами е и деформиран, така както се получава при снимане с широкоъгълен обектив. Ако използвате фотоапарат с такъв обектив, за да снимате отблизо, нещата по краищата на снимката са неестествено широки… Това тук ми прилича на фотографиран крак.

— Убитата жена се е занимавала с графичен дизайн на реклами и други от този род — обясни Марси. — Помислихме, че може би убиецът е някой, с когото се е запознала покрай работата си.

— Хм. — Кид погледна купчината рисунки и поклати глава: — Не мисля, че този човек се занимава с графичен дизайн на реклами. Даже и да е вземал уроци, те са били по изобразително изкуство.

— Каква е разликата?

— Трудно доловима е за неспециалист. Тези, които се занимават с графичен дизайн, използват много улеснения, бързи начини да се нарисува нещо: на тях им се плаща, за да създават лесно разпознаваеми образи, и то за кратко време. Не се опитват да създадат нещо уникално. А тези рисунки изглеждат, сякаш художникът се е старал много, и в тях не се усещат триковете на графичния дизайн. Като не може да нарисува някой нос добре, той не мами, рисувайки стандартен нос, а се мъчи да го изобрази както трябва, въпреки усилията.

— Значи е художник.

— Не много добър. Не познава достатъчно добре анатомията. Има няколко места, на които образът изглежда като взет от снимка. — Отново прелисти рисунките и отдели тази с жената, протегнала ръка над главата си. — Виждате ли това? Няма никакъв намек за раменна става. Само силует, който може да се вземе от снимка, но въпреки това изглежда странно.

Говориха още няколко минути, разглеждайки снимките, и Кид отдели още две със сравнително ясни големи пръсти на краката.

— Проверете тези жени. Готов съм да се обзаложа, че пръстите им не са такива.

Джеф Бакстър влезе в офиса. Морис Уеър се влачеше след него, изглеждаше озадачен. Лукас погледна през рамото на Кид и каза:

— Точно тук е мястото.

— Видя ли документа от окръжния прокурор? — попита Бакстър.

— Още не.

— Ако вие се съгласите, ще се откажат от обвинението в притежание на кокаин. Морис е готов да ви сътрудничи напълно за всичко, което знае относно сексуалните маниаци, стига показанията му да не са свързани с настоящия случай.

Дейвънпорт кимна.

— Нямам нищо против. Влезте в офиса ми, а аз ще доведа един колега да говорим с вас. — Посочи им вратата на кабинета си. — Ей там. Ще дойдем след минута.

Кид се канеше да облече якето си и Лукас се обърна към него:

— Благодаря ти, че дойде дотук. За десет минути ни каза за убиеца повече, отколкото федералните за два дни.

— Още една причина човек да се заяде с федералните — засмя се художникът. После се извърна към Марси: — Като говорим за ядене, няма ли тук нещо като кафене или закусвалня? Не познавам Минеаполис добре.

— Има, но храната не е особено вкусна.

— Все ще е по-добре, отколкото да умра от глад.

— Мога да ти покажа едно по-добро място — предложи тя.

На Лукас му се стори, че очите на Кид примигнаха многозначително, когато й кимна:

— Чудесна идея.

— Идва човекът да помогне за залавянето на убиец, а в крайна сметка започва да сваля подчинените ми. — Лукас изви глава, сякаш говореше на тавана.

— С такива подчинени…

— Добре, добре, добре.

Кид и Марси тръгнаха заедно. Художникът тъкмо я питаше:

— Може ли да пипна пистолета ти?

Лукас поклати глава, удивен от готовността за флирт на необвързаните, обади се на Слоун и го извика:

— Дойде онзи с порното, за когото ти разправях. Готов е да си поговорим.

— Ще донеса касетофона — каза Слоун.

Той имаше тясно лице и по правило се обличаше в различни нюанси на сиво и кафяво още от първия си ден като цивилен полицай. Беше един от най-добрите приятели на Дейвънпорт и сякаш от години не се променяше. Но през последните няколко месеца Лукас бе забелязал, че косата му бързо побелява. Както повечето полицаи, доскоро Слоун бе с прошарена коса, но през отиващата си зима видимо се бе състарил. Белотата сякаш подчертаваше бръчките на лицето му и го стесняваше още повече. При последния им разговор бе подхвърлил, че му остават две-три години до пенсия.

Остаряваше.

Лукас стоеше до вратата на кабинета си, бъбреше си с Бакстър, а Уеър седеше отпуснато на стола и гризеше кожичките около ноктите си. Изглеждаше някак състарен след тежката нощ в ареста. Предния ден сиво-черната му риза и сако изглеждаха шик, днес изглеждаха бозави. В този момент Слоун нахълта в кабинета и попита енергично:

— Всички ли са готови?

Лукас кимна и Слоун домъкна стол от съседното помещение, включи касетофона, провери касетата и изрецитира имената на всички присъстващи, датата, после погледна Уеър и подметна:

— Май си имал тежка нощ?

— Уффф — изсумтя Морис с отвращение.

— Винаги има проблем, когато някой пристигне късно — обясни Слоун. — Съдът няма никакво намерение да променя работното си време, за да разглежда молби за гаранция двайсет и четири часа в денонощието.

— Мисля, че това е абсурдно. А уж трябва да се отнасят с човек, сякаш е невинен до доказване на противното.

— Не — поправи го Слоун. — Всеки е невинен до доказване на противното.

— Така де.

Бакстър погледна Лукас и направи измъчена гримаса. И двамата знаеха какво цели Слоун: да застане на страната на Уеър.

— Защо не започнете с въпросите — предложи адвокатът. — Може да оставим церемонията с побратимяването за по-късно.

Морис Уеър изслуша историята за рисунките и ги разгледа.

— Хубави са — каза с отегчен тон, който звучеше съвсем искрено.

— Какво? — попита Дейвънпорт. — Не са по вкуса ти ли?

— Не, не са — отговори мъжът.

— Ти си падаш по по-младички — подметна Лукас.

— Не ме интересуват тела — каза Уеър. — Интересуват ме качества: невинност, свежест, усещане за разцъфтяване…

— Прескочи тия дивотии, Морис — прекъсна го Лукас. — Я виж този човек.

Уеър погледна разпечатаната снимка на актьора от „Денят на чакала“.

— Познаваш ли някого от сексуалните маниаци в града, който да изглежда по този начин, да се занимава с нещо, свързано с изкуство, да разбира от компютри и фотография и да се интересува от блондинки, които нямат нищо против да бъдат удушени?

Уеър вдигна поглед от снимката към полицая.

— Ако знаех отговора, щях да струвам много повече от някакво си тъпо обвинение в притежание на наркотици.

— От друга страна, ако го знаеш и не ни кажеш, а после научим за това, се превръщаш в съучастник в предумишлено убийство. Когато известен фотограф, занимаващ се с детска порнография, бъде обвинен в убийство, съдебните заседатели не са особено придирчиви към доказателствата — рече Дейвънпорт.

— Не съм… Майната ви!

Слоун се намеси спокойно — доброто ченге.

— По-кротко, Лукас. Искаме човекът да ни помогне.

— Този задник твърди, че не се занимава с порнография — сопна се Дейвънпорт.

Слоун вдигна ръка и погледна Морис.

— Да забравим за порнографията. Интересуваме се дали познаваш такъв човек. Това е въпросът.

Уеър погледна снимката, после отново полицая.

— Всъщност това е модна външност в артистичните среди — слаб, елегантен, възпитаник на частно училище.

— Значи познаваш такива хора?

— Мога да ви дам пет-шест имена от тези среди, които имат интерес към… хмм… неконвенционалната сексуалност.

— Супер — кимна Слоун.

— Но не мисля, че някой от тях е вашият човек.

— Защо не? — попита нетърпеливо ченгето.

Морис затвори очи и отпусна глава назад.

— Защото мисля, че съм срещал вашия човек. На една фотоизложба в Института.

— Художествения институт? — попита Слоун.

Уеър кимна, без да отваря очи.

— Но беше преди много време, може би преди десет години. Тогава онзи бе на около двайсет и пет и гледаше поредица от актови фотографии на Едуард Уестън. Понякога от начина, по който хората гледат… снимките… отгатвам, че те ги възбуждат. Той гледаше точно така — и между другото не прилича толкова на мъжа от снимката ви, по-скоро има същото излъчване.

— Говори ли с него?

— Той се възхищаваше как Уестън прави снимки, които са изчистени като изящни рисунки. Извади молив с гумичка от джоба си и показа как може да се проследи линията на тялото и да се получи съвсем ново творение. В гласа му определено имаше нещо трескаво.

Слоун погледна Лукас, после и Уеър.

— Интересно. Помниш ли името му, виждал ли си го след това, знаеш ли къде работи или с какво се занимава?

Морис отвори очи и погледна Дейвънпорт.

— Никога не съм знаел името му. Не помня да съм го виждал отново. Не знам къде работи. Беше прекалено отдавна… Но едно ми направи впечатление, може би заради ентусиазма му. Не знам какво точно каза той, но нещо в думите му ме накара да мисля, че е свещеник. Или че учи за свещеник, нещо такова.

— Наистина ли? — повдигна вежди Слоун.

— Нещо от казаното от него ме накара да мисля, че може да е свещеник — повтори Уеър.

— Свещеник?

— Това е единствената причина да си спомням тази история: свещеник, а възприемаше онези голи тела с голям ентусиазъм.

— Носеше ли якичка?

— Не, нищо подобно. Но ако си свещеник и отиваш на изложба на актова фотография… вероятно няма да си сложиш якичката.

Слоун изброи на пръстите си:

— Значи е бил ентусиазиран, у него е имало нещо трескаво, сравнявал е снимките с рисунки…

— Още нещо. Ентусиазмът му бе толкова очевиден — може би и той е доловил същото у мен — че двамата известно време обикаляхме залата заедно и си говорехме. Казах нещо от рода, че жените са безкрайно очарователни. Той поклати глава и възрази: „Не безкрайно. Не безкрайно“. Погледна ме и аз чак малко се изплаших. Наистина се изплаших.

— Хм. Посред бял ден и насред музея ти си се изплашил? — попита заинтригувано Лукас.

— Да — кимна Уеър. — Преди години, през осемдесетте, имаше слухове за мексикански порнофилми с убийства. Завличат някоя жена в някакъв склад, изнасилват я, пребиват я и после я убиват пред камерата. Дори се предлагаха няколко за колекционери, така да се каже. Повечето бяха доста нескопосани симулации, но от време на време се намираше някой да потърси такъв филм. Понякога се оказваха ченгета, друг път репортери или просто търсачи на сензации. Но някои от тях можеха здравата да те уплашат. Хора, които наистина искаха да гледат подобни филми. Онзи свещеник ми се стори точно такъв.

— Но ти не знаеш със сигурност, че е свещеник — каза Слоун. — Нещо в думите му…

После смени темата:

— Виждал ли си подобни рисунки в интернет?

— Не. Тези, които си падат по порното, търсят снимки. Падат си по подробностите: покажи им клитор с големината на люта чушка и ще поискат да им го уголемиш, докато стане колкото тиквичка. И все искат по-добри цветове и по-висока разделителна способност… Направо са побъркани.

— Виждал ли си снимки, които приличат на телата в тези рисунки?

— Ами естествено, рисунките са… съвсем стандартни пози — каза той.

— Имам предвид конкретни снимки, които може да са използвани за тези рисунки.

Морис поклати глава.

— Не мога да кажа със сигурност. Не ровя из интернет толкова много. Трябва да питате Тони Кар.

Кар бе компютърният специалист, на когото бяха попаднали в офиса на Уеър.

— Защо него? — запита Слоун.

— Той знае всички такива сайтове. Прониква в тях, източва образите, после ги записва на дискове и ги продава. Всъщност го вълнуват парите, не порното, но знае всички порносайтове в мрежата.

— Ами Хенри? — попита Лукас.

— Той е просто наемник. Няма кой знае какво въображение и не го бива с осветлението — не е достатъчно добър за хардпорно или неща от този род. Но с будоарната фотография се справя.

— Значи не е интересен.

Уеър поклати глава.

— Той е глупак.

Марси се беше върнала и седеше на бюрото си, когато Лукас и Слоун приключиха разговора с Уеър. Дейвънпорт предупреди Бакстър, че може да се наложи да се срещнат отново с клиента му. Адвокатът се съгласи и придружи Уеър навън. Слоун обеща да се върне с разпечатка на записа, потърка главата на Марси с кокалчетата на ръката си и излезе.

— Научихте ли нещо? — попита тя.

— Трябва пак да говорим с Антъни Кар. Ще откриеш номера му в досието на Уеър. Обади му се и му кажи да дойде.

— Добре… Утре ли?

— Да, ще трябва да го оставим за утре. Днес няма да ни стигне времето. Как мина обядът с Кид?

Марси го погледна замислено, после очите й се отместиха към празната стена зад гърба му. След няколко секунди кимна:

— Изглежда добър човек. Но е безкомпромисен. Той е от тези, които, като си наумят нещо, го правят, без да се интересуват от мнението на околните. Много по-безкомпромисен е от теб.

— Мислех, че е добър художник.

— Обадих се на една позната в Института. Тя каза, че Кид рисува по шест до осем картини на година и получава към петдесет хиляди за всяка. Всичките му творби са в големи музеи. Попита ме дали ходя с него и аз й обясних, че сме излизали да обядваме. Гласът й прозвуча така, като че иска да изпълзи по телефона и да ме удуши. В тези среди той явно е доста желан.

— Хмм. Ще се виждате ли пак?

— Нищо чудно. Сякаш си падна по мен.

— Даде ли му да пипне оръжието ти?

— Още не.

Лукас взе папката с материалите от Меномони вкъщи с намерението да я прегледа вечерта. Уедър се появи няколко минути по-късно и двамата излязоха да се разходят край реката, радвайки се на свежия студен въздух. Върнаха се в къщата, хапнаха доматена супа и малки триъгълни сандвичи със сирене, лук и сардини на масата в трапезарията. Лукас й разказа за Джим Уайз, мъжа с топчестата глава, който не бе търсеният от тях убиец, за Уеър и неговия свещеник, за Кид.

— Мислиш ли, че Марси и Кид…

— Тя си пада по този тип мъже — каза Лукас. После попита: — Как може сандвич, който вони така ужасно, да е толкова вкусен?

— Това е неизяснена загадка — отвърна Уедър. — И привлекателен ли е този Кид?

— Не колкото мен.

— Е, едва ли може да се очаква — рече тя.

— Но… не знам. Не е грозен. В него има нещо диво. Сякаш може да те метне на рамо и да те отнесе в гнездото си на дървото. Предполагам, че жените много му се натискат.

— Охо. И аз се чувствам заинтригувана — каза Уедър.

— Марси със сигурност беше — отбеляза Лукас. Погледна празната си чиния и после нейната. — Ще ядеш ли онзи сандвич?

Уедър му помогна с миенето на чиниите, после двамата отидоха до антикварната книжарница и се върнаха, натоварени с десетина книги. Докато Уедър прелистваше някакво томче за човешката остеология, Лукас се върна към материалите от Меномони. Най-отзад имаше ксерокопия на трийсет-четирийсет снимки. Повечето бяха полицейски, направени от техниците от Лабораторията по криминология в апартамента на Лора Уинтън или във фургона на Нанси Вандерпост. Имаше поредица от снимки на млада жена, идентифицирана в бележките като Уинтън, племенницата на Маршъл. На някои снимки вървеше през гора, на други стоеше на някакъв тротоар. Дърветата зад нея не бяха много нагъсто и Лукас си помисли, че мястото му прилича на долината на Мисисипи между Минеаполис и Сейнт Пол, но нямаше нищо, което да му послужи за ориентир, освен малка, леко заоблена каменна стена.

Подаде снимката на Уедър.

— Мислиш ли, че това е някъде по тези места?

Тя дълго се взира, после каза:

— Възможно е. Кой е на снимката?

Обясни й и тя продължи:

— Тогава може да е в Меномони. Там има река и голямо езеро, доста дълбока долина… Може да е там.

— Имам чувството, че е тук.

Прелисти папката, за да открие мястото, от което бе извадил снимката, и се загледа в тези, направени в гората. Дали бе някъде наоколо? Може би бяха направени едновременно със снимката край стената. Може би той самият бе минавал по тези места и затова му се струваха познати…

Отново ги разгледа внимателно.

— Боже господи! — възкликна стреснато.

Уедър вдигна глава, доловила особения му тон.

— Какво?

— Тези снимки… приличат на мястото, където бе открито тялото на Аронсън. Ходих там онзи ден. — Отново ги разгледа. — Дяволите да го вземат, Уедър, мисля, че е същото място.

Може би Маршъл знаеше нещо.

Лукас погледна часовника си — единайсет без двайсет. Не беше твърде късно. Отново прелисти папката и намери визитката на Маршъл, на гърба на която бе написан домашният му телефон. Той бе настоял Дейвънпорт да му звъни по всяко време.

Набра и телефонът звънна четири пъти, преди един дрезгав мъжки глас да отговори. Звучеше сънено.

— Ало?

— Тери Маршъл?

— Да… Кой се обажда?

— Тери, извинявай, че ти звъня толкова късно. Обажда се Лукас Дейвънпорт, говорихме вчера.

— Да, помня те.

— Четях материалите в папката и разгледах снимките отзад. Тези на племенницата ти в гората, те откъде се взеха?

— Чакай секунда да се изправя… Ъъъ, снимките… Мислим, че… Мисля, че може би са направени от убиеца. Когато тя изчезна и във вестниците писаха за това, собственикът на някаква местна дрогерия се обади, че била оставила някакъв филм за проявяване. Взехме го и тези снимки са от него. Съквартирантите й казаха, че ходила на излет в гората с някакъв мъж. Какво става?

— Знаеш ли къде по-точно е мястото? — попита Лукас.

— Не, вижда се просто гора.

— Ще ти кажа нещо, Тери, може да полудявам, но мисля, че снимките са направени на същото място, където бе открито тялото на Аронсън. В тях има нещо. Нещо в очертанието на хълма, дърветата. Може и да съм се заблудил…

Последва дълго мълчание, после:

— О, боже! Така и не отидох там. Ходих в Ню Ричмънд, но не и на останалите места.

— Помисли за това — продължи Дейвънпорт. — Ако си убиец и намериш подходящо място, където да заравяш труповете на жертвите си, ще тръгнеш ли да търсиш друго?

— Гробище — каза Маршъл.

— Точно това си мисля — съгласи се Лукас.

— Ще отидете ли да проверите? — попита заместник-шерифът.

— Ще задвижа нещата още утре сутринта.

— И аз ще дойда — каза Тери.

— Няма смисъл да идваш утре. Ще говоря с шерифа в Гудхю и ще събера технически екип. Не вярвам да успеем да се заловим за работа там, на място, преди вдругиден в най-добрия случай.

— Ще бъда там. Боже. Боже! Защо не отидох да огледам мястото. Проверих всичко друго…

— Това са твоите материали, Маршъл. Нямаше да се сетя без тях.

9.

Както обикновено, Уедър излезе рано и потегли с колата си в студения дъжд. Според Лукас операциите рано сутрин бяха налудничава идея — за какъв дявол всички трябва да стават в пет и половина? — но Уедър му обясни, че това било свързано с работните смени на сестрите. След като тя замина, той се изми, качи се в пикапа и подкара на юг извън града, към хълма, където бе намерен трупът на Аронсън.

Не откри нищо. Обикаля хълма, облечен в дъждобрана си, дълго стоя и се взира в дупката, където бе намерен трупът на Джули, но не откри нищо друго, което да потвърди предположението му.

— Но усещането е същото — каза си. Огледа се. Гробище? Побиха го студени тръпки и отново се раздвижи.

Върна се в града и откри, че полицейското управление е пълно с ченгета, на които не им се излизаше навън в дъжда. Лукас бе сменил дъждобрана си с чадър и тъкмо го изтръскваше, когато се появи Антъни Кар, компютърният програмист на Уеър, когото бяха извикали да разгледа рисунките. Марси се опита да го смути, но той явно не се смущаваше лесно.

— Виждам толкова много подобни неща, че не мога да помня кое къде е било — каза той. — Всичко ми изглежда познато.

— Консултирахме се с един експерт, който ни обясни, че рисунките вероятно са направени от проектирани образи — продължи Марси. — Така че телата не изглеждат точно като на рисунките. Искаме да се поровиш, да видиш дали няма да откриеш откъде са взети някои от тях.

Кар сви рамене:

— Добре, ще потърся. Но не мога да обещая, че ще намеря нещо. Веднъж се опитах да изчисля колко такива снимки има в интернет, но след известно време се отказах. Сигурно са стотици хиляди.

Когато Кар си тръгна, Лукас попита Марси:

— Кид обади ли се пак?

— Не е твоя работа — сряза го тя.

— Хайде, кажи ни — подкани я Блек, бившият й партньор. Бе зарязал работата и натискаше яростно с палците си бутоните на лимоненожълта електронна игра. — Ако не ни кажеш, ще пуснем слухове за теб и Кар.

— Гадняр! — Марси се обърна към Лукас. — Да, обади се. Решихме, че не е лоша идея да вечеряме заедно някой ден.

— Значи не е съвсем определено — каза Дейвънпорт.

— Ако според теб уговорката да ме вземе довечера в седем е неопределена…

— Дано дъждът спре дотогава. Да не ви провали срещата.

— Винаги можем да намерим някое местенце, където да се стоплим.

Никога не можеше да я надприказва.

Дейвънпорт се обади на шерифа на окръг Гудхю, който обеща да получи разрешение за достъп до района около гроба на Аронсън.

— Сигурно няма да намерим нищо — каза Лукас. — Но пък ако намерим, ще е грозна история.

— Радвам се, че се обади.

След като уговори да се срещнат направо на терена, Лукас проведе още няколко телефонни разговора и откри инженер-консултант, който използваше радар, проникващ през земната повърхност, за търсене на тръбопроводи, изоставени канали, стари гробища и старинни находки. Казваше се Лари Лейк и ръководеше фирма с трима служители, която се наричаше „Археопроучвания“ ООД.

— Предния път, като работих с вас, чаках два месеца да ми платят — оплака се Лейк. — Наложи се да използвам заплахи, за да се уреди въпросът.

— Това е, защото не сте открили нищо и никой не е искал да поеме отговорност за разходи, отишли на вятъра. Сметката бе доста солидна.

— Аз съм лицензиран строителен инженер, не съм продавач на хамбургери — заяви Лейк. — Когато вадя оборудване за петнайсет или двайсет хиляди на дъжда, държа да ми се плаща.

— Обещавам — каза Лукас. — Ще си получиш парите до седмица. А ако открием нещо, ще станеш известен. Може да те поканят да правиш някое телевизионно шоу.

— Мислиш ли?

— Възможно е.

Вечерта Уедър се появи с голяма черна кожена пътна чанта. Щеше да остане при Лукас за шеста поредна нощ. Той пусна вестника, който четеше, на пода до стола си и каза:

— Разбрах замисъла ти. Мразиш ме и си решила да ме умориш от чукане, докато пукна.

— Мечтай си — рече тя. — Всъщност искам да забременея. Ти си предложи услугите. Освен това в момента съм около периода, подходящ за зачеване, и искам да го уцеля.

— Да го уцелиш.

— Да. Така че, ако обичаш, довлечи се до спалнята. Ще приключим за няколко минути.

Дъждът продължи да вали и през нощта и трополеше по прозорците, но до сутринта от порой се бе превърнал в неприятно ръмене. Уедър излезе рано, както обикновено, и Лукас поспа още час, преди да се измъкне от леглото, да се измие и да потегли с пикапа.

Дел го чакаше на алеята пред къщата си, под козирката на гаража, опакован в дъждобрана си. Жена му стоеше до него, облечена с дебел пуловер.

— Внимавайте — предупреди ги тя. — Пътищата са много хлъзгави. И на обяд да хапнете нормална храна. Нещо със зеленчуци, например салата.

В колата Дел възкликна:

— Боже господи, зеленчуци.

Пътуването до окръг Гудхю в Южна Дакота им отне четирийсет и пет минути: придвижваха се бавно през натовареното движение. Касетофонът в колата гърмеше, а чистачките се движеха с бясна скорост. Канавките край пътя бяха пълни с вода и Дел разказа някаква история за трактор, който потънал в подобно време в някакво тресавище и така и не успели да го извадят. Предполагало се, че някой ден ще се покаже от другата страна на земното кълбо, примерно в Китай.

Когато пристигнаха, видяха едно зелено „Субару Форестър“, паркирано на банкета на пътя. На вратата му имаше надпис „Археопроучвания“ ООД. Зад него имаше три полицейски коли и очукан джип чероки. Сигналната лампа на една от колите продължаваше да мига предупредително. Шестима мъже в дъждобрани се обърнаха да ги погледнат, когато Лукас отби от пътя.

— Полицейска сбирка — измърмори Дел.

Дейвънпорт паркира, слезе от колата, заобиколи, отвори задната врата, взе дъждобрана си и бързо го навлече. Дел го изчака да нахлупи качулката си и двамата тръгнаха към групичката мъже, за да се запознаят.

— Дон Хамънд, главен заместник-шериф — представи се най-едрият от полицаите. — Тези двамата са Рик и Дейв. Вече познавате Тери Маршъл. — Маршъл кимна на Лукас. Пръски дъжд бяха осеяли стъклата на очилата му, но той стоеше невъзмутимо. Хамънд продължи: — Шерифът ще се отбие по-късно. Няма спор, че сте избрали чудесна сутрин за тази работа.

— Нямах избор — рече Дейвънпорт. Всички погледнаха към небето, после той попита: — Къде е човекът с радара?

— Качи се на хълма с помощника си — обясни Хамънд. — Разполагат някакви точки за ориентиране. Ние останахме да ви изчакаме.

— Какво очаквате да намерим? Още трупове? — попита мъжът, представен като Дейв.

— Проверяваме всяка възможност — обясни Лукас. — Бих казал, че вероятността е едно към десет.

— Добре. Ние носим две лопати и мога да ви кажа кой ще ги използва.

— Лари Лейк? — извика Лукас. Катереше се с мъка по стръмния хълм заради хлъзгавите листа. Дел, Хамънд и Маршъл вървяха след него.

— Аз съм — провикна се висок слаб мъж с дълга брада и авиаторски очила. Беше облечен в червен дъждобран със светлоотразителни ленти на гърба и раменете. Лицето му бе загоряло и обветрено, а бледосините му очи надзъртаха иззад очилата. Стоеше до някаква жълта метална кутия, поставена на триножник точно над гроба на Аронсън. Когато Лукас се приближи, видя, че в металната кутия има обектив. — Ти ли си Дейвънпорт?

— Да.

— Дано не изникне проблем със заплащането ни. Ще подгизнем тук.

— Да, да. Колко време ще отнеме?

— Моят човек тъкмо поставя последните знаци, така че ще започнем до десетина минути. Първо обаче искам да изпия чаша кафе.

— След това колко време ще трае работата ви?

Лейк сви рамене.

— Зависи каква територия искате да покрием. Можем да ви дадем първите резултати след два-три часа, повече — довечера, още повече — утре… както искате. Можем да обработим целия хълм за три дни. Използваме открития гроб като отправна точка… — Докосна ухото си и Лукас осъзна, че пластмасовото кръгче близо до устата му всъщност е микрофон. Каза в него: — Да, Бил. Да, ченгетата пристигнаха. Чакай малко. — Обърна се към Лукас и останалите. — Само минута, после искаме да пийнем кафе.

Погледна през обектива на апаратурата, насочен странично на хълма към мястото, където Бил държеше бяло-червен маркиращ прът с топче на върха, и каза:

— Две напред, половин наляво. Половин напред, три сантиметра надясно. Пет сантиметра назад, сантиметър надясно. Точно там, забождай. Да, готово. Слизаме при камиона.

При камиона помощникът на Лейк извади огромен термос и започна да налива кафе в картонени чашки, докато Лари обясняваше какво са свършили:

— Маркирахме четири контролни точки около гроба на Аронсън, който приехме за център, така че сега имаме нещо като голям правоъгълник на хълма. След това ще прокараме линии от колчетата горе на хълма до тези в ниското, които ще маркираме през интервал от един метър. След това ще прекараме нови линии в другата посока, между вертикалните, така че ще се получи нещо като решетка. Ще тръгнем напред-назад с радара по линиите, като се спускаме с по метър надолу по хълма при всяко следващо минаване. Вероятно ще успеем да покрием петдесет квадратни метра за около два часа.

— Ако има друг гроб, как ще го откриете след това? — попита Дел.

— Всъщност нашият компютър ще направи карта в мащаб — обясни Лейк. — Ако намерим нещо, което е възможно да бъде гроб, на петнайсет метра на север и пет метра на изток, той ще се покаже при компютърната разпечатка и аз просто ще използвам станцията…

— Станцията е кутията на триножника — обади се един от заместник-шерифите.

— … ще я използвам, за да открия центъра на предполагаемия гроб, и тогава вие — не аз — ще започнете да копаете.

— Колко точна е апаратурата? — попита Лукас.

— На това разстояние? — Лейк огледа хълма. — Няколко хилядни от сантиметъра.

Работата бе още по-неприятна, отколкото изглеждаше. Лукас и Дел се редуваха с Хамънд и Маршъл да опъват дълги жълти ленти между съответните еднометрови маркери на вертикалните линии, така че се получаваше нещо като буквата Н. Налагаше се тези ленти да минават покрай дървета, закачаха се в клоните им, постоянно се оплитаха и винаги този, който отиваше да ги разплете, се подхлъзваше на мокрите листа и падаше в калта.

Междувременно Лейк обикаляше напред-назад хълма, обкрачил жълтата лента, с двете части на радара, подобни на кутии, преметнати на едното му рамо. След като полицаите свикнаха с опъването на лентите, работата потръгна бързо, ако изключим паданията. След около час Лукас забеляза, че нито Лейк, нито помощникът му падаха.

— Как става този номер? — попита ги той.

— Сложили сме си обувки за голф — обясни Лари и вдигна крак да им покаже шиповете на подметките.

— И друг път сте работили на такъв терен — предположи Дел.

— Веднъж-два пъти.

Лейк бе обещал начални резултати след два часа, но заради дъжда, паданията и множеството дървета те се проточиха до три. Когато изминаха и последната линия между най-долните точки на контролния квадрат, Лари предложи:

— Да хвърлим оборудването в колата и да отидем до града. Да потърсим някоя закусвалня.

— Колко време ще трае обработката на данните? — попита Лукас.

— Ще заредим информацията в компютъра, докато караме към града. Още там ще изтеглим първите резултати.

Отидоха в едно кафене на Хай Стрийт в Канън Фолс, заеха кръглото сепаре до прозореца и примъкнаха още столове от съседните маси. Покрай бара седяха няколко фермери, пиеха кафе и явно чакаха дъждът да спре. Не направиха никакво усилие да скрият любопитството си, когато Лейк измъкна петнадесетметров кабел и помоли сервитьорката да го включи в някой контакт, после пусна компютъра си.

— Данните ми се сториха обещаващи — измърмори той. — Не вярвам да останем с празни ръце.

— Може ли да се видят самите тела? — попита Маршъл.

— Не, не. Нищо такова. Ние откриваме промени в почвата. Ще приличат на гробове по форма.

— Проблемът е — намеси се помощникът му, — че понякога се виждат много неща с форма на гробове, особено в гори като тази. Ако някое дърво е паднало преди петдесет години и корените му са издълбали дупка в земята, радарът я открива.

Лукас погледна екрана. Пишеше само: Данните се обработват.

Всички си поръчаха пай и кафе, а Дел се наведе и каза:

— Още ги обработва.

— Ще отнеме известно време — обясни Лейк. Разказа им, че преди два месеца бил в Северна Дакота. Търсел гробище, което щяло да бъде залято от някакъв язовир. — Знаеха почти точно къде се е намирало, но си мислеха, че е малко семейно гробище. Пет-шест гроба. Оказа се, че има сто и седемдесет. Това никак не ги зарадва. Разполагаха с определен бюджет за преместването на гробовете, а се оказа, че ще им трябват двайсет пъти повече пари. Хората вдигат доста шум, когато се наложи някой да мести костите на родствениците им. На екрана гробовете приличаха на дупките в старите перфокарти на изчислителните машини.

В този момент екранът на компютъра примигна: Процесът завършен.

— Да действаме — каза Лукас.

Лейк избута чинията с пая си настрана, придърпа лаптопа по-близо, натисна няколко клавиша и се появи ново съобщение: Съставяне на карта, което се задържа само за няколко секунди, после се смени с Картата завършена. Лари отново натисна няколко клавиша и измърмори:

— Ето го гроба на Аронсън, това е центърът. Да се качим до номер едно и да сканираме на изток.

Намести показалеца на мишката и започна да движи картата.

— Ето един — каза след няколко секунди.

— Гроб? — попита Лукас. Той също видя по-наситеносивото очертание с форма на гроб на картата.

— Не знам — отвърна Лейк. — Струва ми се доста малко. Тук всичко е в мащаб, а това е по-тясно от метър.

— Освен това е доста закръглено — вметна помощникът му.

Сега всички се бяха скупчили зад Лейк и гледаха екрана, който показваше плоско поле в различни нюанси на сиво. Възможните гробове изглеждаха тъмносиви. Оглеждаха картата по ширина, после се връщаха до началната точка и се спускаха малко надолу.

— Още един — каза Лари.

— Този може да е гроб — съгласи се помощникът му. — Да запишем координатите.

— Нека първо огледаме цялото място — предложи Лейк. — Това ми прилича на дупка от дърво.

— Още един — посочи Лукас.

— И това е дупка от дърво — каза Лари.

— Как ги различаваш? — попита Дел.

— Имат определена овална форма, като на яйце с широка част отгоре… Ето една такава — посочи инженерът.

Продължиха огледа на картата и след малко Лейк възкликна:

— Охо!

— Какво?

Той спря местенето на картата.

— Виж това — заговори на помощника си. — Тази изглежда изкуствена.

— Точно като гроб — съгласи се мъжът. — Нека си запиша тези координати.

Бързо ги записа, после Лари продължи огледа на картата, като спираше на всеки няколко метра.

— Ето още един… Не, чакайте, стигнали сме до нула, нула.

— Какво значи това? — попита Лукас.

— Това е центърът. Гробът на Аронсън.

— Значи първото място, за което предположи, че има гроб, е на същото ниво?

Лейк кимна:

— Аха. На пет метра на изток.

— По дяволите! — не се сдържа един от полицаите.

Маршъл се наведе напред и се приближи към компютъра.

— Значи гробът изглежда различен от всичко останало?

— Да. Поради някаква причина хората винаги изкопават правоъгълна форма, въпреки че телата не попадат в земята по този начин. Гробовете се различават по ъглите. — Лари придвижи показалеца на мишката и продължи да оглежда картата, после спря. — Майко мила, още един.

— Гроб?

— Изглежда изкуствено създаден — кимна Лейк. Погледна Лукас. — Вижте. Никога не се знае какво има под земята, но ако това не е гроб, ще целуна леля ти Сали по устата.

След минута намери трети гроб на същата линия, после продължи да оглежда напред-назад по-ниските части на трите възможни гроба.

— Не само че са правоъгълни, ами са по около метър и половина дълги. Във всички случаи са по-къси от два метра.

— Продължавай.

— А, вижте — каза Лари след малко. — Още един. Чакайте да го огледам… Ето, намира се точно между два от гробовете на горния ред, само че едно ниво по-ниско. Разчертано е като гробище.

Накрая намериха общо дванайсет аномалии, включително дупките от дървета и естествените дерета, запълнени с течение на времето. Според Лейк бе възможно шест от тях да са гробове.

— Най-добре веднага да извикаме шерифа — предложи Хамънд. — Ако това наистина са гробове, чака ни черен ден.

Лукас погледна Дел и повтори:

— Шест.

— Може да са дупки от дървета.

Дейвънпорт погледна Лейк, който поклати глава:

— Не казвам със сигурност, че това са гробове, но са изкуствени и гробът на Аронсън попада точно в схемата.

Колоната от автомобили се върна при хълма и след десетина минути, докато Лейк подготвяше оборудването си, пристигнаха още пет-шест полицейски коли. Заместник-шерифите се разпръснаха по хълма, облечени в жълтите си дъждобрани, четирима-петима от тях с лопати. Лари използваше станцията с радара, за да насочи помощника си към търсените координати.

— Готово — извика. — Застанал си точно отгоре.

Лукас отиде да погледне: обикновена част от хълма, покрита с листа, само две млади дръвчета стърчаха на мястото. Стеблата им бяха съвсем тънки.

— Няма дупка — каза той.

Приближиха се няколко полицаи с лопати.

— Да започваме — предложи единият и заедно с още един започнаха да разчистват листата от повърхността, а въздухът се изпълни с мирис на мокра пролетна земя.

— Само остържете, без да копаете — нареди Хамънд, който стоеше отстрани.

— Работете съвсем бавно. Няма закъде да бързаме — добави Маршъл.

Лейк маркира останалите предполагаеми гробове, докато полицаите разчистваха първия, но решиха да не се захващат с тях, а да се концентрират върху него. След като изкопаха не повече от петнайсетина сантиметра, един от полицаите изсумтя:

— Това е дупка.

— Какво? — Лукас надникна в калната празнина. Не се виждаше нищо освен пръст.

— Усещам я — рече полицаят. Погледна колегата си. — Ти усещаш ли ръба на дупката?

— Тук ли? Сякаш е…

— Точно така — прекъсна го първият. — Тук сме точно на дупката.

Продължиха да остъргват повърхността и откриха очертанията й.

— Прилича точно на гроб — каза Маршъл на Лукас.

Той кимна и след минута Тери се спусна надолу по склона и извади мобилния си телефон. Дейвънпорт огледа хълма. Цяла сутрин полицаите бъбреха, докато опъваха лентата за радара. Сега се чуваше само звукът от лопатите и от време на време мърморенето на копаещите. Дел улови погледа му и сви рамене.

— Чакай! — Единият полицай вдигна ръка, за да накара другия да спре, после коленичи в дупката. — Това камък ли е?

Свали ръкавицата си и опипа мястото с пръсти. След минута държеше в ръка нещо бяло.

— Какво е? — попита Лукас и се наведе над дупката.

Дел също се приближи, а полицаят подаде откритото на Дейвънпорт.

Той го завъртя в ръка и погледна партньора си.

— Кост от пръст на ръка — каза Дел.

— Мисля — рече Лукас и погледна Хамънд, — че трябва да спрем да копаем и да извикаме екип от криминологичната лаборатория. Налага се да изровим тези неща сантиметър по сантиметър.

— Боже господи! — въздъхна Хамънд. — Мили боже!

Дъждът не спираше. Шерифът се появи и изпрати двама от заместниците си в града, за да намерят брезент, с който да направят навеси над предполагаемите гробове. Лейк започна да обработва нов район. Към средата на следобеда пристигнаха криминолозите и огледаха шестте места, които Лари бе маркирал.

Шефът им — Джак Макгрейди, бе работил с Дейвънпорт и преди.

— Ще изискаме генератори и лампи от магистралния участък. Ще направим още навеси и ще се заловим за работа.

Лукас му показа костта, прибрана в плик за веществени доказателства.

— Въпросът, който всички си задаваме, е… възможно ли е да не е човешка?

Макгрейди вдигна торбичката към небето, огледа костта за няколко секунди, после му я върна.

— Човешка е. Фаланга — малко къса и дебела, сигурно е от палец.

— Палец.

— Вероятно. Не мога да ти кажа от коя ера е… Ще ми се да бяхте избрали по-добър ден за тази работа. Слънчев и студен например.

Лукас погледна надолу по склона към полицейските коли, спрели на пътя. И на двете платна имаше по две патрулки с включени сигнални лампи.

— Съжалявам — промълви той. И това беше истина. — Какво искаше да кажеш с това „ера“?

— Костите издържат дълго време. Това е хубав хълм с гледка. Може да сте попаднали на старинно гробище. Съвсем случайно съвпадение.

— Не мисля — усъмни се Лукас.

— Нито пък аз.

Късно следобед Дейвънпорт и Дел се върнаха в Канън Фолс и хапнаха сандвичи с пуешко и картофено пюре в същата закусвалня. Тя явно се радваше на добра клиентела, едри мълчаливи мъже идваха и си отиваха, миришеха на мокра вълна и кал.

— Картофеното пюре брои ли се за зеленчук? — попита Дел.

— Не и това — отвърна Лукас. — То е някакъв вид производно на петрола.

Ядоха мълчаливо известно време, после Дел каза:

— Ако всичко онова са гробове, нашият човек е работлив като пчеличка.

— Гробове са — рече Лукас. — Чувствам го.

— С мозъка на костите си ли?

— Не е смешно.

— Добре, значи търсим източници, от които е вземал телата за рисунките си. Ако ги открием, може би ще успеем да го проследим до компютъра му; имаме и снимка, направена вероятно от него. Разполагаме с някакво описание на външността му. Съставяме списъци на всички познати на… как да ги наречем, жертвите ли?… от рисунките. Какво още?

— Според Уеър, този човек може би е свещеник.

— Изобщо не се връзва. Свещеник, който изучава изкуство в Меномони? Или Морис ни занася, или наистина си нямаме представа какво става.

— Но той не каза със сигурност, че онзи е свещеник, а просто, че нещо в думите му го накарало да си помисли, че може да е свещеник.

— Това не ни помага. — Дел гребна от пюрето с лъжицата си и се загледа в него. — Добре. Отговори ми на този въпрос. Нали се сещаш за момичето, чиито рисунки са били закачени на моста?

— Да.

— Защо е избрал нея? — попита той. — Какво е направила, за да го ядоса, че да й отмъсти по този начин? Защо е било това специално отношение?

Лукас се облегна на стола си.

— По дяволите! Защо не сме се запитали за това досега? Сигурно нещо е станало с нея.

— Значи да я разнищим — предложи Дел.

— И може да проверим в архиепископията дали имат свещеници, които са изучавали изобразително изкуство.

— В Меномони.

Сервитьорката се приближи с кана кафе. Беше пълна, млада, с високо тупирана медноруса коса.

— Вие от полицаите, които разкопават гората край Харелсънс ли сте?

Дел кимна.

— Чух, че сте намерили цял куп скелети. — Устата й зейна в очакване да научи малко вътрешна информация.

— Не знаем какво сме намерили — отговори Лукас учтиво. — Продължаваме да копаем.

— Това е доста изолирано място — каза тя. — Понякога младежите ходят там, нещо като любовна горичка. Паркират долу, в ниското, вземат си одеяло и се качват на хълма. Но открай време си е зловещо.

— Така ли? — попита Дел. — Вие ходили ли сте там?

— Може би — отвърна тя. — А може би не. Искате ли по още една порция пюре? Имаме предостатъчно.

В шест Лукас се обади на Уедър и й каза, че ще се прибере много късно.

— Опитваш се да избягаш от задълженията си, а? — подразни го тя.

— Звучиш като шибана канадка — каза той. — Може и да успея да се измъкна малко по-рано…

Осветиха хълма с шест комплекта мощни прожектори плюс доста по-слабите лампи от военния резерв, които поставиха под навесите. Един дизелов генератор гърмеше край пътя и наоколо миришеше като на автобусна спирка.

Покриха всички гробове с широки ивици брезент и екипи от по двама души започнаха да разкопават три от шестте гроба. Напредваха бавно, тъй като копаеха с малки градинарски лопатки. Надолу по пътя се бяха появили микробуси на три телевизионни станции и техните екипи стояха на топло вътре, но не особено щастливи от дългото чакане. Предпочитаха да са мокри, но да могат да заснемат всичко отблизо.

Лейк спря малко след като се стъмни и клекна до Лукас.

— Завършихме следващия участък, покрихме още по двайсет и пет метра във всяка посока и мисля, че няма да открием повече гробове. Ще проверим още две места като възможни, но те не са така ясни, както останалите.

— Добре. Шест ни стигат. Ако са шест.

От козирката на шапката на Лейк капеше вода.

— Ще ти кажа нещо, Лукас. Ще намерите кости във всяка от тези дупки.

Първият гроб — този, в който откриха костта от пръст — бе и първият, в който намериха дрехи — риза от полиестер, която Маршъл разпозна като марка, която се продавала в „Уолмарт“. Макгрейди, който седеше до гроба, вдигна глава към Лукас:

— Значи не е старинно гробище.

Върнаха се в палатката, която използваха за щаб, и Лукас се обади на Роузмари, за да й съобщи новините. Тъкмо затвори телефона, когато един от копаещите извика:

— Джак, намерихме череп. — Дейвънпорт и Макгрейди хукнаха натам. — Има и коса.

Стигнаха до гроба и погледнаха в дупката. Черепът смътно приличаше на мръснобяла чаша за кафе. Полицаят в дупката докосна ръба на костта с върха на лопатката си и каза:

— Прилича на руса коса.

Макгрейди коленичи, за да огледа по-отблизо.

— Добре. Вземете четки и ножове. Внимавайте с косата.

— Колко време ще разчистват гробовете? — попита го Лукас.

— Няма да спираме работа. Сега и телевизията ни дебне, значи натискът ще се засили. Първите три, ако са плитки, ще ги разчистим до полунощ, така мисля. Останалите — утре. Ти тръгваш ли?

— Ще изчакам, докато свършите с първите три — каза Лукас. — Но трябва да се заемем с идентифицирането възможно най-бързо. Имам едно име и разполагаме със зъболекарския й картон.

— Ако челюстта й е запазена, мога да направя бързо сравнение утре сутринта — обеща Макгрейди.

Дел отиде до града и се върна с термос, пълен с кафе. Лукас тъкмо отпиваше от кафето, когато забеляза едър мъж, облечен в камуфлажен дъждобран, да се приближава към Маршъл. Двамата се наведоха един към друг и новодошлият постави ръка на рамото на Тери, докато говореха. „Още един заместник-шериф“, помисли си Дейвънпорт.

От първите две дупки вече вадеха дрехи и кости. Лукас ги обиколи, поговори с Маршъл, после изгледа с любопитство едрия мъж, но Тери не предложи да ги запознае. Дейвънпорт отиде до палатката, където Дел пиеше кафе с група заместник-шерифи.

— Има две големи семейства вино — тъкмо казваше Дел.

— Да, да, червеното и бялото, което не е нещо ново — прекъсна го един от заместниците.

— Говорех за тези с коркова тапа и за тези с капачка на винт — възрази Дел. — Да приемем останалите като вариации на тези два вида.

— Пак ли говориш за вино? — попита Лукас. — Започваш да се превръщаш във французин, мамка му.

— Ами. Аз използвам дезодорант — каза Дел.

— Все едно има някаква полза — подкачи го Дейвънпорт скептично.

Дел се обърна отново към заместник-шерифа:

— Както казвах, преди да бъда така грубо прекъснат…

— С коркова тапа и с капачка на винт — подсказа мъжът. Вече бе заинтригуван.

— Точно така. От тези с коркова тапа има три основни семейства в зависимост от вкуса.

— Мисля, че съм пил някакво друго — каза заместник-шерифът. — Веднъж минавах през Тифтън, Джорджия, много бързах. Карах един розов кадилак, модел шейсет и трета…

Дел го прекъсна:

— За виното ли ще разказваш, или за други глупости?

— Добре де, майната ти. Няма да ти кажа какво стана.

— Хубаво. Както и да е, има…

В този момент измъчен стон отекна по хълма. Вопъл на човек, на когото му вадят очите. Разговорът замря и всички излязоха навън. Лукас видя едрия мъж и Маршъл на колене до третия гроб. Двамата полицаи в дупката стояха неподвижно и гледаха коленичилите мъже.

— Боже господи! — възкликна един от заместник-шерифите. — Какво им се е случило?

Лукас започваше да се досеща. Тръгна към гроба, а Дел го следваше по петите. Когато се приближиха, Дейвънпорт погледна в дупката и видя парче червеникав плат. Тери Маршъл постави ръка на рамото на едрия мъж и го издърпа да стане.

— Това е ризата на Лора. Мислим, че това е ризата, с която е била облечена.

— Тя е — изплака мъжът. Беше заровил лице в дланите си, сякаш да задържи главата си на мястото й. — Надявахме се, надявахме се…

— Джак Уинтън. Бащата на Лора — обясни Маршъл смутено.

Лукас избухна, ядосан:

— Защо, по дяволите, си…

— Не бих могъл да го държа настрана, даже и да бях опитал — каза Тери. — Той е от семейството.

— Боже… — въздъхна Лукас. — Това…

— Гадна работа. — Маршъл пак потупа едрия мъж по рамото. — Джак, хайде. Да ги оставим да си вършат работата. Ела.

Лукас и Дел си тръгнаха след десетина минути. След като и в трите гроба имаше трупове, бе малко вероятно в останалите да няма. Докато пътуваха, Дел попита:

— Бесен ли си вече?

— Почти — кимна Дейвънпорт. — Особено след историята с Уинтън.

— Маршъл не е трябвало да го води.

— Той е роднина. Всички са роднини и не е можел да му откаже.

— Да… Хубаво, че вече си бесен. Така ще се концентрираш по-добре.

— Сигурно. — Пътуваха още известно време, заслушани в шума от отоплението. — Само се моля да не повлияе на Уедър.

— Тя знае какво работиш. Мисля, че само онзи път я засегна, защото и тя бе замесена. Добра жена е. Радвам се, че се събрахте отново.

Уедър беше още будна и четеше роман от Барбара Кингсолвър. Лукас бе окачил дъждобрана си на един пирон в гаража, целуна я по челото и каза:

— Отивам да хапна супа.

— Обади се някакъв човек… Макгрейди? Даде ми номера на мобилния си телефон, каза да му се обадиш, като се прибереш.

— Добре. — Лукас извади консерва супа от шкафа, изсипа я в купа и я пъхна в микровълновата печка за две минути. После набра номера на Макгрейди. Джак вдигна на първото позвъняване.

— Първият череп, който извадихме.

— Да?

— Стигнахме и до костите на скелета и така нататък. Първо, със сигурност е женски. Намерихме хиоидната^[6] кост. Счупена е и, изглежда, счупването е настъпило в момента на смъртта. Не е отскоро.

— Значи е била удушена.

— Ще оставя патологът да се произнесе, но съм готов да се обзаложа.

— Провери и другите, ако намерите още.

— Ще намерим, това е сигурно. Точно в момента вадят още два черепа.

Лукас извади супата от микровълновата печка, разбърка я, пъхна я обратно за още две минути и се обади на Роузмари, за да я информира. Разказа й за Маршъл и тя го посъветва:

— По-добре го дръж под око.

— Добре. Но това е негово разследване в известен смисъл. Той събра случаите.

— Обаче ми се струва малко непредвидим — каза тя. — Може да гледа, но не му давай да се меси.

Разказа историята на Уедър, докато ядеше супата. Тя придърпа един стол и седна до него. Постави ръка на рамото му.

— Изглеждаш… покрусен.

— Ако беше чула онзи човек… Звучеше, сякаш някой го… изтезава. Като че ли му вади очите или нещо такова.

— Сякаш му разбива сърцето.

Поседяха и поговориха, тъй като Уедър нямаше насрочени операции за следващата сутрин. Разговаряха за Маршъл, за убиеца, за гробището, което бяха открили в дъжда. Сгушиха се един до друг и накрая се върнаха в спалнята. По-късно Лукас си помисли, че човек може да прави бебе дори и след ден, прекаран в разкопаване на гробове.

Може би дори бе доста подходящ момент за подобно занимание.

10.

Да види рисунките си по телевизията бе тежък удар. Докато седеше в кабинета си и ровеше из дълбините на компютъра си, Джеймс Катар се стряскаше всеки път, щом чуеше стъпки в коридора. Притежаваше известна смелост, но не бе имунизиран срещу страх. Сградата бе почти празна през периода на подготовка за изпитите и шумът от подметките на всеки преминаващ отекваше в кабинета му.

Чакаше полицията. Беше гледал по телевизията едно предаване за постиженията на криминологията, как полицаите могат да открият убиец само по един негов косъм, прашинка пърхот или отпечатък от гуменка. Знаеше, че е доста преувеличено, но въпреки това в момента отприщваше въображението му.

Катар обичаше старите филми и сега си представяше груби широкоплещести полицаи със счупени носове, бежови вълнени костюми и широкополи шапки. Очите им бяха като на хрътки и когато се скупчеха на вратата му, единият щеше да измърмори на останалите:

— Това е той. Пипнете го!

Джеймс щеше да стане и да се огледа, но нямаше да има накъде да побегне. Един от полицаите — брутален мъж със сухи извити устни — щеше да извади чифт лъскави белезници от джоба си…

Сцената бе много ретро, като от трийсетте, издържана в стилистиката на филмите от онова време, но точно така си я представяше Джеймс Катар.

Но не се случи.

Същата вечер, когато видя рисунките по телевизията, той изпадна в паника и веднага отиде в един магазин за компютри, откъдето си купи дискове за архивиране и нов хард диск за компютъра. Заключи вратата на кабинета си, прехвърли всичките си лекции на архивиращите дискове, после свали хард диска. Сетне изрови всички дискове и дискети, които държеше в кабинета си, освен тези, които бе купил същата сутрин — някои от тях не бяха използвани, но не искаше да рискува — и ги прибра в куфарчето си заедно със стария хард диск.

Отне му един час да преинсталира Windows на новия хард диск, после се зае да връща файловете с лекциите си. Щеше да отнеме време, но все пак започна. Когато търпението му се изчерпа, се отправи към къщи, здраво стиснал куфарчето си.

У дома строши стария хард диск и наряза дисковете и дискетите на парчета с ножица за метал. Можеше да изхвърли останките в боклука, но бе изплашен и действаше педантично. Събра всичко в една торба, качи се в колата си и подкара на юг покрай Мисисипи, намери усамотено място и хвърли торбата в мътната кафява вода.

Това беше. „Ченгетата вече могат да дойдат — помисли си той — и да ровят колкото си искат из компютъра.“ Нямаше да намерят нищо, освен съвсем чист диск и обичайния академичен софтуер. Никакъв Photoshop, никакви файлове със снимки. Нищо освен купчина картини в поредица от лекции, подготвени в Power Point.

Полицаите така и не дойдоха. Катар се зае да инсталира отново софтуер на новия си диск и да възстановява файловете с лекциите си от архивираните дискове. Не влизаше в никакви порносайтове, прибра принадлежностите си за рисуване. Отдавна бе време да направи такова разчистване, моментът бе подходящ да се сниши и може би да обърне малко повече внимание на кариерата си.

Да напише нова книга например. Забавляваше се с идеята да бъде за керамика. Дори бе измислил заглавие: „Земя, вода, огън и въздух: Революцията в изкуството на керамиката в Средния запад 1960-1999“.

Купи си тетрадка и започна да нахвърля бележки, записваше си разни неща и на дъската в кабинета. Сметна, че това е добре за имиджа. Всичко в кабинета му свидетелстваше за интелектуални занимания.

Единствената муха в кацата с интелектуален мед бе Барстад. Продължаваше да му се обажда и да го разсейва. Бе унищожил всички нейни образи, но сега се улавяше, че под напрежението на надвисналата опасност от разкриване мислите му постоянно се връщаха към нея.

Импулсът на перверзното, така ли се бе изразил По?^[7] Неустоимият импулс да си навредиш? Беше отложил още една среща с Барстад, но тази вечер го връхлетяха ярки фантазии, свързани с нея, фотоапарата му и рисунките.

Цялата му работа до този момент се свеждаше до прикачване на женски лица към образи, които сваляше от интернет. Сега му хрумна, че това не е необходимо. Можеше да се сдобие с образ на жена, правеща всичко, което той пожелае — поне засега не бе открил нещо, което тя да отхвърли — и да създаде истински уникална творба. Оригинал. Трябваше да поработи върху тази идея. Трябваше да манипулира жената, за да създаде нов образ.

Продължаваха да показват рисунките му по телевизията, макар че най-хубавите части от тях бяха замазани — телевизионните канали сякаш не можеха да им се наситят — но мина още един ден, а полицаите не се появяваха…

Започна да се чувства в безопасност.

Никой не знаеше.

Реши, че ако действа внимателно, може пак да се залови за работа. Като начало отново посети магазина за компютри и си купи евтин лаптоп. Същата вечер, когато цялото крило на университета потъна в мрак и дори портиерите се прибраха в домовете си, той се промъкна по коридора до кабинета на Шарлот Нойман и отвори с нож за масло. Всички ключалки се отваряха по този начин, професорите го знаеха, също и по-досетливите студенти.

Кабинетът на Нойман бе семпло квадратно помещение с библиотека на едната стена. Нейният диск с Photoshop 6 беше на горния рафт, най-вляво, и Катар го взе, притвори вратата зад себе си и се върна в кабинета си. Инсталирането не му отне почти никакво време, след час вече напускаше сградата. Познаваше това крило на университета от дете, всички ъгълчета, кътчета и скривалища. Щеше да крие лаптопа всеки ден след работа, реши той, и така нямаше да оставя никакви следи в служебния си компютър…

Но на следващия ден изникнаха по-големи проблеми. Навън ръмеше студен пронизващ дъждец. Късно следобед отиде в кабинета на Нойман във връзка с рутинен въпрос: скоро започваше новият семестър и един студент, който не отговаряше на задължителните изисквания, бе пожелал да посещава лекциите му. Катар се нуждаеше от формуляр за разрешение. Вратата на Нойман бе отворена и тя седеше на бюрото си. Той почука на касата и каза:

— Шарлот, трябва ми…

Жената чу гласа му и обърна глава, а ръката й рязко се отмести настрани. В нея държеше лист синя хартия; лицето й се скова от съзнателното усилие да се овладее и тя се усмихна неубедително.

Той продължи, без да спира:

— … формуляр за разрешение при непокрит минимум лекции; моите бланки са свършили. Нужен ми е и номер на разрешението.

— Разбира се — каза тя. — Чакай да видя…

Джеймс я погледна невъзмутимо право в очите, но с периферното си зрение следеше ръката й със синята хартия. Тя небрежно отвори едно чекмедже, пъхна листа в него, порови в някакви книжа и рече:

— Къде ли съм ги сложила? — Отвори следващото чекмедже и възкликна: — А, ето ги. — И му подаде пет-шест формуляра.

— А номер?

— Секунда… — Отвори един файл в компютъра и каза: — Нека бъде 3474/AS.

— Добре — кимна той. Записа номера на един от формулярите и излезе от кабинета й. Спря и погледна назад. Криеше ли тя нещо от него?

Беше чувствителен на тази тема заради откриването на тялото и рисунките по телевизията. Довърши няколко спешни задачи в кабинета си и потегли към дома си. Мислеше за Нойман. Какво правеше тя? Защо този лист хартия се бе забил в мислите му като трън?

Барстад се обади и той я отряза:

— Ще опитам да мина по-късно тази вечер, но ако не успея днес, със сигурност ще дойда утре. Имам изненада за теб.

— Нещо специално ли? — попита тя, очарована. Истинска глупачка. — Какво по-точно?

— Ако ти кажа, няма да бъде изненада — каза той, като си мислеше за фотоапарата. — Ще ти се обадя довечера, ако успея да се измъкна. Ако не, със сигурност ще имам свободно време утре следобед. Ще можеш ли да се освободиш?

— По всяко време.

В седем часа същата вечер, докато портиерите се бяха събрали в стаята за персонала, той се върна в кабинета на Нойман с ножа за масло и едно фенерче. Бюрото й не беше заключено и той отвори чекмеджето и огледа вътре. Нямаше синя хартия. Провери и другите чекмеджета, като нервно се ослушваше за стъпки по коридора. Пак нищо.

Огледа дъската за съобщения, но не откри нищо синьо. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя връхчета хартия, подаващи се изпод настолния й календар. Повдигна го от едната страна, освети с фенерчето и погледна. Пак нищо, а се чувстваше толкова съобразителен, предугаждащ неизбежното откритие.

По дяволите! Излезе и отиде в кабинета си, светна лампата на бюрото, завъртя стола така, че лицето му да остане в сянка, и затвори очи. Беше виждал и преди това синьо.

Като че задряма за няколко минути. Когато отново отвори очи, те обходиха помещението — почти по своя воля — и се спряха на най-долното чекмедже на стария картотечен шкаф. Беше ли виждал такова синьо сред собствените си документи?

Коленичи и издърпа чекмеджето. Шест дебели папки, натъпкани с листове, които не бе очаквал да погледне, преди да дойде време да се пенсионира и да разчисти шкафа. Прегледа ги и една от тях привлече вниманието му. Бележки, писма и коментари върху книгата му за кубизма. Извади папката, отвори я и видя синия лист. Издърпа го, обърна го и веднага го позна.

Боже господи! Беше отпреди четири години и по някакъв начин тя се бе сетила дълго след като той самият го бе забравил. Покана за партито по случай публикуването на книгата му. Издателят, по-стиснат от повечето си колеги, не искаше да плати за почти нищо, така че Катар бе изработил поканите си сам. Беше си направил бърз малък автопортрет на първата страница на синята покана.

Рисунката не приличаше никак на тези по телевизията. Но окото на специалиста можеше да усети приликата — нещо в техниката и в избора на щрихите. Нойман също бе специалистка. Джеймс затвори очи, едва не се олюля, зашеметен от мисълта как тя занася поканата в полицията. Беше на косъм.

Дали вече бе говорила с някого? Може би не. Да отправи подобно обвинение би било изключително сериозно и ако грешеше, това можеше да сложи край на кариерата й. Трябваше да действа внимателно. Но рано или късно…

— Тя трябва да си отиде — прошепна той.

Веднага. Още тази вечер. Осъзна логиката на ситуацията мигновено: ако бе говорила с други хора за рисунката, с него бе свършено. Ако я убиеше, с него пак можеше да е свършено, но пък вече бе убил доста хора, а полицията още не бе по петите му. Ако действаше достатъчно бързо, можеше отново да им се изплъзне.

Тутакси излезе от кабинета си, слезе по стълбите и отиде до колата си. Беше виждал къщата й два пъти, знаеше, че не е далеч, от другата страна на реката и малко на североизток. Подкара натам, преценявайки как да действа. Да паркира пред къщата й или по-надолу по улицата? Ако паркира на разстояние, ще трябва да върви пеш и така се увеличаваше рискът някой да го забележи. Ако паркираше отпред, някой можеше да си спомни за колата му, когато се разчуеше, че Нойман е изчезнала. Реши да спре по-далеч от къщата. Валеше, а с дъждобран и чадър никой нямаше да го разпознае.

После щеше… какво? Да почука на вратата? Да опита да я събори? Беше едра жена. Даже и да успееше да я повали, тя щеше да се бори, можеше да се стигне до кръв — неговата кръв — и дори можеше да избяга от къщата. Да се разпищи, да събуди съседите. Можеше да има още някого в къщата.

Тогава щеше да загази.

Трябваше да помисли. Трябваше да помисли. Мислеше. Мозъкът му бе като изчислителна машина и обработваше всички възможности с маниакална прецизност.

Тъкмо минаваше край къщата й, когато видя, че светна лампата в гаража. Вратата започна да се отваря и една кола излезе на заден на алеята, а после и на улицата, точно зад него. Той отби встрани и я остави да го изпревари. Тя ли беше? Зърна само един профил, но той приличаше на нейния… Не познаваше колата й. А сега какво?

Тя зави зад ъгъла и Джеймс бавно я последва. Появи се друга кола и той мина зад нея, без да изпуска колата на Нойман от очи — ако изобщо беше нейната кола — която продължи напред. Караха така още четири пресечки, после колата отпред намали и зави и Нойман се озова точно пред неговата. Продължиха до Гранд авеню, където имаше супермаркет. Спря на паркинга зад нея и я видя да слиза от колата и бързо да се отправя към магазина.

Имаше само няколко коли на паркинга и ако носеше пистолет, можеше да изчака, докато… Обаче нямаше пистолет. Няма да мисли за този вариант.

Реши, че тя ще се върне в дома си сравнително скоро. Никой не ходи да пазарува, преди да отиде на кино. Покупките се отнасят в дома, прибират се. Хамбургерите се слагат в хладилника. Ако не възнамеряваше да пазарува, а й трябваше само пакетче дъвка например, нямаше да подмине малкия магазин и да дойде чак до супермаркета.

Взе решение. Обърна колата и пое възможно най-бързо — но така, че да не привлече вниманието на някой полицай — обратно към дома й. Паркира една пряка по-надолу, взе сгъваемия си чадър, вдигна яката на дъждобрана си и слезе от колата.

Не срещна жива душа по тротоара. Проливният дъжд бе толкова студен, че всички се бяха сгушили на топло пред камините си и гледаха телевизия или каквото там правеха в тези стари сгради.

Къщата на Нойман бе една от онези облечени с дъски постройки отпреди войната, които бяха на път да се превърнат в бордеи, но още не бяха западнали дотам. Приличаше на детска рисунка: остър покрив с един-единствен мансарден прозорец, входна врата, разположена точно под него, други два прозореца отляво и отдясно и няколко стъпала към вратата. Гаражът бе отстрани, първоначално построен самостоятелно, но сега свързан с къщата чрез пристройка.

Катар тръгна към входната врата, изкачи стъпалата и натисна звънеца. Никой не се появи. Отвори мрежестата врата и провери дали е отключено. Не беше.

Добре. Бързо слезе по стъпалата и опита вратата на пристройката. Също заключено. Огледа се, не видя никого, не чу нищо освен дъжда. В къщата отсреща светеше, но пердетата бяха спуснати. Той излезе изпод козирката на пристройката и отиде до вратата на гаража. Провери и нея — заключена. Продължи покрай стената. Следващата къща бе само на пет-шест метра, но между двете имаше жив плет. Не се виждаха светлини, така че наведе чадъра си и измина дължината на гаража. Мокрите студени листа на плета го перкаха по лицето и врата.

Сега се намираше в частна собственост. Ако някой го заловеше тук, нямаше да повярват, че се е отбил на чаша чай. Започна да усеща със стомаха си напрежението, стреса и тръпката от ловуването…

Гаражът имаше и задна врата, също заключена. „Предпазлива кучка“, помисли си. На гърба на къщата имаше дървена веранда, повдигната на две стъпала от двора. Изкачи се в тъмното и провери вратата. Заключена. На три метра от нея имаше двоен прозорец. Катар се приближи и го огледа — и намери пролука в защитата.

Прозорецът се намираше над кухненската мивка. Вероятно го бяха подменили при някой предишен ремонт и бе от вида, който нямаше допълнително крило за бури. Беше открехнат само два-три сантиметра, очевидно, за да влиза свеж въздух. Малко хлад над горещата вода, докато миеше чинии… И той правеше същото вкъщи.

Огледа се. Беше достатъчно прикрит от растителността в задния двор. Хвана края на прозореца и го раздвижи напред-назад. Поддаде малко, после още; след две минути пролуката бе достатъчна, за да бръкне вътре и да завърти дръжката, така че да го отвори широко. Хвърли последен поглед наоколо и се напъха вътре, прехвърли се непохватно върху мивката и когато стъпи на пода, кракът му се озова в паница, пълна с вода.

Куче?

Спря и се ослуша. Не чу нищо освен тихото шумолене на отоплението. Погледна през прозореца, после се протегна, затвори го и го заключи. Отзад не светеше никъде. Вдясно от него се чу шум от прокрадване. Завъртя се и видя котка, тигрова, на сиви ивици. Тя бързо го погледна и се изстреля нанякъде.

В кухнята не светеше, но се процеждаше светлина от лампите в дневната и коридора, който водеше към спалнята отзад. Трябваше му повече светлина… Щеше да бъде много лош късмет, ако тя се върнеше скоро. Светна кухненската лампа и бързо се огледа.

Както подозираше, оставяше локвички вода и кални следи по пода. Намери руло домакинска хартия, разви известно количество, нагъна я и я пусна на пода. После стъпи с крак отгоре й и започна да я бута, за да почисти. Когато двете му обувки и подът бяха сухи, натъпка мръсната хартия в джоба си. На кухненския плот имаше кутия с пликове за смет. Взе един, изгаси и се отправи към гаража.

След това убийството бе съвсем просто, както винаги. Намери една права лопата в гаража и се върна в пристройката между него и къщата.

Чака там почти двайсет минути, без да мисли за нищо. След като вече бе тук и бе взел решението, нямаше какво толкова да мисли, затова се отпусна. В сумрака смътно различаваше отражението на лицето си в стъклото на прозореца; изглеждаше мрачен и тайнствен. Яката на дъждобрана подчертаваше чудесно линията на челюстта му, опита да се усмихне, да види профила си…

Представи си студена дъждовна нощ като тази в околностите на Париж или може би на Казабланка, през 1941-а или ’42-а, как стои в сенките и чака нацистите да дойдат. Държи нож в ръка и се вижда в едно огледало, вълненият военен шинел прави раменете му по-широки, баретата… хм, това вече е прекалено, може би фуражка, но пък с нея би изглеждал глуповато, не, значи може би мека шапка, нахлупена до веждите, но все пак вижда очите си в огледалото…

Развихряше въображението си, когато колата на Нойман зави към къщата и вратата на гаража се отвори. Прогони фантазиите си и се върна рязко в настоящето, към състоянието на бистър разсъдък, което му бе необходимо за убийството. Не искаше да я преследва из къщата, не трябваше да се стига дотам. Вратата се отваряше към гаража, така че не можеше да се скрие зад нея. Трябваше да действа бързо.

Чу вратата на гаража отново да се задвижва. Моторът на двигателя бръмча още минута, после замлъкна. Отвори се вратата на колата, после се затвори и той вдигна лопатата. Отвори се още една врата и той почти се паникьоса. Нима бе довела някого със себе си?

Чакай, чакай, чакай. Вади торбите с покупките си от задната седалка. След секунди вратата на гаража се отвори и Нойман се появи пред него. Може и да го видя — очите й бяха насочени към неговите в онази част от секундата преди лопатата да я удари — но нямаше време да реагира на присъствието му, дори не примигна.

Замахна, сякаш сечеше дърва, и опакото на лопатата се стовари върху челото и разби черепа й като пъпеш. Удари я с всичка сила, готов за последствията.

Жената се блъсна в стената, после се отпусна и се строполи тежко. Покупките в торбата, която държеше, се разпиляха около нея — суха супа, солени бисквити, замразени зеленчуци, тампони…

Пак се чу тихото прокрадване и Катар се стресна. Котката го гледаше от вратата на къщата. Измяука веднъж и избяга.

Проклета котка.

Сега трябваше да действа бързо. Имаше опит с това. Нойман беше мъртва, в това нямаше съмнение. Очевидно лопатата бе премазала черепа й. Сега само смътно приличаше на Шарлот Нойман. Имаше малко кръв. Преди да потече по пода, той хвана косата и вдигна главата — приличаше на купчина кости и хамбургер, натъпкани в стар чорап — напъха я в чувала за боклук, после го придърпа надолу около тялото й.

Набута трупа заедно с лопатата в багажника на колата й. Бързо се върна в къщата, взе друг чувал за боклук и събра в него всички покупки. Нямаше намерение да краде, просто искаше да прикрие следите от насилие.

Сега. Навън…

Чакай малко. Нямаше нужда да бърза чак толкова. Можеше да отдели няколко минути да огледа къщата. Тя постоянно говореше за покойния си съпруг и колко заможен бил той. Възможно е в къщата да намери нещо…

В портмонето й имаше двайсет и три долара и той ги взе. В спалнята й не откри нищо освен евтини дрънкулки в кутия за бижута. Но в друга, по-малка кутия на дъното на скрина намери три пръстена, чифт обици и колие, които със сигурност не бяха имитации. Навярно си струваше да бъдат продадени.

В друго чекмедже лежаха два нумизматични класьора и във всеки имаше по десет монети от деветнайсети век. Златни американски двайсетдоларови монети.

Прецени, че само заради златото трябва да струват към триста долара всяка, а ако бяха и редки, може би струваха много повече.

Когато приключи с претърсването на къщата, пресметна, че е с около петнайсет хиляди долара по-богат.

Истинска мечта — да се сдобие с толкова много пари съвсем случайно.

Мечтата бързо се превърна в кошмар, когато подкара колата й към мястото, където криеше труповете. Дотам се стигаше лесно, но заравянето на тялото беше проблем заради дъжда и студа. Мокрите листа бяха хлъзгави, а хълмът — стръмен… въпреки че щеше да му хареса да постои там, където бяха другите му приятелки. Всички приятелки на Джеймс Катар, събрани в мрака под дъбовете…

Но щом прекоси потока и зави, изведнъж го заслепиха ярки светлини. Нямаше накъде да свърне, така че продължи по пътя. Намали, но продължи. Бяха точно на неговия хълм. Какво правеха полицаите там в дъжда? Катастрофа ли беше станала?

Докато пъплеше по пътя, един полицай излезе на платното и му направи знак да преминава по-бързо. Катар бавно го отмина, махна му с ръка, но извърна глава настрани, за да скрие лицето си. Обърна се към хълма и зърна мъжете, които работеха там, видя край пътя един мъж с лопата, забеляза три микробуса на телевизионни станции…

Беше по-скоро поразен, отколкото ужасен. В края на краищата бяха намерили специалното му място. Откриването на тялото на Аронсън създаваше известна опасност да се доберат и до другите, но след като във вестниците не писаха нищо повече, бе решил, че са ги пропуснали.

Мислите му се лутаха бавно като в тресавище, но той продължи да кара по поредица от тесни черни пътища. Встрани от тях се виждаха светлините на ферми, подмина и малка бензиностанция с два камиона на паркинга, зави наляво и отново изчезна в мрака на безлюдната околност. Най-после пресече едно шосе със стрелка на север и се ориентира: Двата града бяха в тази посока, не можеше да ги пропусне. Пак подмина малката бензиностанция и осъзна, че се е движил в кръг. Спря, влезе вътре и си купи два пакета бонбони и една кола. Момчето зад щанда го упъти:

— Продължавайте направо, пресечете шосе 494…

Тъпчеше бонбоните в устата си, докато караше. Сдъвка разсеяно захарта и шоколада и изхвърли празните опаковки на пътя. Тялото в багажника сякаш светеше в тъмното, трябваше да се отърве от него. Трябваше.

Оказа се, че това е също толкова просто, колкото и убийството.

Пресече магистрала I-494 на юг от Сейнт Пол и пое обратно на запад. Накрая се ориентира и стигна до Форд Бридж над Мисисипи. Спря в края на моста, огледа се в двете посоки, после измъкна тялото и го хвърли в реката. Пусна го както си беше увито, но в последния момент успя да задържи чувала. Беше твърде тъмно, за да види как потъва, но несъмнено скоро водата щеше да го отнесе до язовирната стена.

Докато се връщаше към колата на Нойман, осъзна какво е направил. Беше имитирал самоубийство. Тя определено бе достатъчно мрачен човек, подвластен на настроенията си. Самотна жена. Вероятно и той можеше да допринесе с нещо за тази идея.

Върна се при колата си, извади чувала с покупките и лопатата, прехвърли ги в багажника си, после върна колата на Шарлот при моста и я остави паркирана на забранено място на булевард „Мисисипи“. Сетне тръгна пеш. Седем километра до колата му. Седем километра в дъжда.

Но така или иначе се нуждаеше от време — време да помисли. Животът му се усложняваше. С Нойман нямаше избор, но бе направил нещо, което досега съзнателно избягваше.

Беше убил човек близо до себе си. Полицаите щяха да отидат в нейния кабинет, а оттам можеха да видят неговия.

Докато вървеше към колата си, отново заплака. Животът бе жесток. Нечестен. Мъж като него…

Крачеше и подсмърчаше в мрака под дъжда.

И се замисли за приятелките на Джеймс Катар, досега заровени уютно на хълма над потока. Сега ги освобождаваха. Запита се дали ще дойдат да го видят.

11.

Лукас стана рано, целуна Уедър за довиждане и се хвана за телефона. Полицаят в Ню Ричмънд, на когото попадна, знаеше кой зъболекар е посещавала Нанси Вандерпост и предложи да претича през улицата до кабинета му и да провери дали той разполага с рентгенови снимки на зъбите й.

След това се обади на Марси, която тъкмо се бе събудила. Дел бе предположил, че в рисунките, залепени на моста, може да има нещо по-специално или особено в сравнение с другите, изпратени на жертвите по пощата. Лукас поръча на Марси да организира някой да научи повече за Бевърли Ууд. Може би убиецът бе неин познат.

Позвъни на Дел и се уговориха да мине да го вземе с колата, както предния ден. Докато говореше с него, чу сигнала за изчакващо обаждане. Полицаят от Ню Ричмънд звънеше от кабинета на зъболекаря. Имал рентгенови снимки и предлагаше веднага да ги сканира и изпрати по интернет.

Лукас продиктува на зъболекаря имейла си, записа неговия телефон, после се обади на мобилния на Лари Лейк. Отговори му след първото позвъняване.

— Снощи Макгрейди реши, че иска да направим още едно сканиране по най-ниската част на хълма. Май намерихме още един гроб. Седми. Така че сега проверяваме нов участък.

— Боже! Сигурен ли си за седмия? Откриха ли вече нещо?

— В момента разчистват листата. Вашите хора от криминологичната лаборатория са доста придирчиви за това как да се копае.

— Ясно. Ще се видим малко по-късно.

Отново позвъни на Дел и му съобщи за седмия гроб, после набра номера на Роузмари.

— Имаме седми гроб.

— О, боже! Слушай какво, губернаторът се обади рано сутринта. Иска заедно с вас по случая да работи и екип от федералните.

— И така се бавим достатъчно.

— Предложих му, като се организира екипът федерални, те да се заемат с криминологичните материали, които са най-много досега, и той да отговаря за координацията между местните агенции.

— Кажи ми какво значи всичко това.

— Значи, че ние ще си останем независими, но ще изпращаме ксерокопия от всичко на федералните, ако сформират специалния си екип. Но даже и да го направят, ще им трябват няколко дни, докато се организират, така че ако искаме да се представим особено добре…

— Трябва да заловим убиеца дотогава.

— Само предлагам — каза тя.

— Ще го имам предвид.

Лукас направи два литра кафе и го наля в термос, откачи дъждобрана си от пирона в гаража и го метна на задната седалка на колата. Без да се надява особено, включи компютъра си и провери електронната си поща. Имаше съобщение от доктор Джон. Отвори го — съдържаше сканираните рентгенови снимки. Разпечата ги на принтера си и след две минути разполагаше с осем рентгенови снимки в естествен размер.

Времето бе по-хубаво. Още бе навъсено, но не валеше. Дел го чакаше пред къщата. Жена му стоеше до него и когато видя, че пикапът се задава, му подаде хладилна чанта. Дел й каза нещо и щом Дейвънпорт спря на алеята, се качи покорно в колата.

— Повече никакви кюфтета — нареди Черил на Лукас.

— Ще запомня — обеща той. — Да не ми е пипнал кюфтетата.

— Лукас! — В гласа й прозвуча ясно доловима заплаха.

— Никакви кюфтета. Кълна се.

— Накарай Дел да ти обясни за холестерола си.

Лукас го погледна и той сякаш се сниши още повече на седалката си, после отново се обърна към жена си.

— Ще си поговорим за това — увери я.

Докато излизаха от града, Дейвънпорт попита:

— Какво има в чантата?

— Разни работи. Най-вече нарязани моркови. Диетични бисквити.

— Обичам моркови.

— Супер — измърмори Дел. — Радвам се за теб.

— Е, ще ми обясниш ли за холестерола си?

Дел сви рамене:

— Не мърда от двеста петдесет и пет. Докторът иска да го сваля под двеста и заяви, че ако не успея с диета, ще ми предпише лаповорин.

— Охо, това не беше ли същото…

— Да. Дето го пиел онзи, който свършвал наопаки.

Дълга пауза.

— По-добре, отколкото да ти правят байпас — каза Лукас. — Или да умреш внезапно от сърдечен удар.

— Да. Честно казано, малко се уплаших от тая работа с холестерола. Майка ми умря от удар, когато беше на петдесет и осем.

След минута Лукас рече:

— Тогава яж моркови.

Дел се ухили накриво:

— Страшно ще ми хареса да остарявам.

В района на гробовете сега бяха паркирани пет-шест микробуса на телевизионни станции, както и дълга редица автомобили от местното шерифство, полицейски и федерални коли, джипът на Маршъл, субаруто на Лейк и още няколко.

— Вчера бе просто полицейско събиране. Днес вече е истински панаир — каза Дел.

— В който никой не знае какво точно трябва да прави и с кого.

— Или дори защо.

Лейк чакаше на хълма, докато помощникът му пренасяше радара по жълтата лента. Лукас се отправи първо към него.

— Открихте ли още?

— Само този, за който ти казах сутринта, седмия. В момента вадят дрехи от него.

Дейвънпорт огледа хълма.

— Къде е седмият?

Лари го посочи.

— При онези двамата. А тези пък според мен разкопават дупка от дърво, но е достатъчно голяма и отговаря по форма, така че решихме все пак да я проверим.

— Още колко време ще трае?

— Това е последното минаване. Ще имаме резултати след половин час.

Двамата с Дел тръгнаха нагоре по хълма към палатката, която служеше за оперативен център. Макгрейди продължаваше да работи, но изглеждаше изтощен. Надникна над очилата си и каза на Лукас:

— Доста си свеж.

— Наспах се добре тази нощ, хапнах палачинки за закуска, поприказвах си с една красива жена.

— По-добре от това тук, а?

Лукас кимна.

— Значи има седем.

— Да. — Макгрейди направи крачка назад и се отпусна на сгъваемия платнен стол. — Знаете ли какво? Първите шест не ме притесниха чак толкова. Обаче като намерихме и седми… адски се ядосах.

— Нося ти разпечатки на рентгенови снимки. Може да поискаме и оригиналите, ако ви потрябват. Тези са на жената от Ню Ричмънд. Нанси Вандерпост.

Лукас му подаде разпечатките и Джак ги огледа, после заяви:

— Четири.

— Какво?

— Може да са на номер четири.

В другия край на палатката бяха наредени шест дълги картонени кутии. Във всяка имаше множество найлонови пликчета и съдържанието на всяко бе грижливо номерирано. Макгрейди порови из кутията с номер четири и извади един плик. Вътре Лукас видя няколко отделни кости, включително долна челюст. Джак я огледа, после се втренчи в разпечатката, сетне пак в челюстта и отново в разпечатката. След минута погледна Дейвънпорт и каза тихо:

— Здравей, Нанси.

— Сигурен ли си? — попита Дел.

— Деветдесет и девет процента. — Пусна обратно плика в кутията, свали очилата си и въздъхна: — По дяволите, направо съм скапан.

— Трябва да дремнеш час-два — каза Лукас.

— Може би довечера.

Лукас се обади на Марси и й съобщи за Нанси Вандерпост, после й поръча да започне да събира информация за нея заедно с полицията на Ню Ричмънд. Тя обеща веднага да се заеме и добави:

— Блек отиде в епархията и в момента проверяват за свещеник, който е изучавал изкуство в Меномони, но според някакъв монсиньор там, нямало вероятност да открият такъв. Казал, че по принцип е запознат с произхода на всички свещеници в областта и никой от тях не е учил в Меномони.

— И бездруго не бе особено убедително — рече Лукас.

— Да, но чуй това. След като Том говорил с онзи монсиньор, забелязал, че доста от тези жени са включили ходенето на църква сред социалните си занимания, така че се заел да ги провери по-внимателно. От седемнайсетте, които са получили рисунки досега, единайсет са католички. Това е твърде много. От трите мъртви жени, за които знаем, две са католички.

— И?

— Любопитно, а?

— Продължете в тази насока.

— Действаме.

Когато затвори телефона, той попита Макгрейди дали е виждал Маршъл.

— Мотае се по хълма — отвърна Джак. — Беше на върха последния път, като го видях. Седеше на един дънер.

Маршъл още седеше там, когато Лукас се изкатери горе. Като го забеляза, Тери каза:

— Още лоши новини. — Не прозвуча като въпрос.

— Според Макгрейди, номер четири е Нанси Вандерпост, от Ню Ричмънд.

— Боже господи!

— Свършил си страхотна работа, Маршъл.

— Заблуждавах се през всичките тези години. Това е истината. Все се надявах, че тя неочаквано ще се появи — нали си гледал по телевизията за случаите на амнезия. Знаех, че са глупости, че тя е мъртва.

— Ти си разкрил почерка на убиеца и това е…

— Какво, по дяволите, става? — Тери бе насочил поглед някъде надолу по хълма. Дел бързаше към тях.

— Какво? — попита го Лукас.

— Номер осем не е дупка от дърво — каза задъхано Дел.

Стояха около дупка номер осем и гледаха една обувка, от която стърчеше мръсна кост — заради пръстта и разлагащата се дъбова шума костите бяха с неравномерно кафеникав цвят, с тъмни линии и по-бели петна.

— Трябва да открием момиче, което е носело червени баскетболни маратонки — каза полицаят в ямата.

— Тази мода отшумя преди няколко години — отбеляза замислено Лукас.

— Ами… тя е престояла тук няколко години.

Долу още една федерална кола си проправяше бавно път през множеството полицейски автомобили. Когато паркира, от нея слязоха трима мъже.

— Бейли — измърмори Дел.

Лукас погледна натам. Бейли бе агентът от ФБР, който отговаряше за връзките с полицията на Минеаполис. Беше набит, строг на вид мъж.

— Най-добре иди го посрещни и го заведи в палатката — каза той на Дел. — Аз ще извикам Маршъл и Макгрейди.

Джак стоеше край дупка номер шест. Дейвънпорт му съобщи:

— Федералните пристигнаха. Дел ще доведе Бейли в палатката.

— Добре… Мислиш ли, че ще се намесят в разследването?

— Водата мокра ли е?

Маршъл бе станал от дънера на върха на хълма и се шляеше край гроб номер три, където в момента разкопаваха пръстта.

— Ела да говорим с ФБР — каза му Лукас.

Макгрейди и Бейли тъкмо се ръкуваха, когато двамата влязоха в палатката. Агентът се ръкува и с Дейвънпорт и рече:

— Осем.

— В момента ги изравят — кимна Лукас. — Това е Тери Маршъл, заместник-шериф от окръг Дън, Уисконсин. Той направи пробива.

Обясни подробно и когато приключи, Бейли кимна на Маршъл:

— Добра работа. Съжалявам за племенницата ви.

— Само се моля да пипнем убиеца — каза Тери. — Ако чете вестници, може вече да си е вдигнал чукалата.

— Няма къде да избяга — увери го Бейли. — Тъй като имаме доста жертви, би трябвало да открием общото между тях.

— Може и да не е толкова просто — обади се Лукас. — Проверяваме миналото на жените, които са получили рисунките, и досега не сме открили нищо. Има прилики, разбира се, но нищо не изглежда убедително.

— В момента организираме специален отряд на ФБР от Уисконсин и Минесота. Ще проверим всяка възможна версия. Разполагаме с необходимите ресурси — заяви Бейли. — Тази сутрин говорих с директора и той определи това разследване за номер едно в национален мащаб. Нищо не е по-важно.

— Страхотно. — Гласът на Дел прозвуча особено и когато всички го изгледаха, смотолеви: — Наистина. Точно това имах предвид.

Дейвънпорт и Дел потеглиха двайсет минути по-късно: нямаше с какво да помогнат, професионалистите си знаеха работата. Макгрейди обеща да ги информира своевременно по телефона, а Лукас уведоми Бейли, че ще говори с Роузмари да определят човек за връзка между техния екип и специалния отряд на ФБР.

— Вероятно ще бъде сержант Марси Шерил — каза той.

Когато вече бяха в колата, погледна Дел и се заяде:

— Много убедително изрази радостта си пред Бейли, няма спор.

— Пфу! ФБР са като таралеж в гащите.

— Бейли не е толкова лош.

— Не, не е. Но го виждам как задейства голямата машина на ФБР, а аз никога не съм си падал по това да бъда винтче в някакъв механизъм.

— Не, ти си по-скоро като махало. Или въздушна спирачка.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че е най-добре да се заловим със сравняването на фактите, с които разполагаме. Не казвам, че това е състезание, но бих искал ние да заловим този негодник.

— А аз се моля да няма девети гроб.

Като се върна в полицията, Лукас поговори с Роузмари, информира я за развитието на нещата и й предложи Марси да бъде свръзката между тях и отряда на ФБР.

— Така ще се запознае с повече хора — каза той.

— Да не се окаже накрая, че ритат нейния задник — рече Роузмари.

— Явно не я познаваш достатъчно добре, за да допуснеш вероятността това да стане. Но ще ти кажа следното: аз със сигурност не искам да се занимавам с такива глупости. Ако ми остават още шест месеца на тази работа, искам да ги прекарам в преследване на престъпници, а не в ухажване на някаква голяма клечка.

Роузмари се обади на Марси по телефона и й нареди да се отбие при нея. Когато дойде, Роу каза:

— Ти беше единодушно избрана за наш представител в обединения специален отряд на федералните, който се сформира в момента. Трябва също така да координираш нещата от наша страна, но не мисля, че ще е проблем, тъй като и досега се занимаваше точно с това.

Марси кимна.

— Благодаря. Ще го направя. Нещо друго?

— Бог да е с теб — пожела й Роузмари.

Като излязоха в коридора, Марси се обърна към него:

— Ако ти си уредил това, оценявам жеста ти. — Лукас отвори уста да й отговори, ала тя вдигна пръст. — Ще се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал, но няма нужда. Благодаря ти. Точка по въпроса.

Той сви рамене.

— Добре тогава.

— Ако ще си губиш времето, като търчиш из града, защо не опиташ да разбереш защо сме затънали до шията с тези католици?

— Може и да го направя — каза Лукас.

Екипът, който разследваше убийството на Аронсън, продължаваше да събира имена и адреси и да ги сравнява с тези в останалите списъци.

— Проблемът е, че има само едно име, което се появява повече от веднъж, и то е на Хелън Катар, директорката на музея „Уелс“ в „Сейнт Патрик“. Нейното име се среща четири пъти.

— Католически колеж — каза Лукас.

— Хелън Катар е на шейсет и пет години и води доста заседнал живот — обясни Блек. — Не би могла да удуши и гущер. Даже и да успее да хване някой.

— Все пак католиците са доста на брой.

Блек снижи гласа си до шепот:

— Познай какво? Човекът, ръководещ разследването в Минеаполис, също е католик.

— Бивш католик — уточни Лукас. Докато гледаше групите сравнения, не виждаше нищо, което да напомня за някакъв модел. Накрая попита: — Кой говори с Хелън Катар?

— Аз.

— Показа ли й рисунките?

— Някои от тях, но не разпозна стила на художника. Тя е доста… стара. Не й показах прекалено анатомичните.

— Тя е свързана с изкуството и името й се появява четири пъти, освен това е католичка.

— Искаш ли пак да поговоря с нея?

Лукас се замисли за момент, после каза:

— Не, аз ще говоря с нея. Да се пораздвижа малко из града.

Университетът „Сейнт Патрик“ се намираше в южната част на Минеаполис, южно от моста на Лейк Стрийт, по протежението на Мисисипи, и точно от другата страна на реката срещу „Сейнт Томас“, неговия смъртен интелектуален, политически и спортен съперник. Двайсетина сгради, повечето от червени тухли, се простираха по западния бряг на реката под сенките на шестстотин дъба и хиляда явора, заменили брястовете, доминиращи в района, преди да ги покоси холандската болест.

Лукас спря при един паркинг автомат на сто метра от музея „Уелс“, взе папката си от предната седалка, плати за двучасов престой и пресече улицата. Музеят също бе построен от червени тухли и изглеждаше малко по-нов от останалите. Вътре подовете бяха от дъбов, геометрично подреден паркет, но Лукас дочу скърцането под блестящия лак. Усещането бе точно каквото би трябвало да бъде в един колеж.

Кабинетът на Хелън Катар бе в далечния край на сградата, зад една врата от прозрачно стъкло със златен номер 1. Доста пълна секретарка четеше вестник, когато той влезе. Тя вдигна глава и попита:

— Ти Майк ли си?

— Не, аз съм Лукас.

— С Майк ли работиш?

— Не, от полицията съм. Надявах се да говоря с госпожица Катар.

— Тя е госпожа Катар — поправи го секретарката. Наведе се напред към старомодния интерком, натисна един бутон и съобщи: — Госпожо Катар, един полицай е дошъл да ви види.

— Симпатичен ли е? — прозвуча почти незабавно.

Секретарката огледа Лукас и каза:

— Изглежда доста добре, но в него има и някаква жестока жилка.

— Звучи интересно. Покани го да влезе.

Вътре Хелън Катар също четеше вестник. На младини сигурно е била красива блондинка, помисли си Лукас, но сега кожата й беше гъсто осеяна със ситни бръчки. Очите й бяха небесносини зад малките правоъгълни очила за четене.

— Затворете вратата — нареди тя. — Вие сте Лукас Дейвънпорт.

— Да — кимна той и затвори.

Катар остави вестника и обясни:

— Двете с Денис винаги четем пресата по едно и също време в различни стаи. Тя възприема новините много сериозно. — Лукас не знаеше как да реагира на това и се усмихна учтиво. Хелън свали очилата си и ги остави на бюрото. — Говорих с онзи приятен гей, когото изпратихте при мен по-рано. По същия въпрос ли идвате?

Той се намръщи.

— Блек ви е казал, че е гей?

— Не, не, аз се досетих. Все още се прикрива ли?

— Теоретично. Всички знаят, но никой не го коментира. Така е по-лесно.

— Имате ли много хомофоби в полицията?

— Вероятно не повече от обичайното.

— Хм. Добре. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всъщност не съм сигурен. Блек ви е обяснил за рисунките и ако сте чели вестника, знаете за онези гробове, които открихме в окръг Гудхю.

— Отвратителна история — отсече тя и вирна брадичка.

— Смятаме, че рисунките и убийствата са свързани. Мислим, че убиецът има някаква специална връзка с католиците. Разполагаме със свидетел, който може би го е срещал, и според него човекът, когото издирваме, е свещеник. Каза ни това, без да знае, че необичайно голям брой от жертвите са католички.

— Защо някой свещеник би убивал католички?

— Ами може обяснението да е съвсем просто: например, защото повечето хора, които познава, са католици. Но не сме сигурни, че убиецът е свещеник. Само един човек го твърди и той не е особено надежден източник. Има други фактори, които правят тази версия малко вероятна… Смятаме, че в определен период убиецът е бил свързан с държавен университет, което е необичайно за човек, малко по-късно станал свещеник.

— Освен ако вече не е бил свещеник и не е получавал допълнително образование.

— Не мислим, че случаят е такъв. Според нас, той е бил още съвсем млад. Както и да е, защо дойдох тук — в момента много интензивно разпитваме жените, които са получили рисунките, изучаваме миналото на всички убити. Проверяваме бележниците им с адреси и телефони, на кого са пращали картички за Коледа, всичко, което можем да открием. Натъкнахме се на вашето име четири пъти. Много други имена се срещат по два пъти, но само вашето се среща четири. Значи имате нещо… нещо общо с убиеца.

Последва минута мълчание, после Катар възкликна:

— Мили боже!

— Да. Съжалявам, че се изразих по този начин, но това са фактите.

— Но причината може да е съвсем проста, както казахте по повод свещеника и убийствата на католички. Аз съм католичка и познавам много католици покрай този колеж. Не всичките ми приятели са католици, но повечето от тях са, така че вероятно това е причината името ми да се появи четири пъти в списъците.

— Възможно е. Но може да има и някаква друга връзка. Не съм достатъчно умен, за да се сетя да ви задам подходящия въпрос, на който вие да ми дадете нужния отговор, така че се надявах да поразмишлявате, може пък да ви хрумне нещо.

— Мислите ли, че е свързан с този университет?

— Нямам представа. Никоя от убитите жени — от тези, които вече сме идентифицирали — не е учила тук.

— Хм.

— Тъй като попаднахме на името ви четири пъти, вие работите в музей, а убиецът е художник, очевидно… макар че може да е и фотограф.

— Ние всъщност не сме точно музей за живопис — обясни тя. — Тоест нямаме много картини или скулптури.

— Така ли? Никога преди не съм идвал тук. По името предположих, че…

— Имаме трийсет хиляди стъклени преспапиета и керамика от периода на маите, която струва около десет милиона долара.

— О! — възкликна Лукас, озадачен. — Необичайна колекция.

Хелън Катар се усмихна и обясни:

— Първият ни студент, който стана епископ, отиде да се грижи за индианците в Мексико. Когато почина, колежът наследи парите му, които бяха доста значителна сума, тъй като бе от богато мелничарско семейство, и керамичните му съдове. Не можехме да вземем едното и да изхвърлим останалото. В края на краищата хората осъзнаха, че притежаваме най-добрата колекция от автентично документирани керамични съдове на маите, така че ги извадихме от мазето и сега учени от всички краища на света идват да ги разглеждат.

— А преспапиетата?

— Същата история. Джемайма Уелс, чийто син завърши този колеж, ни остави в наследство един милион долара в брой през 1948-а и допълнителна сума, с която да построим тази сграда. В завещанието й имаше условие, че ако искаме да получим парите и сградата, трябва да съхраняваме за вечни времена нейната колекция от преспапиета. Взехме парите. Както може да се очаква, преспапиетата бяха голям майтап, когато ги получихме — спукаха ни от подигравки в „Сейнт Томас“. Но сега нещата се обърнаха и трийсетте хиляди преспапиета струват повече от керамичните съдове на маите. Учени…

— … от всички краища на света идват да ги изучават.

— Да. Точно така. Разклащат ги и гледат снежинките, които падат върху миниатюрните селца.

Лукас се изправи, извади своя визитка и я подаде на Хелън Катар.

— Ще помислите ли върху въпроса ми?

— Непременно.

Той се обърна към вратата, после каза:

— Знам, че Блек ви е показал рисунките. Показа ли ви тази на Аронсън? Тя не е била католичка, но е оттук, от Минеаполис. Изчезнала е преди година и половина.

— Не. Видях само две или три рисунки. Не най-хубавите, ако мога да съдя по написаното във вестниците.

Лукас прелисти папката си, намери снимка на Аронсън и й я подаде през бюрото.

— Това е последната, с която разполагаме.

Катар сложи очилата си и се взря в снимката. След малко каза:

— На мен повечето млади момичета ми изглеждат еднакви напоследък. Много си приличат… но не мисля, че я познавам. — Върна му фотографията.

— Е, не хранех големи надежди — рече Лукас. Прибираше снимката, когато видя ксерокопията на снимките на Лора Уинтън. Извади две от тях. — Ами тези? Възможно е да са направени от убиеца.

— Убиецът ли ги е направил? — възкликна изненадано Хелън. Присви очи, огледа едната фотография, а после и другата. — Не, не я познавам. Не помня да съм я виждала… но… хм…

— Какво?

— Мястото… мястото, където е направена тази снимка…

Лукас заобиколи бюрото и надникна над рамото й. Тя сочеше каменната стена на последната снимка.

— Помислих, че сякаш е някъде край реката — каза той. — Някъде тук, в града.

— Мисля, че е точно така. Знаете ли голямата бронзова статуя на свети Патрик, който размазва един футболист от „Сейнт Томас“?

— Мислех, че размазва змия.

— Възможно е — човек лесно може да ги сбърка. Както и да е, смятам, че тази стена… — Потупа снимката. — Мисля, че краят на тази стена тук е началото на полукръга, който обгражда статуята. Откъм южната страна, ако се изкачвате по алеята за велосипеди.

Лукас погледна снимката.

— Наистина ли? Така ли мислите?

12.

Хелън Катар и Лукас се спуснаха покрай реката. Ледовете се бяха разтопили и една лодка на инженерния корпус плаваше малко по-надолу от тях. На носа й стоеше някакъв мъж и оглеждаше брега с бинокъл. Подминаха ги велосипедист и една червенокоса млада жена, която въпреки студа бе излязла на джогинг с черно потниче, оголващо корема й. Един орел се рееше над водата с надеждата да улови нещо за хапване.

Свети Патрик изглеждаше все така метален, загледан невиждащо в университета, сякаш бе забравил нещо. Всъщност той мачкаше с крак една змия, а стената зад него бе тази от снимката.

— Ето — каза Лукас. — Онова струпване на камъни в края на стената. Бяхте права.

— Не виждам каква полза може да извлечете от това.

— Имаме всички тези жертви католички, а сега и мястото. Не знам дали убиецът е свързан по някакъв начин с колежа или просто живее наоколо, но поради някаква причина той и жертвата са идвали тук. Почти можем да видим сянката му.

— Необичайна мисъл за един полицай — рече Хелън. — Може да доведе до стихотворение или някоя кънтри песен, или до уестърн.

— Боже опази! — усмихна се Лукас. — Почти виждам този човек. Една от първите жени, които е убил, споделила, че той прилича на филмова звезда от един стар филм — „Денят на чакала“, за опита за покушение срещу Дьо Гол. Убиецът приличал на Чакала.

— Това съвпадение е доста гротескно — отбеляза Катар. — Ще трябва да взема филма от видеотеката. Казвате, че е стар?

— От шейсетте или седемдесетте.

— Аха. Прекарах петдесетте и шейсетте в гледане на артфилми. Бяха много… лоши.

Лукас се засмя и двамата поеха обратно към колежа. При ъгъла на музея той се сбогува и тръгна към колата си. Хелън извика след него:

— Господин Дейвънпорт…

Лукас се обърна. Тя бе изминала половината разстояние до входа, но сега се връщаше към него.

— Сигурна съм, че това няма нищо общо с вашето разследване, но професор от факултета по история на изкуството се самоуби съвсем наскоро. Вчера или може би предишната нощ.

— Интересно. — Той пристъпи към нея. — Как се казваше той?

— Тя.

— О! — Не това му се искаше. — Хм. Самоубийство?

— Твърдят, че скочила от моста „Форд“. Не се появи вчера на работа и после намерили колата й на булевард „Мисисипи“. Помислили… не знам какво са помислили, но после забелязали трупа й в реката. Във вестника имаше статия, според която състоянието на трупа подсказвало, че тялото е преминало през язовирната стена.

— Ясно. В статията споменаваше ли се нещо за депресия? — попита Лукас.

— Нищо подобно — отвърна Катар. — Синът ми работи в същия факултет и ми каза, че била труден характер. Не я харесвали особено. Не знам дали това води до самоубийство.

— Ще ви кажа нещо, госпожо Катар: при депресиите и нищо може да доведе до самоубийство. Изцапваш си ризата с химикал и решаваш, че единственото решение е самоубийството. Това, че околните не те харесват, може да е повече от достатъчно.

— Ще оставя вие да си изясните това — рече тя. — Междувременно ще се опитам да измисля какво общо мога да имам с това чудовище.

Убиецът и Аронсън бяха ходили при паметника на свети Патрик или поне бяха минавали по алеята за велосипеди край колежа. На снимката не се виждаха никакви колела, което подсказваше на Лукас, че бяха вървели пеш. А ако е така, не бяха се озовали там случайно, докато са пазарували из магазинчетата край колежа например — те бяха в противоположната посока. Значи може и да имаха някаква връзка с колежа.

Върна се при колата си, понечи да завърти ключа, за да запали, но спря и извади мобилния си телефон. Получи от диспечера на полицията номера на съдебния патолог на окръг Рамзи и попадна на следователя Фланагън.

— Не мога да ти кажа много, Лукас. Не знаем точно какво е причинило смъртта й. Очевидно се е отдалечила от моста напълно облечена и цяла, после обаче е преминала през язовирната стена и я е подхванало някакво течение, което направо я е разпердушинило. Все пак мислим, че силен удар в главата е бил в основата на всичко: изглежда, при скока си е ударила главата в някоя от подпорите на моста.

— Хайде, Хенри — прекъсна го Лукас. — Казваш ми, че се е гмурнала с главата напред? Като един вид жест на прощаване? При положение че никой не я е гледал? Не е имало публика?

— Не, не казвам това. Казвам, че по някакъв начин си е разбила главата в нещо твърдо и че вероятно това е причинило първоначалното нараняване.

— Мислиш ли, че е самоубийство?

— Едно от нещата, които бяха сравнително непокътнати по тялото й, бяха ръцете. Нямаше следи от рани, получени при самозащита. В колата нямаше кръв — обясни Фланагън.

— Значи го водите самоубийство?

— Водим го като неизяснен случай. Не знам дали нещо ще се промени. Както казах, беше в доста лошо състояние.

— Едра жена ли е била? Силна?

— Едра, но не особено силна. По-скоро от тези, които се излежават пред телевизора.

— Добре… слушай, ако промениш мнението си, обади ми се.

— Този случай има ли връзка с друг? — попита Фланагън.

— Не знам.

— Всички материали по случая са в Сейнт Пол. Изпратиха ни тялото едва снощи, така че всичко е непокътнато. Обадихме се на нейна роднина в Калифорния… сестра й.

Уж трябваше да обикаля из града, а още не бе отишъл никъде. Погледна часовника си, после позвъни в полицията на Сейнт Пол и поиска да го свържат с отдел „Убийства“. Детектив на име Олпорт прие обаждането.

— Дейвънпорт, дано не искаш нещо. Чух, че работиш по онзи случай с гробовете.

— Да. Но попаднах на нещо странично, вероятно няма нищо общо. Последната убита — Аронсън, ако си чул — навярно е ходила в „Сейнт Патрик“ няколко дни преди смъртта си, може би с убиеца. Мислим, че той е художник.

— Видях рисунките. А тази мацка, дето се е метнала от моста, е преподавала изкуство в същия колеж.

— Да.

— Нямаме нищо по този случай, Лукас. Все едно е минала през месомелачка при язовирната стена. Огледахме къщата й, колата й, няма кръв, няма следи от борба. Нищо. Говорихме с няколко нейни колеги в университета, които казаха, че била мрачна, агресивна, лесно се конфронтирала с хората и може да е била депресирана. Може да е била и неосъществена лесбийка. Така че…

— Няма следи да е била удушена?

— Е, не беше чак толкова премазана. Не, не е била душена.

— Добре. Просто ми хрумна.

— Ти къде си в момента?

— Пред „Сейнт Патрик“.

— Значи си на не повече от десет минути от дома й. Мини по Лейк Стрийт Бридж. Точно там е. Уредихме да изтеглят колата й до къщата. Можеш да отидеш да огледаш, ако искаш.

Лукас погледна часовника си и попита:

— Как да вляза?

Наложи се да изчака пет минути, докато пристигне патрулната кола. Полицаят му даде ключовете и Лукас влезе. След десет минути стигна до извода, че Нойман е имала котка, но не му хрумна нищо друго. Къщата сякаш очакваше завръщането на стопанката си.

Колата й беше в гаража. Светна лампата, отвори вратата и огледа вътре. Не е била особено придирчива към чистотата в колата си: задната седалка бе осеяна със стари вестници, бележки, празни бутилки от диетична кола, както и няколко смачкани на топка хартиени торби от тези, в които обикновено слагат сладкишите в пекарните. Лукас прегледа всичко, не откри нищо интересно, провери под сенника и в жабката. На пода имаше няколко касови бележки. Той ги вдигна и ги огледа. Едната бе от център за ксерокопиране. Другата от супермаркет. Покупки за четирийсет долара: продукти, храна за котки, тампони, електрически крушки. Най-отдолу имаше дата и час: десет часът вечерта, когато бе умряла.

Лукас се почеса по главата. Къщата бе сравнително празна…

Върна се с касовата бележка и огледа хладилника и кухненските шкафове. Намери кутия котешка храна от същата марка, почти празна. Откри и кутийка тампони, също почти празна.

Върна се при колата и надникна в багажника. Нямаше никакви покупки.

— Така — каза си.

Обади се на Олпорт от мобилния си телефон.

— Тъкмо се връщам. Ходих да паля свещи в катедралата и да се моля да не ми се обадиш отново — пошегува се колегата му.

— Намерих една касова бележка — съобщи Лукас.

Обясни подробно и Олпорт отбеляза:

— Купила е котешка храна и тампони — не изглежда, като да си е взела храна за последния път.

— Не. Купила е неща, които са й трябвали: кутия нискомаслено мляко, а в кофата й за боклук под мивката има изхвърлена точно същата кутия, но празна; корнфлейкс — в шкафа й има по-малко от половин кутия от същия.

— По дяволите, къде са се дянали проклетите покупки? Ще говоря с момчетата, намерили колата. Може да са ги дарили или нещо такова.

— Мислиш ли?

— Не. Не мисля. Защо не останеш там още няколко минути? Ще дотърча да взема тая касова бележка.

Появи се след половин час, клатейки глава:

— Колегите, които са намерили колата, казаха, че вътре нямало нищо. Никакви покупки.

— Сигурни ли са?

— Аха.

— Трудно е да се повярва, че някой я е халосал по главата заради пакет покупки.

— И по-странни неща са се случвали. Покрай моста се навъртат разни бездомници…

— Които са я цапардосали по главата, метнали са я от моста, откраднали са покупките й, но са оставили колата на улицата със заключени врати и два долара на монети за паркинг до седалката.

— Малко е вероятно — кимна Олпорт навъсено.

— Може пазаруването да я е потиснало и да е взела покупките със себе си — предположи Лукас. — Намерихте ли някакви мъртви тампони да се носят из реката?

— По дяволите!

Когато Лукас се върна в полицията, Марси Шерил го уведоми, че специалният отряд ще се събере на следващия ден, за да планира работата си.

— Обади се Макгрейди. Мислят, че хълмът вече е чист. Според тях са взели всичко.

— Значи сме готови.

— Не съвсем. Федералните искат да проверят отново целия хълм. Изпращат специален екип от Вашингтон.

— Лейк е достатъчно добър според мен. Щом не е намерил други, значи по всяка вероятност няма повече.

— Намериха предостатъчно. Девет гроба биха били прекалено.

— Да… Добре, научих две неща. — Разказа й за стената край статуята на свети Патрик и за мъртвата професорка, открита в реката. — Искам да възложиш на двама-трима човека да се съсредоточат върху връзката с този колеж. Вземи имената на всички във факултета по изкуствата на „Сейнт Патрик“ и ги пусни за проверка спрямо нашите списъци. Ако ти не можеш да го свършиш, накарай Слоун. Блек не е особено подходящ точно за тази работа. И разучете всичко за професорката, която са извадили от реката.

— Ще се погрижа. Ти излизаш ли?

— Не. Трябва да се обадя на няколко човека. Току-що ми хрумна нещо.

Първо се обади в отдел „Убийства“ на полицията в Сейнт Пол и поиска телефони на близки и познати на Шарлот Нойман, мъртвата професорка. Тя нямаше роднини в града, така че Лукас позвъни първо на секретарката на факултета. След като се представи, попита:

— Госпожа Нойман дали е притежавала някакви скъпи бижута?

— Да, няколко ценни неща според мен. Беше вдовица, както знаете.

— Не знаех.

— Да, съпругът й беше доста по-възрастен от нея, много известен архитект от Рочестър. Имаше хубав годежен пръстен с диамант — много красив, към карат и половина, а брачната й халка бе златна, разбира се.

— Тя носеше ли я?

— О, да. Диамантения пръстен не толкова често, но халката носеше винаги на дясната си ръка. Имаше и малко старомоден златен „Ролекс“, който харесваше, защото работеше с глина като… форма на творческа изява, сигурно така може да се каже. Шегуваше се, че прахът от глината не се набива толкова в ролекса, колкото в другите часовници. Притежаваше и един пръстен с малък зелен камък, може би изумруд, не съм сигурна. О, и обиците със сапфири и диаманти. Те бяха съвсем скромни, но сапфирите бяха огромни. По един карат всеки. Бяха толкова наситеносини, че изглеждаха черни. И… хм… мисля, че това е всичко.

— Не е имала перли?

— О, разбира се, имаше колие в комплект с обици. Не знам дали са били скъпи. Носеше ги на коктейли и подобни събирания.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте. — Лукас затвори телефона и отново се свърза с полицията в Сейнт Пол. — Когато претърсвахте къщата на Нойман, открихте ли някакви бижута?

— Разбира се. Искаш ли да ти пратя списъка? Не е особено дълъг.

— При теб ли е? — попита Лукас нетърпеливо.

— Да, чакай малко. — Чу как Олпорт остави слушалката върху бюрото си и се отдалечи нанякъде. Върна се след минута. — Не е събрала кой знае колко.

— Носела е старомоден златен ролекс, имала е годежен пръстен с диамант — около карат и половина, перли, пръстен със зелен камък, може би изумруд, и обици със сапфири и диаманти. Големи сапфири, много скъпи.

Дълго мълчание.

— Направо ме шашна, човече.

— Никое от тези неща ли не е в списъка ти?

— Не. Ще питам момчетата, които са правили описа.

— Носела е и златна халка на дясната ръка — добави Лукас.

— Нямаше халка. Нищо такова.

— Какво мислиш?

— Мисля, че май ще работя извънредно.

Лукас се наведе напред и извика:

— МАРСИ!

— КАКВО? — кресна тя в отговор.

— Имаш ли телефона на родителите на Аронсън?

Тя го откри и му го занесе.

— Какво става?

— Ще ти кажа след минута. — Марси седна, а Лукас набра номера. Майката на Аронсън се казваше Доли. Тя попита тихо:

— Заловихте ли го?

— Не още.

— Моля се за това.

— Госпожо Аронсън, дъщеря ви имаше ли нещо скъпо, особено някакви бижута или нещо малко, но ценно, което да е изчезнало?

— Да — отвърна тя, без да се поколебае. — Говорихме по този въпрос с някои от полицаите, но така и не се разбра какво е станало. Не искахме да се оплакваме.

— Смятаме, че вероятно убиецът е взел бижутата й.

— О, не!

— Но ако е така, можем да ги открием…

— А, да. Бих разпознала тези две неща навсякъде. Старинна перлена огърлица и старинен брачен пръстен с перла. Бяха на майка ми и на баба ми преди това. Аз самата ги носих трийсет години.

— Имате ли ги на снимка или нещо подобно?

— Всъщност застрахователният ни агент ги има. Да ви ги изпратя ли?

— Да… тоест не. Бих предпочел да ги занесете в най-близкия полицейски участък и там ще им направят цветни копия, които да ми изпратите. Задръжте оригиналите, в случай че ни потрябват.

— Ще го сторя. Ще помоля да направят копия на снимките и ще ви ги изпратя с експресна поща. Или ако ви трябват незабавно, мога да накарам Дик да ви ги докара.

— С експресна поща ще бъде достатъчно бързо — увери я Лукас.

Когато затвори телефона, се обърна към Марси:

— Трябва ни списък с търговците на крадени вещи.

— Ще говоря с колегите от отдел „Обири“ — кимна тя. — Мислиш ли, че ако убиецът взема тези неща, е толкова глупав, че да ги продава в града?

— Колко художници от Минеаполис ще познават търговци на крадени вещи в Ню Йорк?

— Добре. Веднага ще се заема с това — каза Марси.

— Как върви работата със списъците?

— Имахме още едно-две съвпадения, но нищо впечатляващо.

— А идентифицирането на труповете?

— Само тези, за които знаехме предварително. В момента се изискват стоматологичните картони на изчезнали жени, повече или по-малко приличащи на жертвите, които са ни известни — руси, интересуващи се от изкуство, между седемнайсет и трийсет и пет годишни в момента на изчезването си.

— Обзалагам се, че са доста.

— Трябва да имаме първите резултати утре.

— Нужно е да действаме още по-бързо. Започнете да съставяте списъци веднага щом научите нечие име.

Марси държеше купчина листове в ръката си и започна да ги прехвърля, търсейки нещо.

— Има едно момиче от Лино Лейкс, май се казваше Бренда… Хммм… — Беше толкова напрегната, че Лукас се усмихна и попита:

— Харесва ли ти? Да координираш нещата?

— Да — вдигна глава тя. — И не само това. Справям се много добре.

— Точно както очаквах. Само се притеснявам да не започнеш да прекарваш твърде много време със специалния отряд. Накарай ги да те запомнят, но стой повече тук, отколкото там. По-добре да си покрай победителите.

— Победителите?

— Да — кимна Лукас. — Специалният отряд няма да залови нашия убиец. Ние ще го пипнем.

Същата вечер той приготви спагети със специален сос с кайма: смляно филе от лос, комбинирано с готов зеленчуков сос от магазина; салата с ябълки и лук и отвори бутилка кианти. Всичко бе готово, когато Уедър се появи. Тя се влачеше и едва мъкнеше куфарчето си. Подуши въздуха и попита:

— Филе от лос?

— Този път е различно. Усъвършенствах соса — каза Лукас.

— Сигурно си сложил целия буркан с готовия сос.

— Не. Знаех си, че ще се цупиш, затова ти оставих малко. Може да опиташ моя сос и ако не ти хареса, ще ти затопля от другия в микровълновата печка. — Забеляза умората й. — Какво се е случило?

— Имах лош ден — промълви тя. — Много лош.

— Мислех, че днес е почивният ти ден — рече той. — Нямаше ли да се занимаваш с попълване на картони?

— И да прегледам няколко пациенти в частния си кабинет. Разказах ли ти за Харви Симсън? Този със сервиза за снегомобили?

— Не.

— Почиствал карбуратор преди месец и нещо с някакъв разтворител на спрей, който експлодирал. Беше получил изгаряния трета степен на ръцете под лактите. След като почистихме пораженията, трябваше да направим присадка, за да покрием раната. Аз оперирах, така че взех кожа от крака му и я присадих на ръката. Никакъв проблем. Посетих го няколко пъти, запознах се с жена му — тя е приятно пълничко момиче, от онези, които са винаги усмихнати, имат си дъщеричка и очакват второ дете. Харви е около трийсетгодишен. Най-после сервизът заработил и той започнал да изкарва някакви пари, но нямаше пълна застраховка. Така че изникна въпросът как ще плати за операцията. Не са достатъчно бедни, за да получат финансова помощ, но не са и толкова богати, че да напишат чек на болницата. Но Харви каза да не се тревожим, щял да покрие сумата. Отишъл в банката, а там го познавали достатъчно добре, за да отпуснат втори заем за сервиза: знаели, че си плаща навреме.

Тя сведе глава и изсумтя нещо, Лукас не я бе виждал да реагира така за други пациенти.

— Боже господи, какво…

— Така че той идва днес на последен контролен преглед, питам го как вървят нещата, той ми казва, че всичко е наред и че се надява пролетта да подрани, защото ще е добре за работата му и така нататък, и случайно споменава, че имал нещо на кожата по средата на гърба, което така и не минавало и много го сърбяло. Аз му казвам, че няма да е зле да му хвърля един поглед…

— По дяволите… — измърмори Лукас.

Тя увеси глава.

— Точно това. Голяма тлъста меланома. Според него я има от седмици, може би от три-четири месеца. Бог знае от колко време я е имал. Веднага го изпратих при Шарп, но… мисля, че с него е свършено. Минало е твърде дълго време.

— Лошо. — Потупа я по гърба.

— Мога да се справя с всичко, когато знам какво става. Но като нещо изскочи така неочаквано, когато е човек, по-млад от самата мен, и изглежда здрав като камък, а знаеш, че след година ще е мъртъв… Боже! Не знам. Чудя се дали е редно да раждам.

— Хей, ако всички се тревожеха какво ще стане с децата им, ако внезапно умрат, никой нямаше да има деца. Просто трябва да го направиш.

— Да…

— Ще ти кажа кое е по-лошо: да имаш дете и то да умре. Това е много по-лошо.

— Сигурно. — Тя въздъхна. — И сега какво, месо от лос, а?

Когато Лукас пристигна в офиса на следващата сутрин, снимките на бижутата на Аронсън бяха при Марси, както и тези на диамантения и изумрудения пръстен на Нойман, които бяха получили от застрахователя й.

— Родителите на Аронсън дойдоха тази сутрин — каза тя. — Решили, че няма да рискуват с пощата, така че дошли с колата си снощи, спали в мотел и донесоха снимките рано сутринта.

Лукас ги огледа. И колието, и пръстенът бяха снимани на черен фон и бяха увеличени, за да се видят подробно.

— По-добри са, отколкото очаквах — рече той. — Накарай колегите от „Обири“ да ги размножат из града. Да не пропуснат нито един търговец.

— Това вече е уредено — заяви Марси. — Направихме копия и в момента Дел обикаля с тях търговците, които познава, а той знае почти всички… От „Обири“ също действат по тази линия.

— Добре… Дали продължава работата на хълма с гробовете?

— Да. Макгрейди се обади. Идентифицирали са още една от мъртвите жени. Елис Хамптън от Клиър Лейк, Айова. Изчезнала е преди четири години, била на двайсет и осем. Работела в някаква застрахователна компания в Де Мойн, в рекламния им отдел. Отговаряла за подготовката на рекламните материали за печатните медии и участвала в местната любителска театрална трупа. Търсела си работа и в Минеаполис, и в Де Мойн. Руса, привлекателна, дребна, с едър бюст. Разведена — бившият й съпруг е полицай в Мейсън Сити, проверен е и е чист.

— Още една връзка с артистичните среди.

— И аз това си помислих. Обадих се в Клиър Лейк, но там нямат нищо по случая: тя изчезнала, а родителите й дори не знаели къде е мислела да ходи онзи ден, ако изобщо се е канела да ходи някъде. Когато се прибрали вкъщи след работа, нея я нямало, а колата й била там. Така и не се върнала.

— Има ли смисъл да правим списък?

— От това, което ми каза полицаят в Клиър Лейк, родителите й не знаели почти нищо за приятелите й в Де Мойн или тук. Дори не знаели дали е имала приятели тук.

— По дяволите!

— Той е много предпазлив. Отделя жертвите си от обичайното им обкръжение, появява се в живота им, сигурно им разправя някакви измислици, за да ги накара да пазят в тайна връзката им, и после ги убива.

— Може би им казва, че е женен или нещо такова.

— Все пак би трябвало…

— Да. Би трябвало някой да знае нещо.

Мислиха по този въпрос известно време, после Марси каза:

— Както и да е, значи сме идентифицирали три от жертвите от гробището, остават ни пет.

Тъй като нямаше нищо конкретно, което да свърши, Лукас трябваше да реши дали да отиде до гробището — където също нямаше да е особено полезен — или да прегледа събраните материали. Идеята да се зарови в бумаги го отегчи и след като се обади в „Убийства“, за да поговори с Блек, забеляза слънчеви лъчи на улицата.

— Слънцето се показа — съобщи на Том и излезе.

Хубавото време взе решението вместо него. Излезе от центъра на града, като избегна задръстванията, и докато шофираше, се радваше на огряната от слънцето гледка. Природата още бе с цветовете на зимата, но през открехнатия прозорец на колата се долавяше мирисът на пролет. По северните склонове и в сенките още имаше малко сняг, но в канавките водата шумеше и фермерите бяха изкарали тракторите си, а слънцето изглеждаше по-топло и жълто, отколкото през изминалите седмици.

На гробището всичко се бе променило. Хълмът се падаше в сянка на следобедното слънце и под дъбовете имаше река от кал и мъже, които изравяха кости. Лукас си помисли, че възвишението изглежда като стара пожълтяла снимка на окопи от Първата световна война при някое кратко затишие. Единственото, което не бе на място в тази гледка, бяха яркосините мушами.

Макгрейди бе успял да подремне. Седеше на един походен стол и четеше списание „Максим“, когато Дейвънпорт се изкачи до палатката му.

— Винаги съм си падал по снимки на секси жени — каза той разсеяно. — Като в специалния брой на „Спортс Илюстрейтид“ с банските костюми. Кой знае как след всичките глупости за равенство и освобождение най-после стигнахме до етап, когато жените престанаха да бъдат предмети и станаха продукти. Разглеждал ли си някога това списание?

— Не — отвърна Лукас, развеселен.

Джак го захвърли през рамо на земята.

— Сигурно просто остарявам. Няколко от по-младите момчета го разгледаха и казаха, че е супер.

— Труповете още са осем, нали? — попита Дейвънпорт. Не се интересуваше от „Максим“, дори не беше го чувал.

— Да, още са осем. Мисля, че ще си останат толкова, освен ако не намерим цяло ново гробище някъде наоколо. Смятаме, че едно от момичетата е от Лино Лейкс, но още не сме получили картона от зъболекаря й. Не знам защо се бави.

— Марси спомена, че родителите й се местили няколко пъти и още се опитва да ги открие. От това, което прочетох за нея, не съм сигурен, че отговаря на критериите.

— Руса, с едър бюст и изчезнала.

— Но някои от приятелките й смятат, че е избягала някъде в Калифорния, не се е интересувала от живопис.

— Ако намерим родителите й, може да направим ДНК тестове и да минем без снимките от зъболекаря — каза Макгрейди, прозя се и добави: — Още един ден тук. Ако не намерим нещо ново…

— Телевизиите не са си отишли, а?

— Аха. Но започват да се отегчават. Няма нови трупове. — И двамата погледнаха към подножието на хълма, където стояха микробусите на телевизионните станции. Репортерите чакаха край пътя, бяха си постлали сини мушами, един лежеше по гръб и говореше по мобилния си телефон, а двама оператори играеха шах.

Лукас погледна към върха на хълма и видя, че Маршъл седи там и гледа надолу.

— И Маршъл не ви е изоставил.

— Този човек адски ме изнервя — каза Джак. — Не е лош, обаче е много напрегнат.

Поговориха още няколко минути, после Дейвънпорт се изкачи по хълма до мястото, където заместник-шерифът седеше върху чувал за боклук.

— Как е положението?

Тери пушеше марлборо. Усмихна се, издуха дима и кимна:

— Вземам се в ръце. Малко прекалих с работата напоследък. При теб как вървят нещата?

Звучеше толкова кротко, че Лукас едва сдържа усмивката си.

— Имаме известен напредък. Прегледахме всички случаи, които са ни известни, и решихме, че нашият човек ограбва жертвите си: взема всичко, което докопа, по-точно всичко, което е дребно и скъпо. Бижута, пари в брой, може би малки фотоапарати. Разполагаме със снимки на бижутата, откраднати от Аронсън — и може би от още една жена — и ще проверим за тях при търговците на крадени вещи в града.

Маршъл сведе глава и сподели:

— Започвам да се тревожа какво ще стане, когато го идентифицираме.

— Това няма да стане толкова бързо по всяка вероятност — предупреди го Дейвънпорт.

— Знам как работите вие — ти по-специално — и мисля, че рано или късно ще откриеш кой е. Прав ли съм?

Лукас сви рамене.

— Вярвам, че ще успеем. Винаги има някой, който ни се изплъзва, но щом проверим всяка следа и връзка, ще го открием по рисунките. И щом научим името му, ще започнем да свързваме точките, а такива има колкото щеш.

— Но каквито и доказателства да откриете, те ще бъдат косвени — възможно е да са убедителни, а е възможно и да не са. Той може да ги оспори.

— Винаги съществува подобен риск.

Тери отново издуха цигарения дим и челюстта му се напрегна.

— Това ще бъде… трагично — продума той.

— На този етап не мисля, че ще стане така — каза Лукас.

— Кажи ми какво открихте. Не съм мърдал оттук. Все се канех да дойда да те видя, но не мога да се отделя от… — Погледна надолу към гробовете и челюстта му пак се напрегна. — Всички тези дупки.

Дейвънпорт му разказа подробно всичко, което бяха открили. Маршъл повдигна вежди, когато чу за снимката на Лора край колежа „Сейнт Патрик“ и за смъртта на Шарлот Нойман.

— Мислиш ли, че са свързани?

— Тази история с Нойман… никак не се връзва. Известно ни е, че убиецът е бил в „Сейнт Патрик“, ясно ни е, че преподавателката умря, след като показахме рисунките по телевизията, знаем, че са изчезнали бижутата на Аронсън, а също и на Нойман. Ето какво мислим. Полицаите в Сейнт Пол не са го обявили публично, но според мен Нойман е била убита в опит за… разчистване. Досетила се е за нещо.

— Разчистване — повтори Маршъл. Стъпка цигарата си. — Този негодник заслужава да бъде одран жив.

Телефонът на Лукас иззвъня и той припряно го извади от джоба си.

— Да?

— Дел е. Къде си?

— Говоря си с Маршъл тук, при гробището. Какво става?

— Открихме нещо — каза Дел. — Довлачи си задника тук.

— Какво се е случило?

Той му обясни набързо и Дейвънпорт заяви:

— Тръгвам веднага. — После затвори и се обърна към Тери: — Трябва да вървя.

— Нещо?

Лукас вече се спускаше по хълма и извика през рамо:

— Може би.

— Идвам и аз — подвикна Маршъл и двамата се втурнаха по хълма, прескачайки калната река в подножието му. Лукас закрачи бързо към пикапа си, а Маршъл затича тромаво към своята кола. Един след друг направиха обратен завой и бързо потеглиха на север.

13.

Дейвънпорт бе свикнал да кара порше и това си личеше дори и когато бе с непретенциозния пикап. Виждаше, че Маршъл с мъка го следва, докато прекосяваха бързо окръг Дакота на път към града. Щом излезе на магистралата, включи контрола върху скоростта, за да му напомня да не кара прекалено бързо. Тери се нареди точно зад него и остана там. Лукас го отведе до многоетажен паркинг в центъра, обади се на Дел, докато Маршъл паркираше, и след като Тери се прехвърли в пикапа при него, двамата продължиха заедно. Дел ги чакаше на ъгъла до управлението.

— Кажи и на Тери това, което ми съобщи — помоли го Лукас, когато Дел се настани отзад.

— Обикалях със снимките на бижутата на Нойман и Аронсън из града — обясни той на Маршъл. — Има един човек, когото и двамата с Лукас познаваме, казва се Боб Браун, продава бижута. Старае се бизнесът му да е законен, доколкото може. Показах му снимките и веднага щом видя пръстена и перлената огърлица на Аронсън, ги позна. Попаднали му преди шест месеца. Продал огърлицата, но пръстенът още бе при него. Проверихме, има гравирано „Вечна любов“. Дадох му разписка, взех пръстена и го занесох в полицията.

Лукас уточни:

— Пръстенът на Аронсън е бил с надпис „Вечна любов“ от вътрешната страна.

— Значи няма съмнение — каза Тери. — Откъде ги е купил?

— От някакъв барман в „Боло Лаундж“, стриптийз бар на шосе 55 — това е на запад оттук, на около петнайсет минути. Барманът се казва Франк Станс. Казал му, че ги купил на бара от някакъв, който твърдял, че му били наследство.

— Каква е вероятността Станс да е…

— Той е чернокож и е продавал на Боб и други неща. Така че е малко вероятно — рече Дел.

— И ние знаем къде се намира този Станс? — попита Маршъл.

Дел погледна часовника си.

— Смяната му е започнала преди десетина минути.

Тери се ухили:

— Това е то, големият град.

— Какво? — не разбра Дел.

— При нас, в Уисконсин, стриптийз баровете отварят чак след вечеря.

— Имам хижа в Уисконсин, на север — включи се Лукас. — Ходех на лов за елени преди две години и като стигнах там един петък вечерта, доста късно, валеше сняг. Влизам в хижата и проверявам дали съм взел всичко необходимо и се оказва, че разполагам само с патрони за лисици. Зачудих се дали ще намеря отворен магазин, където да продават патрони за моята 243-калиброва пушка. Отбих се в един за хранителни стоки и ми казаха, че единственото място, което е отворено по това време и може да продават такива, е стриптийз барът. Отидох там и колкото и да ви е чудно, разполагаха с всички калибри и видове, които човек можеше да потърси. Имаше и заградена част, която бе като бакалия, а в дъното се намираше офис за уреждане на пускане под гаранция. А мацето на бара си танцуваше… Обзалагам се, че беше поне осемдесет кила, а не бе висока. Цялата бе в синини, сякаш често падаше.

— Това си е друг свят — каза Маршъл. — Ние харесваме, когато има какво да се пипне.

— Е, при тази не само имаше какво да се пипне, по-трудно бе да не се пипне нещо — рече Лукас.

— Синините й като от побой ли бяха? — попита Дел.

— Не. По-скоро изглеждаше, сякаш започва да пие мартини още от закуска. Определено бе доста натъртена. Обаче можеше да танцува.

— Защо трябваше да минаваш през цялата история с патроните само за да ни разкажеш за този стриптийз бар? — учуди се Дел.

Лукас поклати глава:

— Комбинацията от магазин, офис за уреждане на гаранции и стриптийз клуб с дебели танцьорки в полунощ, точно преди откриването на лова на елени… не знам. Наистина е много различно от това, на което сме свикнали тук.

„Боло Лаундж“ беше отворен, но нямаше посетители. Когато влязоха, една жена в халат и с пластмасови чехли седеше на ръба на миниатюрна кръгла сцена и разглеждаше забравено от някого списание за недвижими имоти. Погледна ги и Лукас поклати глава:

— Няма нужда. Къде е Франк Станс?

Тя не отговори, само извърна очи към бара. Чернокож мъж стоеше при далечния му край, забил поглед в барплота. Франк Станс бе възрастен, според Лукас бе минал шейсетте, плешив, само с бретон от побеляла коса. Не приличаше на добродушен дядо, имаше вид, сякаш навремето е вдигал големи тежести и понякога някои от тях са падали върху лицето му. Четеше японски комикс и пиеше някакъв коктейл със сламка.

— Господин Станс? — попита Дейвънпорт.

Мъжът вдигна глава.

— Кой го търси?

— Полицията на Минеаполис. — Лукас му показа служебната си карта и когато Маршъл и Дел застанаха редом с него, извади снимките на бижутата от джоба си. — Научихме, че си продал този пръстен и тази огърлица на Боб Браун преди шест месеца. Чудехме се откъде си ги взел?

Остави снимките на бара и Станс ги погледна, без да ги докосва.

— Не помня — измърмори той. — Продавал съм разни неща на Браун веднъж-два пъти, но тези не ги помня.

— Ще е много добре, ако се постараеш повече — каза Дел. — Тези са отмъкнати от едно момиче, което е било убито и заровено извън града.

— Не те смятаме за съучастник — рече Лукас, опитвайки се да звучи кротко.

— Засега — добави Маршъл заплашително.

Дейвънпорт го погледна — гласът на Тери скриптеше като натрошено стъкло — после отново се обърна към Станс:

— Така че ги погледни още веднъж. Защото ако не си спомниш, а после открием, че си ни излъгал, лошо ти се пише.

Станс и Маршъл се гледаха втренчено и никой от двамата не отместваше погледа си.

— Това е особено важно за колегата ни — каза Дел, — защото негова роднина е била убита от същия човек, който е откраднал тези бижута.

— Тоя селяк ли? — попита барманът и хвърли поглед към Дел.

— Я… — наежи се Дел.

Тери се намеси и заговори на полицая, без да отделя очи от Станс.

— Не му се връзвам. Постоянно се сблъсквам с такива боклуци. Рано или късно на тях винаги нещо им се случва.

— Това заплаха ли е? — попита Франк, без да поглежда заместник-шерифа.

— Не, аз не заплашвам никого. Добрият Господ Бог просто не си пада по съучастниците. В крайна сметка им намира цаката.

Станс погледна Дейвънпорт и каза:

— Чу ли го к’ви ги разправя? Чу ли го…

Лукас му направи знак да замълчи и се обърна към Маршъл:

— Стига.

Тери кимна, а Лукас заговори на Франк:

— Та като погледна още веднъж, дали не си спомни нещо?

Станс отново се бе втренчил в Маршъл и очевидно този път видя в очите му нещо, което не му хареса. Погледна отново снимките и процеди:

— Да. Купих ги от едно бяло момче. Не съм го виждал преди. Рече, че някой от града го насочил към мен, казал му, че купувам бижута.

— Как изглеждаше? — попита Дейвънпорт.

Барманът сви рамене:

— Не знам. Бяло момче. Бяло лице, слаб, към метър и осемдесет, може малко повече или по-малко, нищо особено. Кестенява коса. Може да беше и руса. Без брада или нещо такова.

— Нервен ли беше?

— Не. — Погледна към Маршъл и бързо отмести очи. — Наркоман. На крек. По вида му си личеше. Трябваха му пари, и то веднага.

— Какво друго?

— Нищо. Имах триста долара в себе си и толкова му дадох. Казах му да ги взема или да се омита и той ги взе.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш отново?

Станс кимна:

— Може би. Ако ми се представи, ще си го спомня.

Говориха още минута-две, но Франк настояваше, че сделката е била бърза и обичайна. Не се случило нищо необикновено, онзи не останал да пийне или да погледа танцьорките. Лукас му благодари и тримата се отправиха към изхода.

Навън каза на Маршъл, малко ядосан:

— Не беше особено умно да му се нахвърляш така заплашително.

— Просто се правех на страшен — рече Маршъл кротко. — Не говорех сериозно, пък и научихме това, за което дойдохме.

— Звучеше, сякаш говориш съвсем сериозно — усъмни се Дейвънпорт.

— Бива ме за това — кимна Тери.

„Даже много те бива“, помисли си Лукас.

Бяха вече в пикапа, когато Станс се показа на вратата и посочи към Дейвънпорт. Той свали прозореца си и попита:

— Какво?

— Ела за минута да си поговорим. Само ти.

Лукас се обърна към Дел и му поръча:

— Ти удържай фронта. — После тръгна към бармана, който му задържа вратата. Двамата влязоха в бара.

Франк попита:

— Ще държиш ли оня селяк настрани от мен?

— Той просто малко преигра, за да изглеждам аз като добряк в сравнение с него — обясни Лукас. — Нали знаеш как става.

— Важното е да го държиш настрани от мен — настоя Станс. — Спомних си още нещо за бялото момче.

— Да?

— Говореше като негър. Вярно, че постоянно се срещат разни бели, които, като видят, че си черен, почват да говорят и те като черни, обаче не успяват. Шибани лицемери. Това момче си говореше като негър и сякаш изобщо не се усещаше, че го прави. Изглеждаше, сякаш е живял в сиропиталище или нещо такова.

— Обаче беше бял.

— Определено — кимна Франк.

— Имаше ли вид, сякаш се е сбивал веднъж-дваж? Сцепени вежди или счупен нос, нещо подобно?

Станс се замисли.

— Да, знаеш ли… наистина изглеждаше така — каза след малко. — Познаваш ли го? Какво му се е случило?

— Аз му се случих — отсече Лукас.

— Добре, забрави за селяка. — Станс се ухили леко. — Ти стой настрани от мен.

Когато се върна в колата, Дел забеляза изражението му и попита:

— Какво?

— Онзи шибан Ранди Уиткоум. Моят любимец.

— Ти го познаваш? — не повярва Маршъл.

Дейвънпорт кимна:

— Да… Градът не е особено голям. Ако човек поживее достатъчно, опознава всички странни птици.

— Възможно ли е той да…

Лукас сви рамене.

— Ранди е способен почти на всичко. Той е сводник и знаем, че от време на време пребива момичетата си, една-две дори ги беше ранил с нож. Вероятно е убил някого, може би дори двама-трима.

— Проклет ненормалник — съгласи се Дел. — Но…

— Да. Но това не е в неговия стил. Този, когото търсим, е откачен, но държи нещата под контрол, действа съзнателно. Ранди е напълно неконтролируем. Пък и той е бил твърде млад по времето, когато са убили племенницата ти. Ранди е най-много двайсет — двайсет и две годишен.

— Може просто да е пласирал бижутата.

— Ако е взел само триста за тях, за огърлицата и пръстена, значи вероятно ги е получил безплатно или почти без пари. Ако не го е извършил Ранди, този, който му е дал бижутата, знае кой е убиецът.

— Значи ще проверим този Ранди — каза Маршъл спокойно. — Да го намерим, нали е в града.

— Проблемът е, че според слуховете Ранди се е преместил в Ел Ей — обясни Дел. — Говори се, че го няма от два-три месеца.

— Трябва да го намерим — рече Лукас. — Той е ключът към убиеца.

— Някой трябва да го намери — обади се Дел. — Но не ти.

Дейвънпорт кимна:

— Прав си.

Маршъл долови, че нещо остана недоизказано.

— Какво се е случило?

— Веднъж арестувах Ранди, но малко се поувлякох — обясни Лукас. — Това породи някои проблеми.

Дел изсумтя:

— По дяволите! Направо те изритаха от работа, това стана. Ранди приличаше на килим, който е изтупан с брадва.

— Ала си се върнал на работа — каза Тери. — Възстановили са те.

— Почти с божията намеса — уточни Дел и се обърна към Лукас. — Аз ще го намеря. Довечера ще наобиколя някои от приятелчетата му и ще си поговоря с тях.

— И аз ще дойда.

— Ти нямаш никакво…

— Не ми пука — заяви Маршъл. — Ще дойда с теб.

Дел кимна.

— Става. Може да гледаш. Трябва да го пипнем тоя хубостник.

14.

Ако се изключеха дрехите му, Ранди Уиткоум напомняше за снимка на войник от Гражданската война: блед, измършавял, глава с леко неправилна форма — не точно деформирана, просто изкривена на една страна — остър нос, чупен един-два пъти, тънки устни, криви зъби, по лицето белези, резултат от ранен, но жесток сблъсък с акнето.

Приличаше на прост бял селяндур. Но не позволяваше това да му попречи.

Ранди Уиткоум беше конте. Падаше си по елегантни черни бастуни със златна топка за дръжка, големи широкополи шапки, златни верижки и червени спортни якета с черни яки, обшити със златисто. Високи ботуши от крокодилска кожа със седемсантиметрови токове. Панталони от молескин. Не просто коли: спортни коли.

Известно време в Ел Ей кара тъмночервен ягуар — доста кратко време, докато в колата и в града настана адска жега. Ранди се имаше за черен сводник, макар че всъщност беше бяло момче от предградията на Минеаполис. Произходът не му пречеше да говори, сякаш е негър от гетото, и да танцува хип-хоп, когато във вените му попаднеше малко крек.

Беше на двайсет и две, но изглеждаше на четирийсет и две години, имаше бръчки по челото, покрай очите и устата. Кокаин, метедрин, РСР^[8] — все неща, които състаряват бързо. Ранди продаваше дрога, от време на време пробутваше по някоя проститутка и купуваше крадени вещи от Джеймс Катар.

По някакъв начин, който Катар не разбираше напълно, Ранди разменяше бижутата и други скъпи откраднати стоки — най-вече пистолети — за дрога от Чикаго. Продаваше на дребно част от нея и използваше повечето за себе си.

Откраднатите бижута се продаваха в Чикаго за половината от цената им, така казваше Ранди, и хората там му даваха само половината от това, което те получаваха за тях. Така че и той даваше на Джеймс само половината от това, което получаваше — една осма от истинската им стойност. Но това си е престъпление, казваше си Катар. Така ставаха тези неща.

— Ако ми носиш оръжие, ще ти плащам богато — казваше Ранди. — За един деветмилиметров го няма това половината-от-половината-от-половината-от-половината. — Но Джеймс не би докоснал пистолет: те можеха да се проследят с абсолютна точност.

Катар се беше срещнал с Ранди съвсем случайно: един университетски преподавател по маркетинг, който вземаше по малко кокаин, ги бе запознал на задната веранда на къщата си на барбекю по случай Четвърти юли. Той намекна, че Уиткоум е приятел от престъпните среди. След това Ранди и Джеймс подеха заплетен и с много недомлъвки разговор, който завърши с това, че Катар попита за продажбите на бижута в подземния свят.

— С това и аз мога да се справя — заяви Ранди. — Имам връзки в Чикаго.

— Чикаго.

— Там са момчетата — кимна Уиткоум.

— Добре… Имаш ли визитка?

Ранди сбърчи чело и на Джеймс му се стори, че дори се изчерви.

— Мислиш ли, че би трябвало да имам?

— Ами може да поискам да се свържа с теб — обясни Катар. — Нищо крадено, просто ако искам да се отърва от нещо, без да вдигам шум.

— Ако не е крадено, ще е глупаво да ми го продаваш на мен. Може просто да отидеш в някой магазин за бижута. Ще ти платят много повече.

— Налага ми се никой да не разбере, че продавам. Ако бижутерът купи нещо от мен и после го изложи за продажба и роднините ми го видят, ще си имам сериозни проблеми.

Ранди разбра истината — бижутата бяха крадени — но щом Катар искаше да се преструва, това си беше негов проблем.

— Ще ти дам номера на мобилния си телефон — предложи той. — Между другото… къде мога да си направя визитки?

Следващия път, когато се срещнаха, Ранди имаше визитки, а Катар получи 1500 долара за неособено ценни бижута, които според него струваха към десет-дванайсет хиляди и които бе взел от една жена в Айова.

Това, което Джеймс не знаеше, бе, че всъщност Ранди няма на кого да продава бижутата в Чикаго, пласираше ги на улицата в Минеаполис — на всеки, който бе готов да плати за тях. Освен това защо трябваше да му пука за Катар?

Джеймс пусна съобщение на пейджъра на Ранди следобед и в отговор получи някакъв адрес в Сейнт Пол, на „Селби“. Щял да се прибере вкъщи много късно. След полунощ.

Катар погледна часовника си, когато пристигна пред дома на Уиткоум. Дванайсет и десет. Ранди живееше в скъпа на вид къща, боядисана в сиво и бяло, в дълга редица от сходни на нея, които изглеждаха като проектирани по държавна поръчка. Мястото съвсем не отговаряше на очакванията му.

Ранди му отвори вратата. Беше с червен копринен халат и държеше кафеникав джойнт, пъхнат в ониксово цигаре. Направи гневна физиономия:

— Кой, по дяволите, си ти?

— Ъъъ, Ранди, нали ти се обадих… — Джеймс отстъпи и понечи да се извърне.

— Как ли пък не. За какво си се обаждал? — Очите на Ранди изглеждаха замъглени, нещо не беше наред, и то далеч не заради малкото изпушен хашиш. Катар направи още една крачка назад.

Ранди пристъпи след него и Джеймс бързо се огледа нагоре и надолу по улицата. Само това му липсваше.

— Обадих ти се днес следобед. Имам няколко бижута за продан.

Мъглата сякаш леко се надигна.

— Джим — избъбри Ранди. — Ти си Джим.

— По-добре да си вървя… Май имаш нужда да поспиш.

Ранди се изсмя — продължителен, дълбок, гърлен смях, сякаш бе възрастен певец на блус, изпълняващ малка роля във филм за бели.

— Хич не ми трябва да спя. Хич даже не ми трябва сън. — Ядоса се още повече. — Казваш, че трябва да спя?

— Слушай…

— Хайде. Влизай. — Бе пристъпил още по-близо и сега хвана Катар за ръката над лакътя. Пръстите му бяха като клещи. — Имам готина къщурка. Чакай само да я видиш отвътре. Ти си Джим, Джим.

Джеймс се страхуваше да протестира и се остави Ранди да го завлече вътре в къщата и нагоре по стълбището.

— Долу е само гараж — обясни домакинът. На най-горното стъпало каза: — Гледай сега.

Катар подсвирна, искрено удивен.

Стените бяха покрити с грапави алени тапети, имаше три изкуствено състарени огледала с пластмасови рамки, боядисани така, че да имитират позлатено дърво. До едната стена бе разположен петдесет и два инчов широкоекранен телевизор, а срещу него — бяло кожено канапе и черен килим, имитиращ козина. На стената вляво от телевизора имаше камина със стоманена облицовка. Навсякъде бяха окачени графики.

„Ранди явно е открил някой магазин за рамки“, помисли си Катар. Голям магазин, в който всичко е имитация.

— Направо невероятно, Ранди.

Уиткоум се дръпна до перилата на стълбището, подпря се и огледа стаята, внезапно озадачен от нея. Нещо липсваше ли? Гледа я още няколко секунди, после извика:

— Хей, кучко, домъкни се тук!

След минута много слабо русо момиче се появи откъм коридора в дъното. Сигурно бе на не повече от шестнайсет, помисли си Катар. Изглеждаше разстроена, беше боса и прошепна извинително:

— Трябваше да се изпишкам, Ранди.

— Да, добре, донеси на мен и на приятеля ми по една бира. И гледай да е по-бързо. Но първо си измий ръцете.

— В чаши ли ще я пиете? — попита тя с треперлив глас.

— Разбира се, че ще я пием в чаши. И внимавай да са чисти. — После се обърна към Катар: — Още не съм я пречупил съвсем.

Джеймс кимна и се постара да не изглежда прекалено смутен, а всъщност и не беше.

— Имам нещо за теб.

— Дай да видя… Джим. — Катар му подаде малка торбичка с бижута и Ранди я изпразни върху дланта си. Изведнъж ръката му спря да трепери. — Колко струват?

— Проверих в бижутериите. Би трябвало да получа три хиляди. Ти ще вземеш поне шест от Чикаго. И диамантът, и изумрудът са истински.

— Добре. Точно в момента нямам пари. Ще ти ги платя вдругиден. — Той върна пръстените в торбичката, пусна я в джоба си и каза: — Хей, виж това. — Взе Т-образното дистанционно и го насочи към камината. Лумна огън. — Също като по телевизията: истински огън. Дори дървата изглеждат като истински, но всъщност е на газ. Но приличат на истински. Може да си купиш един спрей, да я напръскаш отвътре и мирише на горящо дърво.

Жената се върна от кухнята с две чаши бира и две бутилки, подредени върху кръгъл поднос. Справи се достатъчно добре и Катар си помисли, че може да е работила като сервитьорка някъде, въпреки че изглеждаше твърде млада.

— Бирите — каза тя.

— Виж това. — Ранди завъртя едната бутилка. — Специален износ.

— Добре си живееш, приятелю — рече Джеймс.

— Добре си живея. — Уиткоум погледна жената и й нареди: — Седни на пода. — Тя седна, а мъжете отпиха от бирите си. — Имаш ли някакви пари в себе си? — попита Ранди.

Катар повдигна вежди.

— Малко.

— Колко?

— Петдесет долара може би.

— А карта за банкомат?

— Ами…

— Какъв ти е лимитът?

— Четиристотин — отвърна Джеймс и мислено се наруга в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му.

Ранди го погледна за миг, после заговори:

— Ще ти обясня какво стана. Почнах да се веселя в шест часа и свърших всичките си мангизи. Тъй че отидох да изтегля от банкомата и се повеселих още малко, но пак ми свършиха мангизите и така стигнах до дневния си лимит. Взех назаем, но скоро свърших и тях и после никой не искаше да ми даде, въпреки че просто трябва да изчакам до утре, за да мога да тегля отново.

— Хм — изсумтя Катар. Зачуди се дали да не си поиска бижутата обратно, но пласьорът изглеждаше доста превъзбуден и не се знаеше как ще реагира.

— Така че… не моля за заем. Искам да ти продам нещо — каза Уиткоум.

— Какво? Всъщност не ми трябва…

— Нея. — Ранди кимна към жената на пода.

Тя погледна госта, но не каза нищо.

— Не се занимавам с проститутки. Не че имам нещо против тях, но се страхувам и от СПИН, и от сифилис, и от гонорея, и от херпес.

Уиткоум притисна длан към гърдите си, засегнат.

— Ранди няма да ти натресе такава гадост, мой човек. Ранди няма да те прецака така. Няма да пипнеш нищо, ако си пъхаш патката в устата й. Няма начин да се заразиш по тоя начин.

— Ами аз… — Джеймс отново погледна жената и поклати глава. Тя беше негов тип, не можеше да го отрече, въпреки че бе малко мърлява, сякаш имаше нужда от сапун и вода. Работата беше там, че Барстад го изтощаваше. От дни не му бе хрумвало да си фантазира за секс.

— Ще направи всичко, което поискаш, Дик. — Катар се обърна да погледне Ранди, който кимна и повтори: — Всичко.

— Виж, оценявам предложението…

Домакинът не можеше да повярва, че му отказват. Обърна се към жената:

— Стани, кучко! Свали си дрехите и покажи на човека какво имаш.

Тя се изправи и започна да сваля дрехите си. Издърпа блузата си презглава, свали дънките си, откопча сутиена, смъкна бикините, застана пред Ранди и го погледна в очите. Не каза нищо. Космите на пубиса й бяха обръснати и Катар забеляза, че тя има лек обрив. От израстващите навътре косъмчета, помисли си той почти със съчувствие. Нещо в това — в този обрив, го развълнува. Тя изглеждаше толкова безпомощна. Недоразвита.

— Ще направи всичко — повтори Ранди.

Джеймс забеляза, че челото на домакина му е плувнало в пот. Физическото му състояние сякаш се променяше с всяка изминала минута и когато отново взе бирата си, се наложи да я хване с две ръце.

— Ще ти предложа сделка — каза Катар. — Но може и да не я харесаш.

— Каква е? — попита Ранди.

— Ако ми дадеш пет хиляди за бижутата, плюс моите четиристотин, които ще ти заема — общо пет хиляди и четиристотин — следващата седмица, ще ти изтегля пари веднага.

— Дадено — извика Уиткоум. Засмя се възбудено и скочи на крака. — Дадено, Дик. Печелиш.

— Но трябва да ми осигуриш парите, Ранди — предупреди го Джеймс. — Бог ми е свидетел, адски ще се ядосам, ако не ги получа навреме. И аз съм малко закъсал в момента.

— Ще си ги получиш, сладурче — изрева пласьорът. От устата му се разхвърчаха слюнки. — Няма да те издъня. Ти си ми клиент, мамка му! Пет хиляди и четиристотин долара. Ще си ги получиш след два дни, веднага щом куриерът се върне от Сейнт Луис.

Сейнт Луис? Двамата се спогледаха, после Катар сви рамене:

— Става.

— Супер! — извика Ранди и замахна с юмрук във въздуха. Изглежда, не забелязваше, че вика.

— Може ли да дойда с вас? — попита плахо жената.

— Млъквай, мамка му! — изпищя Ранди и я посочи с треперещ пръст. — Не може да излизаш, докато не получиш име, кучко, а ти още нямаш такова. — Обърна се към Катар. — Още не съм й измислил име.

— Добре… сега…

— Да вървим, Дик. Да се махаме оттук, мамка му.

Сега Джеймс беше Дик, защото Ранди бе превключил на това име. Не беше напълно сигурен, но като гледаше Уиткоум, който седеше, облегнал глава на стъклото, и бръщолевеше нещо неразбираемо, бе почти сигурен, че пласьорът е преминал някаква невидима граница.

Отидоха до банкомата, който се намираше пред клона на една банка на Гранд авеню. Катар изтегли четиристотин долара по двайсет и докато ги вземаше от машината, Ранди ги грабна от него, дръпна се назад и кресна:

— Махай се от мен, мамка му! Махай се от мен.

— Ранди, Ранди…

Мъжът натъпка парите в джоба на панталона си и попита:

— Знаеш ли с кого се ебаваш, шибаняко? Ще те преследвам като мръсно куче, ако се ебаваш с мен.

— Добре, добре… — Джеймс вдигна ръце. Реши да си ходи. — Ще се видим след два дни.

След малко Ранди се осъзна.

— Ще ме закараш ли?

— Мислех да…

— Не можеш да ме оставиш тук, на шибаната улица, мъжки. Къде са ми парите?

— В джоба ти.

Ранди бръкна в джоба си и ги откри.

— Мамка му! Били са у мен през цялото време. Да вървим.

Докато вървяха към колата, Уиткоум притисна длани към слепоочията си, погледна Катар и изтърси:

— Направих венец за главата й и гривни, и омайно ухание. Тя ме гледаше, докато се любехме, и стенеше сладко.

— Какво?

— Направих венец за главата й…

Мислите на Ранди прескачаха от време на време, помисли си Катар. Дори и така, знаеше къде отива. Казваше му къде да завива и го насочваше:

— Насам… Натам, Ричард… Може ли да ти викам Ричард?

След пет минути се озоваха пред жилищна сграда на булевард „Комо“. Ранди изскочи навън и каза съвсем смислено:

— Може да дойдеш с мен, ако искаш, но вътре са предимно негра. Не си падат особено по бели момчета.

— Няма нищо. И бездруго трябва да се прибирам.

Ранди потупа по покрива на колата в отговор, после се втурна към тъмния вход на сградата, без да погледне назад.

Джеймс потегли. Вместо да се качи на магистралата за Минеаполис, колата сякаш сама се върна по пътя към апартамента на Уиткоум. Мислеше си за жената, откакто бяха тръгнали от апартамента — не за възможността за секс, а за другата възможност.

Седя отвън десет минути, не можеше да реши. Беше сигурен, че Ранди няма представа кой е идвал при него тази вечер; можеше и никога да не си получи парите за бижутата, но все нещо трябваше да получи. Усещаше артерията на врата си, пулсираше силно и натрапчиво. Искаше я, можеше да я усети. Извади въжето изпод седалката и го натъпка в джоба си.

Мозъкът на Ранди беше изпържен. Нямаше да си спомни това… Дали изобщо се сещаше, че го познава? Това изпълни Катар със смелост. Беше ловък, силен, атлетичен. Отиде до вратата и позвъни.

Блондинката се беше облякла, но краката й още бяха боси. Джеймс й обясни:

— Ранди ме убеди да му дам петстотин. Но каза, че мога да те имам, ако поискам.

Жената погледна зад него, несигурна как да постъпи, и попита:

— Къде е Ранди?

— Върна се в апартамента, на купона. Когато свършим, трябва да те закарам там.

Грешка. Това я направи подозрителна.

— Не мога да излизам, докато не получа име.

— Той измисли — импровизира Катар. — Вече имаш име.

— Така ли? Какво е?

— Тифани. Като магазина за бижута.

— Тифани — повтори тя. Сякаш изпробваше вкуса му. — Хубаво е. Тифани. — Отново го погледна и каза: — Добре. Влез.

Тя си беше курва и не й трябваха празни приказки. Накара я да застане на четири крака пред канапето в готовност да я обладае. Той си сложи кондом и застана зад нея. Беше хвърлил панталона си на канапето и сега извади въжето от джоба. Докосна гърба й с него и го прокара по гръбнака й.

Тя попита:

— Какво е това? — И обърна глава.

— Нищо, нищо… продължаваме.

Направи клупа, докосна отново врата й. Обтегна примката, усмихна се, нахлузи я на врата й и…

Пляс! Стегна я като бесилка и ръцете й се вдигнаха към гърлото, тя се опита да се завърти, мяташе се като заклещена птица, но той я притисна с тежестта си. Не искаше да вижда очите й, използва натиска на въжето, за да я наклони настрани и надолу, а тя продължи да се извива и мята, и бори, краката й блъскаха канапето, той се надигна леко и я повдигна, задържа я увиснала над пода като уловена риба. Държеше я и я поклащаше, гледаше я как размахва ръце, постепенно все по-слабо, усети силата, която струеше през ръцете към сърцето му…

Когато съпротивата й почти замря, я възседна и я пусна на пода, пръстите й се вкопчиха в дебелия килим. Той коленичи над нея и седна на дупето й, за да не отслаби натиска. Зъбите му бяха оголени в хищна гримаса и стискаше, стискаше. Накрая жената изви гръб, ръцете й потрепнаха в последен предсмъртен гърч и тя издъхна.

Боже, колко добре се почувства.

Когато тя спря да се движи, спря и треперенето, съпътстващо мозъчната смърт. Катар отпусна ръце и седна на ханша й. Потеше се, но не много, изтри челото си с ръкава на ризата, после обърна жената. Очите й бяха отворени, взираха се безжизнено в тавана, устата й беше окървавена, локва кръв се бе събрала на пода под врата й. Помисли, че е прехапала езика си. Завъртя я.

— Циците й не са лоши. Меки и топли.

Никаква реакция. След още минута с нея той въздъхна и се изправи.

— Трябва да вървя — каза. — Времето лети. Трябва да вървя. — Не се чувстваше притеснен, че трябва да бърза, по-скоро беше отпуснат.

Осъзна, че устната го боли. Отиде в банята, за да се погледне в огледалото. Имаше пълна, добре оформена долна устна, обикновено розова на цвят, а сега беше разранена. В някой момент, докато се беше борил с нея, тя явно бе успяла да го удари, но той не помнеше. Беше го ударила силно, ако съдеше по раната. Мястото още не бе започнало да се подува, но той усещаше вкуса на кръвта в устата си.

— Това бе съвсем излишно — рече на глас. Опипа сцепената устна с езика си и примижа от болка. Щеше да се надуе, ако не поставеше лед, но наболата му брада щеше да скрие подутината. — Съвсем излишно.

Не трябваше да губи концентрацията си. Облече се, пусна кондома в тоалетната — изненада се, като забеляза, че е пълен със семенна течност, не помнеше кога е станало това — оправи ризата си и я запаса в панталона, приглади дрехите си. Разви доста тоалетна хартия, обиколи апартамента и избърса всичко, което помнеше да е докосвал. Пусна хартията в тоалетната и бе готов.

„Слава богу, че има тоалетни“, каза си.

Пари. Нямаше да разполага с пари в брой, но можеше да има нещо друго… Ранди бе напъхал бижутата на Нойман в джоба си, те бяха загубени. Обиколи апартамента, като се оглеждаше внимателно. Не намери нищо дребно, но ценно. Очевидно Ранди бе разпродал всичко, което можеше да се пробута на улицата.

— Тъпак — промърмори. Докато излизаше, прекрачи тялото на жената. Не се радва дълго на името Тифани. Обаче имаше хубави цици.

Ранди се върна призори и заблъска по вратата, защото го мързеше да търси ключа си. Не беше и в състояние да го намери. Така че удря по вратата, докато някой не извика:

— Махай се или ще повикам полиция!

Шибани съседи. Но не му се разправяше с полицията, така че пет минути търси ключа си, докато го намери, после прекара още пет минути в опити да го пъхне в ключалката и накрая отвори вратата. Извика към горния етаж, но никой не му отговори. Изкачи се по стълбите в тъмното — имаше ключ за осветление до входната врата, но не се сети да го използва — влезе в дневната, където също бе тъмно, и се спъна в женското тяло.

— Мамка… — Опита да се ориентира пипнешком и с ръката си напипа гърда. Разбра какво е и осъзна, че е твърде студена. Ранди се стресна, ефектът от кокаина изчезна яко дим. Пропълзя на четири крака до един лампион, изкатери се по него като маймуна и го светна.

Погледна онази как-се-казваше. Коя беше тя? И какво бе направил той с нея? Притисна длани към слепоочията си, опитвайки се да извика някакъв спомен, който трябваше да е някъде там. Кога го беше направил?

— Шибана работа — каза той.

15.

Уедър каза, че ще прекара нощта в своята къща.

— Ако не сме направили нищо досега, не мисля, че ще се получи този месец — обясни тя. — Пък и въздухът вкъщи е застоял. Трябва да проветря.

Лукас не помнеше кога се е събудил. Още сънен, се протегна да напипа рамото й, не го откри и рязко се надигна, внезапно разбуден, да я потърси. Спомни си въпроса, който бе задал предната вечер. Бременна ли е? Или не? Кога ще знаят?

— Скоро — каза Уедър весело. — Беше ми приятно да работим по въпроса с теб, Дейвънпорт. Може да повторим следващия месец. А може и да не се наложи.

Той се подсмихна на тази мисъл, разбуха възглавницата си, за да оправи формата й, и отново се унесе. Лукас обичаше да стои до късно вечер, но мразеше да става рано. Според неговите разбирания, хубавите дни започваха към десет часа.

Наближаваше десет часът, когато телефонът зазвъня продължително. Лукас разпозна настойчивостта на Дел.

— Ало?

— Ранди е в града, но не мога да го открия. Хората казват, че се натресъл на някаква каша в Ел Ей. Комбинация от амбиции и глупост вероятно.

— Навярно — каза Лукас и се прозя. — С кого говори?

— Със сестрите Тойхи. Казват, че движел с някаква проститутка на име Шармин, поне допреди две-три седмици. Така разправят. После него го отнесла кокаиновата вихрушка, а мадамата преминала към ДДТ и още си е там. Проблемът е, че не мога да намеря и ДДТ в момента. Хванах няколко човека да ги търсят — него и Ранди.

— ДДТ, а?

— Да. Реших, че може да се заинтересуваш.

— Правилно си решил. Маршъл с теб ли обикаляше? — попита Лукас.

— Нали се сещаш, няма мърдане.

— Той до теб ли е сега?

— Точно така.

— Внимавай с него. Не искам да му забранявам да обикаля с теб, но ако започне пак със самоинициативите, ще го пратя да си ходи в Уисконсин.

— Ще измислим нещо — успокои го Дел. — Засега се оправяме.

— Искаш ли да дойда, ако намериш ДДТ?

— Ако не възразяваш. Той е длъжник на теб, а не на мен.

— Обади ми се.

Лукас се избръсна и постоя десет минути под душа, репетирайки една мелодия от албума на Дейвид Алън Коу, казваше се „Пътуването“. Съгласи се със себе си, че гласът му звучи особено добре тази сутрин, облече се, погледна през прозореца — късчета синьо небе и сухи улици — и се напъха в поршето си.

Държеше червена ябълка и си свирукаше, когато се появи в офиса. Марси говореше по телефона и усукваше кичур от тъмната си коса около показалеца си. Беше вдигнала крака на бюрото си. Спря да си играе с косата, колкото да махне с ръка на Лукас, после продължи разговора си. Дейвънпорт спря и я погледна. Тя изглеждаше постоянно леко напрегната и когато това напрежение се разсееше, веднага й личеше.

Марси забеляза, че той я изучава, и му обърна гръб. Лукас тръгна към кабинета си, малко ядосан. Проклетият Кид й беше смъкнал гащите. Познаваше този неин вид твърде добре, за да го сбърка. „А те почти не се познават — помисли си, — пък и Кид е много по-стар.“ После се отказа от този аргумент. Не твърде стар — всъщност бе година или две по-млад от него, значи не бе твърде стар, защото самият Лукас беше…

— По дяволите! — Метна ябълката към стената и я хвана, когато тя отскочи обратно, оставяйки розово петънце на мазилката. Ако Кид и Марси… Не искаше да мисли за това. Но то несъмнено щеше да повлияе на ефективността на действията й в този критичен момент от разследването и…

— Не желая да чувам и дума от теб. — Марси стоеше на прага.

— Просто…

— Нито дума — повтори му и вдигна пръст. Когато той отново отвори уста, тя каза: — Не! Лошо куче!

Лукас се отпусна на стола си, извърна глава и промърмори:

— Не го познаваш достатъчно добре.

— Млъквай, господин „Защо да не изчукаме Марси Шерил на килима в офиса“!

— Ние се познавахме — възрази й. — От дълго време. Получи се спонтанно.

— Снощи също се получи спонтанно. И ще ти кажа нещо: той е добър човек.

— Значи преспа у тях?

— Той преспа у нас. Ходихме на вечеря, после ме изпрати и работата стана.

— Носеше ли си четка за зъби?

— Не, не си носеше четка за зъби. И няма да ти кажа нищо повече.

— И с какво си изми зъбите тогава?

— С пръст.

— Това е много нехигиенично — процеди Лукас кисело.

Марси се хвана за главата и се разсмя. След секунда в кабинета се появи Дел, следван по петите от Маршъл, и попита:

— Какво е толкова смешно?

— Той. — Марси посочи Лукас.

— Даже няма да питам — каза Дел, като гледаше ту единия, ту другия. После съобщи: — Открихме ДДТ.

ДДТ беше прякорът на Даръл Томас. Той сам си го беше измислил по времето, когато членуваше в един мотоциклетен клуб и искаше да има запомнящ се прякор.

Даръл не беше точно сводник. Не подмамваше клиенти и не се интересуваше особено нито от секс, нито от пари, нито от каквато и да било мода. Единственото, по което приличаше на сводник, бе, че обичаше да се бие и когато някое момиче искаше да напусне предишния си покровител или имаше проблеми с някой клиент, който очакваше от нея вярност, тя се местеше при Даръл.

Той я приемаше с мърморене и неохотно, а ако тя решеше да му дава по някой долар от време на време и може би да му чисти къщата и да готви понякога, нямаше нищо против. Но ако момичето не искаше, той пак не възразяваше. Когато откриеха, че на Даръл не му пука за тях, момичетата обикновено изчезваха.

А на него наистина не му пукаше. За нищо.

Освен за коли.

Даръл бе професионален домошар.

— Не мога да повярвам, че се е настанил тук — каза Лукас, докато паркираха на алеята пред къщата. Бяха дошли със служебен очукан додж и сега невярващо се взираха през предното стъкло на колата. Къщата бе дълга и бяла, на два етажа, с двойни, имитиращи мрамор колони от двете страни на входа. — Чудя се какво мислят съседите за курвите, които постоянно влизат и излизат?

— Може да го намират за колоритно — предположи Дел.

Слязоха от доджа и Лукас огледа квартала. Не се виждаше жива душа. Тук хората явно се прибираха само да спят.

Когато ги настигна, Дел и Маршъл вече стояха пред вратата и се взираха в голямото чукче от ковано желязо.

— Натисни звънеца — каза Тери. — С това чудо може да събориш вратата.

— Да ви разкажа ли един виц за такова чукче? — попита Дел.

— Хич не си го и помисляй — рече Лукас.

Дел се облегна на звънеца и след три дълги позвънявания през десет секунди една жена с тупирана коса и в бледосин ватиран пеньоар показа глава през вратата, изгледа ги и изсумтя:

— Какво?

— Време е за ставане, сънливци. — Дел й показа служебната си значка. — Ние сме приятели на ДДТ. Той вкъщи ли си е?

— Да, но е в джакузито.

— Това е нещо, което не бих пропуснал. — Дел пристъпи напред, жената се дръпна назад, а друга покана не им трябваше и тримата се намъкнаха вътре.

— Отвън на верандата е — каза тя и посочи френските прозорци в дъното на дневната.

Дел душеше усилено въздуха.

— Тук мирише на кучешки лайна.

— Имаме ново кученце — обясни жената. Докато минаваше покрай масата, вдигна наполовина пълна бутилка с бяло вино и се зае да вади тапата. — Сега го учим къде да ходи до тоалетна. Вие, момчета, искате ли малко вино?

— Не, благодаря — отвърна Лукас и тя отпи от бутилката, а ченгетата отидоха до френските прозорци и излязоха на верандата.

Джакузито беше достатъчно голямо да побере осем души, но в момента бяха трима: ДДТ — едър, плешив, не много пълен мъж с рехави косми на гърдите, който четеше сгънат на четири брой на „Ню Йорк Таймс“, и две жени — и двете с къса мишокафява коса. Пара от джакузито се надигаше в студения въздух, но те явно се чувстваха съвсем добре. Бяха чисто голи и когато Лукас, Дел и Маршъл излязоха на верандата, едната жена каза:

— Най-добре пусни мехурчетата, Мари.

— Хей, Лукас, как си, човече — поздрави го ДДТ, вдигайки поглед от вестника. — Дел, смотаняко. Какво става? — После обясни на момичетата: — Те са ченгета.

— Имаме проблем, Даръл — каза Лукас. — Търсим едно момиче на име… ъъъ… — Погледна Дел.

— Шармин — подсказа му той.

— Произнася се Шармейн — поправи го едната жена намусено.

— Хей, момчета, искате ли да се пъхнете и вие тук? Има достатъчно място. Водата е гореща — предложи ДДТ.

— Всъщност бързаме. — Лукас погледна Шармейн. Тя бе по-едрата от двете жени и гърдите й се поклащаха на повърхността на водата, зърната й стърчаха като носове на лодки. — Шармейн, ти си работила за Ранди Уиткоум до неотдавна, а ние се опитваме да го намерим.

— Какво е направил? — попита тя.

— Нищо. Опитваме се да разберем откъде е купил едни бижута. Било е, преди да замине за Ел Ей.

— Тъй ли? Не съм била при него по онова време. Събрахме се, след като той се върна.

— Знам — кимна детективът търпеливо. — Но сега трябва да го намерим.

— Не съм сигурна, че трябва да говоря с ченгета — замисли се тя. — Ранди е побъркан шибаняк.

— Кажи им — обади се ДДТ.

Тя го погледна и се намръщи:

— Ти би трябвало да си на моя страна.

— Дължа му услуга — обясни ДДТ. — Голяма услуга. Така че му кажи каквото те пита или се омитай оттук.

Тя го гледа известно време, после се обърна към Лукас:

— Той е в Сейнт Пол, в един от сивите апартаменти на „Селби“. Не знам кой номер. — Разясни им още малко и Дейвънпорт кимна. Знаеше точно мястото, за което тя говореше.

— Благодаря — рече й.

— Е, какво караш сега? — попита го ДДТ.

— С4. Купих го миналата година.

— Така ли? Обаче сега не си с него… — Даръл повдигна вежди и изгледа тримата едри мъже.

— Не, със служебна кола сме.

— Защо не наминеш с него някой път? — предложи ДДТ.

— Добре — съгласи се Лукас. — Като се позатопли малко. Ще излезем да те повозя.

— Да не забравиш — каза Даръл.

Докато излизаха от къщата, Маршъл се зачуди:

— Стана много лесно. Какво толкова си направил за него?

— Миналата есен му намерих двигател за олдс 455. Много му трябваше.

Маршъл го изгледа странно и каза:

— Май ме занасяш?

— Не… Двигателят беше в идеално състояние.

Лукас се обади от колата в Сейнт Пол, откри Олпорт и го информира за наученото за бижутата и връзката с Ранди Уиткоум.

— Мислех, че се е преместил в Сан Диего или нещо такова — каза Олпорт. — Ще се обадя да проверя точно в кой апартамент живее.

— В момента пътуваме натам — обясни Лукас. — Ако ти или някой от твоите хора иска да дойде с нас…

— Имате ли нужда от помощ?

— Няма да ни е излишна една заповед за обиск и някой, който да блокира задния изход.

— Заповедта не е проблем, не и в този случай. Ще организирам две-три патрулни коли и ще дойда — обеща Олпорт. — Да кажем, след половин час, най-много четирийсет и пет минути?

— Става — каза Лукас.

Намираха се на околовръстната магистрала. Маршъл, който седеше отзад, се наведе напред и попита:

— Какво ще правим?

— От полицията на Сейнт Пол ще ни помогнат. — Дейвънпорт му обясни разположението на жилищния комплекс: правоъгълник, образуван от двуетажни къщи, обърнати към улиците в четирите посоки. Вътрешността на комплекса бе обща тревна площ с маркирани, но непреградени индивидуални дворчета зад всяка от къщите.

— Може ли да се влезе с кола там? — попита Тери.

— Доста трудно. От четирите страни има входове с арки към вътрешния двор, но през тях не е позволено да се минава с кола. Не е обичайно във всеки случай. Мисля, че са предвидени по-скоро като аварийни изходи при пожар или нещо подобно. Колегите от Сейнт Пол ще блокират района, но ще влязат пеш естествено.

— Мислиш ли, че той ще се опита да избяга?

— Не мога да предвидя какво ще направи Ранди — включи се Дел. — Той е като гърмяща змия, напълно смахнат. От добро семейство е, жалко, че не са му счупили врата още като бебе. Щяха да спестят много грижи на хората.

— И аз познавам няколко такива хубостници — каза Маршъл замислено. — Обикновено са фермерски момчета. Случва се.

След още един телефонен разговор с Олпорт се уговориха да се срещнат на три пресечки от апартамента на Ранди. Шестима униформени полицаи пристигнаха с три патрулни коли. Единият от тях носеше чук за разбиване на врати. Всичките бяха над трийсетгодишни — направо ветерани — и Лукас предположи, че това не е случайно. Олпорт подхождаше към задачата много сериозно.

— Проблемът е, че вратата е в основата на стълбището: на приземния етаж има само гараж и нещо като работилница, която може да се използва за резервна спалня. Така че ще трябва да се натъпчем на стълбите, ако се наложи да разбием вратата — обясни Олпорт и погледна хората си. — С Лукас и Дел познаваме този негодник, откакто се появи в града преди шест или седем години. Може да направи големи бели, така че внимавайте. Не е едър, но е побъркан и е твърд като камък. Може да ви налети. Ще ви отхапе пръстите, ако се приближите достатъчно.

Униформените не се впечатлиха.

— Дай ни две-три минути да се доближим — рече един от тях. — Няма да ни избяга.

— Никога не сме намирали оръжие в него — обади се Лукас. — Но от време на време носи пистолет. Доколкото чухме, напоследък е на големи дози крек и може би още нещо. Така че… ако се наложи да упражните насилие, не се колебайте. Но не го ранявайте: трябва да поговорим с него.

Всички задишаха учестено, усещайки прилива на адреналин: критичният момент във всяка операция.

— Ти влез последен — каза Дел на Лукас. — Ако няма проблем, е без значение. Ако има проблем, няма да си замесен, но ако стане голям проблем, ще си в позиция да му прехвърлиш вината.

Лукас кимна. Ранди бе още нов в квартала, когато веднъж едно от момичетата му си поприказва с детектива. Ранди разбра за това. Той бе научил от евтините телевизионни предавания, че момичето трябва да получи добър урок, ако не проявява уважение, в противен случай самият той ще загуби уважението на останалите. За урока, който й даде, си послужи с отварачка за консерви и превърна обикновената проститутка в обект на научни статии в списанията за пластична хирургия.

Уличната етика налагаше Дейвънпорт да отвърне на атаката. Двамата с Дел отидоха да арестуват Ранди в един бар, но всички знаеха, че ще се стигне до бой — и така и стана. Лукас отиде малко по-далеч, отколкото бе възнамерявал. Поизпусна си нервите и за Ранди този ден завърши в реанимацията на болница „Хенипин Дженеръл“.

След дълга и заплетена поредица от спорове и правни маневри Лукас напусна полицията под угрозата да му отправят обвинения за неправомерна саморазправа. От известно време се беше върнал на работа, но Ранди Уиткоум все още си оставаше политически проблем.

Онази проститутка заряза занаята, след като излезе от болницата, и сега работеше като продавачка в „Уолмарт“. От метър разстояние изглеждаше добре, но при по-близък поглед се виждаше плетеница от белези и по двете й бузи. Вече не говореше с Лукас.

Приближиха вратата на Ранди, изминавайки пеш разстоянието от предната страна на сградата. Бяха петима: Олпорт най-отпред, следван от полицая с чука, Дел, Лукас и накрая Маршъл. При вратата Олпорт попита по радиостанцията:

— Готови ли сте?

Униформените полицаи бяха заели позиция и той извади пистолета си, кимна и натисна звънеца. Никакъв отговор. Позвъни отново и чуха стъпки по стълбите, после резето изтрака и вратата се отвори само на сантиметър, със спусната верига. През пролуката Лукас видя ивица от лицето на Ранди и едното му око. Ранди рязко се дръпна назад и изруга точно когато Олпорт пристъпи напред.

— Внимавай! — извика Дейвънпорт.

Вратата се затръшна и резето хлопна.

— Удряй — нареди Олпорт.

Лукас се дръпна настрани, а униформеният полицай замахна с ударния чук към бравата. Вратата се отвори с трясък. Олпорт надникна бързо, отдръпна се и каза:

— Да вървим! — И нахълта на площадката. Тъкмо завиваше към стъпалата, Дел бе само на две крачки зад него, когато над главите им отекна първият изстрел и детективът извика: — Въоръжен е! — Двамата с Дел се наведоха, бързо се дръпнаха назад и излязоха.

Лукас надникна за миг, не видя нищо и чу Олпорт да крещи: „Въоръжен е!“ — по радиостанцията и в същото време мярна как Дел се претърколи навън и скочи на крака. Дейвънпорт се втурна вътре и хукна по стълбите, усети, че Дел е по петите му като сянка, и извика:

— Виж парапета, виж… — И двамата впериха погледи в парапета при извивката на стълбите…

Някъде горе се чу шум от чупене на стъкло, после в апартамента отекна още един изстрел. Лукас се приведе и погледна назад, видя, че не Дел е зад него, а Маршъл, който стискаше 357-калибровия си револвер. Не успя да реагира, защото Тери каза:

— Аз ще се кача, ти надникни през парапета. — И хукна покрай него нагоре по стълбите.

Лукас надникна бързо през парапета, но не видя нищо.

Маршъл се претърколи на килима на горната площадка и извика:

— Дневната е чиста. Не го виждам.

Някъде отзад отекна още един изстрел и Дейвънпорт подвикна:

— Той е отзад, май е излязъл.

Чу се някой да пищи:

— Внимавай, внимавай, идва към теб, внимавай…

Олпорт, помисли си Лукас, стигна до последното стъпало и видя Маршъл, който се придвижваше приведен към коридора в дъното на дневната. Той обърна за миг глава към детектива и каза:

— Мисля, че е чисто.

Дейвънпорт се огледа, чу още викове отзад и изтича по коридора точно навреме, за да чуе канонада от изстрели и пак викове. Стигна до стая отдясно и затворена врата отляво. Надникна в спалнята, не видя нищо и продължи през малка кухня, забеляза счупените стъкла и извика:

— Проверете стаите, не са чисти, не са чисти. — Зърна Дел зад Маршъл, отиде до прозореца и погледна навън.

Ранди Уиткоум лежеше по гръб, с разперени ръце и крака, на тревата зад къщата. Ризата му бе подгизнала от кръв и едната му ръка потрепваше конвулсивно.

Лукас се обърна, видя Дел и Маршъл в коридора и им каза:

— Той е долу, отзад. Проверете стаите. — Олпорт и полицаят с чука се появиха откъм дневната. Той нареди на Олпорт: — Извикай бързо линейка. — После слезе по стълбите към задния двор, където униформените полицаи се бяха събрали с извадени пистолети около Уиткоум.

Ранди бе улучен четири пъти: два пъти в краката и по веднъж в стомаха и в лявата ръка под лакътя — тази, която потрепваше конвулсивно. Един от полицаите сега я притискаше към тревата, за да не се движи. Ранди мълчеше, не издаваше и звук, дори не стенеше — нищо. Очите му се въртяха ту наляво, ту надясно, нагоре и надолу, устата му бе напрегната — не за да изрече нещо, а сякаш искаше да избяга от лицето му.

— Линейката идва — успокои го Лукас. Той не го чу.

Един от полицаите каза:

— Той имаше пистолет.

— Да, вътре стреля два-три пъти — кимна Дейвънпорт.

Полицаят повтори:

— Имаше пистолет. Чухме изстрелите горе.

— Така беше.

Друг полицай се обади:

— Мисля, че е паднал в храстите. Държеше го в ръка, когато скочи през прозореца.

— Намерете го — нареди Лукас. — Не го докосвайте, само го намерете.

Дел излезе на верандата.

— В къщата няма никой. Но… ъъъ… — Погледна назад към апартамента, откъдето се чу гласът на Маршъл. После Дел се обърна към Лукас: — Горе има много кръв.

— Никой не го е ранил, докато е бил там.

— Не, не, говоря за нечия чужда кръв. Опитвал се е да я почисти със салфетки, но канапето е опръскано, има капчици и по тапета.

Сега Ранди изстена, само веднъж. Дейвънпорт го погледна.

— Какво си направил? — Но раненият не го чу, а само извъртя очи.

От ъгъла на къщата един полицай извика:

— Ето го. Намерих пистолета.

— Просто застани до него. Не го изпускай от поглед, докато не пристигнат криминолозите. Не пускай никой да се доближава.

Олпорт излезе на верандата и попита:

— Всички добре ли са?

— Всички освен Ранди. Той е ранен доста зле. — Лукас пак го погледна. Ризата на Уиткоум бе почервеняла от кръв и детективът забеляза, че въпреки конвулсиите, които разтърсваха горната част на тялото му, от кръста надолу то бе неподвижно. „Гръбначна травма“, помисли си.

Олпорт викна на един от униформените полицаи:

— Отцепи всичко, Джеймс. Не позволявай на никого да минава. — После се обърна към Лукас: — Трябва да се качиш да видиш кашата горе.

— Добре — кимна той и отново погледна Ранди. — Какво, по дяволите, си направил, скапаняко? Какво си направил?

16.

Маршъл и Дел излязоха от апартамента, докато медиците, дошли с линейката, се занимаваха с ранения. Това, което правеха, явно предизвикваше болка и Ранди започна да мучи толкова силно, че звуците изпълваха цялото пространство на общия вътрешен двор. Продължаваше да стене, когато го завързаха за носилката, готови да потеглят.

Двайсетина деца — половината бели, другите чернокожи или със смесена кръв, повечето със сериозни изражения, но някои просто любопитни — се събраха в широк полукръг около зоната, охранявана от полицаите. Някъде в тълпата стоеше момиче, което периодично се провикваше с пискливия си глас:

— Кучият син мъртъв ли е? — или — Вие ли го застреляхте?

Когато носилката се отправи към линейката, момичето извика:

— Сложете го в хладилника, пукнал е.

След като линейката потегли, полицаите, участвали в акцията, бяха изолирани, за да се запишат показанията им, а револверът на Ранди беше фотографиран, измерен и внимателно изваден от треволяците, където бе паднал. Специалистът от криминологичната лаборатория, който го вдигна, огледа барабана и заяви:

— Изстреляни са четири патрона.

— Точно така — кимна Олпорт.

— Но не мога да кажа кога — продължи мъжът.

— Преди около половин час, глупако — сопна му се Олпорт.

Дейвънпорт, Дел и Маршъл се скупчиха в основата на стълбището.

— Не изглежда толкова зле предвид случилото се — констатира Маршъл.

Лукас кимна:

— Ако го закарат в болницата жив, ще оцелее — стига да няма прекалено много боклуци в кръвта си.

— Предупредих парамедиците, че е на крек — каза Дел. — Ще внимават.

— Не мога да разбера какво стана — продължи Тери. — Защо реагира така? Защото разбихме вратата ли?

Лукас потри челото си, оглеждайки апартамента, и отвърна:

— Не знам. Винаги си е бил смахнат и никога не му е пукало, че може да се нарани. Не е смел, просто е побъркан. Но и никога не съм мислил, че е способен на самоубийство.

— Заради кръвта е — обади се Дел. Погледна в посоката, в която гледаше и Лукас, и добави: — Там горе е станало нещо.

— Не може той да е убиецът, когото търсим — рече Маршъл. — Не е възможно на дванайсет-тринайсет години да е обикалял из щата и да е свалял двайсетгодишни жени. Но не разбирам какво значи това.

— Вероятно просто е бил свързан с убиеца — каза Лукас. — Но той познава нашия човек.

— Значи довечера може и да научим името, което ни трябва. Като го зашият…

— Ако се съгласи да говори — вметна Дел. — Ранди е истински задник и сега ще ни е много ядосан.

— Даже по-ядосан, отколкото си мислиш — добави Дейвънпорт. — Докато лежеше на тревата, краката му не помръдваха. Куршумът, който го е уцелил в стомаха, може да е засегнал гръбначния стълб.

Маршъл примигна, а Дел въздъхна:

— По дяволите!

Техниците от лабораторията работеха в апартамента, когато тримата се качиха на горния етаж и предпазливо пристъпиха вътре. Олпорт ги забеляза и поклати глава:

— Доста кръв, която е от вчера. Не мислим, че е негова.

— Някой мъртъв ли е? При толкова много кръв? — попита Лукас.

Олпорт зададе въпроса на някого, когото не виждаха от мястото си. След секунда един полицай в сако от туид и панталон за голф се появи в коридора, погледна Дейвънпорт и обясни:

— Не е толкова много. Бих казал, че е приблизително около половин литър. Разбира се, не знам колко е успял да изчисти.

— Не изглежда да е напреднал много с почистването — рече Дел. — На тапета още имаше кръв.

— Намерихте ли някакви бижута? — попита Лукас. — Нещо ценно?

— Още не сме търсили — отговори полицаят. — Трябва ли да се заемем първо с това?

— Да, няма да е зле. Но първо запишете в протокола последователността на събитията след влизането в апартамента. Не искаме никакви неясноти.

Полицаят кимна и отново се скри от погледите им.

Олпорт помоли:

— Дай ни половин час. После ще се радвам да обиколиш целия апартамент и да огледаш дали нещо ще привлече вниманието ти.

Лукас кимна:

— Ще се върнем. — Докато излизаха на верандата, каза на Маршъл и Дел: — А денят започна толкова хубаво, че тръгнах с поршето.

— Все още не е лош. — Маршъл погледна небето. — Времето е хубаво. Даже мирише приятно, като се отдалечиш от кръвта.

Прекараха следващия половин час и малко повече в една сладкарница на Гранд авеню, където пиха кафе и обсъждаха каква да бъде следващата им стъпка. Още не бяха възвърнали спокойствието си след стрелбата: говореха прекалено бързо, отплесваха се да разказват стари истории, спореха по случая „Аронсън“.

— Жената в католическия колеж, онази от музея — трябва да поговорим с нея отново — каза Маршъл. — Тя се появява четири пъти в списъците ни и те е завела точно при онази стена от снимките на Лора. Това място е свързано с убийствата и убиецът би трябвало да е някой близо до нея. Може би някой, който работи в музея. Много хора ходят при нея и убиецът избира жертвите си там.

— Блек проверява имената на всички служители на музея и във факултета по изящни изкуства — всички на възраст над двайсет и пет — уведоми го Лукас.

— Трябва да присъствам на събранието на специалния отряд утре заедно с Марси — каза Тери. — Предпочитам да съм с вас, момчета, но ако настоявате, ще отида там и ще им разкажа всичко за „Сейнт Патрик“, какво сме открили досега и може би… Не знам, може би ще успеем да ги убедим да проверят всички от този колеж. Всички. Вероятно има някакъв начин да се свърже архивът на колежа с компютрите на ФБР и информацията да се източи за час-два.

— Това е идея — кимна Лукас. — Не мога да си представя какво общо може да има между някой от „Сейнт Патрик“ и сводник като Ранди.

— Може просто да му продава крадените вещи — предположи Дел. — Нашият човек е сексуален маниак, може пътищата им да са се пресекли по някакъв начин, а после да е започнал да използва Ранди за пласиране на крадените вещи.

— Знаете ли какво трябваше да направим — каза Маршъл. — Когато говорихме с онази жена в къщата на ДДТ тази сутрин, онази, която по-рано е работела за Ранди, трябваше да й покажем снимката на онзи артист от филма.

— По дяволите! — възкликна Дейвънпорт раздразнено. — Как не се сетих за това.

— Аз ще отида още веднъж дотам — предложи Дел. — Може да ме насочи и към някое друго от момичетата на Ранди.

Все още изнервени, тримата се върнаха до апартамента на Уиткоум. Олпорт беше в дневната с двама други полицаи и им съобщи:

— Всеки момент ще пристигне един колега с касетофон и разни формуляри. Ще може ли да запишем първоначалните ви показания, преди да си тръгнете?

Всички кимнаха и Лукас попита:

— Нещо ново?

— Не можем да намерим скривалището му.

— Трябва да има такова. Беше направо побъркан по разните английски глупости: имаше бастунче, разхождаше се с ботуши за езда и бричове и носеше шапки с пера. Погледнете зад огледалата и картините, проверете за кухи пръчки в парапета, вижте дали няма нещо в часовниците.

Той стоеше на най-горното стъпало пред входа и опита да завърти топката на парапета. Не успя, беше стабилно закрепена.

— Някакви новини от болницата? — попита Дел.

Олпорт поклати глава.

— В момента го оперират и казват само обичайното: „Не разполагаме с никаква информация“.

— Гръбнакът му засегнат ли е?

Той отново поклати глава:

— Не съм чул нищо.

Криминолозите откриха скривалището на Ранди в една книга с твърди корици — „Митологията“ на Булфинч. Тя се намираше на вграден рафт над телевизора, в редица от томчета, които изглеждаха като подредени от някакъв вътрешен дизайнер. Страниците на книгата бяха залепени и в средата бе изрязана дупка. Не бе голяма, само колкото да побере петдесетина грама трева, но в момента вътре нямаше дрога, а велурена торбичка.

Полицаят, който откри книгата, изтръска съдържанието на торбичката върху дланта си — показаха се два пръстена: един с диамант и един с изумруд. Лукас, Дел и Маршъл ги бяха виждали на снимка.

— Кучи син — промърмори Дел.

— Сега знаем със сигурност — обобщи Лукас. — Той е връзката.

Прекараха още час в апартамента, докато следователят от Сейнт Пол записа показанията им във връзка със стрелбата. Когато приключиха, Маршъл попита:

— Къде мога да намеря този Андерсън? Никога го няма, когато мина през офиса ви.

— Той се занимава основно с компютърната система — обясни Лукас. — Ще те заведа.

— Имаш някаква идея ли? — запита Дел.

— Не, просто искам да погледна тези списъци, с които се занимава. Обадили ли сме се на всички жени от рисунките, за да проверим колко от тях имат някаква връзка със „Сейнт Патрик“?

— Да. Повечето от тях имат връзка — всъщност всеки в града познава някого от колежа, защото е доста голям. Но преките връзки са малко.

— Но това, че името на онази дама Катар се появява четири пъти, е много — обади се Дел.

— Там трябва да има нещо — настоя Маршъл.

— Както има връзка и с Уиткоум — съгласи се Лукас. — Но как се връзва възрастна дама, ръководеща музей, с непрокопсаник като Ранди? Аз говорих с нея, ала нищо не ми хрумна.

Като се върнаха в управлението, Лукас заведе Тери при Андерсън, компютърния спец, а Дел се отправи към ДДТ.

— Ще й покажа снимките и може би Шармейн ще ми даде имената на други момичета, работили за Ранди — рече той.

Дейвънпорт се върна в кабинета си, където Марси говореше с Лейн и Суонсън.

— Чу ли за Ранди? — попита го тя.

— Какво? — Той се закова на място. — Мъртъв ли е?

— Не, но известно време няма да може да ходи. Олпорт се обади току-що и каза, че хирурзите се опитват да фиксират поясните му прешлени, за да не се получат още поражения върху гръбначния му стълб. Вече имало такива и засега лекарите не дават надежда, че ще възстанови напълно подвижността на краката си. Поне не веднага. Ще трябва да мине през рехабилитация, нали знаеш как става.

— По дяволите. — Лукас поклати глава. — Никой не знае какво се случи. Той просто скочи.

— Не изглеждаш потресен — отбеляза Марси.

— Аз всъщност не видях нищо, преди всичко да свърши — обясни той. — Ние влязохме отпред, Ранди побягна назад и скочи. — Разказа им подробно всичко, включително и за бижутата.

— Олпорт ми съобщи за пръстените — каза Марси. — По дяволите, ако Уиткоум не е бил въоръжен, сега щяхме да знаем името на човека.

— Олпорт спомена ли дали Ранди е в съзнание?

— Докторите здравата са го нарязали, според тях ще започне да се осъзнава чак вдругиден, може и по-късно. Наложило се да му отворят корема и сега той ще има силни болки, така че му вливат болкоуспокояващи. — Всички я погледнаха. Случилото се с Ранди бе като повторение на това, което бе станало със самата нея. Тя отгатна неизказаните им мисли и заяви: — Аз нямах засегнат гръбначен стълб. Но че много ще го боли, мога да го гарантирам.

Суонсън седеше, опрял ръце на главата си, и сега погледна Дейвънпорт и подметна:

— Добре че ти не си участвал в престрелката.

— Да. Тази мисъл май хрумна на всички — кимна Лукас. Изгледа и тримата, скупчени около бюрото на Марси, и попита: — Какво става? Нещо ново?

— Просто се опитваме да разгадаем тази история с католиците и „Сейнт Патрик“ — обясни Лейн. — Честно казано, разполагаме с твърде много имена. Имаме връзки във всевъзможни посоки. Толкова са много, че просто не знаем какво да правим.

— От друга страна — продължи Марси, — проверих в Алманаха на Минесота и познай какво? Има един куп католички сред жените, получили рисунките, и жертвите, които сме идентифицирали, но… — Затършува из разхвърляните книжа върху бюрото си и извади едно листче с написани с молив цифри. — … те не са много повече от процента на католиците в Минесота по принцип. Всъщност, ако се окаже, че останалите жертви не са католички, даже ще имаме една католичка по-малко от очакваното.

— С други думи, теорията за католиците се изпарява? — попита Лукас.

— Все пак остава „Сейнт Патрик“.

Дейвънпорт придърпа един стол.

— Нека погледна всичко това, става ли? Къде са имената на хората от факултета? Съпоставихте ли ги с жените, които са получили рисунките? Трябва да го направим.

Все още се ровеха в бумагите, когато Маршъл се върна, следван от Андерсън. Двамата бяха странна двойка: Хармън Андерсън, застаряващият компютърен спец, блед като сварено яйце, и Тери — с обветрено лице, кафяво като миналогодишно дъбово листо.

— Май изникна нещо, което ще ви заинтересува — каза Маршъл дрезгаво. — А може и вече да сте се сетили за това.

— Не мисля — обади се Андерсън. После се обърна към Лукас: — Тери е по-умен, отколкото изглежда.

Маршъл изсумтя, сякаш развеселен, после подаде листа на Дейвънпорт.

— Исках да разбера кои жени са назовали госпожа Катар като своя позната, така че Хармън ми ги записа. Той е направил на стената таблица, в която жените са подредени според това кога са получили рисунките, и когато ми записа тези, които познават госпожа Катар, веднага забелязах, че се намират една до друга в таблицата. Всички са получили рисунките преди година и половина в рамките на два месеца.

— Хм. Е, и? — попита Лукас.

— Те твърдят, че не се познават една друга, но по някакъв начин са свързани с госпожа Катар. Започнах да се чудя дали не са били на едно и също място по едно и също време — някъде точно преди да се появи първата рисунка. На някакво публично събиране? Тези четири рисунки са изпратени през не повече от две седмици, така че ако убиецът рисува всяка за половин месец, дали не е възможно да е имало някакво събитие две седмици преди изпращането на първата рисунка?

Дейвънпорт се облегна на стола си, докато обмисляше предположението на Маршъл.

— Може и да има нещо такова — обади се Лейн.

— Чудя се дали секретарката на Хелън Катар пази графика на събитията, които са организирали. Нека проверя. — Лукас влезе в кабинета си, потършува из колекцията от визитки, намери тази, която бе взел от бюрото на Хелън, върна се при останалите и се обади от телефона на Марси.

Секретарката на Катар отговори:

— Музеят „Уелс“, офисът на Хелън Катар.

— Обажда се Лукас Дейвънпорт, идвах при вас онзиден… — Обясни й от каква справка се нуждае.

— Нека попитам госпожа Катар — каза секретарката.

Хелън вдигна след секунди и му каза:

— В момента проверяваме. Мислите ли, че е важно?

— Това би обяснило много неясноти. Не можем да разберем каква е връзката между вас и тази история, но ако всички сте били на едно и също място, особено ако вие сте били сред организаторите…

— Преди година и половина? През август?

— Август или началото на септември… не по-късно от четиринайсети септември — уточни Лукас. Чу, че секретарката говори нещо на заден план и след малко Хелън Катар каза:

— Мисля… — После прекъсна, защото пак заговори със секретарката си. След минута: — Имахме коктейл по случай новата учебна година. Бяха поканени бивши студенти и приятели на музея. Целта бе да се съберат малко средства за стипендиите, които отпускаме. — Отново замълча. — Двайсет и девети август. Поканихме шестстотин човека. Не знам колко от тях са дошли, но изядоха всичката храна. На партито нахълтаха и доста студенти.

— Тези жени, които са ви посочили като своя позната, дали са били поканени? — попита Лукас.

— Списък на гостите? — прошепна Марси.

— Дали пазите списъка на гостите?

— Не сме имали такъв. — В гласа на госпожа Катар се долавяше вълнение. — Но поканихме всички, които са в списъка ни за контакти, предполагам, че и четирите жени са в него. Когато полицай Блек ми даде имената им, аз се сетих, че познавам три от тях, но четвъртото име не ми говореше нищо. Щом проверих във файловете си, видях, че и то фигурира там.

— Ако можете да ни дадете списъка на поканените, ще ни помогнете неимоверно — каза Лукас.

— Ще се опитаме. Не съм сигурна, че ще намерим точния списък, но се обзалагам, че ще успеем да го възстановим.

— Това би било чудесно, госпожо Катар.

— Ще се постараем да имаме нещо за вас утре — обеща тя. — Така и не успях да гледам онзи филм. Може би ще свърша и това тази вечер.

— Всичко, което направите, ще ни бъде от полза.

— Ще бъда точно като мис Марпъл — каза тя доволно.

17.

Уедър остана да спи при него: не заради секса — обясни тя, а защото й липсвал.

— Мисля, че постепенно свикваме — каза му, докато лежеше до него с книга на гърдите. — Ще говорим ли за къщата?

— Какво за къщата?

— Дали искаме по-голяма?

Той се огледа. Живееше в тази къща повече от десет години и тя му бе напълно достатъчна, но ако имаше деца и жена, сигурно щеше да им е тясно.

— Може би.

Разговорът го държа буден дълго след като Уедър заспа: нощни мисли за големи промени. Идеята за промяна не го тревожеше много, осъзна, отчасти изненадан от себе си. Като се замислеше сериозно, не си представяше толкова тази, колкото къщата, която можеше да има.

Повече пространство, компютърна стая и работилница. Истински кабинет, а не преустроена спалня. Хубава родителска спалня с баня, достатъчно стаи за децата. Деца. От какво щяха да се нуждаят те? Уедър нямаше да зареже хирургията, така че навярно трябваше да помислят за постоянна икономка и бавачка…

Харесваше квартала и съседите. Щяха да му липсват, ако се преместеше. Ами ако постъпят така: да поживеят известно време в дома на Уедър и да преустроят тази къща или дори да я съборят и да построят съвсем нова на нейно място?

Задният двор бе достатъчен, за да разширят къщата. Със сигурност щяха да се нуждаят от по-голям гараж, може би за четири коли. По-голяма работилница в мазето нямаше да е излишна, а дано този път да си построят съвсем сухо мазе.

Докато се унасяше, си мислеше за един циркуляр. Не че му трябваше особено, но ги беше разглеждал в една железария. Интересни машинки. С много части. Можеш да си седиш в мазето и да се занимаваш с циркуляра часове наред. Щеше да си вземе голям циркуляр и може би абрихт. Можеше да прави мебели… Ззззззз.

Когато телефонът иззвъня, беше още тъмно. Уедър изстена:

— Бях забравила за това. Обажданията посред нощ.

— Пет и половина е — каза той. Зелените цифри на часовника светеха насреща му в тъмното. Напипа телефона, вдигна слушалката и промърмори завалено: — Ало?

— Лукас Дейвънпорт? — Чуваше се шум от улично движение.

— Аз съм.

— Обажда се Джон Дейвис, патрулен полицай от Сейнт Пол. Лейтенант Олпорт ми каза, че трябва да ви позвъня.

Лукас седна в леглото.

— Да, Джон, какво става?

— В момента съм с работниците от един камион за боклук, намираме се на Източна седма, до индийския ресторант „Канпур“. Преди час и нещо извадили от контейнера за смет човешки труп. Не сме идентифицирали жертвата, но е млада, дребна, руса, гола и е удушена с въже. Може да няма нищо общо със случая, който разследвате, но Олпорт каза, че тя пасва на профила на вашите жертви…

— Боже господи!

— … и освен това убитата отговаря на описанието на една жена, за която се смята, че е живеела с Ранди Уиткоум. Още не знаем със сигурност, но взехме кръвни проби и скоро ще имаме резултат. Опитваме се да открием съседка на Уиткоум, която я е виждала няколко пъти. Един от колегите е говорил с тази съседка, но в момента не разполагаме с името й.

— Добре. — Лукас се замисли за момент, усещаше как леглото го влече неудържимо. — Ако дойда, ще има ли какво да видя?

— Ами само ще видите тялото така, както са го намерили. Спазваме рутинната процедура и тялото ще бъде тук още известно време. А може да погледнете и снимките по-късно.

— Хм… Добре, вие продължавайте. Аз ще се опитам да дойда.

— Разбрахте ли къде точно се намира?

— Да. Чакайте, ще ви дам един номер… — Продиктува на полицая телефона на Дел и обясни: — Той издирваше други жени, които са работили за Ранди. Може те да са виждали убитата, ако не успеете да откриете съседката.

— Няма ли да е проблем, ако му се обадя толкова рано?

— Надали. Дел става призори — няма да се изненадам, ако вече е буден.

Тръгна с пикапа, защото имаше поставки за чаши, отби се в един денонощен магазин, купи две големи чаши кафе и кутия понички и спря на паркинга пред ресторант „Канпур“ половин час след обаждането на полицая от Сейнт Пол. Задната страна на ресторанта бе слабо осветена от две разположени на разстояние оранжеви охранителни лампи, фаровете на полицейските коли и прожектора на една видеокамера. Няколко полицаи се обърнаха и го изгледаха, когато паркира, а щом слезе от колата, един сержант се отдели от групичката и се приближи.

— Джон Дейвис — представи се той и двамата се ръкуваха. — Тя изглежда доста зле. — Контейнерът за смет бе допрян до стената на ресторанта и те тръгнаха заедно натам. — Можело е да попадне право в камиона, но контейнерът бил препълнен и шофьорът слязъл, за да хвърли няколко чувала, преди да го вдигне.

— И тя е била отгоре?

— Малко по-надолу. Шофьорът извадил няколко чувала и забелязал ръка.

— Тук е доста тъмно — отбеляза Лукас.

— Те имат светлини на камиона, за да виждат, когато закачат контейнера.

Дейвънпорт се огледа. Мъртвата жена беше гола, както вече знаеше, лицето й изглеждаше невинно, но сиво, очите й бяха полуотворени. Имаше дълбоки рани на врата, засъхнала кръв около устата. Едната й ръка бе извита настрани и се губеше сред чувалите за смет вдясно от нея. Другата й ръка бе върху гърдите.

— Наистина пасва на профила — съгласи се той. — Имаш ли фенерче?

Дейвис му подаде фенерче, той го насочи към ръката, която се виждаше, и се наведе над контейнера.

— Какво? — попита Джон.

— Има един… не, два счупени нокътя — каза Лукас.

— Опитвала се е да се защити.

— Един от хората ми има теория. Ако е прав, трябва да огледаме по-внимателно килима в апартамента на Ранди.

Тъкмо когато се отдръпна от контейнера и върна фенерчето на Дейвис, Дел спря на паркинга и слезе от колата. Не приличаше на полицай, затова веднага показа значката си на един от униформените, който тръгна към него.

— Има кафе в колата — извика му Лукас.

Дел свърна към пикапа, отвори вратата и след малко продължи да крачи през паркинга към мястото, където стояха Дейвънпорт и Дейвис. Лукас ги представи един на друг.

— Смятах да те убия, че си им казал да ми се обадят, но кафето те спаси — рече на Лукас и отпи от чашата.

— Възможно е това да е момичето на Ранди.

— Джон ми обясни — кимна Дел. — Има една жена, която живее с ДДТ — не Шармейн, една друга, казва се Мелиса. Тя може да е виждала момичето на Ранди на някакво парти в Комо миналата седмица.

— Ти обади ли се на ДДТ?

— Да. Мелиса беше на работа снощи и не я очакваха да се прибере.

— Той имаше ли представа кога може да се върне тя? — попита Лукас.

— Според него, по-късно сутринта.

— По дяволите! Нямаше да е зле, ако можеше да я метне на задната седалка на колата си и да я докара тук веднага.

— Тъкмо щяха да изпреварят и задръстванията по улиците. — Дел отново отпи от кафето.

Дейвис се включи в разговора:

— Ние събудихме полицая, който е говорил със съседката на Уиткоум, научихме името й и изпратихме патрулна кола. Още не са се обадили. — Обърна се и погледна двете ченгета, които бяха блокирали паркинга, но иначе бездействаха. — Ей, момчета, някой от вас да се обади на Полароид и да го пита дали е открил съседката.

Единият полицай махна с ръка и седна в патрулната кола. След няколко секунди се показа отново и извика:

— В момента пътуват насам. Открили са я.

Дейвънпорт кимна:

— Добре.

— Другите удушени момичета… също ли са били проститутки? — попита Дейвис.

— И на нас ни хрумна тази идея, но изглежда малко вероятно. Това — Лукас посочи контейнера за смет — е нетипично.

— А Уиткоум не е в състояние да ни обясни.

Съседката се казваше Мегън Ърл. Беше си облякла червена канадка за ранното излизане от дома и когато се приближи до контейнера, бе с нахлупена качулка.

— Трябва ли да я погледна?

— Налага се — кимна Дейвис. — Но само за малко. — Обърна се към един от полицаите от лабораторията: — Покрийте я с един от празните чували. Нали знаете как.

Полицаят покри тялото и врата на мъртвата жена с празен найлонов чувал и кимна. Ърл се приближи до контейнера, надигна се на пръсти и надникна вътре.

— О, боже! — възкликна тя. Отдръпна се, погледна Дейвис и каза: — Това е Сузан.

— Казва се Сузан? — попита Лукас.

— Поне така ми каза. Говорила съм с нея само един-два пъти, докато изхвърляше боклука.

— Но сте сигурна, че е тя.

Ърл кимна:

— Тя е. О, боже…

Полицаят, който бе до нея, надникна в контейнера, после извади фотоапарат от джоба си и снима вътрешността — фотоапаратът беше „Полароид“. Лукас го осъзна, когато снимката се подаде от апарата.

Дейвънпорт се приближи до Дел, но не каза нищо. Накрая Дел проговори:

— Ранди е твърде млад, за да е убил първите.

— Ами ако са двама и действат поотделно? Но пък в такъв случай гробището не се връзва.

— Ами ако е просто шибано съвпадение?

— Да, но бижутата?

Дел се почеса по главата.

— Имаме всички парченца, но не можем да ги подредим, не си пасват.

— Ранди може да ги подреди.

— Ако пожелае.

— В противен случай го очаква обвинение в убийство, ако кръвта на това момиче е същата като онази в апартамента му.

— Може би трябва да отида в болницата. Да поседя край него, докато се събуди — предложи Дел.

— Добра идея — съгласи се Лукас. — Първият, който говори с него, вероятно ще разреши случая.

Постояха още известно време, докато се уверят, че няма нищо под тялото. Когато извадиха трупа и съдебните лекари се заеха да го подготвят за транспортиране, Дейвис ги уведоми:

— Ще обработим резултатите бързо и се надявам да сме сравнили кръвните проби още преди обяд. Ще ни трябва малко време да задвижим нещата.

— Ще ми се обадиш ли? — попита Дейвънпорт.

— Аз няма да съм в участъка, но Олпорт ще знае какви са резултатите.

— Добре, аз ще му се обадя.

— Колко убийства сте имали тази година в Сейнт Пол? — запита Дел.

— Мисля, че това е петото — отвърна Джон.

— Боже! Ние имахме десет за около три месеца — въздъхна Дел. — Вече никой не убива никого. Дори нападенията намаляват.

— И тук е така. Наркотиците намаляват. Изнасилванията обаче още са доста.

— Да, изнасилванията са нерешен проблем — съгласи се Дел.

— Говорихме, че има нещо като консолидация: има отлив от тежките престъпления за сметка на по-големия брой обири — включи се Дейвънпорт. — Някои от новите цивилни полицаи ще трябва да се върнат в патрулните коли.

— Не се обиждай, но аз не бих могъл — каза Дел и потрепери. — Патрулиращ полицай — ужас! — съчувствам ви, момчета.

— А, на нас ни харесва. Няма толкова тъпанари.

— Имаш предвид в полицията или по улиците? — попита Дел.

— Навсякъде — отвърна Дейвис и всички се засмяха.

— Това май се отнася и за мен — вметна Лукас.

Лукас се върна вкъщи, изключи телефона, затвори вратата и се строполи по очи на леглото. Следващия път, когато се раздвижи, минаваше десет часът. Той изстена, изправи се с усилие, избръсна се, взе си душ и се отправи към полицията.

Маршъл говореше с Марси, но като видя Дейвънпорт, се изправи.

— Чух за намереното момиче. Какво мислиш?

— Трябва да се обадя в Сейнт Пол. Ще се опитат да сравнят кръвта й с тази от апартамента на Ранди, но смятам, че вероятността за съвпадение е към деветдесет и пет процента. Сега ще се обадя на Олпорт да разбера дали имат новини.

Олпорт знаеше резултатите от тестовете.

— Била е убита в апартамента на Уиткоум, нейната кръв е по стената — заяви той. — Така се тревожа по-малко заради онова, което стана с Ранди — лекарите му вливат стероиди, но проблемът с гръбнака изглежда по-сериозен. Според тях, няма да може да ходи.

— А ще може ли да говори? — попита Лукас.

— Не и днес. Държат го упоен, за да не се усложни проблемът с гръбнака. Следобед ще го оперират, за да опитат да оправят положението: смятат, че в самия гръбначен стълб е попаднала мека тъкан, която не са забелязали на първите рентгенови снимки. Сякаш част от кожата му е проникнала в гръбнака и те не могат да я видят.

— А утре?

— Не знам. Утре може и да е мъртъв.

— Надали.

— Надали, но… виж какво, лекарите не казват почти нищо. Той е много зле и те не знаят кога ще можем да говорим с него.

— Като в сапунен сериал, по дяволите! — избухна Лукас. — Остава да падне от леглото, да си удари главата и да получи амнезия.

Разказа всичко на Маршъл и той поклати глава:

— Давам хиляда долара, ако можем да върнем назад това, което се случи вчера. Само да не бяха го простреляли.

— Той е голям боклук — каза Лукас.

— Хич не ме интересува. Това си е твой проблем. Моят проблем е, че искам да каже името на убиеца. Само да ми подшушне това име и после, ако ще, да го прегази валяк. Но първо да каже името.

— Ти провери ли списъка на поканените на онова събиране в „Сейнт Патрик“? — попита го Дейвънпорт.

— Да. Копирах всички имена от списъка на госпожа Катар в лаптопа и дадох дискетата на Хармън. Късно снощи той ги пусна за проверка — обясни Тери. — Не открихме много, освен че се сетихме за още нещо. Има списание на бившите възпитаници на колежа, казва се „Шамрок“. Някои от снимките от този коктейл са публикувани в него — има множество жени, които разговарят на моравата и носят табелки с имената си. Така че ако нашият човек е бил там и е правил снимки, е могъл да научи името на жената, която снима, без да се налага да се запознава с нея. Без изобщо да говори с нея.

— По дяволите! Това не ни помага особено — въздъхна Лукас. — Колко мъже има в списъка?

— Може би около сто и петдесет. Сега Хармън ги сравнява с регистрираните за сексуални престъпления.

Дел се обади от болницата:

— Пуснаха ме да видя Ранди, много е зле. От време на време издава по някой звук и толкова. Неговите хора са му намерили адвокат и се наложи да се разправям с него… не знам, тук нещата съвсем се задъниха.

— Ако искаш, се връщай — каза му Лукас.

— Така и ще направя. Днес няма какво да стане, освен ако той не хвърли петалата.

— Според Олпорт, рискът не е толкова голям.

— Не знам. Лекарите казват, че имало толкова странни наркотици в кръвта му, че се проявявали симптоми на отхвърляне към почти всичко друго. Имало хероин, кокаин, РСР, използвал е и инхалатори… Малкото копеле.

Марси и Маршъл потеглиха към Сейнт Пол за първото събиране на междуведомствената оперативна група по случая, който вестниците и телевизиите вече бяха кръстили Случая с Гробаря. Това название бе измислено от Канал Осем, после Канал Три също го поде и накрая го възприеха и вестниците. Изглежда, името щеше да се задържи.

След като те тръгнаха, Лукас продължи да чете натрупващите се материали по случая, но не му хрумна нищо съществено. Излезе да обядва и откри, че облаците отново са се скупчили и вали ситен студен дъжд. Намръзнал се и мокър, той се помота из сградата на управлението, поговори с Лестър и Слоун, а после мина през тайния тунел до офиса на съдебния лекар, с когото обсъди удушаванията.

В два часа бе отново в кабинета си, когато Уедър се обади:

— Защо не поканиш Дел и Слоун с жените им на гости утре вечер? Ще хапнем омари.

— Добре. Ала ги каним в последния момент. Може да са заети.

— Те не ходят никъде. От доста време не сме се събирали.

— Кой знае — каза Лукас. — Утре вечер… Може би всичко ще е приключило дотогава.

Но всъщност не вярваше в това. Имаше чувството, че разследването започва да буксува. Всичко зависеше от Ранди, а той в момента бе под упойка.

18.

Убийството на безименната проститутка в апартамента на Ранди Уиткоум донесе временен покой в душата на Катар. Той мислено си повтаряше сцената на всеки няколко минути, особено последната част, когато се бе надвесил над нея, а тя бе започнала да трепери…

Убийството е важното, глупако.

Винаги си бе мислил, че е сексът, че убийството е наказание за сексуалното разочарование, което жената му е причинила. Сега знаеше, че не е така. Вече бе опитал с Барстад всяка сексуална практика, която дори смътно си бе пожелавал. Бе открил, че в крайна сметка това го отегчава. Убийството го възбуждаше и го караше да се чувства добре — чудесно, ако трябва да бъдем по-точни.

Опита се да намери подходяща метафора. Осъзнаването на точната природа на това — що за звяр е — беше според него психологическият еквивалент на първото вкусване на хубаво френско бяло вино, добре изстудено, с характерната му тръпчивост; в известен смисъл това може би бе интелектуално объркано, но имаше очарователно ясна и чиста реакция на чувствено ниво.

Искаше още едно.

Барстад.

Срещаха се два пъти седмично и сексът бе повече от изтощителен, изпълнен с всевъзможни вариации. Не го възприемаше толкова като забавление, колкото с огромно удивление. При последната им среща той я пляска с хилка за пинг-понг, докато дупето й не стана огненочервено, но въпреки това сякаш не й бе достатъчно. Тя каза, че болката е останала в самата периферия на удоволствието й, а не в центъра, както би трябвало. Мина му през ума, че тя говори като френски литературен теоретик, пишещ за секса.

Днес, помисли си, нещата ще са различни. Носеше въжето в джоба на панталона си, когато пристигна в апартамента й, а на задната седалка на колата си остави голяма пътна чанта и лопата. Щеше да я погребе толкова далеч от града, че никога нямаше да я намерят. Ако полицията решеше да припише изчезването й на Гробаря, тяхна си работа.

Вече не му пукаше. Усещаше силата, която го изпълваше. Дори се забавляваше от прякора, даден му от медиите: Гробаря. Подсвиркваше с уста, докато вървеше към апартамента на Барстад.

Тя беше гола, когато му отвори вратата — задържа я с една ръка, застина в предизвикателна поза и сведе клепки.

— Джеймс — каза му. — Вече започнах.

— Виждам — кимна той.

— Имам нов филм — съобщи Елън. — На диск. Избутах канапето назад, за да можем да се разположим пред телевизора.

Първо секс, помисли той. Първо секс и когато се изпразни от всички излишни емоции, които сексът ще прогони, щеше да се наслади по-добре на ясното, обмислено удушаване. То си имаше своята естетика.

Започнаха с филма и мастурбация, преминаха на орален секс и после на по-сложни забавления. Докато бяха заети с това, той се улови, че мислите му се реят в друга посока, загледа се във врата на Барстад, която лежеше под него, и после потърси с поглед панталона си. Не можеше да го стигне с ръка, а в момента не бе желателно да става. Той продължи, загледан във врата й и в изящната извивка на гръбначния й стълб, развълнуван от това, което предстоеше…

Тя свърши, той също и двамата останаха легнали един до друг, нейната глава — на рамото му. Тя винаги настояваше за дълъг втори път, дори го подтикваше да се подсили с медикаменти. Той несъмнено щеше да има и друга възможност с въжето. Какво ли щеше да е, замисли се, да удуши жена, която в момента е в конвулсиите на оргазма? Дали тя ще спре? А той?

— Джеймс — прошепна Елън, опряла устни до врата му. — Ще те направя много, много нещастен. Ако поискаш да ме накажеш, ще го приема. Но искам първо да ме изслушаш.

Той се отдръпна настрана, без да каже нищо. Какво значеше това?

— Време е да навлезем в нов етап на нашите търсения — продължи тя. Винаги се изразяваше по този официален начин за секса, сякаш попълваше лабораторен журнал. Какво ли щеше да прави, когато стигнеше до края, когато изчерпеше всички възможности? — Говорих си с една жена, която познавам от няколко години. Имала е някои сексуални връзки с други жени и двете решихме, че бихме искали да изпробваме това заедно. Секс с двата пола.

Той я погледна, слисан.

— Искаш да опиташ с жени? Като лесбийките?

— Може би първия път… но говорихме за това и бих искала да се запознаеш с нея. Обсъждахме възможността за тройка… ако вие с нея се харесате.

Тройка? Той седна.

— Казала ли си й кой съм?

— Не точно. Само, че си преподавател. Това поне трябваше да й кажа. Тя искаше да знае дали си надежден. Не би спала с някой хванат от улицата или музикант, да речем.

— Казала си й. — Беше бесен.

— Да.

— По дяволите, обясних ти, че не мога да бъда замесван в подобни неща. Преподавам в католически колеж. Цялата ми кариера, целият ми живот…

Тя постави пръст на устните му, за да го накара да млъкне, и промълви:

— Тя е много дискретна. Разбира всичко това. Омъжена е и съпругът й изобщо не подозира.

— Как може да си такава идиотка! Тъпа…

— Удари ме, Джеймс. По лицето. Силно. Хайде, удари ме!

— Ти си побъркана.

— Аз търся нови усещания, Джеймс. — Лицето й бе спокойно, озарено от някаква вътрешна светлина. — Удари ме.

Той я зашлеви.

— По-силно, Джеймс!

Втория път той я удари силно. Беше се надявал днес да я убие, но сега това бе невъзможно — невъзможно, докато не си изяснеше какво точно е казала на другата жена. Удари я с отворена ръка, достатъчно силно, че я събори. Тя вдигна поглед към него, на устните й имаше кръв, но очите й блестяха.

— Изнасили ме.

Той поклати глава.

— Слушай… Аз… — Наведе глава и се погледна — тресеше се като желе.

— Джеймс. Хайде, Джеймс, моля те!

Беше си вкъщи същата вечер, ядеше корнфлейкс и четеше написаното на кутията, когато майка му се обади. Звучеше разстроено.

— Джеймс, трябва да те видя.

— Нещо не е наред ли? Звучиш… огорчена.

— Аз съм огорчена — каза тя. — Много огорчена. Трябва да говоря с теб незабавно.

— Добре тогава. Нека си доям корнфлейкса и тръгвам.

Тя затвори и той отново седна, но вместо да се съсредоточи върху текста на кутията, се зае да анализира тона на гласа й. Определено беше разстроена — имаше някаква нетипична настойчивост в тона й. Може да беше болна. Майка й бе умряла от рак на панкреаса на по-малко години, отколкото бе тя сега…

Неговата майка, замисли се той, всичките тези години с хубава заплата; жена, родена в края на Голямата депресия, с родители, изстрадали хроничната безработица и загубата на дома си, които й бяха внушили страха, че тя ще свърши самотна, без пукната пара и твърде стара, за да се грижи за себе си. Този страх я караше да работи, въпреки че бе навършила годините за пенсиониране.

И тя продължаваше да трупа пари в пенсионния си фонд и застраховката си. Имаше половин милион за пенсии и бог знае колко в застраховката, колежът й осигуряваше отлична здравна застраховка, така че парите й нямаше да се стопят от медицински разходи и разноски за болногледачки.

Половин милион. Ако майка му умреше… Той отпусна глава на дланите си и сълзите рукнаха по лицето му, гърдите му се надигаха и спускаха, в гърлото му заседна буца. След минута се овладя.

Половин милион. А можеше да си купи „Порше Бокстър“ само за петдесет хиляди.

Представи си се в поршето: с бежово кожено яке — не велурено, модата на велура отминаваше, но нещо в същия стил — с фини ръкавици за шофиране, малко по-тъмни от якето; видя се как маха на дребна руса студентка, която го гледа с възхищение от ъгъла. Образът бе толкова реален, че той почти изпита самото преживяване, както си седеше на кухненския стол. Хладен ясен есенен следобед, вятърът гони листата по улицата, във въздуха се носи мирис на пушек от изгорена шума, ден, на който идеално подхождат коженото яке, момичето с карираната пола и бялата блуза, наметнало с жилетка раменете си…

Майка му каза, че е огорчена. Той бързо се отправи към колата си.

Паркира на алеята, изкачи се на верандата към страничния вход и спря за секунда да огледа къщата — дори не беше се сетил за нея, но в този квартал, в това състояние, самата къща сигурно струваше четвърт милион. И не се планираха никакви нови строежи в квартала. Мисълта да загуби тази къща, дори част от нея, заради данъци, отново го доведе до сълзи. Изпъна рамене и натисна звънеца.

Хелън дойде до вратата, отвори я и каза тихо:

— Влез. — Стори му се, че не говори като болна.

— Добре ли си? — попита я.

— Не. — Поведе го към хола, където бе телевизорът й, и седна на люлеещия се стол. Катар я последва и когато тя се настани на стола, приседна на канапето. Тя взе дистанционното от масичката, насочи го към телевизора и в следващия момент Джеймс гледаше, силно озадачен, някакъв стар филм. След две-три секунди майка му натисна паузата. На екрана се виждаше в едър план лицето на красив актьор. — От полицията идваха три пъти да говорят с мен — каза му. — Във връзка с онзи мъж, който е заровил убитите момичета на хълма. Установили са, че този човек е изучавал изобразително изкуство, че е живял известно време в Стаут, Уисконсин, че е свързан по някакъв начин с колежа и с мен, че вероятно е убил Шарлот Нойман…

Катар се напрегна да се овладее, когато тя започна да говори. Той бе изключителен лъжец, от малък бе такъв, лицето му остана спокойно и невъзмутимо, недоумяващо, чудещо се какво се опитва да каже майка му, готов да се изненада и да отрича.

— И — завърши майка му — са научили, че убиецът прилича на този мъж.

— Да?

— Джеймс. Това си ти преди десет години. Дори преди пет. Това си ти.

Ченето му увисна. После й каза, като повиши тон:

— Значи мислиш… мислиш… майко, ти мислиш, че убиецът съм аз? Боже, онзи човек е чудовище. Нима мислиш, че съм аз?

Тя сведе глава.

— Страхувам се, че мисля точно това, Джеймс. Искам да ме убедиш, че то не е вярно. Но помня всички онези нещастни котки с извити вратове.

— Но тогава не бях аз. Беше Карл Стивънсън. Още тогава ти казах, че е Карл.

Тя поклати глава:

— Джеймс…

— Какво да ти кажа? — Той скочи на крака. — Майко, не съм го направил.

— Убеди ме.

Той поклати глава:

— Това е лудост. Пълна лудост. Боже, надявам се, че не си казала на никого за това. Ще съсипеш живота ми, кариерата ми. Нямам нищо — абсолютно нищо общо с това, но дори само обвинението, намекът, че съм замесен, ще ме съсипят. За бога, майко, как можа да си го помислиш?

Тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Искам да ти повярвам, но не мога. Знаех за котките. Отричах го дори пред себе си, но един ден те видях как влизаш в гаража и след това намерих котката.

И изведнъж тя рухна и заплака — поредица от накъсани ридания, усещане за агония, която извика сълзи и в очите на Джеймс — не заради болката, която майка му изпитваше, а заради несправедливостта и неразбирането, заради това, че тя щеше да го предаде, защото не му вярваше.

— Не бях аз — настояваше той. — Майко, с кого си говорила за това?

— С никого — поклати глава тя. — Знам какъв ефект може да има подобно обвинение върху живота ти. Бях предпазлива, но сега ми остава само да се моля. Собствената ми плът и кръв…

— Боже… Майко, не искам да го правя, но трябва да го кажа. Ти си разстроена. Измислила си цялата тази история. Внушила си си, че е вярна. Мъжът, за когото говорят по телевизията, не съм аз. И аз видях рисунките по телевизията. Наистина ли мислиш, че мога да нарисувам тези неща? Хайде, майко, разсъждавай трезво.

Но нямаше да успее. Виждаше го.

— Искам да пийна малко вода — каза й. — Изчакай ме тук.

Мина покрай нея, прекоси дневната и влезе в кухнята. Отвори един шкаф, взе си чаша, пусна водата да се източи и в същото време мозъкът му трескаво пресмяташе следващите му действия. Когато чашата се препълни, спря водата, отпи, издиша и изля остатъка в мивката.

Е, тя знаеше. Той трябваше да действа.

Тя още седеше на люлеещия се стол, когато той се върна в стаята, лицето на актьора още бе застинало на екрана на телевизора и ги гледаше. Хелън изглеждаше отчаяна, но не изплашена.

— Най-добре да… — започна тя.

Не можа да довърши. Той сграбчи с една ръка косата й и я дръпна надолу към килима. Тя изскимтя веднъж и падна по лице, а той се стовари върху нея, притискайки я с тежестта си. Майка му прошепна отчаяно:

— Джеймс… — И обърна глава, очите й се въртяха трескаво, гледаха го и не вярваха, той пъхна ръка пред лицето й, притисна длан към устата й и с два пръста стисна носа й. Внимаваше: не стисна толкова силно, че да остави синина, а само колкото да спре притока на въздух. Тя се бореше, опитваше да си поеме въздух — той го усещаше с дланта си — но всичко свърши много бързо. Държа я, докато се увери, че е мъртва, после още минута.

Добре. С това бе приключено. Къщата се намираше на четири пресечки от „Сейнт Патрик“. В повечето дни тя ходеше пеш на работа, така че нямаше да се налага да мести колата й. Винаги пристигаше първа в музея и никой нямаше да се изненада, като я откриеха там.

Трябваше да я преоблече в нещо подходящо за работа. Отиде в спалнята, намери закачалките с деловите й костюми още в торбите от химическо чистене, взе един, за който знаеше, че е от любимите й. Самото преобличане бе неприятно: тя бе като изнемощяла птичка, не й бяха останали никакви мускули, почти никаква женственост. Бързо се справи с това, но се постара видът й да е спретнат — точно какъвто бе неизменно.

Изгаси лампата на верандата, излезе навън и изчака за момент в тъмнината, оглеждайки улицата. Всичко тук му бе добре познато и се ориентираше лесно. Когато бе сигурен, че никой не го гледа, бързо я положи на задната седалка на колата си.

Чантата и ключовете. Върна се да ги вземе.

Пари. Имаше петдесет долара в чантата й, той взе четирийсет, остави десет. Знаеше, че държи пари под капака на буркана с брашното в кухнята. Отвори го и намери триста и петдесет долара на банкноти по десет. Парите подобриха настроението му и той бързо се качи по стълбите. Майка му трупаше пари по най-различни начини — може би дори крадеше по малко от музея — и ги пазеше за черни дни. Не знаеше къде точно, но предположи, че са в спалнята й…

Бяха точно там, в дрешника, под килима, в една дупка на пода. Нямаше да ги открие, ако не беше застанал на колене, за да огледа обувките й. Едно ъгълче на мокета бе повдигнато — съвсем малко, но той се пресегна и го издърпа. Един квадрат от мокета лесно се отдели от пода и когато той погледна…

Купища пари. Извади ги от дупката и сърцето му подскочи радостно, като видя, че са банкноти от петдесет и сто долара. Сигурно имаше хиляди. Измъкна се от дрешника и започна да ги брои, почти забил нос в тях, спираше само да навлажни пръста си с език, за да улесни броенето. Преброи ги веднъж, не повярва на получената сума и ги преброи отново. Осем хиляди долара?

Той затвори очи. Осем хиляди. Всичко, което искаше — всичко бе в ръката му…

Върна се на стълбите. Намери фенерче в чекмеджето до мивката, изгаси всички лампи в къщата и се отправи навън.

Нощта бе студена и безлунна. Той измина с колата си четирите пресечки до музея и паркира на улицата. Поседя, за да се огледа. От време на време минаваше по някоя кола. Няколко минути преди девет слезе от колата, обиколи веднъж целия музей отвън, после опита да отключи с нейния ключ страничната врата. Ключът се завъртя с лекота и Джеймс влезе вътре.

В двата края на коридора светеше по една крушка и в гробната тишина той отиде до кабинета й, отключи си, мина внимателно покрай бюрото на секретарката и влезе в покоите на майка си. Добре, помисли си. Това ще свърши работа.

Остави вратата отключена и се върна при колата. Огледа се, извади тялото от колата и го понесе през моравата под мишница, сякаш носеше килим. Вътре я сложи на стола зад бюрото й.

Взе чашата й и светейки си с фенерчето, се върна в коридора до мъжката тоалетна, напълни чашата с вода, в стаята на секретарката намери пакетче разтворимо кафе до микровълновата печка и го разбърка във водата. Когато кафето бе готово, намести майка си на стола, нагласи пръстите й около дръжката на чашата, после я бутна да падне на пода.

Тя се строполи лесно, повличайки чашата със себе си.

Той се огледа. Какво друго?

Нищо. Простото решение бе най-добро, всяко по-сложно щеше да отнеме повече време. Наистина изглеждаше добре, помисли си той, лежеше настрана, сякаш бе заспала. Нямаше следи от насилие, просто една стара дама, която е заспала. Така, както винаги бе искала да си отиде…

Огледа се за последно и напусна сградата, като заключи след себе си. Отиде при колата. Хубава нощ, помисли си. Парите бяха в джоба му.

Половин милион от пенсионния фонд?

Много лошо, че стана така с мама.

Но тя бе на възраст.

19.

Лукас говореше с Роузмари Роу на следващата сутрин, когато секретарката подаде глава през вратата, погледна го и съобщи:

— Някаква истерична жена те търси по телефона. Казва, че е спешно.

— Прехвърли я тук — нареди Роузмари. Секретарката се върна в офиса си и след секунди телефонът на Роу иззвъня. Тя вдигна слушалката и я подаде на детектива, който седеше срещу нея.

— Лукас Дейвънпорт.

— Обажда се Денис Томпсън… — Жената звучеше крайно разстроено, гласът й бе писклив и несигурен.

— Денис?…

— Томпсън. Секретарката на Хелън Катар. Знаете ли, че тя почина…

— Какво? — Намръщен и поразен, той се изправи. — Починала е? Как?

— Издъхнала е на бюрото си. Не знам, не знам, просто е умряла. Седяла е на бюрото си с чаша кафе и явно е получила удар или нещо такова.

— Извика ли ви или…

— Не, не, аз не съм била тук, станало е сутринта, преди да дойдат всички останали. Видях, че вратата й е отворена и вътре свети, така че влязох и зърнах краката й на пода, обиколих да погледна и… Хелън лежеше там. Обадих се на 911… — Сега тя наистина рухна и заплака.

Лукас й даде няколко секунди и попита:

— Добре, добре, госпожо Томпсън. Дойдоха ли от полицията?

— Да, пристигна и линейка, но беше твърде късно. Още като я погледнах, знаех, че е твърде късно.

— Ясно.

— Не знам защо ви се обаждам, освен че идвахте да я видите и тя се шегуваше, че е като мис Марпъл, а сега вече я няма.

— Ще говоря със съдебния лекар, за да се уверя, че няма нищо съмнително — успокои я Лукас. — Ще проверим всичко. С вас ли трябва да се свържа, ако имаме някаква информация, или…

— Всъщност би трябвало да се обадите на сина й, ако е в състояние да говори. Беше направо съсипан тази сутрин. Позвъних му и той веднага дойде. Не бе съвсем на себе си.

— Добре. Благодаря ви, че се обадихте.

— Господин Дейвънпорт… не знам, не съм сигурна дали трябва да го споменавам…

— Можете да споменете каквото искате.

— Ами, сигурна съм, че е било удар или нещо такова, нещо обичайно, тя бе доста възрастна… но… но тя не си беше донесла вестника.

— Моля?

— Всеки ден, от години, откакто работя тук, тя носи вестник и го оставя на бюрото си. Казвала ми е, че когато стане, хапва овесени ядки или мюсли и си прави списък със задачите за деня. Не върши нищо друго, освен да състави списъка си. После, като тръгва за работа, взема вестника от верандата и го носи със себе си. Ако вестникарят не е минал, се отбива в будката на ъгъла и си купува.

— Всеки ден.

— Всеки ден. Когато пристигне тук, слага вестника на бюрото си и си прави чаша кафе, после чете всички имейли, които е получила, и отговаря на хората, с които си кореспондира. Някъде по това време аз се появявам с моя вестник, двете обсъждаме списъка й със задачи за деня и после идва време за почивка. И точно тогава четем пресата — по едно и също време. Но днес… тя не е донесла вестника си.

— И според вас…

— Просто ми се стори странно. Точно днес… Сигурна съм, че не означава нищо, но е странно. Исках да го споделя с някого.

— Благодаря. Ще проверим това — обеща й Лукас.

След като затвори телефона, Дейвънпорт погледна Роузмари и измърмори:

— По дяволите.

— Не ми прозвуча добре.

— Една възрастна дама е починала — Хелън Катар, от „Сейнт Патрик“. Възможно е да е била убита от Гробаря. По дяволите! Тя се шегуваше, че е като мис Марпъл, а и ние смятахме, че убиецът е някъде около нея, а аз така и не я предупредих да се пази и да внимава.

— Опитай да не затънеш в чувството на вина — посъветва го Роузмари.

— Няма. Но я харесвах. Една от онези много дейни възрастни дами. Умна. И продължаваше да работи. По дяволите! — Прокара пръсти през косата си, после сключи длани на тила си. — Просто съжалявам, че… не знам. Има нещо, което не забелязваме. Много по-близо сме до него, отколкото си мислим, и по някакъв начин сме въвлекли и нея.

Като излезе от кабинета на Роу, той спря при бюрото на секретарката й и набра номера на следователя към офиса на съдебния лекар.

— Да, при нас е — потвърди мъжът. — Не мога да ти кажа много, освен че няма следи от насилие, била е доста възрастна и е вземала лекарства за сърце.

— Може ли да проверите всичко? — попита Лукас. — Има вероятност някой да я е убил. Казаха ми, че е издъхнала, докато е пиела кафе, така че проверете за отрова, наркотични вещества или нещо такова.

— Щом казваш всичко, ще направим всичко — съгласи се следователят. — Ще кажа на съдебния лекар и ще се опитам да го пришпоря.

— Благодаря. Обади се, когато имате нова информация.

— Разбира се. А, нали знаеш, че е имала син? Той е тук в момента, някъде наоколо е, мисля. Не го видях да си тръгва. Вероятно се занимава с документите.

— Задръж го, ако обичаш. Веднага ще дойда.

Тъкмо излизаше, когато видя Андерсън и Маршъл да си говорят до една врата. Приближи се към тях и когато Тери вдигна глава, го попита:

— Чухте ли?

Маршъл се отблъсна от вратата. Беше с дълго кожено яке, с което — в комбинация с грубото му лице и ръце — изглеждаше като мъжа от рекламата на „Марлборо“.

— Явно не сме — отвърна той. — Очевидно не е добра новина, като съдя по тона ти.

— Хелън Катар е починала. Секретарката й я намерила мъртва тази сутрин. В момента тялото е при съдебния лекар и синът й е там. Точно тръгвам нататък.

— Ще дойда с теб — каза Тери. Обърна се към Андерсън: — Ще те навестя по-късно, Хармън.

Докато минаваха през тайния тунел, Дейвънпорт отбеляза:

— Вие с Андерсън явно добре се разбирате.

— Да. Не мога да ти обясня защо. Добро момче е, макар че изглежда стар перко.

Лукас кимна.

— Той е умник. Беше и адски добър полицай навремето, когато патрулираше по улиците.

— Това ми е ясно — рече Маршъл. — И аз самият работя по улиците. Ето какво ще ти кажа: ако се озова в рая, няма да имам нищо против да прекарам известно време от вечността в някоя стая с други униформени полицаи, да пием кафе и да си разправяме истории.

— По дяволите, Тери, трябвало е да станеш поет. — Маршъл млъкна, смутен от реакцията на Лукас. Той усети това и добави: — Но разбирам точно какво имаш предвид. Това не е лош начин да си прекарваш времето. Чакай да ти разкажа какво стана, когато Дел попадна на онзи тип с назъбените ножици…

Двамата се смееха, стигнали до офиса на съдебния лекар, и спряха за минута да се успокоят, преди да отворят вратата в края на тунела. Лукас надникна в кабинета на следователя и попита:

— Къде е синът?

— Говори с лекаря… ей там, втората врата.

Катар беше дребен мъж — не нисък, но слаб и плешив, с тясно лице. Липсата на коса сякаш избутваше чертите му прекалено надолу по овалната глава, така че дълбоко разположените му очи, деликатният нос, пълните устни и заоблената брадичка бяха сбутани в долната половина на овала. Лицето му бе розово като агнешка пържола — очевидно бе плакал. Лекарят бе зад бюрото си, а някаква спокойна на вид блондинка седеше на въртящия се стол до една ниска масичка. Беше облечена с бяла блуза и бледозелена пола в същия нюанс като очите й. Имаше дълги крака и по-голямата част от тях бе изложена на показ.

След като Лукас почука, лекарят ги покани да влязат с думите:

— Господин Катар е много разстроен от станалото.

— Съжалявам — каза Дейвънпорт. — Запознах се с майка ви едва преди няколко дни, но веднага я харесах. Беше чудесна жена.

— Така беше — добави Маршъл. — И аз много я харесах.

— Божичко — промълви Катар. — Знаех, че… знаех, че… знаех, че…

— Господин Катар — прекъсна го съдебният лекар.

Джеймс успя да довърши изречението си на четвъртия опит:

— Знаех, че това ще се случи някой ден. Тя имаше болно сърце, но изглеждаше съвсем добре, вчера бе съвсем добре. Изглеждаше чудесно. Видях я в три часа, но нямах много време и не знам дори дали й казах довиждане, просто казах: „Виж, трябва да вървя“ — и изчезнах, оставих я да стои тук и въобще не ми е хрумвало, че…

Отново заподсмърча и Лукас и Тери бързо се обърнаха към жената, която очевидно не работеше там, но пък и не се опитваше да го утеши. Когато очите му се напълниха със сълзи, Маршъл го потупа по рамото и каза:

— Преживявал съм много такива неща в живота си, синко, най-добре си иди у дома, настани се някъде удобно, опъни крака. И излей всичко, което ти е на сърцето.

Лукас се намеси:

— Тя спомена ли ви, че е говорила с полицията през последните няколко дни? Че се издирва човек, който вероятно е бил на едно организирано от музея събиране предната есен? Нещо…

Катар поклати глава.

— Не. Нищо подобно. Говорихме само за… незначителни неща. Толкова много не успях да й кажа… Боже, трябва да уредя погребението, да се обадя на някого… — Размаха ръце и се огледа, сякаш не можеше да се ориентира къде е. — Трябва да вървя, трябва…

Блондинката скочи от стола си.

— Аз мога да помогна. Този господин е прав — каза тя на Джеймс, посочвайки с глава Маршъл. — Защо не се прибереш у вас и просто да постоиш там, да си починеш.

— Вие негова приятелка ли сте? — попита я Дейвънпорт.

Жената потупа Катар по рамото.

— Да. Двамата с Джеймс се виждаме… — Изгледа Лукас малко по-продължително от обичайното и дълбоко в сърцето си той усети намека й.

— Погрижете се за него — обади се Тери, а лекарят добави:

— Ще ви се обадим с информация за майка ви по някое време днес следобед, за да можете да се заемете с уреждането на погребението.

Катар пак плачеше и блондинката го изведе от стаята, като още веднъж хвърли поглед през рамо към Лукас. Вратата се затвори зад тях и след като ги изчака да се отдалечат достатъчно, лекарят поклати глава:

— Този човек не е на себе си. Радвам се да ви видя.

— Искрен ли беше или разигра театър? — попита Дейвънпорт.

И Маршъл, и лекарят го изгледаха.

— Според мен беше искрен — каза докторът. — Изглеждаше съсипан. Мислиш, че може да е представление ли?

Лукас се замисли за плешивия мъж.

— Не, всъщност не. Реакциите му ми се сториха малко прекомерни. Все пак направи нужните изследвания.

— Искаш ли да гледаш?

— Не, благодаря. И лист хартия с резултатите ще ми свърши работа.

Докато се връщаха в управлението, Дейвънпорт каза:

— Това е, изтегляме всички, които работят по някоя друга версия, и се заемаме само със „Сейнт Патрик“. Убиецът е някъде там.

— Освен ако тя не е получила сърдечен удар.

— Може и така да е, но знаеш ли какво? Снимките при статуята, Уеър, който си мислеше, че е говорил с някакъв свещеник, това, което ти изрови за благотворителното парти, убийството на Нойман, сега и Катар е мъртва — всичко това трябва да ни подсказва нещо.

— Надявам се, че не е свещеник — сподели Маршъл.

— Аз също. — Лукас спря и погледна назад към дъното на коридора, където бе вратата на съдебния лекар.

— Какво?

— Не знам. Това трябваше да ми подскаже нещо, но не се сещам какво — каза той.

— Има толкова много възможности.

— Не за това ти говоря. Имам предвид… чувствам, че знам нещо, но то ми убягва. Имал ли си някога такова усещане?

— Да. На всички улични ченгета се случва. Ще се сетиш.

— Ранди се събуди. — Дел ги пресрещна, докато вървяха към кабинета на Лукас. — Боли го, но е в съзнание.

— Там ли отиваш? — попита Маршъл.

— Да — кимна Дел. — Някой идва ли с мен?

— Аз — веднага предложи Тери.

— И аз искам да дойда, но нека първо говоря с Марси — каза Лукас.

Марси, Блек и Суонсън пиеха кафе и гледаха някакви листове, когато Дейвънпорт влезе, следван от Дел и Маршъл.

— Това е. Трябва да претършуваме всичко и да го обърнем наопаки. Няма да се занимаваме с нищо друго, освен със „Сейнт Патрик“. Убиецът е някъде там. — Той им разказа за Хелън Катар.

— Уф! — изсумтя Суонсън, а Блек каза:

— Не е било от сърцето й, залагам сто долара, че не е било удар. По дяволите, тя беше толкова приятна стара дама.

— И аз мисля така — кимна Лукас. — Мисля, че е познавала убиеца и по някакъв начин му е подсказала, че го е разкрила. Марси, изпрати всички, които успееш, там с копия от фотопортрета на убиеца. Искам да се говори със старите й приятели. Да се претърси къщата й. Да се провери пощата й. Вижте и електронната й поща преди всичко останало.

— Имаме необходимите списъци. — Марси погледна Блек и Суонсън. — Сега ни трябват пълните биографии. Да започнем да разпитваме хората. Не за тях самите, а за тези, които познават и които се занимават с изкуство.

— Просто ни е нужно едно име — каза Лукас. — Ако научим името, Ранди ще може да го идентифицира. Трябва ми име.

Ранди беше в интензивното отделение на болницата „Рийджънс“ в Сейнт Пол. Униформеният полицай, който пазеше пред вратата, кимна на Лукас:

— Адвокатът му е вътре.

— Кой е?

— Не знам. Някой от служебните защитници.

Дейвънпорт почука и подаде глава през вратата.

Ранди лежеше по гръб, главата му бе съвсем леко надигната спрямо тялото. Раменете му изглеждаха тесни и кльощави в болничната пижама. На едната му ръка беше закрепена система. Приличаше на смален вариант на Ранди, когото всички познаваха и мразеха. Адвокатът седеше до него — мъж на възрастта на Уиткоум, още ненавършил двайсет и пет, с овехтял черен костюм и прекалено тясна вратовръзка. На пода до него имаше куфарче „Самсонайт“.

Лукас се представи на адвоката:

— Аз съм от полицията на Минеаполис. Трябва да говоря с вас.

— По-късно — каза мъжът. — В момента разговарям с клиента си.

— Знаете ли колко по-късно?

— Когато приключа. Изчакайте в коридора.

— По-добре побързайте. Не разполагаме с много време.

— Ей, казах ви! Когато приключа — натърти адвокатът.

Дейвънпорт излезе и Дел въздъхна:

— О, боже!

— Превзет малък глупак. — Лукас извади мобилния телефон от джоба си и се обади в централата на полицията. — Можеш ли да ми дадеш номера на Хари Пейдж от Службата на обществените защитници?

Телефонистката му даде номера след минута и той го набра. Пейдж, вторият по важност човек в службата, се обади след секунди:

— Лукас Дейвънпорт, мисля, че ми дължиш три долара за онзи сандвич с яйчената салата, който ти купих, когато ходихме в Уайт Беър или както там се казваше.

— Да, да, за бога, мрънкаш за тази дреболия от месеци.

— Закъсал съм за пари. Мисля да се развеждам.

— Ще ти ги изпратя утре. Не искам жена ти да умре от глад заради мен. Слушай, намирам се в болницата и имаме малък проблем.

— Какъв?

— Пратил си някакъв превзет пикльо да говори с Ранди Уиткоум. Ако Ранди ни помогне за нещо, което е важно за нас, ще си спести много от проблемите, които са му на главата.

— А, Уиткоум е онзи, дето го простреляха полицаите…

— Да. Освен това намерихме кръв в апартамента му, която той се опитваше да почисти със салфетки точно когато се появихме. После полицаите от Сейнт Пол откриха трупа на приятелката му в кофа за боклук зад един индийски ресторант и кръвта й е същата като тази в апартамента му. Така че той е затънал до гуша, но ние може и да го отървем от обвинението в убийство, ако ни окаже малко помощ.

— Как? — Пейдж звучеше, сякаш междувременно дъвче сандвич.

— Убийството много прилича на убийствата на Гробаря, освен това знаем, че Уиткоум е контактувал с него. Продал е бижута, които са били откраднати от една от жертвите. Ако Ранди го идентифицира, най-вероятно обвинението в убийство ще отпадне. Поне засега шансовете са много големи.

— Кой точно превзет пикльо сме изпратили в болницата? — попита Хари.

— Един съвсем млад. С черен костюм, който изглежда като прегазен от трактор. И с пластмасово куфарче, по-голямо от патката ти.

— Чудно как успява да го вдигне — рече Пейдж. — Пикльото се казва Робърт — „викайте ми Роб“ — Лансинг. Казваш, че сега си в коридора?

— Да.

— Стой там. Той ще дойде да говори с теб.

Лукас затвори и след десет секунди чу звън от мобилен телефон вътре в стаята. Минута по-късно Лансинг се появи в коридора.

— Кой от вас, задници, се е обаждал на Пейдж? — попита той.

— Аз се обадих, превзет пикльо — каза Лукас. — Искаш ли да обсъдим как да облекчим положението на клиента ти, или предпочиташ да си играем игрички кой е по-важен?

Правните въпроси бяха обсъдени за пет минути. Лансинг каза на полицаите, че не могат да задават на клиента му въпроси, пряко отнасящи се за убийството на жената или за стрелбата в апартамента при идването на полицаите. Беше им позволено да го разпитват за Гробаря и да му покажат фотопортрета на убиеца.

Когато влязоха в стаята, Ранди сякаш отново бе заспал. Но щом Лансинг каза „Господин Уиткоум“ — клепачите му се повдигнаха бавно и очите му обиколиха и четиримата мъже, застанали до леглото. После погледът му се върна на Лукас и се закова там.

— Шибан задник — рече той със сух, дрезгав глас.

— Да, да, знам какво ще кажеш — прекъсна го Лукас. — Ранди, яката си загазил, но Бог ми е свидетел, че съм дошъл тук, за да опитам да те измъкна от тази каша. Познаваш ли мъжа, който е убил приятелката ти? Този, който е убил Сузан?

— Не бях аз — прошепна той.

— А кой беше?

— Някой шибан задник.

— Знаеш ли името му?

Ранди поклати глава:

— Не го помня. В главата ми е пълна каша.

— Виж тази рисунка. — Лукас му показа рисунката на актьора от „Денят на чакала“. — Това той ли е?

Ранди погледна рисунката, сведе очи и извърна глава. След малко сякаш събра сили и прошепна:

— Не, този не го познавам.

— Не го познаваш? — повтори Дейвънпорт.

— Не го познава — сопна се Лансинг.

— Ти искаш той да го познава. Още ли не си схванал как стоят нещата? — обади се Дел.

— Ей, слушай, ти…

— Млъкни! — сряза Маршъл адвоката. После се обърна към Уиткоум: — Малко име, фамилия, някой друг, който го познава, каквото и да е?

— Трябва да помисля — каза Ранди. — Сега съм много объркан.

Зададоха въпроса по девет различни начина през следващите десет минути, но раненият клатеше глава, доколкото имаше сили, и накрая сякаш задряма.

— Това беше — намеси се Лансинг.

Лукас погледна Маршъл и Дел.

— Имаме проблем.

— Може би утре — предположи Дел. — Още е доста наблъскан с упойващи.

Ранди се събуди и погледна Дейвънпорт.

— Не усещам краката си.

— Грижат се за теб, Ранди. Имаш добри лекари — успокои го Дел.

— Да… — И пак се унесе.

Навън в коридора Лукас каза на Лансинг:

— Ще те посъветвам няколко неща. Когато полицаи искат да говорят с теб или клиента ти неофициално, в деветдесет процента от времето си длъжен да го направиш. В противен случай сам си завираш главата в задника. Няма да се опитваме да накараме някого да се инкриминира неофициално в присъствието на адвоката си. Ако казваме, че според нас клиентът ти може да ни помогне, значи това е истината.

— Казва прочутият Лукас Дейвънпорт — иронизира го Лансинг. — Гледай си работата!

Излязоха от болницата. Дейвънпорт вървеше най-отпред, следван от Маршъл и Дел. Някъде по средата на паркинга ги чу, че започнаха да се смеят, и се обърна:

— Какво?

— Обсъждаме начина ти на междуличностно общуване — каза Дел. — Тери смята, че имаш нужда от опреснителен курс.

— Я ме оставете на мира! — тросна се Лукас. — Надут пикльо.

Когато се върнаха, Марси бе единственият човек в офиса.

— Всички са в „Сейнт Патрик“ — съобщи им тя. — Получихме някои резултати от изследванията, които е направил съдебният лекар. Според тях може да е била задушена.

— Знаех си — каза Лукас. — Може да е било спонтанно, а не планирано… но ако е било спонтанно, бил е някой, който я познава добре, щом се е сетил да я върне в кабинета й. Как се казваше синът й? Джеймс?

— Да.

— Той не прилича на онзи актьор, но версията за приликата с него може и да е вятър работа.

— Мислиш, че може да е убил майка си?

— Гробаря би могъл, защото е абсолютно ненормален. Но ние го видяхме тази сутрин — изглеждаше доста разстроен, наложи се Тери да го успокоява.

— Винаги ми харесва, когато силните мъже си позволяват да показват чувства — обърна се Марси към Маршъл.

— Как ли пък не — каза провлечено Маршъл. — Само го потупах по гърба.

— Какво стана с Ранди?

— Попаднахме на един надут пикльо… — Лукас й разказа историята, а в това време Дел и Маршъл седнаха.

— Трябва пак да се говори с него — настоя Марси. — Той все още е ключът към загадката.

— Знам, знам… По дяволите! Тъкмо ми се струваше, че всичко ще стане лесно. А какво се получи — като преброяването на гласовете във Флорида.

Привидно се случваха много неща, но всъщност нямаше какво да правят: неприятностите се трупаха на главите им, а те не смогваха да се справят с тях.

— Е, какво ще правим? — попита Дел.

— Има много хора в „Сейнт Патрик“, с които трябва да се говори — отвърна Марси.

— По дяволите! Добре де, ще се включа — съгласи се Дел.

— Аз ще говоря с Хармън — обади се Маршъл. — Може компютрите да изплюят нещо ново.

— Те вече го направиха, тази сутрин. Онези имена, които Уеър ни даде — сещате ли се — двама от тях имат досиета: единият за наркотици, притежание на кокаин, а другият за сексуално престъпление, проблеми с жена му. Изтеглих от компютъра снимките, направени при арестуването им, и може да се каже, че малко приличат на актьора.

Лукас поклати глава:

— Имай ги предвид, но никой от тях не е нашият човек. Дори и Уеър бе на това мнение. Ще отида в „Сейнт Патрик“ с Дел и ще се включим в разпитите. Убиецът е там.

Остатъкът от деня бе скучен и безрезултатен. Всички спряха към два часа за чаша кафе и сандвич, после продължиха — говореха с професори, студенти, опитваха се да открият приятелите на Хелън Катар. В края на деня се чувстваха като в задънена улица.

— Открихме един антрополог, който е вземал уроци по рисуване, за да може да скицира знаци и статуи и тям подобни. Малко е побъркан и изглежда подходящ, но твърди, че е получил докторската си степен в университета на Южна Каролина преди шест години и дотогава не бил стъпвал в Минесота… Някои от колегите му го потвърдиха — сподели Дел.

— При мен е по-зле — вметна Суонсън. — Аз не открих никого.

— Аз попаднах на един, който изглежда като далечна възможност, но… — Блек се извърна. — Имам нужда от още един сандвич.

— Но какво? — настоя Лукас. — Какво за него?

— Ами той се опита да ме сваля — промърмори Блек. — Той, хм, изобщо не е ориентиран към жените — и получих потвърждение за това от други хора в същия факултет.

— Може да е нещо потиснато — каза Суонсън. — Може да мрази жените и затова да ги убива.

Известно време всички дъвчеха мълчаливо, после Дел се засмя, Лукас и Суонсън също прихнаха. Блек, който беше гей, избъбри:

— Майната ви, лицемери такива.

Точно преди да си тръгнат, Лукас попита Дел:

— Вие с Черил нали ще дойдете довечера?

— Да, със сигурност. Трябва да мислим и за друго освен за този сериен убиец.

20.

— Не знаех, че можеш да изпитваш толкова дълбоки чувства, дори и заради смъртта на родител — каза Барстад, когато излязоха от кабинета на съдебния лекар. — Това е твоя страна, която не съм виждала преди, Джеймс. Чувствам се окуражена и…

Тя продължи, но Катар престана да слуша дрънканиците й. В очите му още имаше сълзи, събрани в ъгълчетата, но сега бързо пресъхваха.

Майка му. Е, помнеше и хубави моменти. Когато го учеше да кара колело. Коледите. Първите пособия за рисуване, които му купи, и как, когато той пожела да учи рисуване, тя слезе в мазето и с огромно старание му изработи почти професионален статив, използвайки инструментите на баща му и няколко дъски. Първите му уроци по рисуване, първата жива гола жена — една червенокоса.

Имаше и някои лоши моменти.

Помнеше Хауърд Корд, професора по история, който носеше червени папийонки и раирани костюми, миришеше на тютюн и тебешир и се отбиваше у тях късно вечер, след като той си беше легнал, и чукаше майка му до забрава. Тя сигурно знаеше, че синът й ги чува, неговата спалня бе точно над нейната и той чуваше всички стенания и изречени желания. Тя може би се досещаше, че той бе отковал една дъска от пода и бе изрязал дупка, за да може да ги наблюдава. Да я гледа как прави това…

И не беше само Хауърд Корд, имаше десет или петнайсет мъже, след като баща му ги напусна и после умря, а Джеймс бе изпратен в училище с пансион. Повечето бяха университетски преподаватели, майка му минаваше от ръка на ръка в „Сейнт Патрик“, а вероятно и в „Сейнт Томас“. Може би беше спала и с един-двама свещеници.

Но това си бяха просто лоши моменти. Като анализираше собствената си лудост, която не се бе развила без психологически наказания, той знаеше, че не можеше да вини галопиращата сексуалност на майка си за своите проблеми. Те датираха много по-отдавна. Помнеше какво огромно удоволствие изпитваше да пали мравки с лупа още докато беше в предучилищната; помнеше неприятния мирис на пушека при изгарянето им. В началното училище удави хамстерите, пусна ги в аквариума по време на обедната почивка, докато госпожа Бенет бе навън, в училищния двор. Още помнеше тишината в класната стая, далечните викове на децата, смътно доловими през прозорците, и трескаво размахващите крачета хамстери. За момент му се стори, че може да издържат твърде дълго, преди да се удавят, натисна ги под водата — един по един, и гледаше през стъклото как съпротивата им постепенно отслабва…

По това време вече знаеше достатъчно, за да се крие и да не демонстрира желанията си. Измъкна се от стаята навреме, за да размени няколко думи с учителката на двора и да бъде забелязан там.

Когато намериха хамстерите, той с готовност се включи в организирането на погребението им.

Лудостта му съществуваше през цялото време, тя бе кръстът, който трябваше да носи. И той го носеше. Майка му не бе виновна.

— И? — попита Елън.

Не беше чул нито дума. Всъщност я бе взел със себе си, за да видят, че има кой да го подкрепи в трудния момент. Че край него има жена, ако полицаите се усъмняха в нещо. Бяха обиколили целия университет.

— Какво?

— Сега какво? Не можем да свършим нищо, докато не… освободят тялото — каза Барстад.

— Не мисля, че мога да се занимавам с това точно сега — рече той. — Ще се обадя на погребалната агенция следобед. Те да се погрижат. Ние не бяхме религиозни, така че няма да правя църковна служба. — Сълзите му вече ги нямаше. — Защо не… не знам — да те изпратя ли до вас?

— Може да се поразходим.

— Не съм ял нищо. Не знам дали ще мога да хапна — каза Катар. — Може би съвсем малко.

Двамата отидоха в сградата на „Пилсбъри“, взеха асансьора и минаха през лабиринта от магазини.

— Тук е като на някой азиатски пазар — сподели Елън. Седяха в дъното на едно кафене, ядяха баклава и пиеха силно кафе. — Можеш да ядеш и пиеш абсолютно същите неща навсякъде между Истанбул и Кайро, при същите обстоятелства, само дето там хората са по-любезни и кафето не е толкова хубаво.

— Никога не съм ходил в тази част на света — промърмори Катар разсеяно. После попита неочаквано: — Забелязвала ли си, че заради формата на черепа си някои мъже не изглеждат добре в пуловери с поло яка? Трябва да ходят с яки по врата.

— Какво?

— Дали ще ми отива поло, как мислиш? Или ще скрива толкова много от врата ми, че лицето ми ще изглежда като… ами дали няма да изглеждам като ренесансов бюргер? — Той сплете пръсти под брадичката си, сякаш се душеше, за да й покаже за каква линия на яката говори. — Това очертава лицето, но в същото време го изолира.

— Разбирам — каза тя. — Ами ако човекът е със загар или мургав, мисля, че има вероятност главата му да изглежда като дървена. Ти би изглеждал като дървена скулптура на пиедестал.

— Хммм — изсумтя той. Всъщност звучеше интересно. — Хайде да се поразходим още малко.

В джоба му бяха парите, които беше взел от къщата на майка си, а „Сакс“ и „Нийман Маркъс“ бяха точно зад ъгъла. Докато вървяха към търговския център, Джеймс спря и се загледа във витрината на някакъв бижутериен магазин. Имаше изложени малки мъжки пръстени със сапфири. Никога не си беше мечтал за пръстен, но сега му се сториха доста интересни.

— Да влезем тук. Просто за майтап.

Плати две хиляди долара за златен пръстен, който пасна идеално на дясното му кутре.

— Любимият цвят на майка ми беше синьото — каза на Елън. Очите му отново се напълниха със сълзи, той ги изтри и двамата се отправиха към „Сакс“.

Мъжките дрехи бяха на първия етаж. Той я заведе право при тях и там намериха най-прекрасното, дълго до средата на бедрата кожено яке с подплата от кожа на кенгуру. Беше обявено за разпродажба и струваше 1200 долара.

Той го погледна и възкликна:

— О, боже, четирийсети размер. — Тя го изгледа учудено и Джеймс каза почти с благоговение: — Точно моят размер.

— О, боже — промълви Елън.

21.

Уедър каза, че вечерята не е нещо специално — просто събиране на приятели на бира и морски дарове, но въпреки това пристигна в къщата на Лукас по-рано и прекара три часа в чистене, след което вътре ухаеше така, сякаш в нея не живее никой освен горски елфи и е пълно с вечнозелени растения. Освен това си беше сложила годежния пръстен.

— В момента мирише силничко — каза тя, — но когато сготвиш дивия ориз и гъбите, подправките ще изпълнят къщата с ухание като… — Не се сети за подходящо сравнение. — Така — продължи. — Нямаш достатъчно бира и между другото, докато си в магазина, купи и две бутилки вино пино ноар — всички го харесват, нали? Нещо приятно и уханно.

— Уханно — повтори той.

— Да. Посъветвай се с продавача. По-добре вземи три бутилки. Освен това купи книжни кърпи и някакви салфетки: свършили са.

— Никога не е имало — рече той.

— А какво използваш?

— Тоалетна хартия.

Уедър сложи ръце на кръста си.

— Не съм точно в настроение за шегички, след като къщата не прилича на нищо. Ще тръгнеш ли най-после за магазина?

Слоун бе заменил обичайния си кафяв костюм с бежов панталон, кафяв пуловер и кожени мокасини. Дел бе направил всичко възможно да изглежда спретнат — с изгладени дънки, ботуши и син пуловер. Жените им имаха вид на съпруги на ченгета: грижливо издокарани с пуловери и панталони, леко пълни, със скептични погледи.

Лукас извади барбекюто в задния двор, натрупа дървени въглища, сипа щедро от течността за запалване, отдръпна се назад и запали огъня. Тримата мъже се усмихнаха на съскащия звук, когато течността лумна с висок пламък. Щом въглищата се разпалиха, Лукас сложи желязната тенджера на огъня и сипа достатъчно вода, за да покрие омарите.

— Трябва да научим всички малки копелета в следващия си живот да се преродят в омари — каза той.

— Единственият проблем е, че Лукас е твърде страхлив, за да ги пусне във водата — обади се Уедър. — Аз ще трябва да свърша тази работа.

— Проклетите животинки хапят — оправда се той. — Имаме ли някакви солени бисквити?

— От онези кръгличките? — попита с надежда Дел.

Говориха за разни разследвания, но не и за случая с Гробаря. Говориха за медицина, но не и за Ранди. Уедър им разказа за една реконструкция на череп, с която се занимаваше, и как технологиите за манипулиране на образите й позволяваха да разполага с триизмерен образ на черепа, да симулира реконструирането му до милиметър и накрая всички частици да паснат на местата си.

— Разбира се, невинаги се получава по този начин, има известни пречки, но сме на светлинни години по-напред, отколкото преди пет години…

Жената на Дел им разказа за някакъв пластичен хирург, който изпаднал в ярост и започнал да хвърля инструментите си.

— Той по принцип е приятен човек, може би е имал някакви проблеми.

Уедър го познаваше и се включи:

— Говореше, че ще зареже пластичната хирургия и ще стане инвестиционен банкер — зае се да изучава много дълбоко сферата на инвестициите. Мисля, че това е доста рисковано. Каза ми, че ако искам да печеля по четвърт милион на година, той може да изкара цял. Отвърнах му, че не мога да си го позволя, но всъщност мисля, че рискът е невероятен. Може да е понесъл загуби.

Известно време всички си бъбреха спокойно, докато Черил, жената на Дел, не видя мъжа си да топи един омар в масло и попита:

— Чудя се дали в омарите има толкова холестерол, колкото и в скаридите?

— И едните, и другите са вкусни. — Лукас се изправи. — Кой иска още бира?

Черил погледна другите две жени.

— Само Дел ли има висок холестерол?

— Стига вече — обади се той.

— Не, наистина искам да знам.

— Холестеролът на Слоун е толкова нисък, сякаш се състезава с кръвното му налягане кое може да слезе по-ниско. Аз съм на границата на нормалното — заяви жената на Слоун.

— Аз съм добре. Лукас трябва да помисли по въпроса, но принципно няма да има проблеми, ако спре да яде понички — включи се Уедър.

— Дел навярно ще се оправи, като започне да взема този лаповорин. — Черил сръга мъжа си с лакът. — Това не значи, че ще можеш да ядеш всичко, което поискаш. И пак да се върнеш към онези ужасни свински кожички.

— Стига! Ще ядеш ли този омар?

Тя избута чинията си към него.

— Господин Изтънчен се притеснява заради това, което онзи човек ви е казал в бара — каза тя на Лукас.

Лукас се замисли за момент, после се сети за „Кобрата“.

— А, да. Че от лаповорина свършваш наопаки.

— Какво? — заинтригува се Слоун.

— Божичко — въздъхна Дел.

— Мъжът ни каза, че онази жена, убитата от Гробаря, споменала за него единствено — сторило й се смешно — че той взема лаповорин и се страхувал, че това щяло да съсипе сексуалния му живот.

— Което не е вярно — обади се Уедър.

— Да, но става нещо такова — настоя Лукас. — Получава се някаква еякулация, но…

Той се поколеба да го каже, но Дел го изрече:

— Но свършваш наопаки. Нищо не излиза.

Всички бяха леко развеселени. Уедър се намеси:

— Дел, това не е вярно. Знам това-онова за лаповорина и при него няма такива странични ефекти. Просто трябва редовно да си проверяваш черния дроб и да си правиш изследвания на кръвта…

— Наистина ли? — Лицето му грейна. — Няма проблем с изследванията.

— Значи онзи ни е излъгал? — попита Лукас. — А аз смятах да бъзикам Дел заради това през следващите десет години.

— Със сигурност не се отнася за лаповорина. Това, за което е говорел, се наблюдава при известен процент мъже, които вземат лекарство против оплешивяване — обясни Уедър.

— Какво?

— Не се ли сещаш? Постоянно го рекламират по телевизията — каза тя. — В него има толкова странни хормони, че изобщо не се препоръчва за жени. Вредно е дори да се доближават до него.

Мъжете измиха чиниите, докато жените си говореха в дневната. Те информираха Слоун за напредъка по случая с Гробаря и поговориха малко за Тери Маршъл.

— Здрав мъжага — каза Дел. — Сигурно ставаш такъв, когато си далеч от големия град. Тук, при нас, има само адвокати и отрепки, но в провинцията човек трябва да се оправя сам, няма кой да му помогне.

— Знам какво имаш предвид — вметна Лукас. — Но освен това намери сродна душа тук — Андерсън.

Прекараха остатъка от вечерта, като си говореха за приятели и познати. Черил попита Уедър дали са решили да имат деца и кога ще се женят.

— Още не сме определили дата — отвърна Уедър. — Но го обсъждаме. И в същото време работим по въпроса с децата.

— Успех — пожела й Слоун. — Я да сметнем, Лукас, ти ще си наааа… деветдесет и четири, когато детето завърши училище…

Покрай всички приказки нищо не прищрака на Лукас чак до следващата сутрин. Уедър вече беше излязла, а той стоеше под душа.

Замисли се, че навярно се е подразнила леко от забележката на Слоун за възрастта, особено след като самата тя не беше много по-млада. Мисълта, че остарява, че всички те започват да побеляват и че се тревожат за холестерола си и обратната еякулация…

Хилеше се под душа и си мислеше за свършването наопаки, когато изведнъж се сети.

— Мамка му! — Дръпна се изпод душа и погледна краката си. Уедър беше казала, че този страничен ефект се наблюдава при лекарството против оплешивяване.

Значи убиецът беше плешив или започнал да оплешивява. И не приличаше на актьора от „Денят на чакала“: онзи бе с гъста коса и ослепителна усмивка. Ако се махне косата…

Току-що се бе запознал с един плешив мъж от „Сейнт Патрик“, който бе близък на Хелън Катар и който — ако си спомняше правилно казаното от госпожа Катар — бил в един и същ факултет с Нойман. Лукас затвори очи и си представи Джеймс с коса. Мили боже!

Може да е съвпадение. Но нямаше такова чувство.

— Шибаният Джеймс Катар — каза на глас. Тръгна да излиза от банята, но се върна под душа да измие сапунисаните си крака. Мислено си представи Джеймс Катар. Представи си и приятелката на Джеймс Катар, която седеше в ъгъла — млада, блондинка, сравнително дребна, с артистичен вид. Бе като модел за убитите жени. — Шибаният Катар — повтори замислено.

Марси се бе заровила в купчина книжа, Дел още не бе пристигнал, а Маршъл пиеше кафе и четеше брой на „Космополитън“. Списанието обещаваше да разкрие неизвестни досега любовни тайни, за да спечелите мъжа, който ви е изоставил, и Тери изглеждаше дълбоко заинтригуван.

Марси вдигна глава и го поздрави:

— Здрасти. Блек и Суонсън не са открили нищо ново, но продължаваме да трупаме информация. От ФБР току-що ни изпратиха ревизиран психологически профил. Вече имаме и биографиите на всички преподаватели от „Сейнт Патрик“, за които разполагат с информация. Много от по-възрастните са работили в миналото за правителството и за тях ни трябва специално разрешение за достъп до информацията и…

Лукас я прекъсна:

— Няма значение.

— Няма значение? — Тя се изправи. Познаваше този тон. — Защо няма значение?

Маршъл спря да чете и погледна Дейвънпорт, който се отправи към кабинета си и отвори вратата. Преди да влезе вътре, им каза:

— Стоях под душа тази сутрин — сапунисвах твърдите си мускули…

Марси вървеше по петите му.

— Беше ли си свалил вече чорапите?

— … когато осъзнах, че Гробаря не е никой друг, а… — Спря и им даде възможност да отгатнат. Никой не опита, но и двамата го слушаха внимателно. — … Джеймс Катар, синът на Хелън Катар.

Маршъл и Марси се спогледаха, след което и двамата отново се обърнаха към Лукас.

— Бих искала да чуя защо — каза Марси.

— Мога да обясня, но вместо да губим време точно в момента… — Погледна Тери. — Познаваш ли някого в „Стаут“?

Той кимна:

— Да. Няколко човека. Познавам президента на колежа. Повечето вицепрезиденти. Всички треньори и…

— Обади се на някой, който е възможно да си спомня. Питай ги дали Джеймс Катар е бил студент при тях по времето, когато Лора е изчезнала.

Маршъл мигновено се напрегна. Видя, че Лукас говори сериозно, и каза:

— Веднага. — И взе телефона, после го остави, извади кутийка за визитки от вътрешния джоб на сакото си, измъкна ги и ги запремята, после отново взе слушалката и набра някакъв номер.

След минута заговори в слушалката:

— Джанет? Обажда се Тери Маршъл, заместник-шерифът… А, да, благодаря ти, беше ужасно… Да, ходя там през ден… Да. Слушай, работя по случая, в момента съм в Минеаполис. Можеш ли да провериш в компютъра си за един студент при вас преди десет години, ще е добре да провериш две-три години преди и след това. Казва се Джеймс Катар. Да, Катар — като държавата. Да.

Гледаха го как драска по корицата на списанието, после погледна към тях, направи измъчена гримаса и сви рамене, почака още известно време и каза:

— Да? От коя до коя година? Аха. Можеш ли да ми разпечаташ това и да го изпратиш по факса до полицията в Минеаполис, ще ти дам номера. Да?

Марси скочи и написа номера на факса, а Тери го продиктува. После каза „аха“ още няколко пъти и завърши:

— Благодаря. Слушай, никой не трябва да научава за това.

Когато затвори, се обърна към Дейвънпорт:

— Трябва да се къпеш по-често. Катар е учил там.

Лукас нареди на Марси:

— Извикай всички да се върнат тук и нито дума за това на специалния отряд или както там му викат. Не искам шайка федерални да се мотаят със сините си костюми наоколо. Трябва да действаме незабелязано, но да насочим всички сили към Катар.

— Добре — кимна тя и се залови за работа.

— Разправяха ми, че понякога правиш това — каза Маршъл. — Но как всъщност става?

Лукас му каза и когато приключи, Тери потърка брадата си.

— Вярвам ти. Но по същество това са глупости и лъжи, съшити с бели конци.

— Чудя се дали онова момиче, с което беше, го познава добре. Чудя се и дали са записали името й вчера, докато бяха при съдебния лекар — например, ако официално разпознаваш тялото, не те ли карат да подпишеш нещо? Мисля, че да. Може би трябва да я потърсим.

Марси вдигна глава от телефоните.

— Сега, като разполагаме с име, има поне двайсет неща, които можем да свършим. Има толкова неща, с които да се захванем. Не знам откъде да започна.

— Жената с рисунките на моста — предложи Лукас. — Да започнем от нея.

22.

Докато Марси се обаждаше на Блек, Лейн и Суонсън, Лукас позвъни на Дел, който тъкмо закусваше.

— Как така си станал толкова рано? — попита го Дел, като взе телефона от Черил.

— Трябва ми името на онази жена, с която говори — онази, чиито рисунки са били закачени на моста.

— Бевърли Ууд. Но аз разговарях с нея два пъти и не мисля, че ще се сети за нещо ново. Няма представа кой ги е нарисувал.

— Имаш ли номера й?

— Да, чакай малко. Нещо да не е изскочило?

— Разреших случая тази сутрин — каза Лукас скромно. — Може би, ако говорим с нея, това ще ни даде още едно потвърждение.

— Боже, това е чудесно — възкликна Дел. — Ето номера. — Продиктува го. — Нещо не долавям шеговити вибрации. Да не би наистина да си разкрил убиеца?

— Ще се съберем всички тук веднага щом Марси извика останалите да се върнат. Може би след час. Ще ти разкажа всичко, когато се появиш.

— Подскажи ми — помоли Дел.

— Свърших наопаки.

Дейвънпорт позвъни на Бевърли Ууд, но му казаха, че има лекция.

— Семинар за жените експресионистки — обясни гласът. В залата, където се провеждала лекцията, нямало телефон, но Лукас прецени, че се намира на не повече от десет минути път от мястото. Качи се на една патрулна кола, която тъкмо потегляше от управлението, и я използва като такси.

— Кой ще предпазва Уошингтън авеню от шофьорите, каращи с превишена скорост, щом трябва да разкарваме заместник-началниците из града? — попита полицаят на волана.

— Мога да ви уредя извънредни наряди на улицата, ако искате — предложи Лукас.

— Не желая никакви услуги от хора, които карат поршета — отвърна полицаят. — Ти превишаваш позволената скорост още докато си пред бариерата на паркинга.

На семинара на Бевърли Ууд присъстваха осем човека. Седяха около светла мраморна маса и разглеждаха фотокопирани статии от списания. Лукас подаде глава през вратата и всички се обърнаха към него.

— Бевърли Ууд?

— Да?

— Аз съм от полицията на Минеаполис. Трябва спешно да говоря с вас. Само за минута.

— О! Добре. — Тя огледа курсистите си. — Нищо скандално, уверявам ви. Лили, защо не започнеш обсъждането на Габриел Мънтър. Вече прочетох твоя доклад и знам какви са възгледите ти за нея. Ще се върна след минута — погледна Лукас, — надявам се.

— Може би две минути.

Когато излезе в коридора, Лукас й каза:

— Говорили сте с детектив Капслок два пъти за рисунките… но искам да ви питам нещо — моля ви да не коментирате с никого този разговор — познавате ли, или чували ли сте за мъж на име Джеймс Катар?

Тя наведе глава настрана.

— Сигурно се шегувате.

— Познавате ли го?

— Не точно. Той публикува абсурдна статия за едно течение, което беше нарекъл „речен експресионизъм“, и в нея изказваше тезата, че европейският експресионизъм си е проправил път до Средния запад през 30-те години на XX век, движейки се по протежението на долините на големите реки. Опасявам се, че осмях доводите му в коментара си за статията.

— Осмиването на лична основа ли беше?

— В академичните среди всичко се приема на лична основа. Твърдях, че значението на реките надали е било толкова голямо, след като по онова време е имало радио, вестници, книги, музеи, влакове, автомобили и дори самолети.

— Но той се е почувствал лично засегнат?

— Надявам се… Той ли е направил онези рисунки?

— Не сме сигурни. Името му изскочи и се чудехме дали е имало някакъв контакт помежду ви.

— Само тази статия. Никога не съм го срещала на живо, доколкото знам.

— Колко време след публикуването на статията ви се появиха онези рисунки?

— Чакайте да помисля… — Тя заби поглед в пода и си замърмори нещо, после отново вдигна глава. — Четири месеца? Щях да разкажа за това на детектив Капслок, но, честно казано, цялата тази история никак не ме впечатли — всъщност напълно бях забравила за нея.

— Ами ако нещата стояха точно обратно, ако вие бяхте написали статия, която някой друг да разкритикува по същия начин… Щяхте ли да запомните критиките?

— О, да, вероятно завинаги — отвърна тя. — Може би не трябваше да правя онези коментари, но доста се позабавлявах, докато ги писах.

— Благодаря ви — рече Лукас. — Моля ви, не казвайте на никого за този разговор. Още не знаем със сигурност кой е човекът.

— Гробаря…

— Ако е той, най-добре е да не привличаме вниманието му.

Полицаят го чакаше в патрулната кола със запален двигател. Лукас се качи и ченгето му съобщи:

— Четиринайсет коли минаха с превишена скорост. Размина им се безнаказано.

— Безнаказано, а? Ти да не ходиш на курс за обогатяване на речниковия запас?

Когато Дейвънпорт се върна, Дел вече го чакаше. За две минути Лукас му обясни идеята си. Маршъл кимна:

— Получихме факса от „Стаут“. Учил е там две години, после се е преместил в Мадисън — в годината след изчезването на Лора. В „Стаут“ е учил изобразително изкуство, а в Мадисън — история на изкуството.

— Значи би трябвало да може да рисува.

— Чудя се какво общо има с онзи сутеньор — подхвърли Тери.

— Можем да попитаме Ранди. — Лукас се обърна към Марси: — Трябва ни някой от разузнаването, който да го проследи, имам предвид Катар, и да му направи снимки, без той да разбере.

— Лейн може да се справи с това — предложи Марси. — Има си тъмна стаичка у тях. Добър фотограф е.

— Добре, става. Тогава го възложи на Лейн.

Щом всички се събраха, Дейвънпорт им изложи това, с което разполагаха: Катар е учил в „Стаут“ по времето, когато е изчезнала Лора Уинтън. Израснал е близо до „Сейнт Патрик“, където баща му е бил професор, а майка му — административен служител, а по-късно управител на музея „Уелс“. Той пасваше на образа на мъжа, описан от Уинтън, или поне би паснал, ако имаше повече коса. Беше изучавал изобразително изкуство. Кабинетът му се намираше в един и същ коридор с този на Нойман. Майка му бе умряла малко след като бе обещала да проучи кой може да е убиецът. И сегашната му приятелка бе точно копие на всички убити жени.

— Казва се Елън Барстад — допълни Марси. — Колкото и да не ви се вярва, в Минеаполис има две жени с това име, така че сега проверяваме коя е нашата.

— Знаем, че краде ценни вещи от жертвите си — но не като сувенири, а очевидно заради парите, които може да спечели от тях. Щом успеем да влезем в къщата му, трябва да огледаме всичко под микроскоп, в случай че е задържал нещо. Ако намерим дори и една вещ, принадлежала на някоя от жертвите, ще е много важно.

— Трябва да го изненадаме и да конфискуваме компютрите му — обади се Лейн. — Ако приятелят на Марси, онзи художник, е прав, той рисува от компютърни снимки, значи може би в компютрите му е всичко, което ни трябва.

— Добре — кимна Лукас. Записа си нещо. — Искам да знам защо не сме се заинтересували от него по-рано, след като прекарахме толкова време в „Сейнт Патрик“.

— Защото търсехме хора, свързани с изобразително изкуство, проверявахме преподавателите във факултета и в музеите — обясни Лейн. — Те са стотици. И после просто разпитвахме наред. А Катар и Нойман са работели в катедрата по история на изкуството. — Сви рамене. — Изобщо не сме проверявали там.

Всички се бяха събрали около бюрата в общото помещение, но докато разговорът течеше, постепенно местеха столовете си и накрая се настаниха в нещо като груб кръг, седнали един срещу друг, напрегнати. Когато обсъдиха всички възможности и шансове, Лукас заговори:

— Поправете ме, ако греша. Аз виждам две възможности: или Ранди да го идентифицира като мъжа, който му е продал бижутата, или може би — може би — ще успеем да направим нещо с помощта на приятелката му.

— Мога да снимам лицето му в едър план — обади се Лейн. — Но вероятно ще ми трябват ден-два, ако не искаме той да ме забележи.

— Постарай се — каза Лукас. — Бих искал да получим снимката още днес, за да я покажем на Ранди.

— Ами приятелката? — попита Дел.

— С нея ще се заемем двамата с теб.

— И аз — вметна Маршъл.

Дейвънпорт кимна и се обърна към Суонсън и Блек:

— Искам вие двамата да се върнете в „Сейнт Патрик“. Вижте дали можем да докажем по някакъв начин, че Катар е бил на онова парти на музея. Но действайте внимателно, без да вдигате никакъв шум. Искам да ми намерите и биографията му. Нещо, което може да го свърже с другите мъртви жени, които идентифицирахме.

— Ще го следим ли? — попита Марси.

— Ще възложа това на хората от разузнаването. Не ни трябва пълен екип, не мисля — твърде опасно е. Ще трябва да говорим със съседите му, с колеги от факултета, а така може би ще се разчуе. Така че най-добре да го следи само по един човек, като опашка, но без да се набива на очи. Нямаме основание да подозираме, че ще избяга.

— А аз с какво да се заема? — запита Марси.

— Иди да говориш с окръжния прокурор. Кажи му с какво разполагаме и разбери какво още иска да осигурим.

— Мисля, че засега не сме много убедителни — поклати глава тя. — Както спомена Тери, свързахме много точки, но нищо съществено.

— Освен Ранди.

— Когото успяхме да осакатим — рече Марси.

— Да… малкият негодник.

Преди да тръгнат да търсят Елън Барстад, Лукас се отби в кабинета на Роузмари, за да я информира какво правят.

— Какви са шансовете? — попита тя, след като изслуша краткия му разказ.

— Мисля, че той е нашият човек. По-трудно ще бъде да го докажем. Проблемът е, че с изключение на първата жертва, той е избирал жени, които не са от града, или такива, които току-що са пристигнали, така че приятелите им не са го виждали. Кой знае, може дори да не са знаели истинското му име… Смятаме, че се е представил с измислено име пред Лора Уинтън.

— Държим ли го под наблюдение?

— Да. Искам да те помоля да говориш с хората от разузнаването. Няма да се залепяме за него, но искаме да знаем къде се намира.

— Ще говоря с тях — кимна Роузмари и си записа в бележника на бюрото. — Друг въпрос: ако ти предложат работа в щатската администрация, ще я приемеш ли?

Той сви рамене:

— Тук ми харесва.

— Но ако не можеш да останеш тук? — настоя тя.

— Накъде биеш?

Роу се наведе напред.

— Човекът, който ръководи бюрото за обществена безопасност? Губернаторът не го харесва. За сметка на това харесва мен — и би трябвало, след като му вършех повечето работа, докато беше в щатския сенат. Между нас има някаква химия.

— Значи мислиш да се издигнеш?

— Има такава вероятност.

— Ами… — Той разтри челото си с върховете на пръстите. — Това е различна работа.

— Не и за теб, не би било много по-различно. Ще правиш същото като тук: ще работиш самостоятелно по големи разследвания; ще разрешаваш загадки. Вероятно и малко политическа работа. Може да вземеш и Дел, ако искаш.

— Не знам дали той би дошъл. Може би.

Тя се облегна назад.

— Помисли за това. Във всеки случай още не знам дали ще излезе нещо от тази работа. Първо трябва да се уредят едно-две други неща.

— Но губернаторът те харесва — рече Лукас.

— Така е. И което е още по-важно, на следващите избори ще го преизберат, ако не прецака положението с данъците, така че ще разполагаме с поне още седем години сигурна работа.

— Добре. Ще си помисля.

— Ще поддържаме връзка относно Катар — каза тя. — Няма да навреди на имиджа ни, ако разрешим този случай. В политическо отношение моментът е съвсем подходящ.

Лукас извика Дел, двамата взеха една служебна кола и отидоха да търсят Барстад. Марси бе изяснила объркването с двете Елън Барстад: едната бе доста възрастна и живееше в старчески дом, така че сега имаха адрес и телефонен номер, но нищо друго.

Адресът се оказа в един от безличните бизнес паркове, недалеч от почти същия район, където се намираше порностудиото на Уеър.

— Мислех, че това е домашният й адрес — учуди се Лукас.

— Има табела на вратата.

Вратата бе тежка, от матирано стъкло, а на табелата със златисти изпъкнали букви пишеше: „Занаятчийско ателие Барстад“. Бе заключено, но се виждаше, че вътре свети. Дейвънпорт почука, после залепи лице о стъклото, за да различи някакво движение. Почука отново, един женски силует се очерта на фона на светлината и се отправи към тях. Когато чуха, че приближава, Лукас извади служебната си карта и я вдигна, за да може да се види.

Тя отключи и открехна вратата.

— Да?

Детективът я позна — беше жената, която бе видял в кабинета на съдебния лекар.

— Елън Барстад?

— Да? — Разтревожена, колеблива усмивка.

Лукас представи себе си и Дел и каза:

— Имаме сериозен проблем и искаме да го обсъдим с вас. Дали ще ни отделите няколко минути?

— Ами… — Тя огледа внимателно Дел и после се обърна към Лукас: — Вие бяхте при съдебния лекар.

— Да.

— Добре. — Отвори широко вратата и се дръпна назад. — Влезте. Само да заключа след вас.

Предната част бе обширно помещение с рамки за тъкане, изработени от боядисани в ярки цветове дъски. Бяха подпрени на стените или лежаха върху дървени магарета. На всички рамки имаше одеяла и кувертюри в различни етапи на изработка.

— Провеждам курсове — обясни им.

— Това одеяло е много хубаво — каза Дел съвсем искрено. Одеялото бе в традиционен стил, но цветовете бяха внимателно подбрани и разположени така, сякаш от единия му край към другия падаше светлина — все едно бе постлано на легло до огрян от слънце прозорец.

Барстад долови искреността му и попита:

— Вие имате ли такива вкъщи?

— Да — отвърна Дел. — Снаха ми ги изработва. Но нейните съвсем не са толкова хубави.

Прекараха известно време, загледани в одеялото. Видимо поласкана, Елън запита:

— Какво мога да направя за вас? Някакъв проблем ли има?

— Хайде да седнем някъде — предложи Дел.

В стаята имаше няколко стола и той придърпа един.

— Защо не минете отзад — предложи тя. — Мога да направя кафе, ако нямате нищо против, че е стоплено в микровълнова печка.

Барстад наистина живееше там. Задната част на ателието бе разделена на малки стаи с прегради от плоскости. Лукас си помисли, че навярно тя сама е направила всичко: в ъгъла на дневната имаше чанта за инструменти и един квадрат от същите плоскости, както и бяла пластмасова кофа с лепило.

В съседната стая се виждаше единият край на легло, а в ъгъла между спалнята и дневната имаше тоалетна и мивка. Кухнята бе грижливо заградена в друг ъгъл и оборудвана с малък хладилник, стара готварска печка и стандартна мивка. Рафтовете и шкафчетата бяха от хромирани етажерки. Като цяло мястото изглеждаше уютно, артистично и дори малко шикозно.

Докато тя вадеше чашите, Лукас започна:

— Вие бяхте при съдебния лекар заедно с Джеймс Катар.

— Да, двамата с Джеймс се виждаме.

— Правим… някои проучвания… относно господин Катар. Всъщност точно за него бихме искали да поговорим с вас.

— Мислите, че е убил майка си ли?

Дейвънпорт погледна Дел, който сви рамене.

— Как ви хрумна този въпрос? — попита я Лукас.

— Не знам. Майка му умира най-неочаквано. Появяват се полицаи и започват да задават въпроси. Убита ли е била?

— Мислим, че има такава вероятност, да. Имаше ли някакъв конкретен повод да зададете този въпрос?

— Да — кимна тя. — Джеймс е маниак на тема дрехи. Много обича да се конти. Докато изучавах различните тъкани, научих доста за модата, но никога не съм виждала друг човек, който до такава степен да се проектира чрез дрехите, които носи… Например, когато се опита да си представи себе си, първото нещо, което вижда, са дрехите, но никога няма достатъчно пари, за да си купува най-доброто. — Протегна се и докосна сакото на Лукас. — Например много би искал да има такова сако.

— А…

— Изчакайте минута, сега ще довърша мисълта си. — Микровълновата печка изсвири, Барстад извади трите чаши с кафе и подаде по една на всеки. Като я наблюдаваше, докато говори и се движи напред-назад, Дейвънпорт заключи, че е привлекателна жена, която се крие зад фасадата на незабележителността чрез странния и типичен за Минеаполис стил жените да се обличат с безлични дрехи. Тя продължи: — Както и да е, той ми се обади, след като открили майка му мъртва, и каза, че се нуждае от морална подкрепа, за да отиде да разпознае тялото й. Така че аз отидох с него, идентифицирахме я и изведнъж той потъна в сълзи точно когато вие се появихте. Чувствах се като някакъв реквизит. Но ви уверявам, сълзите секнаха само минута след като си тръгнахме. След това обикаляхме по магазините. Пазаруваше той. Плати две хиляди долара за някакъв педерастки пръстен, за бога. Даде още поне три хиляди в „Сакс“ и „Нийман Маркъс“, а просто не разполага с такива пари. Мисля, че ги е взел от къщата на майка си.

— Хм. Значи не е скърбил особено дълго.

— Освен в присъствието на съдебния лекар или на полицията — каза тя.

— Вижте, не искаме да предавате приятеля си — обади се Дел.

— Разбира се, че искате — опонира му тя. — Какво желаете да направя?

Лукас наклони глава.

— Оставам с впечатлението, че не държите на него толкова много.

— Спим заедно от три седмици, но нещата вървят към края си, честно казано. Той не е точно мъжът, когото търся. Мисля… — Замълча, сякаш обмисляше нещо. — Знаех, че е малко странен в някои отношения, още от началото. В очите му се таеше особен блясък. Но все пак и аз получих каквото желаех, така че нямах нищо против… освен това е чист и така нататък. Ала след тази история с майка му започвам да се плаша от него.

Дейвънпорт погледна Дел.

— Май трябва да й разкажем.

23.

Барстад не можеше да им съобщи друго освен собствените си впечатления. Катар бил способен на насилие. Тя уточни:

— Понякога правим доста груб секс. — Но добави, че не е имало и намек за нещо повече.

— Когато казвате „груб секс“, значи ли, че ви насилва? — попита я Лукас.

— Не, обикновено аз съм тази, която го предлага — каза Елън. — Той няма голямо въображение.

— О! — Лукас внимателно избягваше да погледне Дел.

— Ами ако го разпитам за това? Дали е убивал хора. Не може ли вие да сложите подслушвателни устройства в апартамента? Мога да го извикам тук и да го попитам, а вие да запишете всичко.

— Това може да е малко прибързано — изведнъж да започнете да задавате въпроси — рече Дел. — Особено, ако това го ядоса и той вземе ютията и ви удари по главата с нея. Ние можем да влезем бързо, но не чак толкова.

— Не съм такава глупачка — каза Барстад. — Ако видя, че се готви да направи нещо, ще се разпищя. Той не носи оръжие. Повярвайте ми, знам го със сигурност. Не носи дори и джобно ножче.

— Изглеждате доста навита да участвате в това — отбеляза Дейвънпорт.

— Ами интересно е. Вие смятате, че може да е убил майка си, така че имам желание да помогна.

— Не е само това — рече Лукас.

— Ако сте гледали по телевизията историите за убиеца, когото наричат Гробаря… — обясни Дел.

Тя се изправи.

— Шегувате се. — Пое си дълбоко дъх. — О, боже!

— Той е жесток човек, ако е убиецът — поясни Лукас.

— Ами да го пипнем тогава — каза Барстад ентусиазирано. — Мога да го доведа тук. Може да измислим какво да му кажа, дори да го насоча към тази тема или направо да го попитам.

Дейвънпорт кимна:

— Ще обмислим този вариант. Оценяваме желанието ви да помогнете.

— Онези жени, убити от Гробаря. По телевизията казаха, че си падал по определен тип външност. Замислих се за това, защото… — Наведе глава и се огледа.

— Да. Вие сте същият тип. Точно — увери я Дел.

Говориха още известно време за възможността да сложат подслушвателни устройства в апартамента.

— Ако се получи… наистина проверяваме и най-незначителната подробност, така че това ще ни бъде от полза — обясни й Лукас. — Но не бихме направили нищо без ваше съгласие.

— Но този човек е маниак — каза Барстад. — Трябва да го заловите. Ако това е начинът да го направите… мога да ви помогна. Звучи… добре.

Дел сви рамене и погледна партньора си.

— Мисля, че си струва да опитаме.

Съгласиха се да опитат, като се постараят да организират всичко възможно най-бързо. Дейвънпорт предложи, докато не подготвят капана, Елън да не стои в апартамента и да не се свързва с Катар.

— Например обади му се сега и му кажи, че трябва да заминеш някъде — да речем, в Чикаго — на някакво изложение на тъкани. Кажи му, че ще се върнеш утре.

Тя се съгласи и в присъствието на полицаите се обади в дома на Джеймс, попадна на телефонен секретар и остави съобщение.

— Слушай, обаче наистина, наистина искам да се видим утре. Можеш ли да дойдеш у нас утре след лекцията си в един? Така ще можем да излезем да купим вино заедно. Изкарах още малко пари — защо да не ги изхарчим… — И затвори.

— Дотук добре. А сега трябва да се махнеш оттук — нареди Лукас. — Вземи си някакви дрехи, ще дойдеш с нас и ще ти намерим място, където да отседнеш.

— А какво ще правите с апартамента ми? — попита тя. — Кога ще сложите подслушвателните устройства?

— Ако решим, че ще действаме, вероятно ще ги поставим днес следобед или утре сутринта. В противен случай, ще те държим настрана от него, докато не го заловим. Не искаме да те излагаме на риск.

— Работя в една книжарница вечер. Може ли да им се обадите и да обясните, че ще отсъствам?

— Да. Ще се погрижим за това.

Елън извади една чанта, приготви багажа си за десетина минути и тръгнаха заедно със служебната кола. Докато пътуваха, Лукас се обади на Марси, която резервира стая в хотел „Радисън“. Настаниха Барстад там, предупредиха я да не излиза и потеглиха.

— Това е най-странната жена, която съм срещал някога — сподели Дел, след като тръгнаха от хотела. — Каква е вероятността тя да остане в стаята си?

— Твърди, че Катар не обича да излиза, така че… не знам. Би трябвало да нямаме проблеми с нея — каза Лукас. Пътуваха мълчаливо известно време, после той добави: — Надявам се.

— Може би трябваше да пратим някого при нея.

— Ще говоря с Марси. Може би довечера… Малко й хлопа дъската.

Когато се върнаха в офиса, Лукас попита Марси:

— Някакви новини от Лейн?

— Каза, че Катар има лекция. Ще се опита да го открие и да го снима. Ако не успее в колежа, ще пробва край дома му.

— Катар не трябва да го забележи.

— Казах му. Той го знае. Таусън се обади. Иска да говори с теб. И Уедър звъня.

— Да няма някакъв проблем с Таусън? — Рандъл Таусън беше окръжният прокурор.

— Разказах му всичко — обясни Марси. — Малко е притеснен, че точно Ранди ще идентифицира Катар. Казва, че е доста проблемен като свидетел.

— Разбира се, но ние имаме твърди доказателства. Намерихме пръстена в апартамента му.

— Обади му се.

— Добре, но искам да се погрижиш за нещо друго… — Разказа й за Барстад и апартамента й и за възможността да я използват като примамка, за да устроят капан на Катар.

— Добре, ще се заема с това. Най-добре първо да говоря с нея и да намерим място, от което да провеждаме наблюдението.

Лукас се огледа.

— Къде е Маршъл?

— Отиде си вкъщи. Ще се върне, но трябвало да свърши някаква работа.

— Добре. Аз ще се обадя на Таусън. — Докато набираше номера, наблюдаваше как Марси се движи из офиса. Движенията й бяха нормални, болката вече не се забелязваше на лицето й, макар че от време на време тя минаваше по-внимателно покрай някое бюро или шкаф, сякаш още усещаше пораженията върху ребрата си. „Може би художникът й се отразява добре“, помисли си Лукас. Последните два-три дни беше весела, за пръв път от доста време.

Рандъл Таусън не бе лош окръжен прокурор, както някои други, но си имаше своите приоритети — например да бъде преизбран. Не му харесваше да губи битки в съда, особено ако са подробно отразявани от медиите, които неминуемо биха заявили, че е оставил един сериен убиец да се изплъзне между некомпетентните му пръсти. Даже и когато имаше доказателства, той искаше повече.

— Виж — каза той. — Марси ми изложи всичко съвсем ясно и оценявам косвените доказателства и фактите, подкрепящи тезата — като справката от колежа му. Но на този етап, ако не накарате Уиткоум да свидетелства, не можете да пипнете Катар. А Уиткоум не е надежден. Когато осъзнае, че може да остане в инвалидна количка до края на живота си, може да загуби всякакво желание да ви помогне. Пък и какво му е направил Катар?

— Знам. Работим по още една линия — съобщи му Лукас и описа отношенията между Барстад и Катар. — Тя ни оказва съдействие. Ще сложим бръмбари в апартамента й и ако той се разприказва, може да се окаже, че Ранди не ни трябва.

— Добре. Колкото повече доказателства, толкова по-добре. Все пак не изоставяйте Уиткоум. А с тази Барстад, ако запишете признанието му на касета и Уиткоум също го идентифицира, с Катар е свършено.

— А ако не каже нищо?

— По дяволите… ще изчакаме Уиткоум и ако той го разпознае, арестувайте Катар. Щом го приберем и влезем в дома му, ще пипнем компютъра му и всичко останало и има вероятност да намерим още нещо.

— Точно това си мислех — кимна Лукас.

— Защото има само нещо по-лошо от това да изгубим на процеса: той да убие още някого, докато ние душим около него.

— И особено ако медиите научат.

— Точно това си мислех — каза Таусън.

Уедър се беше обадила да пита дали ще излязат на вечеря.

— Случват се разни неща — обясни й Лукас. — Ще се прибера, ако мога, но най-добре не разчитай на това.

— Ето. Звучиш по-весело, отколкото през цялата зима.

— Да, ами… става напечено. — Падаше си по напечените ситуации. Говориха още няколко минути и после Лукас забеляза, че Марси му прави знаци, и приключи разговора: — Трябва да вървя. Викат ме.

— Тогава тръгвай.

Марси действаше бързо по задачите си.

— Джим Гибсън е свободен. Ще мине през „Радисън“ да вземе ключовете на Барстад и после ще отиде в апартамента й, за да го огледа. Елън каза, че в съседство има някакъв офис на „Калвър Сейлс“, където е удобно да се разположим. Току-що се чух със собственика, казва се Дейв Калвър и иска да говори с теб, преди да се съгласи.

— Ще хапна набързо и ще се върна там — каза Лукас. — Гибсън тръгна ли вече?

— Скоро ще пристигне.

Той отиде до кафенето, взе си пудинг от тапиока и чаша кафе, прегледа сутрешните вестници и отново пое навън. Гибсън стоеше до колата си на паркинга пред апартамента на Барстад. Когато зави и паркира, Лукас видя, че тя е пред вратата и отключва.

— По дяволите! — Какво правеше тя там?

— Каза ми, че сте се уговорили да дойде — отвърна Гибсън на неговия въпрос. — Не трябваше ли?

— Ще стане сложно, ако Катар се отбие за едно следобедно забавление — каза Дейвънпорт.

Вътре Елън се оправда:

— Все едно трябваше да се върна. Забравих си някои неща. Не мога да си измия косата с хотелския шампоан. Не се знае какво има в него.

— Но никой не трябва да те вижда.

— В момента Джеймс има лекция — обясни им. — А и не би дошъл чак дотук, без да се обади предварително, така че… — Сви рамене, усмихна се и предложи: — Хайде, ще ви представя на Дейв Калвър. Той е приятен човек.

— С какво се занимава?

— Продава големи ножове и месомелачки на разни ресторанти.

Калвър беше едър набит мъж, наближаващ шейсетте, и имаше мургаво четвъртито лице и сталински мустак. Когато влязоха, той беше в задната част на офиса си и късаше картонени кутии. Отзад се чу звънец и Барстад извика:

— Хей, Дейв, аз съм. И полицаите.

Стояха в малка приемна с три кресла и ниска масичка. Отгоре бяха разпръснати три списания за лов на елени, едно за четириколки, смачкан брой на „Ню Йоркър“ и брошури за автоматичните резачки за месо.

Калвър се подаде, каза на Елън:

— Здрасти, сладурано — и се представи на Лукас. Детективът се здрависа с него и му обясни какво искат да направят. — Лудата госпожица Одеяло ще се забърка ли в неприятности? — попита Калвър.

— Точно затова трябва да бъдем наблизо — обясни Лукас. — Не вярваме той да извади оръжие, но за всеки случай…

— Добре — съгласи се Дейв. — Единственият ми проблем е, че не искам да си имам разправии с някоя банда, която после да се върне и да разпердушини офиса ми. Отзад имам оборудване за четвърт милион.

— Само един човек е — каза Дейвънпорт. — Не е свързан с никого. Ако го пипнем, няма да се покаже от затвора поне през следващите трийсет години.

Калвър кимна:

— Добре, можете да използвате офиса ми. А ако имате приятели в ресторантьорския бизнес, дайте им визитката ми.

Магазинът на Калвър беше разделен на три: приемната отпред, която бе съвсем малка, два офиса зад нея и голям склад най-отзад. Гибсън ги огледа, измери, говори с Барстад, направи още няколко измервания и накрая избра един от средните офиси.

— Ако се наложи, мога да мина направо през стената — тук и тук, без да нанеса трайни щети — обясни той на Калвър. — Съгласен ли сте?

— Няма проблем… Ще си преместя нещата.

— Ще се чува ли достатъчно добре? — попита Лукас.

— Би трябвало да се чува чудесно — отвърна Джим. — Когато сложа микрофоните, и хлебарка няма да може да се промъкне незабелязано. Няма да ни трябват предаватели — ще използваме кабели. Дигитален звук. Искате ли и камера?

— Не знам. Има ли проблем с камерата? — попита отново Дейвънпорт.

— Така е по-рисковано — каза Гибсън. — Мисля, че мога да я поставя така, че той да не я види — в голямата стая във всички случаи, в спалнята или банята няма подходящо място — но си остава рискът Катар да я забележи. Щом камерата може да го види, и той може да види камерата. Поне обектива.

— Виж какво можеш да направиш.

— А съществува и въпросът с неприкосновеността на личния живот — добави Джим.

Барстад беше наблизо и попита:

— В какъв смисъл?

— Ако ти… се опитваш да го съблазниш… и след като сте спали заедно, той може да очаква някакъв физически контакт. Звукът е едно нещо, образите — съвсем друго.

Тя поклати глава:

— Действайте. Не се срамувам от тялото си.

И двамата я изгледаха. Лукас поклати глава и каза на Гибсън:

— Както решиш.

Когато приключиха и оборудването бе изпробвано, Дейвънпорт погледна часовника си и заяви:

— Свършихме за днес. Джим, ще ти бъда благодарен, ако закараш Елън до хотела. Всички трябва да се върнем тук, по местата си, утре по обед. Елън, двамата с теб можем да обсъдим тогава подхода ти към Катар: помисли какво можеш да кажеш, аз също ще помисля и утре ще уточним всичко. Нали? Всички ли знаят какво да правят?

Всички знаеха.

Лейн се обади по-късно във връзка с Катар.

— Изпуснах кучия син: тук има твърде много врати, по дяволите, и така и не разбрах откъде мина. Не си е вкъщи. Но вече го видях, знам кой е и ще го изчакам пред дома му. Ако се върне много късно, ще дойда пак рано сутринта. Утре със сигурност ще успея.

— Възможно най-скоро.

— Знам, знам.

24.

В осем и половина Марси се обади на Лукас, който още беше в леглото.

— Какво?

— Лекарите са говорили с Ранди късно вчера следобед — съобщи тя. — Казали са му, че може никога да не проходи и всичко останало. Той е превъртял. Обадих се там днес — на Робърт Лансинг, да се уговоря с него, че ще изпратя снимките веднага щом Лейн ги направи… и Лансинг ме осведоми, че засега споразумението отпада. Каза, че Ранди не иска да говори с никого, дори и с него. Започвал да пищи всеки път, щом някой влезел в стаята му. Извадил е всичките си системи — наложило се е сестрите да го вържат за леглото.

— Боже господи!

— Ами нали знаеш, ако там беше някой от нас…

— Да. — „Ако бях аз — помисли си Лукас, — рано или късно щях да тикна пистолета си под носа на Ранди.“ — Какво става с Лейн? Вече имаме ли снимки?

— Не още. На изчакване сме. Хванал е Катар на паркинга, но не успял да заобиколи достатъчно бързо, за да застане пред него. Проблемът е, че трябва да бъде срещу него, за да го заснеме в анфас. Ще стои в колата си цял ден, за да го издебне, като се появи.

— По дяволите, Марси! Кажи му да побърза.

— Даже и ако рискува Катар да го забележи?

— Не, не, не… Не трябва да го забележи. Това ще усложни всичко.

— Тогава имай търпение, Лукас.

— Нямам търпение. Аз съм шефът, по дяволите!

Катар седеше на бюрото си и опитваше да подреди диапозитивите за лекцията си. Предпочиташе да не използва повече от двайсет на час — студентите нямаше да могат да ги възприемат и запомнят, щеше да е принуден да претупа анализите, а в края на краищата бе добър преподавател — и освен това държеше диапозитивите да са подредени естетически. Мразеше светли, ярки образи непосредствено преди или след образи в тъмни краски. Все едно да сервира тежко ястие с много подправки заедно с леко, деликатно вино; така няма да се насладиш нито на едното, нито на другото.

Освен това, като жужене в дъното на съзнанието му, крееше страхът заради все по-силния интерес на медиите към Гробаря. Специален екип от професионалисти работеше на неговия хълм и ежедневно се появяваха тревожни съобщения за още трупове, които впоследствие се оказваха неверни. И предположения за чудовището, убило толкова много жени. Два телевизионни канала бяха платили на пенсионирани агенти от ФБР да направят профил на убиеца; профилите като цяло си приличаха, единият агент бе го описал като „крайно претенциозен към дрехите си“ и проявяващ същата придирчивост в личните си навици, както и в подредбата на гробището си.

Всичко това жужеше в дъното на съзнанието му, докато подреждаше диапозитивите, когато телефонът иззвъня. Той го вдигна с мисълта, че е Елън — наистина беше тя.

— Върнах се. — Звучеше странно задъхана. — Получи ли съобщението ми?

— Да. Може да се видим този следобед. Колко пари си приготвила за виното?

— Имам хиляда. Продадох едно огромно одеяло на звезди, онова, което изглежда като осветено от слънцето. Помислих, че хиляда са добро начало.

— Чудесно начало — каза Катар. — Слушай, ще донеса книгата си и можем да съставим списък, преди да тръгнем.

— Виж… не искам да издавам какво съм намислила, но… чувал ли си за сексуална асфиксия?

— Какво?

— Видях го в един филм снощи. Някакъв артфилм. Един се обеси — не съвсем, но достатъчно, за да се задуши — и когато полицаите го разпитаха защо го е направил, каза, че така се получавали най-прекрасните оргазми.

— Ами… чувал съм за това, но ми се струва болезнено. Доколкото знам, често се прави с копринени вратовръзки, но все пак ми се струва опасно. Може да настъпи мозъчно увреждане.

— О! Но ако човек внимава…

— Елън, не знам. Да изчакаме, докато дойда. Не ми се ще да отидем твърде далеч.

— Добре. До следобед. — Пак му се стори леко задъхана. Явно е правела нещо. — Но, Джеймс… помисли си по въпроса.

Изобщо не успя да го избие от главата си. Мислеше си за това, докато довърши подреждането на диапозитивите, и получи толкова силна ерекция, че почти го болеше. Можеше да направи нещо, за да я облекчи веднага, ако не беше лекцията. А по време на нея…

Една от девойките в курса по романтизъм бе почти съвършена: ясни, невинни сини очи, хубаво слабо тяло, къса руса коса. Щеше да бъде съвършена, ако не беше неизменната дъвка в устата й и слушалката в едното ухо. Опитваше се да слуша музика дори по време на лекциите му, докато той не й направи забележка. Раздразнена, тя изключи уокмена и му каза, че музиката й служела само като фон на лекцията. Винаги се опитваше да намери подходящо извинение.

— И какъв е този фон? — попита той. — Бетховен?

— „Енигма“ — отвърна тя. — „Екранът зад огледалото“.

— Моля ви…

Но днес тя седеше, опънала девствените си крака напред и леко към пътеката, чудесно стегнати в найлоновите чорапи, и беше облечена в тънък бял пуловер като филмовите звезди от петдесетте.

Той си мислеше за сексуалната асфиксия, опитваше се да говори за Жерико и внимаваше спортното му сако да не се разтвори и да се види ерекцията му. Можеше да си представи тази светлоока блондинка в леглото, плавната линия на гръбначния й стълб, стигаща до тила й, главата й, извиваща се в оргазъм, и въжето в ръката му…

Когато тръгна за ателието на Елън Барстад, вече бързаше, а грижите му за разследването за Гробаря бяха избутани в дъното на съзнанието му. Трябваше да я види веднага.

В джоба на панталона си носеше въжето.

Лейн се обади:

— Лукас, хванах го на излизане от сградата, докато вървеше към колата си. Получиха се добри кадри. Ще занеса филма в едно студио, където ще направят снимките за час, така че ще бъдат готови, докато ти отидеш там.

— Добре, но говори ли с Марси? Имаме затруднения с Ранди.

— Да, разбрах. Още нищо не се е променило, но няма да навреди, ако разполагаме със снимките.

— Добре. Направи ги. Казваш, че е излязъл от колежа?

— Да, тръгна в твоята посока. Бързаше.

Дейвънпорт, Дел, Маршъл и Гибсън бяха скупчени в средния офис с два телевизионни монитора — и двата свързани с камерата в дневната, всеки със свой записващ дек. Имаше няколко говорителя, два касетофона и четири мобилни телефона.

Лукас взе своя телефон и се обади на Барстад:

— Елън, той идва. Виж, ако не се получи или ако стане неприятно, просто го изхвърли. Ако не иска да си тръгне, викай за помощ. Добре ли си?

— Чудесно — отговори тя. — Не се тревожи, Лукас. Ще затварям.

— Луда за връзване — каза Гибсън.

Не я виждаха: беше в спалнята, където нямаше място за камера. Дори и да имаше, Дейвънпорт нямаше да се съгласи да сложат: не му се струваше редно да насочат камера към леглото й, макар че Барстад, изглежда, не се смущаваше от тази идея. В крайна сметка бяха решили, че стаята е твърде малка и оскъдно мебелирана. Катар беше ходил там няколко пъти и те не искаха да внасят промени само за да скрият камерата. Единствената камера беше скрита зад решетката на вентилационната шахта над входната врата, откъдето се виждаше цялата всекидневна.

Гибсън можеше да превключва звука от единия микрофон към следващия с помощта на прост плъзгач. Микрофоните бяха достатъчно чувствителни и се чуваше как Елън се движи, как отваря хладилника, как пуска водата в тоалетната.

— Още един микрофон и можехме да я чуем как пишка — каза Гибсън.

— Точно него ще пуснем на съдебните заседатели — усмихна се Дел. — Нашата свидетелка ходи по малка нужда.

Маршъл не одобри шегите им:

— Тревожа се за това момиче. Мисли си, че знае в какво се забърква, но греши. Та тя е почти дете.

— Твърди, че той не носи оръжие, нито пък нож. Ако отиде да вземе нож от кухнята, тя ще се разпищи и ние ще нахълтаме за дванайсет секунди.

Дванайсетте секунди не бяха предположение. Бяха ги засекли.

— Това е адски дълго време, ако някой реже нечие гърло или го удря по главата с чук — каза Маршъл.

— Да, така си е… И аз се тревожа. Но не разполагаме с друг вариант и смятаме, че имаме деветдесет и седем процента шанс всичко да е наред — рече Лукас.

Дел бе излязъл в приемната, докато Дейвънпорт и Маршъл спореха. Катар караше зелен аутбек и през стъклената врата се виждаше целият паркинг. Чакането ги изнервяше, докато слушаха как Барстад крачи из апартамента си. После Дел съобщи:

— Той е тук.

Лукас бързо набра номера на Елън и когато тя вдигна, й каза:

— Той е тук. Знаеш как да ни извикаш.

— Знам. Готова съм. — И затвори.

— Слиза от колата — съобщи Дел. Отдръпна се от прозореца и се отправи към вътрешния офис. — Започва се.

— О, по дяволите! Вижте това. — Гибсън се взираше в монитора. Бяха чули Барстад да отива до спалнята, след като затвори телефона, и сега, пет секунди по-късно, тя се появи отново — гола-голеничка. Вървеше към вратата и камерата.

— Божичко — промълви Лукас.

Дел долови особения им тон и се наведе към монитора да погледне.

— Сигурно е адски нервна — каза той. — Всъщност… тя е… Боже, не е зле. Съвсем в натура.

Елън погледна към камерата, когато се приближи до вратата, и на Лукас му се стори, че се усмихва.

— Побъркана ненормална…

Барстад отвори вратата и го подкани:

— Влизай бързо. Хладно е.

— Ммм. — Той обви с ръка ханша й и двамата се целунаха дълго и внимателно. Когато се разделиха, той каза: — Добре изглеждаш. Студът прави зърната ти много хубави. — Протегна се, нежно ощипа едното и леката болка я накара да си поеме дъх бързо и рязко.

— Джеймс, наистина имам нужда от нещо.

— Аз също — рече той. Носеше въжето в джоба си, но засега бе забравил за него. Тя го държеше за ръка и го дърпаше към спалнята.

— Чакай — спря Елън. — В спалнята е много тъмно. — Отиде до стената, където имаше сгънат футон^[9]. — Помогни ми.

Двамата заедно разгънаха футона на пода и тя започна да разкопчава дрехите му.

— Чакай, чакай, чакай — каза Джеймс, докато тя дърпаше ризата му, а после и колана. Панталонът се свлече до глезените му и той залитна, докато се опитваше да го изхлузи. В този момент тя го пое в уста, той се засмя, опита се да я избута и накрая се строполиха на футона.

— Боже опази — възкликна Гибсън. — Вижте.

— Това може да е проблем — каза Лукас. — Това може да е проблем, боже, адвокатът на защитата ще го извади на показ и ще я дискредитира като свидетел.

— Не знам — обади се Дел. — Тя е толкова спокойна и непресторена. Може би ще им каже, че харесва… О, боже.

— Може да й харесва, но да я дават по телевизията?

Маршъл излезе от офиса.

— Това е прекалено.

— Онзи е доста щръкнал — рече Гибсън.

— Мислиш ли? — попита Дел. — Аз щях да кажа, че не е много голям.

Както винаги става, сексът си има край и Барстад и Катар останаха да лежат на футона. Камерата не бе чак с толкова високо качество, но полицаите предполагаха, че и двамата са плувнали в пот и задъхани — мислеха така, защото всички в офиса бяха изпотени и задъхани. Лукас подушваше потта им.

Елън почти се съвзе и промълви:

— Джеймс. Ти беше готов. Какво си правил, преди да дойдеш? Беше изключителен.

Катар й се усмихна, но ушите му зазвъняха, усещаше фалшива нотка, някакъв покровителствен нюанс в тона й. Никога преди не беше го чувал.

— Благодаря. Ти умееш… да ме възбудиш много силно.

— Харесва ли ти да ме пляскаш? — попита тя.

Ето го пак. Онзи тон.

— Ако на теб ти харесва. Аз предпочитам хилките за пинг-понг.

Елън направи лека гримаса.

— От тях само ме болеше дупето, а не видях нищо.

— Но аз видях. И не мисля, че само те болеше дупето.

— Свършихме с това — каза тя. — Да опитаме нещо ново.

— Ще опитаме рано или късно. — Той се изправи. — Отивам до банята. Ей сега се връщам.

От офиса на Калвър го чуха в банята, водата в мивката течеше. На телевизионния монитор Барстад лежеше с гръб към тях, но веднъж-два пъти надникна през рамо към камерата.

— Това наистина я възбужда — каза Дел.

— Мен също — обади се Гибсън. — Чудя се как ли изглежда графикът й за срещи.

— Най-добре си дръж устата затворена — сопна му се Маршъл.

— Хей! — обърна се към него Лукас и Тери каза:

— По дяволите, Лукас, тя е точно копие на Лора. Ако знаех това…

Гибсън го прекъсна:

— Той се връща.

Катар вървеше към камерата, сега много по-малък. Носеше одеяло от спалнята и когато легна до нея, зави и двамата.

— Говорила ли си пак с онази жена? Лесбийката?

— Още не. Няма смисъл да говоря, ако ти не искаш да го направим.

— Добре. — Това го задоволи — поне на този фронт заплахата бе отпаднала. Почти чуваше въжето в джоба на панталона си да го вика. — Знаеш ли, разбирам защо някой като теб би се заинтересувал. Но аз… — Въздъхна и замълча.

— Тежък ден?

— О… и смъртта на мама… като си помисля, че онзи съдебен лекар и всички други я оглеждат. Казват, че причината за смъртта й не е установена, което… не знам — може би мислят, че смъртта не е естествена.

— Джеймс, когато си тръгнахме от съдебния лекар онзи ден… и ходихме по магазините, това малко ме смути. Искам да кажа, че изглеждаше, сякаш си забравил за нея.

— Какво? — Челото му се сбърчи. — Елън, правя това, когато съм разстроен. Знаеш, че обичам да пазарувам и просто бях много разстроен и…

Думите му излизаха все по-бързо и накрая тя вдигна ръка и каза:

— Добре, извинявай. — Обгърна с ръце коленете си. — Наистина не знам. Четох за Гробаря и той ми се струва толкова… жесток. Помислих си, че и ти изглеждаше малко жесток.

Той отново долови фалшивата нотка. Беше историк и критик и можеше да различи фалшива нота по-добре от всеки.

— Сравняваш ме с Гробаря?

— Не, не. Просто не ми харесва хората да са жестоки. — После тя му се усмихна и плъзна ръка към слабините му. — Е, може би съвсем малко понякога. Мисли ли за онова, което ти казах по телефона?

Мислите му препускаха: тя го разпитваше. Но на своя глава ли го правеше, или имаше още някой с нея? Дали някой не ги чуваше? За бога, дали някой не ги гледаше? Не посмя да се огледа. Каза:

— Мислех днес следобед — заради смъртта на майка ми… да направим нещо по-нежно. Нещо, което трае дълго.

Тя явно се разочарова и това потвърди подозренията му. Нещо ставаше, а той не знаеше какво.

— Защо не направим нещо изцяло орално? — Плъзна пръсти между краката й. — Още не съм бил там.

— Той сякаш избегна този въпрос — сподели Дел.

— Изглежда, известно време няма да има други въпроси — вметна Гибсън.

— По дяволите! — ядоса се Маршъл. — Някой трябва да те срита в задника.

— По-спокойно, приятел — каза Джим. — Когато свършим с това, ако искаш да се разправяме навън, ще дойда.

— Никой няма да се разправя — намеси се Лукас и се обърна към Гибсън. — Още един коментар за Барстад и ще те пратя да регулираш движението на някое кръстовище. — После каза на Маршъл: — А ти си задръж проблемите за себе си или ще те пратя да си ходиш откъдето си дошъл. Ясно?

По-късно, когато свършиха с втория рунд, Елън попита:

— Какво мислиш за Гробаря?

— Ами, предполагам, каквото и всички останали — каза той. — Че е луд. И има нужда от помощ.

— Смятам, че просто трябва да го заловят и да го затворят в някоя дупка, после да покрият всичко и да не кажат на никого къде се намира — заяви тя. — Това заслужава.

— Така е — съгласи се той. — Права си. — Катар се надигна и събра дрехите си. — Всичко се е измачкало — каза притеснено. — Ще ида да ги сложа на закачалки.

— В спалнята са — промърмори тя мързеливо. — Върни се бързо.

— Ти си твърде млада за мен, скъпа.

Джеймс бе изпаднал в паника. Елън два пъти беше отворила дума за секс с асфиксия, после три пъти спомена Гробаря — реши, че го разпитва, но пък…

Възможно ли бе всичко да е проява на лудостта й, на жаждата й за сексуални експерименти? Възможно ли бе Гробаря да я възбужда? И всичко това да е съвсем невинно?

Но защо долавяше фалшивите нотки? А те със сигурност бяха такива, нямаше спор. Сега и някои от усмивките й му се сториха фалшиви, а сексуалните коментари — прекалено драматични.

Най-големият проблем беше, помисли си той, че съвсем глупаво бе донесъл въжето. Ако наоколо имаше полицаи, ако го наблюдаваха, можеха да го пипнат с въжето. Не знаеше много за ДНК, но имаше най-обща представа какво представлява. А въжето сигурно бе пропито с ДНК материал — сигурно бе попило кръв — почти всеки път имаше кръв и кожа, и кой знае още какво.

В спалнята се огледа бързо, но не видя място, където да го скрие. Внимателно окачи дрехите си на закачалка, после извади въжето от джоба на панталона си, нави го на кълбо, излезе от спалнята и се пъхна в банята. Там имаше голяма полица с хавлии и кърпи и други принадлежности, подредени върху стоманената етажерка, поставена до едната стена. Пусна водата и пъхна въжето под най-долната купчина хавлии. Изми се, подсуши се и се върна в дневната.

Камера? Кой знае? Можеше дори да го възбуди, ако знаеше…

Тя го чакаше и го попита:

— А сега какво? Не искаш ли да пробваме това с вратовръзките?

— Някой друг път. Плаша се даже като си го помисля.

Пак сянката на разочарование — но доколко бе разочарована всъщност? Заради провалена конспирация или защото си мечтаеше за примка около врата?

— Джеймс, понякога си такъв страхливец.

Малко след три часа Катар си тръгна.

— Мислех, че ще излезем да купим вино — оплака се Барстад. — Имам пари, взех една книга и…

— Елън, ти напълно ме изтощи. Не мога да ходя по магазини за вино днес, освен ако не искам да получа удар. Следващия път ще отидем да купим, преди да правим секс. Честно казано, ти си малко… необуздана.

— А ти си страхливец. Понякога.

— Нищо не стана — въздъхна Дел, докато гледаха как Катар си тръгва.

— Но според мен момичето се нуждае от лечение — обади се Маршъл.

— Искам касетите — каза Лукас на Гибсън. — Ще ги взема със себе си. Не искам да се правят никакви копия, никакви монтажи. Слушайте какво, рискуваме работата си заради тази история. Ако се окаже, че Катар е невинен и той реши, че сме му устроили капан, за да направим този запис, ще стане много напечено.

— Хей, аз просто направих това, което ми каза — защити се Гибсън.

— Знам. Но все едно ще загазиш, ако това се разчуе. Ето защо ще взема касетите. Ще ги прибера в сейф и ако не ни потрябват за разследването, ще ги изгоря. — Поклати глава. — Може малката госпожица да ни е прецакала.

Стояха до прозореца и гледаха Катар, който вървеше през паркинга към колата си. Изглеждаше уморен и Лукас почти му съчувстваше: Барстад определено, без никакво съмнение, бе твърде необуздана. Взе касетите и каза на Дел и Маршъл:

— Връщаме се на Ранди.

25.

Лукас поиска да му осигурят полицаи за наблюдението на заподозрения. Тъй като Катар не знаеше, че го следят, използваха по един човек на смяна: един полицай наблюдаваше колата му, проследяваше го до работата, уверяваше се, че влиза на лекции, следеше къде ходи през деня.

— Ако започне да действа хаотично, ще ви осигурим подкрепление — увери Дейвънпорт първия полицай, който пое следенето. — По същество на този етап работата е като да наглеждаш малко дете.

Ченгето наблюдава къщата на Катар цялата нощ и после го проследи до работата му; колегата му го пое оттам, наблюдаваше движението му от кабинета към лекционната зала, после на обяд, по магазините, до погребалната агенция и отново в кабинета.

Лукас поддържаше връзка с него през целия ден, но се бе съсредоточил върху проблема с Ранди. Накрая реши, че най-добрият начин да се справят със ситуацията е да изпратят Марси.

— Той усеща жените близки. Може да се почувства близък и с теб, ако научи, че си била простреляна.

— Искаш да му покажа дупката от куршума ли?

Тя нямаше дупка от куршум, имаше белег, който приличаше на звезда и от който тръгваше дълга ивица на мястото, където хирургът бе направил разреза. Марси се държеше твърдо и Лукас го разбираше.

— Щом мислиш, че ще помогне. Трябва да решиш на място.

Дейвънпорт упражни известен натиск върху адвоката на Ранди, като се обади на обществения защитник и му обясни споразумението, което предлагаха. Общественият защитник отиде при Лансинг и му каза да приеме споразумението и да убеди Ранди. Бюрократичните маневри отнеха цялата сутрин и част от следобеда и накрая един от помощниците на окръжния прокурор се обади на Лукас:

— Говорихме с окръжния прокурор на Рамзи и обществения защитник там, ето какво е споразумението: ако Уиткоум може със сигурност да идентифицира мъжа от снимката и ни даде подробности за контактите си със заподозрения…

— Катар.

— Да, Катар. Ако може да направи това, от Рамзи ще променят обвинението от нападение с огнестрелно оръжие в обикновено нападение и ще свалят обвинението за разпространение на наркотици, вместо това ще го обвинят в притежание — ще получи от шест месеца до две години, които ще прекара в болница, защото толкова време ще му трябва за рехабилитацията според лекарите. С други думи, той се отървава с най-леката присъда, а ние ще платим медицинските разноски.

— Ние все едно ще трябва да ги платим, по един или друг начин — каза Лукас. — Значи сделката е уговорена?

— Всички се съгласиха, с изключение на Ранди. Идеята е да отидете там със снимките и да видите дали ще го убедите да говори.

— Ще изпратя Марси Шерил да разговаря с него. Той има специално отношение към мен.

— Както решиш. Той ни е нужен, иначе нямаме шанс с Катар.

Дейвънпорт и Марси отидоха в болницата заедно и по пътя обсъдиха възможните подходи.

— Той е сводник — каза Лукас. — Трябва да му покажеш малко улична наглост, като тази, характерна за проститутките, но като цяло кротувай, когато той те напада. Ще трябва да го изиграеш.

— Тези глупости никак не ми харесват. Затова никога не ме е бивало да работя под прикритие. Винаги ми се иска да стисна негодника за гърлото.

— Този път се цели малко по-ниско — пошегува се Лукас. — Ако успееш да го стиснеш за оная работа, ще можем да приберем Катар още днес следобед.

Лансинг чакаше пред стаята на Ранди. Изгледа Марси и попита Дейвънпорт:

— Коя е тази?

— Защо не попиташ мен? Стоя точно срещу теб — сряза го тя.

Адвокатът отстъпи крачка назад.

— Добре. Коя си ти?

— Аз съм сержант от полицията на Минеаполис и днес следобед никак не съм на кеф, така че ако не искаш да ти счупя носа, ти предлагам да бъдеш по-любезен. Аз съм тази, която ще говори с Уиткоум.

Лансинг погледна Лукас, който сви рамене:

— Аз винаги съм любезен с нея.

Робърт кимна рязко, сякаш му беше писнало от полицаите на Минеаполис.

— Добре. Ще кажа на господин Уиткоум защо си тук и после можеш да се пробваш. Ние не възразяваме, стига той да се съгласи, но е доста ядосан.

— Мога да го разбера.

Дейвънпорт изчака в коридора, като задържа вратата открехната, за да чува разговора вътре. Лансинг понечи да представи Марси, но Ранди каза:

— Разкарай я оттук. Разкарай я оттук, по дяволите!

Звучеше, сякаш се опитва да изпищи, но гласът му бе нещо средно между шепот и грачене, като че ли бе крещял шепнешком цял ден.

Марси се намеси:

— Знам как се чувстваш, Ранди. И аз бях простреляна миналата година. Още ходя на рехабилитация.

— Разправяй го на някой, който иска да слуша, шибана курво — изграчи раненият. — Жалко, че не са те улучили в шибаната глава.

— Ранди, трябва да я изслушаш — обади се Лансинг. — Тази сделка е най-добрата, на която можеш да се надяваш, това…

— Майната ти! Уволнен си. Искам друг адвокат. Останал съм без крака, мамка му… Чуваш ли това? — Лукас чу звук от удар и надникна през вратата. Ранди лежеше по гръб, но удряше краката си с ръка. — Тук няма нищо, няма нищо…

Робърт опита да хване ръката му и го зауспокоява:

— Хайде, стига, Ранди, трябва да спреш, ще се нараниш.

Една сестра нахлу в стаята покрай Лукас и извика:

— Какво става тук? Какво става?

Ранди притихна, погледна сестрата и каза уморено:

— Накарайте ги да се махнат оттук. Разкарайте ги.

— Той изобщо не ми даде шанс — оплака се Марси, докато излизаха от болницата. — Не ме остави да си отворя устата.

— Беше малко превъзбуден — съгласи се Лукас.

— Боже, изпитвам съжаление към него. Кара ме да си мисля… че съм извадила късмет миналата година. Няколко сантиметра по-наляво и щях да съм като него.

— Не — поклати глава той.

— Разбира се, че щях да бъда.

— Не. Няколко сантиметра по-наляво и щеше да си мъртва.

Тя спря.

— Няма да се върна с теб, ако ще ми се цупиш.

— Кой се цупи? — Той погледна назад към болницата. — Нещастното копеле.

След като си тръгна от апартамента на Барстад, Катар се прибра вкъщи и се просна на леглото, поболял се от тревоги. Но нищо не се бе случило. Дали не беше просто параноя?

Възстанови мислено всеки миг от сексуалната си битка с Барстад следобеда — беше по-скоро битка, отколкото игра — и докато го правеше, затвори очи в тишината на спалнята.

Фалшивите нотки ги имаше. Всяко нейно действие бе прекалено драматично. При другите им срещи тя се интересуваше от техниката на секса — направи това, направи онова. Този път бе като филмова звезда, като лоша актриса.

Тревожеше се за въжето. Ако тя огледаше рафта, щеше да го намери. Със сигурност щеше да попадне на него рано или късно. Той трябваше да си го прибере и да го скрие някъде, където никога няма да го открият. Ако полицията бе по петите му…

Дали полицията бе по петите му? Това бе въпросът.

Той се изправи, мобилизира се, пийна вода, взе два аспирина и отиде при колата си. Оставаше час до мръкване. Ако полицаите бяха наоколо… Мисли за това няколко минути, после се отправи към Музея на изкуствата. Бе нормално един специалист по история на изкуството да посещава музея, а което беше още по-хубаво, повечето хора паркираха по тесните улички около него и там не бе никак лесно да се намери свободно място.

Докато караше, наблюдаваше огледалото си за обратно виждане. Предположи, че ако го следи полицейска кола, тя няма да е точно зад него, така че се опита да огледа автомобилите, които бяха през два или три от неговия. Докато стигна до музея, си набеляза една сива американска кола. Беше на няколко години и напълно незабележима. Приближи музея, намали и започна да се оглежда за място, спря, когато намери съвсем тясно пространство, и се опита да паркира. Нарочно не успя и се върна на улицата.

Доколкото видя, сивата кола бе изчезнала. Отново пробва да паркира на тясното място, пак не успя, накрая се отказа и по-нататък зави веднъж, после втори път, продължи покрай гърба на музея, като караше по-бързо. Когато стигна до следващия ъгъл, сивата кола се появи отново зад него и сърцето му подскочи.

Беше прав. Следяха го.

Зави, намери друго място за паркиране по средата на пресечката между музея и парка. Започна да прави маневри и видя, че сивата кола спря на ъгъла, преди да завие. Беше сигурен, че мъжът вътре го наблюдава. Паркира, заключи вратата и без да поглежда назад, свърна зад ъгъла и се запъти към входа на музея.

Посети залите на импресионистите и постимпресионистите. Насили се да се забави повече. Гледа дълго и съсредоточено платно на Ван Гог, но не намери нищо в него. Бавно обиколи галерията, без да вижда наистина картините. Няколко човека се мотаеха наоколо, но никой от тях не срещна погледа му, нито му обърна внимание. След половин час вече не издържаше вътре и се отправи към изхода. Още не бе съвсем тъмно.

Изкара колата от мястото, където бе паркирал, и се отправи към дома си, не видя изобщо сивата кола, нито забеляза някоя друга да го следи. Дали не се бе заблудил? Отби се в един супермаркет, купи пуешко филе и хляб, мляко и овесени ядки и продължи към дома си. Нищо. Къде бяха?

До вечерта беше изтощен и отегчен едновременно. Отново се беше убедил, че го следят, и се страхуваше да излезе от къщата през нощта. Пак яде корнфлейкс — изгълта три купи, и се отдръпна от масата, заредил организма си със захар. Опита да гледа телевизия, да слуша музика, да чете. Нищо не задържаше вниманието му, но поне времето минаваше.

В полунощ си легна. Не можа да заспи, стана и си взе хапче. Сънят отново го отбягваше, надигна се и изпи още една таблетка. Унесе се, но бе неспокоен.

На следващата сутрин, на път за работа, отново ги откри.

— Ето те, тъпако, ето те — каза той, когато сивата кола се подаде иззад ъгъла, на две пресечки зад него. Не го следяха отблизо, но изглеждаха доволни да го наблюдават от разстояние. Дали бе възможно да са сложили проследяващо устройство на колата му? Реши, че е възможно. Отиде на работа, проведе семинара си, излезе за обяд; отскочи до погребалната агенция, за да избере ковчег за майка си. Оттам щяха да уредят вземането на тялото от съдебния лекар.

Вършеше всичко по инерция. Мислите му бяха заети основно с тревоги заради въжето.

Тя щеше да го намери, беше само въпрос на време. И ако не стореше нещо глупаво, например да си поиграе с него — ако просто се обадеше на полицаите и им разкажеше за въжето — те щяха да открият отпечатъците му по чудесната гумена дръжка.

Трябваше да си го вземе обратно.

Лукас и Уедър отидоха в един нов френски ресторант, наречен „Грас“. На вратата Лукас откри, че това е името на собственика и че в ресторанта сервират бира, така че веднага се почувства по-добре.

— Страхувах се, че ще трябва да избираме между ръжено уиски и вино — каза той. — Шибаните французи.

— Дръж се прилично. Знам, че обичаш нови ресторанти.

Това беше вярно, реши той, дори харесваше френската храна, ако не беше от вида „две кръстосани морковчета и един изпържен охлюв“. Получиха менюта, прегледаха ги и Уедър каза:

— Нищо не ми се струва апетитно.

Той я погледна над ръба на менюто.

— Ти си бременна.

— Не… не е от това. Просто не съм особено гладна.

— Това се случва за пръв път във френски ресторант. На мен много неща ми се струват апетитни.

— Може би ще хапна салата — реши тя. — И ще пия чаша вино.

Докато се хранеха, говореха за Ранди.

— Трябва да го убедим да проговори — каза Лукас. — Ще отида утре сутринта и ще опитам отново.

— Ами какво стана с госпожица Порнокралицата? Ще ходиш ли и при нея?

— Може би: ако нищо не се получи с Ранди, трябва да намерим нещо друго, което да го накара да предприеме някакъв ход. Но тази история с Барстад… Тя се държеше много по-ненормално от него. Той просто я следваше.

— Трябва да видя тази касета.

— В никакъв случай. Ако някога стигнем до съд и се наложи да я представим като доказателство, ще направя всичко възможно да остане в тайна. Казах на полицая в хранилището за веществени доказателства, че ако видя или чуя, че дори и част от този запис е излязъл наяве или че някой го е гледал, ще го пратя в затвора. Накарах го да ми повярва.

— Просто така.

— Да. Ще ни убият, ако някой външен види тази касета. Ще бъде като скандала със записа на полицаите от Лос Анджелис, които пребиха онези хора. Направо си представям как някой журналист многознайко се пеняви за това как сме използвали тази млада жена да направи такова нещо, за да измъкне признание от убиеца. Не знаехме какво се кани да прави тя, но като се започна, нямаше връщане назад. Ала никой няма да ни повярва, ако кажем, че е станало така.

— Нали си уведомил Роузмари.

— Разбира се.

— Какво каза на момичето?

— Малко й се скарах, но не трябва да си разваляме отношенията с нея — може да ни потрябва отново.

— За още едно подобно изпълнение?

— Не. В никакъв случай. Ако тя го направи отново, ще разбия вратата и веднага ще арестувам Катар. Втори път няма да позволим това да се случи.

Докато те си говореха, Катар излизаше от дома си.

Трудно бе взел това решение. Доколкото видя, само една кола го беше следила през деня. Не можеше да си представи, че по петите му има мрежа от преследвачи — вероятно само някой, който да го държи под око. Ако случаят бе такъв и ако той действаше много, много внимателно, може би щеше да успее да се измъкне незабелязано от тях. И щеше да се наложи да тръгне пеш: възможно бе да са поставили проследяващо устройство на колата му, а той нямаше представа как изглежда това нещо и къде може да са го сложили.

Облече се внимателно за излизането — в сиво и черно, с плетена шапка. Остави телевизора да работи и нагласи телефонния си секретар да се включва на първото позвъняване. Ако някой искаше да му се обади, това можеше да създаде впечатлението, че той си е вкъщи, на телефона. Включи лампата в кабинета си към едно реле с таймер. Щеше да светне в осем и да изгасне в девет и половина. Той трябваше да се върне до полунощ.

Взе картата на града, пъхна я в джоба си, увери се, че има дребни пари, и си каза:

— Това е лудост. — След което мина през гаража. Оттам можеше да излезе в задния двор, но в такъв случай щеше да се изложи на показ, на фона на бялата стена на къщата. Ала отстрани имаше жив плет…

Вътре бе непрогледно тъмно. Затвори вратата зад себе си и пипнешком тръгна към прозореца. Намери го, отключи го и бавно го плъзна нагоре, после прекрачи перваза и скочи в страничния двор. Ако полицаите бяха разположили мрежа от преследвачи — или както там му казваха — и го наблюдаваха от горния етаж на къщата зад неговата, можеше и да го видят. Но само ако гледаха внимателно, защото навън вече бе тъмно.

Той дръпна прозореца да го затвори, застина и се ослуша; чуваше се само шумът от колите. Постоя така две минути и тръгна покрай живия плет чак до алеята зад къщата. Пак не чу нищо. Пое надолу, прекоси улицата в края на пресечката и свърна по следващата алея.

Може и да го следяха, помисли си, но не можеше да си представи как. Той самият едва различаваше силуета си в тъмнината. Зави на север, към един район с магазини. Трябваше му телефон и такси.

Лесно намери и двете и се възхити на куража си, докато пътуваше на север през града към един търговски център над Кливланд авеню.

— Там — посочи той. — Магазинът за голф принадлежности.

— Искате ли да ви изчакам?

— Не. Един приятел ще ме закара на връщане.

Направи бърза обиколка на магазина, докато таксито се отдалечи достатъчно, после излезе навън. Беше на два-три километра от жилището на Барстад; не знаеше точното разстояние, но това нямаше значение. Закрачи бързо.

Какво щеше да прави, като стигне там?

Не знаеше точно. Да прави секс с нея? И после да си прибере въжето? Да й каже, че е загубил пръстена си? Усещаше го на кутрето си. Можеше да го свали, да й каже, че го е загубил, да го потърси, после да се отбие в банята и да си прибере въжето. Дори можеше да я накара да го закара до дома му…

Усмихна се на тази идея. Това щеше да бъде доста смело. Да я накара да го остави пред прага му. Полицаят отвън щеше да получи удар.

Вървеше и размишляваше. Какво да направи?

Тя го беше предала, това беше сигурно. Той сплете пръсти и разкърши ръце. Добре де, беше й малко сърдит. Беше го предала и имаше такава шия… Имаше такава хубава шия и го бе предала на ченгетата… Беше ядосан. Тя се бе престорила, че го обича, беше го използвала и после бе отишла при ченгетата…

Какво да прави?

26.

Когато Лукас се появи на следващата сутрин, Марси и Маршъл го чакаха.

— Най-добре върви в болницата — каза му тя. — Обади се общественият защитник и съобщи, че Ранди се е успокоил, но иска да говори с теб, не с мен.

— Казал ли е защо?

— Ранди казал, че иска да сключи сделката с шефа.

Дейвънпорт сви рамене.

— Тогава да приготвим снимките и да тръгваме.

— Всичко е готово. — Марси вдигна един плик. — Вътре са снимките на пръстените, които намерихте там, и на мъртвото момиче — Сузан. Уредих да дойде съдебен стенограф — общественият защитник няма да праща друг. Ще присъства и някой от отдел „Убийства“ от Сейнт Пол.

— И аз ще дойда — обади се Маршъл.

Докато пътуваха към болницата, Лукас се обади на Марк Уайт — полицая, който следеше Катар.

— Къде е той?

— В кабинета си. Крейг Боудън го проследи, докато влезе в сградата, а оттам го поех аз. Още не съм го видял, но след половин час има семинар.

— Стой наблизо. Може да успеем с идентификацията и в такъв случай ще го арестуваме.

Когато прекъсна връзката, Тери го попита:

— Мислиш ли, че Уиткоум ще го разпознае? Или е прекалено превъртял?

— Ранди е превъртял, но не е глупав. Ако мозъкът му работи и ако е сметнал, че сделката е достатъчно добра, ще направи каквото трябва. Той от това разбира — от сделки.

— Все се надявах да доживея този ден, но не ми се вярваше много. — Гласът на Маршъл стържеше като ръждясала врата.

Роб Лансинг чакаше в коридора с куфарчето си. До него стояха набита чернокожа жена със съдебна стенографска машина и детектив от Сейнт Пол, който се казваше Барнс. Лансинг не каза нито дума, само посочи стаята на Ранди и влезе вътре, следван от съдебната стенографка. Дейвънпорт пристъпи след нея, а Маршъл и Барнс — зад него.

Главата на Ранди бе повдигната и той бе възстановил малко от нормалния си тен, но всяка минута от напрегнатите двайсет и няколко години живот се бе отпечатала върху челото и бузите му.

— Вие наистина ме прецакахте този път. — Истерията от предния ден я нямаше.

— Чувствам се много зле заради това, което стана — каза Лукас. — Знаеш, че не те харесвам — известно ми е, че и ти не ме харесваш — но не бих ти пожелал това, което те сполетя.

— Да, да — кимна Ранди. Погледна съдебната стенографка и попита: — Коя е тая?

— Това е Люсил. Ще записва това, което казваме, за да няма съмнение относно споразумението — обясни Лансинг.

Жената беше приготвила машината си и чакаше.

Ранди погледна Дейвънпорт и Маршъл.

— Ясна ли е сделката? Вие плащате медицинските разноски и сваляте всички други обвинения?

— Точно така — кимна Лукас.

— Дайте да видя снимката.

— Имам шест снимки. Искаме да разберем дали ще разпознаеш на някоя от тях мъжа, който ти е продал бижутата. — Извади плика от джоба си, изтръска две групи снимки върху дланта си и свали кламера от едната.

— Знаеш ли името на този човек? — попита Маршъл.

— Обичайно им викам „копеле“, но мисля, че името му е Джеймс.

— Джеймс — повтори Лукас и погледна съдебната стенографка, която записваше всичко.

— Още една тухла — обади се Тери.

Ранди взе първата група снимки от ръката на Лукас, прегледа ги набързо и кимна към една от тях:

— Това е копелето. Джеймс.

Дейвънпорт я взе, показа я на Маршъл и после я подаде на Лансинг. На съдебната стенографка каза:

— Отбележете, че господин Уиткоум посочи снимката на Джеймс Катар и че полицаи Дейвънпорт, Маршъл и Барнс и адвокат Лансинг са свидетели. — Тя кимна и набра текста. — Сега ще дам на господин Уиткоум друга група снимки, всичките на Джеймс Катар. Това е с цел да потвърди първоначалното си впечатление.

Ранди взе снимките, отново ги прегледа и кимна:

— Той е.

— Той ли уби Сузан Бристър?

— Кого?

— Сузан Бристър е била убита в твоя апартамент. Имаме всички доказателства, Ранди — кръвта й бе из цялата стая.

— Копелето… — Ранди потърка лицето си с ръце. — Не мога да си спомня. Купонясвах цяла нощ и като се върнах, я намерих мъртва. Направо превъртях.

— Ти ли го направи?

— Не, човече, точно затова превъртях. Не съм го направил, иначе щях да си спомням. Качих се по стълбите, без да светвам лампите, и се препънах в нея, паднах и напипах една студена цица и едва не скочих през прозореца. После светнах лампата и видях всичката тази кръв… — Потрепери. — В тъмното само я опипах. Не знаех, че е убита.

— Кога за последно е идвал Джеймс у вас?

Той отново разтри лицето си.

— Не мога да си спомня.

Дейвънпорт отново отвори плика, изтръска снимките на двата пръстена, намерени у Ранди, и му ги подаде.

— Намерихме тези в дома ти — в скривалището ти. Те са били на една професорка от университета „Сейнт Патрик“. Помниш ли откъде ги имаш?

Ранди ги погледна и се почеса по главата.

— Намерили сте ги у дома? В скривалището ми?

— Да.

— Явно е станало, докато съм бил друсан, защото не помня.

— А какво помниш?

— Ами онази нощ исках да купонясвам. Веселих се цяла нощ. Свършиха ми парите и се върнах вкъщи, взех още пари, повеселих се още, после пак ми свършиха парите… Все ми свършваха парите и аз все ходех до вкъщи, за да взема още. Това помня: че ходех напред-назад и после как напипах онази студена цица.

— С кого се веселеше?

Ранди направи физиономия към Лансинг, който му кимна.

— С един, който се казва Ло Андрюс.

— Знам го — обади се полицаят от Сейнт Пол. — Живее близо до Комо. Обикновено даже от прозорците му излиза пушек.

— Точно той е — потвърди Уиткоум.

— Не знаеш кога е била убита Сузан, нито кога за последно си виждал Джеймс.

— Ако Джеймс ми е дал тези пръстени, явно е дошъл, когато съм бил друсан — каза Ранди.

Говориха още известно време, но не научиха нищо съществено. Навън в коридора Лукас помоли детектива от Сейнт Пол да му даде адреса на Ло Андрюс и Барнс се обади на колегите си в отдел „Наркотици“ за точния адрес.

От колата Дейвънпорт се обади на Марси:

— Той идентифицира Катар. Ще го арестуваме. Уреди да получим заповед за обиск в дома му.

— Чудесно! Веднага ще се заема. Дел иска да говори с теб.

Тя подаде слушалката на партньора му, който попита:

— Да дойда ли с теб?

— Разбира се. Той е в „Сейнт Патрик“. Чакай ме там. Лейн някъде наоколо ли е?

Лейн взе телефона и Лукас му продиктува адреса на Ло Андрюс.

— Намери този човек — от полицията в Сейнт Пол ще ти осигурят някой детектив от „Наркотици“, който да те придружи — и го разпитай за онази нощ. Дали някой е ходил с Ранди до тях, дали някой не е видял нещо…

— Ще ти се обадя следобед — обеща Лейн.

— Никога не съм си мислил, че ще видя това — каза Маршъл. — По дяволите!

Лукас го погледна. Тери сякаш се потеше. Беше си взел кола от автомата в чакалнята на болницата и когато я вдигна да отпие, ръката му трепереше.

— Добре ли си?

— Ами не съм на прага да получа удар или нещо такова, но кръвното ми сигурно е деветстотин на деветстотин. Искам да измъкна този кучи син от класната стая… Той е учител, по дяволите! Учител.

— Е, и учителите понякога са също толкова ненормални, колкото и всички останали. Имали сме проблеми с не един.

Маршъл седеше и се взираше в прозореца, устните му се движеха, сякаш изричаше безмълвна молитва, но беше чул Лукас и изведнъж се усмихна и сякаш се поотпусна.

— Да, прав си. Разправял ли съм ти за онзи странен възрастен белокос учител от Ривър Фолс? Имам приятел, заместник-шериф в съседния окръг, който се кълне, че това е истинска случка… Не съм ли ти я разправял, историята за мъжа и ламата и голф клуба? Не? Както и да е…

След две минути Лукас се смееше. Но като поглеждаше от време на време Маршъл, виждаше мъката, която тегнеше в очите му въпреки веселата история.

Арестът стана почти както Катар го бе сънувал в кошмарите си, като се изключи липсата на детективи с меки широкополи шапки. Беше в кабинета си и чу гласа и стъпките в коридора — суматохата от движението на няколко човека и един приглушен глас. Обърна глава, изпъна гръб и се ослуша. След секунда вратата се отвори и един тъмнокос мургав мъж с разкошен графитеносив костюм се показа на прага и попита:

— Джеймс Катар?

Зад мъжа с костюма имаше още двама мъже и Бърнс Гудуин, президентът на колежа.

Катар се изправи и опита да си придаде озадачен вид.

— Да?

— Той леко превъртя — разказа Лукас на Марси. — Отрече всичко и после започна да плаче — наистина, ревеше с глас. Ридаеше. Мисля, че това разочарова Маршъл. Той очакваше съпротива, а видя някакво размекнато същество.

— Къде е той? Тери?

— Още е в затвора, обсъжда с окръжните прокурори случая в Уисконсин. Ако намерим нещо в къщата му, може да му предявят обвинение и там.

— Каква е разликата? Все едно, ще му дадат трийсет години.

— Ако го пипнем ние. Иначе, ако открием нещо, свързано със случая в Уисконсин, може да има друг процес.

След като говори с Марси, Дейвънпорт отиде да съобщи на Роузмари за ареста.

— Още една точка — каза тя.

— Ако го пипнем. Таусън се тревожи, че показанията на Ранди не са много убедителни.

— А, пипнали сме го — увери го тя. — С Ранди и бижутата, с достъпа му до всички жертви и със справката от колежа в Уисконсин… пипнали сме го.

Лукас се върна при Марси.

— Ще отида в къщата на Катар да видя какво става там — каза й. — После ще се прибера вкъщи да подремна. Да се позанимавам с колата. Такива работи.

Телефонът иззвъня и тя му направи знак да почака, вдигна слушалката, слуша известно време и рече:

— Изчакайте за момент, ще проверя дали е тук. — Натисна бутона за изчакване и му съобщи: — Обажда се онзи Калвър. Трябвало спешно да говори с теб.

— Ще се обадя. — Взе телефона. — Лукас Дейвънпорт.

— Здравейте. Слушайте, вие ли сте завели Елън някъде? Искам да кажа, знаете ли къде е тя?

— Не… беше си у дома последния път, когато я видях. Какво става?

— Не съм я виждал. Обикновено се отбива за чаша кафе или аз ходя при нея, но сега е заключено. В момента отвън има групичка жени, които я чакат. Трябвало да имат час по тъкане и казват, че винаги ги предупреждавала, ако се налагало да отмени часа. Не вдига телефона си. Не виждам вътре, защото стъклото е матирано, но доколкото мога да различа нещо, ми се струва, че разни неща са преобърнати и разхвърляни.

— Чакайте там. Веднага идвам. — Лукас затвори телефона, огледа се за Дел, видимо неспокоен, и измърмори: — По дяволите! — След което се отправи към вратата.

— Какво? Какво? — извика Марси след него. — Къде отиваш?

— Обади се на диспечера и му кажи, че искам патрулна кола веднага отпред… Веднага — викна през рамо. Тичаше по коридора, когато видя Маршъл да носи кофичка плодово мляко и чаша кафе. — Тери, хайде, Тери… — Продължи да тича и Маршъл побягна след него, внимавайки да не разлее кафето.

— Какво е станало? Какво е станало?

Една патрулна кола завиваше през улицата към входа и шофьорът махаше на Лукас. Той отвори предната врата, а Маршъл се пъхна отзад.

— Карай натам, през Хенипин Бридж, с лампа и сирена. — Шофьорът кимна и потегли бързо, промъквайки се между колите като акула. Дейвънпорт се обърна към Маршъл: — Никой не може да намери Елън Барстад. Дейв Калвър, съседът й, казва, че през прозореца апартаментът й изглежда обърнат наопаки.

— Не, не — изрече Тери, шокиран. — Не и това момиче. Нали го следяхме, не може да го е направил.

— Може да е фалшива тревога.

Лукас започна да упътва шофьора, след като поеха по „Хенипин“.

— Имам лошо предчувствие. Много лошо — каза Маршъл.

— Тя не е родом оттук. Може да се е изплашила и да си е отишла у дома.

— Не, не мисля. Определено имам лошо предчувствие.

Лукас кимна.

— И аз.

Бяха по средата на пътя, когато Дел се обади.

— Какво, по дяволите, става?

Дейвънпорт му обясни с три изречения и Дел каза:

— Ще се видим там.

Спряха на паркинга пред офиса на Калвър десет минути след като Лукас и Дейв се бяха чули по телефона. Дейвънпорт изскочи навън, забеляза го да говори с две възрастни жени и отиде при него. Маршъл го следваше по петите.

— Има ли хазяин? Кой има ключове?

— Има управител, но той обикаля сградите. Имам мобилния му телефон.

— Обади му се и питай къде е — нареди Лукас.

Калвър бързо влезе в офиса си. Тери вече притискаше лице към стъклото на вратата.

— Прав е, наистина изглежда, сякаш някои неща са преобърнати — каза той.

Дейвънпорт притисна лице към стъклото и засенчи с длани очите си. Една от рамките бе съборена на пода.

— По дяволите! — Дръпна се назад и отиде до вратата на Калвър. Той вървеше към него, долепил мобилния телефон до ухото си. В момента казваше:

— Къде се намирате? Налага се да влезем.

Лукас попита:

— Къде е?

— В Хопкинс. Може да пристигне тук за двайсет минути.

— Остави. Имаш ли нещо, с което да счупим стъклото?

— Ето — намеси се Маршъл. Бръкна в якето си и извади масивния магнум .357. Наклони пистолета настрана, сякаш беше правил това и преди, застана близо до стъклото и го удари с дръжката. От удара се образува голяма колкото монета дупка в стъклото. Удари още веднъж леко и парче от стъклото се отчупи. Тери внимателно се пресегна през дупката и отключи.

Дейвънпорт влезе пръв. Рамката беше на пода и…

— Стъпвайте внимателно — нареди рязко. Посочи следа от кръв.

— О, не, боже, не… — Маршъл се обърна към вратата, където стоеше Калвър, и му каза: — Стой там. Не пускай никого да влиза.

Пристъпваха внимателно покрай петната кръв. Стигнаха до вратата на дневната. Лукас я бутна да се отвори, едва докосвайки я с пръст, и прошепна на Тери:

— Не пипай нищо.

Елън Барстад лежеше до мивката. Беше напълно облечена и мъртва. Не бе удушена. Главата й лежеше в локва от съсирена кръв, а наоколо имаше засъхнали пръски. Задната част на главата й очевидно липсваше.

— Добре, да извикаме някои хора. — Лукас погледна Маршъл. Очите му бяха затворени и той притискаше длан по средата на лицето си, от брадата до челото. — Тери?

— Да, да… По дяволите, Лукас! Мисля, че ние й причинихме това.

Дейвънпорт преглътна веднъж, опитвайки да прогони киселия вкус в устата си, и поклати глава. Огледа цялата кухня и видя един чук.

— Оръжието.

Маршъл свали ръце от лицето си.

— Трябва да е било нещо подобно, за да нанесе такива поражения. — Беше по-близо до чука и пристъпи към него. — Май е избърсан. Виждам чертички като от хартиени кърпи.

— Да излизаме оттук, преди да сме прецакали нещо — каза Лукас. — Трябва да извикаме хората от лабораторията.

Дел пристигна пет минути по-късно и ги видя да залепят с тиксо парче картон върху дупката на стъклото. Тъкмо свършиха, когато той се приближи. Погледна ги.

— Не ми казвайте.

— Мъртва е — уведоми го Лукас. Дел тръгна към вратата и той го предупреди: — Внимавай, в ателието има кръв. Не пипай вратата, когато влизаш отзад.

Дел изчезна вътре, но се върна само след минута. На лицето му бе изписано същото изражение като на лицето на Тери.

— Кога го е направил?

— Изглежда, снощи — предположи Дейвънпорт. — Кръвта е започнала да засъхва. Може би ще успеят да измерят температурата и да определят по-точно. Залепихме дупката на вратата, за да не охладим въздуха вътре.

— Боже, той явно напълно е превъртял — каза Дел. — Изглежда, я е преследвал още от входната врата, може би е грабнал чука от онази рамка…

Лукас го прекъсна:

— Сигурен ли си, че чукът е неин?

— Да, почти съм сигурен. Видях го там онзи ден, а сега го няма на мястото му. Взел го е, замахнал е, ранил я е, но тя е успяла да стигне до кухнята.

— Дано кучият син да е бутнал вратата с голи ръце — процеди Лукас. — Така би направил всеки, за да нахълта бързо — ще бутне вратата с длан.

— Проблемът е, че той е бил тук — каза Маршъл. — И ние го имаме заснет. Даже и да е отворил вратата с ръка, може да каже, че го е направил по-рано.

— Да, но ако има съвсем нов отпечатък на вратата, може да го използваме като доказателство. По дяволите, защо не я накарахме да се махне оттук? Защо не я настанихме другаде?

— Защо го е направил? Това не прилича на никое от другите убийства.

— Прилича на убийството на Нойман — рече Лукас.

— Ако той е убил Нойман. Това ще бъде трудно за доказване — отбеляза Дел.

— Хей, ти на чия страна си, по дяволите? — ядоса се Лукас.

— На твоя страна съм, но мисля за съдебния процес — сопна се Дел. — И това ме тревожи. Имаме за свидетел Ранди, който се друса с кокаин, и тези несвързани убийства в „Сейнт Патрик“, които са близо до него, но никое не е в стила на Гробаря, а което е още по-лошо…

— Кое е още по-лошо? — тросна се и Дейвънпорт.

— … което е още по-лошо — наш човек го наблюдаваше по времето, когато той би трябвало да е дошъл тук, за да я убие. — Дел кипна и мушна с пръст Лукас. — Как е направил това, умнико? Какво ще стане, когато го научат в съда? Ако извадим Ранди от уравнението, оставаме с празни ръце, а Ранди има мотив да ни каже каквото искаме да чуем. Мислиш ли, че адвокатът на Катар няма да вдигне шум за това?

— О, боже — въздъхна Лукас.

— Адвокатите ще кажат точно това — включи се и Маршъл. — Не можем да го оставим да се измъкне. Няма начин.

— Няма да го оставим. Трябва да го пратим в затвора за много дълго — настоя Лукас.

Всички останаха, изчакаха, докато специалистите от лабораторията не приключиха работата си, видяха как изнасят тялото. Зъбеха се един на друг от време на време, всички бяха в лошо настроение. Лукас два пъти говори с Роузмари по телефона, за да я информира, позвъни и на Марси. Когато изглеждаше, че нищо повече не може да се открие у Барстад, попита Дел:

— Ти си с кола, нали?

— Да.

— Хайде да отидем до къщата на Катар. Би трябвало още да я претърсват. Да видим какво са намерили.

— Ще ти кажа едно: той може много добре да е почистил след себе си тук, но е имало кръв по него, когато си е тръгнал — отбеляза Маршъл. — Кръв по палтото или по панталона, по обувките — все трябва да има нещо.

Докато пътуваха към къщата на Катар, Тери сякаш се сви отзад.

— Добре ли си? — попита го Лукас.

Маршъл заговори несвързано:

— Моята госпожа умря две години след като се оженихме. Беше бременна. Един ден катастрофира, имаше сняг по пътя, не много. Тя се състезаваше със сестра ми коя ще роди първа: и двете забременяха по едно и също време, бяха рамо до рамо… само дето моята госпожа така и не стигна до финала.

— Не се ли ожени повторно? — запита Дел.

— Сърцето ми не пожела — отвърна той. — Още мисля за Джун всяка вечер, преди да си легна. Докато Лора растеше, беше ми като дъщеря, ходех там почти всеки ден. Когато тя изчезна, не можах да направя нищо. Уж съм голям полицай, зная всичко за всеки, а не можах да намеря собствената си дъщеря, по дяволите…

Той продължи още известно време, а Лукас и Дел се спогледаха едновременно. И двамата си мислеха едно и също, докато слушаха Маршъл: гледай ти!

Къщата на Катар бе спретната и красиво обзаведена. Един специалист криминолог — Грег Уебстър, ръководеше екипа, който я претърсваше, и когато видя Лукас, Маршъл и Дел на пътеката към верандата, излезе навън и ги посрещна с думите:

— Вече чух.

— Намерихте ли нещо полезно?

— Не много. Намерихме чифт женски обици в скрина. Изглеждат доста хубави, така че може и да излезе нещо от тях. Трябва да проверим всички жертви, които вече са идентифицирани… Говорихте ли със Санди Макмилън? Чух, че тя открила нещо в кабинета му.

— Какво?

— Не знам. Някой просто спомена, че била доста въодушевена от нещо, свързано с компютъра.

— Трябва ни справка за телефонните му разговори за възможно най-дълъг период от време — каза Лукас. — Проверете дали е имал мобилни телефони… Трябва да разгледаме фотоалбумите, да проверим за някакви снимки из къщата, някакви негативи, нещо, което може да е взето като сувенир от жертвите.

— Знаем — кимна Уебстър търпеливо. — Действаме по всичко това.

— Погледнахте ли в пералнята?

— Да. Празна е. Няма нищо и в сушилнята.

— Санди още ли е в кабинета му?

— Не знам, беше там преди час.

Макмилън се беше върнала в управлението. Когато Лукас най-после я откри, тя бе в неговия офис и говореше с Марси.

— Грег Уебстър каза, че си намерила нещо в компютъра му в колежа.

— Не. Не открихме нищо и това е интересното. Инсталирал си е нов хард диск в деня след като съобщиха за откриването на Аронсън. Записал е някои файлове от стария хард диск и ги е преинсталирал на новия — датите са в компютъра. Въпросът е защо му е било да го прави? Щом е могъл да запише файловете, значи старият хард диск си е работел. Може и да е бил пълен.

— Глупости. Искал е да се отърве от доказателствата. Обзалагам се, че е имал Photoshop или някоя от другите подобни програми и някои от онези рисунки.

— На новия няма нищо.

— Провери дали няма някакъв софтуер.

— Никакъв софтуер, освен Word и някакви други дреболии. Има достъп до интернет, така че ще опитаме да открием нещо по тази линия. Ще трябва да се свържем с интернет доставчика му и да видим какво се пази при тях като информация.

— Изглежда, той се движи една крачка преди нас — каза Лукас. — Продължавай да ровиш. Но тази информация за новия диск е полезна.

Разказа на Дел и Маршъл за това и Тери отбеляза:

— Още една тухла в стената.

— Засега няма стена — рече Дейвънпорт. — Само много тухли.

Стояха на тротоара пред къщата на Катар, готови да тръгват, когато се появи Крейг Боудън — дребен мъж с жълто яке. Той паркира малко по-нататък и изтича до тях. Лукас забеляза, че надолу по улицата две жени седяха на верандата си и наблюдаваха. Всички знаеха…

Боудън изглеждаше изплашен: той бе полицаят, който трябваше да следи Катар през нощта.

— Дори си водих записки — обясни им. — Лампата светна. Лампата изгасна — всичко. Телевизорът работи. Телевизорът е изключен.

— Може ли да е излязъл отзад?

— Да, може — но не с колата си, разбира се. Но ако е искал да се измъкне, можел е да го направи. Аз бях сам, нали уж той не знаеше, че е под наблюдение.

— Ами тази сутрин? Носеше ли нещо, като излезе?

— Не можех да видя какво е натоварил в колата си, защото тя беше в гаража. Когато слезе пред „Сейнт Патрик“, носеше куфарче и торба.

— Торба?

— Като от супермаркет.

— Дрехите — вметна Маршъл.

— Не го ли видя да прави нещо с торбата?

— Не… просто влезе вътре и повече не го видях. Марк Уайт го пое оттам.

Обадиха се на Уайт. Той не бе забелязал торба в ръцете на Катар.

— Аз всъщност изобщо не го видях — само седях и чаках, а после се появихте вие и го арестувахте.

Пак се обадиха на Санди Макмилън, която беше претърсвала кабинета му.

— Аз бях с още двама колеги, може те да са намерили нещо и да не са ми казали, но не съм виждала никаква торба. Сигурна съм, че нямаше никакви дрехи. Щях да чуя, ако имаше.

— Значи торбата е още някъде в сградата — обнадежди се Лукас. — Кой иска да отиде да я търси?

Тримата отидоха в „Сейнт Патрик“ заедно, но не се надяваха да намерят нещо. Вече бяха обикаляли твърде много почти без резултат — един от онези дни, когато нищо не се получава както трябва.

Откриха един портиер — старец със зачервен като на пияница нос, който им каза, че всички кошчета за боклук в сградата вече са изпразнени. Не помнеше да е зървал кафява торба и със сигурност не бе виждал торба с дрехи.

— Обаче може и да съм я пропуснал. Изхвърлям всички торби с боклук в един голям контейнер навън. Ако искате, ще отида да ги изсипя. Не са толкова много.

Всички излязоха с него при контейнера. Портиерът донесе стълба, качи се по нея, скочи в контейнера и започна да изхвърля торбите с боклук. Имаше петнайсет чувала — по един от всяка от вградените шахти за боклук в сградата. Старецът донесе чисто нови торби и всички се заеха да отварят чувалите и да прехвърлят съдържанието им в тях, след което ги хвърляха обратно в контейнера.

— Пфу! — изсумтя Дел, когато свършиха. — Само дето се умирисахме.

— Какво, по дяволите, може да е направил с тези дрехи? — попита Лукас.

— Ще ви кажа какво бих направил аз — каза портиерът. — Щях да ги занеса долу при пещта. Тя е на газ, но е толкова голяма, че вътре може да се кремира и шопар. Чифт панталони ще изгорят като мушица на свещ.

— Покажете ни — помоли го Дейвънпорт.

Слязоха и като видяха бучащите пламъци, Маршъл възкликна:

— Боже мили!

— Дали Джеймс Катар знае за това място? — попита Лукас.

— Малкият негодник израсна тук. Вреше се из всяко ъгълче на колежа още откакто проходи. Тук няма кътче, което той да не познава. Пъхал се е из всички тайни дупки — сигурно познава сградата по-добре и от мен.

— Добре. Хайде да изгасим тази пещ. Ще изпратим някого да огледа, да потърси останки от ципове или копчета, нещо такова.

— Истинска гадина — каза портиерът.

— Не го ли харесвате?

— Не го харесвам още от едно време. Все се прокрадваше, малкият негодник. Неведнъж ме е стряскал с това промъкване. Отивам някъде и най-неочаквано Джим изскача на сантиметри от мен, без изобщо да съм го видял, че се задава.

— Знаете ли, че е арестуван?

— Да. И мисля, че сигурно е виновен.

Докато излизаха от сградата, Лукас заговори:

— Трябва да проверим кофите за боклук около жилището на Барстад, може да намерим нещо със следи от кръв. Също и таксиметровите компании: ако той се е досетил, че го наблюдаваме, и се е измъкнал незабелязано, все отнякъде е взел такси. Да проверим за курсове някъде от района на дома му до квартала на Барстад. Какво друго?

— Ще се свържа отново с ФБР и ще ги притисна за проверките, свързани с интернет — каза Дел. — Ако можем да докажем, че е посещавал тези порносайтове и че е разчистил компютъра си точно в деня след като историята с Аронсън излезе в медиите, това ще е силен аргумент.

— Още една тухла — вметна Маршъл. — Ами ако не той е убиецът?

Лукас обмисля въпроса около минута и попита:

— Според теб каква е вероятността за това?

— Два процента и намалява — каза Дел.

— Един процент и намалява — включи се Тери.

— Само един кървав отпечатък или негова дреха с нейната кръв по нея — само това ни трябва.

— Не можем да го изтървем сега. Просто не можем — настоя Маршъл.

— Хей… — подвикна му Лукас.

Тери го изгледа продължително, после уморено се протегна.

— Мисля да се прибера вкъщи. Ще навестя сестра си, ще се отбия в службата, ще оправя механизма на вратата на гаража.

— Ще го пипнем — успокои го Дел.

— Разбира се — кимна Маршъл. Погледна за миг Дейвънпорт, после извърна глава. — Ще се видим утре може би.

— Почини си — каза му Лукас. — Правим всичко по силите си.

27.

Уедър го намери да седи пред телевизора — гледаше новините с бира в ръка.

— Лош ден? — попита го.

— Повече от лош.

Тя свали палтото си и предложи:

— Започни отначало.

Той започна да разказва и завърши с думите:

— Така че може да сме виновни за смъртта на Елън Барстад и е възможно този тип да се измъкне ненаказан. Мисля, че имаме достатъчно доказателства — не можехме повече да го държим на свобода, не и след смъртта на Нойман и майка му. Той напълно губи контрол. Убива всички. Явно е в някаква маниакална фаза.

Уедър бе шокирана от смъртта на Барстад. Не можа да каже нищо, освен:

— Ще го пипнете.

— Да… Но знаеш какво ще направи в крайна сметка окръжният прокурор. Ако не успее да сключи някакво споразумение с него, ще иска да го съдим по комбинирано обвинение, а това винаги е рисковано.

Комбинираното обвинение вадеше на показ всяко доказателство, колкото и несигурно и косвено да е, развиваше всеки възможен сценарий на убийството, включваше множество показания от експерти психиатри и използваше цялото това шоу, за да докаже аргумента, че дори и това конкретно убийство да не може да бъде доказано, обвиняемият със сигурност е извършил нещо друго, за което трябва да бъде изпратен в затвора, и че трябва да бъде осъден като заплаха за обществената безопасност. Идеалният съдебен заседател е едновременно изплашен и боязлив; един скептик сред съдебните заседатели би могъл да провали всичко. А и комбинираните обвинения винаги оставяха лош вкус в устата на всички. Не като доказаното убийство.

— Трябва ти неоспоримо доказателство.

— Доближавахме се до това толкова пъти — промърмори Лукас. — Ако намерим само една снимка. Само една дреха с кръв по нея. Нещо…

Лукас стана късно на следващата сутрин и когато пристигна в офиса, Маршъл вече бе там.

— Мислех, че ще починеш ден-два.

— Не мога да стоя настрана — обясни Тери. — Но вече ми писна.

— Лейн иска да му се обадиш вкъщи — каза Марси на Лукас. — Оставил е съобщение на телефонния секретар да му позвъниш, независимо от часа.

Дейвънпорт позвъни и Лейн се обади с натежал от съня глас:

— Току-що си легнах. Преследвах онзи Ло Андрюс из целия град. Накрая го открих някъде по изгрев-слънце.

— Той имаше ли нещо в себе си?

— Да. Малко кокаин, така че го прибрахме в ареста в Рамзи. Задържахме го до вземане на показания. Обаче и арестуването го стресна достатъчно.

— Ясно. Какво стана?

— Каза, че бил с Ранди в нощта, когато е била убита Сузан Бристър, и че на приятелчето му свършили парите, така че отишли до някакъв банкомат и Уиткоум изтеглил дневния си лимит. После и тези пари свършили, така че се върнали в апартамента му, взели някаква стереоуредба и я продали на улицата, но и тези пари свършили, така че оставили Ранди у тях — но след един час той се появил отново с четиристотин долара, за които казал, че ги взел от някакво бяло копеле.

— Охо? Мислиш ли, че е бил Катар?

— Използвах заповедта за арест на Катар и отидох в банката да проверим кога е теглил пари от банкомат. Изтеглил е четиристотин долара от един банкомат на Гранд авеню, на около осем пресечки от Ранди, в нула часа и трийсет и осем минути същата нощ.

— Мамка му, Лейн!

— Какво да ти кажа? Много ме бива.

— Наистина те бива. Ще го осигуриш ли черно на бяло?

— Искам първо малко да поспя. Ще се срещна с адвоката на Ло Андрюс в три следобед. Вероятно няма да предявим обвинение за кокаина и ще вземем официално показанията му.

Когато Лукас затвори телефона, Маршъл, който се бе настанил на бюрото на Лейн, попита:

— Още една тухла ли?

— Доста добра. Можем да докажем, че Катар е бил на осем пресечки от дома на Ранди в нощта, когато Сузан Бристър е била убита. И това не е всичко…

Той обясни останалото и Тери каза:

— Това е добре, но знаете ли какво щях да направя, ако бях адвокат на Катар? Щях да заявя, че той пуши марихуана, даже много марихуана, от време на време дори смърка и по малко кокаин. Човек на изкуството е, нали така? Ето откъде познава Ранди. А Ранди е привлечен към Катар заради хората, които той познава — така се е запознал с Нойман и с майката на Катар и всички останали. Ще изкарам, че Ранди е убиецът. Имаме мъртва жена, удушена по същия начин като всички останали, в апартамента на Уиткоум, където неговите отпечатъци са навсякъде, и то кървави, освен това той се е опитал да застреля полицай, който е дошъл да обискира жилището му…

— Той е бил твърде млад по времето на първите убийства.

— Ами кой знае? За да стане такъв, какъвто е сега, явно от детството си е бил истинско чудовище. Трябва да е бил на… колко… на дванайсет-тринайсет години, когато Лора е изчезнала. Колко дванайсетгодишни убийци се подвизават из града?

Дейвънпорт сви рамене.

— Изложи теза. Вярваш ли й?

— Разбира се, че не. Ако не друго, нали предполагаме, че убиецът е ходел с Лора.

— Ако изобщо този, който е ходел с нея, я е убил — вметна Лукас.

— Хайде! Знаем кой е убил момичетата. Но се тревожа какво ще стане на процеса.

— Винаги трябва да се тревожим за това.

— Нужно ни е неоспоримо доказателство, както казва приятелката ти — заключи Маршъл. — С всички останали аргументи, ако имаме и доказателство, ще бъда спокоен.

Предварителното изслушване за задържането на Катар бе насрочено за следващия понеделник. Не откриха нищо друго. Лабораторните техници претърсиха останките от пещта на „Сейнт Патрик“, намериха най-различни парченца метал, но нищо, за което можеше да се докаже, че е от дреха. Лейн откри три таксита, правили курсове от района на Катар до района на Барстад, но нито един от шофьорите не го разпозна като пътника си.

Ло Андрюс даде показания, но един от помощник окръжните прокурори изтъкна, че това са показания на друг наркоман. Трийсет полицаи бяха пратени да претърсят всяка кофа за боклук и да огледат зад всяка ограда в радиус от километър около жилището на Барстад. Намериха най-различни дрехи и обувки, но не и такива, каквито би носил Катар. Всички бяха стари и очевидно захвърлени или бяха разпознати от хората, използващи съответните кофи за боклук.

— Ами ако Катар не го е направил? — попита Суонсън.

— Направил го е — настоя Лукас.

— Мисля, че сме загазили — каза Маршъл, помръкнал. — Не съм сигурен, че го арестувахме навреме. Можехме да спуснем мрежа около него, да го притиснем. Рано или късно щеше да се издъни.

— А дотогава и той щеше да ни е забелязал — опонира му Дейвънпорт. — И колкото по-дълго бихме го следили, толкова по-невинен щеше да изглежда.

Маршъл остана в града през уикенда. Получи разрешение да влезе в къщата на Катар и прекара повечето време в претърсване. Разви всеки контакт, провери всяка пролука между плоскостите на тавана, огледа подробно комина, разглоби целия вентилационен механизъм.

Обади се на Дейвънпорт късно в неделя следобед.

— Знаеш ли какво стана?

— Нещо хубаво ли?

— Целият съм омазан със сажди и очите ми са пълни с прах и стърготини. Изглеждам като излязъл от някоя комедия, само дето никой не ме е уцелил със сметанова торта. В къщата няма нищо.

— Годеницата ми тъкмо ще прави руло „Стефани“ със сос и шоколадови бисквити за десерт — каза Лукас. — Защо не си довлечеш задника дотук — ще хвърлим дрехите ти в пералнята и ще те нахраним.

— Става — съгласи се Тери.

Маршъл хареса храната, а Уедър хареса Маршъл.

— Всъщност това, което наистина искахме заради Лора, не бе отмъщение — каза й той. — Искахме справедливост. Не мисля, че ще я получим. Мисля, че резултатът ще бъдат множество бюрократични процедури и програми за лечение, а Катар вероятно ще започне да съди всичко живо и всички ще се разбягат като подплашени пилци — и никого няма да го е еня за Лора. Тя не липсва на никого, освен на мен, родителите и близките си. Нямаше възможност да направи нищо, по дяволите, можеше да стане готвачка или нещо подобно, макар че според мен би могла да постигне много повече. Но никой не се сеща за нея. Ако получим поне малко справедливост за нея…

След като Маршъл си тръгна, Уедър сподели на Лукас:

— Той е точно като добрите момчета у дома. — Беше израснала в малко градче в Северен Уисконсин. — Те искат всичко да си остане постарому — простичко и ясно. Наистина харесвам това, въпреки че прилича на приказка.

— Проблемът е, че наистина е приказка… поне през повечето време — отвърна Лукас.

Рано в понеделник сутринта секретарката на окръжния прокурор се обади на Дейвънпорт вкъщи.

— Господин Таусън иска да говори с вас и Марси Шерил възможно най-скоро. В колко часа ще ви е удобно?

— Идвам веднага, той там ли е сега?

— Пътува насам. В девет часа удобно ли ще е?

— Да, няма проблем. Ще се обадите ли на Марси?

Рандъл Таусън, главният му заместник — Доналд Дън, и Ричард Кърк — шеф на отдела за криминални разследвания, чакаха в офиса на Таусън, когато Лукас и Марси пристигнаха. Рандъл им предложи да седнат и започна:

— Случаят Катар. Знаете ли, че го е поел Джей Би Глас?

— Чух — каза Лукас, а Марси кимна.

— Той е много добър. Чудим се каква ще бъде реакцията, ако им предложим да се признае за виновен в едно убийство втора степен с изпращане в психиатрична болница вместо в затвор. А ако лекарите преценят, че е по-добре, да доизлежи присъдата си в затвора.

— Хм, мисля, че хората няма да са доволни от това.

Кърк се намеси:

— Но той явно е луд, а нашата основна цел е да не позволим да се върне на свобода. Ако успеем да убедим съдията да даде присъда близо до максималната и го осъди на двайсет години, докато излезе на свобода, вече няма да може да убива.

— Глупости — прекъсна го Лукас. — Повечето може и да спират с убийствата, когато остареят, но това не важи за всички. Той ще излезе на свобода и след месец пак ще убива. Ако го осъдят на двайсет и той излезе, след като излежи две трети, ще бъде на петдесет и една-две години. Ако го обвиним в убийство първа степен, ще трябва да лежи минимум трийсет години. Така ще се чувствам по-спокоен. Ще го пуснат, като наближи седемдесетте.

— Щяхме да искаме точно това, ако разполагахме с по-стабилни доказателства — обади се Дън.

— Понякога трябва да се поемат рискове — настоя Дейвънпорт. Полицаите мразеха консервативния подход на прокуратурата. Окръжната прокуратура постигаше присъди в почти деветдесет процента от случаите — което изглеждаше страхотно в рекламните брошури за предизборните кампании — но най-вече защото стигаха до съд само когато бяха сигурни в победата си. За всички останали случаи сключваха споразумения или отказваха да предявят обвинения.

— Не рискуваме само да загубим — изтъкна Кърк. — Ако го изпуснем, той ще убие още някого.

— Вижте какво — намеси се Марси. — Ако отидете при Джей Би с това предложение, той ще надуши кръв. Ще ви откаже. Ако ще му правите предложение, трябва да бъде много по-твърдо.

Таусън поклати глава.

— Как да бъде по-твърдо? Ако отидем на първа степен, при сегашната система на задължителни присъди, той ще отиде на максимума — същото, ако изгуби делото в съда. При положение че нямаме смъртна присъда, не можем да сключваме споразумения за нищо, освен за степента на вината.

— Защо не говорите с Уисконсин? — попита Лукас. — Те могат да предявят едно-две обвинения срещу него. Сключете споразумение, че ако приеме едно обвинение в убийство първа степен тук, ще излежи присъдата си, а Уисконсин няма да предявят допълнителни обвинения. Ако не се съгласи, ще отиде на съд и в двата щата. Все на едното място ще успеем да го осъдим.

Таусън барабанеше по органайзера си с един жълт молив.

— Това е вариант. — Обърна се към Дън: — Обаче не е много убедителен.

— Проблемът е, че прегледах материалите от Уисконсин, те разполагат с по-малко и от нас. Единственото, което го свързва с Уисконсин, е, че е учил в „Стаут“.

— Също перлите на Аронсън и методът на убийството, както и това, че тя е заровена при другите. А те не бяха малко — напомни им Лукас.

— Ето какво — каза Таусън. — Няма да предлагаме никакви споразумения, докато не се запознаем с всички доказателства и материали. Ако откриете още нещо, веднага ни го изпратете. Може пък Джей Би пръв да направи предложение.

— Кой ще поеме предварителното изслушване? — попита Дейвънпорт.

— Аз — обади се Кърк. — Ще изложим случая съвсем схематично, ще извикаме Уиткоум да свидетелства, че е купил бижутата от Катар, и това ще е достатъчно. Ти ще дойдеш ли?

— Да. Искам да го огледам още веднъж — каза Лукас. — Той е странна птица.

Маршъл се върна за предварителното изслушване, облечен в кафяв костюм от рипсено кадифе и с лъскави кафяви каубойски ботуши. Косата му бе сресана и зализана с гел.

— Приличаш на гаджето на Мадона — каза му Марси.

— О, я си гледай работата! — сопна се той. Не бе в настроение за шеги.

Изслушването бе рутинно: Катар бе облечен с тъмен костюм и вратовръзка, но лицето му бе напрегнато и пребледняло, имаше кръгове около очите, сякаш бе плакал — докато не се появи Ранди Уиткоум.

Ранди, който бе в инвалидна количка, огледа залата изпод вежди, обходи с поглед редиците с репортери и зяпачи, откри Дейвънпорт и впери очи в него. Марси, която седеше до Лукас, прошепна:

— Теб ли гледа?

— Да. И, изглежда, не е на кеф — отговори й шепнешком той.

Кърк започна да задава на Уиткоум въпросите си.

Да, отговаряше Ранди, той купил перлите от някакъв мъж, който казал, че работи в „Сейнт Патрик“. Да, купил диамантения пръстен от същия мъж. Продал перлите на улицата. Не знаел у кого са сега.

— Виждате ли мъжа, който ви продаде бижутата, в тази зала? — попита Кърк.

Ранди се оглежда цяла минута, обходи с поглед всички редици и каза:

— Не, не го виждам.

Кърк направи крачка назад.

— Погледнете мъжа на масата на защитата.

Глас — адвокатът на Катар, който бе не по-малко изненадан от всички останали — скочи на крака, но преди да успее да възрази, Уиткоум се наведе към микрофона и заяви:

— Никога не съм виждал този човек.

Всички в залата ахнаха.

— Какво става? — попита Маршъл.

— Гадното копеле — процеди Марси.

Лукас не каза нищо, защото усещаше, че Ранди се взира в него, и знаеше, че още не е свършил.

— Харесва ли ти това, задник такъв? — изрева Ранди в микрофона. Посочи Дейвънпорт и извика: — Да го духаш, сега изкефи ли се?

Съдията удряше с чукчето си за тишина, но Уиткоум продължи да крещи и накрая съдията разпореди на пристава да го изведе от залата. Ранди продължи да кряска през цялото време, докато приставът буташе количката му към вратата. Лукас се изправи и каза:

— Трябва да разберем какво се е случило. Ще види той, кучият син. Къде е Лансинг? Някой виждал ли го е?

Робърт беше в коридора. Веднага щом Дейвънпорт и Марси излязоха навън, Ранди, чийто изблик бе утихнал, започна отново да пищи:

— Дръжте това копеле настрана от мен, дръжте го настрана!

Лансинг се приближи и рече:

— Чухте го.

Лукас се наведе и стисна ревера на сакото на адвоката с два пръста.

— Не ми е работа да ти давам съвети, но ще го направя, защото си много млад и глупав. Най-добре разбери какво е станало, иначе това ще е краят на юридическата ти кариера. Ти сключи това споразумение и нашето обвинение зависи от него. Сега всички загазихме — и ти също.

Робърт преглътна и отстъпи назад.

— Знам. Ще разбера какво се е случило.

— И по-бързо — изръмжа Лукас.

Маршъл излезе и изпухтя:

— Мамка му, това вече прецака положението.

— Какво става вътре? — попита Лукас и пристъпи към вратата.

— Обсъждат пускане под гаранция. И ще го пуснат.

28.

— Някой е позвънил на Ранди снощи и е говорил с него — каза Лансинг. Обаждаше се по телефона от офиса си в Сейнт Пол. Лукас и Марси се бяха върнали от срещата с окръжния прокурор, на която Кърк и Таусън започнаха да уточняват условията по споразумението, което щяха да предложат на Катар. — Ранди не говори особено свързано, но по същество историята е, че който му се е обадил, му казал, че из улиците се носи слух, че ти си го прецакал. Че го притежаваш, че правиш каквото искаш с него и че обикаляш из града и се хвалиш с това. Уж вече целият град знаел.

— Това са глупости — рече Лукас.

— С кого си говорил?

— Извън този офис — с никого. Социалният ми живот е сведен до срещите с годеницата ми, напоследък почти не излизаме. Не съм ходил никъде и не съм говорил с никого.

— Ами някой друг?

— Ще разпитам, но това са глупости.

— Ранди не мисли така.

— Накарай го да се обади на няколко от приятелчетата си, а ако няма такива — на някои от познатите си. Накарай го да ги попита — настоя Лукас.

— Ами… да видим какво ще стане.

— Ще ти кажа едно нещо, което ще стане. Главното условие за сключване на споразумението бе той да даде честни показания. Или ни е излъгал, като даваше показания в болницата — което съм сигурен, че не е направил, защото отдели снимката на Катар от всички останали, без да ги е виждал преди — или е лъжесвидетелствал в съда тази сутрин. Можеш да кажеш на малкия негодник две неща от мое име: първо, не съм говорил с никого, и второ, може да се смята за пътник. Вече пътува към затвора и когато излезе оттам, ще бъде десет години по-стар, отколкото съм аз в момента.

— Чакай малко, чакай малко…

— Изобщо няма да чакам. Ще си взема ден-два почивка и ако Ранди размисли и промени решението си, ще трябва да го направи пред някой друг. Аз приключих с него. Да си гние в затвора.

Марси, която го слушаше, възкликна:

— Уха! Наистина ли?

— Наистина. Ако се случи нещо спешно, позвъни ми на мобилния. Няма да го изключвам, но не се обаждай, освен ако нямаш избор.

— Маршъл замина ли? — попита тя.

— Да. Сигурно е имал чувството, че ще се пръсне.

— Не знам. Той просто поклати глава и не каза нищо. Беше много по-спокоен от теб. По-скоро изглеждаше удивен. Искаш ли да поставя Катар под наблюдение? Просто за всеки случай?

Лукас поклати глава.

— Той ще трябва да носи гривна на глезена си, няма да има достъп до пари и Джей Би вече го е успокоил, че ние сме без основния си коз. За какво му е да бяга? И с какво ще избяга?

— Добре. Кога ще те видя? В сряда ли?

— Може и в четвъртък. Искам да прекарам малко време с Уедър… По дяволите.

Лукас прекара вечерта, мислейки за телефонния разговор с Лансинг и за това кой се бе обадил на Ранди. С Уедър хапнаха вкъщи, тя го наблюдаваше и когато приключиха вечерята, му каза:

— Ще те оставя да си умуваш. — Извади лаптопа си, за да поработи.

Той първо се помота из къщата, после отиде в гаража, посуети се около поршето, излезе на двора и пак се върна вътре. Уедър пусна някакъв филм, но Лукас не можа да се съсредоточи.

— Още ли не си измислил това, което се опитваш да измислиш?

— Явно не.

Към полунощ най-после си легнаха и точно преди да заспи, Уедър го попита:

— Вкъщи ли ще си стоиш целия ден?

— Не. Вероятно не. Може да покарам поршето. Да се помотая.

— Ще се опитам да се прибера рано. Защо не отидем до кея да хвърлим един поглед на лодката ми?

— Става.

Тя заспа бързо и леко, както се случваше често. Лукас лежеше буден в очакване телефонът да иззвъни. Мислеше, че ще звънне някъде след три часа, но това не стана. Не чу Уедър да излиза за работа и когато отвори очи, бе вече единайсет предобед.

Закуси, излезе и се качи в колата, подкара я по междущатската магистрала през реката към Уисконсин, стигна до любимия си асфалтов път към Ривър Фолс и форсира двигателя. През следващия час препуска по второстепенни пътища, изненада се, че игрищата за голф са вече отворени. Оглеждаше се за сняг в горите, но нямаше — за една седмица се беше стопил. Понякога, след дълга зима, се задържаше в горите до май. Не и тази година.

Мислеше за Катар, за окървавените дрехи, с които си бе тръгнал от Барстад. В три часа спря мъркащото като котка порше на паркинга пред „Сейнт Патрик“, прекоси моравата до сградата, където бе кабинетът на Катар, и откри портиера с червения нос.

— Ако искате да скриете нещо в сградата, така че да можете да си го вземете бързо и когато пожелаете, без някой да ви види, но не искате то да бъде в кабинета ви…

— Имате предвид, ако Джим Катар е скрил някакво доказателство?

— Да. Къде щяхте да го скриете?

Портиерът се замисли, после каза:

— Лично аз бих го скрил навсякъде, защото мога да ходя из цялата сграда и никой няма да ми обърне внимание. Но ако бях Джим Катар… Сега ще ви покажа. Знаете ли за шкафовете със скелети горе?

— Не.

— На следващия етаж след кабинета на Катар. Той би могъл да мине по стълбите. Хайде да вземем асансьора — предложи портиерът. Докато се изкачваха, попита: — Мислите, че не е изгорил дрехите?

— Не знам. Изглежда малко рисковано… Ами ако някой го види там долу?

— Да, но ако познаваш така добре сградата, както него, можеш да го направиш. Малко е рисковано, но, боже, какво говорим? Нали мислите, че е убил… колко… десетина човека?

Стигнаха до последния етаж. Покрай стените на тесния коридор имаше стъклени шкафове с реконструирани скелети и препарирани птици и животни — поне трийсет или четирийсет на брой, пресметна Лукас. Таванът бе сравнително нисък и беше като шахматно поле от по-тъмни и по-светли дървени плоскости.

— Едно време това беше хранилище за книги и материали, но когато ги изнесоха, сложиха тук тези шкафове, за да ги използват студентите — обясни портиерът. — Уж ги гледали, за да ги рисуват, някои наистина го правят.

— А Катар…

— Ще ви покажа. — Между шкафовете имаше дървени столове. — Сядат на тези столове или си ги местят наблизо… — Издърпа един стол, стъпи върху него и бутна една от дървените плоскости. Тя се повдигна лесно. — Тук имаше по-висок таван — много висок, чак до покрива на сградата, но през цялото време се просмукваше мръсотия и нямаше как да се почиства, затова сложиха този окачен таван. Преди много, много години. Може би някъде през шейсетте. Както и да е, всички младежи знаят за него. От вътрешната страна има нещо като перваз и понякога, когато не са довършили работата си, прибират нещата си там, вместо да ги разнасят отново на следващия ден.

— Ясно — кимна Лукас и огледа коридора. Имаше към стотина плоскости от всяка страна. Можеше да прекара остатъка от следобеда в претърсване и вероятно нямаше да намери нищо. Но пък…

— Искате ли да ги проверите? С удоволствие ще ви помогна.

— Не, вие вървете — каза Дейвънпорт. — Аз ще проверя няколко.

— Сигурен ли сте? Мога да помогна.

— Няма нужда. Ще се справя.

Лукас го изпрати с поглед до асансьора и когато портиерът изчезна и шумът от асансьора спря, издърпа един стол и мълчаливо започна да проверява плоскостите една след друга. Нагласяше стола си така, че да проверява по три плоскости, без да го мести. Движеше се от лявата страна на коридора, започвайки от асансьора. За двайсет минути не намери нищо освен един забравен обяд, много стар, може би отпреди десетилетие.

Вместо да се премести от другата страна на коридора, той върна стола си до асансьора и тръгна в противоположната посока. На втората плоскост видя найлонова торба, натъпкана върху перваза. Но Катар бе носил книжна, като от супермаркет…

В джоба си имаше ръкавици за шофиране. Сложи си ги, после издърпа торбата. Нещо тежко и твърдо. Вдигна я внимателно и я разтвори.

Лаптоп. Не това бе очаквал да намери. Внимателно слезе, седна на стола, отвори лаптопа и го включи. Веднага светна зелена светлина: батерията не бе изтощена. На някой студент ли беше? Зареди се Windows, после иконките от лявата страна на екрана. Някъде по средата забеляза квадратчето с окото на Photoshop.

— Кучи син — измърмори той. Стартира програмата, намери файл, озаглавен B1, и го отвори. Снимка на жена, но сведена до очертанията. Придвижи се непохватно по екрана, тъй като не познаваше тази програма, но накрая стигна до лицето. Барстад. — Я виж ти. — Отвори друг файл. Непозната жена, но в позната поза: беше свалена от порносайт. Огледа списъка с файловете. Откри Al, A2 и A3.

Отвори A1 и намери лицето.

Затвори очи за момент и промълви:

— Пипнах те!

От екрана го гледаше Джули Аронсън.

Сигурно имаше отпечатъци по торбата или лаптопа. Никой не бе чак толкова предпазлив, толкова параноичен… а повърхностите бяха идеални за отпечатъци. Но какво да прави сега? Седя и размишлява още пет минути, колебаейки се, накрая стъпи на стола и върна торбата с лаптопа върху перваза.

Подвоуми се, после намести плоскостта на мястото й.

Слезе в мазето и намери портиера.

— Ще ми трябва повече време, отколкото си мислех, а не мога да огледам добре по-навътре — излъга го. — Ще доведа екип от специалисти криминолози утре. Не пускайте никого горе, става ли? Няма нужда да го охранявате, но не пускайте никого да се мотае горе.

— Дадено. Мога да блокирам достъпа до горния етаж, ако искате.

— Там, изглежда, не ходят много хора… защо просто не го държите под око? Може някъде да има отпечатъци от пръсти и не искаме да бъдат заличени.

Портиерът кимна.

— Не бях се сетил за отпечатъците. Както кажете. Аз си тръгвам в седем, но ще се постарая всички да разберат, че е забранено да се качват горе.

Цяла вечер Лукас мисли за обаждането на Ранди и за лаптопа. Дали лаптопът подреждаше тухлите в една стена? Или беше просто поредната тухла? Дори и да докажеха, че рисунките са дело на Катар и че следователно е познавал Аронсън преди смъртта й, той можеше да заяви, че ги е запознал някой друг — Ранди например — или обратното, че той е запознал Джули с него. В края на краищата само една от убитите жени бе свързана с рисунките. А имаше още десетина, които ги бяха получили, а бяха живи.

Уедър го попита:

— Пак ли се отнесе нанякъде? Какво става?

— Опитвам се да разреша една загадка.

— Искаш ли да поговорим?

— Не. Не сега. — Погледна я. — Може би утре.

Тя леко се засегна и след това се държеше малко напрегнато, но това се беше случвало и преди. Винаги й минаваше. Лукас отново остана буден, а тя заспа.

Ако му се обадеха по телефона, сигурно щеше да бъде малко след три, реши той. Съвсем посред нощ…

Три часът мина и той задряма. Събуди се за малко в четири, после пак заспа, този път по-дълбоко. Може проблемът да се е разрешил, каза си, докато се унасяше.

Със сигурност не бе подготвен за иззвъняването на телефона в пет часа.

Веднага се събуди, претърколи се и стана от леглото, а Уедър се събуди и попита:

— Какво? Какво?

Лукас вдигна слушалката.

— Да.

— Началник Дейвънпорт? Обажда се Мари Майкълич от централата. Поискахте да ви позвъним. Изпратихме кола към дома на Катар. Той бяга.

— Добре. Кога е тръгнал?

— Преди петнайсет минути.

— Благодаря… Благодаря за обаждането.

— Какво става? — попита Уедър.

— Катар е изчезнал.

— Отиваш ли?

— Не… Нищо не мога да направя.

— Лукас, какво става?

Той седна на леглото и въздъхна:

— Не знам — може и да съм прецакал всичко, но няма как да разбера. Точно това ме притеснява.

— Разкажи ми — предложи тя. Седна до него и постави ръка на рамото му.

Той се замисли за минута, после заговори:

— Онова обаждане за Ранди. Човек си задава въпроса кой е знаел директния номер в стаята му. След като го преместиха от интензивното, го настаниха в малка самостоятелна стая, за да не се среща с никого. Вратата на стаята му се вижда от мястото, където дежурят сестрите. Бяхме предупредили телефонистката на болницата да не го свързва с никого, ако няма разрешение от Лансинг. Питах сестрите. Никой не го е посещавал… И после се запитах защо му е било на този, който се е обадил, да го прави. Да му се обади по телефона, даже и да е можел?

Уедър го погледна озадачено.

— Е, защо?

— Защото е искал да пуснат Катар на свобода или поне под гаранция. Ако е в затвора и ако сключи споразумение — с признаване на вината и настаняване в психиатрична болница, — той ще бъде недостижим.

Тя обмисли думите му и после притисна длан към устата си.

— О, не! Боже господи!

— Да. Мисля, че Тери Маршъл го е отвлякъл. Има около шейсет процента вероятност Катар вече да е мъртъв.

— Лукас… ти защо…

— Защото не бях напълно сигурен. И въпреки че си го мислех, не съм сигурен дали така не е по-добре. Ами ако пуснат Катар на свобода след десет или дванайсет години — и отново започне да убива? Това може да се случи.

— Да, но, Лукас, това не е редно. Ужасно е.

— Но Катар…

— Лукас, тук не става въпрос за онзи убиец. Става въпрос за Тери. Ако той извърши това, ще бъде ужасно за него. Катар да върви по дяволите, но Тери…

Той я погледна и каза:

— Вероятността Катар да е мъртъв е само шейсет на четирийсет. Ако не е, вероятността да знам къде отиват става шейсет на четирийсет в моя полза.

— На гробището — промълви Уедър.

— Това пасва на начина на мислене на Тери.

— Лукас, трябва да се обадиш на някого — настоя тя. — Не можеш да позволиш това да се случи.

Той закри лицето си с длани и остана неподвижен. После изведнъж вдигна глава.

— Добре. Отивам. Мога да ги изпреваря. Алармата се е задействала преди петнайсет минути. Може би ще успея да направя нещо, може и да успея, ако има време, може би…

Скочи от леглото и нахлузи панталона и обувките си.

— Дай ми пуловера, дай ми пуловера…

Двамата хукнаха през къщата, като пътьом Лукас навлече останалите дрехи и излезе в гаража. Качи се в поршето, докато вратата на гаража се отваряше, а Уедър извика:

— Тръгвай! Тръгвай!

29.

Лукас намести непохватно сигналната лампа на таблото и я включи. Караше покрай Мисисипи, пресече реката при летището, мина по моста „Мендота“ над река Минесота, после пое на юг по шосе 55, като през цялото време поддържаше висока скорост. Маршъл нямаше да кара с повече от пет километра над разрешената скорост, за да не го спрат случайно пътните полицаи. Още беше рано за тях, но натовареният сутрешен трафик вече се задаваше и Тери нямаше да рискува.

А това означаваше шанс за Лукас. Даде двайсет — двайсет и пет минути преднина на Маршъл — но той идваше от по-далече в сравнение с него и трябваше да мине през по-натоварено движение в града — значи двамата щяха да пристигнат при гробището по едно и също време. Какво щеше да се случи там — Лукас не знаеше, а ако Тери не беше там, ако просто бе решил да захвърли трупа на Катар някъде из горите, в някаква предварително изкопана яма, тогава всичко бе свършено.

Мобилният телефон, каза си той. Може би трябваше да се обади на шерифа на окръг Гудхю и да му каже да изпрати кола. Но ако Маршъл го нямаше там, щяха да разберат, че той знае кой е отвлякъл Катар… Опипа джоба си за телефона, въпреки че още се колебаеше. Джобът беше празен. Телефонът си бе останал на бюрото му, включен към зарядното устройство.

Този вариант отпадаше.

Опипа колана си. Пистолетът му беше там. Беше го взел, без да се замисля. Но защо?

Трима човека знаеха за това — той, Уедър и Тери — и Дел вероятно щеше да се сети, ако беше се замислял. Нямаше да има никакво доказателство. Маршъл щеше да се погрижи за това. Какво да направи, ако стигне там прекалено късно и Катар е вече мъртъв? Просто да продължи?

Трябваше да побърза…

Прекоси предградията, минаваше на червено и заобикаляше стреснатите шофьори, като се оглеждаше за движение покрай пътя, за нищо неподозиращи пешеходци. Ако блъснеше друга кола при тази скорост, поршето щеше да се сплеска като мекица. Ако блъснеше пешеходец, щеше веднага да го направи на кайма.

През целия път пресмяташе и се чудеше. Не беше казал нито на Уедър, нито на някой друг за лаптопа. Ако беше го взел, след като го намери, ако го бяха преровили, можеха да арестуват отново Катар за убийството на Аронсън и тогава той нямаше да се измъкне под гаранция. Целият замисъл на Маршъл щеше да пропадне.

Но какво става със справедливостта? Десет или петнайсет години в затвора, после Катар щеше да излезе на свобода, щеше да действа още по-внимателно и пак щеше да убива. Някои, някои като Катар, никога не спираха. Лукас още се колебаеше кое е по-добро. Ако не беше Уедър, можеше и да не предприеме нищо…

Наближи хълма северно от Пайн Крийк, вече се развиделяваше и той го видя ясно. Зави по отбивката и натисна газта, после пое по чакъления път. Вече беше близо и ставаше все по-светло. Видя паркинга в подножието на хълма и там…

— По дяволите! — Червеният джип чероки на Маршъл.

Лукас бясно навлезе в паркинга, спря точно до черокито и изскочи навън.

Огледа се…

Маршъл и Катар бяха горе на хълма. Вече не вървяха и в момента и двамата гледаха към него. Джеймс беше по пижама, а краката му бяха боси. Известно време е бил със запушена уста, помисли си Лукас. Около врата му имаше няколко слоя омотано тиксо, сякаш бяха дръпнати от лицето му. Той трепереше или от страх, или просто от студ.

Тери беше с дънки и вълнено яке. Държеше с едната си ръка рамото на Катар, а в другата — големия си 357-калибров пистолет.

Джеймс извика към Лукас:

— Помогнете ми, моля ви! Той е луд, ще ме убие. — Гласът му бе задавен. Ръцете му бяха в белезници и той ги протегна към Дейвънпорт, сякаш се молеше.

— Тери, по дяволите — викна Лукас. — Не прави това, човече.

— Почти се страхувах, че ще се появиш тук — извика му в отговор Маршъл. — Не очаквах да си толкова бърз. Десет минути по-късно — и всички щяхме да бъдем доволни.

— Тери, ние го пипнахме. — Дейвънпорт тръгна към тях. — Намерих лаптопа му. Беше на тавана в колежа. Открихме го двамата с портиера. В него има снимки на жени, сигурно има и отпечатъци от пръстите му. Ще докажем всичко, Тери.

— Малко е късно за това — каза Маршъл. — Пък и така е по-добре. Ще се решат няколко проблема — негови и мои.

— Застреляй го — изпищя Катар на Лукас. — Застреляй го!

Маршъл го дръпна нагоре по хълма, като го влачеше за тиксото.

— Тери, спри, по дяволите! Спри! — Дейвънпорт се изкачваше по хълма към тях.

— Ще ме застреляш, за да спасиш този боклук?

— Не, но трябва да ме изслушаш. Все още можем да загладим това. Ти ми го предаваш, казваме на всички, че си имал нервен срив, ходиш да си приказваш с психоаналитик две-три седмици…

Беше на петнайсет метра от тях. Маршъл бе завлякъл Катар до разкопания участък, където бяха гробовете.

— Глупости, Лукас, знаеш, че това не е вярно — отвърна Тери. Може би се усмихваше. — В Минесота е същото като в Уисконсин. Ще ме обесят за топките. Ще ме използват за назидание. Не е позволено на ченгетата да постъпват така.

Дванайсет метра. Очите на Катар бяха широко отворени, опитваше да се отдръпне от заместник-шерифа.

— Не му давай… Не можеш да ме застреляш просто така — извика той на Маршъл. — Не мога да умра днес. Не мога. Днес имам лекции. Имам ангажименти. В колежа ме очакват.

— Не мисля така, приятел.

Девет метра. Лукас видя, че босите крака на Джеймс са разкървавени, очевидно от влаченето през скалите и коренищата по склона. Тери вдигна пистолета си и го насочи право към тила на Катар.

— Не мърдай оттам — каза на Дейвънпорт.

— Тери, моля те, ти си добър човек. Чуй това, едно последно нещо. — Лукас се молеше Маршъл да му даде време. — Няма голяма вероятност, но ако той е невинен? Ако по някакъв начин сме се заблудили?

— Точно така — обади се Джеймс. — Това е напълно незаконно. Адвокатът ми…

— Млъкни! — Маршъл опря дулото на пистолета в главата му и Катар млъкна с отворена насред думата уста. Тери се обърна към Лукас: — На предната седалка на колата има касетофон. Когато го натиках в джипа, свалих тиксото от устата му и му обясних какво ще направя. Но също и че има шанс да се откажа, ако ми разкаже за онези жени. Прослушай онази касета, ще научиш всички имена, датите, местата. Дори каза, че има още две заровени в Мисури, на някакво затънтено място.

— Ти ми обеща! — изплака Катар. Опита да се измъкне от ръката му, но Маршъл го стискаше здраво. — Ти обеща.

— Излъгах те.

— Добре, ще отида на съд, ще си призная — продължи Джеймс. — Пипна ме. Става ли? Става ли? Просто спри това, спри това веднага. Ти печелиш. Ясно?

— От друга страна, винаги мога да застрелям и теб — каза Тери на Лукас, но пак се усмихваше. — Как ще докажат, че съм бил аз?

Дейвънпорт сви рамене.

— Ще успеят. Следите от гумите, куршумите, нагарът по ръцете, когато те заловят. Навярно в момента насам пътува цяла армия ченгета.

— Да, знам, сигурно — съгласи се Маршъл. Усмивката му, ако изобщо я имаше, изчезна и той си пое дълбоко дъх, огледа хълма, отпусна глава назад и се взря през клоните на дъбовете. Пак допря пистолета до главата на Катар. — Е, тогава няма да се церемоним.

Джеймс погледна детектива, гласът му бе равен, но изпълнен с отчаяние:

— Помогни ми.

— Тери — предупреди го Лукас.

— Ако искаш да кажеш нещо, това е последната възможност. След десет секунди ще бъдеш в ада — заяви Маршъл на Катар.

Джеймс обърна глава, трепереше неудържимо. И после спря. Може би най-сетне осъзна невъзвратимостта на ситуацията, може би се притесни от унижението си, може би просто това бе истинският Катар — Лукас не знаеше. Той протегна ръка, изтупа калта от пижамата си, доколкото можа с окованите си ръце, и сетне погледна Маршъл в очите.

— Племенницата ти имаше много сладка слива — каза той. — Доста време й трябваше да умре.

— Копеле! — изпищя Маршъл, а Лукас извика:

— Тери, по дяволите… — Изстрелът отекна оглушително и Дейвънпорт инстинктивно се дръпна настрани. На лицето на Катар цъфна кървава дупка там, където бе излязъл куршумът, краката му се огънаха и той се строполи върху един от запълнените гробове. Помръдна само веднъж; беше мъртъв. Вече не приличаше на Едуард Фокс, дори и на оплешивял Едуард Фокс.

— Тери… Боже господи, Тери… — промълви Лукас. Беше на шест метра от него.

Маршъл говореше, но на Катар.

— Не мислех, че ще ти стиска — каза той. — Успя да ме нараниш. Успя.

Поклати глава. Гледаше към тялото на Катар, но вече говореше на Лукас:

— Имах малко време да помисля на път за насам. Време да помисля. Прекарах десет години от живота си в търсене на този нещастник. Съсипах живота си, това, което бе останало от него след смъртта на Джун. Вземи например Лора… Просто исках тя да има шанс в живота, разбираш ли? Къде е Бог, когато човек има нужда от него? — Опря пистолета до брадичката си и обърна глава да погледне Дейвънпорт в очите. — Но знаеш ли какво, Лукас? — За последен път се огледа и си пое дълбоко дъх. — Днес е хубав ден за това. Най-добре погледни настрани за малко…

— Тери! — изкрещя Лукас.

Дел пристигна двайсет минути по-късно, като влетя на паркинга с доджа на жена си. Изключи от скорост и изскочи от колата. Дейвънпорт седеше, кръстосал крака, върху капака на поршето.

— Уедър ми се обади — каза Дел. — Тръгнах веднага. Мислех дали не трябва да съобщя на някого, но не съм… все още. — Лукас не отговори и Дел погледна нагоре към хълма. Телата не се виждаха, лежаха недокоснати, освен шепата сухи листа, които Лукас бе пуснал върху полуотворените очи на Маршъл. — Вече е твърде късно, нали?

Дейвънпорт въздъхна, потърка челото си с пръсти, затвори очи.

— Дойде навреме да се сбогуваш — промълви той.

30.

Лукас и Уедър ремонтираха лодката й — една доста стара S-2. Небето бе безоблачно синьо. Слънцето се опитваше да изгори врата му, но още нямаше силите да го направи.

— Това нещо е от фибростъкло, човек не очаква да го шкурка и лакира — недоволстваше Лукас. — За какво тогава е фибростъклото? Защо са направили проклетия капак от дърво, щом имат фабрика за фибростъкло?

— Млъкни и боядисвай — каза Уедър.

— Не трябва ли да има кроасани и вино, когато се занимаваме с лодката? Да се отбият приятели, някакъв тип с четвъртита брадичка и гадже, което е адски готино и с обици халки? И двамата да са облечени в поло блузи и човек да предусети тръпката за евентуален групов секс?

— Колкото повече говориш, толкова по-немарлив ставаш. Просто боядисвай и мълчи, остави ме да си търкам тук. — Тя беше долу и почистваше някаква засъхнала мръсотия под мивката. Лукас седеше в кабината и боядисваше закачената на панти дъска. Тайно смяташе, че тя му е измислила тази безполезна работа само за да не й се пречка, докато се занимава с истинското чистене.

На кея наоколо имаше още десетина човека, които работеха по лодките си, и от мястото, където седеше, Лукас виждаше на километър през езерото Минетонка, където бе започнала една от ранните регати за сезона.

— Добре че не се състезаваме — каза той. — На онези сигурно са им измръзнали задниците.

— Сега е най-доброто време в годината. — Уедър се подаде, изкачи се по стълбата и погледна към регатата. — Хубаво и сухо, надали има много вятър там.

— Обожавам състезанията с платноходки — рече Лукас. — Няма вятър, а те все пак се състезават.

— Лю Смит е на опашката — виж го, сигурно си мисли, че нещо се задава.

Лукас се облегна назад и затвори очи. Миришеше приятно: денят, езерото, кеят, дори лакът. Ако всичко беше такова през цялото време…

Е, той щеше да полудее. Но бе приятно да излезеш така от време на време. Отвори очи и погледна Уедър. Тя още говореше за регатата, кой над кого се издига и кой е най-отпред, но той не даваше пет пари за това. Интересуваше се само от нея и се усмихна, като гледаше колко е ентусиазирана.

Плаване.

Два дни след смъртта на Катар и Маршъл на хълма Лукас трескаво сновеше между съдилищата на окръзите Гудхю и Хенипин. Вестниците и телевизионните канали полудяха по тази история и явно нямаше да се укротят още известно време. Всички искаха да знаят защо Дейвънпорт е отишъл при гробището. Той само повтаряше, че е имал предчувствие, след като са му се обадили от централата на 911.

Защо не позвънил в Гудхю? Защото не бил сигурен, че Маршъл има нещо общо, и не искал да навреди на репутацията на приятеля си, ако грешал. Бил толкова разстроен от тази възможност, че потеглил, без да вземе телефона си, а когато се сетил, било най-добре да не спира… и тям подобни глупости.

Полицаите и адвокатите идваха и си отиваха, но докато Лукас се придържаше към тази проста история, нямаше никакви слаби места, за които да се хванат. В деня след стрелбата той изпрати криминолозите в „Сейнт Патрик“ да говорят с портиера и с указание да претърсят над окачения таван на последния етаж и навсякъде другаде, където портиерът им препоръча. Криминолозите откриха компютъра след едночасово търсене, лаптопът бе целият с отпечатъците на Катар. Компютърните специалисти си свършиха работата и откриха рисунките на Аронсън и на още една жена от гробището.

В същото време незаконно копие на записа, който Маршъл бе направил на самопризнанията на Катар, попадна в Канал Три, а оттам — във всички телевизионни и радиостанции, които го поискаха. Лукас не знаеше кой го е дал — подозираше Дел, но той се закле, че не знае нищо, също и Марси, и Слоун, и Роузмари. Признанието на Катар и назоваването на жертвите доведе до бързо идентифициране на останалите трупове от гробището и до ново търсене в горите на няколко мили източно от Колумбия, Мисури.

Обикновените жители на Минесота бяха шокирани от полицейската некомпетентност, довела до убийството на Катар, но Роузмари си поговори със старите приятели в политико-феминистката йерархия на Демократическата партия и в комбинация с постоянното повторение на записа по девет десети от електронните медии, възмущението бързо затихна. Имаше известно мърморене от Съюза за граждански свободи за насърчаваното от полицията линчуване, което никой не оспори. Свобода на словото и така нататък.

С това случаят приключи.

Самият Дел се запита точно кога Дейвънпорт бе заподозрял Маршъл. Лукас поклати глава и не отговори на въпроса му. Избегна лъжата, но Дел го познаваше достатъчно добре, за да прозре истината.

Роузмари също имаше няколко въпроса, които не зададе. Тя дръпна Лукас настрана и му довери:

— Губернаторът е впечатлен. Говорих му десет минути какъв страхотен екип за разкриване на престъпления имаме тук и знаеш ли какво каза той?

— Какво? — Бяха в нейния кабинет и тя изглеждаше по-весела, отколкото бе била от седмици.

— Каза: „Не ме интересува колко са добри в разкриването, обаче много ми хареса как се справиха със ситуацията“.

— Значи това е добре.

— Много добре.

Изчистването на въпросителните около случая обаче не изчисти въпросителните от главата на Лукас. Налегна го някаква смътна меланхолия и Уедър долови това настроение. Започна да урежда разни съвместни ангажименти, дори се обади тайно от него на Марси, която също организира разни ангажименти, дори предложи четиримата — с Уедър и Кид — да излязат на вечеря. Лукас промърмори: „Някой път“ — и продължи да се шляе из града.

Мислеше си, че би могъл да предотврати това. Но така и не бе успял да реши, не бе си изяснил какво трябва да направи. Би могъл да вземе решение, но не го стори — негов личен провал, и то сериозен, мислеше си той.

Вечерта — след като се занимаваха с лодката, след салатата с печено пилешко филе, орехи и маруля, след пълната купа супа с див ориз, след една-две бири — Лукас се мотаеше из кабинета си, а случаят продължаваше да се върти в съзнанието му. След известно време въздъхна и тръгна към банята. Вратата бе заключена.

— Уедър?

— Да. Само минута.

— Няма нищо, мога да изтичам долу…

— Не, не, само минутка. — Чу я, че се движи вътре, и натисна дръжката. Още бе заключено.

— Какво правиш?

— Ами…

— Добре, ще изтичам до…

— Не, не… Аз… ами… пишкам върху една лентичка.

— Какво?

— Пишкам върху една лентичка.

— Уедър? Какво?…

— Просто пишкам върху една лентичка. Ясно?

Бележки

[1] Депресия след полов акт. — Б.пр. ↑

[2] Вид органайзер, подобен на лаптоп, но с много по-малки размери. — Б.р. ↑

[3] Често използвано наименование на Минеаполис и Сейнт Пол, които се намират на 15 км един от друг. — Б.пр. ↑

[4] По-стар модел органайзер. — Б.р. ↑

[5] Вид анорак. — Б.р. ↑

[6] Кост, разположена в основата на езика. — Б.р. ↑

[7] Едгар Алън По (1809–1849 г.) — американски поет, писател и критик, известен с криминалните си разкази. — Б.р. ↑

[8] Фенциклидин — силно психотропно вещество. — Б.р. ↑

[9] Тънък дюшек, който се поставя на пода за спане. — Б.р. ↑

Край

Джон Сандфорд Избрана жертва

Метаданни

Данни

Избрана жертва

Информация

История

Сваляне / Връзки

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

22.

23.

24.

25.

26.

27.

28.

29.

30.

Джон Сандфорд
Избрана жертва