Джон Сандфорд
Заровени жертви (4)

4

Лукас бе изправен пред дилема. Можеше да предаде информацията на дежурния в отдел „Убийства“ или да продължи сам. Ако вече беше инспектор, щеше да я предаде и да получи някаква помощ. Но като патрулен полицай, временно изпълняващ функцията — дори не временно, а моментно, — вероятно щяха просто да му вземат сведенията и да ги поверят на хора с повече опит в разследването.

Това вече се бе случвало веднъж и той нямаше желание да го изпита отново. Размишленията му по въпроса траяха само докато стигне до колата. Даниъл нямаше как още да се е появил на работа, а понеже той бе единственият му контакт по случая, Лукас се чувстваше в правото си да продължи да работи по него, докато Даниъл не го оттегли.

Или докато не станеше три следобед, златната каляска не се превърнеше обратно в тиква и той не наденеше пак униформата.

 

 

Беше на крак вече от двайсет часа, но се чувстваше сравнително бодър и чист. Скочи в джипа и го подкара към Мисисипи, доста по-надолу по течението от мястото, където предния ден го бяха изпратили да търси децата. Побърканият, по думите на пощальона, живеел в заслон, направен от големи кашони, покрити с найлон. Бил ги натъпкал в хралупа, изрита от водата под корените на стар дъб. Вековното дърво ги удържало на място и ги скривало от погледите, а найлонът ги пазел да не се намокрят, когато вали.

Мястото било лесно за откриване, защото се намирало на двеста-триста метра северно от Лейк Стрийт, близо до голяма жълта къща, единствената в околността.

— Там има телена ограда, а в нея дупка, голяма колкото да се промъкне човек — бе казал пощальонът. — Само той се мотае там, други бродяги, освен него не съм виждал.

Слънцето вече напичаше, обещавайки поредния душен ден. Лукас подкара надолу по Уест Ривър, докато навлезе в заможен квартал от стари, добре поддържани къщи, с цветни градини и високи, сенчести дървета. Спря джипа на забранено за паркиране място недалеч от жълтата къща и постави служебна карта отпред върху таблото.

— Ей, не може да паркирате там — викна му мъж, който тъкмо излизаше да прибере сутрешния си вестник.

— Аз съм полицай — каза Лукас, като го доближи и кимна по посока на брега. — Там, от другата страна на оградата, имало бездомник, живеещ под някакво дърво.

— А, той вече си отиде — отвърна мъжът. — Общинските служби идваха и го прогониха. Преди три или четири седмици.

Проклятие.

— Къде точно е мястото? — попита Лукас. — Трябва да го погледна.

— Може да го погледнете, но там няма никой. — Мъжът излезе на тротоара, пошляпвайки със сандалите си. Имаше вид на преуспяващ адвокат, леко пълен, с изкуствен бронзов тен. Носеше фланелка и шорти, а черната му коса бе зализана назад, неволно напомняйки на Лукас за Джак Никълсън. — Ето, оттук.

Докато вървяха към оградата, той попита:

— За какво всъщност го търсите?

— Искаме да поговорим с него за едни изчезнали деца.

— За двете момичета? Той ли е човекът?

— Все още не знаем — отвърна Лукас. — Да сте забелязвали някога да се навърта около хлапета?

— Не, никога. Но пък и аз рядко го виждах. Обикновено тръгвам за работа преди осем сутринта и се прибирам чак към шест. Жена ми казваше, че излизал през дупката в мрежата по някое време преди обяд, но никога не сме виждали да се връща. Вероятно се е прибирал след свечеряване.

Мъжът спря и посочи голям, клонест дъб край брега.

— Ето, това е дървото. А дупката в оградата е на пет-десетина метра надолу по тротоара. Но ако минавате, внимавайте да не си скъсате дрехите.

Лукас записа в бележника си телефонния номер и името му: Арт Проуз.

— Ще е възможно ли да поговоря и със съпругата ви? Ще ми трябва нейното описание на скитника.

— О, разбира се. Ще й предам, че ще наминете. Казва се Алис. А аз ще си бъда у дома още половин час.

 

 

Около дървото се виждаха късове тоалетна хартия, въргалящи се кутии от храна за вкъщи, както и една бяла пластмасова вилица. От самите кашони се подаваха само краищата.

Дупката бе в долната част на оградата, където почвата бе разкаляна от стичалата се вода. Неминуемо щеше да се изцапа, но нямаше друг начин. Той свали сакото си, окачи го върху един от коловете и внимателно се промуши.

Към дървото водеше пътека, широка не повече от две педи, а брегът бе доста стръмен, така че трябваше да се държи за околните храсти, за да не падне.

Дъбът бе огромен и леко наклонен към реката, като от тази страна възлестите му корени стърчаха във въздуха. В хралупата под тях бяха натъпкани два празни кашона, образуващи нещо като картонена пещера. Над тях бе опънат дебел прозрачен найлон от типа, който използват строителите, а единият му край бе навит на руло, по подобие на улук, за да отвежда водата встрани.

Единият от кашоните, поставен хоризонтално, бе достатъчно дълъг, за да се спи в него. Другият стоеше вертикално — по-къс, но достатъчно висок, за да служи за седене. Наоколо бе заринато с всевъзможни пластмасови и хартиени отпадъци. Зелена запалка еднодневка бе закачена в един храст, очевидно изпразнена и захвърлена там. Малко встрани, досами водата, където очевидно е било мястото за ходене по нужда, полуизгнилата тоалетна хартия бе повече.

Реката, повишаваща от време на време нивото си, е почиствала тоалетната, помисли си Лукас.

И така, кашоните.

Не че имаше кой знае какво за гледане, но все пак трябваше да съобщи за тях — можеха да намерят отпечатъци или нещо друго. Той коленичи, за да надзърне вътре, и забеляза разрез и сгъвка в стената на онзи, който бе служил за легло. Също като етажерка, мина му през ума. Зачуди се за момент дали е възможно да пипне някаква зараза, ако влезе вътре, но накрая все пак застана на четири крака и пропълзя.

Дори месец след напускането на обитателя, все още долавяше мириса му. Опита да диша през устата, но и това не помогна особено. Пресегна се и дръпна отрязаното място на кашона. Зад него в пръстта бе изровена дупка, по подобие на шкаф, но сега тя бе празна.

Опипа по-надълбоко, дръпна още малко прегънатия картон и… забеляза между него и трамбованата пръст отвъд да се подават краищата на няколко листа хартия. Изтегли един от тях и в първия момент, понеже го бе уловил на обратно, дори не разбра какво е изобразено върху него.

После го обърна и промълви:

— Господи!

В ръката му имаше порнографска снимка, откъсната от зле отпечатана страница на списание. На нея бе фотографирано момиче или жена с много детински вид, отметнала глава назад и възседнала мъж, чийто пенис видимо проникваше в нея.

Лукас я остави на пода и внимателно изпълзя назад.

Отупа ръце, забелязвайки, че те леко треперят от прилива на адреналин.

— Господи! — каза отново. Ето че най-сетне бе открил нещо. Бе провел разследване, съвсем самостоятелно, и бе попаднал на важна находка. Усещането беше, все едно отборът му води срещу Уисконсин на хокей.

Той забърза обратно към дупката в оградата, промуши се през нея, откачи сакото си от кола и почти тичешком стигна къщата на семейство Проуз. Почука и домакинът му отвори, този път облечен в халат за баня.

— Трябва да използвам телефона — каза Лукас. — И да говоря с жена ви. Спешно е.

 

 

Той се обади на Даниъл в дома му.

— Девънпорт? — чу се в слушалката. — Не може ли да изчака поне докато закуся?

— Не мисля — рече Лукас. — Намерих убежището на оня бродяга. Вътре има скрити порноснимки с много млади момичета върху тях. Разбирайте, деца.

— Къде си? — попита Даниъл.

Лукас му даде адреса.

— Ще бъда при теб до петнайсет минути. Ти не пускай никого да припарва до мястото и не мърдай оттам. Разбра ли? Не мърдай оттам.

— Ясно, няма да мърдам никъде.

Всъщност той изчака началника си на предната веранда на жълтата къща, като отпиваше от чаша с портокалов сок и разговаряше с Алис Проуз. Тя се оказа слаба жена с тъмноруса коса, приличаща на гимназиална учителка, и му даде много подробно описание на скитника. Висок, не стар, но с обветрено и сбръчкано лице, с въздълга, прошарена кестенява коса и гъста брада. Носел бейзболна шапка с някаква емблема, но тя никога не го доближавала достатъчно, за да види каква точно. Ходел с раница на гърба, натъпкана с дрехи или спално бельо. Откъм дървото понякога се носел мирис на готвено, а също и на изпражнения.

— Което и беше причината хората да решат, че ще е по-добре да си намери друго място за живеене — поясни тя. — Където да има тоалетна.

Никога не била забелязвала с него друг човек, било то мъж или жена.

— Той все тупкаше една баскетболна топка, но не беше особено добър с нея. Постоянно я изтърваваше и после я гонеше.

— Говори се, че не бил просто бродяга — отбеляза Лукас, — а също и побъркан.

— Шизофреник, мен ако питате — отвърна Алис. — Някой път нощем се чуваше как крещи. Все едно се кара с някого, но си беше сам-самичък, разбирате ли? Като яростна кавга или схватка с невидим човек. Викаше, скачаше… ако го чуехте, без да го виждате, звучеше доста убедително. Ругаеше, крещеше, сякаш се случва истински бой.

— И не е водил жени или момичета?

— Не, поне аз не съм виждала.

— А да се е показвал някога с кола или бус?

— Не. Никога.

 

 

Лукас записа всичко в бележника си и щом изминаха петнайсет минути от разговора му с Даниъл, излезе отпред на тротоара да го чака.

Онзи пристигна едва след половин час, но преди него пред къщата спря кола без опознавателни знаци и от нея излязоха двама детективи от отдел „Убийства“ — Джон Малоун и Франк Лестър.

— Къде е мястото? — попита Лестър.

— Ей там — посочи Лукас. — Под корените на онова дърво.

— Ще ни трябва по-добър достъп — каза Малоун на Лестър, а после се обърна към Лукас: — Остави ли си вече отпечатъците навсякъде?

— Може и да съм оставил тук-там — призна той. — Кашоните бяха празни, само наоколо се въргаляха купища боклуци. Скитникът не е там от близо месец, по думите на съседите. Имаше нещо като… шкаф, издълбан в стената. Трябваше да вляза вътре, за да проверя дали има нещо в него.

— Надявам се да не си прецакал всички улики — измърмори Малоун.

— Хайде, стига — сопна му се Лестър. — И ти самият щеше да сториш същото. — После подхвърли на Лукас: — Добре си се справил, новобранец.

— Надявам се — отвърна той.

— И все пак, ще ни е нужен достъп — реши да смени темата Малоун. — Ще се обадя да донесат ножици за тел.

Той се обади от колата и пет минути по-късно се появи патрулка. От нея излезе униформен полицай на име Уилис, подвикна „Здрасти“ на Лукас и заобиколи да отвори багажника, откъдето извади масивна резачка за болтове. Тя имаше дръжки почти с размерите на бейзболна бухалка и обикновено се използваше за справяне със заключени катинари. Уилис се залови с нейна помощ да кълца телената мрежа и тъкмо привършваше работата си, когато Даниъл пристигна зад волана на десетгодишен жълт „Корвет“. Той кимна на Лукас и се обърна към Лестър.

— Е, какво открихте, Франк?

— Още не сме ходили долу. Тъкмо отиваме.

Уилис извади отрязаното полукръгло парче от оградата и Лукас поведе групата по склона към дървото.

— Мирише на говна — отбеляза Малоун.

— Защото са си говна — каза Лукас. — Тоалетната му е край реката.

Щом стигнаха до коренището на дъба, всички приклекнаха и Лукас посочи към импровизирания шкаф.

— Ето там е, като ниша, изровена в пръстта. Листовете бяха вътре, аз само бръкнах да ги извадя.

Даниъл коленичи, пропълзя в кашона за спане и взе страницата от списанието. След като я огледаха, Лестър обяви:

— Не е от „Плейбой“, нито от „Пентхауз“. Доста е грубичко, това на снимката е малко момиче.

— Няма цици — съгласи се Малоун, — но може и да е по-възрастна, отколкото изглежда.

— И какво от това? — рече Даниъл. — Важното е, че изглежда като дете, и целта е да възбужда хора, които искат да чукат деца.

Разглеждаха я още няколко секунди, после Даниъл попита Лестър:

— Имаш ли ръкавици?

— Да. — Той извади от джоба си чифт бели латексови ръкавици, каквито използват хирурзите.

— Дай ги на Девънпорт — каза Даниъл и се обърна към Лукас:

— Влез вътре и извади останалите листове.

Лукас надяна ръкавиците и като отгърна надолу отрязаното парче картон, измъкна снопчето страници.

— Разполагаме с твоите отпечатъци, нали? — попита го Даниъл, докато излизаше от кашона.

— Да.

— Ще трябва да ги отделим от отпечатъците, оставени от този задник. Дай да погледна.

Останалите порноснимки бяха от същия тип — млади момичета, правещи секс с по-възрастни мъже.

— Това е нашият човек — каза Даниъл на Лукас. — Трябва да разнищим историята до дъно. Искам от теб да го намериш.

— Аз застъпвам на смяна в три часа…

— Вече го уредих. Известно време ще работиш за мен. Намери ми този тип.

— Разбира се — кимна Лукас, — но все пак аз не…

— Просто помисли хубаво — прекъсна го Даниъл. — Може да провериш социалните служби или каквото ти дойде наум. Трябва ни неговото описание, всичко, което успееш да изровиш.

— Имам описанието му, но главното е, че той е бездомник. Обикаля наоколо с баскетболна топка. Съседът казва, че всеки път, когато го е виждал, той тупкал топката. За първи път чувам бродяга да прави това. Може би ще е най-добре, ако наредите на патрулните полицаи да се оглеждат…

— Ще го направим. — Даниъл се обърна към Лестър. — Ще са ни нужни повече хора тук, за да обходим брега. Ако ги е убил, може да ги е оставил наблизо. Той е познавал района, сигурно се е чувствал в безопасност тук. Ще проверим всички стари дренажни тръби, дупки, пещери… Не бива да остане и сантиметър непретърсен.

— Ами бащата на момичетата? — обади се Лукас.

— Какво за него?

— Просто ми стана любопитно дали някой го проучва по-отблизо.

— Да, имаме грижата — рече Даниъл. — Не си тормози хубавата малка главица. Разходи се из града и намери някой, който да познава бродягата. Той ни е нужен.

— Момичетата положително са мъртви — рече Лестър.

— Може и да не са — възрази Даниъл. — Имаше един, който цяла седмица беше държал жертвата си жива, вързана с верига за тоалетната.

— Де тоя късмет — измърмори Малоун. — Е, Лукас, бягай да го откриеш.

А Лестър му се ухили.

— Какво да се прави, новобранец. Животът е несправедлив.

 

 

Докато си тръгне от местопроизшествието, главата на Лукас вече леко се маеше. Денят му беше започнал преди двайсет и два часа с бурен секс, последван от вечерна смяна с патрулката, после среднощно хлопане по вратите, а сега, с настъпването на новото утро, се чувстваше мръсен, недоспал и знаеше, че Даниъл го подлага на тест.

Но въпреки всичко стресът му се нравеше.

Не му се нравеше друго — че реакциите му се забавят. Беше играл дълги години хокей и добре познаваше усещането да не се намираш във върхова форма. То неизменно водеше до лошо представяне в играта.

Имаше начини да се погрижи за това. Вместо да се насочи направо към центъра на града, се отби до апартамента си и взе бърз душ. Докато косата му съхнеше, отиде в компактната кухня и извади от чекмеджето на шкафа плоска отвертка, с чиято помощ внимателно отдели един от первазите в антрето. Зад него бе скрито кафяво шишенце с декседрин, взето от уличните пласьори. Той изтръска две таблетки в шепата си и глътна едната.

След като монтира перваза обратно на мястото му, влезе в спалнята и се преоблече в светлосиня риза, бежов спортен панталон и тъмносиньо сако. Пусна втората таблетка в джобчето на ризата — не обичаше да взема по три, защото го тласкаха твърде надалеч. Но една или две му идваха тъкмо на място. Докато се върне при джипа, вече усещаше свеж прилив на енергия.

 

 

Която бе напълно пропиляна през следващите часове. Той обиколи четири различни социални служби, без да попадне на някой, който да познава или поне да е виждал бездомник с баскетболна топка. Служителите оставяха впечатлението на хора, които вършат повечето си работа в офисите и имат малък или никакъв досег с улицата.

По-късно се върна в участъка и започна да се обажда на патрулните коли. Те всички бяха получили инструкции да се оглеждат за мъжа и двама от полицаите си спомняха, че са го виждали преди, все в района около реката, между моста на магистрала I-94 и моста „Маршал Лейк“ на юг.

— Може да е спял край железопътната линия зад Бракет Парк — каза единият, — но когато отидохме да огледаме мястото, нямаше и следа от лагеруване. Вероятно си е вдигнал чукалата.

 

 

По обяд Лукас отскочи до Хенъпин Авеню да си вземе един сандвич, но най-вече за да се отдели от колегите си и да помисли на спокойствие — нали именно това му бе заръчал Даниъл.

Беше взел със себе си папка с доклади от арести на улични бродяги. Заподозреният бе потънал толкова дълбоко, че спокойно можеше да се окаже, че е в затвора. А в този случай бе по-добре да го открие навреме и да спести на всички конфузната ситуация.

Тъкмо прелистваше без особен успех страниците в „Хенри“ — западнала закусвалня, предлагаща прилични чийзбургери, когато някой възкликна:

— Мили боже, откога пускат тук ченгета?

В смътната светлина, нахлуваща през входната врата, пред него стоеше ухилен мъж с разчорлена руса коса, пъхнал ръце в джобовете на протритите си джинси.

Лукас се изправи и двамата се здрависаха, плясвайки звучно длани.

— Идвах на вашия концерт на Седма улица. Бяхте направо върхът.

— Да, и аз те мярнах в тълпата — отвърна новодошлият. — Обичам да те гледам как танцуваш. Като мечка с двете лапи в електрическия контакт.

— Я бягай оттук! На мен ми идва отвътре…

Дейв Пърнър, една-две години по-млад от Лукас, беше вокалистът на групата „Соул Асайлъм“. Двамата се бяха срещали в рок клубовете на Хенъпин Авеню в Минеаполис, когато Лукас беше още студент.

— Е, с какво се занимаваш сега? — попита Пърнър, като се вмъкна в неговото сепаре.

— Работя по случая с изчезналите момичета. Станах нещо като детектив, поне временно.

— Да, четох за тях. — Пърнър махна на сервитьорката. — Е, отвлечени ли са, или просто са духнали нанякъде?

— По-скоро отвлечени. Някои смятат, че са паднали в реката, но според мен това са глупости.

Сервитьорката приближи и каза на Пърнър:

— Страхотна коса имаш.

— Благодаря, сам си я подстригвам — намеси се Лукас, а тя само извъртя очи.

— Донеси ми една бира „Грейн Белт“ — усмихна й се широко Пърнър. — Той плаща.

— За никакъв „Грейн Белт“ няма да плащам — махна с ръка Лукас. — Дайте му „Лайнис“.

Докато седяха и пиеха, си говореха за Принс и „Пърпъл Рейн“, за враждата на Морис Дей с Принс и за това колко секси е станала Мадона.

Пърнър разказа как Принс веднъж влязъл в клуба на Седма улица с антуража си.

— С него имаше един бодигард, колкото планина. Минаваше през хората като някакъв шибан кораб, порещ морето.

Според него музиката на Принс беше „интересна, но не точно онова, което те кефи“. Добави още, че работел по преиздаването на първия албум на „Соул Асайлъм“.

Лукас, от своя страна, сподели за хода на разследването около липсващите момичета.

— Имате ли някакви заподозрени?

— Опитвам се да открия един. — И той му описа шизофреника с баскетболната топка.

— Знаеш ли — приведе се над масата Пърнър, — има една фенка, как й беше името…

— Чия фенка?

— Наша, смотаняк такъв.

— Е, сега вече съм сигурен, че лъжеш.

— А, да, сетих се. Карън… Със синя коса. Тя е социална работничка за някаква фондация и познава всеки клошар в Минеаполис. На практика живее сред тях. — Той щракна с пръсти. — Карън, как й беше фамилията… Фостър. Или Фрейзър. Нещо такова. Със синя коса, не можеш да я сбъркаш. Идва на всеки наш концерт.

Лукас си надраска името върху листче хартия.

— Ще поговоря с нея. Засега не разполагаме с нищо друго.

— Тя ще го познава — рече уверено Пърнър. — Залагам си задника.

Щом довършиха и втората бира, той каза, че имал среща с приятели на стрелбището, и покани Лукас да дойде да пострелят.

— Не мога, човече, докато това нещо не приключи, нямам нито една свободна минута.

Скоро Пърнър стана, остави пари на масата и си тръгна, а Лукас отиде до бара да използва телефона. След няколко разговора установи, че Карън Фрейзър работи в Лутеранската социална служба.

Той взе адреса и се упъти натам.

 

 

Жената, която завари на рецепцията, му каза, че Карън е някъде вън на улицата. Щом Лукас стана по-настоятелен, тя изчезна някъде в офисите и след малко откри някой, който я уведоми, че Карън е планирала разяснителна беседа срещу културното насилие с група жени от етническата група хмонг в някакъв азиатски магазин в Сейнт Пол.

Той го откри край Юнивърсити Авеню, сред нещо като бордей от вехти бакалници и сервизи за дребни поправки, на път да се превърне в търговски квартал. Мястото някога бе представлявало аптека, после магазин за стоки втора употреба, след това бе пустяло за известно време, а сега отново се възраждаше като супермаркет, пропит с подозрителни за непривикналия нос на Лукас миризми — на влажна пръст и непознати кореноплодни растения. Фрейзър, с нейната синя коса, се намираше в центъра на групата хмонгски жени.

Лукас, който бе с половин метър по-висок от всяка една от тях, привлече известно внимание, докато си проправяше път през магазина. Той повика с пръст социалната работничка, която смръщи вежди и попита:

— Аз ли?

— От полицията съм — поясни той. — Трябва да говоря с вас по спешен въпрос.

— Нима? И какъв?

— За един бездомник в Минеаполис. Разбрах, че вие можете да ми помогнете.

— От кого?

— От Дейв Пърнър. Той ми е приятел.

— Дейв ви е приятел? — Това явно я заинтригува. Тя се извини на хмонгските дами и двамата се дръпнаха встрани край стелажите с консервирани храни.

— Търсим скитник, който обикаля наоколо с баскетболна топка — каза Лукас. — Смятаме, че може да знае нещо за двете момичета, изчезнали миналата нощ. Наистина е необходимо да го открием.

— Смятате, че той ги е отвлякъл?

— Чухме определени неща в тази насока. А също, попаднахме на леговището му…

— На западния бряг на Мисисипи, знам. Била съм там.

— Значи, го познавате?

— Да, но защо смятате, че е замесен? — попита тя.

— Първо, заради думите на един човек, който явно го подозира. А след това, докато претърсвахме около онова дърво, попаднахме на купчина порноснимки. С много млади момичета.

— О, боже! — Карън извърна лице встрани и се почеса по носа, претегляйки ситуацията. Накрая взе решение. — Добре… добре. Името му е Тери Скрейп. С-к-р-е-й-п. Роден е по тези места и все още се връща през лятото. Останалата част от годината прекарва в Калифорния, в Лос Анджелис. Шизофреник е и си мисли, че е във филмовия бизнес, че е актьор. Навсякъде му се привиждат кинозвезди. Последно като го видях, бяха Харисън Форд и Майкъл Джей Фокс.

Лукас си водеше бележки.

— Някаква история на насилие?

— Доколкото знам, не — каза Карън, — но вашите хора са го задържали един-два пъти заради наркотици. Не за пласиране, а за лична употреба. С лекарствена цел. Също така носи нож, но повечето от тях го правят.

— Случвало ли се е да ви е заплашвал?

Тя поклати глава.

— Не, макар че откача понякога. Нещо като… кошмари в будно състояние. Възможно е неволно да нарани някого, но иначе не е зъл. По-скоро подозрителен, дори параноичен. Не си взима редовно медикаментите и това му се отразява.

— Къде е сега? — попита Лукас.

— Има си квартира. Или поне имаше — не съм го виждала няколко седмици, но трябва да е там, освен ако не се е върнал в Ел Ей. Големите корпорации — „Таргет“, „Нортуест“, имат дарителски програми за подслоняване на бездомници и той получи едно от местата. Служител на „Таргет“ се занимава с намирането на стаите и разпределянето на средствата. — Карън порови в чантата си, извади старо черно тефтерче и го разлисти. — Ето го, казва се Марк Чакур. — И тя даде на Лукас адреса и номера му.

След като я разпита за още някои подробности, Лукас й благодари и отиде в задната част на магазина, за да използва телефона. Успя да хване Чакур, който тъкмо излизаше за късен обяд.

— Да, имаме човек на име Тери Скрейп. Какво е направил?

— Не знаем дали е направил нещо, но трябва да го намерим. — След още малко увъртане Лукас успя да се сдобие с координати и затвори слушалката, обмисляйки следващата си стъпка.

Изкушаваше се да действа сам, както и досега — без риск нямаше печалба. От друга страна, Даниъл вече го подозираше, че укрива сведения за собствена консумация. Може би бе крайно време да покаже малко екипен дух.

 

 

Жилището на Скрейп се намираше в Южен Минеаполис, на километър и половина западно от реката, недалеч от апартамента на самия Лукас. Това бе квартал, населяван предимно от млади хора, наскоро завършили и работещи в центъра на града. Лукас намери къщата, преброи пощенските кутии на входа, а после отиде до един уличен телефон и позвъни на Даниъл.

Вдигна друг полицай, който подвикна на Даниъл, че Лукас го търси.

— Намери ли го вече? — попита без предисловия шефът му след секунда.

— Казва се Тери Скрейп — рече Лукас, стараейки се да поддържа небрежен тон. — Настанили са го по програма за бездомници в една от онези стари къщи, преустроени в квартири за отдаване под наем. Аз стоя пред нея, но още не съм влизал вътре.

— Недей да влизаш. След малко ще дойдем. Тери Скрейп, казваш?

— Да. С-к-р-е-й-п. Трябва да имаме негова регистрация при нас. Според източника ми, бил е арестуван за притежание на марихуана… носи и нож. Страда от параноидна шизофрения, но не си взема лекарствата и на моменти откача.

Даниъл го попита за адреса и каза:

— До петнайсет минути сме при теб.

 

 

Този път петнайсетте минути бяха наистина толкова. Пристигнаха с две коли — едната шофирана от Даниъл, а другата от Слоун — инспектора, с когото Лукас бе работил предната нощ. При него се возеше и трети полицай, ветеран на име Хансън, нахлупил сива филцова шапка с периферия, каквато мъжете носеха по времето преди Джон Кенеди да промени модата.

— Какво, да не би да те достраша да влезеш сам? — подметна Слоун.

— Просто исках да споделя славата с вас — отвърна Лукас.

— Умно момче — рече Даниъл.

Бяха паркирали на една пряка от къщата и стояха между предната броня на колата на Слоун и задната на тази на Даниъл.

— Забеляза ли някакво движение? — попита Хансън.

— Не. Никой не е влизал или излизал, откакто съм тук. Той е в шести апартамент. Според човека, който ми даде адреса, се намирал на първия етаж, в задната част.

— Откъде се сдоби с информацията? — поинтересува се Даниъл.

— Записал съм всичко — отвърна Лукас. — Ще ви предоставя имената, щом се върнем в участъка. Основно от една социална работничка.

— Носеше се слух, че шибаш някаква библиотекарка в „Стар Трибюн“ — каза Хансън.

— Боже, как мразя тази дума — поклати глава Лукас.

— Тогава по-добре си смени шибаната работа, шибаняк — допълни Слоун.

— Имах предвид „библиотекарка“.

Всички се засмяха, леко нервно, подготвяйки се за влизане, при което може би дори щяха да открият сестрите Джоунс — живи или мъртви. Постояха още малко, оглеждайки улицата, докато накрая Даниъл каза:

— Е, да се размърдваме. Нямаше ли по-здрави обувки, Лукас?

— Защо?

— Може да се наложи да разбием вратата с ритник. А аз имам болки в петата. Хайде.

 

 

Приближиха по двойки по срещуположния тротоар и явно дотолкова приличаха на ченгета, че един преминаващ велосипедист дори ги зяпна смутено, както хората зяпат ченгетата. Щом се озоваха непосредствено пред къщата, пресякоха улицата и изкачиха стълбите до входа. Лукас погледна пощенската кутия за шести апартамент. Нямаше табелка с име, нито някакви писма.

Водени от Даниъл, достигнаха малко фоайе, откъдето тръгваше стълбище за втория етаж и коридор към задната част. Носеше се мирис на варено зеле или може би броколи. От двете им страни бяха вратите за апартаменти едно и две. Лукас вдигна пръст, давайки на колегите си знак да изчакат, и внимателно пристъпи напред по скърцащия дървен под. По средата на коридора, един срещу друг, се намираха апартаменти три и четири, а в дъното — пет и шест.

Той спря пред вратата и останалите също приближиха на пръсти.

— Ще чукаме или ще я разбиваме?

— Смяташ ли, че ще я отвориш с един шут? — попита Даниъл.

— Не знам — поколеба се Лукас. Някои врати се отваряха само като кихнеш, докато други се опъваха дори на метална щанга. Тази изглеждаше по-скоро от вторите — наскоро бе правен ремонт и бравата беше нова.

— Аз ще почукам — обади се Слоун.

Лукас забеляза, че е извадил пистолета си, както и Хансън. Той напълно бе забравил за своя и сега посегна към него, но после отдръпна ръка. Два пистолета бяха достатъчно. Слоун огледа тримата си колеги, после почука и викна:

— Господин Скрейп? Имате колет, господин Скрейп.

Известно време не последва нищо, после отвътре се чуха тихи стъпки. Някой приближаваше, бос или по чорапи.

— Дръпнете се назад — прошепна Лукас.

Другите застанаха зад него и щом вратата се открехна, пред него се показа Скрейп, точно такъв, какъвто му го бе описала Алис Проуз. В следващия миг той ритна вратата с всичка сила. Тя се разтвори широко и удари мъжа в лицето, изтръгвайки от него писък на болка, объркване и страх. Лукас и Хансън се хвърлиха отгоре му, при което шапката на Хансън се търкулна встрани и описа полукръг върху голия под.

Скрейп беше среден на ръст, малко под метър и осемдесет, с дълга, преждевременно посивяла брада и воднисти сини очи. Имаше много слабо телосложение и докато се бореше с ченгетата, сухожилията изпъкваха като върви на ръцете му. Обърнаха го по корем, без да обръщат внимание на виковете и тръшканията му, а Лукас извади белезниците. Докато му ги поставяше, усети странна миризма, нещо като смесица от пушек, гранясало масло и мръсотия.

Претърсиха го и намериха малко найлоново пликче, което може би някога бе съдържало трева.

— Ето го и ножа — посочи Хансън към касапския нож в кожена кания, поставен върху паянтовата маса до леглото.

Всички дишаха запъхтяно. Скрейп продължаваше да лежи с лице към пода и да скимти, докато Даниъл правеше бърза обиколка на скромната стая, напразно търсейки нещо, свързано с момичетата. Накрая поклати глава и каза:

— Да го караме в участъка.

Хансън и Слоун помогнаха на Скрейп да се изправи, а Слоун оправи ризата му и каза меко:

— Ако още ги държиш някъде, можеш да ни ги предадеш. Така ще помогнеш много на всички.

— Кого да държа? — попита Скрейп.

И Лукас запомни пълното объркване в гласа му.

 

 

Слоун продължаваше да говори на арестувания като на плашлив кон, докато двамата с Хансън го извеждаха през вратата. Даниъл стрелна Лукас с очи.

— Нямахме време за заповед за обиск. Прецених, че ситуацията е спешна. Май ще ни трябва, за да изтърбушим това място.

Репликата не прозвуча много убедително на Лукас. Той огледа почти празното помещение — легло, скрин, нощно шкафче, дървена маса и стол, които можеха да са взети от някоя благотворителна разпродажба. Върху шкафчето имаше ключодържател с няколко ключа. По средата на пода се въргаляше раница с отворен капак, натъпкана с дрехи, както и баскетболна топка. Имаше две врати, освен входната — едната, полуотворена, разкриваше празен килер. Другата водеше към малка баня с тоалетна.

— Ще може ли да пусна една вода? — обърна се той към Даниъл.

— Ако наистина се налага и ако там няма някакви кървави следи…

Лукас влезе в банята, затвори след себе си и провери аптечката на стената — в нея нямаше нищо. Край мивката откри само малко калъпче сапун, подобно на онези в хотелите, но не и крем за бръснене, нито дори зъбна паста. На полицата имаше кутийка долнокачествен конец за зъби.

Той пусна водата от казанчето и излезе. Даниъл, в отсъствието на свидетели, бе успял да провери скрина и нощното шкафче, а също да надзърне в килера и под леглото. Дрехите от раницата очевидно бяха вадени и натъпкани обратно.

— Да вземаме ножа и да вървим — каза. — Колегите ще проверят съдържанието на раницата.

Значи, не беше открил нищо.

Лукас кимна и взе ножа, както и връзката ключове. На излизане пробва да пъхне в бравата онзи от тях, който изглеждаше най-лъскав. Оказа се, че става, и той заключи вратата.

— Добре ще е да разберем откъде са останалите ключове — отбеляза Даниъл.

— Той сигурно ще ни каже — раздрънка връзката Лукас. Някои бяха стари и ръждиви, но сред тях имаше и нови. — Стига да го попитаме учтиво.