Джон Сандфорд
Заровени жертви (5)

5

Отведоха слисания и уплашен Скрейп в управлението, снимаха го, взеха му отпечатъци, окачиха етикетче на ножа му, а после го настаниха пред бюрото на Слоун, където последният започна да работи с него, докато Хансън сумтеше отстрани в ролята на лошия. Лукас, Даниъл и още едно-две ченгета стояха и гледаха отстрани.

Въпреки цялата си паника обаче, когато бе запитан от Слоун за момичетата, Скрейп му каза, че не разбира за какво става дума, и недоумението му изглеждаше истинско. Той не четеше вестници, не гледаше телевизия, нито слушаше радио. Щом чу подробностите, явно се разгневи, извъртя се на стола и изгледа присъстващите един подир друг, сякаш търсеше подкрепа или поне разбиране.

— Аз никога не бих направил подобно нещо — каза. — Не бих докоснал добри момичета. Питайте когото щете.

— Но харесваш момичета, нали? — наведе се Слоун към него. — Не си обратен.

— По дяволите, не. Просто си имам проблеми. — Той направи въртеливо движение с показалец край слепоочието си. — Лекарствата не ми помагат. Не съм обратен, просто… не го правя много.

— Не правиш кое?

— Сещате се. С момичетата.

— Кога ти беше за последен път?

Скрейп се облегна назад и присви очи, обмисляйки отговора.

— Имаше една жена долу край реката… — каза накрая, но замлъкна.

— Къде край реката? — попита меко Слоун. — При твоето дърво?

Другият сякаш отново се озадачи за секунда, после изпръхтя, сякаш бе чул някаква шега.

— Не тази река. В Лос Анджелис. Не беше зле, но Ти Ви Ар ме прогониха оттам.

— Това някаква телевизионна станция ли е? — намеси се Хансън.

— Каква телевизионна станция? — наклони глава Скрейп.

— Нали току-що каза, че Ти Ви Ар те прогонили оттам. Какво е Ти Ви Ар?

— Ха, че кой не знае това? — Арестуваният придоби леко снизходителен вид. — Съкращение за Тунървил Рифа. Кофти типове, човече. По-добре да не се забъркваш с тях.

Стана ясно, че той има предвид известната мексиканска банда в Ел Ей и че не е имал контакт с жена, откакто е в Мисисипи.

— Значи, си се уплашил от някакви гангстерчета? — подсмихна се Хансън. — Какъв си ти, страхливец?

— Просто не си падам по побоищата — рече, оправдавайки се, Скрейп. — Стигне ли се дотам, отстъпвам.

— Но са те чули да се караш на някого там, при твоите кашони под дървото — настоя Хансън. — По кого викаше, по момичетата ли? Там ли ги държеше?

— Не съм държал никакви момичета. Вярно е, че когато имам лош ден, може и да викна понякога. Те ми досаждат, а аз се опитвам да се сдържа, но понякога не успявам. Трябва да изпусна парата…

— Кой ти досажда, момичетата ли?

— Не познавам никакви момичета — отвърна Скрейп, сгърчвайки лице в жалостива, жълтозъба гримаса.

 

 

Разпитът се затрудняваше от болестното състояние на арестувания. Случваше се насред отговорите той да прави отклонения, изразявайки собствените си мисли, като: „Ченгетата ще ме убият“. Твърдеше, че е бил на невъзможни места — от рода на Лос Анджелис, същата сутрин и че е говорил с невъзможни хора — Майкъл Джей Фокс и Харисън Форд. Ако Слоун изтъкнеше, че това са фантазии, той само се объркваше още повече.

— Но аз тъкмо днес говорих с Харисън. Или… може би беше вчера. Той се канеше да намине с някакви приятели. Обеща, че щял да донесе бира.

— Харисън Форд, кинозвездата? — уточни Слоун.

— Същият, той ми е стар познат. Понякога ми заема пари.

Логическите несъответствия в думите му го смущаваха. На моменти се чудеше на факта, че не е в Лос Анджелис, докато друг път знаеше със сигурност, че е в Минеаполис.

Показаха му порноснимките, намерени в хралупата. Той едва успя да ги погледне.

— Не са мои. Не са мои. На някой друг са — повтаряше, отвръщайки притеснено очи.

— Намерихме ги в твоите кашони, долу край реката.

— Не е вярно — отсече Скрейп.

— Напротив, вярно е.

— Че откъде ще ги взема? Да не би да съм имал поща, че да ми ги доставят? Или пък ще харча пари за тях, когато нямам храна? Откъде ще взема тия боклуци?

После той добави нещо, което действително имаше смисъл.

— Ей, ако са били мои, нямаше ли отпечатъците ми да бъдат по тях?

— Може би — кимна Слоун.

— Разбира се, че щяха — разпери ръце Скрейп. — Ето, нямам ръкавици. Проверете и ще видите, че там няма отпечатъци. Не и от мен. Проверете.

— Да — рече Слоун. — Ще го направим.

— Е, ето ви тогава доказателството. Няма отпечатъци.

 

 

Слоун беше внимателният, онзи с меките и добри обноски, който черпеше с цигари, кафе и кока-кола. Хансън беше грубият, взискателният, скептичният. Двамата заедно, те буквално разчепкаха Скрейп, но резултатът беше все същият — той не познаваше момичетата, нямаше нищо общо със снимките и беше приятел на Харисън Форд.

Въпросите за момичетата го докарваха до гняв, той целият се тресеше и лицето му почервеняваше, но се бореше да запази самообладание и повтаряше:

— НЕ, НИКОГА НЕ СЪМ ГИ ВИЖДАЛ.

За връзката ключове обясни, че просто ги събирал.

— Намеря ли ключ, го окачвам на халката. Обичам да ги слушам нощно време. Дрънкат като камбанки. А и знае ли човек кога ще му дотрябват? Може дори да продам някой и да изкарам пари.

Това трая около два часа, след което Даниъл доведе друг полицай да продължи, а той, Слоун, Хансън, и Лукас се оттеглиха в неговия кабинет и затвориха вратата.

— Според мен не го е направил той — каза Слоун. — Но щях да съм по-сигурен, ако беше нормален. Смятате ли, че е възможно да ги е отвлякъл, а после да е забравил?

— Надали — отвърна Хансън. — Вярно, че бърка моменти, но иначе помни всичко.

Даниъл погледна към Лукас, а той сви рамене.

— Изглеждаше ми искрено объркан, когато Слоун за първи път го попита за тях. Сякаш нямаше идея за какво става дума. Не мисля, че има достатъчно ум в главата, за да се преструва така. А и остава въпросът за отпечатъците на снимките. Ще проверим ли?

— Ще стигнем и до тях — каза Даниъл. — Значи, имаме проблем. Засега не разполагаме с нищо. Арестувахме го по слух, тръгнал от човек, когото не можем да открием и който, според Девънпорт, е някакъв мошеник с измислен адрес и фалшиви кредитни карти. Не можем да задържим Скрейп дори заради ножа, защото той го държеше в собствената си стая и не е заплашвал никого с него.

— Намерили ли са още нещо в бърлогата му? — попита Лукас.

Даниъл поклати глава.

— Преди двайсет минути говорих с Лестър. Преровили са целия бряг на половин километър в двете посоки, но не са открили нищо. Нищичко.

— Значи, ще го пуснем?

— Освен ако не успеем да изкопчим улики. — Даниъл се обърна към Слоун. — Искам да го разпитваш още един час. Премини всичко отначало и ако нищо не излезе, пускай го да си върви. Аз ще назнача хора да го следят. Ако е отвлякъл децата, сам ще се прецака, и то много скоро.

— Ами ако просто избяга? — попита Хансън.

— Няма да му позволим. Тръгне ли да напуска града, с автобус или на стоп, ще го закопчаем отново. Няма да мърда никъде.

— Стигне ли до Ел Ей, все едно сме го изтървали — отбеляза Слоун.

Хансън вдигна телефона на Даниъл, набра някакъв номер, представи се и попита:

— Имате ли някакви запитвания за арести около изчезналите момичета? Аха. Не, и при нас нищо. Добре, дръж ме в течение.

После затвори и се обърна към останалите.

— Вестниците още не са разбрали, че сме го задържали. Поне засега.

— Добре — каза Даниъл, — действаме, както се разбрахме. Още един час разпит и си тръгва, но му слагаме опашка. Ще наблюдаваме и къщата. Искам да знам и кога ходи до кенефа.

— Ами аз? — попита Лукас. — Ще участвам ли в следенето?

— Не, ти засега си свободен. Иди вкъщи и се наспи. Ще се чуем по-нататък.

 

 

Лукас излезе от участъка леко потиснат. Смяташе, че е постигнал нещо със Скрейп, но засега, по думите и на Даниъл, всичко бе едно голямо нищо. Качи се в джипа с мисълта за Фел — човека, от когото бяха тръгнали подозренията за Скрейп. Щеше му се да го открие, ако ще и само да види какво ще излезе.

Ефектът на декседрина вече отминаваше, но той се чувстваше твърде превъзбуден, за да заспи. Вместо да се прибере у дома, подкара към бар „Кенис“ и потърси управителя, Кени Кац. Завари го в офиса отзад, да трака на старомодна механична сметачна машина. След като погледна значката му, онзи го покани да седне и Лукас му разказа историята за Джон Фел и бродягата на име Скрейп.

— Джон обикновено идва към шест или седем и стои около час — рече Кац. — Появи се за първи път преди три-четири седмици и от тогава е тук може би през вечер. И все пак, не бих го нарекъл редовен клиент.

— Защо?

Управителят се поколеба.

— Ами, просто не се вписва в обстановката. Поръчва по едно-две питиета, бъбри с хората, но някак не му идва естествено. Като че ли се е подготвял за урок. Разправя купища вицове, но не така, сякаш има приятели, от които ги е чул, а все едно ги е назубрил от учебник.

— Хм — замисли се Лукас и двамата се гледаха няколко секунди, преди той да попита: — А виждали ли сте скитника наоколо? Онзи с баскетболната топка?

— О, разбира се. Дори влизаше понякога тук и молеше да ползва тоалетната. Не съм го насърчавал, но ако се случеше по-рано през деня, когато няма клиенти… какво да правиш, човещина.

— Значи, не се е мяркал наскоро?

— Престана преди десетина-петнайсет дни. Похвали се, че си е намерил квартира и няма да се нуждае повече от нашата тоалетна. Дори каза „благодаря“, което ме изненада. Отвърнах „моля“ и това сякаш го зарадва.

— Допускате ли, че е отвлякъл момичетата?

— О, по дяволите. Не знам. Наистина не знам.

— Джон Фел ни наведе на неговата следа.

Кац поклати глава, при което провисналите му бузи леко се подруснаха.

— И за това не мога да помогна. Защо ще го подозира? Имам предвид, той не изглежда като човек, който ще има вземане-даване с бродяги.

— Фел е посещавал салона за масаж отсреща. Разбирам, че и момичетата са идвали понякога тук…

— Да, но не за да търсят клиенти. Те си знаят мястото. Това е прилично заведение.

— Но все пак са влизали — настоя Лукас. — Да не е било заради Фел? Въртяха ли се около него?

— Не бих казал. Но пък и човек, дето ходи по проститутки, при това редовно, не е съвсем наред, ако разбирате какво имам предвид.

— Мисля, че да — кимна Лукас.

— Ако не можеш да си намериш жена, защото си примерно грозен или сакат — друг въпрос. Трябва все някъде да се разтовариш. На Джон обаче не личи да му има нещо, освен че е дебел, но много мъже са така. Ако е повреден, е по-скоро тук, горе. — Кац се почука по слепоочието.

— Казвате, че идвал към шест-седем вечерта?

— В повечето дни. Да не планирате да се върнете пак?

— Да, ще ми се да поговоря с него. Проверяваме всяка следа, а това е една от тях.

— Има ли надежда да откриете хлапетата? — попита Кац.

— По-опитните ми колеги не смятат така — призна Лукас. — Но аз още съм твърде млад и зелен, за да се отказвам.

 

 

Той се върна обратно на улицата и се качи в колата, без да има представа какво да прави от тук нататък. Слънцето още бе високо, а жегата — силна. Накрая се прибра в апартамента, усили докрай климатика и се просна на леглото с ясното съзнание, че няма да заспи.

Около половин час умът му продължи да се лута неспокойно, търсейки някаква опора, някаква пролука, за която да се залови. По-рано, докато следваше нишката на Скрейп, бе имал усещането, че върши нещо смислено. Но сега тази нишка бе секнала и задънената улица го водеше единствено до Фел. Трябваше да има и по-добър начин да подходи към него, но колкото и да се мъчеше, такъв не му идваше наум.

Вместо това тънеше в догадки и безпомощност.

 

 

Събуди го телефонът. Както се оказваше, бе заспал, и то от дълго време, защото вече беше тъмно. Той се повдигна объркано на лакът, омотан в ризата си, и затърси опипом слушалката.

От другия край на линията се чу гласът на Слоун:

— Реших, че това може да те заинтересува. На 911 се е получило обаждане, че нашият приятел Скрейп е бил забелязан вчера вечерта да изхвърля някакъв кашон в контейнер за смет зад „Пицария Том“, в квартал Линдейл. Да ти се рови случайно из боклука?

— О, не — простена Лукас. Няколко пъти му се бе случвало да се занимава с това по време на патрули. — Искам да кажа, бих искал, но…

— Даниъл предпочита някой от работещите по случая да го направи. Знаеш, обикновено честта се пада на най-младшия.

— И кой е най-младши, ако не дойда?

— Като че ли аз — отвърна Слоун.

— Е, честито тогава — усмихна се неволно Лукас.

— Хайде стига, човече, с костюм съм и нямам време да се преоблека. Ти си вкъщи, можеш да метнеш набързо някакви стари дрехи.

— Добре, добре — склони Лукас. — Само дано не е фалшива тревога.

— Вземи си и фенерче — посъветва го Слоун. — Впрочем ти нали беше с нас снощи, когато оня тип намери блузата?

— Разбира се.

— Е, пицарията се намира само през две преки, на същата улица. Може и да излезе нещо.

— Дай ми двайсет минути — каза Лукас. — Трябва да се отбия през аптеката да си взема „Викс“^[1].

Той се преоблече в чифт изтъркани джинси, високи туристически обувки и тениска с неизличими петна под мишниците, върху която метна стара памучна риза за риболов.

Най-големият му страх не беше мръсотията, а спинът. Болестта се ширеше напоследък и според вестниците основен фактор за това, освен гей секса, бе заразяването по кръвен път чрез спринцовките, ползвани от наркоманите.

А тези спринцовки свършваха в контейнерите.

Пет минути след обаждането на Слоун вече беше в колата. Спря набързо в аптеката, откъдето си купи чифт от най-дебелите латексови ръкавици и бурканче „Викс“.

 

 

„Пицария Том“ бе западнала дупка, отличаваща се с ниските си цени, както и с тлъстите, синкави мухи. Последните се въдеха там на досадни рояци, макар и по мнение на някои да придаваха неповторим, специфичен привкус на специалитета на заведението — пицата, гарнирана със сирене и гъби.

Лукас паркира край тротоара и заобиколи към задната част на постройката, където завари Слоун, Хансън и Лестър в компанията на собственика, Джак Лейси. Четиримата стояха и гледаха контейнера, на който бе опряна метална стълба. Изпод стряхата блестеше ярък прожектор, осветявайки сцената.

— Задължен съм ти — каза Слоун при появата му.

— И още как. — Лукас приближи и направи грешката да подуши контейнера, при което едва не се задави. — Мамка му, кога са го изхвърляли за последно?

— Минават веднъж седмично — обясни Лейси. — Пада се утре, но при тая жега, нали се сещате…

— Трябва да минават по-често. Това е направо отвратително.

— Е, само през лятото.

— Разбирам, че ви е приятно да си бъбрите — намеси се Лестър, — но ни чака работа. Хайде, скачай вътре.

Лукас въздъхна, отвори бурканчето „Викс“ и намаза солидно и двете си ноздри.

— Станал е професионалист — похвали го иронично Слоун.

— Ще си съсипя дрехите — оплака се Лукас.

— Пиши ги за сметка на управлението — рече Лестър. — Аз ще одобря разхода.

— Как ли пък не.

Той се изкачи по стълбата и надникна в отвора. Вътрешността изглеждаше почти толкова зле, колкото и миришеше. Съдържанието й се състоеше основно от гранясало сирене, гниещо месо, мухлясали корички, мазни картонени кутии и мухи. Ако Лукас се бе чудил къде отиват мухите нощем, сега вече знаеше. Виждаха се още цилиндрични консервени кутии от доматен сос, както и един плъх с малки, мънистени очи, искрящи като точици под светлината на прожектора.

С приближаването му плъхът ловко изскочи, претича по ръба на контейнера и изчезна.

— Видяхте ли го, гадината? — възкликна Лестър. — Беше голям, колкото котка!

— Внимавай да не те ухапе някой — добави Хансън. — Може да имат бяс. — Той бе извадил пистолета си и се целеше подир гризача.

— Ей, да не вземеш да гръмнеш — викна Слоун. — Рикошетът…

— Напомнете ми някой път да доведа жената тук на вечеря — каза Лестър.

— Чакайте, чакайте, вътре няма плъхове — засегна се Лейси.

Щом вълнението поутихна, а Хансън прибра оръжието, Лукас изпъшка за сетен път, прехвърли крака през ръба на отвора и се спусна вътре. Масата от картонени кутии, напоени с различни флуиди, бе мека и хлъзгава, сякаш стъпваше по тиня. Стараеше се да диша през устата, макар че с натъпкания си с ароматен мехлем нос бездруго не усещаше много от ароматите.

— Пазете се — подвикна и като се наведе, започна да изхвърля сметта навън, като през цялото време внимаваше къде поставя пръстите си, боейки се от спринцовки. След около две минути, когато вече целият бе покрит с размекнато сирене и доматен сос, още един плъх хукна да се спасява, изтръгвайки нови възгласи сред публиката.

Не бе прекарал много време в ровене, когато иззад ъгъла се показа полицейска кола и спря до тях с включена сигнална лампа.

— Изключи проклетото нещо! — викна Лестър, заслонявайки очите си с ръка, и проблясващите светлини угаснаха.

— Решихме да минем да ви нагледаме — рече един от униформените вътре. — Какво става?

— Нищо, проверяваме контейнера — отвърна Лестър.

В този момент Лукас подаде глава навън и полицаят се обърна към спътника си:

— Ей, това е Девънпорт.

Другият се изкиска с думите:

— Ей, детектив, как я караш?

— Майната ти — изръмжа Лукас и продължи да изхвърля мазни кутии.

Колата си тръгна и Слоун попита:

— Как я караш наистина?

— Майната ти и на теб.

Всички се засмяха.

 

 

Вече беше изхвърлил около половината боклуци, когато попадна на кашона.

Той стоеше хоризонтално, сякаш нарочно поставен там от някого. Доста запазен, като за пренасяне на багаж или книги, с внимателно загънати краища.

— Намерих нещо — извика.

— Дай да го видим — каза Лестър.

— Момент, че е затрупан… — Той се залови да разчиства отпадъците наоколо. Картоненото дъно бе размекнато от едната страна, попаднало в рядка каша от мазнина и доматен сос. Накрая успя да подпъхне длани отдолу и да го извади. Постави го върху най-горното стъпало на стълбата, а след това и сам се измъкна от контейнера и слезе заедно с находката си на земята. В ярката светлина на прожектора кръжаха насекоми, хвърляйки пощурели сенки. Останалите четирима се скупчиха и припряно отвориха кашона.

Вътре се оказаха два чифта детски джинси, внимателно сгънати, малък сутиен и бяла блузка.

— Мамка му — измърмори Лестър.

— Мъртви са — рече Хансън. — Казвах ви, че са мъртви.

Слоун беше заровил пръсти в косата си, сякаш искаше да улови мислите си. Лейси, който пушеше цигара, се обърна встрани, пусна фаса върху асфалта и ядно го стъпка.

Лукас отнесе изпоцапания кашон до колата на Хансън и след като го остави в багажника, попита:

— Кога ще съобщим на господин Джоунс?

— Ще му се обадя от офиса, след като говоря с Даниъл — отговори Лестър.

— Искам и аз да присъствам — каза Лукас. — Но трябва първо да се почистя. Изчакайте ме.

— Не си достатъчно важен, за да те чакаме — отбеляза Хансън, — затова по-добре побързай.

Докато вървеше към колата, Лейси подвикна подире му:

— Ей, а кой ще хвърли тая мизерия обратно в контейнера?

— Аз съм разследващ полицай, а не чистач — отвърна Лукас през рамо.

 

 

Щом се прибра, се съблече чисто гол, натъпка цялото си облекло без обувките и ризата в торба за смет и я метна пред вратата. Ризата сложи в друга торба и я остави на кухненската маса. Щеше да я отнесе в пералнята и да я пусне на най-дългата програма. Влезе с обувките в банята и ги търка със сапун и гореща вода, докато не започнаха да изглеждат чисти, после ги остави на пода да съхнат. След като се изкъпа, се подсуши и облече. На излизане взе торбата край вратата и я хвърли в кофата за смет.

 

 

Кашонът стоеше на бюрото на Даниъл, поставен върху разгънат вестник. Самият той бе седнал в креслото си, а Слоун и Лестър — на двата стола за посетители. Хансън не се виждаше наоколо. Щом Лукас влезе, на лицето на Даниъл се появи развеселено изражение.

— Казаха ми, че си смърдял по-зле дори от тоя кашон.

— Не са излъгали. Съсипах си дрехи за петдесет долара, и то ако успея да спася обувките. Ще ви пратя сметката.

— Пиши вътре и обувките — рече Даниъл. — Като малък бонус.

— Говорихте ли вече с Джоунс?

— Аз му звъннах преди пет минути — обади се Слоун. — Идва насам.

— Но дрехите са техни — добави с категоричен тон Даниъл. — На момичетата.

Останаха известно време в мълчание, което бе нарушено от Лукас:

— Бих искал да знам малко повече за сигнала, подаден на 911.

Даниъл му обясни, че обаждането дошло от съсед, който не искал да се замесва. По негови думи, той излязъл вечерта да премести колата си и видял скитника с баскетболната топка да мъкне някакъв кашон. После онзи спрял, изхвърлил го в контейнера и се отдалечил, заобикаляйки пицарията. А въпросният съсед знаел, че полицията търси тип с баскетболна топка.

— Излиза, че целият свят е в течение за Скрейп.

— Целият свят не, но кварталът около Матюс Парк положително — каза Слоун. — Щом става дума за педофил, мълвата се разнася доста бързо.

— А и да не забравяме, че Скрейп по цял ден е обикалял улиците наоколо — додаде Лестър. — Всички са се сетили за кого разпитваме.

— И все пак, не ми харесва — поклати глава Лукас. — Получаваме анонимно обаждане, че Скрейп е изхвърлил дрехите, а единствената причина изобщо да се занимаваме с него са подмятанията на някакъв тип, когото не можем да открием и който вероятно е мошеник, действащ под фалшиво име. — Тук той внезапно замлъкна и погледна часовника си. Стрелките показваха осем. — По дяволите!

— Какво?

— Имах среща за седем часа. Трябва да се обадя по телефона.

— С времето ще откриеш, че в разследванията се случват какви ли не странни неща — отбеляза Лестър.

— Странни неща се случват и на улицата, но когато станат прекалено странни, е добре човек да се позамисли. Трябва ми телефон.

Той отиде до едно празно бюро във външния офис, взе от операторката номера на бар „Кенис“ и позвъни там. Свърза се с Кац и го попита дали Джон Фел вече е идвал.

— Не, не е. Тази вечер още го няма — бе отговорът.

 

 

Тъкмо затваряше слушалката, когато вратата се отвори и влезе бащата на момичетата, Джордж Джоунс, заедно с пребледняла жена, която Лукас разпозна от снимките във вестниците като съпругата му, Глория. Съпровождаше ги Хансън, който очевидно бе слязъл да ги посрещне на входа.

— Това е детектив Девънпорт — представи го Хансън. — Той е колегата, открил дрехите.

Двамата кимнаха бегло на Лукас и после всички влязоха в офиса на Даниъл. Там присъстващите полицаи се изправиха на крака, а Даниъл, след като каза няколко думи за това колко е тежък моментът, отвори кашона.

Глория Джоунс, възпълна жена с червено боядисана коса, започна да трепери и съпругът й я улови подръка. Те заедно погледнаха съдържанието. Глория се пресегна, взе сутиена, промълви „Това е този с котенцето“ и изгуби съзнание.

Щеше да падне на пода, ако Лукас не я беше подхванал навреме, за да я настани върху един стол. Тя обаче продължаваше да бъде в несвяст. Някой спомена за Бърза помощ и всички се разтичаха нанякъде, с изключение на Лукас и Джордж Джоунс.

— Линейката вече е на път — появи се след малко Даниъл. — До минута ще е тук.

— Мисля, че просто й прилоша — каза Лукас. — Вече идва на себе си.

— Не бива да рискуваме — отсече Даниъл. — Може да е сърцето й.

Тя действително отвори очи, но медиците пристигнаха да се погрижат за нея и всички останали се преместиха във външния офис.

— Това е първият сутиен на Нанси — каза Джордж Джоунс. — Има нарисувано котенце отпред.

Така и беше.

 

 

Глория Джоунс бе качена на линейка за краткото пътуване до центъра за спешна помощ и съпругът й отиде с нея. Полицаите се събраха обратно в офиса на Даниъл и той каза:

— Вече си имаме работа с двойно убийство. Някой да се съмнява в това?

Никой не се обади и той продължи:

— Натискът върху нас ще бъде огромен. Трябва да приберем отново Скрейп и да разберем кой е авторът на анонимното обаждане. Не ме интересува дали иска да бъде замесен, или не. Ще го намерим и толкова.

— Най-добре да го направим още сега — обади се Хансън. — Хората са се прибрали от работа, но още са будни.

— Трябва да заделим екип и за ареста на Скрейп — додаде Слоун.

Даниъл започна да издава заповеди и всички се раздвижиха. Хансън се върна обратно при бюрото да погледне в кашона, а Лукас, който не беше получил никакво нареждане, се обърна към шефа си:

— Ами аз какво да правя?

— А, Лукас, приятелю, ти се справи наистина добре — погледна го Даниъл. — Смятам да те задържа подръка за още няколко дни. Но имам друга задача за теб.

— Друга задача? — изненада се той. — Какво, по дяволите. Та аз съм затънал до гуша в тази.

— Знам, знам, но сега всичко се свежда до елементарно издирване. Не е… нужно ти да ни помагаш. Затова ще ти възложа нещо не по-малко важно. Убийството на Смит. Дел Капслок го пое тази сутрин, а партньорът му Сандола е в отпуск, затова не искам той да обикаля сам, докато разпитва разни гангстери.

— Убийството на Смит? Какво убийство на Смит? За какво говорим изобщо? — Лукас се чувстваше изморен, а сега вече и подразнен.

Даниъл разпери ръце, сякаш обясняваше на някой малоумен как е устроен светът.

— Животът продължава дори когато се отвличат деца. Били Смит, дребен бандит и пласьор на дрога, е бил намушкан до смърт. Открихме го сутринта, а сега трябва да е в моргата за аутопсия. Трябва да се покажем на ниво по случая, а ти си нашият човек.

— Да се покажем на ниво?

— Работата е там — намеси се Хансън, — че Били е имал високопоставени приятелчета и не се ли заемем сериозно, те ще започнат да звънят на кмета и своите членове в общинския съвет, те съответно ще се обадят на шефа на полицията, а шефът — на нас…

— А аз мразя тези неща — поде Даниъл. — Мразя да ми се обаждат. Затова, макар да знаем, че няма да хванем убиеца, освен ако някой не ни подхвърли името му, трябва да изглежда, че го търсим под дърво и камък. Да има спретнати, бели полицаи, които да обикалят, да разпитват хората и да си водят бележки. Капслок вече се е заел, но му е нужен партньор.

— Жив да не бях — отпусна ръце Лукас.

— Слушай, до вчера обикаляше с патрулката да събираш пияници по улиците — каза Даниъл. — Днес разследваш убийство. Трябва да бъдеш доволен. Дел Капслок ще вечеря в „Екс Ти Си“. Просто иди там и му се представи.

— По дяволите! — изпъшка Лукас.

— Ще го поемеш ли, или не?

Лукас прокара пръсти през косата си и обиколи с едри крачки офиса.

— Добре, ще го поема — рече накрая. — Ще го поема направо в задника. Трябваше да работя по случая с момичетата, защото затънах в него до ушите, но сега ще поема този.

— Вече събрахме екип — обади се отново Слоун. — Дик и Тим наблюдават край жилището на Скрейп, така че заедно с тях ставаме осем или десет души. Достатъчно сме за един човек.

— Нека присъствам поне на ареста — простена Лукас.

— Хайде, бъди разбрано момче — каза Даниъл. — Прескочи до „Екс Ти Си“. С нищо не можеш да помогнеш, докато го арестуваме. Ще бъдеш просто още един безполезен зяпач. Иди и поговори с Дел.

 

 

Лукас стисна зъби и се подчини.

Мъжкият клуб „Екс Ти Си“ беше бивш стриптийз клуб в една странична уличка там, където Минеаполис се прелива в Сейнт Пол. През деня изглеждаше доста окаяно — квадратна, едноетажна бетонна сграда, боядисана в лилаво, с напукан асфалтиран паркинг, върху който обикновено се пържеше на слънцето по някой и друг използван презерватив. Нощем видът му също не беше много по-приветлив. Лукас го бе посещавал няколко пъти, викан от охраната, когато някой клиент биваше заподозрян, че носи оръжие, налиташе на бой или възразяваше твърде разпалено срещу сметката за шампанско.

Но никога не бе идвал тук в цивилни дрехи и сега, докато се промъкваше по тъмната улица към входа, се чувстваше неловко, надявайки се, че никоя от миналите му, настоящи или бъдещи познати от женски пол няма да го види как влиза.

При смяната на амплоато на заведението собственикът бе махнал мигащите в червено неонови букви СТРИПТИЙЗ и ги бе заменил със зелени, гласящи КЛУБ. Като се изключи това, почти нищо не се бе променило. На първата табуретка край бара все още имаше парче черно тиксо, скриващо разрязаната изкуствена кожа, а мирисът бе на евтин препарат за почистване, примесен с още по-евтин люляков ароматизатор.

Дел беше в дъното и играеше настолен боулинг с висок, плещест мъж със зачервено от пиене лице и бяла бейзболна шапка с вирната нагоре козирка. На масата зад тях бяха наредени около дузина празни бирени бутилки. Лукас подмина подиума с трите пилона, на два от които имаше танцуващи момичета, едното от които вече беше само по прашки. Другото отлепи лъскавите звездички, които носеше вместо сутиен, подпря гърдите си с длани и ги насочи към Лукас.

— Ще ми ги залепиш ли?

Той подмина, без да се почувства възбуден.

Когато стигна боулинга, бе ред на Дел да играе и Лукас застана отстрани със скръстени ръце, надничайки през рамото му. Беше работил с него един-два пъти като примамка за наркопласьори, но без особен успех. Дел се прицели внимателно и стреля, като събори всички кегли без една.

— Мамка му — измърмори и без да се обръща, се пресегна за бирата си.

Червендалестият с шапката присви пияните си очички и каза на Лукас:

— Ти пък какво зяпаш, колежанче?

Лукас, все още вкиснат, задето го бяха отстранили от случая Джоунс, не му остана длъжен.

— Не и теб, дебелако. Имам по-добър вкус.

Онзи остави бирата си и тръгна да заобикаля Дел. Последният се изправи, видя Лукас и му препречи пътя с ръка.

— Чакай, Ърл, успокой топката. Той е полицай. Освен това е играл като хокеен защитник, вдига сто и петдесет от лежанка и обича да се бие.

— И ако продължиш да се правиш на интересен, първо ще ти сритам тлъстия задник, а после ще те вкарам зад решетките — додаде Лукас. — Тази вечер съм в кофти настроение.

Другият прочете в погледа му, че не се шегува, и се поукроти.

— Щях да те смачкам, ако не бях толкова пиян, да знаеш.

— Махай се оттук — каза Лукас. — Имам малко работа с този шут.

Ърл взе бирата си и отиде да гледа танцьорките на пилоните.

— Шут? — повдигна вежди Дел, като се ухили с жълтите си зъби под приглушената светлина.

— Не знаех дали онзи знае, че си ченге. Иначе щях да те нарека инспектор Капслок.

— Е, благодаря.

 

 

Дел беше слаб, среден на ръст мъж, с преждевременно посивяла коса и къса, акуратно поддържана брадичка. Лицето му бе обветрено, а ръцете — кафяви от слънцето. Беше облечен с джинси и вехта тениска на Боб Дилън, а на китката си носеше сребърен „Ролекс“. Щом излязоха от заведението, той поведе Лукас към возилото си — пикап „Скаут“ от 77-а година, с открита каросерия, пребоядисан на ръка в бяло.

— Предстоят ни четири разговора — каза, щом се настани в шофьорската седалка. — С приятели и роднини.

— Но защо посред нощ?

— Защото това е времето, когато са си вкъщи и можем да ги открием — отвърна Дел, докато включваше на скорост. — Те не са на чиновнически служби от девет до пет.

Намериха приятелите и роднините, но всички твърдяха, че не знаят нищо за убийството, и думите им звучаха правдоподобно. Смит просто си въртял бизнеса, който се свеждал основно до обикаляне наоколо, търсене и снабдяване на клиенти. Всички знаели, че продава крак и държи количества у себе си, така че общото мнение бе, че някой просто се е нуждаел от дрога и го е пречукал.

Един цветнокож мъж им каза сърдито:

— Тия говна са навсякъде и прецакват живота ни, а вие не правите нищо по въпроса. Абсолютно нищо.

— Какво според вас трябва да направим? — попита го Дел.

— Каквото и да е — отвърна онзи. — Арестувайте ги. Хвърлете ги в затвора. Те са глутница псета, които опропастяват целия квартал. Ако бяхме бели, щяхте веднага да се задействате.

Жена му стоеше зад него и кимаше със скръстени ръце.

 

 

Усещането да обикаля с Дел бе странно.

Като патрулен полицай Лукас, общо взето, бе приемал, че хората, с които се занимава, са врагове до доказване на противното. И действително при работата с катастрофи, пътни проверки, побоища, гонене на крадци и разбойници, викане на линейки или разпитване на пострадали униформените нямаше нужда да проявяват особена съпричастност. Бяха като войници, чиято задача не е да завързват приятелства. Понякога, когато се движеше в нощта из тъмни, подозрителни райони в кола, пълна с оръжия и оборудвана със светлини и радиостанции, наистина му се струваше, че е част от армия, напредваща през вражеска територия.

Дел, от друга страна, търсеше съдействие, изслушваше внимателно, показваше безкрайно търпение, а в отговор на недоволството на мъжа само кимна разбиращо с думите:

— Не казвайте на шефовете ми, но аз съм напълно съгласен с вас.

Успяваше да влезе под кожата на събеседниците си, но не и да получи полезна информация — може би, помисли си Лукас, защото те просто нямаха такава.

 

 

Към десет часа Дел се бе впуснал в заплетена дискусия с един свещеник, служил навремето в църквата, посещавана от Смит и неговата майка. Лукас ги остави да разговарят и се разходи надолу по тротоара до ъгъла, където бяха паркирали. Тогава видя отдясно, към същия ъгъл, да се задава млад, бял мъж със слабо телосложение и шапка, наричана от ченгетата „сводническа“ — с лента и широка периферия, от типа, излязъл от мода някъде през седемдесетте, с отмирането на диското. Изпод шапката се точеха дълги, възлести плитчици, наричани расти.

— Ранди! — повика го Лукас.

Щом го видя, онзи спря, обърна се кръгом и побягна. Лукас се спусна подире му.

Деляха ги петдесетина метра, но Ранди Уиткъм тичаше чевръсто, както е присъщо на кльощавите хора. Не беше така атлетичен като преследвача си, но не му и тежаха неговите килограми.

Докато свиваше зад ъгъла, Лукас чу Дел да вика: „Ей! Стой!“, и гонитбата започна. С всяка пряка дистанцията леко се скъсяваше, но имаше и трафик, който пречеше ту на единия, ту на другия. След пет пресечки, когато Лукас вече изоставаше само с петнайсет метра, Ранди свърна покрай една ограда и метна през нея найлоново пликче — явно да се разтовари от каквато дрога носеше у себе си, с надеждата да не го забележат.

Скоро ги деляха само няколко крачки. Чувайки стъпките зад себе си, Ранди се обърна в отчаяние и така изгуби още малко преднина. Лукас го удари между лопатките и се стовари с цялата си тежест отгоре му, като го улови с една ръка за врата.

— Ах ти, малък духач, нали ти казах да не се мяркаш в моята част на града. — Лукас блъсна веднъж лицето му в паважа и се пресегна за белезниците. — Какво хвърли в онова пликче, а? Да, видях го много добре. Кокаин ли имаше вътре? Кажи, пет години пандиз ли имаше?

— Ще те убия, копеле такова — изръмжа другият. — Ще ти отрежа шибаните топки.

Ранди Уиткъм беше двайсетгодишен пришълец от предградията на Сейнт Пол. Очевидно искрено искаше да минава за черен сводник, макар да беше толкова бял, че чак светеше в сумрака на тясната пресечка. Смяташе се не само за черен, но и за стереотипния гангстер от телевизията — включително шапката, дългите нокти за смъркане на кокаин, растите и дори акцента от гетото, който бе усвоил от MTV. Всичко това можеше да е дори комично, ако той не беше такава зла дребна гадина. Постоянно се мъчеше да кара избягали от дома девойчета да проституират за него, а ако му се опъваха или не работеха достатъчно усърдно, ги биеше до посиняване.

След като му сложи белезниците, Лукас го изправи на крака и го поведе обратно към мястото, където бе хвърлил пликчето.

— Знаеш ли какво имаше вътре, тъпанар? — каза Ранди. — Половин унция трева, ето какво. Тя ще ми докара, колко… един час арест? Браво, Девънпорт, ще ти окачат медал. Ти си истински шибан… сещаш се, оня с идиотската шапка.

— Кой?

— Детективът, дето носи шапка с две козирки.

— Затваряй си устата, боклук — каза му Лукас, без да има представа за какво говори. Но ако съдържанието на пликчето наистина бе това, то гонитбата определено не си беше струвала. Тогава му дойде наум друго.

— Изобщо не ми дреме за твоята трева. Мен ако питаш, можеш да я вземеш и да си я завреш отзад. Ще те закопчаем за убийството на Били Смит, нещастник такъв.

— Моля? Какви ги дрънкаш?

— Просто ни писна от теб — отвърна Лукас. — Имаме ножа, с който е бил намушкан, и познай чии отпечатъци ще се окажат върху него. Човече, от три години чакам този ден…

Ранди се задърпа, мъчейки се да го погледне в лицето.

— Не би направил това!

— О, ще го направя, и още как. Както и всяко второ ченге от южната част на града. Хем ще си разрешим убийството, хем ще те приберем на топло за цели осемнайсет годинки, та да не досаждаш повече.

— Но аз не съм го убил. Не съм!

— Затова пък си извършил един куп други гадости — рече Лукас. — За тях си се измъкнал, а ние ще те насадим за това. Така ще сме квит и всички ще бъдат доволни. Особено онези яки, сто и петдесет килограмови педали от затвора в Стилуотър. Те ще са във възторг от малкото ти, розово дупе.

Стигнаха до порта в телената ограда и той бутна Ранди в тъмния заден двор на някаква къща. Скоро откри пликчето върху окосената морава и го вдигна с два пръста, внимавайки да не оставя отпечатъци. Вътре действително имаше марихуана, вероятно по-малко от половин унция. Лукас го пъхна в задния джоб на Ранди.

— О, я виж ти, дрогата още била у него.

— Ти си долен мръсник.

— А ти пък си убил бедния Били Смит.

— Девънпорт, слушай, по дяволите — смени тона Ранди. — Имам нещо за теб. Сещаш ли се за убийството на Райс от миналата седмица? Знам кой го е направил.

— Райс? — Лукас бе чул, че мъж на име Роналд Райс е бил намушкан в северните квартали, извън неговата територия, но не знаеше повече подробности.

— Същият. Знам кой го очисти и имам човек, който ще го потвърди. Нямаш нищо срещу мен, освен това мизерно количество трева. Ако ме пуснеш… ако ме пуснеш да си вървя, ще ти дам името. Само между нас двамата.

— Ранди, ти отиваш в затвора. Още сега. Ако си мислиш, че…

Но другият надуши интереса му.

— Не, не, говоря ти сериозно. Имам имената и те ще свършат работа, честна дума. Не искам да се влача по пандизи, а и без това не харесвам оня тип, дето уби Райс. Той ми създава куп проблеми, затова ще ти кажа името му. А също и на оная мацка, която ще свидетелства.

Лукас спря в пресечката и се замисли. Накрая каза:

— Ако има нещо, което да мразя повече от теб, това е да ме правят на глупак. На глупак ли ме правиш, Ранди? Защото, ако е така, кълна се в Бога, ще те удуша с голи ръце и ще хвърля шибаното ти тяло в Мисисипи.

— Добре, добре — рече припряно Ранди, усетил, че се задава сделка. — Ето ти името: Делия Уайт. Живее на ъгъла на „Корнуол“ и Осемнайсета улица, в голяма, червена къща. Знаеш ли къщата?

Лукас я знаеше.

— Делия Уайт?

— Да. Убиецът на Райс й е зет и се казва Ел-Рон Паркър. Тя ще говори, защото смята, че Ел-Рон е убил и сестра й преди две години.

— А така ли е?

— Откъде, по дяволите, да знам? А и кой го е грижа?

Лукас го изгледа продължително, преди да попита:

— Как си научил тези неща?

— Продавам по малко стока на Делия и нейните приятели.

— Крак ли? — Ако въпросната жена бе наркоманка, от нея нямаше да излезе най-надеждният свидетел.

— Никакъв крак, само по малко трева.

— Мисли му, само ако ме мотаеш…

— Не те мотая, да пукна на място!

Лукас помълча няколко секунди.

— Ще се махнеш от южната част. Не ме е грижа къде ще отидеш. В другия край на града, в Сейнт Пол, където ще да е, само да не те виждам наоколо.

— Разбрано. — Ранди се извъртя настрани, протягайки му окованите си ръце. Лукас го огледа за последен път, после го дръпна под светлината на една улична лампа и отключи белезниците. Онзи потърка китките си, направи няколко крачки заднешком, после се обърна и побягна. Лукас извади бележника си и записа върху нова страница „Делия Уайт“ и „Ел-Рон Паркър“. Загради имената и прокара от тях стрелка към „Роналд Райс“.

Щом се отдалечи на благоразумно разстояние, Ранди спря и започна да крещи:

— Да го духаш! Да го духаш!

Скоро по улицата се зададе пикапът на Дел и Лукас му махна с ръка да спре. Когато погледна отново, Ранди вече беше изчезнал.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Дел, щом потеглиха отново.

— Един малък задник, от когото се мъча да се отърва.

— И отърва ли се?

— Най-вероятно не — рече Лукас. — При теб нещо ново?

— Взеха да ме сърбят топките. Вероятно гащите ми са твърде стегнати.

 

 

В единайсет приключиха с обиколката и подкараха обратно към реката, за да оставят Лукас в апартамента му. Разговорът се насочи към автомобилите и Дел призна, че сърцето му се разтуптява по-бързо всеки път, щом види „Камаро IROC-Z“.

— Вдига от нула до сто за седем секунди и струва тринайсет хилядарки да го паркирам пред къщата си.

— В университета им викахме коли за дебили — отбеляза Лукас.

— Какво?

— Точно така, за дебили. Ако се качиш на такава, трябва да започнеш и да си зализваш прическата с гел.

— Не биваше да ми го казваш. За какво ще си мечтая сега?

— Аз предпочитам „Порше“ — отвърна Лукас. — То направо ще издуха смотаното ти „Камаро“.

— Да, както и на заплатата ти за следващите десет години — отбеляза Дел, след което посочи вдясно от колата. — Смит беше убит на стотина метра оттук.

— Наистина? — смръщи вежди Лукас.

— Без майтап.

— Да отидем да видим.

— В тая тъмница? А и няма нищо за гледане. Още тогава нямаше.

— Искам само да хвърля едно око — настоя Лукас. — Колко ще ни отнеме? Не повече от минута-две.

Дел сви рамене и взе следващия десен завой. След три преки сви отново надясно, а после наляво, в тесен проход между сградите. Тук включи на дълги, така че фаровете осветиха нечий гараж и живия плет край него.

— Ето тук. Смятаме, че е бил намушкан точно пред вратата на гаража, а после захвърлен в плета отстрани.

— А боклукчиите са го намерили в шест сутринта — каза Лукас. — Съдебният медик е заключил, че е мъртъв отдавна, но заради жегата не е бил сигурен точно от колко часа.

— Именно.

— Бил е използван дълъг нож, с масивно острие.

— Защо преговаряме всичко това? — попита Дел.

— Намираме се на пет минути пеша от къщата на семейство Джоунс. Получихме анонимно обаждане, което ни насочи към…

— Оня бродяга с баскетболната топка, да. Кранк, или както там му беше името.

— Скрейп. От квартирата му взехме дълъг касапски нож.

Дел го изгледа в отразената светлина на фаровете.

— Да не искаш да кажеш, че… — Той помълча за секунда, после добави: — Мен ако питаш, тая отрепка Смит най-вероятно просто е намушкан от друга отрепка като него заради няколко дози крак.

— Възможно е — каза Лукас. — Но не ти ли се струва странно съвпадение? Имаме убит с дълъг, масивен нож, а един ненормалник, заподозрян в отвличане и убийство на деца, бива арестуван по същото време с точно такъв нож. Аз поне бих се замислил.

— Май си струва да поговорим с началствата — изпъшка Дел. — Да знаеш, че ще причиниш доста въртели в отдела с твоите теории.

Лукас извади бележника си.

— Имам домашния номер на Даниъл. Да намерим телефон и да му позвъним.

— Колкото до телефона, лесна работа. Има един в билярдната зала на две крачки оттук. Но ти ще говориш, щом си такъв смелчага.

— Да ти се намират случайно двайсет и пет цента? — попита Лукас.

 

 

— По дяволите, Девънпорт… — каза Даниъл, поемайки слушалката от жена си. — Защо изобщо ти дадох този номер? Почти полунощ е и аз понякога трябва да спя.

Лукас и Дел се намираха в билярдната зала на Лейк Стрийт, пълна с цигарен дим и квартални тарикати. Дел се бе облегнал на стената и чоплеше из устата си с клечка за зъби, слушайки разговора.

— Какво направихме с ножа, който иззехме от Скрейп? — попита Лукас.

— В шкафа с доказателствата е. Какво стана, намерихте ли се с Дел?

— Да, тук до мен е. Тъкмо той настоя да ви се обадим. — При тези думи Дел го изгледа стъписано и се плесна по челото. — Между другото, Скрейп вече е в ареста, нали?

Настъпиха няколко мига мъртва тишина.

— Не — каза накрая Даниъл. — Измъкнал се е. Духнал е нанякъде. Не знаем как — най-вероятно през страничен прозорец, но засега не сме го пипнали. Проверихме в бърлогата под дървото, няма го и там. Продължаваме да го търсим… но защо трябва да ти обяснявам всичко това посред нощ? Какво изобщо правиш?

— Измъкнал се е? — повтори невярващо Лукас. — Но нали го наблюдавахме? Нали щяхме да знаем дори когато ходи до кенефа?

— Девънпорт…

— Смит е бил убит по същото време, по което е станало и отвличането. Намушкан с касапски нож с дълго, масивно острие, при това само на четири преки от къщата на семейство Джоунс. Човек трябва да дойде на място, за да си даде сметка колко е близо. Момичетата може да са отишли да разглеждат магазините на Лейк Стрийт, там има всевъзможни стоки, които да ги привлекат. И за да стигнат до тях, е трябвало да минат точно през мястото на убийството. Няма да се учудя, ако по онзи нож има следи от кръвта на Смит.

— О, за бога… Дел там ли е? Дай го на телефона.

— Даниъл иска да се чуе с теб — обърна се Лукас, тиквайки слушалката към Капслок.

Дел я пое и слуша мълчаливо около минута, след което изрече само:

— Добре. Ще говорим пак утре.

Щом затвори, изгледа намусено Лукас.

— Благодаря, задето ме натопи, че съм настоял да се обадим.

— Няма проблем. Какво каза той?

— Каза да тръгнем из квартала и да чукаме по вратата на всяка къща, която свети.

— Супер. Най-после ще вършим нещо.

— Аз си вършех и преди. А сега ще обикаляме до два часа сутринта.

— Аз предлагам да чукаме наред, независимо дали свети, или не.

— Някой да ти е казвал да ходиш да се шибаш?

— Постоянно — отвърна Лукас. — Всеки шибан божи ден.