Пет лица в черно-бяло. Едно и също лице. Моето. Една снимка всяка година от пет години насам. Времето, което минава така бързо. Себастиан, който расте. Лонг Джон Силвър, който губи последната си коса.

Невероятно е, каза най-сетне Фабрис, погледни, погледни!, и аз разбрах онова, което предчувствах от известно време, макар и да не вярвах на очите си.

Разбрах предстоящия хаос.

Разбрах радостта и вцепенението, които предстояха.

Разбрах шанса и проклятието.

Беше потресаващо и страшно.

— Погледни — повтори Фабрис, — лицето е едно и също.

— Знам.

— Искам да кажа еднакво, Бети, абсолютно еднакво.

Взе петте филмови ленти със снимките ми и ги наложи една върху друга срещу светлината.

— Виж, с изключение на наклона на главата, който не е всеки път един и същ, на ъгъла на ръцете, който се различава малко, на косата, лицето е все същото от пет години насам, Бети. Стряскащо е. Абсолютно еднакво. Ти не си подвластна на времето. То не те бележи. Кожата е същата, фактурата е същата. Нито една бръчица за пет години, никакво повяхване. Прекрасна си.

Одет се изкашля зад гърба ни. Държеше в ръката си бутилка крушов ликьор, това също е прекрасно, каза тя, осемгодишна е, но е вече стара, и се засмя, безрадостен смях.

На възрастта, на която младостта на мама се беше запечатала завинаги на последната й моментална снимка и хубостта й бе отнесена от един жълт форд таунус, застинала в полета си, така както една четка бе приковала Хубавата градинарка, за която нищо не се знаеше след този портрет, цели петстотин години оттогава — дали времето бе разяло лицето й, изпило очите й, смазало сърцето й? — да, на възрастта на мама нещо бе спряло и за мен.

От трийсетгодишната си възраст бях престанала да остарявам.

Мъжът ми и синът ми спят.

Аз ставам, заключвам се в банята. Седнала на ръба на ваната, се взирам в лицето си в голямото огледало. Опипвам с треперещи ръце кожата на изпъкналото си чело. Прокарвам пръст по бузите, търся скулите; стискам устни, докосвам копринената кожа около устата, брадичката, челюстта; прокарвам ръка по врата, раменете, шията, гърдите, кръгли и стегнати — спомням си с умиление как Жан-Марк Дьолае, страшно нетърпелив, ги вкуси в стаята си под погледа на пилота Джакомо Агостини, закачен с кабарчета на тавана, бяхме на седемнайсет години, бяхме завинаги млади; галя плоския си корем, опънатата му кожа, кадифена, нежно очертания ми ханш, дългите ми бледи бедра, благодаря ти, мамо, и очите ми се напълват със сълзи, които не мога да спра. Спомням си забележките на Садху (с истинско име Лилиан-Берт), на учениците от курса, на Одет: не се променяш, скъпа моя, на големия любовник от двайсет и първата ми година: Вие притежавате хубост, която не повяхва, Вие притежавате хубост, която не повяхва, Бети, странно, много странно; приемах всичко като проява на любезност, мед за ушите на едно младо момиче; спомних си и обещанието, което ми бе направил Андре на плажа в Ница сред лицата, загубили тази война, когато го попитах дали ще ме желае винаги такава, каквато съм, каквато ще стана, остарявайки: дали беше вече забелязал, че не остарявам, той, който беше в състояние да предсказва с точност бурите при безоблачно небе, да види бъдещата красота в ствола на клена, той, който галеше лицето ми с грапавите си ръце, както се гали обгорената земя, и знаеше как да му върне очарованието, как да изтрие дните и нощите без него — той, който знаеше как да изличи крехкото очакване и обичаше откровенията на времето.

Вглеждам се в лицето си в голямото огледало на нашата баня и се усмихвам.

Ето ме.

Ето лицето ми, върху което времето тече като бистра вода. Лицето ми като това на Хубавата градинарка в Лувъра, която развълнува мама, все на двайсет години от пет века насам, това лице, вечно младо и нежно, и доброжелателно, и гладко.

Ето ме, чудовище и чудо.

Ето ме, мечтата на всички жени.

И се разсмивам. При мисълта, че от сега нататък ще мога да се радвам на това да се виждам всяка сутрин непроменена, да се наслаждавам на опиянението от младостта, която е обещание за всички възможности, ще мечтая, без нищо да ме изтръгне неумолимо от унеса ми, животът без страха от смъртта, без ужаса да останеш сам.

Стареенето е болезнено и кръвожадно. То означава да позволиш да се изпари, без да можеш да направиш каквото и да е, сочността на кожата, млечнобялата й фактура, да гледаш как се появяват петна, как се отпуска и виси; да позволиш погледите, често жадни, кръстосани случайно по време на разходка, да изчезнат, погледите, които те карат да се чувстваш хубава, желана и чиято настойчивост, и понякога непристойност, е похвала.

Стареенето е да виждаш как се смалява мястото ти на земята, как чезне сянката ти. Докато станеш невидим.

И така, ето ме.

Ето ме млада във възрастта, когато младостта си отива.

Ето ме странна и любопитна.

Ние всички се наблюдаваме всеки ден и се виждаме млади и ако светлината не е благосклонна, поне знаем, че сме млади.

Някъде четох, че не забелязваме как стареем.

Приписваме първите бръчки на хиперактивността на мускулите — наричат ги впрочем мимически, по-малко кошмарно е, — не обръщаме внимание, не забелязваме мрежата на времето, която превзема бавно и коварно лицето ни, хоризонталните бръчки, вертикалните, страничните, около орбитите на очите, чийто цвят е толкова хубав, „пачия крак“ — това е от слънцето, глупости.

Купуваме увеличително огледало, леко сме учудени, тези ги нямаше миналата седмица: забелязваме, че кожата и очният мускул са се отпуснали, че клепачът, който обичахме да гримираме със сиво, бронзово, а през празничните вечери — със златен прах, е натежал и променя остротата на погледа, неговия чар — с изключение на Шарлот Рамплинг; слагаме си очилата за далекогледство, приближаваме се още малко до ужасяващото огледало, за да открием — изпитвайки внезапно желание да се разплачем, да викаме, да изпотрошим всичко, дори да умрем, — че под долния клепач са се образували торбички, торбички, пълни със сълзи, за да оплакваме отминаващото време, загубената битка, изчезналата вечност.

Човек се изправя трудно след подобна трагедия. Тя е убийствена.

И започваме да се тъпчем с прозак. Лекуваме се с анафранил, а понякога и със скалпел. Гледаме си снимките, когато сме били на двайсет години, опитваме се да заприличаме отново на себе си и накрая се отказваме, предаваме се.

Нещастието, което няма да позная.

Вън денят настъпва бързо, сякаш отваряш капака на прозорец и светлина залива банята.

Чувам, че синът ми слиза в кухнята, той винаги става първи, чувам шума от отварянето на хладилника, прозвънването на бурканчето с мляко, което се удря в ръба на керамичната купичка, стърженето на стола по плочките.

Пускам студена вода върху лицето си.

Нямам сенки, нито торбички.

Младостта има освен всичко и предимството да не издава безсънните нощи.

Андре чука на вратата на банята; идвам, любов моя, слизам веднага.

Но първо ще изхвърля с неописуемо удоволствие всичко, което задръства поличката над умивалника: кремовете срещу стареене, срещу бръчки, лифтиращи, енергизиращи, серумите за кожата около очите, около устните, ще изхвърля всичко, с изключение на хидратиращия и предпазващия от слънцето, те са основата, казва Одет, основата, без тях си загинала.

После ще отида при мъжете си в кухнята.

И така, ето ме.

Агоп Хаятаян — семейният ни лекар, откакто сме семейство — избухна в смях.

Ама такова нещо не съществува, Бети, да не остаряваш! Всичко остарява. Мъжете, жените, дърветата, растенията, кучетата, слаба богу, дори прахосмукачката ви, телевизорът ви, песните, често и теориите. Андре остарява също. Но не и аз. Но не и вие. Стана отново сериозен. Но не и вие. Казали ли сте му го? Не. Добре. Ще започнем с изследване на кръвта и после ще решим в зависимост от резултата. И отново се усмихна с онази усмивка, от която погледът му светваше. Мисля, че си въобразявате, Бети.

На трийсет години (трийсет и пет) нивата на пикочната киселина, албумина, билирубина, холестерола, креатинина, глюкозата, хемоглобина, триглицеридите и скоростта на утаяване на еритроцитите бяха напълно в нормата. Дензитометрията показа същото: костната ми маса беше стабилна от двайсетгодишната ми възраст насам, щеше да започне да намалява след четиридесет години, уточниха лекарите. Ядрено-магнитният резонанс наряза тялото ми на филийки и не откри нищо повече от това, че е на трийсет и пет годишна жена в много добро здраве. Една дерматоложка прегледа кожата ми от всички възможни ъгли, смучейки корен от горска пищялка — заради лошия си дъх? — и заяви, че е най-много на трийсет години; когато й казах, че съм с пет години по-стара, тя повтори прегледа и накрая заяви: странно, епидермисът Ви е несъмнено по-млад от Вас. След това дълго разговаря с Хаятаян, размениха си резултатите, изрекоха няколко сложни думи и заключиха, че тъй като е невъзможно да потвърдят, че не старея, както претендирам, със снимки като доказателство, все пак е явно, че кожата ми притежава всички качества — отсъствие на бръчки, еластичност, стегнатост, цвят, и т.н. — на кожа на най-много трийсетгодишна жена, но че вътрешно — органи, мускули, кости и т.н. — тялото ми е на трийсет и пет годишна жена. Не стареех външно. Стареех вътрешно.

Мъжът ми не беше забелязал нищо, нито синът ни. Някои жени от курса по йога отбелязваха завистливо хубавия ми вид, младежката ми стойка, бебешката ми кожа, всичко, което Садху (с истинско име Лилиан-Берт) бързаше да припише на обучението си: напомням ви, госпожи, че целта на работата ни е освобождаването — мокша — от цикъла на възражданията — самсара — породено от индивидуалната карма — карма, — и Бети се възражда много успешно, да, много успешно.

Одет предполагаше, че козметиката, която ми дава, е причината за това чудо, че между формулата на крема и химията на кожата ми се получава някаква алхимия, която е уникална. Трябва да те изследват, забавляваше се тя, като Детето дивак или Човека слон, благодаря ти, Одет, о, извинявай, не исках да кажа това, исках да кажа, че разбирам, Одет.

Тя все още не бе напуснала работата си на представителка на продуктите на „Одилик“ — съсипаха ме, честна дума, съсипаха ме, — защото Фабрис беше доста закъсал: откакто мобифоните започнаха да правят хубави снимки — дори вече не ги проявяваха, което означаваше край на албумите, на фамилните истории на завоеванията и на трагедиите, какво щяхме да оставим на децата си?, но затова пък километрични пейзажи, да, чинии с плюскане, скариди, макарони, кремове, до повръщане, да — хората не прибягваха вече до професионални фотографи, убедени, че притежават нужния талант. Приходите на Фабрис се бяха стопили, Одет работеше два пъти повече, очите и бузите й хлътваха все повече, тенът й придоби окончателно въглищен цвят и четиридесет и петте й години бяха достатъчно неучтиви, за да я накарат да изглежда със седем-осем по-стара.

За такова нещо ни зарязват, Бети.

На рождения си ден тя плака много. Фабрис и Андре се опитаха да я утешат с всички хитрини, понякога искрени, на които са способни мъжете, за да накарат една жена да повярва, че изглежда много по-млада от възрастта си, че е прекрасна и че във всички случаи времето я краси, че е по-привлекателна, отколкото на двайсет, дори на трийсет, всички вие сте лъжци!, мръсници, ама недей така, успокой се, Одет, погледни Жулиет Греко, убеждаваше я Фабрис, на петдесет беше, когато си падахме по нея, суперсекси, а не когато е била млада; така ли, мислиш ли?, не си ли оперира носа?

На трийсет години (трийсет и шест) живеех с еуфорията на тайната си, младостта ме опияняваше, наслаждавах се на настоящето и ми се струваше, че никога няма да използвам минало време.

На трийсет години (трийсет и седем) се радвах на последните часове от детството на сина ни, последните милувки, последните тайни на съучастници преди несръчността на възмъжаването, мутиращия глас, окосмяването, нуждата от независимост.

Това лято заминахме при Франсоаз и татко, които бяха наели за година къща в Тоскана, в Питиляно, селце, построено върху скала от вулканична туфа; от терасата им гледката към дефилето на Ленте беше главозамайваща и успокояваща, помагаше да забравят липсващия крак и сина в централния затвор на Поаси. Бяха щастливи — красотата е антидепресант.

Когато се разделихме след няколко очарователни дни, татко ме изгледа странно и ми каза довиждане, Пола.

Пола. Името на мама.

Щях да падна.

Може би ставаме онова, което ни липсва. Може би запълваме нищото от страх пред нищото. Може би задържаме онова, което са били, за да бъде с нас завинаги.

— Довиждане, Пола.

На трийсет години (трийсет и осем) бях свидетел на трогателната радост на Андре по повод представянето в пресата на първата му колекция от столове и маси — посвети я на родителите си, защото го бяха научили да обича земята и камъните, шума на водата и на калта, пищната сила на природата. Производителят Касина бе финансирал мебелите и ги разпространяваше навсякъде, скоро щяха да имат бляскав успех във Франция, но също така в Германия, в Швеция и в Съединените щати.

Мъжът ми осъществяваше мечтите си. Времето го обичаше.

Забелязвах новите погледи, които жените му хвърляха — на него също не му убягваха, — начина, по който прехапваха устни, наблюдавайки го, както се хваща кърпа, както се сподавя вик, намирах всичко това за непристойно, повдигаше ми се, но той съумяваше да ме успокои и аз изпитвах всеки път желание да се разплача.

Не само бях обичана, но бях и предпочитана.

Една сутрин, преди да станем, след като грапавите му пръсти ме бяха задоволили, той ми повтори, че съм красива, и добави за първи път ти си все същата, Бети.

Опасна фраза.

Беше ли забелязал, че не се променям? Предчувстваше ли онова, което криех и което, от една страна, изглеждаше като мечта, а от друга, бе чудовищно? Ако знаеше, мислеше ли, че съм болна или ненормална? Щеше ли да бъде ужасен при мисълта, че мога внезапно да се състаря, така, без причина? До този момент нито доктор Хаятаян, нито който и да е било друг можеха да обяснят какво се случва с мен — незнанието им ме утешаваше по особен начин. Когато мислех за Андре, полудявах: щеше ли да ме обича винаги?

Благодарение на тебе е, му казах аз. Ти ме караш да остана млада. За тебе, Андре. Той се усмихна, стана от леглото ни, ти си удивителна жена, Бети.

Себастиан ставаше на тринайсет. Беше в осми клас и според новия Програмен устав заниманията извън учебния процес дават възможност на младите хора да изградят личния си и професионалния си живот и да станат отговорни граждани. Така че го записахме във футболен клуб, в който се изяви като доста надарен вратар. През уикендите учеше с мен имената на художниците, на писателите, на няколко кинодейци, а с баща си риболова, мълчанието, търпението и видовете дървета. Навлизаше в юношеството без драми, без кризи, както бях влязла и аз, и аз съм убедена, че това се дължеше до голяма степен на доброжелателството, нежността и приятелството на баща му.

Франсоаз и татко се върнаха от Италия. Настаниха се във вилата си, близо до нови съседи, зли кучета, гневни момчета, счупени стъкла и няколко нови кръгови кръстовища. Дните им на пенсионери започваха в момента, когато съседите им тръгваха на работа, безделието глождеше, настъпваше мълчание, настроението беше мрачно и един следобед, когато бях при тях, татко взе в ръцете си лицето ми и се опита да ме целуне по устата.

На трийсет години (трийсет и осем) Фабрис ми направи осмата снимка.

Същото осветление, същият перлен фон, същата блуза и отново без усмивка, Бети; като Пеги Даниелс.

Фотографията потвърждаваше, че за осем години нямах нито една бръчица.

Аз ги трупам вместо тебе, промърмори Одет, лишена от всякакви илюзии.

На трийсет години (трийсет и девет) слушах отново и отново, като всички, виолата да гамба на Жорди Савал заради филма на Ален Корно^[1] и после, като всички, се върнах към другите песни. Синди Лапър. Куин. Емилу Харис.

Един ден в ресторанта, където обядвахме с мъжа ми, някаква двойка ни наблюдава доста дълго, след което жената прошепна нещо на събеседника си. Усетих, че това никак не се хареса на Андре, той се взря на свой ред в мен с поглед, който не познавах, пълен с тъга.

Не обърнах особено внимание, днес знам, че беше грешка.

Баща ми се подложи на серия от прегледи в болницата. Паметта му бе задръстена, като претъпкани чекмеджета, които не можеш да отвориш. Спомените му бяха объркани. На няколко пъти, докато обядвахме или седяхме в градината, той се вторачваше в мен и се разплакваше. Сълзите му се стичаха и той не ги бършеше. Понякога питаше къде е кракът му. Дали е роден така. Дали някога кракът ще порасне.

Това разплакваше Франсоаз.

Одет се предаде. Щеше да навърши петдесет след по-малко от две години. По-млади, по-хубави, по-издръжливи жени — курвички, да — драпаха за поста й; пък и не съм толкова тъпа да не забележа как погледът на Фабрис се спира върху тези мръсници, не търси модели за книгата си, а онова, което вече не притежавам, Бети, загубата, която плаши мъжете; и така, в дрезгавината на едно утро, без да каже никому, най-малко на годеника си, тя се отправи към една клиника, за да си направи лифтинг на лицето и шията.

Върна се след четиридесет и осем часа, с няколко бледи синини по кожата; върна се, изпълнена с надежда и любов, но годеникът й не я взе в обятията си, не й каза нищо; тя го убеждаваше със странна и тъжна усмивка, че опъването на кожата не променя нищо, не променя и дарбата й на виртуоз в някои неща; но Фабрис остана сдържан, като дете при първото опарване, устните му трепереха, изреченията не излизаха и това беше най-ужасното, най-убийственото от всички мълчания.

Трябваше отново да се запознаят, да се опитат да намерят думите, жестовете, с които да назоват всичко това.

Касапницата, която искаше да бъде любов.

На трийсет години (четиридесет) бях развълнувана от едно пиано, озовало се върху пясъците на Нова Зеландия, покрусена от мъката на Джейн Кампиън, която загубва единайсетмесечния си син само месец след като получава „Златната палма“: питаха ме как е бебето; от гърдите ми още течеше мляко; и се улових, че се надявам то да е отишло при моето, което беше решило да не живее тук.

На трийсет години (четиридесет) организирах гигантски празник по този повод.

Всички момичета от йогата бяха дошли, съпрузите им, няколко редакторки от „Рьодут“, където бях повишена в художествена директорка, да, скъпа моя, няколко майки и татковци на съучениците на Себастиан, с които се разбирахме и шегувахме, и бившите ми колеги от Католическия, открити благодарение на асоциацията на бившите студенти — дойдоха момичетата от годините в Пъбстора, безумната вечер Бардо с черните бодита и зелените поли, дойдоха тогавашните хубави момчета, които пускаха ръце, фантазьорите, които не бяха променили света, нито се бяха присъединили към борците срещу апартейда в Америка или в Южна Африка, които бяха позволили на бунта да се изпари и телата им да натежат и бяха станали застрахователи, шефове на предприятия, адвокати и консултанти, защото трябва да се живее, да се изхранва семейството, да добиеш положение, да изплатиш заема за къщата и да сложиш малко настрана за едноседмична ваканция с Клуб Медитеране или за да си купиш по-нататък порше, с което да напомниш на всички, че си запазил детското у себе си. Един от тях се приближи до мен, познах го веднага и сърцето ми се преобърна — сърце предател; похвали ме за обаянието ми, веднага си паднах по думата, толкова архаична, после ме запита къде може да намери Бети, която е вероятно голямата ми сестра, като се има предвид приликата. Това съм аз. Той се разсмя, не, не ми се вярва, Бети е почти десет години по-голяма от Вас; аз се усмихнах; познавах я много добре, уверявам Ви, дори мисля, че беше тайно влюбена в мен; думите му отекваха в мен, удари с нож в гърдите; знаел си го, прошепнах аз, знаел си го и я остави сама с желанието й? Той сбърчи вежди и прошепна: има нещо ласкателно в това да си желан; и отвратително да си играеш с това, прекъснах го аз. Нищо не разбирам, Бети Ви е говорила за мен? Ако продължава да бъде така хубава като навремето, ще се опитам да я накарам да ми прости. Жената може да прости нетактичността, Кристиян, но никога пропуснатия случай, тъй че нямаш никакъв шанс с мене, отдавна оставих копнежа си по теб на тапицираната с изкуствена кожа банка в Пъбстора, погледна ме с прекалено светлите си очи, взря се в мен, Бети, Господи, Бети, това си ти, не си се променила изобщо, невероятно; погали ме по косата, инстинктивно се отдръпнах; помня много късата ти прическа, ала Джийн Сибърг в „Жана д’Арк“, развяната ти пола (избрани специално за теб), прелитащите погледи, какъв глупак съм бил; егоист, Господи, как е възможно да не си остаряла, докато ние всички сме, трябваше да се оженя за теб (млъкни), нямаше да се налага да те напускам за по-млада; остави ме, Кристиян, не ми е до смях, безразличието ти беше обидно, но е вече минало, аз съм щастлива, обичам и съм обичана, имаме и син, прекрасно момче, а ти? Предполагам, не си великият режисьор, който мечтаеше да бъдеш, Годар, Трюфо; и това ли помниш, Бети?, да, не станах режисьор, би се разчуло, шеф съм на печатница, която печата каталози за супермаркетите, годишни доклади, сватбени менюта; все още ли си женен?, два пъти разведен; щастлив ли си?, наистина ли искаш да знаеш?, не; можем да се видим пак, някой ден, за по едно кафе?, не.

Той сведе глава, полуотвори уста, но не пророни нито дума, после се остави да бъде отнесен от вълната гости, които танцуваха, пиеха, смееха се, срещаха се отново, разказваха за себе си, и сърцето ми се върна на мястото си.

Малко по-късно бившите от Католическия, всички леко подпийнали, пяха „Охайо“ на Нийл Йънг, песента, която беше нашият химн, момичетата от йогата се присъединиха и очите ми се напълниха със сълзи, които отнасяха тези безгрижни години, блажени години, в които не си давахме сметка за невероятното щастие да сме живи; и тогава устните на Андре докоснаха бузата ми, за да изпият сълзите, ръцете му ме обгърнаха, притиснаха ме към него, към желанието му, твърдо и пламенно, и аз разбрах за последен път, че е мъжът на живота ми.

Присъединих се към момичетата от йогата, които, водени от Садху (с истинско име Лилиан-Берт), танцуваха като змии и подлудяваха момчетата; по-късно пуснах мамбото на Мизраки, което бе направило от Бардо световна звезда и накарало разните (съмнително) целомъдрени Лиги да я заклеймят, и ние бяхме отново, както навремето, трескави и омагьосващи, бяхме въплъщение на желанието, бяхме самият Сатана и Сатаната беше полудял; Одет минаваше от ръце в ръце, галеше от време навреме мъжете по бузата, кажи ми, че съм хубава, миличък, пиянството и празникът отваряха клетката на думите; и Фабрис не отиде при своята годеница, не я помоли да бъде по-сдържана, знаеше, че тя иска само да му покаже колко много се харесва все още, как подлудява мъжете — неподвижността напомня на смъртта, ми каза той ужасен. Няколко момичета от Католическия поискаха непременно да узнаят марката на козметиката ми, адреса на хирурга ми, на курса по йога, списъка на продуктите, с които се храня, какво кисело мляко, какви плодове, каква вода; убеждавах ги, че не правя нищо особено, и те ме обвиниха в неблагодарност, не забравяй, че плакахме заедно за Виетнам, че те заведохме на „Пинк Флойд“ в Париж, не е хубаво това, Бети, не е хубаво, че криеш от нас такава тайна, тайната на младостта, даваш ли си сметка?!; ама, момичета, заклевам се, че — и избухнахме в смях.

Вечерта беше прекрасна. Но за съжаление, приключи на разсъмване; някои се разотидоха по къщите си, но повечето, между които мъжът ми, Одет и аз, се отправихме, клатушкайки се и все още танцуващи, към терасата на най-близкото бистро, където си подложихме със солидна закуска, шегувахме се за последен път, обещахме си да се видим отново, да се вкопчим за още час в онова, което изтичаше през пръстите ни. Кристиян стана с разтреперани крака и несигурни жестове, вдигна чашата си с кафе и с надебелял език заяви: вдигам тост за Бети и с твое разрешение, Андре, за красотата й и за младостта, която тя единствена между нас е запазила, а ние, ние сме старци, от…

Не довърши изречението си.

Строполи се възхитителен, трогателен, пиян.

На трийсет години (четиридесет и една) омаломощаването на яйчните ми фоликули, свързано с прогресивното намаляване на секрецията на прогестерон и естроген, промени настроението ми; преминавах през периоди на тъга, на страхове, на все по-чести мигрени, имах болки в гърдите, горещи вълни и за огромната радост на мъжа ми, либидото ми се увеличи. Перименопауза, диагностицира Агоп Хаятаян. Вече? — запитах го аз, ама как е възможно? Мислите ли, че старея по-бързо вътрешно като компенсация? Той ме погледна с разбиране. Вие сте от десетте процента жени, на които това се случва по-рано, Бети, тъй че не, не става дума за компенсаторен феномен, пък и имате късмет, защото сте една от общо единия процент жени, които не напълняват по време на този период. Макар че да говориш на трийсетгодишна жена за перименопауза, е наистина малко странно.

Когато се събудих една сутрин, Андре беше седнал в леглото. Наблюдаваше ме.

Не посмях да го попитам защо.

Себастиан стана на шестнайсет години. Започваше да се откъсва от нас, малко по малко, без да ни наранява. Растежът е мъчителен, трудна раздяла; искаш да си едновременно свободен, независим и да продължаваш да се възползваш от защитата, която си имал като дете, започваш да се блъскаш в стените на света, да преценяваш мястото, което ще заемеш в него. Една вечер, когато баща му беше отново в Швеция, той ме запита дали е хубав, дали притежава чар, дали ще се харесва; а и как човек среща някого, мамо?, как разбираш, че си срещнал някого? На другия ден го заведох да си смени гардероба, като го приканвах да си избере каквото му харесва. Излезе от кабината за проби в стил моден — риза, закопчана на яката, костюм, сако с три копчета, панталон кройка цигара — и ме попита: ако беше млада, извинявай, ако беше на моята възраст, щеше ли да излезеш с мен? Да, Себастиан, и щях да те намеря за много хубав.

Харесваше ми, че има все още нужда от мен.

Одет си беше направила инжекции с колаген на устните; нали разбираш, Бети, устата ми не подхождаше на лицето ми, месестите устни са по-секси, а и според лекаря те премахват бръчките около устата.

— Виж.

Стана ми мъчно за нея.

Бях на шестнайсет години, когато я срещнах за първи път в „Нувел Галери“, където работеше като продавачка, тогава беше на двайсет и пет и без да е суперкрасавица, притежаваше блясък, една жизнерадост, която я правеше привлекателна.

Стана ми мъчно за нея.

Хирургията е дрога, безкрайна надежда, след лицето — устните, след устните — клепачите, след клепачите — гърдите, след гърдите — коремът, след корема — колената, и времето минава и започваш отново, за да спреш времето, струва ти се, че ставаш все по-млада и по-красива, все по-съвършена, а всъщност приличаш на истинско плашило. Фабрис не гледаше на нея вече с очите на мъж, а на фотограф, и именно с тези очи успя да хареса обезобразяването й, направено в знак на любов, едва ли не на подчинение, един вид принадлежност — като ритуалните срезове, които свързват членовете на племето Гизига в Камерун. Одет се беше превърнала в образ, който го омагьосваше, в обект; аз обичах приятелката си, обичах ужаса й, че ще престане да бъде достатъчно хубава, достатъчно млада в очите на своя годеник; обичах да си мисля, че най-сетне се обича.

Тази година почина бащата на Андре, разкъсване на аневризма, малка граната в главата. Погребахме го на север, в глинеста пръст, една от тези, които ценеше, защото се издува и свива като човешкото сърце, казваше той; жива е.

Тук ще стана отново пръст.

Ще стана земя.

На трийсет години (четиридесет и две) онова, което смятах за късмет, щеше да се превърне в нещастие.

От дванайсет години имах лице и вид на млада трийсетгодишна жена.

Днес бях на четиридесет и две.

От дванайсет години насам никой в квартала не се учудваше, че съм все същата. Забелязваме, че даден мъж се е променил, защото си е присадил коса или се е снабдил внезапно със спортен кабриолет и демонстрира връзката си с жена на възрастта на дъщерите му; забелязваме, че дадена жена се е променила, защото е надебеляла, сменила е цвета на косата си, носи обувки с по-стабилни токове, но ако си същият, абсолютно същият, хората остават слепи може би и защото им се харесва мисълта, че и те не са се променили — ефектът на огледалото.

От дванайсет години насам всяка сутрин беше празник за мен, откривах непромененото си лице в погледа на мъжа си, в огледалото в банята, в случайните усмивки на мъжете на улицата, млади и по-малко млади; от дванайсет години комплиментите ме очароваха; усмихвах се сама на себе си, докато се разхождах като осемнайсетгодишна; изживявах като действителност мечтата да си свежа и да останеш такава без каквито и да било козметики, без скалпела, без обяснение.

Бях едно обещание.

Според Одет това беше без всякакво съмнение свързано с мама — даде си сметка, че не остаряваш на възрастта, на която тя е умряла, престанала си да старееш, за да останеш по-млада от нея, и може би, знае ли човек, за да накараш баща си да страда, или напротив, за да не го изоставиш — Господи, всичко това е прекалено сложно!

Според Фабрис обяснението трябваше да се търси по-скоро в поезията, във вълшебството да приемаме чудесата, които се случват, без да питаме защо — като цветята или опрощението.

Но за Андре това бе станало малко по малко нещо ненормално, смущаващо, защото макар според гражданското ни състояние да ни разделяха само шест години, видимата разлика беше сега почти двайсет години.

Една сутрин той ми зададе най-сетне въпроса.

— Какво става, Бети?

Не можах нищо да му отговоря. Сърцето ми се преобърна. Само още една дума, и щях да се разплача.

— Какво става, Бети?

И сълзите ми рукнаха, неудържими.

— Нещата са ужасяващи, когато не ги назоваваме. Това рядка болест ли е? Регенериране? Продала си душата си?

— Страх ме е, Андре, понякога ме е ужасно страх.

Той изтри сълзите ми, грапавината на пръстите му остави следи по бузите ми и аз видях нещо ново в погледа му.

Малко след това ме заведе в Париж на преглед при най-големите специалисти, които му бяха препоръчали.

Анализираха ме от главата до петите. Направиха няколко биопсии на различни части от тялото ми. Сканираха ме. Нарязаха ме на парченца с лазер. Интубираха ме на няколко места. Накараха ме да направя тестовете на Роршах, на Бек и на Куперсмит. Почесаха се по главата. Затвориха се за консулт. Консултираха.

Но не откриха нищо повече от тялото на една четиридесет и две годишна жена в добро здраве, която имаше съблазнителния вид на трийсетгодишна.

По пътя на връщане Андре дълго мълча; достатъчно добре го познавах, за да знам, че сърцето му бие силно, че предусеща шемета, който помита понякога цял един живот. Бяхме заедно от двайсет и четири години, бяхме се влюбили, бях му останала вярна въпреки отсъствията, бях му отделила времето, което му беше нужно, търпението и вярата си, за да могат ръцете му да осъществят богатството, което криеше в себе си, бях го поддържала винаги и никога не се отчаях, когато заминаваше за по няколко месеца, задоволявах се с писмата, пълни с непознати думи — жатуба, каори, олон, рамин, сережейра, — бях направила от сина му изискан млад мъж, доброжелателен, истинско щастие; обичах ги всеки ден.

Когато проговори, настъпи хаосът.

— Ще те напусна.

Голи, думите могат да бъдат ужасно брутални.

— Ще те напусна.

Две думи без никаква обвивка. Два изгризани кокала. Не изречение, а острие.

Човек не изпада в нервна криза в автомобил, който се движи със сто и трийсет километра в час.

Запазих спокойствие.

Извърнах поглед към него — очите му се взираха в магистралата. И видях годините, които не исках да виждам на лицето му, сребърните коси на скулите му, първите ръждиви петна по ръцете му, торбичките под очите му, бръчките, които оставаха дори и когато не се смееше, леко отпуснатите бузи, които му придаваха нежен вид; видях годините, които ни разделяха, които бяха отминали толкова бързо, едва успели да изградят житието на един мъж и радостта на една жена; видях тревогите, видях как пътят ни се разделя; не се разплаках, но в мен се надигна гняв. Това, което правиш, Андре, е отвратително, каква подлост! Да обичаш, означава да обичаш всичко у другия. Аз те обичах всеки миг дори когато те нямаше, в мълчанието ти, в изстъпленията ти. После сведох поглед и престанах да го разглеждам. Моята любов е безусловна. Твоята е мимолетна. Напускаш ме, защото това, което се случва с мен, не ти харесва. Жалко е. Гротескно. Всъщност за това няма име. Слушаше, без да избухне. После заговори. Защо всички тези години в лъжа, Бети? Как си могла да си помислиш, че няма да забележа, че няма да се разтревожа, че няма да ме е страх за тебе? Извърнах глава, гледах пейзажа навън и внезапно почувствах огромна празнина. Почувствах се ужасно грозна. Той продължи. Ще ти кажа. Чувствам се измамен. Защото ме излъга. Но най-вече, защото не се променяш. Да обичаш, означава да обичаш всичко у другия, съгласен съм с теб — във времето и дори с неговите превъплъщения. Аз идвам от земята и вярвам в необходимостта от сезони, не може да се живее във вечна пролет. Но ти не казваше нищо. Уважих мълчанието ти, преглъщах въпросите си и чаках. Чаках тебе, Бети. Мечтаех да остарея с тебе, да прекрача века, хванал те за ръка, мечтаех да те видя как бавно старееш, красиво, да наблюдавам как изскубваш първите бели косми, ядосана, как правиш глупави гримаси, за да тонизираш кожата си, да видя как разцъфтява есента върху ръцете ти и всички наши прекрасни години върху лицето ти, те щяха да очертаят нашия живот и нашите радости; стори ми се, че една сълза се търкулва по бузата му; това, което се случва с нас, е ужасяващо. Ужасяващо. Обичам те от първата ти усмивка на улица „Ла Моне“. Но и ти трябва да разбереш, че не се чувствам добре с жена, с двайсет години по-млада от мен, с двайсет и пет години по-млада, с трийсет години по-млада един ден. Не желая саркастичните забележки и злите, завистливи погледи, искам просто възрастта на жена ми да разказва нашата история, да е доказателство за нашия четвърт век заедно, Господи, вече! Като тебе, Бети, мечтаех и аз, не съм забравил думите ти, да станем тези старци, които срещаме понякога в парка, седнали на една пейка, които се държат за ръка и чиято хубост се е сляла в едно. Но двойката старци е невъзможна, когато единият е четиридесет години по-млад от другия. Ти искаше да станеш баба, да приготвяш горещ шоколад, но няма баби на трийсет години, Бети, не може да си баба, когато синът ти е един ден по-стар от тебе, когато мъжът ти се окаже един ден на възрастта на баща ти и после на възрастта на дядо ти. Опитах се да отвърна нещо, за да се опитам да го убедя. Знам, че това си все ти, Бети, че притежаваш същата душа, която обичам, същото сърце, но знам, дълбоко в себе си, че се страхувам да те гледам все една и съща.

Ти си като бряг, от който се отдалечавам и който ми напомня непрестанно, че съм смъртен.

Тогава се разридах, ръцете ми трепереха, свих се на седалката, искаше ми се да изчезна, да отворя рязко вратата и да изхвърля това тяло, което не старееше, да го прегазят колите, камионите; дори не се сърдех на мъжа ми, разбирах мъката му, разочарованието му; извиних му се, че не му бях признала своето проклятие, че не му се бях доверила, повторих, че съм се радвала, че съм красива за него и млада за него, че го обичам, че е мъжът на живота ми, че от своя страна никога няма да го напусна, никога; той спря колата след пет минути на една отбивка, на разстояние от няколкото други паркирани коли, под сянката на дърветата — трънки, разпознах ги, беше ме научил, — и се любихме, плачейки.

И това беше всичко.

Майките ни липсват.

Моята имаше ръце, които те приютяват, разбират и лекуват. Бих искала да мога да поплача още веднъж в тях, да се сгуша и да чуя още веднъж, тук съм, още веднъж, обичам те, Мартин, каквото и да направиш.

Прекарах няколко дни при Франсоаз и татко. Пристигнах, обляна в сълзи, почувствах се внезапно много стара — с болки в тялото, като че бях болна от артрит; стара, която изпитва усещане за безполезност, за загуба, за изоставеност, умора, безсъние. Нужна ми беше смелост, но колкото и парадоксално да звучи, именно мъката — онази, която трябва да споделим, за да не се удавим в нея — ми вдъхна сили да им съобщя, че се разделяме с Андре. Татко повдигна вежда, но ти си тръгна вече, Пола, тръгна си заедно с моя крак, с моята любов, с Мартин. Франсоаз се втурна към мен; разтвори ръцете си, които не бяха прегръщали дете повече от осем години — откакто нейното беше в затвора в Поаси, където не бе пожелало да я види, макар че тя ходеше непрестанно там, — обгърна ме с тях, като да простираше крило над треперещ човек, прошепна в ухото ми забравени думи, бебенцето ми, детето ми, аз съм тук, Бети, плачи, плачи, сълзите ни пречистват, мъката е раждане; и аз позволих на ръцете й да ме приютят. По-късно ми разказа за развода си, за мръсника, който я беше напуснал — той пък за по-млада, — желанието й да умре, после срещата й с татко в „Ша Ноар“. Винаги има нова история, която ни очаква, Бети. Нещо непредвидимо. Световъртеж. Беше дошъл за гумени ботуши и когато намерил подходящ модел за левия си крак, я попитал може ли да й остави десния, за да го изпрати в Червения кръст за някой нещастник, който е попаднал също на противопехотна мина, във Виетнам, в Камбоджа или в Лаос; и тази чувствителност ме накара да се стопя, призна ми тя, съчувствието му към страдащите.

Дадох си сметка, че Франсоаз живееше с баща ми от двайсет и пет години, бях на шестнайсет, когато се ожениха; беше преживяла времето на стъклата на неразбиваемите брави, на „Рамки“, магазинчето за поставяне на рамки и неговия славен период, когато синът на Мюлиез от групата „Ошан“ бе поръчал рамкирането на седемдесет фотографии от сватбата си; отразена в репортаж във вестник „Воа дю Нор“ и в още какво ли не; Франсоаз беше опората на Лонг Джон Силвър през всичките тези години, винаги успяваше да го удържи, но сега, Бети, сега не знам вече какво да правя, падането е вътре в него, потъва, вече нямам власт, пита ме къде е отишъл кракът му, защо плача, и някой път нощем, когато се притискам към него, когато се опитвам да го погаля, да го утеша, той започва да крещи; и тогава дойде моят ред да прегърна Франсоаз и да й прошепна няколко забравени думи.

Една нощ се събудих от ръце, които пипаха гърдите ми, промъкваха се към корема ми; шарех с ръка наоколо, за да разбера кой е, докато най-сетне усетих някакво тяло и започнах да го удрям, тялото падна върху ниската маса и я счупи. Запалих лампата.

Татко.

Франсоаз притича.

Обичам те, Пола, каза татко. Върни се. Моля те. Няма вече никога нищо да троша. Няма вече да викам.

На трийсет години (четиридесет и две) бях портретът на майка ми.

В очите на Лонг Джон Силвър аз бях тя, бях змията и изкушението, бях онова, което го изяждаше.

Себастиан реши да живее с баща си. Същите обидни аргументи — преди време ме попитаха дали не си по-голямата ми сестра, скоро ще ме питат дали не си ми гадже, мамо, а по-късно съпруга. Не му попречих. Обичам те, мамо. Знам. Да пораснеш е мъчително, вече го казах, налага ти се да избираш и раздялата е тежка.

Раздялата с по-слабия.

Двамата мъже на живота ми ме напуснаха, защото непроменливата ми младост беше чудовищна; защото не е нормално да си на трийсет години в продължение на трийсет години; защото е редно онова, което си обичал един ден, да се промени, образът, който си имал, да се смали, малко по малко да се изтрие, за да ни напомни своята мимолетност и шанса, който сме имали да го уловим като пеперуда в шепата; нещата трябва да умират, за да сме сигурни, че един ден действително сме ги притежавали.

Накрая си отидох аз.

На трийсет години (четиридесет и четири) имах чувството, че остарявам.

Вече не можех да разчета листовката на лекарствата или срока на киселото мляко.

От няколко месеца прочитът на книга или на списание ставаше все по-труден, както и този на менюто в ресторанта, изпитвах силно нежелание да си купя очила лупи, онези, които продават по аптеките, пръснати сред презервативи, хапчета за смучене против кашлица и тестове за бременност; очила, които ви придават моментално уморения вид на стара жена; и другите престават да гледат на вас както преди, аксесоарът ви издава, признава слабостите ви, предстоящото повяхване, лишава ви от елегантност и лекота; в ръката ви прави движенията ви по-тежки, иска ви се да го скриете от другите и пръстите ви се сключват като щипки около срамния предмет, готови да го строшат, да го смачкат като парче хартия, да го захвърлят под масата. Напомня ви за нещо у вас, което сте престанали да харесвате. Възрастта е вашият затвор, свободата се отдалечава; започвате да се страхувате, дебнете първите петна по ръцете, синята следа на вените, пръста, който не можете да изправите докрай.

Но нямах избор.

Една сутрин, докато пазарувах в кварталния супер, изпитах нужда от тях, за да прочета съставките на едно табуле — не обичам аншоата, — една продавачка се приближи, много любезна, запита ме дали може да ми помогне, опитах се да й отвлека вниманието, а, интересно, очила!, някой ги е забравил на рафта, исках да видя какво се вижда през тях, тя се взря в мен, бях готова да побягна, засрамена, но продавачката се усмихна, бях сигурна, че не са Вашите, подадох й очилата и сложих табулето в количката.

По-късно се научих да снимам с мобифона листовките и съставките на продуктите, увеличавах снимката и така разчитах малките букви.

Можеш да излъжеш другите, но себе си много по-трудно.

— Тука пише актуална снимка.

— Ама тя е актуална.

— Актуална откога?

— От тази сутрин.

— Твърдите, че тази „актуална“ снимка — кавичките са от мен — е снимката на лицето Русо, Мартин, Франсоаз, Клод, по бившия Ви мъж Дьолатр, родена на 17 януари 1953, на адрес петдесет и девет хиляди и четиристотин, Камбре, Нор, и на възраст, ако се не лъжа, четиридесет и четири години, тъй като сме 1997, макар че лицето на тази „актуална“ снимка — кавичките са отново мои — е едва на трийсет години.

— Твърдя точно това.

Едва тогава госпожата на неопределена възраст от другата страна на стъклото, която обработваше молбата ми, вдигна очи от формуляра за подновяване на личната ми карта (CERFA номер 12101●021, да се попълни с ГЛАВНИ БУКВИ и без задрасквания) и ме погледна. За миг се смрази. Леко уплашена. После погледна отново двете снимки.

— Ами това сте Вие.

— Аз съм.

— Но Вие не сте на четиридесет и четири години.

— Да, деветдесет и седем минус петдесет и три.

— Шефе!

— Аз…

— Шефе!

На шефа му беше необходима една минута, за да се появи, на госпожата две, за да му обясни ситуацията, и пет секунди за преместващите се от лицето ми към фотографията погледи. Думата взе шефът, с жестока усмивка — на шеф.

— Тук са минавали всякакви жени, които послъгват за възрастта си, намаляват я с няколко месеца, скриват зад грима една-две години, кълнат се, че тройката е осмица, или преправят единицата на седмица, искат да се подмладят, разбирам ги, женско кокетство, суета, даже отчаяние, но да се опитвате да се състарите, госпожо, хммм, госпожо Русо, и то с повече от десет години, признавам, тук нещо ми убягва, да не кажа смущава. Да не сте Вашата дъщеря, искам да кажа, дъщерята на тази госпожа?

Стана много сложно.

За щастие шефът имаше шеф, в случая жена, която взе формуляра и останалите документи, и прословутите снимки и ме помоли да я последвам в кабинета й, където ме покани да седна, предложи ми нещо за пиене, вода, безплатна е, кафе от машината, петдесет сантима, не, благодаря, и ме накара да й разкажа историята си.

През целия следобед в кабинета се изнизваха един по един Андре, синът ни, Себастиан, Одет и Фабрис, които трябваше да заявят клетвено, че съм тази, която претендирам, че съм. Агоп Хаятаян беше потърсен по телефона. Той потвърди най-сериозно, че страданието, от което съм заболяла, е необяснимо от медицинска гледна точка, госпожо заместник-инспектор, че ще ме лиши рано или късно от радостите на старостта, от милите думи „бабенце“, „бабе“ и дори от „баба“; благодаря Ви, докторе, разбрах. Късно следобед „актуалната“ снимка беше одобрена и молбата ми за подновяване на личната ми карта приета. Заместник инспекторката ме придружи на тротоара, извини се за огромните размери, които бе взела цялата тази история, и ме покани да изпием отсреща по едно, в бара „При мошениците“, приех от любопитство; поръчах си кир, наздраве, мамо, а тя бърбън без лед.

Още преди келнерът да ни донесе питиетата, с очи, впити в моите, и сърце, предполагам, което биеше до пръсване:

— Мартин…

— Бети.

— Добре, Бети. Както искате, само ми дайте името на крема против остаряване.

На трийсет години (четиридесет и пет) живеех вече от две години в голяма гарсониера на улица „Бас“.

Бях изгубила всякакво желание да готвя, открих в „Пикар“ полуфабрикатите за един човек, а когато синът ми идваше на обед, поръчвах любимото му суши.

С Андре останахме приятели. Той прекарваше все повече време в Швеция, където подбираше своите лиственици, осики и смърчове, и когато си идваше, никога не пропускаше да ми се обади и да ме покани на вечеря; всеки път бивах омагьосана от тъжния му поглед, той — Джийн Кели, аз — Франсоаз Дорлеак; още го обичах, продължавах да го обичам.

Съчинявах текстовете си за „Рьодут“, докато гледах телевизионни сериали — „Досън“, романтичната ми страна, „Доктор Куин, лечителката“, въпреки че ме дразнеше ужасно, „Спешно отделение“, ах, този Дъг Рос, и „Туин Пийкс“. Нямах намерение да си вземам нито куче, нито котка за компания, биха били в състояние след четири години да ме упрекнат, че съм по-млада от тях. Вечер се стараех на курса по йога и станах царица на позата Воинът на слънце — випарита вирабхадрасана — и на трудната поза на дъгата — дханурасана — вижте Бети, ликуваше Садху (с истинско име Лилиан-Берт), учете се от нея. Одет и Фабрис идваха често — ние сме твоите анксиолитици, скъпа моя; носеха ми сладкиши, наденици, вино. Тя продължаваше да работи за „Одилик“, все още се справям с курвичките, които продължават да се навъртат; виж, дадоха ми нова кола, опел корса, много сладка, дори ми разрешиха да си избера цвета; беше се спряла на светлобежов, който подхождаше на платиненорусата й коса. Фабрис я снимаше непрекъснато: докато опитваше салатата, отпиваше глътка вино, отхвърляше русия си перчем, докато ме прегръщаше, оправяше сутиена си, твърде тесен за новите й гърди, след гърдите — корема, след корема — колената; може би ще издам книга някой ден, каза той, на тема самоизграждането, не направих никакъв коментар.

Събота обядвах у Франсоаз и татко; след обеда той дремеше в ужасния фотьойл от кафяв скай с електрически релакс; след като измиеше чиниите, Франсоаз хващаше плетката, плетеше пуловери, шалове и шапки за затворниците в Поаси, където лежеше Мишел, но не знам какво става с тях, въздишаше тя, дали пазачите им ги раздават, или ги задържат за себе си; а аз прелиствах с лупите на носа си списанията, захвърлени напосоки, и установявах, ужасена, че водя живот на стара мома.

Върхът.

И започнах да излизам, понякога с една или две редакторки от „Рьодут“, но фактът, че им бях началничка, пречеше донякъде на искрените ни отношения; тъй че излизах най-често с Одет. Вечер отивахме в Пъбстора, мохито за нея, кир за мене. Мястото беше все така екстравагантно, новият лозунг гласеше „Променихме всичко, за да останем същите“, но вече не срещахме елегантните необуздани мечтатели от годините в Католическия: Жан-Пол, Селин, Кристиян, Летиция, Лиза, всички ние, младежите, които преначертаваха географията на света, говореха за литература, за Новата вълна, палеха се на тема Малкълм Х; не, сега срещахме по-скоро лисици, които кръжаха, приближавайки жертвите си, с разхлабена вратовръзка, с брачната халка в джоба на панталона; бродеха наоколо, черпеха с питиета, сядаха на масата, видимата разлика във възрастта ни ги смущаваше, колежки ли сте?, братовчедки?, лесбийки? Изгладнелите се нахвърляха винаги на Одет, тя ги насърчаваше, смееше се доволно на пошлите им шеги — от любезност; понякога, след третото или четвъртото мохито им позволяваше да я опипат, колената, бедрата, след което рязко избутваше нахалника, разсмиваше се: ама ти добре ли си?, аз съм сгодена!, а те, развеселени, й предлагаха да се сгодят с нея въпреки петдесет и четирите й години; това е заради устата ми, шепнеше ми гордо тя, те я гледаха и знаеха — о, Одет, само ако знаеше онова, което знам аз, ако знаеше, че годеникът ти отдавна е спрял да те гледа, че устата ни не се смее вече, а се изкривява от нова болка, болката на несигурността, цирей, който назрява, когато младостта си отива.

Двеста и петдесет хиляди евро.

Това ми предложи една известна козметична фирма, чието име нямам право да издам, но която започва с Ш, за да рекламирам гамата им продукти премиум срещу стареенето. Идеята беше на Одет — понякога говориш прекалено много, скъпа моя; беше го предложила на „Одилик“, които не можеха да си позволят да наемат манекен, и от ухо на ухо Ш научили за съществуването ми и моментално разбрали ползата, която биха могли да извлекат от него. Показаха ми макет, според който трябваше да мажа крем на лицето си при много меко осветление, много добре дозирано, почти млечнобяло, трябваше леко да се усмихвам, изразявайки по този начин удоволствието от текстурата на съответния крем, косата ми — отметната, с ефект леко разрошена, за да бъде пресъздаден светът на козметиката, с разголени рамене и може би, може би, въпрос на договаряне, с деколте, разкриващо началото на гърдите, съвсем малко, Бети, просто за да се създаде интимност с манекена. Макетът беше дори с надпис: Трийсет години? Не. Четиридесет и пет! Листовката обясняваше, че благодарение на ежедневното използване на тази гама продукти премиум бръчките ми са се изгладили, лицето ми се е опънало, кожата ми е станала еластична и младостта ми се е върнала; уточняваше се, че снимката не е ретуширана, потвърдено по съдебен път, с една дума, че изглеждам петнайсет години по-млада от действителната си възраст. Трябва да призная, че не беше лошо измислено. Одет се възторгваше, ще се прочуеш като Джейн Фонда и Шарън Стоун, които участват в реклами по целия свят, но те, Бети, и тя стана изведнъж сериозна, те — знам, защото съм в играта, а в играта всичко се знае — те са изцяло обработени от фотошопа или както там се нарича, докато ти си истинска, наистина изглеждаш петнайсет години по-млада, дори двайсет! Благодаря ти, Одет, но това няма нищо общо с продуктите на Ш. Може би, отвърна ми тя, но двеста и петдесет хиляди евро, казвам ти двеста и петдесет хиляди евро, даваш ли си сметка? При такава сума можеш да си затвориш малко очите, приемаш, и толкова, така мисля аз.

Остави мохитото си. Погледна ме право в очите.

— Би могла и да я поделиш.

Луд смях.

Накрая отказах предложението с мотива, че намирам обещанието „петнайсет години по-малко“ за доста измамно. Ш наддадоха със сто хиляди, за да забравя скрупулите си; Одет щеше да получи удар: и казваш не!, казваш не!, при такава цена аз не само бих го направила, а бих го направила, ако трябва, и гола!

По-късно — престани вече, Одет! — с мен се свързаха от Франс 3 Нор. Една журналистка от магазинния телевизионен блок искаше да направи с мен петминутно предаване; искало й се нещо свежо, момичешко, ще Ви снимаме в ежедневието Ви, на местата, където купувате козметиката си, ще разкажете за навиците си, как се грижите за себе си, за да сте все така млада, ще споменете хранителния си режим или спорта, ако спортувате. Прекъснах я. Разказали са Ви глупости, съжалявам. Ама. Аз. Повечето жени мечтаят да останат млади, продължих аз, но повярвайте ми, това е истинско нещастие.

И затворих телефона.

Всички вие мечтаете за случилото се с мен. А аз съм панаирджийско чучело.

Петнайсета снимка.

Беше впечатляващо; и за да е сигурен, че портретите ми няма да бъдат оспорвани, Фабрис заверяваше нотариално оригиналите всяка година.

Петнайсета снимка, петнайсет години, петнайсет лица, които биха могли да разкажат живота ми, бурните и щастливи мигове, несполуките, радостите, и които не разказваха нищо.

Бях станала Хубавата градинарка, която се бе харесала толкова на мама с нейната вечна младост — Божия милост, за онзи, който я срещне за малко, но ужасяваща, ако помислиш, че е застинала, сякаш отсъстваща от света, отсъстваща от ветровете и бесовете му; недосегаема за всяко чувство и вълнение, младостта й е затвор, изглежда толкова самотна, неначената.

Гледах лицето си, това с петнайсет години по-младо от мен лице, и си мислех с тъга за жените, готови на всичко за нещо, което е всъщност проклятие — мъжът, когото обичах, ме беше напуснал заради него. Сега привличах млади влюбени, които мечтаеха да имат деца от мен, мечтаеха за вила, за уикенди на морето; или пък старци, дирещи утеха за изгубената свежест в компанията ми, нова младост. Помислих си за жените, способни като Одет да легнат под скалпела, за да изтрият историята, която разказва лицето им, способни да се обезобразят и въобразят, че още година, може би две, ще притежават съкровището, което събира мъжките очи, пълни с мераци и желание — като че ли желанието е свързано единствено с хубостта, а хубостта с младостта. Мислех си за тези жени, за борбата им да измамят смъртта, защото става дума именно за това отчаяние, мислех си за предварително загубената им битка с първите бръчки, първото отпускане на кожата, с всичко онова, което съобщава на света, че една част от тях си отива, неуловима, неуловимите им тела, срама им, и изпитах желание да вия, да крещя, да им кажа, че само онова, което е нетрайно, е ценно, и че именно угрозата от загубите ни помага да живеем.

Скъсах петнайсетия си портрет, защото обичах мисълта за отминаващото време — то прави преживяното неповторимо.

От петнайсет години нищо не се бе случило на тези снимки.

Беше малко по-голям от сина ми.

Не знам какво харесах у него — безочието му, дързостта или чара му — отблъснах го веднага: мога да съм Ви майка. Той се разсмя, майка, която е четири-пет години по-голяма от сина си? Най-малко двайсет. Това е най-глупавият отговор, който съм получавал, прошепна той и аз се изчервих, и това смущение ме накара да разбера, че ще му се отдам.

Оставих книгите, които възнамерявах да купя.

— Ела.

На трийсет години (почти четиридесет и шест) спах с едно много хубаво момче на двайсет и пет; Господи, бях забравила енергията им, нетърпеливостта. Той ме облада три пъти този следобед, неизтощим, възторжен (благодаря, Садху — на име Лилиан-Берт, — че ме научи и ми помогна да овладея до съвършенство позата на каруцата — халасана, — без която щях да свърша в Бърза помощ); когато се оказа, че му е необходимо малко време, за да си възвърне силата, той се сгуши в мен, някак смутен, и това ме трогна.

Винаги съм се бояла от думите след това; да се любиш, съдържа в себе си всички възможни изречения и затова изисква единствено мълчание.

Той мълча.

На трийсет години (почти четиридесет и шест) по-скоро от нехайство, отколкото от страст, аз започнах връзката си с Ксавие Х, двайсет и пет годишен, събитие, което възбуди особено Одет: оплакваш се, че не остаряваш, а виж какво ти се случва!, възкликна тя, благодарение на това можеш да се чукаш с млади момчета, без да те наричат какво ли не, ааа!, какъв късмет!, какъв късмет!, ама кажи, надарен ли е момъкът? Ксавие работеше денем при един нотариус, където изготвяше актове за продажба на недвижими имоти, и нощем, когато не беше в леглото ми, над романа си; книгата, в която си излива душата, твърдеше той, истинско изстъпление, неговата „Под вулкана“^[2]; подобна разпаленост ме очароваше, напомняше ми моята, моите двайсет и пет години в Пъбстора, магията; времената бяха изпълнени с толкова обещания, че дори разочарованията ни пленяваха, дори сривовете ни разпалваха. Не променихме света, той ни промени; бяхме се превърнали в прашинките, които летят из въздуха и които стават понякога видими под сноп слънчеви лъчи; и когато Ксавие ми четеше откъси от книгата си, силни, шокиращи фрази, аз оставях думите да отлетят, както ние — прашинките, не ги улавях, те изчезваха и той се смееше, смееше и смехът му беше светъл; казваше, хубаво е, нали, Бети?, хубаво е, забих те, знам, направо те забих, и аз се смеех също, но със смеха на майка, който той не подозираше, със смях, напомнящ обятия, разтворени за всички пътешествия.

С него изпитвах постоянно чувството, че ще бъда разкрита; не ми беше приятно да ме държи за ръка на улицата или да ме целува, изпитвах ужас, че някой ще забележи нашите двайсет години разлика, ще ни посочи с пръст, ще се подиграе, тая спи с приятел на сина си, а може би и със сина си, позор, мръсница, да, сега ще те залея с кофа ледена вода; но нищо не се случи, не ми обръснаха главата.

Бяхме подхождаща си млада двойка; на морето, когато отивахме през уикендите в Туке, Берк, Стела Плаж, хората ни се усмихваха, искаха да се запознаят с нас, играете ли тенис, какво ще кажете за един голф, родителите Ви имат ли къща в гората, и ние отивахме понякога с тези приятели да пийнем по чаша във „Уестминстър“ или в „Маноар“ — избирах същото вино като тях, за да не се налага да си вадя очилата; откривах една младеж, твърде различна от тази по мое време, младежта от края на века; момчетата караха прекалено бързо рейндж роувърите на бащите си, а момичетата прекарваха времето си над мобилните си телефони в изпращане на съобщения и в кудкудякане; аз бях на възрастта на майките им; една вечер, когато Ксавие сложи пред всички ръка върху коляното ми, опитвайки се да погали отвътре бедрото ми, аз го отблъснах дискретно, смутена, и по-късно в стаята ни в „Маноар“ той ми направи сцена, истинска сцена на възрастен, защото съм го засрамила, защото, дявол да го вземе, сме заедно, нали?, какъв е смисълът, да му се не види, да сме заедно, когато не мога да те докосна, трябваше да видиш физиономията на Стефани, когато забеляза, че ме отблъскваш, и т.н., и като видя, че не реагирам, запрати най-близкия стол на стената и го счупи — при мъжете насилието се поражда винаги от някаква беда; сподавих вик; той бързо се успокои, приближи се към мене разтреперан, като кученце, което очаква да го набият, извинявай, Бети, съжалявам; и аз, която имах момче почти на неговата възраст, която познавах избухливостта, сприхавостта на синовете, го прегърнах; знам, Ксавие, ти ме обичаш, а да обичаш, често означава да си сам.

На трийсет години (четиридесет и шест навършени) медицинските прегледи потвърдиха доброто си мнение относно здравето ми.

Вътрешностите ми старееха напълно нормално, окисляването променяше тъканите ми, увреждането на митохондриите ми беше в нормата и причиняваше както при всекиго намаляване на клетъчната ми енергия, понижаването на метилирането беше също в норма, далекогледството ми се увеличаваше правилно и бе достигнало диоптър и половина, но затова пък теломерите ми не се скъсяваха: именно от тях, ми обясни Агоп Хаятаян, зависи регенерирането на кожата, затова и бебешката ми кожа, тенът ми на младо момиче, трийсетте ми години всяка сутрин, завистливите погледи на жените и очарованите погледи на мъжете.

Прегледът на татко бе по-обезпокоителен. Стареенето му се ускоряваше и макар да беше нормален процес, лекарите се учудваха, че се развива толкова бързо. Според Франсоаз мрачният Лонг Джон Силвър се беше появил отново: татко ставаше лош — едно непредвидимо и сприхаво дете с тяло на ампутиран гигант; понякога ми се налага да крия пластмасовия му крак и патериците му, за да не може да стане от ужасния си фотьойл с лайнян цвят, ми каза тя един ден; нещо лошо ли ти е направил, Франсоаз? — тя сведе очи и аз отгатнах отговора. Баща ми беше спокоен само когато аз бях там. Гледаше ме с онзи нежен израз, почти дебилен, на човек, който не познава света и изстъпленията на хората; беше приветлив и гласът му ставаше хубав, както би могло да бъде хубаво писателското перо, радвам се, че си тука, радвам се, че се прибра, чакахме те с Жана цял ден; коя е Жана?, нашата дъщеря, гледахме телевизия, студено ли е навън?, бузите ти са зачервени и вятърът е разрошил косата ти; и Франсоаз се скриваше всеки път в стаята си и когато се сбогувах с нея, очите й плуваха в сълзи. Обичах Франсоаз, обичах златното й сърце и търпението й, никога не се оплакваше. По-късно, когато ги посещавах, тя използваше да излезе, да се срещне с бившите продавачки от „Ша Ноар“, да опита макароните при Мерт, някоя крем пита или ванилова вафличка, да усети отново вкуса на света.

След няколко седмици тя настани баща ми в хоспис.

— Сега ми се иска да съм отново млада — ми каза тя. — Да имам твоя късмет.

— Не е подарък да си като мен, Франсоаз. Хората ме гледат, но не виждат мен. Само една аномалия. Една илюзия.

— Може би, но поне ще се чувствам хубава.

— Ти си хубава.

— Не, Бети, не съм. Хубава си, когато мъжът ти не те е забравил.

На трийсет години (четиридесет и седем) Ксавие сложи последната точка на романа си и на връзката ни.

Видял ме да излизам от гарсониерата си с друг младеж: шегували сме се, аз съм го погалила по едната буза и целунала по другата; и Ксавие беше убеден, че имам връзка с този тип. Изрече зли думи, както правят винаги мъжете, когато ги е страх. Аз не се защитих. Не му казах, че това е бил синът ми Себастиан, с когото обядвам всеки вторник, откакто баща му ме напусна, защото не можеш да имаш син на двайсет и две години и да си на трийсет, това е напълно немислимо — дори и за млад писател, който току-що е завършил книгата, в която си излива душата.

На четиридесет и седем години, защото изглеждах на трийсет и защото светът ме виждаше на трийсет, започнах в края на следобедите да посещавам баровете на някои хотели: „Белвю“, „Куван де Миним“, „Ермитажа“, „Гантоа“. Четях. Чаках. Треперех. Исках да бъда като жените на моята възраст, които мечтаят да са отново на трийсет години, да бъдат отново схрускани, да чуят отново характерния за желанието речник и да го научат и те. Мечтаех да кажа да, да, мястото е свободно, да, ще пия същото, не, не чакам никого, и да се насладя на ефекта, който имат три думи върху апетита на мъжа, и после да се смея, за да го успокоя, и да се кача в стаята му, да си измисля някакво име, да го оставя да ме опипва, да ме открива, да ме съзерцава, да се осмеля да говоря неприлични думи, докато му се отдавам, да се глезя.

На трийсет години (четиридесет и седем) имах няколко приятни любовници в края на следобеда.

Но никой не намери у мен онова, което беше открил мъжът ми.

Седемнайсета снимка.

Същият перлен фон. Същото осветление. Същата бяла блуза, облечена за седемнайсети път. Същата прическа. Същите полуотворени устни. Пеги Даниелс. Всеки път все едно и също чудо, което се повтаря, странно, магия.

На четиридесет и седем години все още нямах лъвска бръчка, нито пачи крак, нито назални бръчки, нито бръчките на огорчението, нито бръчки на деколтето; нито един бял косъм, никакви торбички; бях все на трийсет години, отчайващо на трийсет.

Фабрис ми показа трийсет и седмия образ на първия си модел. На четиридесет и девет години все така красив — приличаше на италиански актьор.

Момиченцето, което беше започнал да снима в съня му на две годинки, беше сега на шестнайсет; и той продължаваше да чака то да заспи, за да го фотографира. Бяха странни снимки, меланхолични: Офелия на Миле, два стиха на Рембо: „Хилядолетие изтича, откакто скръбна, безнадеждна / тя като призрак бял се спуска с потока черен и студен“^[3].

„За времето“ щеше да бъде невероятна книга. Книга за нашето изчезване.

Там беше и четиринайсетият портрет, по хиляда франка всеки път! Всъщност сто и петдесет евро сега, ме поправи Фабрис, но идва всяка година, този татуиран тип, срещнат в един бар при излизането му от затвора; лицето му се сплескваше, сякаш се самоизяждаше отвътре.

И четиринайсетата снимка на жената, която приличаше много на Одет като млада; беше загубила млечнобелите си скули заедно с всички обещания.

Погледите ни се кръстосаха. Беше станало.

Показа ми и нов портрет: една бледа Одет, ала Ботичели, с венецианско руса коса, прелестна с двайсетте си години; попитах го защо все още не напуска годеницата си; ще го направя, казва се Сибил; и Одет ще умре от самота, промърморих аз; не, тя е силна; никоя жена не е силна, когато остарява, Фабрис, тя е само ужасена и напускайки я, за да намериш при друга онова, което е била тя, я убиваш.

Една нощ, година по-късно.

Заобиколена съм с осемнайсетте снимки на Фабрис, наредени на леглото. Осемнайсет пъти лицето ми. Осемнайсет пъти белият перлен фон, полуотворените ми устни, разпуснатата ми коса. Осемнайсет пъти същата фотография, с изключение на годината, записана с черен флумастер в долния десен край. Осемнайсет години. Пръстите ми галят хартиените очи, бузите, устите, които не се усмихват. Пръстите ми треперят. Изпотявам се. Сърцето ми се преобръща. Има нещо ужасяващо в тази серия и нещо величествено. Неизменчивостта. Постоянство, което е предизвикателство за ума. И може би заради сърцебиенето, и защото беше нощем, набрах номера на Агоп Хаятаян. Той вдигна почти веднага със съвсем ясен глас — Ало? — напълно спокойно. Позна ме моментално. Докторе, мислите ли, че… Чудовищните и необичайни думи остават в гърлото ми. Че… Че може да съм безсмъртна? Не, Бети, прошепва той, не. Просто ще умрете млада. Така де, от старост.

Но млада.

Стаята на Лонг Джон Силвър във Валансиен беше в Нотр Дам дьо ла Трей, бивша богатска къща, принадлежала дълго време на заможни търговци на дрехи, семейство Сере.

Лекарите бяха обуздали настроенията му и когато го посетихме, той беше спокоен, някак отчужден — оглупял, диагностицира Франсоаз. Прекарахме един час с него. Франсоаз му благодари за благодатните часове, които й бе дарил в Италия, когато се бе поболяла заради Мишел, за кира, който приготвяше от вярност към майка ми, за бягствата до Брей-Дюн и Зюдкот; той почти не говореше, предимно за яденето — много е солено — какво гледа по телевизията — блокирали са я на втора програма; от време навреме ме поглеждаше с крайчеца на окото си, поклащаше глава и въздишаше, и повтаряше десет пъти, двайсет пъти, сто пъти името на мама.

Франсоаз беше престанала да плаче.

На връщане се спряхме в „Пьотит Форе“; кафе, тарталетка по рецептата на Флънч; дълго мълчахме, нямахме желание да говорим за него, да назовем точно този вид изчезване; за втори път в живота си Франсоаз беше изоставена за по-млада от нея жена, но този път тя беше фантом, а срещу фантомите не можем да направим нищо.

Тя ме погледна с нежност. Щастлива ли си, Бети? Сведох за миг глава. След което й разказах за радостта и смущението ми от това, че не остарявам. Разказах й за детския си ентусиазъм, когато всяка сутрин установявах, че нищо на лицето ми не се е променило, което означаваше, че на улицата ще ми отправят същите усмивки, като похвала, че мъжете ще продължат да ме заговарят в хотелите, мога ли да Ви почерпя със същото, смея да Ви кажа, че сте много хубава, гледали ли сте American beauty, филм, за който всички говорят, чели ли сте романа, награден с последния „Гонкур“, изящна сте като портрет на Рафаел. Разказах й, че съм вярвала в „да останеш млад“, защото щастието е в неизменността, но не, лъгала съм се, Франсоаз, неизменното е ужас.

Мъжът ми ме напусна, защото не се променям, защото видът ми лъже, защото не разказва за мен, защото в моята неизменност той като в огледало вижда своя край.

Разказах й за мъката да си трийсетгодишна жена от повече от осемнайсет години, да си свидетел на това как светът се променя около теб, без да имаш чувството, че си част от него. Споделих страха си от бъдещето: скоро синът ми ще достигне моята възраст, после ще бъде по-стар от мен, ще ме нарича на име, ще стана сестра, приятелка, никога вече няма да бъда неговата майка. Споменах и майка ми, която толкова исках да видя как остарява, с красиви бръчки, които щяха да чертаят по лицето й усмивките, удоволствията, битките и терзанията й; исках да видя как преминава през времето като летяща в небето птица, защото майка, която не остарява, която е спряла да старее, е също така майка на дете, изоставено и спряло да расте. Тъй че, щастлива, Франсоаз, бях. Бях, с Андре.

Знаеш, че скоро ще стана на седемдесет и една, каза тя, и бях много щастлива, Бети, че те имах за дъщеря толкова дълго в живота си. Ти беше моята радост и моята надежда, когато Мишел вършеше безобразията си. Благодарение на теб срамът не ме уби, останах изправена, успях да остана майка с достойнство, благодарна съм и на Пола, майка ти, която е била несъмнено смела жена, защото познавам болките, изстъпленията на татко ти, лудостта на мъжете, които са престанали дори себе си да обичат.

Изпитах желание да се разплача и хванах ръката й.

Радвам се, че нещата не са трайни, разбираш, нали, че свършват, защото краят им ни носи едновременно онова, което ни убива и което ни освобождава. Сега аз имам нужда от тази свобода.

Още един човек, когото обичах, ме изоставяше.

Снимката беше доста дискретна, напечатана сред други подобни на страницата „Пийпъл“ в международно списание за дизайн и обзавеждане — получавахме много такива в „Рьодут“, „документацията“ ни. На нея се виждаше Андре в компанията на красива жена на неговата възраст, Жаклин Бисе, шведка — за шведка наистина хубава — на откриването на изложба в „Компанихусет“ в Малмьо, Швеция. Надписът гласеше: Прочутият френски дизайнер Андре Дьолатр с годеницата си Лена Аберг, на предпремиерата на новата му колекция мебели.

Най-много ме нарани думата „френски“ в надписа.

На трийсет години (четиридесет и девет) видях мъжа си, щастлив, под ръка с друга, но не се сринах.

Малко по-късно отпразнувах със сина си двайсет и петте му години с дълъг уикенд в Париж, японски ресторанти на улица „Сент Ан“, Голямата галерия на Лувъра, зала №5, „Хубавата градинарка“, разказах му за мама, която не познаваше — освен от моменталната снимка; разказах му за вълнението й пред платното на Рафаел, тази някак объркана хубост, времето, което изтича, не се задържа, тревогите, които не оставят белези, като при тебе, каза ми той, да, като при мен, Себастиан, така е, и той ме прегърна, този голям мъж, по-висок от мен, по-висок от баща си, и прошепна в ухото ми, че ме обича такава, каквато съм, че съм най-красивата майка, и тъй като бях развълнувана и той предусещаше неудобните сълзи, прибави, смеейки се, че това сигурно ще се промени някой ден, че ще се събудя една сутрин стара, суперстара, набръчкана като изсушена ябълка, смърдяща на нафталин, на мухъл, и смехът му се смеси с моя, и хората започнаха да гледат на нас като на млади влюбени; и магията изчезна и тъгата ни засипа като пепел.

Във влака, с който се прибирахме от Париж, Себастиан ми каза, че е бил преди няколко седмици в Швеция при баща си, че се е запознал с Лена; и? — попитах аз — и нищо, тя е много влюбена, а татко е по-скоро мил с нея; ааа; но ми говори най-вече за тебе; и?; мисля, че; мислиш какво?; говори ми много за вас, как сте се срещнали, не знаех, че те е заговорил на улицата; усмихнах се, и?; ами нищо, беше трогателен, когато говореше за това; ама ще се ожени ли?; ще се ожени и аз няма да отида на сватбата им, мамо, заклевам се; хайде да пийнем нещо във вагон-ресторанта, искаш ли, Себастиан?

На другия ден получих още една плесница.

— Уволнена сте.

— Моля?

— Уволнена сте. Налага се да се разделим.

— Знам какво значи уволнен, но защо?

— В двайсет и първи век сме, Бети, светът се е променил. Също и продажбите по пощата. Времето е на компютрите. Всичко ще се прави по интернет.

— Добре, но компютърът не може да пише текстовете ми.

— А, нищо не знаете. Наскоро компютърът би един човек на шах. И то не кого да е, а Каспаров.

— Това е математика. Аз ви говоря за думи.

— Добре де, но не сме тука да разсъждаваме… съжалявам, Бети. Искрено съжалявам.

— След деветнайсет години стаж?

— Не сте единствената. Става дума за социален план. Продажбите по пощата се променят, налага се да се съобразим с разходите.

— За да могат компютрите да пишат като нас?

— Точно така, и защото каталогът ни струва много скъпо. Цената на хартията, на транспорта. От сега нататък ще представяме продуктите си онлайн. Ще е забавно за хората и много ефикасно, сама ще видите.

— Нищо няма да видя. На петдесет години съм. Много добре знаете, че на петдесет години си стар за работния пазар, изкопаемо. Кошчето за боклук е пощенска кутия за автобиографиите ни.

— Как, на петдесет години ли сте?

— Погледнете в досието ми, там го пише.

— Да, действително. Ама…

— Ама какво?

— Странно, Бети, въобще не бих Ви ги дал. Бих казал, че сте на трийсет, и тъй като сте… хубава, мислех, че ще си намерите много лесно друга работа.

— Това, което мислите, е отвратително. Мисъл на мъж, на тъп мъж. Заради такива след определена възраст жените се намразват.

Младата директорка на човешки ресурси се отпусна в огромното си кожено кресло на директорка на човешки ресурси, което изскърца, разглежда ме в продължение на няколко секунди, както се гледа, предполагам, манекен в модно списание, със завист, примесена с раздразнение; после се усмихна, хищно.

— Ама сериозно, Бети, не е възможно да сте на петдесет години. Шегувате ли се? Правописна грешка?

— Имам нужда от очила за четене, колената, когато е студено, ме болят, и ръцете, спя все по-лошо, задъхвам се, когато се наложи да изкача пеша повече от четири етажа, познах и огромната радост на пост менопаузата, тъй че не, не мисля, че е правописна грешка.

Събличам се.

Гледам лицето си в огледалото на банята. Прилича на лицето на мама, малко преди форд таунуса. Абсолютно същото е като на фотографията на Фабрис преди повече от двайсет години.

Гледам устата си, очите си, шията си. Тялото ми е запазило твърдостта си. Не личи, че майчинството е преминало през него.

Гледам ръцете си, които не треперят. Кожата на китката, толкова нежна там, където я прерязваш, когато си престанал да обичаш дори себе си или живота си.

Гледам сълзите, които се стичат от очите ми.

Загасвам лампата. На тъмно съм и чакам.

Светвам отново и лицето е все същото. Отново тъмнина. Светлина. Лицето в огледалото, като в „Полароид“ или масло върху дърво, е лице, забравено от времето.

Отново загасвам.

Ноктите ми дерат и сълзите парят бузите ми. Лепкави.

В тъмнината червената боя се стича върху картината.

Фабрис напусна Одет в края на зимата и заживя с онази, която й приличаше, но беше на възрастта на пролетта.

А аз на трийсет години (петдесет и една) бях готова за боклука от професионална гледна точка.

Прекарах два дни у Одет, тя плака много, плаках и аз, пи много, прекалено много, пиянството я караше да плаче още повече или внезапно да се смее, без причина, думите й се преплитаха, на твоята възраст, със сигурност, скъпа моя, си свършен, но с твоята муцунка, ама кажи ми, котка ли си си взела?, не?, така ми се е сторило, та с твоята муцунка, казвах, и се разплаква отново, гримът й се стича, рисува храсти по лицето й, ама ужасни са тези твои драскотини, а аз, виж ми мутрата, Бети, ужасна е, исках да остана хубава за него, ама, по дяволите, по дяволите, защо са им нужни момиченца на тези тъпаци, путките им не са извор на младост, доколкото ми е известно; и сълзи, и смях се смесваха; мъж ли е причината за драскотините, имаш си любовник, така ли?, нетърпеливец?, не, Одет, нямам любовник; на шейсет години съм, каза тя, и гаджето ми ме оставя за една двайсетгодишна курвичка, мръсникът му с мръсник, а се разхубави с възрастта, глупакът му неден, по-хубав е отпреди, всички са лайна, да, всички, дори и твоят, който те изхвърли, защото си на двайсет години; трийсет, Одет; няма значение, винаги им се иска онова, което нямат, като децата са, ох, Господи, главата ми!

На втория ден, със зачервени очи и надебелял език, тя най-сетне се надигна от канапето. Ще взема един душ, смърдя, и после ще се чукам с младоци, Бети, момченца на двайсет години, ще им покажа на какво е способна една дъртачка, една принцеса.

И отново избухна в сълзи.

Няколко месеца по-късно доведеният ми брат Мишел излезе от затвора, където беше прекарал седемнайсет години. Франсоаз отиде да го посрещне в Централния в Поаси. Косата му беше съвсем бяла, тялото му — съсипано като на старец, а бяхме на една и съща възраст, родени през една година. Липсваха му зъби, а може би дори и език, защото не продума. Нито дума. Франсоаз го закара до вилата, която бяха купили с татко в дните, когато беше неговата патерица, десният му крак, в дните, когато знаеше как да я утеши; показа на сина си пълния хладилник, стаята му, ето тук са чаршафите, тук са пешкирите, новите дрехи, четката за зъби, пастата, сапунът; в хола телевизорът, ето копчетата на телекомандата за различните уреди; в кухнята му приготви сандвич с нутела, какъвто помнеше, че обичаше преди, преди моторите, мръсотиите и безобразията, побутна към него металната кутия за бисквити, вътре имаше пари; тя също не продума, не попита нищо, не поиска нито обяснение, нито извинение, после, когато видя, че Мишел протяга ръка към хляба с нутела от детството си, стана, постави обратно стола до масата, без краката му да стържат по пода, взе палтото си, чантата и излезе.

От този момент Франсоаз изчезна от живота ни.

На трийсет години (петдесет и две), след тримесечно обучение за тапицер — специалност обновяване на столове, фотьойли и канапета — отворих ателието „Лошо седнали“ на улица „Алотри“ в един очарователен вътрешен двор. Сложих цветя, маса с три стола, съседите идваха сутрин да пият чай, вечер чаша бяло вино и скоро имах достатъчно работа, за да запълня ръцете и дните си. Имах подбор от дамаски винтидж — Пиер Фрей, Льолиевр и Франческа Лобшер, работила при Канова, — които запленяваха клиентите; когато времето беше хубаво, кроях, режех, подгъвах, затягах в двора под очарованите погледи на съседите. Говореха: хубаво е, че млада жена се захваща с такава дейност, и аз се усмихвах и си казвах, че връщам младостта на мебелите. Веднъж една клиентка ме запита какво съм правила, преди да стана тапицерка, отговорих й, без да се замислям: учителка две години, после майка, после редакторка в „Рьодут“ в продължение на двайсет години; тя избухна във весел смях: освен че сте надарена, вие сте и страшно забавна.

Един обед видях Андре да пресича двора.

Не бяхме се виждали десет месеца.

Последният път беше през юни. Обядвахме на терасата на един ресторант — като преди, във времето, когато бъдещето предстоеше, когато мислехме, че ще изминем заедно цял един век и ще се превърнем в двама старци, чиято хубост и нежност са се слели в едно; Себастиан се беше присъединил към нас за десерта и в продължение на един час бяхме отново семейство. Андре и той говориха за мъжки неща — новата хибридна кола, японска марка, която, изглежда, има огромен успех, победата на испанец, струва ми се, в автомобилно състезание — виждах ги преди двайсет години, когато разменяха думите за дървета, окастрено, кора, беловина, думите за ветровете, бял, северозападен, аквилон, или отиваха да ловят риба на поточето при Сенген и се връщаха оттам с огромна треска, купена от магазина за риба, и аз се възхищавах на улова им, Себастиан се смееше, смееше и на мен ми се струваше, че нищо никога не ще може да ни раздели. После синът ни замина за Амстердам, където работеше. Изпихме с Андре по още едно кафе и се разделихме.

Видях го да пресича двора този ден и сърцето ми отново се преобърна; бях отново на осемнайсет години, в което донякъде беше и проблемът, и се затичах към него. Той ме прегърна, завъртя ме във въздуха и ме пусна на земята. Останахме няколко дълги секунди прегърнати и една от обитателките на вътрешния двор, която поливаше азалиите си, се провикна: за всеки баща е истински късмет да има момиче като вас! Андре отпусна бавно прегръдката си, погледнахме се и се разсмяхме; най-после.

Отворих бутилка бяло вино и си взехме аперитива там, на желязната масичка, в пълния с цветя двор; толкова е хубаво тука, толкова съм щастлив за тебе; виждаш ли, правя столове и фотьойли като тебе; той вдигна чашата си за наздравица; видях, но ти ги поправяш, вдъхваш им нов живот, ама и ти вдъхваш живот на нещата, Андре, в ръцете ти се крие истински талант; той изпусна дълга въздишка; спирам с дизайна; как така; остави ме да ти обясня, Бети, спирам, защото имам все по-малко свобода, производителят ми иска непременно да подпиша с ИКЕА огромен договор, три колекции за две години, невъзможни условия, минимални цени; а ти обичаш случайността, обичаш отклонението, когато се сменя посоката на вятъра; той се усмихна, с онази усмивка, която обичах толкова много; познаваш ме добре, Бети; не съм те забравила, Андре, освен това си като родителите си: нещата трябва да идват от сърцето, не от главата, и престани да ме гледаш така; моля?; Джийн Кели; и се разсмяхме отново, и беше хубаво.

Отидох да купя няколко сирена, грозде, хляб с орехи и си направихме пикник в двора. Наблюдавах го. Посребрената му коса. Две красиви бразди на бузите, когато се смееше. Шейсетте наближаваха и му отиваха, а не беше най-красивото момче, не беше и най-грозното, но годините го бяха дарили с невероятен чар. Смущаващ. По-късно ми каза, че годежът с Лена бил отложен, не, скъсали, имахме съществени несъгласия за нещата в живота (мамо, моля те, направи така, че да не е забелязал леката ми въздишка); завърнал се окончателно във Франция преди около шест месеца, купил стара ферма, недалеч оттам, където беше израснал; спомнихме си Рьоне, майка му, вече на осемдесет и пет години, все така на юг, от няколко месеца в старчески дом, как чака, изпълнена с носталгия по загубената младост, само ако знаеш как се страхува; тогава сложих ръка върху неговата — не направи никакъв опит да я отдръпне, — знам, но не младостта си отива, Андре, отиват си хората, когато вятърът на старостта лъхне смърт в лицето ни, предстоящото изчезване, ужасът, че ще има свят без нас; усмивката му ме накара да млъкна; стоп, ще говорим за весели неща, Бети, за жизнерадостни неща! Знаеш ли, че възнамерявам да се присъединя към „Кацналата колиба“, прекрасното приключение на Ален Лоранс, страхотен човек — дървото е, което ви посреща, което решава къде ще е мястото й, каква ще бъде колибата; колиба, която изниква, без да си отрязал нито един клон и забил нито един пирон. Зарадвах се за него.

После ме разпита за мен. Живея сама, отговорих му аз; срещнах няколко мъже, но е перверзно: младите искат да живеем заедно, да имаме деца, а старите искат просто млада жена; продължавам да съм близка с Одет, тя няма никога да се оправи след Фабрис, вероятно ще отидем двете през лятото в Португалия, във ваканционно селище, в Албуфера, останах сама, Андре.

Сама, като мъката.

По-късно следобед, когато трябваше да си тръгва, дълго се прегръщахме. В стъклото на ателието си видях отражението ни, нашите лица, видях трийсетте години, които ни разделяха.

Един загубен живот.

В самото начало на филма един зрител избухна в неудържим смях, който предизвика в продължение на час и половина смеха на целия салон, така и не разбрах дали „Мис Слънчице“ беше причината, или неудържимият смях на този човек.

През 2007-а едно пристегнато в корсет момиченце от Албакърки (Ню Мексико) мечтаеше да спечели детския конкурс за красота и онова, от което се боях, наближаваше.

На следващата година стигнах възрастта на сина ми.

На по-следващата той беше по-възрастен от мене.

На трийсет години (почти петдесет и шест) Себастиан ми съобщи, че иска да ми представи Сага — показа ми няколко снимки — висока блондинка, която работеше с него в Генералното консулство на Франция в Амстердам и с която искаше да живее, да яде био, да има руси деца, жълт лабрадор и един ден електрически автомобил; Сага, с която мечтаеше да остарее бавно, да изживеят заедно цял един век и да станат, по-късно, двама влюбени старци, които се държат за ръка, и т.н.

Помоли ме да му помогна да избере годежен пръстен. Заведох го в „Льопаж“ на улица „Ла Бурс“ — спомних си Андре, трийсет и две години по-рано, коленичил на покрития мост над Бузан, сълзите ми, когато му казах „да“. Разглеждахме пръстените на витрината, предимно с един брилянт; този е прекрасен!, възкликна синът ми, после видя цената, май не е чак толкова прекрасен, о, виж този със синия диамант; това е аквамарин, Себастиан; беше отново детето, което израсна пред очите ми, което се възхищаваше на всичко. Един продавач излезе от бутика, покани ни да влезем, много хубава двойка сте, отбеляза той най-искрено и в момента, в който Себастиан беше на път да му обяснява, аз го изпреварих, благодаря ви, много благодаря. Показа ни годежни пръстени, които пробвах на безименния си пръст, учудена, възхитена, възкликвах оооо!, което очарова Себастиан, той се шегуваше, целуваше ме, понякога по шията или по ръката с ентусиазма на младеж, маскиран като мъж, моя мъж, моя годеник; за кога е сватбата?, попита продавачът; догодина пролетта, забавляваше се Себастиан; имате ли представа от цвета на роклята, това може да помогне за избора на камъка; не, не, не сме я избрали още, но ще бъде бяла, изцяло бяла, като роклята на Елейн Робинсън, с бродерии!, оставих последния пръстен; ще помислим; взех ръката на сина си като букет, като годеница, излязохме на улицата, хванати за ръце, сред хората, много хубава двойка; сърцето ми биеше до пръсване, очите на сина ми блестяха, не говорехме; беше нереално; повлякох го към пазара на „Вией Бурс“, където бяха букинистите и играчите на шах; една двойка на около четиридесет ни изгледа завистливо; бях отново на двайсет години, излъчваща светлина, с дълги бледи крака, със същата усмивка, когато Андре ме заговори, само няколко улици по-далече; внезапно спрях, приближих се до сина си, погалих лицето му на мъж и на дете, бузата му, клепачите му, устните му, като майка, млада жена, годеница; останах така дълги минути на ръба на всички тези неща, които загубвах и същевременно намирах отново; той улови пръстите ми, доближи ги до устните си и ги целуна един по един, после ги пусна, както се пуска птичка от шепата, и аз разбрах неговото сбогом на детството и за миг се почувствах щастлива, че съм била всичките жени на живота му.

Но понякога децата са жестоки, то е по-силно от тях и пробуждането е брутално: не мога да те представя като моя майка, невъзможно е, съжалявам, мамо.

Ръцете ни се разделиха, телата ни се отдалечиха едно от друго, напуснахме спокойствието и свежестта на вътрешния двор на „Вией Бурс“, за да се завърнем в грубата действителност, забързаните минувачи, колите — дисхармонията.

Представи ме като негова братовчедка.

И макар да знаех, че няма да каже mulieris est, това е майка ми, жената, която ме е родила, единствената, която ме е обичала от първия ден, от първата секунда, която е изпитвала страх и студ, когато ме е било страх и ми е било студено, от чиято утроба е излязъл мъжът, който съм сега, по-висок от баща си, мъжът, който те обича днес, Сага, и ще те вземе за жена; въпреки че знаех всичко това, изпитах желание да се разплача, да избягам, но не се разплаках, нито избягах, защото мама трябва да остане изправена под тежестта на мъката, на срама и на сълзите.

Синовете съобщават на майките си, че ще умрат.

Изпихме по един горещ шоколад в „Емпертинант“, разделихме си един плодов сладкиш, но аз мечтаех да съм другаде, защото не бях вече майка, нито съпруга, не бях нищо; само една хубава братовчедка на трийсет години, неомъжена, тапицерка, много я бива, уточни синът ми, наскоро претапицира едно канапе за двама, наричано още фотьойлът на споделените тайни, a courting sofa^[4], Сага; не му се разсърдих, както не се разсърдих и на мъжа си, когато в колата на връщане от Париж ми съобщи, че ме напуска.

Вечната ми младост беше наказание.

Няколко месеца по-късно Андре и аз заминахме заедно за Холандия, на сватбата на сина ни.

Във влака „Талис“ изпитах желание да го хвана за ръка. Да му кажа, че го обичам. Че ми липсва всеки ден, всяка нощ, от тринайсет години насам. Че загубих дете на 10 май 1981-ва, когато замина да поправя една конструкция в Сен Дьони д’Анжу, когато половин Франция пееше по улиците надеждите си, а другата половина криеше среброто си^[5].

Той ми каза, че синът ни е истинско щастие, гордост за бащата, и ми благодари за това.

Празненството се състоя в „Уолдорф Астория“, скъпа моя, четири двореца от седемнайсети век, разположени по продължение на канала Херенграхт, като перли около шията на хубавица. Беше весела вечер, успешна. Андре и аз бяхме на една маса с още осем души. Гъши дроб, крем Юзу, стриди Зийлан Флет — ядяхме ухания. После настъпи време за танци, времето на младежта. Андре се измъкна. Щях да направя същото, когато едно момче ме задържа с ръка; висок, рус, холандец, привлекателен. It’s not time for pretty young cousins to go to bed. Unless it’s with me^[6], добави той, без претенции, без настоявания, дори с очарователна деликатност.

И тази нощ хубавата, млада братовчедка на петдесет и пет години се оттегли с младия брат на булката.

Ето ви го — мечтания живот.

Бяха го молили за всичко, беше виждал всичко.

Жени на петдесет и седем, на шейсет, на седемдесет, да, дори и по-млади, на трийсет и пет, понякога на трийсет, дори една на деветнайсет, давате ли си сметка, на деветнайсет? Но това, за което ме молите, никога, чувате ли, никога никой не ми го е искал, не бих могъл дори да си представя подобно нещо.

О, господи.

Бележки

[1] Каталунският цигулар Жорди Савал, прочул се най-вече с това, че връща цигулката виола да гамба отново на сцената, допринася заедно с режисьора Ален Корно и филма му „Всички утрини на света“ (1991) за популяризирането на бароковата и ренесансовата музика. — Б.пр. ↑

[2] Роман на английския писател Малкълм Лоури, издаден през 1947 г. — Б.пр. ↑

[3] А. Рембо, „Офелия“, пр. Кирил Кадийски. — Б.пр. ↑

[4] Канапе за ухажване (англ.). — Б.пр. ↑

[5] През 1981 г. Франсоа Митеран печели изборите във Франция и става първият президент социалист в историята на Петата република. — Б.пр. ↑

[6] Не е моментът хубавите, млади братовчедки да си лягат. Освен ако не е с мен (англ.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Грегоар Делакур Жената, която не остаряваше (2)

Метаданни

Данни

Жената, която не остаряваше

Информация

История

Сваляне / Връзки

От трийсет до трийсет

Грегоар Делакур
Жената, която не остаряваше (2)