Джон Сандфорд
Заровени жертви (7)

7

Пет чӐса сън не бяха достатъчно — Лукас би продал душата си за още, но будилникът го изкара от леглото в пет и половина. Той взе душ, облече черна тениска с якичка и бежов панталон, препаса служебния „Глок“ в раменен кобур под спортното сако и обу черните си униформени обувки.

Щом стигна участъка, Даниъл вече разчистваше бюрото си, готов да си тръгва.

— Какво ново? — попита го Лукас.

— Началникът изнесе пресконференция — бе отговорът. — Продължаваме да търсим Скрейп. Изкарали сме петнайсет души на улицата, но засега удряме на камък. Той сякаш е потънал вдън земя. А иначе, снимката му е по всички телевизионни канали.

— Хулиха ли ни заради освобождаването му?

— Не, но и това ще дойде рано или късно — увери го Даниъл, като тикна стола си назад и качи нозе върху бюрото. — Добре че шефът умее да хвърля прах в очите. Описа първия му арест като блестяща полицейска акция. После ни изкара закрилници на гражданските права, задето сме го пуснали. А сега всички заедно, граждани и полиция, ще работим ръка за ръка, докато не го заловим отново.

— Ще ми се да го бях гледал — каза Лукас.

— Аз поне разбрах едно. Че имам още много да уча. А ти какво търсиш тук?

— Чакам Дел. Ще подхванем наново случая Смит, този път от различен ъгъл — че може и да е бил герой. Току-виж хората се разприказвали повече. И ще видим какво ще открием за Фел.

— Е, успех. Макар че не вярвам нещо да излезе от всичко това.

 

 

Дел се появи в шест и половина, като се прозяваше и търкаше с длан небръснатото си лице.

— Какво си се облещил като някой кокер шпаньол — подхвърли на Лукас. — Остава само и език да изплезиш. Хайде, да вървим да седнем някъде, където има кафе. И нещо за хапване с пържени картофки. А ти можеш да направиш малко лицеви опори отстрани.

— Ще взема да привлека жените. Току-виж някоя си паднала и по теб.

— Кафе. И хапване. Остави фантазиите за свободното време.

— Разбирам, че трудно се живее със завистта — отвърна Лукас. — Но има държавни програми за хора в неравностойно положение. Ако искаш да те запиша в някоя…

Отбиха се в близката закусвалня, където поръчаха кафе, две порции панирани скариди и пържени картофи. Лукас поседя няколко минути с една тяхна униформена колежка на име Сали, вниквайки в поредната й романтична драма. После храната пристигна и той се премести при Дел.

— Нямаше как, трябваше да я изслушам — каза. — Гаджето й се друсало по малко, но сега вече го подозира, че е започнал и да пласира. Чуди се дали да го арестува и как това би се отразило на връзката им.

— Да я беше посъветвал първо здравата да го изчука — рече Дел, изсипвайки половин бутилка кетчуп върху купчината картофки в чинията си. — Говоря от мъжка гледна точка. Стига да е добър в леглото, разбира се. Чувал съм, че повечето търговци на дрога ги бивало.

— Тъкмо затова не можеш да завъртиш нито една мацка — отбеляза Лукас, дъвчейки голямо парче панировка с малко скарида вътре. — Гледаш на всичко от мъжка гледна точка. Виж, аз се опитвам да подходя откъм романтичната страна и жените ми се лепят като мухи. Е, да не забравяме и личния ми чар, разбира се.

— Слушай, първо, имам достатъчно жени, и второ, звучиш твърде цинично за келеш на петнайсет години, или колкото си там.

— Не съм циничен, а само откровен. Наистина се старая да вникна в душевността им.

Дел го изгледа скептично.

— Трябва да опиташ и ти някой път — настоя Лукас.

 

 

Те продължиха да седят, да говорят и да се опознават един друг. Дел бе прекарал в полицията девет години, от които само шест месеца на патрулна служба.

— Постъпих през октомври, а ме преназначиха през април — сподели той. — Случи се най-студената зима от двайсет години. Бога ми, нощите бяха толкова мразовити, че колата не искаше да загрее, а докато вървях из улиците, топките ми звънтяха като камбанки. Веднъж трябваше да отклонявам трафика от голям пожар в центъра, при деветнайсет градуса под нулата и вятър от петдесет километра в час. Пожарникарите заливаха огъня с шланговете, а насреща по главите ни хвърчаха ледени висулки.

Подобно на Лукас и той бе работил под прикритие за наркоотдела, но за разлика от него, му беше харесало. Също бе прекарал известно време в нравствения отдел, преди да стане инспектор.

Лукас на свой ред му разказа за работата си и за това как не иска да остане вечно патрулно ченге.

— Ако до два-три месеца не ме направят инспектор, ще постъпя в правния факултет. Вече ходих на встъпителните тестове и се представих добре.

— Наистина ли си тръгнал да ставаш шибано адвокатче? — учуди се Дел. — Разгърни телефонния указател, там има хиляди. Въдят се като плъхове.

— Да, знам. И аз вече не съм сигурен какво искам да правя. Навремето мислех да се занимавам със защита, но след като четири години се разправям с всякаква измет, ми се отщя. После ми мина през ума да ставам прокурор, но като гледам прокурорите, с които работим, и цялата политическа мръсотия, която трябва да търпят, май започвам да се разколебавам…

— Много добре те разбирам.

— И все пак, не може да няма нещо хубаво за човек с диплома — продължи Лукас. — Примерно ФБР…

— Не ти трябва ФБР. По-добре Бюрото за контрол върху оръжията или Агенцията за борба с наркотиците, а за тях не ти е нужна диплома. Във ФБР не се случва нищо. Основно говорят един с друг по телефоните. Ако искаш истински екшън, остани си ченге в големия град.

— Като бях в колежа, веднъж написах част от компютърна игра — каза Лукас. — В курса по информатика, който карах, имаше куп очилатковци, които по цял ден играеха „Подземия и дракони“. Аз се заинтересувах и съставих един модул, а те го изиграха и го харесаха. В това има пари, да знаеш… Сега пък пиша футболна стратегия. Изобщо има много неща, които бих могъл да правя. Ще ми се да стана инспектор, но ако трябва да чакам още години наред, ще зарежа полицията.

— Даниъл те харесва, а той има влияние — отвърна Дел. — Обсъди го сериозно с него. Току-виж излязло нещо.

 

 

Сали, униформената им колежка, мина край тяхната маса, поспря и сложи ръка върху рамото на Лукас.

— Ще помисля за това, което ме посъветва. Благодаря ти. Може да пием кафе някой път.

— Разбира се, когато кажеш. Само умната. И ако имаш нужда от помощ, обаждай се.

— Направо не мога да те понасям — изсумтя Дел, след като тя излезе.

— Искреност, това е всичко — ухили се Лукас. — И така, нека ти разкажа за Джон Фел, а ти ще ми кажеш как да го открием…

Щом той свърши да обяснява идеите си, Дел обобщи:

— Значи, има доста хора, които са го виждали и го познават. Защо не отидем да поговорим с тях?

— Аз вече говорих.

— Доколкото разбирам, не си говорил, а си ги разпитвал. Извлякъл си само кухи факти. А на нас ни трябват всички онези дреболии и кирливи ризи, за които те са в течение. С какво се занимава из квартала? Каква кола кара? Пуши ли трева? Смърка ли кокаин? Ако да, то моите информатори в града може да ни подскажат нещо. Също, ще използваме пак Андерсън, но този път вместо проверка на кредитната история, ще го накараме да ни покаже извлечения от банковата му карта. Ще е интересно да разберем къде си харчи парите.

— Звучи добре — каза Лукас.

— В такъв случай стига приказки, да запрятаме ръкави.

Обадиха се на Андерсън, компютърния специалист, и поискаха картовите извлечения на Фел. Той отговори, че ще се върне в офиса и ще види какво може да направи. Обеща да остави резултатите върху бюрото си, в папка, надписана за Дел.

Първата им спирка беше бар „Кенис“, където откриха управителя, Кац.

— Вече от доста време не се е появявал насам — бяха неговите думи.

— От деня на изчезването на момичетата? — уточни Лукас.

— Като че ли да.

— Ето, виждаш ли? — обърна се Лукас към Дел. — Това е част от картинката. Само съвпадения и никаква конкретна следа.

— Има ли сред хората тук такива, които да го познават? — попита Дел управителя.

Кац огледа лицата на двайсетината души в заведението.

— Да, намират се. Но не ми е удобно да ги посочвам, сами разбирате…

— Нещо против, ако направя съобщение?

Кац сви рамене.

— Щом се налага.

Дел придърпа един стол в средата на помещението и се качи отгоре му. Разговорите спряха и всички глави се извърнаха към него.

— Казвам се Капслок и съм полицейски инспектор — започна той. — Партньорът ми и аз работим по случая с изчезването на двете сестри Джоунс. Трябва да се свържем с Джон Фел, който е бил редовен посетител тук. Той е предоставил полезна информация за главния заподозрян, но сега не можем да го открием. Затова моля всеки от присъстващите, който го познава, да дойде и да поговори с мен и инспектор Девънпорт в сепарето до бара. Нищо особено, просто приятелски разговор. Наистина се нуждаем от помощта ви. Ако гледате телевизия, знаете за какво става дума… Както и да е, ще ви чакаме.

Той слезе от стола и двамата с Лукас заобиколиха бара. След минута четирима души вече бяха се наредили пред сепарето, а пети се премести на по-близка маса, чакайки реда си.

— Всичко може да е от полза, нищо не е твърде незначително — подкани ги Дел.

Двама от клиентите казаха, че са виждали Фел да кара черен микробус. Според единия марката бе „Шевролет“, с плъзгащи се странични врати. Другият смяташе, че Фел се занимава с електроника, защото го е чувал да коментира нещо по въпроса. Според една жена обаче той бил учител, или бивш учител.

— Спомена, че след като завършил, пробвал да се занимава с преподаване, но установил, че не може да търпи гимназистите. Били абсолютни малки задници и егоисти и било невъзможно човек да ги научи на нещо.

— Значи е с висше образование? — вметна Лукас.

— Предполагам.

— Знаете ли къде точно е преподавал?

— Не — каза жената. — Той не се разпростираше много по темата.

— Но акцентът му е тукашен, северняшки — отбеляза един от мъжете. — Произнася някои думи почти като канадец.

— Но не смятате, че е канадец? — попита Лукас.

— Не, и аз имам същото чувство като Линда — че си е от Минесота.

— Той не е от онези, които споделят много за себе си — додаде друг. — Говори много, но най-вече вицове.

Петият клиент, който до момента бе слушал мълчаливо отстрани, взе бирата си и приближи.

— Според мен са го уволнили от някое училище.

— Защо мислите така? — погледна го Лукас.

— Веднъж взе да хули училищната администрация. Неща от рода, които човек приказва, когато е уволнен. Че не знаели какво правят, били некомпетентни, завистливи и други от този род.

— Добре — кимна Дел. — Ще го имаме предвид. Някой от вас виждал ли го е на улицата, извън това заведение?

— Аз май го видях веднъж — обади се жената. — Минаваше покрай университета.

— Пеша? — поинтересува се Лукас.

— Да, сякаш отиваше на обяд или нещо подобно. Не носеше нищо в ръце, просто се разхождаше. Но… не съм напълно сигурна, че беше той. Само така ми се стори, но тогава не обърнах внимание.

— Влизал ли е тук с жени?

— С момичета от салона отсреща — отвърна един от мъжете. — Проститутки.

— Те посещават ли бара?

— Колкото за по едно питие. Кени не им позволява да си търсят тук клиенти и други подобни. Но иначе познават вашия човек.

— Все повече имам чувството, че е тукашен — каза Лукас. — Редовно посещава това заведение, вижда се с момичетата от салона за масажи…

— „Редовно“ е силно казано — отбеляза същият мъж. — Той влезе за първи път преди не повече от месец.

Другите закимаха в знак на съгласие.

— После наистина идваше често, но сега отново не се е мяркал от няколко дни.

— Той е говорил нещо по адрес на онзи бродяга… — започна Лукас.

— Скрейп — уточни жената.

— Именно. Какво точно е казвал за него?

— Според него Скрейп имал досие за сексуални престъпления — каза мъжът. — Вярно ли е това? Вие поне трябва да знаете.

— Бил е арестуван безброй пъти, но досега не сме открили нищо, свързано със секс — отговори Лукас. — Най-вече скитничество, просия, по малко марихуана, ей такива неща.

— Във всеки случай изглежда странно — изкоментира друг. — И се държи странно.

— Същото важи и за Джон Фел — допълни жената.

— Защо смятате така? — улови се за думите й Дел.

— Ами, просто… ме притеснява. Не ми е приятно да седи край мен. Имам усещането, че все ме оглежда или ми крои нещо. А после се вдига и отива в салона отсреща. Направо тръпки да те побият.

 

 

Имаше още малко коментари, но нищо, което да им помогне в търсенето, и те решиха отново да навестят момичетата от салона. Вече бяха на вратата, когато един мъж с мустаци и бакенбарди вдигна пръст и подвикна:

— Ей, знаете ли за доктор Фел?

— Какво? — извърна се Дел.

— Това е детско стихче — поясни онзи и го издекламира:

Не те харесвам, доктор Фел.

Причината не знам и аз.

Не те харесвам, доктор Фел.

В туй сигурен съм в този час.

— Хм, благодаря — рече Лукас.

— Реших, че е добре да сте в течение — сви рамене мъжът. — Писано е за човек на име Джон Фел.

— Но нали е… за забавляване на малки деца? — смръщи вежди Дел.

— Да. Английско е, още отпреди векове.

— Интересно — каза Лукас. — А вие откъде го знаете?

— Учител по английски съм.

— Ясно. А разговаряли ли сте някога с Джон Фел? Нашия Джон Фел?

— Не — поклати глава онзи. — Никога.

Щом се озоваха навън, Лукас попита Дел:

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че Джон Фел изобщо не съществува. Името е фалшиво, а онзи, който го използва, е престъпник. Въпросът е защо се е нарекъл точно така…

— Може да обича детски стихчета. Или пък да е учител.

— И на мен ми мина същото през ума — рече Дел, докато прекосяваха улицата. — Но може и да е просто съвпадение.

— Мразя съвпаденията — измърмори Лукас.

— И аз също. Впрочем направи ли ти впечатление жената, която каза, че й било неприятно Фел да седи край нея? Жените имат усет за тия неща, от мен да го знаеш. — Тук Дел звучно се оригна и се извини.

— Ти какво очакваш? Изяде си всичките скариди, половината от моите и почти две порции пържени картофи.

— Аз все още раста — каза Дел.

— Не че искам да звуча като задник, но знаеш ли какво са пържените картофи? Резени нишесте, тоест въглехидрати, предназначени да те карат да ядеш мазно. Скаридите пък са основно панировка, или също въглехидрати, пак предназначени да те карат да ядеш мазно. Ако пък случайно има по малко месо от скарида, то е отличен източник на холестерол.

— Наистина звучиш като задник.

— Питай ме някой път за цигарите.

— Добре, разкажи ми за „Марлборо“.

 

 

В салона за масажи в момента работеха четири момичета — три очакваха посетители, а едно беше заето. Лукас почука на вратата на стаичката, където четвъртото момиче обслужваше клиента, и извика:

— Полиция. Трябва да поговорим. Но не е спешно, свършете си работата.

Отпред в чакалнята Дел измърмори:

— Голям майтап, няма що.

После обаче от гърлото му се разнесе сподавен смях, почти като кашлица, а трите жени започнаха да се кискат заедно с него. Едната беше Доркас Райън, която Лукас вече беше разпитал. Другата му позната от предното идване, Луси Ландри, я нямаше.

— Откакто се срещнахме с вас, често си мисля за него — каза Райън. — И мога да ви кажа, че според мен работи с ръцете си, защото са загрубели, а ноктите му се нуждаят от почистване. Не че не ги чисти изобщо, но сякаш се цапат отново всеки ден.

— Не ви ли е казвал с какво точно се занимава?

— Нито веднъж.

— Той плаши ли ви, момичета? — попита Дел. — Ако да речем сте сами и той почука, ще му отворите ли?

— Не и аз — обади се Райън, а друга нейна колежка добави:

— Аз съм го виждала само един-два пъти, но има… жестока уста. Устните му са някак стегнати и безмилостни. Не бих искала да оставам насаме с него.

— Но не е правил нищо… грубо досега? — поинтересува се Лукас.

— Не — поклати глава Райън. — Получава си масажа и си тръгва.

Четвъртата жена се появи откъм коридора с думите:

— Е, това беше гаден номер. Горкият човек целият се спече от страх.

— Той тръгна ли си? — попита Райън.

— Да, пуснах го през задната врата. — Тя беше слаба, със старомодна прическа в стил Фара Фосет и силно загоряло, вече леко набръчкано лице, макар вероятно да нямаше и двайсет и пет. — Е, за какво са дошли ченгетата? Да нямат нужда от малко освобождаване?

— Търсим Джон Фел — каза Лукас.

— Да, и аз така предположих. Мисля, че работи в „Летърман“.

— Какво е „Летърман“?

— Ателие за ситопечат, в град Стейси, надолу по магистралата. Знам го, защото навремето живеех там. Веднъж го видях с фирмена фланелка и му казах, че я харесвам, а той отговори, че можел да ми донесе колкото си поискам. Но така и не го направи.

— Кога беше това? — намеси се Лукас.

— Преди около месец. Не, чакайте… трябва да е било по-отдавна, може би през май. Помня, че ми се стори още хладно за къси ръкави, но той беше един от онези едри, месести мъже, които не усещат студа.

— С какво се занимава ателието?

— Правят надписи върху тениски, шапки, рекламни материали, ей такива неща.

— Той държал ли се е някога агресивно с теб? — попита Лукас.

— Не, но ми се струва способен на това — отвърна момичето. — Изглеждаше като човек, на когото би му харесало, но се въздържа. Предполагам, че може да бъде наистина гадно копеле.

 

 

Използваха телефона на масажния салон, за да се свържат с „Летърман“, но там очевидно вече бяха затворили за деня. Когато разговорът позамря, Дел се обърна към Лукас:

— Е, да вървим да видим какво е открил Андерсън.

На излизане той остави на жените визитката си с думите:

— Внимавайте с този човек. Ако дойде пак, обадете ми се. Няма да ви издам, ще го хвана отвън, щом си тръгне. Но непременно се обадете. Има вероятност да е опасен.

— Има вероятност да е опасен — изимитира го Лукас отвън на улицата. — Трябва и аз да си поръчам визитки.

— Имам лошо усещане за Джон Фел. Бих искал да го видя, да разменя няколко думи с него. Струва ми се, че си попаднал на следа.

— Можем да отскочим до Стейси и сега — предложи Лукас. — Ще ни отнеме не повече от четиресет минути. Съседите на ателието ще ни кажат кой е собственикът му и до един час ще сме при него.

— Андерсън…

— Разпечатките на Андерсън ще бъдат там и когато се върнем. Хайде, да вървим.

— Няма защо да се разкарваме дотам. От участъка ще се свържем с колегите в Стейси и те ще ни намерят човека.

— Смяташ ли, че там имат своя полиция?

— Тъкмо това и ще разберем — отвърна Дел.

 

 

Извлеченията от кредитната карта показваха общо седемдесет и две плащания от издаването й насам, като последното беше направено преди месец, в салона за масажи. Около дузина трансакции бяха в Минеаполис, според Дел в различни места, предлагащи сексуални услуги. Другите приличаха на поръчки по пощата, до адреси, пръснати из цялата страна.

— Има няколко във Ван Найс, Калифорния, и къде ли още не — каза Дел. — Знаеш ли какво? Бас държа, че става въпрос за порнография. Използва картата за анонимни поръчки на неща, които не иска да бъдат свързвани с името му.

— И защо да се крие? Той обикаля наоколо с микробус, не е някакъв големец.

— Не знам защо, може просто да се чувства неудобно. Но пристрастяване към порнографията, в съчетание с ходенето по бардаци… това вече рисува един цялостен образ. Впрочем нали Скрейп беше отрекъл, че голите снимки в бърлогата са негови?

— Да — кимна Лукас. — Дали да не се обърнем към служителите в пощата? Ако знаем кога ще доставят следващото извлечение, можем да наблюдаваме кутията.

— Дотогава има още две седмици.

— Но ние знаем, че той крои нещо мътно.

— Това не е достатъчно — каза Дел. — Аз познавам поне двеста души, които кроят нещо мътно, но не мога да го докажа.

— Във всички случаи ще помогне, ако разкрием самоличността му.

— Това е така. Винаги е добре да знаеш кои са играчите, дори да не разполагаш с доказателства срещу тях. — Дел погледна часовника си. — Хайде да помолим диспечерския център да ни свърже със Стейси.

 

 

Оказа се, че Стейси няма собствена полиция. Градчето се обслужваше от патрул на окръжния шерифски офис на Чикаго. Диспечерите уредиха патрулът да посрещне Дел и Лукас на изхода от магистрала I-35.

Оставиха пикапа на Дел и взеха служебна кола — той самият си призна, че возилото му се нуждае от ремонт и не му се рискува да тръгне с него на по-дълъг път. Разстоянието беше около седемдесет километра в едната посока и се взимаше за около три четвърти час. Точно преди да стигнат отбивката, по радиостанцията им съобщиха, че полицаят, който ще ги посрещне, е трябвало да поеме сигнал и малко ще закъснее. Те подкараха самостоятелно към Стейси — малко населено място с редове от къщи, изглеждащи почти като нови.

— Хората се изнасят от големия град — отбеляза Дел.

— Малко е далечко тук…

— Но се стига бързо по магистралата.

Спряха някакъв мъж, разхождащ кучето си, и той ги упъти към „Летърман“. Ателието се оказа доста малко, на нивото на тротоара. Вътре беше тъмно и наоколо не се виждаше жива душа.

— Не прилича много на екшъна от филмите — изпъшка Лукас, като приседна върху предния капак на колата. — Май пак се замислям за правния факултет.

Заместник-шерифът пристигна след около пет минути, представи се като Рон Хауърд и каза, че няма идея кой притежава „Летърман“, но ще ги отведе при член на градския съвет, който познава всички. Последваха го до една по-стара къща с осветена веранда. Той почука и на вратата се показа сивокос мъж.

— Здрасти, Рон — усмихна се, щом видя Хауърд. — Какво те води насам?

— Тези хора са от полицията в Минеаполис, Дейв. Търсят собственика на „Летърман“.

— Роб Пакард? Какво е направил?

Край лампата се въртеше рояк досадни мушици и домакинът провря ръка в антрето, за да я угаси.

— Нищо, доколкото знаем — намеси се Дел. — Издирваме човек, когото той вероятно познава — негов служител или клиент.

— Той няма много служители — само жена му, дъщеря му и още едно-две момичета.

— Наблизо ли живее?

— Да, на няколко пресечки северно оттук. Изчакайте само да взема указателя.

Мъжът им даде адреса, който ги отведе в район от новопостроени, просторни къщи. Прозорците на дома на семейство Пакард светеха и те почукаха на вратата.

Роб Пакард очевидно не беше Джон Фел. Той бе нисък, слаб мъж, облечен в джинси и блуза на Университета на Минесота с отрязани ръкави. Той и съпругата му не познаваха човек с описанието на Фел, но едната му дъщеря, на име Кейт, каза, че се сеща за такъв.

— Идва в ателието три или четири пъти — бяха думите й. — Купи няколко тениски и попита за условията за поръчка.

— Кейти работи на предното гише и отговаря за дизайна — поясни баща й.

— Стори ми се тукашен — продължи момичето. — Даже опита да ме сваля, но аз… не проявих интерес.

— Защо? — поинтересува се Лукас, като я оглеждаше крадешком. Беше бледоруса, към двайсет и пет годишна, но слаба и с малки гърди, което го наведе на мисълта за малките сестри Джоунс.

— Не знам. Просто не беше мой тип.

— Да не ви е уплашил с нещо? — вметна Дел.

— Не, не е направил нищо. Но все пак…

— Разказваше ли вицове? — попита Лукас.

— Да, всеки път — отговори тя. — Страшно тъпи при това.

— Това е той — подхвърли Лукас на Дел и пак се обърна към Кейти:

— Дебел ли беше?

— Да, това също… Представете си Алфред Хичкок на младини.

— Знаете ли случайно къде работи?

— Не, но мога да ви кажа, че кара черен бус, като някакъв майстор или водопроводчик. Само дето не говори като такъв.

— А как, като учител?

Момичето се замисли за кратко, после каза:

— Да, може би. Не е изключено.

— От какви стоки се интересуваше?

— Първия път пита за цените за рекламни фланелки за някаква рок група с глупаво име… — Тя сбръчка чело за момент. — Да, сетих се. Беше „Бейби Блу“ или „Бейби Блус“.

— Никога не съм ги чувал — поклати глава Лукас.

— Нито пък аз — каза тя. — След няколко дни се появи отново по същия повод, но този път се интересуваше от бракувана стока. Винаги имаме фланелки с дребни дефекти, които продаваме евтино. А третия път, не знам. Струва ми се, че дойде само да ме огледа. Купи няколко бракувани тениски от един клуб за стрелба с лък. Има мишена с името на клуба, със стрела забита в нея.

— Да не би да е спортист или пък ловец?

— Не ми се вярва. А и тениските изглеждаха доста зле, той просто ги взе наслуки от кошницата.

Когато Лукас я попита за фланелката с надпис „Летърман“, носена от Фел, Кейти отговори:

— Имаме мостри, които продаваме на себестойност, по четири долара. Не помня да съм му продавала от тях, но може и да греша, защото той все пак купи няколко бройки.

Тя не го беше виждала из града, нито знаеше от коя посока е пристигнал.

— По едно и също време ли идваше? — попита Лукас.

— Да, винаги по средата на следобеда. Между два и три часа. Когато имаме най-малко клиенти.

— Случайно да сте изпитвали усещането, че ви наблюдава? — присъедини се към въпросите Дел.

— Не, никога не съм го мяркала извън магазина. Той идваше, а после си отиваше. Мисля, че искаше да завърже разговор с мен, но… бързо схвана, че няма смисъл.

— И не сте виждали черния бус наоколо, докато се разхождате из улиците?

— Вече започвате да ни плашите — намеси се баща й.

— Не мога да си спомня конкретно… — каза тя. — Бусове има навсякъде и човек ги вижда непрекъснато. Дори не им обръща внимание.

 

 

Не научиха нищо друго съществено. Семейство Пакард знаеха няколко предприятия в околността, занимаващи се със сглобяване на електронни компоненти, предимно малки бизнеси, от онези, които периодично се появяват и изчезват. А Кейт не беше виждала Фел от поне четири или пет месеца.

— Утре ще се върна пак — каза Лукас, докато шофираха обратно. — Ще посетя всяка една от тези фабрики. Ако е работил в някоя от тях, все ще са останали лични данни, по които да го проследим.

 

 

Но така и не го направи.