Андрю Лейн
Черен лед (10)

Глава 10

Старецът хвана Шерлок за рамото.

— Има врата отзад — прошепна той. — Води до една алея. Върви с моята благословия.

— Мо’е би е отзаде — каза първият глас.

Младежът кимна набързо в знак на благодарност, а старецът излезе пред рафта.

— Може би търсите книги? За бокса, ако съдя правилно по вида на ушите ви. Или може би ръкавици, с които да предпазите кокалчетата на ръцете си?

— Търсим момчето, дето влезна тука — отвърна по-дълбокият и по-груб глас.

— Не пускам никакви момчета в магазина си — отвърна старецът. — Много крадат. Всичките са крадци.

— Но аз видях едного да влиза…

Гласовете останаха зад Шерлок, който вървеше през тясното складово пространство зад магазина и намери врата, която го отведе в една мръсна алея, перпендикулярно разположена на пътя от другата страна. Огледа се. Нямаше никого наоколо. Хукна да бяга с всички сили към „Чаринг Крос Роуд“. Сърцето му биеше лудешки в гърдите, а калъфът на цигулката се блъскаше в крака му.

Е, това поне отговаряше на един от въпросите. Онзи, който беше натопил Майкрофт, все още се интересуваше от тях.

Младежът гледаше да се придвижва между хората и оглеждаше онези, които бяха в близост до него, докато вървеше през Лондон към хотел „Сарбоние“. Когато стигна до сградата, дробовете му изгаряха от тичането. Видя, че Майкрофт разговаря с някакъв едър човек, който изглеждаше още по-едър благодарение на голямото палто, което носеше. Раменете му бяха толкова широки, че приличаше на бюфет. Буйната му червена коса не беше само върху скалпа му — тя преливаше в пищни бакенбарди, екстравагантен мустак и голяма, подобна на лопата брада.

— Ах, това е мистър Кайт — представи го Майкрофт, като прекъсна разговора си с мъжа. — Той е актьор и управител на Театрална компания „Кайт“. Мистър Кайт, това е моето… протеже… Скот Екърсли. — Брат му го погледна предупредително, но Шерлок вече беше наясно, че ще използват фалшиви имена.

— Приятно ми е да се запознаем, сър — каза младежът и се ръкува с мъжа. Ръцете на мистър Кайт бяха покрити с червено-кафяви косми, а дланите му гъделичкаха тази на Шерлок, сякаш също бяха окосмени.

— И на мен, синко, и на мен — гласът на актьора — управител беше дълбок и хриптящ. — Мистър Сигърсън ми каза, че си много сръчен с въжетата и декорите.

— Така е, сър — отговори весело Шерлок. Вътрешно се питаше за какво говори този човек. Втренчи се в лицето му. Имаше нещо странно в него — виждаше множество малки ранички около очите, носа и бузите му. Каква ли беше причината за тях?

— Много добре. Много, много добре. Е, елате до театъра по-късно, за да се запознаете с екипа и актьорите. — Мъжът се обърна към Майкрофт… или мистър Сигърсън, както трябваше да мисли за него Шерлок. — Благодаря ви отново, че се присъединихте към нашия пъстър колектив. Сигурен съм, че ще бъде приключение, за което да разказваме на внуците си!

— Така е — съгласи се Майкрофт. — Едва ли някога ще имам внуци, но въпреки това ще си водя бележки.

Мистър Кайт си тръгна и Шерлок се обърна към брат си.

— Мистър Сигърсън? Синът на Сигър? Не можа ли да си измислиш по-добро име?

— Мислех накрак — отвърна големият Холмс. — Това не е най-удобната ми позиция. — Той се загледа в калъфа под мишницата на Шерлок. — Какво държиш?

— Това е… цигулка. В калъф.

— Да, виждам. Въпросът ми беше риторичен. Учил си риторика по време на уроците си по гръцки в училище, нали? Въпросът, който трябваше да изникне в ума ти, е защо си отишъл да си купиш цигулка, а не топли дрехи, както те посъветвах?

Шерлок се опита да мисли много бързо.

— Двама мъже ме търсеха — отвърна той. — Влязох в един магазин. Те ме последваха. Наложи се да изляза през задния вход. Купих цигулката импулсивно, защото…

— Защото ти трябваше нещо, с което да промениш външния си вид и да изглеждаш различно — довърши Майкрофт. От тона на брат си Шерлок заключи, че не вярва особено на историята му. — Това е доста обезпокоително: тези хора продължават да те търсят, а по подразбиране — и мистър Кроу и мен. В такъв случай напускането на Лондон, дори на страната, става още по-наложително.

Младежът се обезпокои от думите на брат си. Той не го беше излъгал, но малко беше поразбъркал последователността, в която се бяха случили събитията, за да изглежда, все едно е имал друга причина да купи цигулката освен факта, че се влюби в този инструмент.

— Е, предполагам, винаги можем да я изгорим, ако имаме нужда да се сгреем — продължи Майкрофт. — Колко ти струва? — Вдигна ръка. — Не, не ми казвай. Ще се радвам да не науча отговора на този въпрос. Върви и остави това… нещо… в стаята си и след това се присъедини към мен за обяд.

— Но ти току-що приключи със закуската.

— Шерлок, ако искам да бъда смъмрян, ще се върна в квартирата си и ще говоря с хазайката си.

Младежът се качи в стаята, която Еймиъс Кроу беше наел за него, и остави инструмента на леглото. Когато излезе, забеляза, че вратата на стаята до неговата, в която беше отседнал учителят му, беше отворена. Надникна вътре, като очакваше да го види, но вместо това завари една камериерка, която оправяше леглото. Чантата на Кроу я нямаше.

— Извинете ме, къде е човекът, който нае тази стая?

— Той си тръгна, сър — отвърна камериерката и направи реверанс.

— Напуснал е?

— Да, сър, малко неочаквано.

— О! Благодаря ви.

Шерлок хукна надолу по стълбите, за да уведоми Майкрофт, но Кроу стоеше във фоайето на хотела, облечен с палто и с чанта до краката си.

— А, Шерлок, надявах се да те видя.

— Тръгваш ли си?

— Нямам повече работа тук. Брат ти те поема. Трябва да се прибера и да се погрижа за Джини.

— Но… — младежът млъкна, защото знаеше, че учителят му е прав.

— Да. Няма смисъл да се противим на фактите. Не съм необходим за това пътуване. Няма проблем — аз съм голям човек. Мога да го приема.

— Ще ми се да дойдеш с нас.

Изражението на лицето на Кроу беше мрачно.

— На мен също. Има нещо странно в цялата тази работа. Мисля, че принципно непогрешимият ум на брат ти е афектиран от затварянето му като обикновен престъпник и от факта, че приема нещата много лично. Не мога да спра да смятам, че греши, но няма как да променя решението му. Продължавам да твърдя, че тази малка експедиция до Русия е грешка, но не мога да го убедя да я отмени. Разговаряхме по темата по-рано. Решен е да заминете. Мисля, че изчезването на неговия човек в Москва го е объркало повече, отколкото признава. — Американецът поклати глава. — Никога не е лесно да изгубиш някого от екипа си. Случвало ми се е повече от веднъж. Въпреки това не виждам причина да те помъкне със себе си.

— Предай моите… поздрави на Вирджиния.

— Ще го направя, можеш да бъдеш сигурен. — Кроу протегна ръка. Шерлок я разтърси, макар пръстите му да се изгубиха в лапата на учителя му. — Грижи се за себе си и за Майкрофт. Брат ти ще е извън зоната си на комфорт.

Един от портиерите се спусна, за да вземе чантата на Кроу, но той го отпрати.

— Когато съм прекалено стар и не мога да нося чантата си, тогава ще потърся помощ. — Взе багажа си и го преметна през рамо. — Ела ни на гости, когато се прибереш. Ще чакам с нетърпение да ни разкажеш всичко, което се е случило.

— Ще го сторя.

Американецът излезе през вратата на хотела, без да се обръща назад. Шерлок имаше чувството, че някой току-що беше откъснал част от него. Чувстваше се уязвим и сам.

Най-накрая отиде в ресторанта, където Майкрофт беше седнал на една маса с цял калкан в чинията пред себе си. Той усърдно обезкостяваше рибата с нож и вилица.

— Ако бях добрият бог — започна големият Холмс, когато брат му седна при него, — щях да се уверя, че рибата, която става за ядене, също така е лесна за консумиране. За мен това е недостатък в замисъла на нещо толкова вкусно — трудното премахване на костите. Щом е за ядене, не трябва да има кости, а ако не става за ядене, нека има — не ми харесва това средно положение. — Майкрофт вдигна поглед. — Мистър Кроу тръгна ли?

— Да.

— Добре. — Големият Холмс вдигна парче риба с ножа и внимателно го набучи на вилицата си. — Той не одобрява плана ми да те отведа в Русия.

— Каза ми, че сте спорили.

— Така беше. Мистър Кроу обича да си налага мнението. А и е много загрижен за теб, да знаеш.

— През последната година преживяхме много заедно.

— Така е. — Майкрофт лапна парчето риба и известно време дъвка със затворени очи. — Чудесно приготвена. Черният маслен сос е невероятен. Трябва да запомня това място. Не е чак толкова далеч от службата ми и мога често да обядвам тук.

— Майкрофт, сигурен ли си, че трябва да пътуваме до Русия под фалшиви самоличности?

— Обмислих всичко много внимателно и не виждам друга опция. — Погледна часовника си. — Третият член на нашата експедиция трябва да се появи всеки момент. По-рано днес му изпратих телеграма. — Хвърли бърз поглед на Шерлок. — Има нещо, за което трябва да те предупредя. Казах ти, че този човек е един от агентите ми и че е цигулар.

— Да?

— Онова, което пропуснах, е, че вече го познаваш.

Младежът чу думите, но не ги разбра.

— Познавам го? Но аз не познавам никого от агентите ти. Никога не съм срещал никого от тях — освен мистър Кроу, но не мисля, че той се брои.

— Определено не. — Изражението на лицето на Майкрофт приличаше на човек, който се кани да сподели лоши новини. — Шерлок — погледът му се насочи встрани от брат му, — вярвам, че познаваш Руфъс Стоун.

Шест думи. Шест прости думи, които паднаха като камъни в дълбокия кладенец на ума на младежа. Усещаше надигащите се в него вълни дълго след като брат му спря да говори. Обърна се, за да види какво гледа Майкрофт, но логичната, аналитичната част от мозъка му вече знаеше какво ще види. Другата част — емоционалната, която все още принадлежеше на четиринадесетгодишно момче — се надяваше това да не е истина, надяваше се онзи, който стоеше зад него, да е пълен непознат.

Но не беше и онази емоционална част на четиринадесетгодишното момче потръпна още повече.

Зад него стоеше Руфъс Стоун. Руфъс Стоун с рошавата си кестенява коса, наболата брада и зеленото кадифено сако. На ухото си носеше златна халка. Изглежда, се чувстваше неудобно, сякаш отчаяно искаше да е някъде другаде — където и да било, — само не тук. Шерлок определено не желаеше да е на това място в този момент.

— Сядай — каза Майкрофт. — Придаваш лош вид на ресторанта. Не обръщай внимание на келнерите; не мисля, че виждат много цигани цигулари тук. Просто им е интересно.

— Здравей, Шерлок — поздрави Стоун, докато сядаше.

— Работиш за брат ми? — учуди се младежът. — Защо не ми каза?

— Защото аз му наредих да не го прави — отвърна Майкрофт. — Когато го решихме преди няколко месеца, двамата с Еймиъс Кроу щяхте да пътувате за Америка. Опасявах се, че мистър Кроу може да бъде въвлечен в някакъв страничен бизнес или внезапно да открие, че обича родината си толкова много, че не може да се върне в Англия. Уредих мистър Стоун да си вземе билет за същия кораб и да те наглежда. Трябваше да те следи и да те пази в Ню Йорк. — Майкрофт изсумтя. — Това, разбира се, не се получи, както се надявах, благодарение на действията ти при преследването на похитителите на Матю Арнат на онзи влак, движещ се бог знае накъде.

— Работиш за брат ми?! — повтори Шерлок. Мисълта беше като някакво препятствие насред ума му, което беше прекалено голямо, за да бъде прескочено или заобиколено.

— Трябва да добавя — продължи Майкрофт, — че обучението ти да свириш на цигулка, не беше част от инструкциите ми.

— Не, това беше мое решение — отвърна Стоун. — И удоволствие.

— Но какво правиш за брат ми? — попита Шерлок.

Руфъс Стоун сви рамене.

— Предимно пътувам, свободен като птичка и също толкова беден. Мога да се придвижвам незабелязано през голяма част от страните в Централна Европа. Никой не обръща внимание на неугледен цигулар като мен. Научавам слухове и чувам разни неща в кръчми и подобни и ги докладвам на мистър Холмс.

— Често може да се съди за състоянието на икономиката на една страна по приказките, които фермерите си споделят над чаша ейл, а не по написаното във вестниците — обясни Майкрофт. — Разполагам с голям брой хора по целия свят, чиято единствена работа е да жънат думите на обществото, да ги отсяват и да ми изпращат същината.

— А преместването във Фарнъм? — Ръцете на младежа трепереха и той ги държеше една до друга под масата, за да не забележи никой. Чувстваше се предаден. — Чия идея беше това?

Стоун погледна Майкрофт. Големият Холмс остана мълчалив, затова отговори цигуларят:

— Когато се върнах в Англия, мистър Холмс ме помоли да остана в страната за известно време и да видя какво мога да науча за състоянието й. Предложих да започна от Хампшър. — Цигуларят млъкна за миг и настана неловка тишина. — Исках да видя как вървят упражненията ти по свирене.

— Купих си нова цигулка — каза Шерлок. Гласът му звучеше тих дори за самия него.

— Ще се радвам да ми я покажеш.

Майкрофт се прокашля.

— Мистър Стоун ще ни придружава до Русия. Той е пътувал в тази страна и преди, а и разбира се, се нуждаем от цигулар, за да попълним оркестъра на трупата. — Млъкна за миг и продължи с по-мек тон: — Шерлок, повярвай ми, никога не бих направил подобно нещо, ако не беше за твое добро, и не бих позволил да научиш за него, ако не беше наложително.

— Това не оправя нещата — отвърна младежът и стана. — Излизам навън.

— Ела на „Кингс Тиътър“ в „Уайтчапъл“ в четири часа днес следобед — инструктира го Майкрофт. — Ще се срещнем с трупата, с която ще пътуваме.

Шерлок се насочи към изхода, без да отговори, но чу думите на брат си:

— Не, остави го. С времето ще осъзнае, че стореното от мен е напълно логично и е било в името на неговата безопасност.

Младежът излезе от хотела и се озова на улицата. Навън беше започнало да вали и по лицето му западаха студени капки, но той не им обръщаше внимание. Всичко около него беше сиво и безинтересно. Безсмислено.

Обърна се наляво и тръгна напред, нямаше значение накъде. Потисна всякакви мисли за брат си, Руфъс Стоун и за пътуването до Америка, което вече му се струваше някак си нереално. Просто вървеше, вървеше и наблюдаваше. Като някаква мобилна изчислителна машина отбелязваше фактите около себе си и позволяваше на ума си да се вглъби в тях. Мъжът с червеното шалче на петна до онази врата — беше се разболял, вероятно в Индия, и щеше да умре до няколко седмици, ако можеше да се съди по състоянието на кожата му. Часовникът, който джентълменът с цилиндъра гледаше, не беше негов: най-вероятно го беше откраднал от някого, и то само преди няколко дни. Просякът в количка на ъгъла, носещ табела на врата си, на която се твърдеше, че краката му са парализирани, всъщност ходеше по няколко километра на ден, ако можеше да се съди по износването на обувките му. Шерлок стигна до всички тези изводи с помощта на нещата, които виждаше, но нищо от това нямаше значение. Нищо нямаше никакво значение.

Изгуби представа за времето, докато вървеше, но когато погледна часовника си и се увери, че е станало почти четири, осъзна, че вече се намира близо до „Уайтчапъл“. Умът му го беше насочил в правилната посока, без да го осъзнава.

Театърът беше наврян в една странична уличка. Фасадата му беше от червени тухли с бели колони. Четири стъпала водеха до предната врата. Шерлок ги изкачи и влезе във фоайето. Нямаше никого там — капаците на гишето за билети бяха затворени, — но можеше да почувства тълпите, които са прекосявали фоайето: мирисът на цигари и ароматите на тоалетна вода и парфюми бяха абсорбирани от мазилката по стените и тавана.

Стълбите водеха нагоре към двете страни на фоайето, където се намираше ложата, а в далечния край имаше две врати, които вероятно водеха до местата за сядане. Вратата до гишето за билети сигурно водеше зад сцената към съблекалните, гримьорната и самата сцена.

Шерлок постоя тук за момент — вдишваше ароматите на театъра, слушаше въздишките и оплакванията на сградата и разглеждаше старите плакати, които бяха залепени зад стъкло по стените. Имаше нещо живо в това място. Беше влизал в много публични сгради, но само в тази имаше усещането, че е попила нещо добро от хората, които бяха пристъпвали прага й. Училище „Дийпдийн“ вонеше на отчаяние, а клуб „Диоген“ беше странен и дразнещ, докато „Кингс Тиътър“ беше като дом, в който не беше стъпвал досега.

Отиде до големите врати в салона и ги отвори.

Пространството вътре беше по-малко, отколкото очакваше. От двете му страни и пред него имаше седалки в износено зелено кадифе. Долната част на кръглата ложа беше надвиснала като нисък черен облак над него. Тя се крепеше на красиви метални колони, боядисани в кафяво, червено и зелено, като тънки дървета с листа и цветя по тях. От двете страни на стените бяха монтирани места със завеси за онези, които искаха по-голямо спокойствие и имаха пари да си платят за него. От това се определяше и цената на билетите: обикновените места бяха най-евтини, после — ложата, и накрая — местата със завесите. Между седалките имаше пътеки, които водеха до сцената.

На самата сцена имаше група хора, включително брат му. Майкрофт сияеше със своето палто, цилиндър и бастун. За момент Шерлок видя в него друг човек. Той излъчваше естествен авторитет, беше важен и силен.

Руфъс Стоун стоеше зад Майкрофт. Червенокосият, подобен на мечка мъж, когото беше видял по-рано — мистър Кайт, — беше до брат му и все още носеше голямото си палто. От другата му страна имаше група хора, за които Шерлок предположи, че са актьори и помощен персонал. Актьорите бяха облечени в костюми от отминала епоха: богато украсени кадифени дрехи за жените и дантелени ризи и бричове за мъжете.

— А, Скот! — провикна се Майкрофт и гласът му проехтя в залата. — Ела при нас.

Младежът тръгна по една от пътеките. Пътят до сцената беше блокиран от една оградена зона, където вероятно седеше малък оркестър за музикалните продукции. Огледа се надясно и наляво. Пет стъпала деляха местата от сцената. Реши да се качи по тези отдясно.

Когато се озова на нея, осъзна, че е леко наклонена. Беше с около тридесет сантиметра по-ниска в предната си част, отколкото в задната. Шерлок предположи, че така публиката би имала по-добра видимост, особено хората на по-евтините места. Краят на сцената беше осеян с газени лампи с отражатели, а в центъра й имаше капак.

Шерлок я прекоси под погледите на всички.

— Вече ви представих Руфъс Стоун, който ще свири на цигулка — заяви помпозно Майкрофт. — Позволете ми да ви представя протежето си, мистър Скот Екърсли. С любезното позволение на мистър Кайт, Скот ще се присъедини към екипа като момче за всичко. — Обърна се към Шерлок. — Скот, позволи ми да ти представя актьорите и помощниците. — Майкрофт посочи един висок мъж с дълга руса коса, сресана назад, който беше облечен в костюм. — Това е мистър Томас Малвин. Той е главният актьор на трупата.

Малвин кимна на Шерлок, като едва го погледна.

— А това — продължи Майкрофт, като кимна към красива бледа жена със зелени очи и гарвановочерна коса, която се усмихна на младежа — е мис Ифа Димък. Тя играе романтичните главни роли, заедно с мистър Малвин.

Шерлок се усмихна в отговор. Ифа беше поне с десет години по-голяма от него, но имаше нещо в усмивката и зелените й очи, което накара сърцето му да прескочи.

Когато отдели поглед от красивата актриса, младежът погледна в посоката, в която му сочеше Майкрофт.

— Мистър Уилям Фърнес и мисис Даян Лорън изпълняват безценни поддържащи роли за двамата главни герои — каза той.

Уилям Фърнес беше едър мъж с боядисан в черно перчем, който стигаше до задната част на скалпа му — от ухо до ухо. Носът му беше голям и топчест, а бузите — осеяни с червени венички като на алкохолик. Вероятно този недостатък щеше да бъде прикрит от грим, когато излезеше на сцената, но нищо не можеше да скрие носа, който приличаше на брюкселско зеле. Мъжът вдигна два пръста до челото си в подигравателен поздрав. Мисис Лорън беше истинска матрона с вдигнатата си на кок коса. Щеше да изглежда много по̀ на място в някоя кухня, отколкото на сцената. Тя се усмихна топло на Шерлок. Ако се намираше по-близо до нея, вероятно щеше да го прегърне.

— Заедно с мистър Кайт — продължи Майкрофт, — който често се появява на сцената заедно с мистър Малвин и мис Димък, тези хора са основните актьори. Останалите, които виждаш, участват с по-малки роли, когато не местят декорите. От ляво надясно: Ридиън, Юда, Поли и Хенри.

Шерлок кимна на четирите момчета, които бяха на неговата възраст. Ридиън беше слаб и мургав, с остра брадичка и големи вежди. Юда също беше слаб, но косата му беше толкова руса и тънка, че изглеждаше бяла, а очите му имаха розов оттенък. Поли и Хенри бяха близнаци — мускулести и с кафяви очи. Единствената разлика между тях беше, че Поли (Шерлок предположи, че е Поли, тъй като стоеше по-близо до Майкрофт) бе изгубил кутрето на лявата си ръка в някаква злополука на сцената.

Някой се изкашля отстрани. Шерлок погледна в сенките и различи висок мъж, чиято уста беше покрита от гъст черен мустак. Като че ли се беше облегнал назад с ръце в джобовете, докато наблюдаваше хората на сцената. Очите му проблясваха в мрака.

— А, да, за малко да забравя — каза Майкрофт. — Макар че останалите от оркестъра ще се присъединят към нас по-късно, това е мистър Ийвс. Той е диригент и музикален аранжор.

— Мистър Ийвс — кимна му Шерлок.

— Мастър… Екърсли — кимна му в отговор диригентът. Гласът му беше сух и лаконичен. — За мен е удоволствие да се запознаем, това е сигурно.

— Мистър Кайт, дами, господа — започна Майкрофт… или по-скоро, мистър Сигърсън, както трябваше да се обръща към него Шерлок, — благодаря ви, че ни приехте в редиците си, че ни гласувахте доверие и ни дадохте надежда. Мистър Кайт е чел препоръките ми и знае, че можете да очаквате от мен да ви служа отговорно, както съм служил на други театрални трупи в миналото. Приемам честта да съм управител, и ще дам всичко от себе си, за да вървим само напред и нагоре. За тази цел първата ми задача с да се уверя, че предстоящото ни пътуване до Москва ще бъде осъществено без никакви проблеми. Ще се постарая всички бизнес дела да бъдат приключени бързо и безболезнено, за да можете да се съсредоточите върху актьорските си начинания. Доверете ми се и няма да ви подведа.

Думите на Майкрофт бяха последвани от откъслечни аплодисменти.

— А сега — избоботи мистър Кайт — предлагам да се върнем към репетициите. След пет минути — всички на сцената. Помнете, отпътуваме за Москва след три дни!