Грегоар Делакур
Жената, която не остаряваше (3)

Ето я трийсет и третата снимка.

Изправена съм както обикновено. Пред белия перлен фон. Осветлението е силно, но подходящо. Косата ми, сивееща, е разпусната. Яката на бялата ми блуза е разкопчана, две копчета, вижда се кожата на шията ми, която е леко увиснала. Опитвам се да не се усмихвам, да полуотворя устни, два милиметра може би. Около очите и устата ми се забелязват дребни бръчици, като малки драскотини, леки бразди, на челото — по-видими бръчки. Бръчките на гнева и на лъва са също налице. Бузите ми са леко отпуснати. Клепачите ми са натежали, появили са се не особено забележими торбички и кожата е там по-тъмна. По ръцете ми има миниатюрни ръждиви петънца. Приличат на тапицерски пирончета. Кожата на ръцете ми е загубила своята еластичност, изглежда мека. Опитай се да не се усмихваш, казва Фабрис за трийсет и трети път. Защото не мога да се удържа да не се усмихвам. Защото съм щастлива. Защото съм на шейсет и три години. Хубава си, казва фотографът; намирам ги за прекрасни, тревогите, радостите, които най-после се виждат на лицето ти, Бети, те разказват една одисея; опитай се да не се усмихваш; и щрак, светкавицата, звезди в очите, фотографията е направена; чудесно, мисля, че сега книгата ми е вече готова, благодаря ти, Бети, благодаря ти.

Когато агентът за недвижими имоти дойде да окачи табелата „Дава се под наем“ на витрината на „Лошо седнали“, Ивон, съседката, която полагаше винаги огромни грижи за азалиите и хибискусите в двора, дотича изплашена, какво става; взря се в мен слисана: Вие сте майката на Бети, да не се е случило нещо с нея? Усмихнах се, не, нищо не й се е случило, просто реши да замине, пожела да започне нов живот, по-подходящ за нея, по-близък до мечтите й; о, колко жалко, промърмори градинарката, колко жалко, беше толкова мила, толкова се радвахме, че има млад човек при нас, кажете й да ми пише, обещавам, не можах да се въздържа и я прегърнах, помоли ме да Ви целуна; наистина ли?, ооо, подхвана Ивон, очите й се изпълниха с удивление, като очите на малко момиченце в магазин за играчки; да, тя Ви обичаше много; след което си тръгнах.

На гарата „Лил-Фландр“ наех удобен автомобил, безшумен, напуснах Лил и излязох на магистралата A1, по посока Париж. Радио Класик предаваше Бах: адаптация на Алесандро Марчело, едно омагьосващо адажио, Божия благодат. Спокойни километри. Усмихвах се. Усмихвах се, както се усмихвах на осемнайсет години, вървейки сама, качвайки се на трамвая „Монжи“, както когато Андре ме заговори и ме попита защо се усмихвам.

Ще отида при сина си и при Сага. Ще им обясня, че съм се заблудила и че ми е било нужно време да се върна, цял един живот. Че съм майка му, а не братовчедка му, че ръцете ми са неизтощими и солидни клони, за които можеш да се хванеш в бурни дни или дори да приютиш цели острови. Ще науча прекрасната си снаха да прави гойер, телешко печено, почти сурово, Сага, почти сурово, иначе става на подметка, подправено с дафинов лист, с мащерка и поръсено с чесън, и бисквитената торта. Ще им призная, че съм се казвала Мартин преди и че Бети е името ми на оцеляла. Ще призная един ден на сина ми, че е имал сестричка или братче, което е изтекло от утробата ми една празнична нощ и което ръцете ми не са успели да задържат, но на което продължавам да говоря понякога нощем, да му разказвам за големия му брат тук, на земята. Ще бъда дейна, мила и любвеобилна баба. Ще открия рецептата на най-хубавия горещ шоколад в света и когато внучетата ми идват при мен, ще отбелязвам ръста им върху касата на вратата. Подминах Париж. Околовръстното. Диващината на някои шофьори. Жантийи. Шевийи-Ларю. Грозотата на пейзажа. Сивотата, мръсотията. Лошият вкус на някои хора. „Аве Мария“ на Качини. Ще им разкажа за майка ми, за картината на Рафаел, за жълтия форд таунус, за скоростта, фученето на урагана, тъпия удар и внезапната тишина, пометеното тяло в миг на чиста радост, излетяло на петнайсет метра, разчленено, ще им разкажа за желанието ми оттогава да я запазя до себе си, безсилието ми, мъката; ще им разкажа за Лонг Джон Силвър и ако е още жив, може и да ги заведа да го видят, за да им покажа на каква сила и на каква болка са внуци, да им докажа, че човек може да оцелее и при пожар. Спрях, за да наточа бензин. Да хапна нещо сладко. После продължих. Камионите, безкрайна индианска нишка, чудовищна змия. Седнали до мен в колата, Оливие Белами и Мишел Льогран разказват за своята класическа страст. Пях „Водениците на моето сърце“, пях „Едно лято през 42-ра“, чувствах се добре. Слънцето започна да се скрива — портокал, който пада бавно от дървото. Автомобилните фарове като празнични фенери. След Лион, Валанс, Монтелимар. Изход Авиньон Юг. Спомних си, че си бях обещала да отида едно лято на фестивала, но така и не го направих — човек винаги намира извинения. Насионал №7. Нощ е. Магически думи. Апт. Жонкерет. Л’Ил сюр ла Сорг. Там намерих стая в хотел „Невон“ и паднах от умора. На сутринта закуска на брега на реката. Три деца замеряха с камъни патиците. Час извън времето. Хубава възрастна дама, седнала сама под сянката на кестените. Двама господа ме поздравиха, англичани. После посетих селото, наречено още контавенесинската^[1] Венеция. Водните колела. Кейовете. Църквите и параклисите. Фабриките за килими. Ловците на риба. Странните им лодки, наричани на провансалски „Него-Шен“, буквално давещо се куче, неизвестно защо. И антиките, разбира се. Поех отново на път. Кавийон. Винер. Бонийо, най-сетне. Забележителна гледка към „Пети Люберон“, а на север, към планинските плата на Воклюз. Беше почти пладне. Наложи се да питам на няколко пъти за пътя, докато намеря къщата на Ален Лоранс, а, кацналия!, възкликна един човек, смеейки се, ако не е като маймуна на някое дърво, ще го намерите в дома му с другарите му, нататък, втория път вляво, при железния кръст, не може да го пропуснете, г’спожо, няма как.

Мъже и две жени седяха на сянка на масата в градината. Разговаряха високо, смееха се, пиеха розе, ядяха черен хляб, сирене, шунка и плодове. Лицата им бяха на щастливи хора, със слънчеви очи, с големи, силни ръце, способни да разпознаят при допир белия ясен, бора от Орегон или чепа на амбоана. Приближих се бавно, с ръка над очите заради слънцето. Треперех, въпреки че беше горещо. Един от мъжете ме посочи с пръст. Един друг се вкамени. После ръката му отново се раздвижи и той остави вилицата в чинията си. Стана и на мен ми се стори, че трепери не по-малко от мен. Направи няколко несигурни крачки. Спря. Още две крачки. И се усмихна. Сякаш цялото му тяло се усмихваше. Разтваряше се в усмивка. Дори тъжният му поглед на Джийн Кели се смееше.

И тогава, на шейсет и три години, аз се затичах като луда и се хвърлих в обятията на мъжа на живота ми.

Старостта е победа.