Грегоар Делакур
Жената, която не остаряваше (1)

На една годинка изглеждах точно като за възрастта си.

Прелестна седемдесет и четири сантиметрова фиданка с идеално тегло девет килограма и триста грама, обиколка на главата четиридесет и шест сантиметра, покрита с руси къдрици, и с шапчица, когато излезеше вятър.

Бях кърмена и поглъщах повече от половин литър мляко на ден. Впоследствие храненето ми се обогати с известно количество зеленчуци, въглехидрати и протеини. На закуска — домашен компот, в който от време навреме се появяваха парченца плод, топящи се като сладолед на небцето.

На годинка направих първите си стъпки — една снимка е свидетел за това, и докато аз подскачах като непохватна сърничка, препъвайки се от време навреме в някой килим или масичка, Колет и Матис бяха поели към отвъдното, Симон дьо Бовоар бе наградена с „Гонкур“, а Джейн Кампиън се бе появила на белия свят, без да знае, че трийсет и девет години по-късно ще ме развълнува с един роял върху плажа в Нова Зеландия.

На две години ръстът ми бе гордост за родителите и педиатъра.

На три години четири големи кътника се прибавиха към колекцията в устата ми, която се състоеше от осем резеца, четири малки кътника и четири кучешки зъба — майка ми обаче предпочете да продължи да смила орехите и бадемите, за които я молех, от страх, че ще се задавя.

Бях висока почти метър, или по-точно деветдесет и шест сантиметра, теглото ми беше в нормата на статистиката: четиринайсет килограма, равномерно разпределени, обиколката на черепа ми се бе установила, според здравната ми книжка, окончателно на петдесет и два сантиметра, а престоят на татко в Алжир бе удължен; изпращаше ни тъжни писма, снимки, на които бе заобиколен от приятелите си — понякога пушат, понякога се смеят, понякога изглеждат унили — те са на двайсет и две, на двайсет и пет, на двайсет и шест години и приличат на деца, маскирани като възрастни.

Имаш чувството, че няма да остареят.

На пет годинки бях момиченце на пет годинки. Тичах, скачах, карах колело, катерех се, танцувах, бях сръчна в ръцете, рисувах хубаво, спорех, любопитствах за всичко, учех мръсни думи, обличах се като седемгодишна и се гордеех с това. В Алжир започна въстание и татко се завърна.

Беше без един крак и не можах да го позная.

На шест и половина паднаха предните ми зъби и усмивката ми беше нещо между гримаса и идиотско хилене. Да не говорим по-късно за вкуса на желязо в устата ми, дребните кражби и монетите от един франк под възглавницата ми.

На осем години според документите ръстът ми е бил сто двайсет и четири сантиметра, а теглото двайсет килограма. Носех блузки от жарсе, поли „Виши“, една рокля с дантелено деколте, а за повече шик в неделя — рокля от копринена тафта. В косата ми като пеперуди се преплитаха панделки. Мама обичаше да ме снима, казваше, че красотата е нетрайна, че винаги отлита като птичка от кафеза си, че е важно да си я спомняме, важно е да й благодарим, че ни е избрала.

Мама беше моята принцеса.

На осем години бях осъзнала сексуалната си идентичност.

Правех разлика между тъга и разочарование, радост и гордост, гняв и ревност. Знаех, че съм нещастна, защото баща ми не смее да ме вземе на колене въпреки новата си протеза. Знаех, че съм щастлива, когато е в добро настроение; Тогава Играехме На Лонг Джон Силвър^[1] и той ми разказваше за съкровищата, за моретата и чудесата. Разпознавах и разочарованието, когато страдаше, когато беше в лошо настроение, когато се превръщаше в раздразнителен и заплашителен Лонг Джон Силвър.

На девет години научих в училище как са се придвижвали и осветявали хората в навечерието на Революцията, разказаха ни и как Гамбета^[2] избягал от прусаците с балон, а през това време друг един — руснак^[3] — летеше над главите ни в Космоса, за да даде по-късно името си на кратер с диаметър двеста шейсет и пет километра.

На десет години приличах потресаващо на момиченце на десет години. Мечтаех за бретона на Джейн Банкс в „Мери Попинз“, който гледахме семейно в киносалона „Роаял“. Мечтаех също така за брат или сестра, но баща ми не желаеше деца в един свят, който убива децата.

Не говореше никога за Алжир.

Беше си намерил работа като стъклар — акробат със стълба, шегуваше се той, липсата на един крак не бива да е пречка! Падаше често, ругаеше загубения си крак и изкачването на всяко следващо стъпало беше подвиг; правя го заради майка ти, да знае, че не съм сакат. Обичаше да гледа другите. Да ги наблюдава. Това, че мъка има навсякъде, го успокояваше. Колко много негови връстници се бяха завърнали от Алжир с неизлечими болки, с разбити сърца, със запечатана уста, за да не разказват, със залепнали клепачи, за да не виждат и да не преживяват отново ужасите.

Слагаше стъкла върху премълчаното, сякаш изличаваше белези от рани.

Мама беше хубава.

Понякога се прибираше със зачервени бузи. Тогава Лонг Джон Силвър строшаваше някоя чиния или чаша, после плачеше и се извиняваше за несръчността си и измиташе парчетата на своята скръб.

На десет години бях на ръст сто трийсет и осем сантиметра, тежах трийсет и два и половина килограма, повърхността на тялото ми беше около един квадратен метър — един микрон в Космоса. Бях грациозна, пеех Da Dou Ron Ron и Be Bop A Lula^[4] в жълтата кухня, за да ги разсмивам, и една вечер татко ме взе на единственото си коляно.

На дванайсет години видях ареолите ми да се уголемяват и да потъмняват, усетих две пъпки да разцъфват върху гръдния ми кош.

Мама започна да носи поли над коленете благодарение на някаква Мери Кант^[5] от Англия, а после и почти над бедрата. Краката й бяха дълги и аз се молех и моите да станат такива.

Имаше вечери, когато тя изобщо не се прибираше и татко престана да чупи чинии и чаши.

Работата му вървеше добре. Вече не поставяше стъкла само на автомобилни купета или на къщи поради природни бедствия или дребни кражби, а остъкляваше модерните вили, които никнеха навсякъде в околностите на града, а с тях се появяваха и нови семейства, автомобили, кръстовища с кръгово движение и тук-таме по някой бандит.

Искаше му се и ние да напуснем апартамента си и да се настаним в една от тези нови вили. Те имат градини и големи бани, казваше той, кухните са напълно оборудвани. Майка ти ще бъде щастлива там. Това бе единствената му надежда. Междувременно беше купил един „Ганден Каприс“^[6] и ние гледахме омагьосани „Най-дългата дума“ и „Списъкът на наградените песни“, без да говорим за нея, без да я чакаме, без радост.

После станах на тринайсет години.

В началото на лятото мама отиде с нейна приятелка в „Роаял“ да гледа филма на един млад режисьор на двайсет и девет години.

„Един мъж и една жена.“

Когато излязла от киното, се смеела, пеела, танцувала на шосето и един жълт форд таунус я отнесъл.

Беше навършила трийсет и пет години.

Мислех, че е безсмъртна.

На тринайсет години внезапно остарях.

Стана ми студено.

Стаята беше лошо осветена, а мама — положена на легло, което ми се стори твърдо; дългите й крака и тялото й бяха покрити с бял чаршаф. Красотата на чертите й бе все още тук и въпреки това тя бе отлетяла. По-късно научих какво правят погребалните служби, за да поддържат впечатление за успокоение, илюзията за живот — хиподермични инжекции, за да възвърнат естественото изражение на лицето и да коригират отпускането на тъканите — меката част на ухото, бузите, брадичката — метод, който позволява също така покойникът да изглежда по-пълен, в случай че е отслабнал твърде много през периода, предшестващ смъртта му.

Което не беше случаят с мама. Тя бе просто отнесена. Разглобена.

Татко плачеше. Обвих с двете си ръце голямото му, клатушкащо се тяло на пират. Топлехме се в мълчание.

Не плачех, защото мама казваше, че от сълзите лицето погрознява.

По-късно той съблече палтото си и покри с него тялото на мама; ще настине, каза — но не тя, а той настина.

Сърцето му стана на камък.

Не смеех да говоря на глас на мама в това отвратително помещение — пластмасов букет без мирис, без роса, в един тъмен ъгъл, с тетрадка, за да пишат в нея неща, които тя нямаше никога да прочете, с дрезгавото хълцане на климатика.

Оставих думите да се блъскат в гърдите ми, да се задушават в гърлото ми и да излизат от устата ми като гъсти изпарения, после се сбогувах с нея — така, както хората се сбогуват, когато тръгват на война, и излязох на улицата, сред шума на колите убийци, нежността на пролетта, вече усещащия се мирис на лятото и татко, изникнал внезапно до мен като грамаден дъб.

В кафенето на ъгъла той си поръча голяма бира, която изпи на екс, аз изпих едно диаболо^[7], после той си поръча един кир, който остави на масата, тя обожаваше кира, и смесвайки началото на пиянството си с мъката, заяви: това, че не е тука, не значи, че я няма.

На тринайсет години разбрах какво означава да си сам.

По-късно дойде семейството. Братът на мама, който живееше в Талоар и поддържаше рали автомобилите. Придружаваше го жена, която не беше неговата, приличаше на изпълнителката на новия хит „Къщата, където израснах“, която пеехме с мама, крещейки почти истерично, с дървени лъжици в ръка вместо микрофон. От Валансиен дойдоха и родителите на татко, с кожа, сива като северното небе, с очи, по-мрачни от глина, два морски рака, преплетени един в друг на скалата. Тревожеха се за сина си: няма да му е лесно да намери нова с дете и само с един крак, ама никак. Ама никак, съгласяваше се другият.

Това бе всичко.

Семейството ни беше изчезващ вид. Цвете, което не разцъфва сутрин.

След погребението се събраха на почерпка вкъщи и приятелките на мама донесоха сладкиши и спомени, защото е добре да си спомним хубавите неща, ако искаме да продължим нататък, изправени. Да останем живи.

Марион, с която мама бе отишла да гледа филма на Клод Льолуш, ми подари нейна фотография. Беше моментална цветна снимка, направена с новите фотоапарати „Полароид“. Мама пред „Роаял“. Мама се усмихва на обектива. Мама с риж бретон и рокля Карден. Мама два часа преди форда таунус. Мама красива. Толкова красива. Безсмъртно красива.

На тринайсет години разбрах, че красотата не е трайна.

На петнайсет години хормоните на пубертета, слаба богу, не влияеха на настроението ми, на вълненията и на поведението ми.

Следователно не бях нито агресивна, нито бунтарка, нито свръхвъзбудена, нито нещастна, нито дори свръхчувствителна или сълзлива, макар че, признавам, плаках много на края на „Абсолвентът“, когато Дъстин Хофман вика „Илейн! Илейн! Илейн!“, но по други причини.

На петнайсет години бях прекрасна млада девойка, която поради жестокото отсъствие на майка нямаше кой да съветва как да се облича, гримира, как да направи първите си опити за епилация, какво да отговори или да не отговори на мъжете на възрастта на баща й, които, зажаднели, искаха да изпият една лимонада с нея, или на момчетата на нейната възраст — забързани, очарователни и несръчни, които мечтаеха за неизвестното, за случайността и най-вече за гърди и които се разпяваха с последния Дилън, фукайки се с I’ll Be Your Baby Tonight^[8].

На мама не й остана време да ме научи какво значат въздишките на жените и гладът на мъжете.

На петнайсет години преживях първата си нещастна любов.

Написах прощално писмо на мъчителя си и друго на целия свят, който явно нищо не разбираше.

Откраднах от татко едно бръснарско ножче, увито в промазана хартия, и в мига, в който го взех, една капка кръв изби на върха на десния ми палец, аз се парализирах от ужас и нещата влязоха в релси.

Мама ми липсваше — ръцете й, дъхът й, бях осиротяла, лишена от всяка нейна пора, косъм, сричка, които не бе успяла да ми подари — и аз като татко се придвижвах на куц крак.

Неговият поне го заведе при Франсоаз, четиридесетгодишна, разведена, със син, Мишел, на моята възраст, Франсоаз, любезната продавачка в „Ша Ноар“, магазин за обувки в Халите, смутена от това, че татко е принуден винаги да купува чифт, а носи само лявата. Това смущение пропука камъка в сърцето му, пропусна вътре няколко обещания, топлия полъх на вятъра и още други сладостни неща и татко скочи с двата крака, ако мога така да се изразя, в обятията, които тя му разтвори.

На шестнайсет години продължавах да раста.

Бях по това време с ръст един метър и шейсет и пет сантиметра, тежах петдесет и два килограма — панталоните ми седяха като на Туиги^[9] според продавачката в „Нувел Галери“ — бях сменила прическата си с тупирана конска опашка, в Париж летяха павета^[10], забраняваше се да се забранява, крещеше се, че вместо да се прави война, трябва да се прави любов, и аз бях напълно съгласна, ама напълно — едно хубаво момче, малко по-голямо от мен, даже ми го предложи след няколко целувки и една дръзка ласка, но аз все още не се осмелявах да даря онова, което щях да даря един-единствен път.

Тази година поради всеобщите безредици изпитите за матура бяха само устни и голяма част от зрелостниците ги изкараха успешно още в началото на лятото.

През септември татко се ожени за Франсоаз. Мишел стана мой доведен брат. Всичко при него беше мрачно. Гледаше ме, без да ме вижда. Така и никога не станахме приятели. Само познати.

Най-сетне се пренесохме в околностите, в една от новите вили с градина, с голяма баня, с оборудвана кухня, с газова камина, която според татко би ощастливила мама. Но това беше преди. Преди Анук Еме. Преди Жан-Луи Трентинян. Преди плажа, белия мустанг и музиката на Франси Ле.

На седемнайсет години се влюбих в Стийв Маккуин, след като гледах „Булит“ в „Роаял“, и в Жан-Марк Дьолае, след като го чух да свири на китара „Мами Блу“.

Беше по-лесно да се отдам на втория.

Това стана у него, на малкото легло в малката му стаичка на младеж с лепенки Castrol, MV Augusta и Yamaha на вратата и с плакати с пилота Джакомо Агостини, забодени с кабарчета на тавана — страхотно романтично. Когато Жан-Марк се отдръпна, щастлив и внимателен, и започна да облича в думи онова, което бяхме току-що преживели, аз се облякох набързо и избягах.

На улицата се смеех, пеех, танцувах, една кола, която се движеше с висока скорост, ме докосна, надувайки клаксона, и знам, мамо, че ти бе до мен в този ден, че танцуваше с мен, че бях най-сетне твоя приятелка.

Прибрах се със зачервени бузи и Джон Лонг Силвър не счупи нищо.

Само каза: задъхана си, Мартин — Господи, колко мразех името си, — и аз се разхълцах, отвърнах, че мама ми липсва, че продължава да боли, той стана, сипа малко сироп от касис в една чаша, после я доля с бяло вино, сложи я на масата и каза, съжалявам, правя каквото мога, Мартин, знам, че човек има само една майка, и за миг тя беше тук, с нас.

После Франсоаз и Мишел се прибраха. Сложихме масата, стоплих огретена, направих салата; думите полетяха, цвъртейки — Франсоаз разказа как е прекарала деня в „Ша Ноар“, татко я слушаше, усмихнат; Мишел се разприказва за мобиматика, който мечтаеше да притежава, с двоен амбреаж „Димоби“ и скоростен превключвател, вдигащ почти петдесет и три километра в час, даваш ли си сметка, Хенри? — Хенри, това е татко — и татко го слушаше доброжелателно, хвърляйки ми крадешком погледи. Благодарение на тях за първи път разбрах, че ме обича, колкото може.

С Мишел се държахме възможно на най-голямо разстояние един от друг — никакви лоши чувства, просто безразличие.

Франсоаз проявяваше елегантността да хваща баща ми под ръка винаги отдясно, от страната, където един снаряд близо до Палестро в Кабилия беше отнесъл крака му. Тя беше неговата патерица. Неговото крило.

Татко я обичаше, но с любов, много по-различна от тази, с която се бяха обичали с мама, поне така ми се струва с времето.

С мама той беше наковалня, желязо, което чукаш, ярост, искри, изгаряния и мехлеми. Беше плътска страст без граници, до алжирската престрелка, която предаде тялото, лиши го от екзалтация и от песен. Радостта бе отстъпила пред мълчанието. Безсилието го разяждаше. И когато вечер мама се връщаше със зачервени бузи, не защото бе предала инвалида, а защото бе прогонила злите духове на болката, тогава отсъстващият му крак разравяше жарта, а той гасеше пламъците с алкохол, но раните се възпаляваха още повече. Мисля, че крещеше, защото се страхуваше. Трошеше, защото тялото му бе натрошено. Защото сърцето му бе на отломъци.

На седемнайсет години видях баща си най-после отново да се усмихва.

После Лил.

Католическият университет, първа година литература в забележителната сграда на улица „Жан Бар“.

Щях да стана на осемнайсет, носех поли, които понякога се развяваха, разголвайки дългите ми крака — благодаря ти, мамо, — изучавах театъра на осемнайсети век, Голдони, Фавар, Мариво, семиология на образа и латински.

Вечер се събирахме около двайсетина студенти в наскоро открития Пъбстор със смешната му медена фасада, надупчена с кръгли отвори, там изпих първите си коктейли, изпуших първите си цигари, малко марихуана, там срещнах няколко мечтатели, които щяха да прекроят света и душите на хората; двама от тях се озоваха в прегръдките ми, притиснаха ме към сърцето си, но така и не докоснаха моето, и после дойде Кристиян с невероятния си чар, с твърде светлия си поглед, Кристиян, за когото въпреки тоалетите ми, избрани за него, въпреки клепачите ми, покрити с виолетов или зелен, или син грим като нощите, въпреки лъщящите ми устни, които молеха за целувка, въпреки кожата ми, която казваше „да“; Кристиян, за когото оставах невидима — с него дойде ужасната мъка, причинена от безразличието.

Прекарвах дните и нощите си в безвъздушно пространство, животът изглеждаше безкраен и тази необятност беше опияняваща; откривахме независимото американско кино в „Кино“, говорехме за Виетнам, слушахме отново и отново Джоан Бейз и „Охайо“ на Нийл Йънг; всеки от нас вярваше, че ще промени света, ще накара да изчезнат от него думите нещастие, глад, несправедливост, но нещастието, гладът и несправедливостта бяха далеч, в другия край на Земята, отвъд моретата — и минаваха покрай нас като либрето на опера.

Всеки уикенд се прибирах у дома. Във влака се освобождавах от учебната програма и ставах отново празноглаво момиче почти на осемнайсет години: възхищавах се от вечната младост на Лиз Тейлър в киносписанията, на Урсула Андрес, на Ракел Уелч, на фотографиите, които фиксираха завинаги красотата им, без следа от дори и една бръчица, без сянката на преживян страх. Това ме караше да мечтая, защото никой не обича променящите се неща — те оставят у нас впечатлението за смъртност.

Красотата на мама няма никога да изчезне.

Вкъщи прекарвах часове с Франсоаз и татко — беше във възторг от новата си, подвижна в артикулациите протеза, въпреки че при сгъването трябваше да си помага с ръце; прекарвах часове в безделие, с характерните за провинцията спокойни мисли; една вечер стана дума за неотдавнашния манифест на 343-те жени в защита на аборта и Франсоаз, развеселена, повдигна рамене и заяви, че подобно нещо никога няма да се случи, никога няма да разрешат убийството на бебета, и аз не реагирах, не заговорих за времената, които се променят, за вятъра, който се бе надигнал зад гърба на жените и надуваше платната на кораба им, защото нямаше никакъв смисъл да доказваш, че си прав.

По това време Мишел и неговата заплашителна банда яздеха своите мобиматици шодрон, надуваха до петдесет и три километра в час и кръстосваха по шосетата департамента; посещаваха непоканени балове и сватби, понякога пускаха в ход юмруците, понякога до кръв.

Доведеният ми брат бе избрал мрака и караше майка си да плаче. Аз бях изгубила майка, тя губеше дете.

После станах на осемнайсет години и с тях дойде Андре.

Осемнайсетата ми годишнина; истински полъх на осемнайсет години, мирис на окосена трева, метър и седемдесет сантиметра — окончателният ми ръст — петдесет и два килограма, ц-ц-ц, малко си слабичка, Мартин, разсъждаваше Лонг Джон Силвър, хайде, вземи си още, много са вкусни тези спагети; къса коса ала Джийн Сибърг в „Жана д’Арк“; придаваше ми момчешки вид, много моден, по който страхотно си падах; кожата ми беше съвършена, нежна, със светлорозовия цвят на бебе; моите дръзки и славни осемнайсет години, на които се наслаждавах, без напълно да оценявам тяхната благодат; жените на възрастта, на която щеше да бъде мама, ме гледаха, както се гледа на спомен, на отлетяла прашинка, някои ми се усмихваха, други свеждаха очи като пред нещо лошо, някакъв знак; моите осемнайсет години бяха безгрижни, продавачката от „Нувел Галери“ ме бе накарала да пробвам най-смелите червила, по-наситените, истински капки кръв, които мъжете трябва да пожелаят да близнат, прошепна ми тя, и кожата на голите й ръце настръхна, и аз се осмелих да избера червилото целувка, което мама също би одобрила, което дори би ми препоръчала, както и една плътна черна черта върху клепачите, като на певиците и актрисите, чийто поглед пронизва сърцата; харесвах това свое разцъфтяване, чувствах се добре на тази възраст, съхранила все още мириса на мляко и на детство и едновременно вече дъхаща на другия, мириса на мускус, на поривите на плътта и на дръзките предизвикателства; чувствах се между две свои същности, без никакво раздвояване, в съвършено равновесие, което, знаех, нямаше да продължи, но което притежаваше невероятно очарование, преходно, мимолетно като снежинка; наслаждавах му се, както по-късно, преди болката, преди уплаха, щях да се наслаждавам на трайността на нещата, на илюзията, че нищо не се променя и че именно в неизменността е щастието; усмихвах се, вървейки сама, и никой не ме вземаше за луда, усмихвах се, качвайки се на трамвая, усмихвах се, разглеждайки роклите на витрината, усмихвах се, когато Андре ме заговори на улицата, пред университета, когато ме попита защо се усмихвам и когато не бях в състояние да му отговоря с друго, освен с една още по-широка усмивка. Андре не беше най-красивият от всички останали момчета, но не беше и най-грозният; очите му бяха приятно тъжни, погледът му към света — доброжелателен като молитва, като шепот, очите на Джийн Кели в мига, когато Франсоаз Дорлеак влиза в музикалния магазин, хипноза, очевидност; най-решаващите срещи са винаги най-простите, така ми се струва, случайност и нищо повече, един миг невнимание и ето че другият се вмъква, топли ни, без да ни е студено; Андре влезе в живота ми с тъжния си поглед и този ден не отидох на лекции, прекосихме стария Лил и аз изпитах отново онова, което бе изпитала вероятно мама, излизайки от „Роаял“, напускайки Анук Еме и Жан-Луи Трентинян, отново изпитах желание да танцувам и Андре ме хвана за ръка и ме накара да направя няколко танцови стъпки на улица „Дьо ла Моне“, минувачите се засмяха, а-а-а, любовта!, за малко да ни подхвърлят по една монета; за първи път усетих тялото ми да открива бездната, за първи път усетих страх и огън в недрата си и безгрижието на моите осемнайсет години се пропука в зората на моите осемнайсет години.

Този ден Андре не се опита нито да ме целуне, нито да ме прегърне, не даде никакво обещание, дори не ми предложи да изпием по едно кафе или горещ шоколад, или чаша вино, той просто разтвори ръка след танцовите ни стъпки, за да остави моята да излети, преди на свой ред да се усмихне и най-сетне да каже: ако не те намеря отново, това ще означава, че съм умрял, и аз моментално се влюбих в тази фраза; той изчезна във влажните улички и ме остави сама, гладна, но щастлива, и тогава мирисът на мляко и на пудра захар на шестте ми години, този на ментовите диаболо на единайсет, този на първата ми кръв на тринайсет и мъката да трябва да преживея всичко това сама, мирисът на кир от касис зад ухото на петнайсет, на шията ми като парфюм, една капчица от мама, добре скрита, и после по-късно онзи на първите цигари и първите целувки, всичко се свлече по мене, потече като река по тротоара; внезапно бях чисто нова, девствен сняг; бях намерила огън и ми се струваше, че никога вече няма да ми е студено, и се разсмях, разсмях се със смеха на новородено, богоявление.

Андре.

Похищение. Камък, който променя течението на водата.

Намери ме петнайсет дена по-късно, в „Дискорд“, откъдето бях току-що купила няколко грамофонни плочи на 45 оборота. Този път ми предложи да изпием по чаша. Беше по средата на следобеда, когато влязохме в едно от кафенетата на „Гран Плас“, и излязохме оттам посред нощ, след като си разказвахме часове наред краткия си банален и сияен живот.

Семейството му.

Земеделци от Камбрези. Двайсет хектара ливади за фураж. Няколко говеда. Кратки нощи, изхабени ръце, почернели като на граблива птица нокти, тела, изпечени на слънцето, напукана, остаряла кожа. Никакви ваканции, никакъв първи май с аромат на момина сълза, все тази земя — взискателна, капризна, и морето, един-единствен път, когато станах на седем години, уточни той, но не истинското море, а по-скоро един плаж, онзи на Аргал в Риоле, фин пясък на брега на едно изкуствено езеро, върху дребен терикон^[11]; родителите ми не искаха да ме разочароват, казаха ми, че този ден няма да има вълни заради Луната и планетите, вече не си спомням, и аз им повярвах, въпреки че водата не беше солена, това зависи от течението, казваше баща ми по повод на солта, от приливите и отливите и също така от Луната, Андре, много е сложно, да знаеш, цялата тази работа е сложна, и по-късно разбрах, че са искали да измислят за мен цяла една неповторима история, да ме научат, че въображението прави възможни пътешествията и извисява детството. Не се оплаквали никога, нито от сланата, нито от дъждовете, които унищожавали всичко; орели и обработвали земята като скулптори, като влюбени, говорели й, благодарели й в дните на богата реколта, утешавали я, когато студът я сковавал и напуквал; обичали времето да оставя своя белег върху нещата. Очаквали пролетта, както се очаква прошка. Бяха ги накарали да повярват в химери, във възнаграждението един ден, в спасението и ордените, защото бяха отдали живота си на земята. Бяха им отпуснали заеми в рамките на ОСП^[12], които щяха да направят от тях богати и горди хора, да, получиха значителни средства, те, както и други, ей така, като на шега, но не след дълго дойдоха банкерите и хищно поискаха обратно парите си, унищожиха цели семейства, сринаха със земята цели родословни дървета; вилите глождеха земята и се разрастваха като тумори, французите се нуждаеха вече от дворове, от овощни и зеленчукови градини, от пластмасови басейни и от скари, за да си запълват свободното време; армията се опитваше да си възстанови земите в Ларзак и селяните станаха лоши, пречка да вървят нещата гладко, говореше се за американските войници, които се завръщаха сломени от Виетнам, а никой не виждаше нашите инвалиди от войната, нашите онеправдани; тогава нещо угасна в очите на родителите ми и в деня на шестнайсетата ми годишнина баща ми ме помоли тържествено да се махна; вече не вярваше в земята, която одира кожата на хората, вместо да ги храни.

Харесваха ми думите на Андре, суровата и нежна поезия в тях. У него нямаше нито капка гняв, просто примирение пред очевидното — и тъжния поглед на Джийн Кели. Обществото се променяше — и толкова. Нямаше хора, които да попречат на това. Убиха дори и твоя Лутър Кинг, ми каза той. Мечтателите не променят света, мечтаят го, и нищо повече.

Поръчахме си още пиене. И дойде моят ред.

Родителите ми. Куцият и отлетялата. Стъкларят и танцьорката. Приятно детство — по-малко от две страници от книга. И после жълтият таунус. Пустота и студ. Лонг Джон Силвър, който се опитва да бъде майка, но говори твърде малко, за да успее, който не знае как се сресва малко момиче, нито как да го облича, нито умее да й каже, че я обича, или да й помогне да се справи с болката на растежа. Може да имате десет бащи, но майката си остава единствена, и когато си отиде, човек е ампутиран от нещо, за което няма протези.

После литература в университета; студентският живот, едновременно конкретен и илюзорен, нощите в Пъбстора, прекарани в пламенни речи срещу неправдите в света, в който ние бяхме слепи и глухи.

Бяхме глезени деца — и вече не ставахме за нищо.

В тази нощ, когато се опитвах да извиня заслеплението си пред Андре, той сложи показалец на устните ми, кожата му беше грапава, като фин гласпапир, при този допир си спомних ръцете на баща ми и аз му разказах за тези големи, осеяни с белези от порязване ръце заради стъклото и пироните, и треските, и инструментите, все вещи, с които борави невнимателно, и заради онези, които нарочно троши; и Андре се усмихна и аз изпитах чувството, че идвам от място, не много далечно от неговото.

Напуснах стопанството на шестнайсетия си рожден ден, работих с дърво, изучих дърводелството и скоро ще стана дърводелец компаньон^[13].

Компаньон.

Думата ме смути.

На деветнайсет години бях като всички момичета на тази възраст.

Бяхме за абортите, за свобода на нравите и на секса. Носехме бохемски рокли, клоширани панталони, поли миди, широки блузи, импримета на цветя или с психеделични изображения, ботуши, обувки с дебели подметки: това беше униформата ни на боркините за мир и любов.

Бяхме Биркин и Джоплин, бяхме Шер и Фосет.

Станах второкурсничка. В програмата: етнографски разказ/литературен разказ, Кретиен дьо Троа по средновековна литература, английски, латински и Пруст на хоризонта. Виждах се с Андре през уикендите, и то само когато не се прибирах вкъщи, където татко заради злосторниците, които посещаваха модерните вили, докато стопаните са на работа, разшири дейността си с неразбиваеми брави, но славата, Мартин, не носи много, ми шепнеше той леко усмихнат, дава ти възможност да си поговориш с хората и да си платиш сметките.

Мишел беше напуснал също къщата, но не за да следва, а за да се настани самостоятелно с няколко приятели. Живееха у единия, поправяха стари мотоциклети, които събираха от околните ферми, един BSA Gold Star, един Trophy TR6; въобразяваха си, че са Джони Стаблър, Хари Блийкър и Чино от „Дивият“^[14], и си създаваха репутация на лоши момчета; харесваха се на момичетата от фермите, които мечтаеха за прегръдки и очакваха да бъдат отвлечени сред гърма и трясъка на моторните ауспуси, момичета, които мечтаеха да живеят бързо, опасно, далеч от земята, която ги задушаваше, далеч от говедата, чиято миризма ставаше неизбежно и тяхна — истинско проклятие на вечеринките и празниците в чест на реколтата.

Татко изглеждаше щастлив с Франсоаз. Между тях нямаше, вече казах, страст, електричество като с мама, но затова пък имаше рядко приятелство, ежеминутно разбирателство. С нея той се смееше, както никога не го бях виждала да се смее, смях, извиращ от недрата на земята.

Беше престанал да пие.

Понякога водеше Франсоаз на море, някъде към Брей-дюн, Зюдкот, казваше й виж колко е хубаво, виж колко сме мънички, а тя го хващаше под ръка, слагаше глава на рамото му и въздъхваше.

С годините Лонг Джон Силвър бе станал спокоен мъж. Беше оставил мама да си отиде, беше престанал да се сърди на филмите, на жълтите автомобили, беше позволил на гнева си да изчезне, макар че от време навреме, когато остатъкът от ампутирания му крак го болеше, той сипваше отново един кир от касис и го поставяше на масата.

Няма човешка скръб, която да не може да се превърне в източник на любов.

Настъпиха и двайсетте ми години.

Винаги ще си спомням пети май на тази година: Брижит Бардо заяви във „Франс Соар“, че напуска киното, и ние, още с пристигането си в Пъбстора, организирахме прощален купон. Всички се облякохме с черни бодита, зелени поли с цепка за погледа и за пътя на мъжката ръка, за неговия плам, и танцувахме нейното омагьосващо, отровно мамбо^[15]; в сърцето на нощта едно момче ме целуна по врата, по устните и аз му позволих, леко пияна; всички бяхме Брижит Бардо тази нощ, прекрасни и фатални, а целувките на мъжете бяха комплименти. Букети цветя.

Прибрах се призори, изтощена, възбудена.

Андре ме чакаше в студентската ми стая. Беше на двайсет и шест години. Съобщи ми, че тръгва на своята обиколка на Франция като аспирант, след което ще изработи своя шедьовър, за да стане самият той по-късно майстор компаньон.

Двайсетте ми години бяха с мирис на сол.

На двайсет и една години се родих за втори път.

Косата ми порасна пак и аз си направих същото каре като Роми Шнайдер, но най-вече смених името Мартин с Бети.

Звучеше някак английски, което много ми харесваше, напомняше ми на име на фолкпевица, а и значението му ме бе очаровало: „Жените Бети са нежни, сантиментални, вълнуващи и обичливи. Решителни и оптимистки, положителното им отношение към живота им помага да преодоляват трудностите. Приветливи и приятни, те карат хората да се чувстват веднага у дома си“.

Лонг Джон Силвър ме погледна, отначало мълчаливо, с недоволен вид, после като че се отпусна, протегна ръка да погали с връхчетата на пръстите си късата ми коса, челото ми, бузите ми, сякаш се опитваше да ги опознае, и лицето му просветваше, колкото повече ме откриваше, приличаш на Бети, права си, красива си, майка ти щеше да се гордее с теб, аз също се гордея с теб, Бети. Бети, никак не е банално. Никак. Има нещо достолепно.

Татко ме кръщаваше за втори път, приемаше ме повторно в този свят и това ме смути.

Мартин си отиде този ден, дойде друга и към новата баща ми се обръщаше за първи път в този ден, позволяваше на думите си да разцъфнат, изхвърляше жаравата, която от години изгаряше устата му.

— Бях на двайсет и четири, Бети, малко по-голям, отколкото си ти сега, и вероятно мечтите ми са били като твоите, но ме изпратиха в трети батальон на Девети морски пехотен полк като отговорник в служба психологически акции, пето бюро, сектор Борджи Менайел в Голямата Кабилия, земя от планини, крайбрежни долини и горди мъже. — Татко замълча за миг; току-що бе изрекъл най-дългото изречение, което бях чула от него досега. Пое отново дъх и продължи с още по-глух глас. — Подлагахме всички на мъчения. Децата пред очите на майките им. Майките пред очите на мъжете им. Мъжете пред очите на синовете им. Електрически ток върху езика, върху миглите, върху зърната на гърдите, върху половите органи. Повръщах заедно с тях. Крещях заедно с тях. Полудявах. Всички полудявахме. После ужасът стана смразяващ. Дрога. Позор. Мърсувахме с ярост. Една сутрин едно дете се запали като кибритена клечка. Момиченце на осем годинки. Виковете му. Страшната смрад. Извадих оръжието от кобура, насочих го към себе си, момчетата се смееха, един от тях се хвърли върху мен, паднах, изстрелът се отклони във въздуха, останах жив и ме преместиха в Палестро. Виковете на малката така и никога не престанаха. Когато се върнах с ампутиран крак, с кървясали очи, майка ти направи едва забележима гримаса на отвращение, на страх и с това всичко приключи.

Взех татко в прегръдките си, едно малко по-голямо от мен момче.

Получавах редовно писма от Андре.

След като беше опознал невероятната структура на Халите в Куестъмбер, шестнайсети век, изучил и тази на избата и на спалнята на послушниците в Кло дьо Вожо — помещения с най-разнообразни жлебове и дървени сглобки, с квадратни, изсечени с тесла греди в центъра, все неща, абсолютно неразбираеми за мен, — беше изработил копие на прословутата дървена камбана в катедралата в Бурж, която наричаха още клепалото, после замина за Жюра, за да работи в продължение на няколко месеца с различни строителни материали: северен бял бор, меко и хомогенно дърво, планински бряст, дъб, кестен, много близък до дъба, ми пишеше той, но без беловина и с много по-червеникав оттенък. Не ми говореше за любов, а за дървета, за скелета, за планки и за столици; не казваше кога ще се видим, но говореше за къщи, шлюзове, мостове, и аз благодарение на този подробен инвентар разбирах, че изгражда път между нас, откровено и търпеливо, солидна любов, сътворена да трае цял живот.

Обичаше времето да оставя своя отпечатък върху нещата, а аз го обичах и за това.

Бях на двайсет и една години, на възрастта, на която мама беше казала на татко „да“ на двайсет и осми юни в Рубе, сред горещината и еуфорията от финиша на Тур дьо Франс „Руан — Рубе“, двеста трийсет и два километра, пот, викове, павета и по продължението на трасето — гордостта на мъжете, очарованието на жените, първи — французин, Пиер Молинерис, с постижение шест часа и двайсет и три минути и деветнайсет секунди, отново френският трибагреник печелеше жълтата фланелка; и тогава мъжът, който имаше все още два крака, целуна за първи път онази, която щеше да му каже „да“, засега само красивата му съседка, и целувката, бликнала от веселието, от възгласите на тълпата, беше завършила с началото на нов живот; запознали се през този ден, родителите ми не се бяха разделяли оттогава, раздели ги Алжир, изтръгна ги от обещаната вечност, изтръгвайки крака на единия от тях, войната унищожава неизменно безкрая на възможното, отнема безпределността на любовта; и аз, на същата пламенна възраст като мама, желаех един ден, не веднага, да заживея с някого; мечтаех за обикновена история, една от онези, от които не стават книги, но които са животът; мечтаех за мир и за време, мечтаех за бавност, исках да порасна още, да разцъфна край един компаньон като под влажната сянка на дърво, исках деца, ухание на горещ шоколад и по-късно отбелязване на растежа сантиметър по сантиметър върху касата на вратата, несръчни рисунки; исках да остарея до рамото на търпелив и добър човек и после, един ден, да стана баба, да станем двамата онези старци, които срещаме понякога в парка, които, седнали на една пейка, се държат за ръка и чиято хубост се е сляла в едно; изглежда, се бях спряла на Андре; харесвах ръцете му и думите му; харесваше ми, че не е студент като онези, с които се виждах по това време, мечтатели, бунтовници, красноречиви; движех се между свят, в който животът е описван, а не живян — обещание за живот, който ръцете на един мъж щяха да сътворят, както се обработва глината.

Нашата история заприличваше на заглавие на произведение на Полан.

Любовта напредва доста бавно.

Мама обичаше книгите и аз, в нейна памет, ги обичах също; както и изкуството, фотографията, киното — беше дори участвала като фигурантка в два филма, беше пеперуда, привлечена от светлината, знаеше какво означава да ти се завие свят, беше се изправяла на ръба на бездната, но така и не се реши на полета, който щеше да я отдалечи от всичко, от мен, от Лонг Джон Силвър, винаги се завръщаше с пламнали бузи в грапавите ръце на стъкларя, който гледаше света през стъклата, както тя го гледаше през киноекраните, връщаше се винаги обратно при този грубоват и сложен мъж, защото той беше от онези много рядко срещани хора, които познават същността на нещата, тежестта на ветровете и знаят как да нарисуват царство.

Такъв е бил баща ми, когато е запленил едно младо момиче.

Андре беше омесен от същата тази поезия.

На двайсет и една години разбрах, че съм като майка си — предадох се като нейна близначка.

Отговарях на Андре с дълги писма, разказвах му за книгите, които четях, за лудите вечери в Пъбстора, за концерта на „Пинк Флойд“, който гледахме в Париж през февруари, мислех, че не би харесал тази музика, това необичайно явление, той, който галеше дърветата в Жюра, изучаваше имената им и разпознаваше ветровете по повея в листата; не му говорех и за любов.

На жаден човек не се говори за плодове.

По време на раздялата ни имах кратка авантюра с един учител по рисуване, истински капан за момичета, от онези, които ви убеждават, че притежавате очарованието на манекенка, изяществото на портрет от Рафаел, истинско чудо, масло от 1508-а; ама това ме разсмива, излиза, че съм едно доста остаряло младо момиче; не!, честна дума, вие притежавате хубост, която не повяхва, много странно, Бети, наистина странно; той събуди у мен една по-откровена сексуалност, която също ми допадаше, запали до изгаряне части от тялото ми, беше съвършен любовник.

Няколко седмици по-късно срещна друга манекенка, този път портрет на Ботичели, една Симонета Веспучи, и се разделихме като добри приятели. Времената бяха все още благосклонни, а любовта — радостна.

Пазя една своя снимка от лекомислените ми двайсет и една години.

Учителят по рисуване не беше сбъркал.

Но на двайсет и една години човек е сляп.

На двадесет и две години намерих работа като учителка в прогимназията „Нотр Дам“ в Бапом и започнах живота си по начин, по който другите го приключват — бяла блуза, пола до коленете, идеално сресана, силует на стара мома, напълно незабележима, мъртвешка скука.

На двайсет и три години се нанесохме с Андре в кокетна къща, която се нуждаеше от ремонт на носещите конструкции и на черчеветата, беше на няколко километра от фермата на родителите му. Те се бяха пренесли, изтощени и разорени, във Валбон, на слънце, в малък апартамент — сенчест балкон, без растения, които да им напомнят миналите мъки, облицован със стерилната теракота от Сиена.

Андре бе осъществил своя шедьовър — покрит мост над Бузан, преди Сен Готие, изработен по традиционен начин, с дървени клинове, дълъг повече от двайсет метра, от дъб и кестен — и от аспирант беше станал компаньон.

Заведе ме да го видя в един дъждовен ден и аз бях дълбоко впечатлена, после коленичи като в романсите: момче, момиче, черна велурена кутийка в ръката на момчето, блажена усмивка върху лицето на момичето.

На двайсет и три години казах „да“.

На двайсет и три години, подобно на петдесет и три милиона французи, открих бездънната чернилка в сърцето на някои хора. Престъплението на Патрик Хенри. Мъртвото тяло на малкия Филип Бертран, увито в килим в продължение на няколко дена в една от стаите в хотел-ресторанта „Шармий“, на улица „Фортие“ в Троа. Убиецът заяви по телевизията, че престъпникът „заслужава смъртна присъда, защото е посегнал на дете“.

Да ти се доповръща.

И после Робер Бадентер.

И процесът на смъртната присъда.

На двайсет и четири години се оженихме, Андре и аз.

Церемонията беше проста и красива.

Родителите на Андре бяха пожелали нещо нежно от Моцарт или нещо весело от Вивалди, а аз — една песен на Роберта Флак. Всички бяхме съгласни за „Пиано на морето“ на Сен Прьо и всички го намериха за прекрасно, същевременно леко и дълбоко, всъщност каквито са и сватбите. Братът на мама дойде също, много скоро пиян и мрачен, под ръка с друго момиче, което приличаше на друга модна певица, на около двайсет години, рус трофей, когото излагаше най-безсрамно на показ. Марион, голямата приятелка на мама, също дойде, плачеше, каза ми толкова приличаш на нея, Бети, толкова си хубава, тя ми липсва страшно. Франсоаз беше с елегантен кремав костюм, с шапка с цветя, които доста бързо увехнаха заради жегата, а татко беше взел под наем сиво сако, много изискано. Новата генерация протези му позволяваше да сяда, без да сгъва с ръце коляното си, и най-сетне можеше да носи чифт обувки — Франсоаз беше на върха на щастието, поръчваше му непрекъснато италиански обувки от червеникава или черна кожа, сякаш си отмъщаваше за годините с един крак, дори помоли Андре да изработи шкаф за двайсет и седемте чифта обувки на Лонг Джон Силвър, но да го предвиди за петдесет, човек не знае, мъркаше тя; нещо, което моят съпруг направи с радост, използвайки стар унгарски дъб.

Когато татко и аз открихме бала с песента на Платерсите Only you, никой не би се усъмнил, че му липсва един крак, и аз видях в очите му гордостта на цялостния човек, какъвто можеше да бъде на сватбата на дъщеря си.

Мишел не участва в празненството, Франсоаз съжаляваше много, че не сме семейство в този ден; раждаш дете, каза тя, и то се превръща в трагедия, в срам от самия теб, какъв позор, а аз винаги съм си мислела, че майчинството имунизира срещу нещастието. Слушайки я, разбрах, че Мишел е дошъл на този свят, за да причинява страдания, така както други идват, за да донесат мир, и неговата неуравновесеност някак допринася за равновесието на световния ред.

Той излежаваше деветнайсетмесечна присъда за кражби в затвора в Ланс. Беше заловен на местопрестъплението — обирал къщи, докато стопаните им са на работа; влизал вътре с помощта на резервните ключове за неразбиваемите брави, монтирани от татко — в началото бил заподозрян и той, но невинността му била бързо доказана, което не му попречи да загуби част от клиентите си. Въпреки хаоса и диващината обаче Франсоаз, с нейния извънмерен оптимизъм, го насърчи: обичаш стъклата, започни да рамкираш! И така, няколко месеца по-късно той отвори магазин „Рамки за стъкла“ на улица „Дьо Ваше“, където сложи рамки на сватбените ни снимки, а после, когато станах на двайсет и пет години, на фотографиите на Себастиан, сина ни, роден сред кръв и викове.

Боже, колко ми липсваше мама този ден.

Мечтаех си да бъде до мен, да държи ръката ми, да ме утешава, да ме насърчава и да вика заедно с мен — защото щеше да вика с мен, знам, щеше да се задъхва едновременно с мен, щеше да й е топло и студено, щеше да ме нарече за последен път бебенцето ми, бебенцето ми, моето малко момиченце, и аз щях да съм това за последен път, преди да стана на свой ред майка, преди да започна непрекъснато да се страхувам — от комара, който лети прекалено близко до него, от любопитното куче, което се приближава, от скарлатината, от внезапната смърт на кърмачетата, от микробите в детската ясла, да се плаша, че не прохожда на една годинка, че растежът му не е според нормата, да се страхувам, че не знам какво да направя, че не ме обича, че мога да го разочаровам — всичките тези страхове на майките, които са същевременно безбройни островчета на любовта.

На двайсет и шест години се освободих от десетте килограма, натрупани по време на бременността, и дори бях наградена с два по-малко. Имах късмета да нямам никакви стрии — благодаря на продавачката от „Нувел Галери“. Възвърнах си грациозния силует, първомайската лекота; носех модерните минижупи с волани, мъжете ми се усмихваха на улицата; напуснах учителския си пост в Бапом, за да се посветя на сина си, защото Андре отсъстваше често, познанията му бяха търсени на много обекти, за ремонта на зърнените хали в Мартел, за изграждането на носещата конструкция на новата църква в Рьодон или изграждането на корпуса на един Фолкбоут с дървена клинкерна обвивка в Южна Англия.

На двайсет и шест години бях очарователната майка на едно малко едногодишно момченце, което вече ходеше.

Щастлива майка.

И самотна жена.

Всяко ново събиране с мъжа ми беше радост.

Обичах мириса на стърготини в косата му, на папрат, на смола върху кожата му; обичах нетърпението на големите му ръце, които ме разсъбличаха — по-скоро изтръгваха дрехите ми; обичах жаждата му за мен, ненаситна, въздишките му, начинът, по който ме притискаше, задушаваше, попиваше както попивателната хартия мастилото, умението му да ме кара да загубя ума си; обичах речта му на влюбен. Съзерцаваше ме, виждаше изтеклото време върху лицето ми, времето на твоето очакване, усмихваше се той. Обичаше ме и обичаше детето ни. Носеше му винаги великолепни дървени играчки, издялани, рендосани и боядисани от него през свободното време по обектите. Играеше си със сина ни. Разказваше му за горите и за вятъра. Учеше го на думите за дърветата: връх, кора, беловина, сърцевина — да, Себастиан, като сърцето при хората. Обещаваше му да го заведе на риболов, когато порасне малко, да му направи висящи колиби, корабчета, с които да опитомява морето, и синът ни го гледаше, както се гледа цар. Бяхме благословено семейство до мига, в който заминаваше.

Този път отиде в Сен Дьони д’Анжу, за да участва в реставрацията на носещата конструкция на Халите. Установих, че съм отново бременна няколко дни по-късно; но в една майска нощ, когато Франция беше на улиците, когато повече от двеста хиляди души с рози в ръце пееха на площада на Бастилията, танцуваха и празнуваха възраждането на младежките си мечти и срещата с човека, който иска да промени живота им, обещанието за дете изтече между бедрата ми, лепкаво и кърваво.

Опитах се да го задържа с ръце и изплаках повече сълзи, отколкото са ни дадени.

Боледувах няколко дни, но не казах нищо на Андре и няма никога да му кажа — мъжете не обичат да мислят, че там, където си обичал, може и да се умре, — но на него, на бебето ми, което реши да не живее с нас, често му шепна.

На двайсет и седем години болката от тази нова загуба отново ме състари. Но без майка състаряването е лошо.

Мишел беше излязъл от затвора. Беше много слаб и очите му бяха зли, ми каза татко по-късно. Беше се отбил при майка си, поискал всичките й налични пари, всичките й бижута, сребърните прибори, беше я заплашил с една кама. Татко се намесил. Крадецът го ритнал силно по протезата. Татко паднал. Главата му се ударила в ръба на един стол. Кожата на челото му беше сцепена — като раздрана коприна. Кръвта се примесила със сълзи, Франсоаз се разкрещяла и синът й побягнал.

С времето и честите ми посещения продавачката в „Нувел Галери“ ми беше станала приятелка. Беше девет години по-голяма от мен, бяхме на възраст, на която разликата във възрастта все още е без значение. Тя имаше нов приятел, Фабрис, този път свестен човек, уточни тя, на около петдесет, солиден, фотограф портретист; заговори ме на улицата, намирал ме за пикантна; пожела да му позирам, Господи, какъв сеанс!, какъв сеанс!, иска да ти направи и на теб (ахкания), снимка де, има един голям таен проект.

Тя беше забавна, ентусиазирана представителка на всички нови козметични продукти, които получаваше, аз съм терен за опити, шегуваше се тя. Един ден изпробва фалшиви мигли, които й предизвикаха няколко отвратителни ечемика, и за да се спаси от тях, й се наложи да ги натрие с пресен чесън, друг път един автобронзант я дари с тена на сварен морков, изглеждам ужасно тъпо, нали? Абсолютна гъска. Одет беше реалистка, човек е такъв, какъвто е, затова леко разголвам деколтето, мъжете плъзгат поглед надолу и номерът минава. Одет се смееше и смехът й беше прекрасен. Обичаше живота, обичаше своя живот. Без капчица ревност, без цинизъм. Искаше клиентките й да са щастливи. Вземи, каза ми тя една вечер, изваждайки от чантата си нов крем за лице, за тебе е, за твоята бебешка кожа, поддържа равновесие в епидермиса, започна да изрежда Одет, забавя появяването на бръчки и запазва красотата и младостта, погледни, тука го пише. Стабилизиращ крем. На „Герлен“, скъпа моя. Не бива да се променяш, моя сладка Бети, ти си наистина съвършена.

На двайсет и осем години съвършенството ми бе белязано с няколко бръчици в ъгъла на очите. Невидими бръчици.

На три години синът ми Себастиан се глезеше още с вечното детско „няма“, с изключение, когато беше с дядо си. Човек би казал, две момченца, които си имат свой език, без думи и граматика, една и съща кръв; сякаш татко изпитваше най-сетне радостта от ново дете, това невероятно обещание; той, който не бе го искал след Алжир, в този свят, който изяжда потомството си, както пъстървата дребните рибки. Обичаше да го задържа при себе си по цели следобеди и синът ми щапукаше около него, без да се отдалечава. Не тичаше, не бягаше, както с другите възрастни. Усещаше неговата немощ и му носеше нещата.

Скъсяваше разстоянията в света.

— Опитай да не се усмихваш.

На трийсет станах модел в голям фотографски проект на Фабрис с тържественото заглавие „За времето“.

От вече двайсет години той фотографираше всяка година на определена дата своите модели; един ден, обясняваше той, все още не знам точно кога, ще направя нещо като енциклопедия за преминалото върху лицата им време. Младостта е като магнит, толкова е тъжно, когато отлети. Първият, с когото започнах, беше на дванайсет години, сега е на трийсет и две.

Показа ми последователно двайсетте снимки. Времето беше милостиво към този човек. Минаваше върху него леко, като вода.

Друго лице. На жена. Девет снимки. За девет години времето беше напукало кожата й, оградило устните й с бодлива тел, издълбало бузите й, но не бе успяло да отнеме блясъка в очите й. Беше впечатляващо.

Трето. Младо момиче. Четири снимки. На предпоследната белег разсичаше от горе надолу лицето му, деформираше устата. Мотоциклетна катастрофа, подсказа ми Фабрис. На четвъртата — пълна безнадеждност.

— Надявам се времето да му вдъхне отново радост — прошепнах аз.

И още лица, върху които времето, понякога по-дълго, понякога по-късо, чертаеше картографията на вълненията.

И изведнъж едно много старо лице. Само две снимки. Между двете — почти никаква разлика, само чезнещата светлина, сивото се сгъстява, неизбежността. Деветдесет и шест години, обясни Фабрис. Исках да направя още четири снимки, до сто години.

Беше успял да ме убеди да участвам в това начинание, не изглеждаш на възрастта си, беше ми казал, любопитно е да се опитаме да уловим мига, в който ще се промениш — и аз си спомних думите на онзи мой учител по рисуване и по секс: вие притежавате хубост, която не увяхва, Бети, много е странно.

— Опитай се да не се усмихваш.

И аз не се усмихнах.

Гледах ръката му, която кръжеше около обектива, както ми бе наредил. Правихме опити с вдигната коса, с разпусната, с разтворена яка на блузата, със закопчана; пази много тази блуза, искам те с нея всяка година. Това ме накара да се усмихна.

— Опитай се да не се усмихваш.

Не се усмихнах повече.

По-късно ми показа снимката, която бе харесал и която щеше да бъде основа за следващите — напомни ми на портрета на Пеги Даниелс на Ричард Аведон, черно-бял, елегантно безочлив, едно неочаквано присъствие. Намерих се за хубава.

— Благодаря.

Но снимките не показват всичко.

На трийсет години лицето ми беше все още по детски миловидно, със закръглени като курабийки форми — подобно на Ким Бейсинджър, Орнела Мути и Изабел Юпер, които бяха на моята възраст; и все пак се забелязваше изострянето на контурите, които щяха да очертаят образа ми на жена. На снимките приличах на мама, тя имаше също тази съвършена кожа, без пори, както и няколко много редки бръчици в ъглите на очите, които сякаш се дължаха на смеха ни. Тя беше на моята възраст и не беше и помисляла — кой би помислил? — че й остават още само пет години, през които да танцува.

Беше ни оставила непроменената си хубост — мечтата на всяка жена.

На трийсет години бях щастлива с мъжа ми, който прекарваше вече петнайсет дни от месеца с нас. Подготвяше се по това време за четиримесечно пътешествие, което да утвърди статута му на компаньон. Щеше да работи с Пиерлуиджи Гианда, когото наричаха „поета на дървото“ поради страстта му към този жив материал, който не умира никога, дори и след стотици години. Андре сияеше при мисълта за тази среща. Съзерцаваше ръцете си, както съзерцаваше спящия ни син и понякога мен; казваше, не са показали все още всичко, Бети, все още не са. Знам, че ще направят още много хубави неща, точно как, все още не знам, да, все още, но знам, че е така. Целият искреше от нетърпение. Харесваше ми, че ръцете му откриват бавно хармонията на света, че го култивират, както родителите му култивираха земята, че оформят душата му.

А аз обичах тези ръце. Обичах ги върху себе си.

Подлудяваха ме.

И ми липсваха.

Защо не си намериш любовник, ми подхвърли Одет една вечер, докато хапвахме в един нов ресторант; кир роаял за добре дошли за сметка на заведението — наздраве, мамо, наздраве Бети — женска вечеря, полята с малко повече алкохол. Как бих преживяла толкова много нощи, какъв ужас, лично аз имам нужда да усещам теглото на мъж върху тялото си, нетърпеливите му и малко нахални пръсти, свежестта на езика му, който лази като гущер по кожата ми и се шмугва в ключалката на любовта. За малко да изплюя глътката вино. Не си добре, Одет! Защо да не съм, скъпа моя, назовавам нещата с истинските им имена, туйто, мъжете са най-прекрасното ни завоевание, тяхното — конят! Вече бяхме доста напреднали! Мъжете започнаха да ни хвърлят погледи, гледаха нея, устата й. Въобще не съм светица, протестирах тихичко аз, и аз съм имала авантюри, между които с един учител по рисуване, който… Тя ме прекъсна. Това е било преди, Бети, преди. Говоря ти за сега, сега, когато твоят дърводелец ще гали други дървеса, ще се рови из друг шумак. Какво си мислиш? Ах, скъпа моя, нали не си мислиш, че мъж, който отива да работи на обект за цели четири месеца, и то в Италия, където жените са доста съблазнителни, не би имал желания? Попитай жените на моряците или на шофьорите; на мъжете им трябва скришно място, а на нас ни е нужна любов.

Двете тирамисута дойдоха и ние поръчахме още една кана вино. Четвърт, попита келнерът. Половинка. И Одет: с гладките ти като задниче бузи можеш да очароваш за секунди когото си поискаш, дори и този мръсник Фаб, ах, мръсникът му неден, когато ми каза, че си страхотна за снимане, щях направо да го изхвърля, ей така, вън! Остави чашата си на масата, ама какво да ти кажа, слаба съм, Бети, той ми дава много с ангелското си лице, с ръцете си на бандит, с изпълнените си с любов очи, когато го глезя, с хвалбите всеки път: правиш най-хубавите свирки на света, Одет; сигурно и у мен, макар да не съм красива като теб, има нещо, което ги подлудява, нали?, и ние се разсмяхме — аз, признавам, изчервена като божур.

На седем години бях свидетел на майчините ми главозамайвания, на отчаянието на баща ми и си бях обещала, че ако един ден създам семейство, то няма да допусне мълчанието и гнева, ножа и кръвта, бузата и шамара^[16], тъй че не, Одет, няма да си намеря любовник; никога няма да ми е студено в леглото, в което Андре не спи, защото е тръгнал да открива света, защото дълбае с ръцете си своя рудник; и не, не си намерих любовник, Одет, защото любовта е също и в очакването, и в пространството, в търпението и възхищението.

Когато я има.

Точно една година след първия ми портрет Фабрис направи втори.

Беше подготвил същия фон от бяла перлена хартия, същото осветление, също така ярко. Аз бях със същата блуза. Заех същата поза като преди година: с разпусната коса, разкопчана блуза, две копчета, ръце на кръста, без усмивка, но с разтворени един-два милиметра устни, погледът ми малко над обектива.

Щрак-щрак.

Фабрис сравни двете снимки, дълго ги разглежда с лупата си.

Усетих, че нещо не е наред.

Празнувахме у дома завръщането на мъжа ми от Италия, отслабнал и почернял.

Бях сготвила, каквото мама бе успяла да ме научи. Гойер. Телешко печено — полусурово, Мартин, полусурово, иначе става на подметка, — подправено с дафинов лист, мащерка и поръсено с чесън. Бисквитена торта. Татко се бе погрижил за кира, а Андре за виното — беше донесъл няколко хубави бутилки „Джиминяно“ и „Монтепулчано“. Чукнахме се за всичко, което ни липсваше: за мама, съпруга, крака — и сина, добави Франсоаз, за кратко съкрушена, за едно малко момченце, което да израсне изправено като дръвче към небето, гордо, със здрави сокове, а не с криви като октопод корени в търбуха на земята. Татко я притисна към себе си и й прошепна тихичко, че внукът му е и неин внук, и че аз, дъщеря му, съм от сега нататък и нейна дъщеря. Лонг Джон Силвър споделяше мъката и радостта. На масата Андре ни разказа за италианските красоти; за piazzette^[17], за църквите, за женската непринуденост и мъжкия шик, и очите му светеха. След тези четири месеца стаж при Пиерлуиджи Гианда той бе решил: ще проектира и изработва мебели, ще извива дървото така, както никой преди него не го е правил, ще надхвърли себе си; мечтаеше за пътуване в Скандинавия, в Швеция или Дания, за да изучи дързостта на Якобсен, Аалто, Вагнер, Мьолер, и ние го гледахме с удивление. Андре говореше на чужд език, езика на страстта. И аз го обичах и за това, него, сина на земеделците, който искаше да направи света по-красив и когото тази мечта разкрасяваше; който сред шумотевицата на моите осемнайсет години не беше нито най-красивият от всички момчета, нито най-грозният; но чиито нежно печални очи харесах от първия миг, очите, които гледаха как влизам в живота му. Тринайсет години бяха минали толкова бързо. Синът ни щеше да стане скоро на шест, още малък и вече голям; начално училище, първото четиво, първото писане и смятане; разбира — що е то вчера и що е то утре, макар да предпочита сега; синът ми и безбройните му въпроси без отговори: защо животните не се усмихват?, защо вали?, защо нямам братче или сестричка? При този въпрос ръцете ми се разтреперваха, имах чувството, че пръстите ми се втечняват — лепкаво, яркочервено вещество.

Себастиан беше заспал на канапето, беше се опитал да издържи дълго с големите, да участва в разговорите, ще ме заведеш ли в Италия, татко, и в Кандинавия? Когато спеше спокойно, беше бледен като ангелче; знаех, че мама също бди над него.

Тази вечер разговаряхме до късно, бяхме щастливи.

Но всички знаем, че щастието е своенравен гост. Понякога напуска масата без причина и без да предупреди.

На седем години Себастиан беше висок сто двайсет и два сантиметра, тежеше двайсет и един килограма и обиколката на главата му беше петдесет и четири сантиметра.

Като мама — и в известен смисъл като Фабрис, който се опитваше да въплъти в снимки отминаващото време — аз отбелязвах всяка година развитието на сина ми и се успокоявах със статистики. Андре ми се подиграваше добросърдечно; на неговата възраст аз бях мъниче, Бети, а виж ме сега; гледах го него, силния, и знаех, че ще го обичам винаги, когато е тук и когато го няма; че е онзи, когото бях избрала и от когото усмивките или обезоръжаващите понякога или смущаващи думи на мъжете, срещнати случайно на улицата, в някое кафене или кино, няма никога да ме отнемат.

На седем години видях мама да плаче, защото избухванията на баща ми не бяха вече любов. Видях Лонг Джон Силвър да се клати на единствения си крак със зачервени очи и огнен дъх; видях да се опитва да хване мама, за да я накара да танцуват, и видях как мама се свива в себе си като акордеон.

На седем години видях пламналите бузи на мама, когато се прибираше, виждах гримът да се стича по тях, течна болка, и да рисува мрачни сенки под очите й; на седем години видях страданието на жените; видях мама да се изплъзва бавно от прегръдката на Лонг Джон Силвър, така както човек се измъква, за да познае друго пиянство, като например това да се почувстваш жив.

На седем години Себастиан беше в състояние да изчаква спокойно и търпеливо, например някой рожден ден или среща, разликата между добро и зло започваше да му се изяснява — злото е, когато те хванат, ми обясняваше той с лукав вид — набираше самоувереност и мечтаеше. Отсъствията на Андре ни сближаваха, свикнахме да излизаме двамата, както мама правеше с мен, кино в сряда, музеят на Матис в Камбре или природонаучният музей в събота; показвах му най-хубавите неща, на които бяха способни хората, техните преодолени страдания, светлината им, възторзите им; понякога въпросите му ме объркваха: тази картина хубава ли е?, какво значи хубав? Един ден в парка видя жена, по-възрастна от мен, да бута детска количка, и ми каза, че сигурно на бебето никак не му е приятно да има такава стара майка, попитах го защо — защото да си стар, означава, че няма да те бъде дълго.

На почти трийсет и две години — защото исках да ме бъде дълго още заради сина ми, се записах на курс по йога. Учителката Садху (с истинско име Лилиан-Берт) заяви, наблюдавайки ме в странната и не особено привлекателна поза на воин — вирабхадранасана, — че тялото ми е на двайсет и пет годишна жена.

Всички момичета се съгласиха. Само една изцъка — завистлива.

На почти трийсет и две години, когато Себастиан тръгна на училище и Андре, който пътуваше сега много по-рядко, нае един хамбар на няколко километра от къщи, за да обработва дървото и да осъществява поривите си, аз намерих, благодарение на дипломата си по литература, работа в редакционния отдел на „Рьодут“^[18]. Не беше като да се занимаваш с Ануи, нито пък с Превер, беше доста далече от мечтите ни в трескавите нощи в Пъбстора, където обсъждахме до зори причините за смъртта на Джим Морисън или мръсника Никсън, който пречи на борбата за гражданско равноправие, или виетнамската трагедия, и пиехме, и пушехме, и се любехме без любов; не, не беше. Бяха само думи, наредени там, под съответните снимки, които щяха да представят модата за лято-85, памучните поли, свежи цветове, смели мотиви, банските костюми, голи гърбове, дръзки деколтета, съвременни материи, бикини. В началото се опитвах да науча читателките на някои неща, например бикини, на името на американския атол, на който са правили опити с взривяване на атомна бомба, откъдето и идеята на Луи Реар, неговия създател, да го лансира с лозунга „Бикини — първата анатомична бомба“. Впоследствие ме помолиха за повече дискретност по отношение на познанията ми, да ги пазя за себе си.

Тази година празнувахме четиридесетгодишнината на Одет, новата й работа: изключителна представителка на новосъздадената козметична марка „Одилик“, скъпа моя, като идилия, за цялата област Нор Па дьо Кале, дванайсет хиляди и петстотин квадратни километра, представи си; празнувахме първия стол на Андре от палисандрово дърво от Рио, чиито облегалки за ръцете приличаха на лава, столът беше великолепен, дотолкова, че Одет пожела да седне на друг, за да може да му се наслаждава, и аз бях горда с мъжа си, горда с това, което ръцете му бяха разкрили; празнувахме приближаващите се осем години на Себастиан, предстоящото му преминаване във втори клас; празнувахме Брижит от курса по йога, която най-после бе постигнала деликатната поза на големия ъгъл — прасарита падотанасана; празнувахме Лонг Джон Силвър и Франсоаз, непоклатимо свързани; и най-вече празнувахме огромната си радост от живота в хамбара на Андре, сред полето, с околните пътища, осветени с фенери, като при бала на пожарникарите, докато в същия момент на четиристотин километра бяха намерили тялото на удавения Грегори Вилмен, четиригодишен, изчезнал малко по-рано същия следобед в часа на следобедната закуска, детския час; танцувахме на открито, леко пийнали, и Себастиан, на когото татко беше дал да отпие глътка бира, започна да вижда феи, дори Мики Маус, но не беше напълно сигурен, че е той, може би Кларабел; Лонг Джон Силвър също танцуваше, не позволи на Франсоаз да падне и отсъствието на мама ми тежеше много в тази нощ; танцувахме Питър и Слоун, Куки Динглър, Стар Систърс, Андре ме притискаше до тялото си на здравеняк с ухание на дърво и папрат, миризмата на щастието, прошепна ми, че ме обича като в деня на първата ни среща, късата ти коса, Бети, устните ти като череши и току-що навършените осемнайсет години; че винаги е обичал тази успокояваща бавност между нас, моето търпение; и аз пролях няколко сълзи, но мисля, че беше заради рома в сангрията.

Който дразни очите.

На трийсет и две години, на 15 август, по време на уикенда открих Валбон — площада с Аркадите, църквата на абатството и цирка „Грюс“.

Родителите на мъжа ми бяха лека-полека остарели, лека-полека гаснеха, сякаш отсъствието на земята под краката им, отсъствието на дъждове, на ветрове и студове, които унищожават понякога цял сезон, цяла година, едно цяло съществуване, ги бяха изсушили. На балкона нямаше нито едно растение, нито едно цвете, в апартамента им — дори не нарисувано, дори не на покривка. Бяха се изрязали от предишния си живот, както се изрязва тумор и се изгаря всичко около него, сега очакваха края, без особено съжаление.

Прекарахме няколко дни с тях.

Андре държеше да ги заведе във фондацията „Майт“^[19] в Сен Пол дьо Ванс, където не спря да се възхищава от произведенията на Джакомети, Брак, Калдер, Миро и изпита желание да работи с желязо и бронз; обядвахме в „Коломб д’Ор“: на стените — Пикасо, Леже, Сутин, и меню от варен морски костур и агнешки карета в гювече; не бива да ни глезиш толкова, прошепна Рьоне и Андре хвана ръката на майка си, съвсем мъничка, изсушена и посивяла като речно камъче, която изчезна мигновено под голямата, мощна ръка на сина й; благодарение на теб и на татко имам златни ръце, оставете ме да ви се отплатя, в този миг очите им светнаха и всичко беше казано. Мъжът ми ме изненадваше все повече с всеки ден. Той беше прекрасен баща и син, а аз бях в обятията му всички жени.

Всички шемети.

Прекарахме един следобед на плажа и мястото никак не ми хареса. Себастиан не можеше да се къпе заради медузите; строяха с баща му замъци от камък, защото нямаше пясък — с кула до небето, татко! После отиде при Рьоне — по-скоро при хладилната й чанта, студена лимонада и сладки плодове; ние с Андре се измъкнахме, разхождахме се като влюбени покрай водата, наблюдавах жените с изхабена от слънцето кожа, повехнала, с цвят на карамел и цигарена фактура, лъскава като шоколад, и други с опъната като барабан върху лицата им кожа, всички тези тела, заблудени от илюзията, че младостта е единствената възможна красота, че очарованието се изпарява с времето. Андре ми се усмихна лукаво; накара ме да му обещая да не стана никога като тях и в замяна ми обеща, че винаги ще ме желае, каквато съм, каквато ще стана, остарявайки, после се върнахме при родителите му.

Синът ми беше потънал в дълбок разговор с дядо си, караше го да му разказва за фермата, за сезоните, за животните. Попита го дали кравите им са имали имена. Защото сигурно е много тъжно да ядеш нещо, което има име. Старецът разроши косата му: истински бащичко, но никой не изяде Еглантин, Виолет и Ирис. Умряха от старост на повече от двайсет и две години сред голямо поле с много трева и макове, лютичета и пеперуди, двайсет и две години са много за една крава, да знаеш! Помислих си какъв късмет имаме, че сме тук, заедно, живи, макар и насядали върху парещия камънак, макар и на брега на море, замърсено от водорасли и разни наноси, защото нищо не е трайно и ключът е именно да осъзнаеш това.

На трийсет и две години бях точно на половината на възрастта на Симон Синьоре, която бе току-що отлетяла с опустошен панкреас.

През есента Одет се сгоди с Фабрис — ще имам поне хубави сватбени снимки, каза тя през смях. Андре изработи невероятен стол, използва и желязо под влияние на възхищението си от онова, което Джакомети бе направил със своето „Куче“. Себастиан премина във втори клас, истински манекен за „Рьодут“, и в „Рьодут“ похвалиха изключително много работата ми за новия каталог, лято/пролет-86, похвалиха ме, че съм престанала да вмъквам в надписите под изделията ерудирани лични забележки, и най-вече увеличиха заплатата ми — сега можех да подаря на Андре пътешествието му до Скандинавия.

В йогата усвоих до съвършенство така наречените пози на триъгълника — триконазана, и на скакалеца — салабхасана, и Садху (с истинско име Лилиан-Берт) се удиви, че изкуството й ми вдъхва нова младост, след което ми съобщи с гальовен глас, напомнящ гласа на самолетна стюардеса, че цената на курса й се увеличава поради безработицата, преминала границата от девет на сто за активното население, ама за какво става дума, Садху? Чакай, чакай, бръмбарче, имам предложение — ако приемеш да позираш за следващата ми диплянка, ще те оставя на същата тарифа; ама защо?, ама как защо, погледни се, никой не би ти дал възрастта.

Заех позата савасана — наречена още на трупа.

Двайсет и втората снимка го показваше на трийсет и четири години, все така красив, година след година — една спокойна хубост, без сянка.

Единайсетият портрет на жената разкриваше измъченото й лице, с хиляди бръчки около устата, но с все същия блясък в погледа — сякаш това беше нейната победа.

Шестата снимка на катастрофиралото момиче показваше около белега една неочаквана мекота, като вода, която изглажда набраздения пясък. Радостта, на която се надяваше ти, ми прошепна Фабрис.

Тази година се появиха три нови лица, три нови образа.

Първо, едно момиченце на две години, с руси къдрици, лъскави, пълни бузки, две кайсийки, наложило му се да го изчака да заспи, за да направи портрета, който ще възпроизвежда всяка година, на същата дата, Фабрис щеше да изчаква всеки път да заспи — идеята ми се стори много странна, налудничава.

После един тип, когото бил срещнал в някакъв бар след излизането му от затвора, едно вече развалено лице, на трийсет години, покрито с татуировки, като йероглифите на нещастието, един малък атлас на падението; надявам се, че ще играе играта всяка година, ми добери фотографът, за тази снимка ми поиска хиляда франка, даваш ли си сметка?!

Третото лице — то беше на млада жена, приличаше малко на Одет на двайсет и пет години, с издути млечнобели бузи — и аз се изплаших за приятелката си.

И после аз; моят трети портрет, на трийсет и три години, на все същия перленобял фон, същото осветление, което бе направило Пеги Даниелс така хипнотизираща под погледа на Аведон, същата бяла блуза, която слагах единствено за този случай, с разпусната коса, с ръце на кръста, опитай да не се усмихваш, Бети, никакви усмивки, погледът над обектива, тука, гледай ръката ми, пръста ми, който се движи. Фабрис сравни позата ми с тази на предишните снимки. Няколко пъти дойде да ме разроши — косата ми беше пораснала, и накрая постигна, каквото желаеше. Показа ми новия ми портрет; естествено, че приличаше на другите два и ако го погледнеше набързо, човек би казал, че е същият. Именно това е целта, обясни ми той въодушевен, като при детските книжки, съставени от серия почти идентични образи, които, когато ги прелистваш бързо, започват да се движат.

И все пак усещането за някаква застиналост на лицето ми леко ме смути. Спомних си последната снимка на мама, моменталната полароидна фотография, която ми беше дала приятелката й Марион почти преди двайсет години, игривия й вид, рижия й перчем, роклята Карден, красивата ми майка, безсмъртно красива, която нито времето, нито неволите, нито умората нямаше никога повече да променят; мъртвите не остаряват, ми беше казала тя, когато бяхме избягали двете за един уикенд в Париж, защото вкъщи яростта на Лонг Джон Силвър караше да летят столове, маси и посуда. И в Лувъра ми беше показала, смутена, картината на Рафаел „Хубавата градинарка“, наречена също така и „Богородица с детето и малкия св. Йоан Кръстител“. Виж тази жена, Мартин, виж чистотата на лицето й, това ни оставя тя, не ще бъде никога стара, в това има нещо потресаващо, едно предизвикателство към смъртта, не намираш ли? Бях на единайсет години и не разбрах, че ми обяснява мъката на жените, онзи атавистичен страх от времето, което изтрива, променя и разтваря до изчезването му всичко онова, което е било чар, изящество, желание, самия живот, без да остави нищо, освен пепел, нищо друго, освен ужаса от предстоящата самота.

Господи, бих предпочела мама да е сбръчкана, издрана, белязана, но само да е все още тук.

Не ми хареса този трети портрет.

Като на мъртвец — лице, което е престанало да се променя.

Impatienta doloris.

На трийсет и четири години научих, че това е причината за меланхоличното самоубийство — по-рано наричано неврастения.

Трийсет и четирите ми години цъфнаха през една тъжна пролет, когато Далида беше оставила бележка: „Животът е непоносим за мен“. Хората на улицата плачеха, прелитаха красиви думи, сипеха се и други, язвителни.

Франсоаз и татко заминаха за Париж, защото за Франсоаз Далида беше велика жена и ако не благодариш на онези, които са ти донесли радост, си нищо, пълен нещастник. В този ден беше студено, студът на опустошеното сърце; не успели да влязат в църквата „Мадлена“, а на гробищата „Пер Лашез“ се наложило да чакат четири часа на три крака, за да хвърлят отдалече една бяла роза, която тълпата моментално стъпкала. Прибраха се изтощени и Франсоаз дори не беше гневна от това, че всичко било предвидено за известните личности и нищо за обикновените хорица, никакво внимание, никаква усмивка, само бариери, като да сме свине; така е, каза тя, това е положението, което не ни пречи да имаме сърце.

Празнувах сама рождения си ден, с Одет, защото Андре беше от два месеца на един голям обект край Бордо — конструкция, изработена от сърцевината на дъба с впечатляващи размери: дълга шейсет метра и висока десет, във формата на обърнат двоен корпус на кораб, винарска изба, където щяха да се съхраняват редки вина. Не знам какво правиш, скъпа моя, но не се променяш, ме похвали Одет веднага щом ме видя, приличаш на по-малката си сестра, ако имаше такава, може би, защото имаш мъж, когото непрекъснато очакваш, това е почивка за кожата. Не посмях да й кажа, че и тя не се променя, защото очите и бузите й хлътваха все повече всяка година, а лицето й посивяваше; тя усети смущението ми, мисля, че хилядите километри, които изминавам с колата си, ме съсипват, работата на представителка е много гадна, да знаеш, нощувките в долни хотели, вмирисаните бюфети по гарите, типовете, които ти се лепят и скимтят, за да ги погалиш, жалки като псетата в кучешките приюти, и аз ги галя понякога, Бети, понякога им казвам да, да, за да не съм сама, за да усетя, че съм жива и млада, и после съжалявам, защото Фаб ме обича и ми е верен, и ме нарича своята принцеса, всеки път, когато го поглезя като принцеса, той ми благодари, ох, просто ми се плаче, иде ми да се изшкуря като с гласпапир, да изтъркам срама — хванах й ръката, — и въпреки че кожата ми започва да увисва, ето тук под брадичката, под мишниците, да не ти говоря за гърдите си, гаден закон на гравитацията, той продължава да ме намира за хубава, мръсница съм аз. Хубавица и мръсница. Не бяха се оженили с Фабрис — той предпочиташе дългите годежи, обичаше да говорят един за друг като за годеника ми, годеницата ми, харесваше му връзката им да бъде обещание, надежда, а и годеница кара онези, които не са все още, да мечтаят — допълни тя примирена — особено на моята възраст.

На четиридесет и три години тя работеше все още за „Одилик“, каква гадна дума, Бети, като лик ли, питат жените, или като оди да чукаш, питат мъжете; иска ми се да напусна, да зарежа всичко, цялата тази лайняна работа, да остарея до Фаб, да стана сладка баба един ден, защото когато си стара, си просто стара и това е чудесно.

Сетих се за младото момиче от фотографиите на Фабрис, което й приличаше.

На следващия месец Андре се завърна, щастлив като моряк след успешно плаване, от което се връща с торбичка злато и няколко съкровища за мен и сина ни, беше празнична вечер, празнична седмица. Себастиан, все още на коленете му, го караше да разказва, още и още, а аз гледах двамата мъже на живота ми с безкрайна нежност и любов, молейки се нищо никога да не помрачи това щастие.

По-късно в леглото се отдадох на мъжа си така, както никога не се бях осмелявала, без никакви задръжки, без свян, оставих се цялата на нетърпеливите му пръсти, на изгладнялата му уста, откликнах на новите му дръзки желания и неговата необузданост ме превърна в щастлива робиня.

Доведеният ми брат Мишел и цялата му банда бяха отново арестувани от жандармерията малко след като бяха приложили кълцането и рязането на двойка осемдесетгодишни старци, на които се представили като полицаи; бяха отрязали два пръста с градински ножици, за да откраднат три пръстена, и разкъсали две уши за две обеци, и осквернили цялата къща.

Франсоаз не реагира. Не вика. Не счупи нищо. Тя просто хвана татко за ръка. Каза му заведи ме някъде, някъде, където има само красиви неща. Моля те. И Лонг Джон Силвър я прегърна, притисна я към сърцето си и я заведе в Тоскана, на мястото на артистичния гений на хората и на Господ, там, където нивите се вълнуват под вятъра като море, където алеите с кипариси чертаят пътища, отвеждащи към небето, където хладът в църквите пресушава сълзите. Останаха там дълго, дори разглеждаха къщи под наем или за продан — далеч от шума на мотоциклетите и бандите на хулиганите — в села, където можеш да оставиш вратата си отворена и хляба на масата. Франсоаз лекуваше отчаянието си на майка с красотата на света и когато тежката присъда на сина й бе издадена, тя не пожела да я узнае. Не съм първата майка, загубила сина си, прошепна тя.

Тогава видях баща си да плаче.

— Прекрасно! — се провикна Фабрис, когато влязох в малкото му студио.

Бях се подстригала предишния ден, за да бъде косата ми като на предишните снимки.

Бях облякла отново блузата си, без да закопчавам първите две копчета. Настаних се на перленобелия фон, под изисканото силно осветление. Сложих ръце на кръста си. Не се усмихнах. Устните ми бяха полуотворени с един или два милиметра. Гледах пръстите на Фабрис, които се движеха над обектива.

Чу се щракане.

Светна светкавицата.

Петата снимка.

На трийсет и пет години животът ми се преобърна.