Джон Сандфорд
Избрана жертва (1)

1.

Джеймс Катар свали краката си от леглото, разтри тила си и за момент почувства как булото на депресията го обгръща плътно. Седеше гол на измачканите чаршафи, а мирисът на секс витаеше наоколо като натрапчив парфюм. Чуваше Елън Барстад откъм кухнята. Беше включила радиото до мивката и из малките стаи се носеха звуците на „Канелено момиче“. Тракаха чаши и чинийки — като драскотини върху мелодията на песента.

„Канелено момиче“ не бе подходяща за този ден, за този момент, за това, което щеше да се случи. Ако трябваше да слуша музика, би предпочел нещо от Шостакович, може би няколко такта от Лиричния валс в Джазова сюита номер 2. Нещо сладко, но замечтано, с привкус на трагедия: Катар беше интелектуалец, ценеше музиката.

Изправи се, замъкна се до банята, използва тоалетната, изми се набързо и се огледа изпитателно в огледалото над мивката. „Страхотни очи — помисли си, — дълбоко разположени, точно както подхожда на човек с висок интелект. Хубав нос, тънък, не месест.“ Заострената брадичка подчертаваше овала на лицето и го превръщаше във въплъщение на чувствеността. Възхищаваше се на образа си, когато погледът му попадна от едната страна на носа му: цяла редичка малки черни косъмчета стърчаха от линията, където носът му се срещаше с бузата. Ужасно мразеше това.

Намери пинсета в шкафчето над мивката и внимателно ги изскуба, а после още два-три над носа, за да не се сключват веждите му. Провери ушите си. Там поне нямаше косми. „Пинсетата е хубава — помисли си той, — човек не намира такава всеки ден.“ Реши да я отмъкне, на нея нямаше да й липсва.

Сега, докъде бе стигнал?

А, да. Барстад. Не трябваше да се разсейва. Върна се в спалнята, пъхна пинсетата в джоба на сакото си, облече се, обу се, после се върна в банята да провери как изглежда косата му. Лека намеса на гребена. Когато се задоволи от видяното, разви няколко метра тоалетна хартия и изтри всичко, което можеше да е докоснал в спалнята и банята. Рано или късно полицаите щяха да пристигнат и тук.

Докато вършеше това, си тананикаше нещо претенциозно, може би Бах. Когато приключи с почистването, изхвърли хартията в тоалетната, натисна бутона с кокалчетата си и се увери, че водата я е отнесла.

 

 

Елън Барстад чу повторното пускане на водата в тоалетната и се запита защо той се бави. Целият този шум от тоалетната не бе никак романтичен, а тя се нуждаеше от романтика. „Романтика — помисли си — и малко истински секс.“ Джеймс Катар бе огромно разочарование, както и малцината й предишни любовници. Всички бяха нетърпеливи да я яхнат и чукат, без да се интересуват от нея, макар да твърдяха обратното.

— Това беше страхотно, Елън, ти си страхотна… Подай ми онази бира, моля те. Имаш страхотни цици, казах ли ти?…

Любовният й живот до този момент — трима мъже за шест години — беше бледо отражение на екстаза, който описваха в книгите. Засега се чувстваше повече като машина за наденички, отколкото като героиня от Песента на песните от Соломон: Двете твои гърди са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове. Докле денят лъха прохлада и бягат сенките, ще ида на смирнова планина и на тамянова могила. Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе! Къде беше това? А? Къде беше? Точно това искаше тя. Някой да изкачи нейната смирнова планина.

Джеймс Катар може и да не изглеждаше особено впечатляващо, мислеше си, но в очите му имаше нещо чувствено и някаква загатната жестокост, която й се струваше интригуваща. По принцип не бе дръзка, никога не бе насилвала нещата. Но сега, докато стоеше на мивката, натопила ръце в пяната, реши този път да прояви инициатива. Иначе какъв бе смисълът?

Времето отлиташе — също и младостта й.

Бе дизайнерка на тъкани и понякога дори сама тъчеше, но изработваше предимно декоративни покривала и завивки. Още не можеше да се издържа само от това, но приходите й се увеличаваха всеки месец и след година-две щеше да може да напусне работата си.

Живееше незаконно в изоставен склад в промишления район на Минеаполис. Отпред имаше голямо общо помещение, пълно с рамки за тъкане и материали. Задната част бе преустроила сама със събрани оттук-оттам плоскости и греди: беше оградила тоалетната и бе разделила останалото пространство на спалня, дневна и кухня, която се изчерпваше с малка готварска печка и стар хладилник. Няколко стари врати бяха поставени върху дървени магаренца, за да служат за кухненски плот. Това бе напълно достатъчно за млада художничка, която се вълнува от далеч по-велики неща…

„Например страхотен секс — помисли си тя, — ако той някога излезе от банята.“

 

 

Въжето бе в сакото му, навито на кълбо. Катар го извади и прокара длан по дължината му, сякаш го почистваше от историята му. Беше дълго половин метър и бе започнало живота си като въже от стартер на извънбордов мотор за лодка — в единия му край още имаше гумена ръкохватка. Замисли се, че въжето е с него почти откакто се помнеше. Отстрани възлите, нави го внимателно около пръстите на лявата си ръка, после го издърпа, както бе навито, и внимателно го пъхна в джоба си. Стар приятел.

Барстад се бе оказала жестоко разочарование. Нямаше нищо общо с това, което образът й предполагаше. Бе абсолютно целомъдрена, от тези, които разтварят крака и затварят очи. Не можеше да продължи с такава жена.

Посткоиталната депресия^[1] започна да се разсейва, изместена от полузабравеното настроение за убийство — неспокойно състояние, съчетаващо тъжна, съсредоточена възбуда и откъслечен, неприятен страх. Взе сакото със себе си в дневната — пространство, в което едва се побираха диван и ниска масичка — окачи го на облегалката на един люлеещ се стол и тръгна към импровизираната кухня.

Там се носеше лек аромат на пилешка супа, примесен с едва доловими ухания на сол, подправки и рязана целина, всичко това допълнено от бръмченето на хладилника и звуците от радиото. Барстад беше там, потопила ръце в мивката. Разсеяно припяваше думите на някаква рок песен, която Катар не разпозна, и движеше тялото си по стеснителния, характерен за момиче от дълбоката провинция начин.

Беше с медноруса коса и сини очи под светли, почти бели вежди. Обличаше се небрежно, по модата в Минесота, с кафеникави сукмани, поло блузи, тъмни чорапогащи и груби обувки. Дрехите, по-подходящи за някоя църковна мишка, не успяваха напълно да скрият стройното й тяло, създадено от скандинавските й гени и оформено от усиленото каране на велосипед. „Каква загуба“, помисли си Катар. Пристъпи в кухнята, тя го забеляза и се усмихна срамежливо.

— Как си? — попита го.

— Чудесно — усмихна й се в отговор, като усещаше въжето в джоба на панталона си. Бе разбрала, че сексът не е нищо особено, затова бе избягала при мръсните чинии. Той се приведе напред, постави ръце на талията й и я целуна по врата. Миришеше на сапун. — Направо превъзходно.

— Надявам се да стане по-добре — каза тя, като се изчерви. Държеше гъба в ръцете си. — Знам, че очакваше нещо повече…

— Ти си толкова красива жена — промълви той. Докосна шията й и прошепна: — Толкова красива жена.

Опря бедрата си в нейните и тя също се притисна към него.

— А ти си толкова добър лъжец — каза му. Не си падаше по любезностите. — Но можеш да продължиш.

Пръстите му се наместиха върху ръкохватката на въжето, щеше да го преметне близо до брадичката й, за да не се омотае около полото. Щеше да я издърпа назад, да пъхне крака си зад нея и да дръпне рязко назад и надолу, после да я отпусне към пода, за да я обеси на собствената й тежест. Трябваше да се пази от ноктите й и да контролира наклона на тялото й с коленете си. Ноктите бяха като ножове. Завъртя единия си крак, за да блокира петите й, така че тя да се препъне, когато политне назад.

„Сега внимавай — помисли си той. — Повече никакви грешки.“

— Знам, че не се получи добре — започна тя, без да поглежда назад към него. По врата й плъзна руменина, но продължи упорито: — Нямам голям опит и мъжете, с които съм била… не бяха особено… добри. — Мъчеше се да намери подходящите думи. Беше й трудно. — Може да ме научиш на много неща в секса. Наистина бих искала да се науча. Да знам всичко. Ако намерим начин да говорим за това, без да се смущаваме, нали разбираш.

Извади го от релси.

Само секунда преди да замахне към нея, думите й някак проникнаха през убийствената мъгла. Но успяха да се промъкнат.

Тя искаше какво? Да научи за секса, много неща за секса? Идеята бе като еротична плесница през лицето му, като кадър от лош порнофилм, в който домакинята моли водопроводчика да й покаже как…

За миг той застина на място, после тя се обърна леко и му се усмихна срамежливо и едновременно секси — същата усмивка, която го бе спечелила отначало. Катар отново се притисна към нея и натъпка въжето обратно в джоба си.

— Мисля, че това може да се уреди — каза й дрезгаво. И си помисли, развеселен: „Говори безсрамно и ще спасиш живота си“.

Джеймс Катар бе професор по история на изкуството, писател, женкар, жизнерадостен перверзник, пушач на лула, крадец, веселяк и убиец. Възприемаше се като чувствителен и задълбочен и се опитваше да живее според този образ. Целуна я още веднъж по врата, обхвана гърдата й с длан, после рече:

— Трябва да тръгвам. Да се срещнем, да кажем, в сряда?

— Имаш ли… — Тя отново се изчерви. — Имаш ли някакви еротични филми?

— Филми? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Нали се сещаш, еротични филми — продължи тя, като се обърна към него. — Навярно, ако гледаме някой такъв филм, ще можем да си поговорим… кое е интересно и кое — не.

— Можеш да станеш много добра в това — отвърна той.

— Ще опитам — кимна тя. Страните й пламтяха, но бе твърдо решена да не се отказва.

 

 

Катар си тръгна от апартамента й със смътно чувство за съжаление. Барстад бе споменала, че трябва да отиде до банката по-късно през деня. Беше събрала таксите от курса си по тъкане — чекове за двеста долара, които искаше да депозира — както и почти четиристотин долара в брой, които нямаше да внася в банката, за да избегне данъците.

Тези пари можеха да бъдат негови. Тя притежаваше и някои хубави бижута, подаръци от родителите й, които струваха може би още хиляда долара. Имаше и други скъпи вещи: фотоапарати, някои от принадлежностите й за рисуване, лаптоп Ай Би Ем, Palm III^[2], а за тях би могъл да вземе още няколко стотачки.

Парите щяха да му дойдат добре. Новите леки якета, модерни през идния сезон, бяха дълги до кръста и бе си харесал едно в магазина на „Нийман Маркъс“ — шестстотин и петдесет долара, в разпродажба, с вълнена подплата. Няколко кашмирени пуловера, два чифта панталони и подходящи обувки щяха да струват още две хиляди. Само секунди го бяха делили от всичко това…

Сексът по-приятен ли бе от кашмира? Не бе сигурен. Възможно е, разсъждаваше, каквото и да бе готова да направи Барстад в леглото, то да не се окаже по-добро от един пуловер на Армани.

Джеймс Катар беше висок метър и седемдесет и седем, слаб, оплешивяващ, с рядка руса брада, която поддържаше късо подрязана. Харесваше вида си с тридневна брада и разкопчана яка на раираната риза, образа на ангажирания интелектуалец. Кожата му бе светла, с леко загатнати бръчици край очите и по-изразени в ъгълчетата на устата. Имаше деликатни ръце с дълги пръсти. Тренираше всеки ден на уред за гребане, а през лятото караше ролери; не би му хрумнало да се мисли за смелчага, но притежаваше кураж, основаващ се на силната му воля. Когато се стремеше към нещо, винаги го постигаше.

Не беше точно веселяк, но бе усъвършенствал един продължителен и заразителен смях. Бръчиците около устата му бяха от него. Смееше се на шеги, на остроумия, на цинизми, на агонията, жестокостта, на живота, на смъртта. Още преди години бе подмамил една студентка в кабинета си с идеята да я убие, но тя не се подведе. Вместо това каза: „Целият този смях не ме заблуждава. Имаш малки зли очички — като на свиня. Виждам подлостта в тях“.

Докато излизаше, тя се обърна, като изпъчи стегнатите си гърди, и каза: „Няма повече да идвам на лекции, но се постарай да получа шестица за семестъра. Ако разбираш какво имам предвид“. Той отново се засмя заразително, но с известно съжаление, погледна я с подлите си очи и каза: „Досега не те харесвах. Но сега вече те харесвам“.

Писа й шестица и сметна, че си я е заслужила.

 

 

Катар бе професор по история на изкуството в университета „Сейнт Патрик“, автор на две книги: „Повърхностите в живописта на Средния запад“ бе получила благосклонни рецензии в „Чикън Литъл“ — авторитетния журнал за късно постмодернистично изкуство. Втората — „Равнини върху равнини: Кубистите от Ред Ривър Вали, 1915-1930“ — бе определена в издавания във Фарго „Форум“ като „основополагаща“. Бе постъпил в колежа като студиен художник, но се преориентира към история на изкуствата след доста студената оценка на способностите му — добри, но не впечатляващи — и след също толкова хладнокръвната оценка на потенциалните доходи на един средно талантлив художник.

Справяше се добре с истинските си интереси: блондинки, история на изкуството, вино, убийства и собствения си дом, който бе обзавел с изящно изработени дизайнерски мебели. След появата на дигиталната фотография се справяше добре дори и със самото изкуство.

Едно особено изкуство.

Университетът осигуряваше компютри, достъп до интернет, видеопроектори, скенери за диапозитиви и всичко необходимо на един специалист по история на изкуствата. Той откри, че може да сканира една снимка, да я запише в компютъра си и да я обработи с Photoshop, като елиминира почти напълно объркващата претрупаност. После можеше да я проектира върху хартия и да рисува върху образа.

Това не се смяташе за съвсем приемливо в творческата общност, така че пазеше експериментите си в тайна. Представяше си как един ден показва пред артистичния свят на Ню Йорк цяла изложба от сензационни рисунки.

В началото всичко бе съвсем невинно. Една мечта. Окото му на специалист му казваше, че първите рисунки са посредствени, но като се усъвършенстваше в използването на различните функции на програмата и в умелото въртене на молива, рисунките му ставаха все по-ясни и по-изчистени. В действителност дори ставаха добри. Не толкова добри, че да си изкарва прехраната с тях, но достатъчно добри, за да задоволяват другите му страсти…

Можеше да си свали някоя снимка на гола жена от безбройните порносайтове в интернет, да я обработи, да я разпечата, да я проектира и да произведе фантазия, която допадаше на чувството му за естетика и на нуждата му да притежава.

Следващата стъпка бе неизбежна. След няколко седмици работа с подходящи снимки той откри, че може да вземе лицето от една снимка и да го постави на друга. Купи си евтин дигитален фотоапарат „Фуджи“ и започна тайно да прави снимки на жени в района на университета.

Жени, които желаеше. После сканираше лицето на жената, вкарваше го в компютъра, използваше Photoshop, за да промени размера му до необходимия, който да пасне на съответното тяло от взетата от някой порносайт снимка. Рисуването бе необходимо, за да се елиминират неизбежният и нежелан фон и разликите в структурата на снимките — рисунките създаваха едно цяло.

Създаваха обект на желанието.

Катар желаеше жените. Блондинки с определена фигура и ръст. Нарочваше си някоя жена и си измисляше въображаеми истории, свързани с нея. Някои от жените познаваше добре, други — ни най-малко. Веднъж бе имал бурна сексуална връзка с жена, която бе видял само веднъж, за няколко секунди, докато тя се качваше в кола на паркинга пред една сладкарница — просто зърна дългите й крака в чорапи и крайчеца на колана с жартиери. Мечта си за нея седмици наред.

Новият процес на рисуване с компютър бе още по-добър и му позволяваше да се отдаде на всяка своя фантазия. Всяка. Можеше да има всяка жена, която пожелаеше, и то по всякакъв начин. Това откритие го възбуждаше почти толкова силно, колкото и убийствата. После — случайно — откри силата на своето изкуство като оръжие.

Абсолютна сила.

За пръв път я използва кажи-речи неволно срещу една жена, професор по социология, която преди години го бе отблъснала. Той я щракна с фотоапарата си веднъж, докато вървеше по пешеходния мост към сградата на студентския съюз, без тя да забележи присъствието му. Срещата им не бе планирана, а съвсем случайна.

След като обработи снимката и десетина пробни скици, постигна забележителна прилика на лицето й, прикачено към една вулгарно експресивна порноснимка от интернет. Рисунката имаше странен ракурс, който така и не можа да овладее на уроците по перспектива.

Изпрати й рисунката по пощата.

Докато се канеше да го направи, му хрумна, че е възможно — дори вероятно — това да е престъпно. Катар бе извършвал престъпления и знаеше колко внимателно и всеотдайно трябва да се подходи към по-сериозните от тях. Прерисува всичко отново и взе нов, недокосван плик, за да няма никакви отпечатъци по него.

След като го пусна по пощата, не направи нищо друго. Въображението му възпроизведе множество варианти на нейната реакция и това му стигаше.

Е, не съвсем. През изминалите три години повтори същия номер седемнайсет пъти. Тръпката не бе същата като при убийство — не бе толкова специфична и наситена — но му доставяше дълбоко удоволствие. Сядаше на старомодния си люлеещ се стол със затворени очи и си представяше как жените отварят писмата… Мислеше и за другите — как се бореха с въжето.

Срещна Барстад покрай рисунките си. Беше я забелязал в една книжарница, където работеше, и привлече вниманието й, като купи книга за дигиталната фотография. Побъбриха си няколко минути на касата и отново — няколко вечери по-късно, докато разглеждаше книгите за изкуство. Самата тя бе дизайнерка на платове, както му обясни, и използваше компютъра си, за да създава шарки за одеяла. Играта на светлината, бе споделила, това е най-интересното. Искам моите одеяла да изглеждат, сякаш светлината от прозореца пада върху тях — дори и в стая без прозорци. Разговорът за изкуство доведе до среща за кафе, а после и до предложението тя да му позира.

О, не, бе му отказала, не би позирала гола. Няма да е необходимо, беше я уверил. Той е професор по история на изкуството, би искал да нахвърли само няколко скици на лицето й, за да им направи дигитални копия. Тя се съгласи и в крайна сметка дори свали някои от дрехите си: обърната с гръб към него, седнала на табуретка, великолепният й гръб завършваше с набран чаршаф под малкия й заоблен задник. Скиците се получиха добри, но у дома, с компютъра, той направи истинските рисунки.

Нарисува я, вечеря с нея и накрая, в този мрачен зимен следобед, я изчука и замалко не я уби, защото тя не се оказа на висотата на образите, които бе създал от снимките й.

 

 

В деня след любовната среща с Барстад ниските дебели токове на Шарлот Нойман отекнаха по коридора и спряха до вратата му. Ръкоположена за епископален свещеник, авторка на книгата „Новите модалности в изкуството: Жена/Грях, Грях/Жена, Сестра в греха“, която предната седмица бе влязла в класациите за най-продавани книги на „Барнс енд Ноубъл“, тя неслучайно бе декан на факултета. Висока, постоянно навъсена жена с голям нос и сключени тъмни вежди, Нойман влезе, без да почука, и каза:

— Трябва ми бюджетният разчет за студентите ти. Този следобед.

— Мислех, че срокът е до следващата сряда. — Застина, стиснал внимателно кафето си, и повдигна вежди. С порцелановата чашка в ръка, с книгите зад него и със стоманеносиния шал от „Ерме“, който подчертаваше лицето му, предположи, че изглежда доста впечатляващо. „Но Нойман не забелязва такива неща, родена пуританка е“, помисли си Катар.

— Реших, че можем да избегнем объркването, което настана миналата година, като получа разчетите една седмица по-рано. Така ще имам време да елиминирам всички грешки — уведоми го тя, като не остави никакво съмнение, че използва термина „грешки“, както би го използвал някой папски инквизитор: „миналата година“ Катар бе закъснял с бюджета две седмици.

— Е, това просто не е възможно — отвърна й. — Ако поне ме бе предупредила по някакъв начин…

— Очевидно не си прочел бюлетина на факултета от миналата седмица — изръмжа тя. Очите й проблеснаха. Мислеше, че го е спипала натясно и скоро щеше да му изпрати паметна бележка, която несъмнено щеше да бъде приложена в досието му.

— Никой не е прочел бюлетина от миналата седмица, Шарлот — озъби й се той. Катар също бе много публикуван автор и можеше да си позволи подобно поведение. — Никой не чете този бюлетин, защото той е, ако цитирам почитания Сартър, „лайно“. Освен това бях в отпуск в четвъртък и петък, както би трябвало да знаеш, ако си прочела бележката, която ти изпратих. Така че не съм получил бюлетина.

— Сигурна съм, че е бил пуснат в пощенската ти кутия.

— Илейн не може да намери собствения си задник, камо ли моята пощенска кутия. Не успява да донесе навреме дори чека със заплатата ми. — Илейн бе секретарката на факултета.

— Добре — каза Нойман. — Тогава ти давам срок до утре. На обед. — Отстъпи назад, излезе в коридора и затръшна вратата.

Яростта го изстреля от стола му, при което разля част от кафето по пръстите си и върху стария килим. Обиколи кабинета, заслепен от гнева, който го тресеше. Беше избрал преподаването, защото бе много по-възвишено призвание от търговията. Ако я бе избрал, сега несъмнено щеше да бъде богат, но пък щеше да е търговец с мръсни ръце. Но в моменти като този идеята да притежава изпълнителна власт — властта да унищожи всички като Шарлот Нойман на този свят — му се струваше много привлекателна.

Снова из кабинета си пет минути, представяйки си различни сценарии как я унищожава, мърмореше си и изричаше репликите. Образите бяха толкова ясни, сякаш се намираше вътре в тях.

Когато гневът му поутихна, се почувства по-чист. Пречистен. Наля си отново чаша кафе и я вдигна спокойно. Ръката му вече не трепереше. Отпи и въздъхна.

С удоволствие би изтръгнал живота от Шарлот Нойман, макар че тя не въздействаше на особения му вид лудост. Реши, че би му харесало да я убие, така както би харесало на всеки, който е жертва на тиранията на шефа си, какъвто бе случаят с него и Нойман.

Така че той се гневеше, фантазираше, но не би направил нищо, освен да се зъби и да се репчи, също като всички останали преподаватели.

Тя не го възбуждаше — не разпалваше огъня вътре в него.

 

 

На следващия ден, докато минаваше през „Сакс“, откри, че кашмирените пуловери имат намаление. Студеното време почти бе отминало, но кашмирът можеше да се носи вечно. Точно този модел, с леко навита яка и заоблен в раменете, идеално би открил лицето му и мускулестото му телосложение. Пробва пуловера — стоеше му перфектно. Чифт хубави дънки щяха да подчертаят задника му — можеха да стеснят крачолите за девет долара в един шивашки център наблизо. Велурено яке с цвят на шампанско и каубойски ботуши щяха да завършат комбинацията… но всичко това бе твърде скъпо.

Върна пуловера и излезе от магазина, мислейки за Барстад. Тя определено събуждаше лудостта му. Самата мисъл за нея и въжето около шията й го възбуждаше силно. Блондинките изглеждаха много по-беззащитни от брюнетките; и много по-уязвими.

Следващият ден бе сряда: може би все пак щеше да си купи онези дрехи.

Щеше да вземе въжето.

 

 

Но вторник вечерта, докато още мислеше за Барстад и въжето, усети как гладът му се засилва и отново излезе извън релси. Прибра се у дома рано, извади мляко от хладилника и кутия корнфлейкс от шкафа, смеси ги и седна да хапне в кухнята. Сутрешният вестник още бе на масата; преди да излезе, го бе прегледал съвсем набързо. Сега, докато закусваше, разгърна вестника произволно. Очите му се приковаха на малка статия в долната част на страницата. Заглавието гласеше „Удушена жена, полицията търси помощ“.

Трупът на неидентифицирана жена бе намерен в неделя в парка Минесота Стейт Форест, на север от Канън Фолс, от местен човек, излязъл на лов за диви пуйки. Предварителното разследване показва, че жената е мъртва поне от година — съобщи Карл Буун, съдебен лекар от Гудхю.

— По дяволите. — Той се изправи и хвърли вестника в мивката. Влетя в дневната, стиснал юмруци. — По дяволите, по дяволите!

Отпусна се на един стол, обхвана главата си с длани и заплака. Плака цяла минута, като дишаше неравномерно, а сълзите се стичаха по лицето му. Всеки истински специалист по история на изкуството, усещаше го, би направил същото. Това се наричаше чувствителност.

След това престана. Изми лицето си със студена вода, попи го с хартиени кърпички. Погледна се в огледалото и се замисли за Барстад. Засега не можеше да й направи нищо. Ако изчезнеше още една блондинка, полицаите щяха да пощуреят. Трябваше да изчака. Никакви пуловери. Никакви нови дрехи. Но може пък сексът с нея да се получи наистина. Това щеше да е друго нещо.

Ала още чувстваше особената съблазън от това, че тя е блондинка. Почти я усещаше с ръцете си, с вената, която пулсираше на шията му. Желаеше я силно. И щеше да я има, помисли си.

Рано или късно.