Джон Сандфорд
Заровени жертви (9)

9

Групата започна да се спуска по стръмния бряг — общо девет души, сред които седем полицаи, в това число Лукас и Слоун, всички оборудвани с фенери. Чип и още един служител от канализацията носеха големи, тежки работни прожектори. Отне им няколко минути да махнат желязната решетка, след което навлязоха в тунела.

Чип вървеше най-отпред, а Лукас бе трети в колоната, придвижваща се през тъмната, влажна вътрешност, миришеща на мокър пясък, мъртва риба и стар бетон, с лек дъх на нечистотии.

— Тук е живял някой — каза едно от ченгетата, осветявайки ниския таван. От двете страни, недалеч от входа, преминаваха бетонни корнизи, върху които се виждаха найлонови торби, натъпкани с нещо — вероятно дрехи. Подът бе осеян със стари и нови боклуци — опаковки от бисквити, чипс, шоколадови изделия и храна за вкъщи, както и обелки от кренвирши, наденици и други подобни, които добавяха нюанс на гранясала мазнина към коктейла от подземни аромати. Малко по-навътре бетонът свършваше и стените ставаха като на пещера, прорязани в естествената скала.

Продължиха да напредват бавно, изкачиха стръмен участък и се озоваха в по-просторна секция, с някаква желязна конструкция в горната част. Предназначението й бе трудно за отгатване поради ръждата и разрухата. Докато сновяха по нея с лъчите на фенерите, нещо изпляска и те сепнато приведоха глави.

— Имаме си прилепи — поясни колегата на Чип, който се казваше Ръс.

— Изкараха ми ангелите — измърмори един от полицаите.

— Чудни рикошети ще се получат, ако решиш да стреляш тук — изкоментира друг.

— Ами тогава си дръжте пистолетите в кобурите.

— Трябваше да ни въоръжат с ракети за тенис — рече още някой.

— Прилепите могат да имат бяс — предупреди Чип. — Не ги закачайте.

— Страхотно — каза Слоун, който вървеше зад Лукас. — Преследвам бродяга в лайнян канал, пълен с бесни прилепи. Направо нямам търпение да разкажа на жена си.

— Това всъщност не е канал… — започна Ръс.

— Да, да, знам. Беше само начин на изразяване. Хайде, да вървим напред или да се махаме оттук.

Стигнаха тъмен страничен отвор. Оставиха двама полицаи да пазят пред него, а останалите продължиха нататък. Не след дълго Чип възкликна:

— Вижте.

Лукас погледна кръга, осветен от фенера му. През пода преминаваше тънка струя вода, идваща бог знае откъде. От двете й страни имаше слой ситен пясък, около сантиметър дебел. В него ясно бяха отпечатани човешки стъпки.

По-навътре се озоваха край вертикална шахта, наподобяваща кладенец. На три-четири метра височина, встрани от нея, се отклоняваше друг тунел.

— Ако е имал въже и се е изкатерил дотам, няма начин да го хванем — подхвърли някой.

— Не мисля, че е успял — отвърна Чип, като посочи нова следа от стъпка след шахтата.

Друг път забелязаха отвор в стената отляво. Лукас се изкатери да го провери и видя през него ниско, овално пространство — нещо като котел, пълен с вода. Чуваше се капене, но вътре имаше само купчина метални отпадъци и гнили дъски.

— Нищо интересно — каза той и скочи обратно на пода.

От следващата дупка се носеше характерна воня. Слоун надзърна вътре и бързо се дръпна.

— Просто нечий кенеф. Който го е ползвал, е забравил да пусне казанчето.

— Още следи — долетя вик откъм челото на колоната.

 

 

Скрейп се намираше далеч пред тях, с вехто алуминиево фенерче в ръка. Светлината му едва мъждукаше, но той знаеше добре къде отива. Стигна до основното помещение под централата и прекоси на пръсти мокрия бетон, внимавайки да не оставя следи. Изкатери се по страничната стена до ръждива метална греда. Щом се озова отгоре й, се приплъзна до тесния перваз отстрани и легна върху него. Едва имаше място да помръдне раменете и бедрата си, но беше практически невидим. Нямаше как да го открият, освен ако не изкачат стълбата, водеща до електроцентралата, и оттам не насочат прожектор надолу…

Стореха ли го, работата му беше спукана.

Докато лежеше неподвижно в мрака и слушаше приближаващите гласове на ченгетата, усети как мускулите на цялото му тяло се стягат от страх и гняв. Ако го хванеха, щяха да го вкарат в болница, а там лекарите щяха да си правят експерименти с него, както и преди. Експерименти…

Още когато ченгетата го бяха освободили, той нямаше и капка съмнение, че ще се върнат. Скрейп беше луд и го знаеше. Съжаляваше и страдаше заради това, но не беше глупав. Вярваше, че след като веднъж са се захванали с него, няма да го оставят на мира, освен ако не открият момичетата при другиго. Той бе просто прекалено добра мишена — а опитът му сочеше, че ако ченгетата не могат да разрешат някое тежко престъпление, започват да се оглеждат за човек, на когото да го лепнат.

Това бе стара улична легенда. Някои я отхвърляха като измислица, други твърдяха, че е вярно и се е случвало и на тях самите. Скрейп вярваше повече на вторите. Той самият бе арестуван твърде много пъти за нищо — просто защото е смахнат бродяга, мотаещ се без работа, — за да разчита на честността или ефикасността на полицията.

Какво щяха да спечелят, ако го изправят пред съда? Той нямаше пари, които да му вземат, нито вкарването му в затвора щеше да изцели някакво социално зло. Защо тогава им трябваше да го правят?

Защото, смяташе той, просто това правеха ченгетата. Някой водеше бройка на извършените от тях арести и от това зависеха заплатите им. А той бе поредното жертвено агне.

Предната нощ ги беше изиграл. Беше се измъкнал по тъмно, през един страничен прозорец. После се бе промъкнал като сянка покрай живия плет и се бе придържал само към задните дворове близо километър, преди да кривне към реката. Там се бе надявал да е в безопасност в своите тунели, но явно някой бе проговорил…

Сега те идваха да го приберат отново, за да го вкарат в болница, където щяха да го привържат с ремъци към леглото и да правят с него експерименти. Той се притисна по корем към влажния бетон и затвори очи, мъчейки се да си представи, че тях ги няма.

Но те бяха тук. Този път кошмарът бе истина.

 

 

Докато Скрейп се настаняваше в своето скривалище, полицаите напредваха подобно на пещерна експедиция на „Нешънъл Джиографик“, съставена от неопитни новаци. Те шляпаха през езерца и локви, препъваха се в отпадъци и ръждиви железа и ругаеха, а лъчите на фенерите им шареха наоколо. Подминаваха завой подир завой, изследваха тунели, разклоняващи се вляво и вдясно. Един от полицаите спря с възхита пред интересна, златистокафява стена. После стената сякаш потрепна и той, взирайки се по-внимателно, отскочи назад.

— Мамка му, това са хлебарки. Трябва да има милиони.

— Не се занимавай с тях, да не се разпълзят — посъветва го някой.

По-нататък откриха още следи от беглеца. Лукас вече разпознаваше характерния грайфер на маратонките му.

Чип ги поведе по едно разклонение, покрай бетонна стена и през естествена пролука в скалата, полузапълнена с тиня. Таванът се сниши до метър и половина и известно време ходиха приведени, докато не се озоваха в горния край на отводнителния канал. Осветиха го по цялата дължина с фенерите и видяха само тънка струя вода, както и още пясък, но без никакви отпечатъци от стъпки.

— Може и да е стигнал дотук, но не ми се вярва да е минал, без да остави нито следа — каза Чип.

— Но ако е успял, по-нататък разполага с излаз навън, нали? — попита Лукас.

— Да, към града, ако открие някоя шахта с разхлабен капак, каквито има не една и две. Или към реката, но там изходите са преградени с решетки.

Лукас се огледа напред, после назад и каза:

— Той не може дори да дриблира с баскетболна топка. Не вярвам да е чак толкова ловък. Да се връщаме обратно.

 

 

Минаха пак през цепнатината и настигнаха останалата част от групата в просторна зала, която спокойно можеше да бъде тъмницата на някой постиндустриален вампирски замък. Сводестият таван тънеше в сумрак, а покрай стените преминаваха огромни ръждиви тръби. Имаше останки от непонятни съоръжения, метални стълби, още странични тунели, както и дебели колкото човешка ръка стоманени въжета, губещи се някъде нагоре.

— Стълбите водят към електроцентралата — поясни Чип. — Преди можеше да се изкачиш по тях, но от няколко години входът е затворен. Заради група бездомници, които си бяха устроили там комуна.

— Тук има още следи — извика някой от тъмното.

Скупчиха се да ги погледнат и Слоун попита:

— Има ли други изходи от тази зала?

— Има няколко странични тунела — отвърна Чип, — но всичките са задънени и свършват доста скоро. Вляво от нас пък се намира сравнително голяма пещера, предлагаща различни дупки и скривалища. Нищо чудно да е отишъл натам.

— Добре тогава, изглежда, все още е някъде пред нас — каза Слоун. — Да продължаваме. Не бързайте и осветявайте навсякъде.

Разпръснаха се и след като претърсиха залата, продължиха през широк тунел, дълъг седем или осем метра. По него стигнаха до пещерата, от която се разклоняваше още един, по-тесен ръкав. Един униформен пропълзя вътре, но само след секунди излезе обратно.

— Нищо. Задънен е.

Както бе казал Чип, пещерата се оказа доста голяма и дъното й не се виждаше. Естествената кухина в пясъчника, издълбана от водите, бе допълнително оформена от човешка ръка.

— Ама че гадно смърди — намръщи се един от полицаите. — Почти като мърша.

— Това е гуано — обясни Чип. — Изпражнения от прилепи.

— Ако Скрейп е тук и има пистолет — каза Слоун, — ще ни изтрепе като пилци.

— Не мисля, че някога е имал — увери го Лукас, после се обърна към служителите от канализацията: — Ей, Чип, Ръс, дали ще може да запалим прожекторите?

Ярката светлина им показа всяко кътче от пещерата. Нямаше и помен от Скрейп, нито отпечатъци от обувките му.

— Или се е изпарил, или е някъде зад нас — поклати глава Лукас.

— Остана само още едно малко разклонение — каза Ръс. — Ако не е и там, не знам къде може да бъде.

Лукас се упъти натам с фенера, а друг полицай извади пистолета си и тръгна подире му с думите:

— Ако оня изскочи и те нападне с нещо, само залегни.

Входът на разклонението изглеждаше като черно петно върху стената.

— Скрейп? — подвикна Лукас. — Вътре ли си? Излез, не искаме да ти причиним зло…

Нито звук. Той се провря в отвора и освети кухината отвъд. Беше празна и висока едва колкото да се изправи човек. Въздухът имаше дъх на влага и на още нещо, подобно на дрехи, забравени твърде дълго в пералнята. После стената пред него се раздвижи и той си даде сметка, че лицето му се намира само на сантиметри от поредното пълчище хлебарки. С потръпване коленичи и се измъкна обратно навън.

— Някъде зад нас е — каза на Слоун.

— Божичко! — извика в този момент някой. Ято прилепи прелетя с плясък на криле покрай тях и се устреми към външната зала. След малко оттам долетяха сепнатите възгласи на двамата полицаи, оставени на пост.

 

 

В залата под електроцентралата Скрейп продължаваше да се спотайва в своето укритие, докато накрая не чу онова, от което се боеше.

— Ще се кача да огледам отгоре — рече едно от ченгетата. — Нищо чудно да се е пъхнал зад онези тръби например.

— Ще паднеш и ще си счупиш врата — обади се друг глас.

— Глупости, като малък се катерех по водните кули само за да видя какво има наоколо.

— Ако ще го правиш, поне вземи големия прожектор.

— Чакай да проверя… стълбата изглежда стабилна.

— Само внимавай…

Ченгето започна да се изкачва и само след две минути щеше да го освети. Сега той се намираше зад тях и единственият му шанс бе да се смъкне на пода и да бяга към изхода. Може би бяха оставили някого да пази там, но се налагаше да рискува. Скрейп целият трепереше от страх, но ако просто останеше да лежи, щяха да го хванат и да го вкарат пак в болницата, а там щяха да го завържат и да правят своите експерименти…

Можеше да чуе как ченгето преодолява стъпало по стъпало, докато негов колега му светеше отдолу. После видя и силуета му. Ако сега се обърнеше и насочеше фенера, неминуемо щеше да го забележи.

Скрейп се повдигна на лакти и придърпа колене. Когато се увери, че ченгето гледа на друга страна, приклекна и се приготви да скочи. Имаше късмет — всички бяха с гръб към него и наблюдаваха катерещия се.

Улови се за стърчащо парче арматура, за да запази равновесие, и усети как то помръдва. После се озова на земята, все още държащ арматурата, която издрънча. Щом се бе извадила от мястото си, мина му през ума, може би така трябваше, може би господ нарочно я бе сложил в ръката му.

Един от полицаите се обърна и той побягна през тунела. Имаше доста преднина, а и знаеше къде отива…

 

 

Докато вървяха към залата, Лукас бе трети в редицата и тъкмо разказваше на Слоун за хлебарките, когато пред тях се чу металически звук, последван от викове:

— Ей, стой!

— Ето го, ето го… излиза… излиза!

Стигнаха твърде късно, за да видят какво е станало. Двама полицаи вече тичаха с извадени оръжия, предупреждавайки своите колеги, останали на пост в тунела:

— Внимавайте, идва!

— О, по дяволите — простена Слоун.

Секунди по-късно се разнесе единичен изстрел: БАМ. Звукът бе приглушен от разклоняващите се тунели, но нямаше съмнение за какво става дума и всички ченгета се упътиха към тунела, последвани от Чип и Ръс. Скоро дочуха възбудени гласове и недалеч от изхода завариха четиримата свои колеги, надвесени над проснатото тяло.

Скрейп лежеше по гръб, а изражението му бе не толкова уплашено, колкото примирено. Очите му продължаваха да се движат, но бяха замъглени, а петите му риеха пясъка, сякаш се опитваше да се изтласка навън, към светлината. Върху гърдите му имаше петно от кръв с размерите на човешка длан.

— Някой да повика линейка, по дяволите — крясна Лукас и сам тръгна към изхода.

— Той е мъртъв — рече иззад гърба му един от насъбраните полицаи. И действително очите на Скрейп, макар и все още отворени, бяха застинали неподвижно.

Друг, явно стрелецът, промълви:

— Господи, та аз дори не се целех. Той размахваше някакво желязо…

— Направил си каквото трябва — успокои го негов колега. — Иначе е щял да ти размаже главата с него.

Ръждивото парче арматура, около половин метър дълго, се въргаляше недалеч от тялото на Скрейп.

— Добре, по дяволите — каза Слоун. — Никой да не прави нищо. Отдръпнете се настрани. Ще изчакаме линейката.

— Човекът си е отишъл, Слоун — обади се някой.

— Предпочитам да го чуя от устата на лекар. Ако след пет минути се размърда и вестниците ни питат защо не сме му оказали помощ, не искам да отговарям „Защото Лари Плант реши така“.

Лукас се промуши през разкъртената решетка, видя застаналия на брега Даниъл и му извика:

— Трябва ни линейка. Бързо.

— Кой е ранен?

— Скрейп. Появи се с железен прът в ръцете. Мъртъв е, но Слоун иска потвърждение от лекар.

Даниъл кимна и забърза нанякъде, а Лукас влезе обратно в тунела.

— Лошото е само, че сега вече не можем да го питаме къде е скрил момичетата — тъкмо казваше един от полицаите.

— Помните ли оня случай във Флорида, когато момичето беше погребано живо? — промълви приглушено друг.

Всички се умълчаха, загледани в трупа.

— Когато го видях да тича към мен, не знаех какво държи — наруши тишината стрелецът. — Можеше да е пушка или всичко останало. А после го вдигна…

— Като бейзболна бухалка — продължи колегата му. — Ако те беше халосал, сега ти щеше да лежиш на неговото място.

 

 

Даниъл се появи и накара всички да излязат, с изключение на един, който да пази тялото — макар да нямаше кой да наруши покоя му, освен прилепите. Минути по-късно пристигна линейката. Двамата лекари се спуснаха по брега и бяха отведени до местопроизшествието, за да излязат само минута по-късно. Скрейп беше мъртъв.

След тях дойдоха криминалистите и докато правеха първоначалния оглед, Даниъл дръпна Лукас настрана.

— Как го откри?

Лукас му разказа историята за обаждането на Карън Фрейзър, за последвалия разговор с Милард и за това как идвайки тук, бе чул някой да помръдва в мрака на тунела.

— Смяташ ли, че този Милард още чака в закусвалнята?

— Сигурно. Доста го сплаших. Но и да не е там, лесно ще го открием. Живее в приюта за бездомни.

— Добре се справи с тази задача — потупа го по рамото Даниъл. — Ще поговоря с началника. Разбирам от Дел, че нямаш търпение да приключиш с патрулната служба.

— Вярно е. А и да си призная, не вярвам, че Скрейп стои зад отвличането. Останаха твърде много неизвестни.

— И аз имам същото чувство. Ето защо ще те помоля да седнеш и да съставиш пълен отчет. Напиши всичко, което мислиш по въпроса. Дел вече сподели някои неща и те ме притесняват.

— Ако само можехме да пипнем оня тип Фел. Така ми се ще да го поразпитам…

— А на мен ми се ще да открием момичетата — каза Даниъл. — И няма да мирясам, докато това не стане. Ако трябва, ще обърнем всички проклети канали наопаки, ще разровим целия бряг…

— Но той не може да ги е похитил без превозно средство. Постоянно се препъвам в този факт. Къде му е колата? Да не би да ги е уловил за ръчичка и да ги е довел тук?

— Да, да. По дяволите, толкова много неща има за вършене. Слушай, сега искам да се върнеш в участъка. Заеми се с този Уилард. Нали така му беше името, Уилард?

— Милард — поправи го Лукас.

— Същият. Изцеди от него всичко, което можеш… О, боже, погледни само това.

Покрай брега се задаваше фургонът на Канал 3. Те явно първи бяха надушили новината, но и останалите медии скоро щяха да ги последват.

Даниъл улови Лукас за лакътя.

— Качвай Милард в колата и го карай в участъка. Чакайте ме в моя кабинет, а аз ще дойда веднага щом се освободя. Ще ни трябват показания. Много показания.

 

 

Той завари Милард да седи отвън пред закусвалнята.

— Никога не ме пускат да си пия кафето вътре, дори да имам пари — оплака се онзи.

— Налага се да ти взема показания — рече Лукас. — Ставай, да вървим.

— Но нали няма да ме арестуваш?

— Не, не, никакъв арест, както ти обещах. Само ще поговорим.

— Какво стана със Скрейп? — попита бродягата, докато крачеха към джипа. Наоколо вече се бяха струпали десетина полицейски коли, два телевизионни фургона и цяла тълпа зяпачи.

— Нападна ченге с железен прът и стреляха по него.

— Скрейп? Направо не ми се вярва. Та той се бои от всички.

— Е, това е, което стана.

— Зле ли е улучен? Ще се оправи ли?

— Мен ако питаш… надали.

 

 

Пред отдел „Убийства“ се бяха събрали неколцина полицаи, дочули вестта, че издирваният вече не е между живите. Лукас повери Милард на един от тях, намери свободно бюро и седна да пише доклада си. Даниъл се върна и заедно с един инспектор разпитва Милард около четвърт час, след което го пусна да си ходи.

Лукас приключи доклада и му го даде, а той го прочете, добави пет-шест въпроса и го върна за преработка.

Докато се трудеше върху втория вариант, Лукас дочу един от колегите си, на име Дик, да говори с Даниъл за Роналд Райс. Той прелистваше папка с документи и усърдно обясняваше нещо.

— Ей — подвикна Лукас и двамата обърнаха глави към него. — Какво за Роналд Райс?

— Намушкали са го с нож — рече кратко колегата му и се върна към обясненията.

— Това го знам. Дошъл ли е в съзнание?

— Не, ритнал е камбаната — отвърна другият.

— Умрял е?

— Лукас, пиши си доклада — смъмри го Даниъл.

— Чакайте, вчера един тип ми каза кой е наръгал Райс и кои са свидетелите, но аз… — Той разпери ръце в неопределен жест. — Нали още беше жив и затова реших, че може да изчака.

— Какво? — възкликна Дик.

Лукас им предаде накратко фактите.

— За бога, Девънпорт, как можа да си траеш досега? — поклати глава Даниъл. — Дик, върви да разпиташ тази Делия… По дяволите, ама че бъркотия!

 

 

Докато Лукас приключи с писането, Даниъл вече бе излязъл, за да се срещне с кмета и началника на полицията.

На прага се появи Дел.

— Е, значи все пак му видя сметката — подхвърли на Лукас.

— Не бях аз, Тед Хю стреля. Неволно, според мен. Не е имал намерение да го убива, просто се е паникьосал.

— Искам да кажа, че ти успя да го откриеш — уточни Дел, като се настани върху един стол на отсрещната страна на бюрото.

— Знаеш ли какво? Всички тези прословути доказателства на Даниъл — кашонът с дрехите, отпечатъците и така нататък… аз не им вярвам. Искам да намеря Фел.

— Защо не изчакаш по-добър момент?

— Мислех си, че тази вечер…

— Чуй ме, Лукас — поклати глава Дел. — Те имат мъртъв заподозрян и достатъчно улики срещу него. Ако уликите не бяха толкова много или ако той не беше толкова мъртъв, можеше и да те оставят да гониш своя Фел. Но след като Скрейп е застрелян, налага се тъкмо той да бъде злодеят.

— Но момичетата…

— Момичетата вече ги няма. Всеки го знае. По онази блузка имаше кръв… човече, те просто не могат да си позволят Скрейп да се окаже невинен. Това би разбунило същинско гнездо от оси. Ще излезе, че безпричинно са убили човек и че са прецакали цялото разследване. Мисълта ми е — приеми, че всичко е приключено.

— Не звучи много справедливо.

— Не твърдя, че е справедливо, а само че така ще кажат. Почакай и ще се убедиш.

— А ти какво мислиш? — попита Лукас.

— Също бих искал да открия Фел. Наистина. Но от друга страна, срещу Скрейп има куп доказателства. Така че… вече и аз не знам.

Лукас прокара пръсти през косата си.

— И все пак ще продължа да търся този задник. Ще го открия и пет пари не давам кой какво казва.

— Твоя работа — сви рамене Дел. — Хубаво е да си имаш хоби. Ела сега, ще те черпя една кока-кола, а ти ще ми разкажеш за Роналд Райс. Чух историята от Рой Патерсън. Решил си, че може да изчака? — Той се засмя. — Значи, разкриваш убийства между другото, но нямаш време да ги съобщиш на полицията, а?

Лукас не можа докрай да схване шегата.

 

 

По-късно същия ден бе изнесена пресконференция. Той стоеше в дъното на претъпканата зала, докато началникът на полицията с опечалено лице съобщаваше:

— Ликвидирахме похитителя, но за съжаление, има всички признаци, че няма да върнем малките момичета. Те са били убити. За момента не знаем къде са, но ще работим в тази насока с всички налични ресурси. Рано или късно ще ги намерим…

 

 

Но така и не ги намериха.

 

 

Същата вечер Даниъл дръпна Лукас настрани и му каза:

— Говорих с началника. Временно ще те зачислим към моя екип. Все още не можем да те направим инспектор, защото няма свободен щат, но ще бъдеш следващият за повишение. Ще чакаш максимум шест месеца, а междувременно забрави за патрулната служба. Дявол да го вземе, от теб ще стане страхотен детектив. Ти ни поднесе случая на тепсия, а междувременно пое убийството на Райс и реши и него. Никога не съм виждал някой да се справя по-добре, а си още новобранец.

— Но така и не хванах онзи, когото издирвах — отвърна с горчивина Лукас. — Не успях да открия Фел.

— Човек трябва да има приоритети — рече Даниъл. — Фел представлява интерес, вярно. Но в крайна сметка разполагаме с кашона и отпечатъците на Скрейп върху него. Липсва ни единствено свидетелят, който е видял как го изхвърля в контейнера. Е, ще продължим да го търсим.

— Аха…

— Слушай, във всеки случай, който ще имаш в кариерата си, ще остава по някоя въпросителна. Неща, които няма да можеш да обясниш. Но нашата работа не е точна наука. Движим се в мъгла, която само от време на време се разпръсва, колкото да зърнем нещо, а после се спуска отново. Ще трябва да се научиш да живееш с това. Но пък е по-сложна и по-интересна от всяка друга професия на света. В сравнение с това, което ние правим, Шерлок Холмс е същински аматьор.

Шерлок Холмс, помисли си Лукас. Това бе детективът, когото бе имал предвид Ранди Уиткъм. С шапката с две козирки.

 

 

Лукас прие съветите, дадени от Даниъл. Още от следващия ден работеше в цивилни дрехи, подобно на останалите инспектори, но в свободното си време продължи да търси Фел.

Последният никога повече не използва кредитната си карта, както показваха компютърните проверки на Андерсън. Не се появи и в бар „Кенис“, нито в салона за масажи. На моменти Лукас се чудеше защо. Дали случайно не знаеше, че го следят? Дали някой не го бе предупредил?

Постепенно обаче новите задължения затрупаха Лукас. С развихрилата се мания по крак кокаина случаите се трупаха един подир друг.

И след година той заряза търсенето.