Джон Сандфорд
Заровени жертви (6)

6

Започнаха от най-близката къща до мястото на убийството. Лукас, като по-представително облечен, стоеше отпред, а Дел се включваше иззад рамото му с допълващи въпроси. Във втората къща събудиха съпружеска двойка, която изслуша внимателно обясненията им.

— Виждали сме две момичета да минават оттук, но не знаем дали са същите, за които пише във вестниците — каза жената. — От няколко дни не са се появявали. Смятате ли, че убийството на онзи чернокож има нещо общо с изчезването им? — Тя вече не беше сънена и изглеждаше уплашена. — Ние също имаме дъщери.

— Не знаем — отговори Дел. — Налице са някои сведения, които не сме упълномощени да обсъждаме. Но дръжте децата под контрол.

Лукас записа имената на съпрузите и подробностите от разговора в бележника си, след което ги попита кой от съседите има най-набито око за ставащото в квартала. Насочиха ги към друга жена, която също изкараха от леглото. И тя се сети за момичетата, а също и че определено ги е виждала да минават през пресечката на убийството.

— Струва ми се, че доста често се разхождаха наоколо — бяха думите й. — Но не съм ги мяркала напоследък.

Лукас взе нейните данни и след като се върнаха обратно на улицата, каза на Дел:

— Човече, да знаеш, че попаднахме на следа.

— Не се вълнувай толкова. Още не разполагаме с конкретни улики. Щеше да е друго, ако ги бяха видели в следобеда на отвличането.

— Смяташ ли, че сме попаднали на нещо, или не?

— Може би — отстъпи Дел. — И съм доволен, задето настоях да се обадим на Даниъл. Така поне ще си пиша червена точка.

— Можеш да си я задържиш — усмихна се Лукас. — Е, сега накъде? Предлагам да довършим първо светещите къщи, а после да подкараме и тъмните.

 

 

Продължиха обиколката на квартала и попаднаха на самотно живееща възрастна домакиня, която също бе виждала момичетата.

— Между другото — каза тя, когато вече си тръгваха, — онзи ден, докато минавах с колата, намалих, за да погледна мястото, където беше убито чернокожото момче. Да, мисля, че там беше… На улицата имаше една малка джапанка, сякаш някой я беше изхвърлил.

— Джапанка? — повдигна вежди Лукас.

— Да, детска. Изглеждаше, сякаш доста автомобили са минали през нея, и реших, че е изпаднала от кофа за боклук.

— Момичетата по джапанки ли са били? — обърна се Дел към Лукас.

— Нямам представа. Не съм чул никой да го споменава. Вие да сте намирали нещо, докато работехте по местопрестъплението?

— Не и джапанки…

Благодариха на жената и щом се поотдалечиха, Лукас каза:

— Май ще имаме нужда от фенерчета.

Обикаляха с тях близо четвърт час, преди един мъж да им извика от верандата си:

— Ей, махайте се оттам! Ще се обадим на ченгетата.

— Ние сме ченгетата — викна в отговор Лукас. — Трябва да поговорим с вас.

В съседната къща също се запалиха лампите и Дел посочи нататък.

— Аз ще отида да разпитам онези там.

Оказа се, че името на мъжа от верандата е Мейър. Както той, така и съквартирантът му бяха виждали момичетата, но не знаеха нищо за джапанки. В деня на убийството и на изчезването на момичетата и двамата били в град Оу Клер, откъдето се прибрали едва днес сутринта.

— Не че искам да го подчертавам излишно — допълни Мейър, — но ние не си падаме много по момичета.

В този момент се зададе Дел и изтрополи шумно по стъпалата.

— Ела бързо. Онзи човек е намерил джапанката.

Лукас благодари на Мейър и последва колегата си до съседната къща, където ги чакаше възрастен мъж с фенерче в ръка. Последваха го в задния двор, където той отвори капака на кофата за смет в гаража. Вътре имаше една-единствена малка, сплескана джапанка.

— По дяволите — измърмори Дел.

— Това е добре — погледна го Лукас. — Може би.

— Дали да не се обадим пак на Даниъл?

— Е, това вече не е добре. Освен ако ти не настояваш. — Лукас се засмя и го тупна по гърба.

— Не мисля, че трябва да се шегувате с това — отбеляза старецът. — Не виждам нищо смешно в две изчезнали малки момичета и един убит младеж.

 

 

— Добре, Девънпорт, слушай внимателно — каза Даниъл. — Слушаш ли ме?

— Да.

— Обади се на патрулните да ти донесат едно руло ограничителна лента. Остави джапанката в кофата, запечатай гаража, огради всичко с лентата и се прибирай вкъщи. Легни да се наспиш. Ще се видим при гаража утре в девет. Смяташ ли, че можеш да го направиш? Или да повторя всичко още веднъж?

— Разбрано, началник — отвърна Лукас.

— Девънпорт, аз не съм началник на полицията.

— Ще станете един ден.

— Добре. Нямам нищо против гъзолизците, затова няма да ти наредя да престанеш. Но ти нареждам да се прибереш у дома.

 

 

По пътя към апартамента на Лукас Дел каза:

— Дойде ми една идея.

— Много ли е сложна, или можеш да ми я споделиш и докато шофираш?

— Спри да се правиш на интересен и слушай. Ако децата са били похитени в онази пресечка…

— Тогава похитителят трябва да е разполагал с някакво превозно средство. Вехтошарят Скрейп няма такова и вероятно дори не умее да кара кола. Сетих се вече за това.

Дел мълча половин минута, после попита:

— Какво още си се сетил?

— Че действаме по сведения, предоставени от човек, когото не познаваме и не можем да открием. Всички останали сътрудничат и споделят с нас — нито един досега не е отказал да помогне. Дори проститутките ни предоставиха информация. Но всичко смислено, което сме получили, е анонимно, идва в точно подбрани моменти и винаги сочи към Скрейп.

— Наистина звучи нагласено — призна Дел.

— Има и още. Смит е млад, мускулест, склонен към насилие гангстер, а някой го е надвил и очистил, без да остави следа. Скрейп се затруднява дори да тупка баскетболната си топка.

— И какво ще рече това?

— Вероятно, че убиецът на Смит е бил друг подобен на него гангстер, когото той е смятал за приятел, и че цялата работа няма нищо общо с отвличането.

— Друго?

— Че би било голямо съвпадение, ОГРОМНО съвпадение Смит да е убит по времето, когато момичетата са отвлечени, и на място, откъдето те постоянно са минавали, без двете неща да са свързани. Следиш ли мисълта ми?

— И какво предлагаш?

— Първото, което трябва да направим утре сутрин, е да установим дали джапанката е била на някое от момичетата и къде точно са ходели те на Лейк Стрийт. Все трябва да са си купували нещо.

— Бонбонки.

— Гризинки.

— Хрупанки.

— Близалки.

— Нали си даваш сметка — каза Дел след малко, — че половината от онова, което казваш, противоречи самӝ на себе си?

— Това притеснява ли те?

— Не, но е свидетелство за факта, че половината от мислите ти са, ipso facto^[1], глупости на търкалета.

— Quid pro quo.^[2]

— Nolo contendere.^[3]

— Post hoc ergo propter hoc.^[4]

— Ей, такова вече няма.

— Напротив, има го — възрази Лукас. — Логическа заблуда, че ако едно нещо е след друго, значи е породено от него. Провери, ако искаш.

— Дреме ми. По-скоро ще дам да ми откъснат топките, отколкото да тръгна да го проверявам.

 

 

Щом като слезе от колата на Дел, Лукас погледна часовника си. Един и половина сутринта. Трябваше да му се спи, но следобедната дрямка, както и навикът от нощните смени го държаха буден. Мина му през ума да потърси нощен клуб или някое студентско парти. От друга страна…

Той се върна обратно в „Екс Ти Си“, отиде до телефонния апарат и набра по памет един номер.

— Библиотеката — чу се отсреща гласът на Катрин Браун.

— Какво правиш, изрезки от вестници ли събираш?

— Да, точно това. И тук горе е студено и самотно.

— Бас държа, че е също и отегчително — додаде Лукас.

— Няма начин, всички зависят от мен. Представи си само ако не бях аз и репортерите трябваше сами да си подреждат статиите по папките.

— Щеше да настъпи световен хаос — призна той. — Обичаш ли пица с гъби?

— Да, с гъби и пеперони. Умирам от глад. Но имам още час и половина до края на смяната.

— Мога да взема четири парчета за вкъщи и да бъда при теб след час.

— Ще те чакам долу на входа точно в три.

Имаше доста време за убиване и нищо, с което да го запълни. Пица се продаваше на всяка крачка, например в денонощното заведение „Редс“ на Хенъпин Авеню. Лукас погледна още веднъж часовника, после извади бележника от джоба си. Червената къща, на ъгъла на „Корнуол“ и Осемнайсета улица. Мястото се намираше малко по̀ на юг от квартала, където досега бяха работили с Дел. Той направи обратен завой и пое през града. Трафик почти нямаше и пътят му отне едва петнайсетина минути. В къщата се виждаше светлина. Наистина само в един от прозорците, но Лукас реши, че това е достатъчно, за да обезпокои обитателите й.

Паркира край бордюра, озърна се нагоре и надолу по улицата, сетне прекоси моравата, изкачи се по стъпалата на верандата и почука на вратата. Отвътре се чуваше музика, после някой каза нещо. Той почука още веднъж, по-силно.

Завесата, закриваща остъклената рамка, се дръпна и през нея надникна красива млада жена. Изгледа го, после запали лампата над входа и го изгледа повторно, явно учудена, че мъж с нормален вид като неговия хлопа посред нощ.

— Какво? — попита накрая, без да отваря.

Лукас й показа значката си.

— Търся Делия Уайт. Вие ли сте?

— Защо ви е притрябвала Делия?

— Може да ми окаже помощ с едно разследване.

— Два часът сутринта е.

Лукас смръщи вежди и се направи на изненадан.

— Наистина? Боже, как само лети времето.

По лицето й пробягна мимолетна усмивка и тя викна към вътрешността на къщата:

— Мамо!

Появи се втора жена, а младата се обърна и отиде насреща й. Лукас не можеше да ги види, защото завесата падна отново, но чу да си говорят в коридора. После по-възрастната се показа и рязко попита:

— Какво искате?

— Полицай съм, госпожо. Трябва да говоря с Делия.

— По какъв въпрос?

Лукас предпочиташе да влезе вътре, но не знаеше как, затова реши да кара направо.

— Разбирам, че Делия е видяла Ел-Рон Паркър да намушква Роналд Райс. Това е причината да съм тук.

Завесата падна за пореден път и двете жени подеха приглушен разговор. Накрая майката открехна вратата, взря се продължително в него и свали веригата.

Щом се озова на дивана във всекидневната, Лукас поднесе извиненията си за късната визита, спомена за разследването по случая Джоунс и мина на темата:

— Попаднах на един човек, който ми спомена, че госпожа Уайт разполага със сведения, уличаващи въпросния Ел-Рон Паркър.

— Ако той разбере, че съм говорила с полицията, ще намушка и мен — рече младата жена и Лукас разбра, че тя всъщност е Делия.

— Надали — увери я той. — Ще трябва сама да вземете решение. Няма да твърдя, че е изключено, но обикновено успяваме да дръпнем заподозрения настрани и да му прошепнем няколко думи в ухото. След това няма да ви закача, освен ако не е побъркан.

— Ел-Рон е побъркан — обади се старата, като погледна дъщеря си. — Само не знам дали чак дотолкова, че да посегне и на теб.

— Особено след онова, което е причинил на сестра й — подхвърли Лукас.

Лицата и на двете се изопнаха и майката попита:

— Какво знаете за нея?

— Просто дочух някои неща. — Дълго време никой не промълви и Лукас извади бележника си. — Е, за да започнем отнякъде, какво означава това Ел?

— Кое Ел? — учуди се Делия.

— В името. Ел-Рон Паркър.

— Нищо, не е някакво съкращение. Просто така се казва — Ел, тире, Рон.

— Той ли е убил сестра ви?

— Не мога да го докажа, но да — отвърна Делия.

— Как се казваше тя?

— Сиси.

— И също той е наръгал господин Райс? — попита Лукас.

Споделянето на историята отне известно време. Делия и неин приятел на име Джордж Данър спрели да похапнат такос в заведение на „Тако Бел“, когато видели Ел-Рон Паркър припряно да минава отвън. Още по изражението му личало, че се задават неприятности. После, на излизане, го забелязали да доближава Райс между две коли на паркинга. Двамата моментално започнали да се карат, след което Паркър му се нахвърлил. Отначало помислили, че го бие, но после, когато побягнал от мястото, в ръката му имало нож.

— Той знае ли, че сте го видели?

— Да. Още на другия ден дойде да ми се подмазва.

— А вашият приятел, Данър? Той би ли свидетелствал срещу него?

— Джордж се прибра в Сейнт Пол и не сме се срещали оттогава — каза Делия. — Той е много миролюбив по характер.

— Но познава Ел-Рон.

— Да, познава го.

— Ясно — кимна Лукас. — А господин Райс? Той посочил ли е Паркър като свой нападател?

— Спрете да го наричате господин — обади се по-старата жена. — Роналд Райс е просто един проклет глупак. А и още не се е свестил. Във вестниците пише, че може изобщо да не дойде на себе си.

Лукас погледна часовника си. Наближаваше време да тръгва за пица.

— Всъщност аз дойдох по различен повод, но ще се заема и с това. Не се безпокойте, ще ви защитим. Докато излезе от затвора, Ел-Рон надали изобщо ще ви помни. Той има ли предишни арести?

— Само към стотина — каза по-възрастната.

— Щом е така, ще влезе на топло за много дълго, ако сте склонни да дадете показания — каза Лукас. — Мислете за сестра си… а аз ще се върна и ще поговорим пак. Мислете за Сиси.

 

 

Той се озова пред задния вход на „Стар Трибюн“ с десет минути закъснение.

— Тъкмо щях да се връщам горе — каза Катрин. — Вече реших, че си ме забравил.

Тя беше леко пълна блондинка, облечена в тънка, синя памучна рокля с индийски мотиви, леко напомнящи хипарската мода, която подчертаваше заоблените извивки на фигурата й. Докато изкачваха стълбището, задникът й се поклащаше пред лицето на Лукас, карайки го да се задъха допълнително.

В сградата нямаше почти никой, но докато крачеха през полутъмните коридори, подминаха малка стая, от която излизаше светлина. Отвътре се чуваха пропукванията на полицейски радиостанции.

— Ти ли си пак, Катрин? — каза слепият мъж, който следеше честотите.

— Да, аз съм — отговори тя. Продължиха към библиотеката, където тя затвори и заключи вратата. Макар служителите да ги нямаше по това време, слепецът от стаичката можеше да ги подслуша.

Минаха няколко минути в целувки и взаимно мачкане и опипване, след което Катрин закопча сутиена си и те се настаниха да ядат оставената на бюрото пица.

— Е, какво си намислил пак? — попита тя.

— Нещо, което трябва да идва от анонимен източник — отвърна Лукас с пълна с гъби и пеперони уста.

— Вече поне шест пъти съм вкарвала твои неща във вестника…

— Не, не. Този път не искам да бъде във вестника. Всъщност дори не бива да споменаваш името ми. Може ли да мине например като дочуто от онзи с радиостанциите?

— Какво е то?

Той й разказа как е влязъл в ролята на детектив при търсенето на момичетата, как след това е попаднал на случая Смит и как не е изключено двете разследвания да се окажат едно — защото има вероятност убиецът на Смит да е замесен и в отвличането.

— И си стигнал до всичко това сам? — Очите й бяха разширени от удивление. — Чакай малко, току-що попаднах на една статия.

Тя разгърна папка с материали от утрешния брой на вестника.

— Да, ето тук… — Очите й пробягаха по листа. — Не се споменава нито дума за заподозрян. Имам предвид оня скитник, за когото говориш.

— Засега го държим в тайна. Но ето какво искам да направиш. Вместо да даваш на репортерите всичко наготово, намекни им да попитат следното: „Арестували ли сте някакъв клошар във връзка с отвличането и пускали ли сте го после да си върви? Търсите ли го в момента? И има ли това връзка с убийството на Смит?“.

— И какво очакваш да излезе от всичко това?

— Приятелска близост, може би? — ухили й се Лукас.

Тя се изчерви.

— Малко близост няма да ми навреди. Но трябва да довърша с изрезките.

 

 

Докато я наблюдаваше как борави с ножиците и сортира изрязаните от вестниците истории, Лукас неволно се усмихна на идеята си. Малко интерес относно Скрейп щеше да повиши напрежението в отдела. Можеха дори да постъпят въпроси за сегашното му местонахождение и за това как се е изплъзнал след ареста, което от своя страна да задържи Лукас в разследването.

След като бе вкусил от детективската работа, той нямаше желание да се връща в патрулната кола. И искаше, доколкото е възможно, да остане в полезрението на Даниъл.

Когато му омръзна да чака, отиде в хранилището на библиотеката и извади от един рафт сноп книжа, вързани с канап. Стар случай за някой си Хюбърт Хъмфри, съдейки по заглавията. Е, Хюбърт Хъмфри можеше да върви по дяволите. Той пръсна листата по пода, където те образуваха слой, два пръста дебел.

— Какво правиш? — попита го Катрин, щом се върна при нея.

— Хюбърт Хъмфри току-що преживя нещастен случай — отговори той. — Само опитен библиотекар може да му помогне.

Тя надзърна в хранилището и го изгледа негодуващо.

— Как не те е срам?

 

 

Час по-късно, на излизане от сградата, Катрин поспря пред вратата на радиостаичката и каза:

— Знаеш ли, Рой, разговарях с един човек…

— Човекът, който е с теб ли?

— Не, не, това е просто приятел.

— Здравей, приятелю — извърна се слепецът.

— Здрасти — рече Лукас.

— Както и да е — продължи тя, — този човек твърди, че в квартала му е ставало нещо през нощта, около дванайсет часа. Имало е и полиция…

— А, да, чух. Онзи побой в бара?

— Не, друго е, слушай. Източникът ми казва, че някой трябва да пита ченгетата дали е вярно, че във връзка с изчезналите момичета са арестували някакъв скитник, когото са пуснали, а сега го издирват отново. Също — дали е вярно, че убийството на черния младеж онзи ден, за което Боби писа репортаж, е извършено по същото време и от същия скитник, който е отвлякъл децата.

— Ченгетата смятат, че някакъв си бродяга стои и зад двете престъпления? — Тонът на слепия бе скептичен.

— Така смята моят човек. Нощес са претърсвали мястото, където беше намушкан Смит, а същевременно са разпитвали съседите за сестрите Джоунс. Изглежда, са намерили и някакви улики. Може в крайна сметка да се окаже, че този Смит е бил герой, а не обикновен уличен пласьор. Имам предвид, ако се е опитал да се намеси и да ги спаси.

— Звучи доста сериозно, ако има доза истина — каза Рой.

— Така реших и аз. Репортерите ще ти бъдат благодарни.

— В такъв случай ще им предам. Благодаря, Кейт.

Слязоха долу и Лукас я изпрати до колата й на паркинга пред сградата.

— Защо никога не идваш у нас? — попита тя. — Да не би да се страхуваш от връзка?

— Нищо подобно — възрази той. — Просто с моето работно време…

— Е, сега не си на работа. Карай след мен.

— Виж, Кейт…

Но тя не приемаше възражения.

 

 

Лошото при едрите момичета, мислеше си Лукас на следващата сутрин, докато слизаше от джипа, е, че понякога са готови да поемат повече, отколкото човек е способен да им даде. Той заобиколи с накуцване оградения с лента гараж и завари Даниъл, Слоун, Хансън и Дел да гледат през отворената му врата към кофата за смет.

— Боже, какво ти се е случило? — рече Дел. — Изглеждаш като смачкан от валяк.

— Нищо ми няма, просто се преработих напоследък — махна с ръка Лукас. Той надзърна в гаража, където джапанката вече бе поставена в пликче, а един от криминалистите продължаваше да рови по-надълбоко в боклука. — Говорихте ли вече с родителите? Някое от момичетата носело ли е джапанки?

— Да, Мери — каза Даниъл. — Според госпожа Джоунс са били бели и червени, като тази тук. Купили са ги от „Кеймарт“. По-късно ще проверим дали предлагат точно такива в асортимента си.

— Какъв смисъл има? — попита Лукас. — Явно е нейната.

— Винаги има шанс да не е — намеси се Хансън. — По-важен сега е онзи кашон.

— Какво за него?

— Това, че намерихме отпечатъци. И приличат на оставени от Скрейп.

Даниъл поясни, че отпечатъците били поне дузина, все частични и нито един пълен, но когато ги сравнили с онези, взети от Скрейп, имало няколко вероятни сходства.

— Хм — почеса се зад ухото Лукас.

— Сега ще отнесем джапанката на госпожа Джоунс за опознаване — каза Даниъл, — а после Слоун ще отиде да я провери в „Кеймарт“. За теб остава онази мацка, която те е насочила към квартирата на Скрейп. Иди пак при нея и я накарай да се сети за всички места, където има вероятност да е отишъл.

— Досега може да е на половината път до Калифорния — отбеляза Хансън.

— Съмнявам се — каза Даниъл. — Когато го прибрахме, имаше четири долара в джоба си, а е избягал през нощта. По-вероятно е да се крие наблизо. В момента всяко патрулно ченге в Минесота се оглежда за стопаджии.

— Трябва да следим и влаковете — рече Лукас.

— Какво?

— Товарната гара зад университета. Миналата година говорих с охранителите, след онзи случай, когато един човек остана без крака. Според тях, бродягите все още масово се вмъквали във вагоните. Особено в онези, пътуващи за Западния бряг.

— Проверете това — обърна се Даниъл към Хансън. — Още сега. Свържете се с охраната на железниците.

— Аз имам телефона записан в бележника си — вметна Лукас.

— А ти отиди при квартирата му — нареди Даниъл на Дел. — Чукай на вратите подред, говори със съседите. Все някой трябва да е чул или видял нещо. — Онзи кимна. — Хайде сега, дим да ви няма. Марш всички.

 

 

След едно-две обаждания и малко обикаляне, Лукас откри синекосата Карън Фрейзър да стои на автобусна спирка пред сградата на фондацията. Той спря, свали прозореца и се надвеси навън.

— Качвай се, ще те откарам.

— Какво искаш? — попита тя, без да помръдне.

— Още малко помощ. Хайде, скачай, няма да те ухапя.

Карън влезе в колата и захлопна вратата.

— Е?

— Накъде си се запътила?

— Към дома. Живея в горната част на града.

— Аз също — каза Лукас. — Слушай, това е поверително. Снощи открихме кашон, в който имаше дрехи на отвлечените момичета. Майка им припадна, щом ги видя.

— О, не. — Тя притисна длан до гърдите си. — Сигурно ли е, че са техни?

— Абсолютно. Едното е носело сутиен с котенце върху него.

— О, господи. Не искам да слушам това.

— Търсих те, защото трябва да обиколя местата, където е вероятно Скрейп да се укрива. Той избяга през нощта, след като го пуснахме от участъка. Няма пари, затова проверяваме стопаджиите и товарните влакове, но по-вероятно е наблизо. На място, където е могъл да отиде по тъмно.

Тя се замисли за секунда.

— Скрейп е доста добър в криенето. Не ходи по места, посещавани от други бездомници, нито общува с тях. Не използва приюти. Също е доста интелигентен. Просто шизофренията на моменти го кара да изглежда глупав, но не е. Ако е искал да изчезне от полезрението… — Карън отново замълча за кратко. — Надали би използвал влак. Никога не съм го чувала да говори за влакове. Обикновено проси пари за автобусни билети. От друга страна, в града, северно от Юнивърсити Авеню, има много изоставени складове и постройки. Някои са изградени върху колове и можеш да се вмъкнеш под тях. Има също стари контейнери и ремаркета на фирмите за превоз. Скитниците често ги използват и ченгетата знаят местата, но все пак това е една от възможностите. Би могъл да стигне от квартирата си до тях за час или два.

— Някакви други идеи?

— Да не забравяме, че дълго време живееше под дърво. Той обича да е на открито, а покрай реката е пълно с всевъзможни дупки и пещери. Друго място е канализацията. Тунелите й пресичат стари пещери и какво ли още не. Някои от бездомниците ги познават, включително и Скрейп. Обикновено ги избягват заради газовете и миризмите, но ако е влязъл там, трудно ще го изкарате. Аз самата слизах веднъж долу и те уверявам, че можеш да минеш на една ръка разстояние от човек, без дори да го усетиш.

— Още?

— Има и други места, където ще бъде неоткриваем, ако някой случайно не го забележи да се мотае наоколо. Мазета на къщи, стари гаражи — всичко, което е закътано и има покрив. Мостовете на магистралите също се използват — бродягите лагеруват под тях на цели групи.

— Ти къде щеше да отидеш, ако беше на негово място и полицията те гонеше?

— Честно казано, не знам. Може да е на всяко от тези места.

— Хайде, напъни се малко.

Тя въздъхна.

— Щях да избера реката. Той винаги ходи край нея, освен ако не му падне нещо като тази квартира. Ако се настаниш в пещера край водата, винаги си на скрито и сигурно място, при това можеш да поддържаш и хигиена. Скрейп обича да е чист, стига да има възможност.

— А къде са въпросните пещери, през които минава канализацията?

— Покрай целия бряг. Най-добрият вариант е да се намерят хората, които сега живеят там. Питай ги, те ще знаят.

— А ако не искат да говорят с мен?

Карън погледна през страничния прозорец.

— Чувствам се ужасно, задето ти разправям тези неща.

— Но момичетата…

— Да, знам, затова изобщо говоря с теб. Но ако някой от тези хора ме види и реши, че съм доносница… това ще ми попречи на работата и дори може да ми докара проблеми. Повечето са безобидни, но има и побъркани. Сериозно побъркани. Не знам какво биха сторили, ако решат, че сътруднича на ченгетата.

— Разбирам — кимна Лукас и изчака секунда. — Ти се канеше да ме посъветваш нещо, но се разколеба.

Тя се обърна отново към него.

— Бродягите мразят да ходят в затвора. Той никак не им понася. Ако много исках да открия някого и ми трябваше информация от тях, бих ги заплашила. Сещаш се, неща от рода на „Как ще ти се понрави да прекараш няколко седмици зад решетките?“.

— Разбирам. А относно реката…

— На твое място щях да започна от Хенъпин Авеню и да се придвижвам на юг. Както вече споменах, той не е глупав. Няма да се върне в онзи участък на брега, където е бил преди.

— Много благодаря — каза Лукас. — Къде искаш да те оставя?

— Не се притеснявай — отвори вратата тя. — Ще изчакам автобуса.

 

 

Десет минути по-късно Лукас стоеше на брега на Мисисипи и съзерцаваше бавно носещите се води. Скоро си даде сметка, че идеята да започне търсенето сам е абсурдна. За подобна задача трябваха повече хора. Това и каза на Даниъл, щом се върна в участъка.

— Под всеки от мостовете има подпори и към тях водят пътеки, което означава, че там може би живеят хора, точно под пътното платно. Ако ще претърсваме, ще са нужни поне двайсет души, за два или три дни. Вероятно ще се наложи да поискаме подкрепление от Сейнт Пол…

— Ще говоря с началника — каза Даниъл. — Лошото е, че от „Стар Трибюн“ ни погнаха. Знаят, че нещо се е случило. Че сме арестували заподозрян и сме го пуснали. Допускам, че семейство Джоунс са говорили с тях, така че… сега работата ще се размирише.

— Ако предпочитате, ще започна сам… — предложи Лукас.

— Не, не. Разбирам идеята ти за реката. При железниците е друго, там охраната се ангажира с проверките, но брегът просто е прекалено голям.

— Защо не поговорите с вестника или не свикате пресконференция. Имаме добра фотография на Скрейп, публикувайте я. Колкото повече очи, толкова по-добре.

— Вероятно си прав. Ще помисля. А ти се прибери вкъщи да се наспиш. От два дни си на крак.

— Мога да издържа още известно време.

— Достатъчно е и това, което направи. Ние ще поемем нататък.

Лукас мислено се видя пак в униформа, претърсващ брега заедно с верига от свои колеги.

— Чакайте. Не искам да се отказвам. Трябва да помислим и за другата възможност — че не го е извършил Скрейп. Децата са откарани с кола, а и аз още търся оня тип Фел. Имам чувството, че…

Даниъл обаче поклащаше глава.

— Ще се справим. Това е като лов на лисици. Успеем ли веднъж да изкараме Скрейп от дупката му…

Лукас се приведе напред.

— Слушайте, шефе, ще си взема отпуск. Ще работя безплатно. Дайте ми само още един шанс да открия Фел.

Даниъл наду бузи, повдигна вежди и накрая каза:

— Добре. Но не е нужно да си взимаш отпуск. Ще те оставя още три дни. Дел продължава да работи по случая Смит. Присъедини се към него, обсъдете нещата помежду си и вижте дали твоят човек се вписва някъде в картинката. Аз също бих искал да разбера къде е и какво, по дяволите, прави.

— Изчезвам оттук — рече Лукас.

— Ей, чакай малко — викна подире му Даниъл. — Дел работи нощна смяна. Иди да поспиш. Наистина приличаш на сдъвкан и изплют.

 

 

Лукас телефонира на Дел, който вдигна на осмото позвъняване.

— Ало?

— Девънпорт се обажда. Буден ли си?

— За бога, още няма обяд. Какво искаш?

— Възложиха ни заедно да търсим, Дел. В колко часа да се срещнем?

— Ами… в шест. Не, чакай. Нека бъде седем. В участъка. И не ми звъни повече.