Джон Сандфорд
Заровени жертви (3)

3

Лукас прекара заедно със Слоун почти до сутринта в обикаляне из тъмните, западнали улици и хлопане по вратите. Обичайно тук трябваше да се навъртат достатъчно подозрителни елементи, за да вкарат допълнителен стрес в работата им — крак кокаинът се бе появил от пролетта и се разпространяваше като горски пожар. Но тази нощ в квартала имаше толкова много ченгета, че лошите хора се бяха преместили другаде.

— Интересно нещо се случва покрай този крак — отбеляза Слоун, докато крачеха към поредната къща в сянката на брястовете, между две улични лампи. — Сводниците изчезнаха някъде, сякаш ги уволниха. А ние си мислехме, че проститутките са техни робини. Излиза, че било малко по-сложно от това.

— Вярно, и аз не съм виждал много от тях напоследък — отвърна Лукас.

— Просто ги няма — каза Слоун. — Съкратени от работа. Докарани до просешка тояга.

— Докато работех в наркоотдела, никой не беше и чувал за пушене на крак. Всички смъркаха кокаина през носа си.

— Явно отнякъде се е появил химически гений.

— Маркетингов гений — поправи го Лукас. — Отворил е пазара към простия народ.

Слоун беше с няколко години по-възрастен от него, тих мъж, носещ евтини костюми в семпли цветове. Ако сложеше нещо по-забележимо, то бе, да речем, лъскава вратовръзка в гущерово зелен цвят, избрана от жена му. Постепенно си изграждаше репутация на специалист в разпитите заради специфичния, мек и грижовен подход, който прилагаше към заподозрените. В личния си живот бе също толкова консервативен, колкото и в облеклото — беше се оженил на осемнайсетгодишна възраст за приятелката си от гимназията. На двайсет и една вече му се бяха родили две дъщери и той сериозно се тревожеше за осигуровките и пенсионния си план. Колкото и да бяха различни двамата, Лукас го харесваше. Слоун имаше чувство за хумор, както и ясна идея какво представлява. Беше спокоен, умен и хладнокръвен.

— Чува се, че скоро щели да те повишават — каза той сега, докато приближаваха следващата редица къщи. — Ще видиш, че това е един съвсем различен свят. Ако патрулната служба е като футбола, инспекторската е като шахмата.

— Или като хокея — додаде Лукас.

Слоун го изгледа подозрително.

— Това като шега ли да го разбирам?

— Защо да е шега?

— Всеки знае, че хокеистите са почти толкова тъпи, колкото и бейзболистите.

— Аз не съм го знаел.

— Истина е — каза Слоун. — Според статистиката от колежанските спортове футболът води в класацията по интелигентност. Следват борбата, баскетболът, голфът, плуването, хокеят, бейзболът и тенисът. В реда, в който ги изброих.

— Значи, тенисът е последен?

— Аха. И не само това, ами колкото по̀ на запад отиваш, толкова по-тъпи стават спортистите. Докато стигнеш Средния запад, един тенисист вече е същински дебил. А минеш ли веднъж Скалистите планини — дори не питай. Там не са хора, а пънове.

— Пънове?

— Пънове.

— Още нещо, което не знаех — рече Лукас.

— Е, все пак си бил хокеист.

 

 

Стигнаха пред портата на телена ограда, водеща към къща с дъсчена обшивка. На верандата имаше продънено канапе, а единият от прозорците светеше.

Слоун насочи лъча на фенерчето си в страничния двор, където имаше отъпкан кръг пръст, с метален кол, забучен в средата.

— Вътре да няма зло куче?

— Може да е просто площадка за хвърляне на рингове.

Другият се изсмя.

— Тогава ти влез първи.

Лукас пристъпи до вратата, почука и отвътре моментално се разнесе неистов лай.

— Зло куче — констатира Слоун. — Звучи като някой от ония бултериери.

Мина доста време, без никой да отвори. Лукас почука по-силно и този път в задната част на къщата светна лампа. След още около минута вратата се открехна с няколко пръста, удържана от дебела верига, и отвътре надникна мъж.

— Кои сте вие?

Слоун започна да обяснява, но още насред първото изречение мъжът започна да клати глава.

— Нищо не знам, не съм виждал никакви бели момичета. — Кучето душеше крачола му и дращеше неспокойно с нокти по балатума. — Трябва да спя. Ставам сутрин в пет.

— Чу ли какво е станало с Парк Брубейкър? — попита Слоун, щом се озоваха обратно на тротоара. Брубейкър беше полицай от корейско потекло, в момента отстранен от служба и заплашен от затвор за наркотици.

— Да. Кофти работа.

— Човекът си е имал проблеми.

— И аз имам проблеми — каза Лукас. — Но не бъркам в чуждите канчета.

Стигнаха до къща на Трийсет и пето Авеню, където им отвори едър бял мъж, с брада като на Хемингуей, потно чело и възголям нос.

— Нищо не сме видели — каза. — Освен онова, което дадоха по телевизията.

— Кажи им за Джон — подхвърли една жена зад гърба му.

— Кой е Джон? — попита Лукас.

— Един познат от бар „Кенис“ — рече неохотно мъжът. — Не му знам фамилията.

— Той има заподозрян — додаде поверително жената.

Мъжът я изгледа навъсено, а Лукас настоя:

— Е, и какво за този Джон?

— Според него най-вероятно го е направил един чалнат тип, дето се мотае в квартала напоследък.

— Вие познавате ли го?

— Не. Но съм чувал Джон да го споменава.

— Освен това сме го виждали да обикаля наоколо — намеси се отново жената.

— И защо Джон смята, че той е замесен? — поинтересува се Лукас.

— Казва, че все търсел да свали някоя мацка, но не му се удавало. И че имал досие за… сексуални неща.

— Позвънил ли е в полицията?

— Нямам представа. Не познавам Джон, още по-малко пък оня, шантавия. Освен че го мяркам понякога на улицата.

— Трябва да съобщим за това — рече Слоун и се дръпна встрани да докладва по радиостанцията, докато Лукас остана да говори с мъжа и най-вече през рамото му — с жената.

— Много е важно да открием този Джон, в случай че знае нещо. Сами разбирате, момичетата може да не разполагат с много време.

В крайна сметка се сдоби с подробно описание на среден на ръст, пълен и мургав мъж, с тъмна, къдреща се над челото коса. Приличащ на италианец.

— Искате да кажете, красив? — уточни Лукас.

— Не, прекалено е дебел — поклати глава жената. — Но иначе има маслинена кожа и ходи с разкопчана риза, а под нея един от ония потници, дето ги носят италианците. И златен ланец на врата. Също така се заглежда по ония момичета, дето влизат в бара. — Тя произнесе думата „момичета“ с особено натъртване.

— Работещи момичета? — повдигна вежди Лукас. — Не знаех, че бар „Кенис“ е едно от свърталищата им.

— Не, но на отсрещната страна на улицата има салон за масажи и понякога се отбиват, когато нямат клиенти. Чак се притеснявам, като минавам оттам, да не ме вземат за някоя от тях.

— Лично аз не бих имал нищо против един масаж — рече мъжът, а после изохка, когато тя го ощипа по лакътя.

 

 

С това сведенията се изчерпваха.

— Чери и Макгуайър идват насам — каза Слоун, връщайки се при останалите.

— Защо? Нали вече научихме всичко?

— Защото смятат, че не сме научили всичко. Трябва да ги изчакаме тук, а после да продължим с обиколката.

— Глупости. По-добре да отскочим до „Кенис“.

— Преди два часа е затворил — информира ги мъжът.

— Може някой още да се навърта наоколо — предположи Лукас.

Всички свиха рамене, а Слоун повтори:

— Искат да продължим с обиколката.

 

 

Чери и Макгуайър скоро се появиха — двама ветерани, наближаващи четиресетте — и поеха разпита, а Лукас и Слоун подновиха безплодното чукане по вратите.

— Не е честно — гневеше се Лукас. — Ние попаднахме на следата, трябваше да ни оставят да я довършим.

— Свиквай — успокои го Слоун. — Казват, че отнемало около четири години да станеш професионалист. На мен ми остават още три.

— Да си ги наврат отзад тези четири години — отвърна Лукас. Той не беше казал на по-старите си колеги за момичетата от салона за масажи, които навярно познаваха Джон. Щом бяха такива специалисти, можеха да го изкопчат и сами.

Работиха още два часа, преди краят на смяната на Слоун да настъпи и да дойде време той да се прибира вкъщи при жена си.

— Не знам защо изобщо го правим — подхвърли на тръгване. — Сякаш похитителят ще се отбие при съседите, за да си признае.

— Все някой трябва да е видял нещо — каза Лукас. — Как момичетата се качват в кола или влизат в нечия къща. Не може просто да са се изпарили.

— Ако някой имаше намерение да говори, досега сам да се е обадил в полицията. Ако питаш мен, още когато намерихме блузата, трябваше да се огледаме наоколо, да закопчеем най-големия гад в квартала и да го натискаме, докато не изплюе камъчето.

— Това с блузата не се връзваше — поклати глава Лукас.

— Моля?

— Не се връзваше. Защо, по дяволите, някой ще я изхвърля от колата? Да изхвърли момичето, ако няма свидетели, разбирам. Но защо блузата? Кажи ми поне една причина.

Слоун се замисли за момент.

— Представи си, че ги е убил и е взел блузата за трофей. Телата са вече в някой контейнер за смет, а той шофира наоколо с блузата върху лицето си, души я, празни се отгоре й. По някое време му омръзва или вече не може да усети миризмата, затова я мята навън през прозореца.

— Адски извратено — ухили се Лукас. — Чак ми хареса.

 

 

Нощта бе още топла за август, а в неподвижния въздух се долавяше намек за дъжд. Слоун откара първо Лукас до дома му със своя „Додж“. Бяха се облакътили на отворените прозорци, а Лукас си мислеше колко спокоен изглежда градът. Макар че вероятно някъде в притихналото му сърце две малки момичета бяха измъчвани от изверг.

След като се разделиха, Лукас се прибра в апартамента си, отвори бутилка бира и седна на кухненската маса, загледан в папката с твърди корици, натъпкана с листа. През студентските години повечето му съквартиранти бяха програмисти, запалени по компютърните игри, и въпреки статуса си на „спортистче“ той постепенно се оказа въвлечен в техния кръг. В един момент състави модул за игра, който ги впечатли и по техни думи бе не по-лош от комерсиалните.

Така му дойде идеята и за футболна стратегия, наподобяваща аркадните игри, популярни през седемдесетте, но предназначена за компютър. Един от тях обеща да я програмира, стига Лукас да напише сценариите. Задачата се оказа по-трудна от очакваното и за да се справи подобаващо, трябваше дори да прекъсне и да вземе курс по статистика. Искаше играта да се получи реалистична.

Сега, след деня, прекаран в издирване на момичетата, това му изглеждаше като пълна глупост. Игри. Навън се случваше нещо ужасно, а той седеше тук и зяпаше тъпата папка. Опита да прелисти тренировъчните модули, но скоро се отказа. Взе си втора бира и погледна часовника. Два сутринта. Интересно дали Чери и Макгуайър бяха отишли до бар „Кенис“ и какво бяха открили там.

След като разбра, че няма да си намери място, облече едно спортно яке, качи се в джипа си и подкара към центъра. Паркира пред градската палата, където се помещаваше полицейското управление, и влезе вътре. Коридорите не бяха осветени, но гъмжаха от ченгета. Лукас спря свой познат колега на име Морган и го попита какво се случва.

— Нищо — отвърна Морган. — Няма и следа от тях. Някои отново повдигат версията за реката.

— Съмнявам се да са там. Колко души работят по случая?

— В момента? Половин дузина. Даниъл също е още тук, но циклим на едно място. Телевизионните канали пък тръгнаха да обикалят с мобилни екипи, изобщо всичко се превръща в пълен цирк.

— Чери и Макгуайър върнаха ли се вече? — попита Лукас.

— Не съм ги виждал наскоро.

Лукас отиде до отдел „Убийства“, надзърна през вратата и влезе вътре. Даниъл бе качил краката си върху бюрото и разговаряше с двама инспектори. Мина около минута, преди да му обърне внимание.

— Девънпорт? Какво има?

— Чудех се дали Чери и Макгуайър са узнали нещо покрай бар „Кенис“.

— Нищо повече от теб — поклати глава Даниъл и взе лист хартия от бюрото си. — Било е затворено, но са говорили с управителя. Казал им е, че се сеща за въпросния Джон, но не знае къде живее, нито как да се свърже с него. Просто клиент.

— Значи, са ударили на камък.

— Е, все е нещо.

— Именно — подкрепи го един от детективите. — Поне разполагаме със заподозрян.

— А ти защо още обикаляш наоколо? — обърна се Даниъл към Лукас, като игнорира репликата.

— Не можах да заспя. Мислех си, ако вие разрешите… да проуча онзи салон за масажи срещу бар „Кенис“. Освен ако Чери и Макгуайър вече не са го посетили.

— Не, не са. Защо да го правят?

— Значи, не са разбрали, че въпросният Джон се познава с девойките оттам? И че е възможно те да ни го посочат?

— Явно не. — По лицето на Даниъл пропълзя раздразнено изражение. — Ти не си ли им го споменал?

— Те ни казаха да продължаваме с обиколката. А понеже и без това нямам какво да правя…

— Ела за малко отвън. — Даниъл стана от стола си.

Щом се озоваха в коридора, той произнесе тихо през зъби:

— Нали не ти е хрумнало да укриваш информация, за да се възползваш сам от нея? При две изчезнали момичета, не е сега моментът да трупаш точки.

— По дяволите, не! — излъга Лукас. — Никога не бих постъпил така.

— Трябвало е да предадеш на Чери и Макгуайър думите на жената.

— Те не искаха да чуят. Един вид: „Да, добре, новобранец, върви да хлопаш по вратите“.

Даниъл го изгледа продължително, после каза:

— Не мога да ти платя извънредни часове. Но ако отидеш там и се окажеш прав, ще те подкрепя.

— Добре — кимна Лукас. — Още колко време ще бъдете тук?

— Не много. Търси ме само ако излезе нещо сериозно. — И той му даде служебния и домашния си телефон.

— Някакви резултати от тази вечер?

Даниъл поклати глава.

— Единствено блузата. Била е на Мери, но никой не знае как е попаднала там. Момичетата явно са минали покрай химическото чистене, една от служителките смята, че ги е забелязала. Което не е чудно, защото се намира само на пресечка от дома им. Но е било още рано, преди да изчезнат.

— Заедно ли са били?

— Така казва служителката.

— Към къщи ли са вървели?

— Не, в обратната посока.

— Някакви следи от кръв по блузата? — попита Лукас.

— Има малко петно, може да е от кръв, която някой се е опитвал да отмие. Утре сутрин ще знаем със сигурност.

— Смятате ли, че са мъртви? — бе следващият му въпрос.

— Вероятно не още. Но скоро ще бъдат.

 

 

Салонът за масажи се намираше в края на търговски пасаж, редом с видеотека, обществена пералня, кучешки фризьорски салон и санитарен магазин. Когато Лукас спря отпред, един от прозорците светеше, но червеният неонов знак „Отворено“ беше угасен.

Докато слизаше от джипа, завесата на прозореца помръдна и зад нея се мярна бледо женско лице. Той отиде до масивната входна врата и опита дръжката. Беше заключено. Почука веднъж, после втори път, по-силно, но не получи отговор.

Тогава започна да рита вратата, но внимателно, с пета, защото все още бе обут с мокасините си.

— Махай се. Затворено е — долетя глас отвътре.

Лукас ритна отново и извика:

— Полиция. Отворете.

Чу се плъзгане на резе, после вратата леко се открехна.

— Ченге ли си? — попита слаба, руса жена през поставената верига.

Лукас показа значката си.

— Търсим две изчезнали момичета. Трябва ни информация за мъж, когото познавате.

— Какъв мъж?

— Името му е Джон. Общувал е с вашите момичета в бар „Кенис“ отсреща. Това е всичко, което знам.

Вратата се отвори още сантиметър-два.

— Той ли го е направил?

— Разправял е, че познава човека, който го е направил. Та можете ли да ни помогнете?

Жената свали веригата и извика през рамо:

— Сали!

Лукас прие това като покана и пристъпи в тясна чакалня с ламинирано гише и бели, пожълтели от времето стени. До прозореца имаше две кресла с ниска дървена маса помежду им, върху която се мъдреха пепелник и настолна лампа с прогорено петно на абажура. В ъгъла бе поставен прозрачен автомат за дъвки, наполовина празен или наполовина пълен, в зависимост от гледната точка. Място, където надали някой би се заседял задълго.

Ниско, тъмнокосо момиче излезе от вътрешността, застана зад гишето и като изгледа Лукас, каза:

— Вече приключих за днес.

— Той е полицай — поясни блондинката. — Търси оня Джон, нали се сещаш… майтапчията.

— Че аз какво общо имам?

— Познаваш го по-добре от мен. Издирват го във връзка с изчезналите момичета.

Сали вдигна ръка към гърлото си.

— Той ли ги е отвлякъл?

— Не, но е споменал за човек, който може да го е направил — намеси се Лукас. — Трябва да поговорим с него.

— Виждала съм го само няколко пъти — рече Сали. — Приемала съм го… сещате се, за масаж. Той е забавен, все пуска разни шеги.

— Да ви е споменавал къде живее? Или да ви е канил у дома си? Имате ли някакъв спомен?

— Не, но се сещам друго. Последния път плати с карта. Бас държа, че пазим копие от бележката.

— Супер — щракна с пръсти Лукас. — Кой може да ми го покаже?

— Аз — каза другата. — Но след като не му знаем фамилията, не се сещам как ще…

— Чакайте да помисля — смръщи чело Сали. — Да, точно така. Беше четвърти юли. Той се шегуваше за фойерверки, докато… няма значение. Както и да е, беше вечерта на четвърти. Дон още слушаше бейзболен мач по радиото, така че не ще да е било много късно.

Блондинката заобиколи гишето, извади метална кутия и започна да рови из нея.

— Казваш, че бил забавен — обърна се Лукас към Сали. — Какво точно означава това? Да е искал нещо по-специално?

— Хей, тук правим терапевтични масажи.

— Сигурен съм, че е така. Виж, не ме интересува какви услуги предлагаш. Опитвам се да си изясня дали случайно не е бил извратен. Заради момичетата. Какво е твоето мнение?

Тя сви рамене.

— Искаше обичайна програма, с възбуждане с ръка и свършване в устата накрая. Това извратено ли е? Не знам. Сто и двайсет долара, плюс бакшиш. Не помня колко ми е оставил, но не ще да е било нещо… — Тя потърси в ума си думата. — Изключително.

— Значи, му се намират пари?

— И да му се намират, не ги е изсипал върху мен, щом не помня бакшиша.

— Имам плащане за сто и четиресет долара в петък, девет без петнайсет — обади се другата жена. — Името е Джон… някой си.

Лукас взе късчето хартия и го доближи до настолната лампа. Името върху копието от импринтера беше размазано — Джон Фел може би, — но номерът на картата се виждаше ясно. Той си го записа, после попита:

— Имате ли копирна машина?

— Не…

— Тогава ще трябва да взема бележката. Трябва ли ви информацията, за да си приберете парите?

— Вече сме ги дръпнали. Правим го още докато клиентът е в стаичката.

— Добре тогава. — Лукас разтвори бележника си. — Кажете си имената. Ще искам да видя и документи за самоличност. Колко често ви посещава този Джон?

— Но нали казахте, че… — започна протестиращо блондинката.

— Вижте, не арестувам никого. Просто ако излезе, че е замесен в случая, трябва да знам с кого съм говорил.

Оказа се, че тя се казва Луси Ландри, а името на Сали бе Доркас Райън. Джон Фел се бе отбивал поне веднъж за последните десет дни. При визитата бил весел, забавен, останал доволен от обслужването и платил в брой. Райън го видяла и в бар „Кенис“ след това и той я почерпил питие.

— Значи, сте пили заедно, а не сте си побъбрили? И той не ви е разказал нищо за себе си?

— Всъщност — отвърна Райън — неговите приказки са само майтапи. От рода на вица за свещеника и рибата Кучи син. Знае ги със стотици.

Лукас използва техния телефон, за да позвъни на Даниъл у дома.

— Дано е нещо важно — чу се от другия край на линията.

— Този човек се казва Джон Фел и разполагам с номера на кредитната му карта. Как да намеря адреса по него?

Настъпи кратко мълчание, след което Даниъл отговори:

— Аз обикновено ги давам на Хармън Андерсън и той прави нещо на компютъра.

— Значи, ще трябва да изчакам, докато дойде утре на работа?

— Не, не, ей сега ще го вдигна от леглото. Ти къде си?

— Още съм в салона за масажи — отвърна Лукас.

— Слизай долу в управлението, ще заръчам на Андерсън да те намери там.

Докато затваряше, чу Райън да разправя на Ландри:

— И тогава папата си свалил шапката, качил си краката на масата и казал: „Ама и вас, шибаняци, си ви бива“.

— Не е чак толкова смешен — отбеляза Ландри с половин усмивка.

— Не съм казвала, че е страхотен. — Райън погледна към Лукас. — Това беше вицът на Джон за рибата Кучи син.

— Жалко, изпуснах го — сви рамене той. — Някоя има ли да ми развали един долар за автомата? Искам да си купя дъвка.

 

 

Изводът, помисли си Лукас, докато шофираше към центъра на града, бе, че не знае как сам да намери адрес по кредитна карта. Това трябваше да се поправи. Той пъхна дъвката в устата си и я подъвка две минути. После я изплю през прозореца и подкара по-бързо.

Стигна преди Андерсън и трябваше да го изчака. Той се появи след двайсет и пет минути, сънен и кисел. Седна на бюрото си и включи компютъра.

— Какво ще правиш сега? — попита го Лукас, надзъртайки през рамото му.

— Ще видя кредитната му история. Цялата информация се съхранява в електронен вид, включително и някои от детайлите по картите — адреси и така нататък.

— Хитро — рече Лукас. — Аз самият мисля да си взема „Макинтош“.

— По-добре изчакай. Говори се, че до есента щели да изкарат с 512 килобайта памет, 128 просто не са достатъчни.

— И без това засега не мога да си го позволя.

— Че вие патрулните ченгета нали познавате всякакви бандити — подхвърли Андерсън. — Би трябвало да ти го намерят с отстъпка.

— Много смешно.

— Шегувам се, естествено.

Лукас намери последната реплика за леко неискрена, но реши да си премълчи. Предпочиташе да гледа и да се учи. След пет минути името и адресът се появиха на екрана.

— Това е пощенска кутия — възкликна Андерсън.

— Което не е добре. — Лукас още не беше инспектор, но разбираше поне дотолкова.

— В пощата ще имат данните на наемателя й. Но банките обикновено не приемат пощенски кутии вместо адрес. Проститутките получили ли са си парите?

— Така казват.

— Хмм. Все едно, нещо не е наред.

 

 

Пощата работеше двайсет и четири часа на денонощие, седем дни в седмицата. Входът за клиенти беше затворен, но Лукас заобиколи откъм товарната рампа и показа значката си на двама служители, заети да мятат брезентови чували в един камион. Единият от тях влезе вътре и след малко се върна с някакъв чиновник.

— Не мога да ви кажа това — заяви чиновникът. Беше дребен, пълен мъж, бледен като тесто, навярно от постоянни нощни смени. — Поверителна информация е.

— Имаме две отвлечени момичета…

— Съжалявам, но ще бъде противозаконно. Върнете се с прокурорска заповед и я предайте на началника.

— Той може в момента да ги убива.

— Правилникът гласи, че…

— Тогава ми дайте телефона на началника си.

— Няма как да го направя. Посред нощ е.

Лукас си даде сметка, че на някакво ниво събеседникът му намира за забавно да натрива носа на ченгетата. Беше напълно възможно, дори вероятно, да има закон, защитаващ самоличността на наемателите на пощенски кутии, но положително нямаше такъв срещу буденето на началника на пощата посред нощ.

— Вижте какво — каза, доближавайки лице до това на бюрократа. — По един или друг начин ще намеря каквото ми трябва. Но ако момичетата бъдат убити, ще разтръбя постъпката ви по всички вестници. Ще я окача на врата ви като умрял пор. И когато открият телата им, няма да можете да си покажете носа от къщи заради репортерите.

— Нямате право да ме заплашвате! — почервеня мъжът. — Според закона…

— Какво според закона? — пристъпи още по-близо Лукас. — Да не би вътре да пише, че сънят на началника е свещен?

— Добре, но на ваша отговорност — просъска другият, побеснял.

— Не, на ваша. Каквото и да направите от тук нататък, ще ви накарам да изглеждате като пълен задник.

— Изчакайте тук — каза другият и изчезна в сградата.

— Той наистина си е задник — обади се единият от товарачите. — Такава му е работата.

— Все едно, сега нямам време да се разправям с него — каза Лукас.

 

 

— Заповядайте на телефона — обяви чиновникът, появявайки се минута по-късно.

Лукас поговори с началника, който накрая каза:

— Добре, поради форсмажорните обстоятелства в случая ще отменя правилото за поверителност, но ще ми е нужно писмо от вашия шеф с описание на проблема. Трябва да го приложа в архива.

— Ще го имате.

— Дайте да се чуя отново с Джийн.

Десет минути по-късно Лукас си тръгна от пощата с листче в ръка. Джон Фел имаше адрес на Шеста улица в Минеаполис, само на няколко пресечки разстояние. На изток небето над Сейнт Пол вече изсветляваше.

В първата си година в полицията, както и през краткия си престой в отдел „Наркотици“, бе имал чувството, че учи нещата с главоломна скорост — за улицата, живота, смъртта, любовта, омразата, страха, глупостта, ревността, злополуките и всички останали, които водеха гражданите до контакт с ченгетата.

После темпът сякаш се бе позабавил. Той бе продължил да трупа детайли, да вижда лица, да тълкува движения, но далеч не така трескаво, както през първите десет или дванайсет месеца.

Сега, в ролята на разследващ, старото усещане се завръщаше. Издирване на адреси по картови номера от компютърни бази данни. Манипулиране на проститутки. Заплашване на бюрократи. Беше още непохватен и го знаеше. Но му беше интересно и възнамеряваше да става все по-добър.

 

 

Тепърва му предстоеше да познае и разочарованието, както разбра не след дълго.

Адресът на Шеста улица бе занемарена триетажна викторианска къща, вмирисана на мухъл и храна за микровълнова фурна. На посивялата обшивка на верандата бяха заковани шест пощенски кутии. Всички, с изключение на една, имаха табелки, но никъде не пишеше Фел, нито Джон или пък Дж.

Безименната кутия беше за пети апартамент. Лукас се изкачи по дългото, виещо се стълбище, препречено на една от площадките от велосипед, вързан с верига за перилата. Започна да хлопа по вратата на апартамента, докато една жена от съседното жилище не извика:

— Там не живее никой. Вървете си.

Той пристъпи към нейната врата и почука:

— Полиция. Отворете, ако обичате.

— Да не съм се побъркала! Какво искате?

— Търся Джон Фел — отвърна Лукас.

— Тук няма никакъв Джон Фел — бе отговорът. — Нито изобщо лице с такава фамилия.

— Имате предвид във вашия апартамент или в сградата?

— В сградата. Няма такъв човек. Махайте се или ще позвъня на 911.

— Добре, позвънете. Кажете им, че пред вратата ви има полицай на име Лукас Девънпорт. Аз също ще им се обадя по радиостанцията…

Тя го стори и три минути по-късно отвори вратата — жена на двайсет и няколко години, с разчорлена от съня коса.

— А, ти ли си бил… Виждала съм те да играеш хокей с един мой приятел, Джаред Майкъл.

— О, по дяволите, сещам се — рече Лукас. — Но не съм го виждал поне от две-три години.

— Той сега е в маркетинга на „Дженерал Милс“ — каза тя. — Работи по двайсет и два часа на ден. Да не би да търсиш онези момичета? Дори не знаех, че си станал ченге.

— Да, станах и търся мъж на име Джон Фел. — И Лукас й описа външния му вид, но тя само поклати глава.

— Всички тук са студенти. Три от апартаментите се държат от азиатци. Аз живея сама, а номер пет е празен вече от година насам. Има някаква воня, която не могат да премахнат. Казват, че предните наематели вкарали отрова в стените, защото чули да трополят плъхове. Та плъховете сигурно са измрели и гният вътре, а няма начин да ги извадят.

— Хубава история — измърмори Лукас.

— И още как. — Тя замлъкна за момент, колкото да отметне кичур коса от челото си. — Последният апартамент, номер едно, е на Боби и Вики Аренс, а Боби е рижав и висок над метър и деветдесет.

— Кой живее тук най-отдавна?

— Ами… аз и семейство Ли, от четвърти апартамент. Те са китайци и учат медицина. Много симпатична двойка.

— Е, добре — каза Лукас. — Аз най-добре да вървя. Съжалявам, че те събудих.

— Слушай, защо не влезеш? Ще направя зърнена закуска и можем да помислим заедно. И без това няма да мога повече да заспя.

— Хм — погледна часовника си той. Минаваше пет и половина, тя бе хубаво момиче, а и нямаше да му попречи да похапне. — Добре, става.

 

 

Освен зърнената закуска той получи и още известен напредък в образованието си. Жената, която се казваше Кати Дарин, му поясни, че една къща със студентски квартири е идеалното място за фалшив адрес, било то за кредитна карта или за пощенски пратки.

— Никой не знае кой влиза и излиза тук — каза тя. — Наемателите се местят постоянно. Аз самата получавам писма за хора, напуснали от години. Така че ако искаш подправен документ за самоличност например, можеш да поръчаш да ти го доставят тук. Пощата не знае какво има в пратката, а денем всички са на лекции. Разносвачът идва в десет сутринта, когато къщата е празна.

— Човекът, когото търся, е извадил кредитната си карта преди две години — рече Лукас.

— А пощенската му кутия откога е?

— Отпреди шест месеца.

— Значи, преди това трябва да си е получавал извлеченията тук, нали?

— Предполагам — кимна Лукас. — Не е използвал много картата, но все пак понякога е плащал с нея.

— Ако пощата е адресирана за пети апартамент — продължи да разсъждава Дарин, — разносвачът просто ще я пъхне в кутията, без да го е грижа повече. Там може и в момента да има писма. А ако твоят човек знае на коя дата пристигат картовите извлечения, нищо не му пречи просто да минава и да си ги взема. Никой няма да му обърне внимание.

— Въпросът е защо изобщо му трябва фалшива самоличност?

— Вероятно защото е престъпник — отвърна тя. — Или пък има политически причини.

— Политически?

— Да, нали се сещаш, някой, който е минал в нелегалност. Още от онези, от седемдесетте години.

Лукас се почеса по носа.

— Трябва да помисля за това.

— От колко време се занимаваш с разследвания?

Лукас погледна часовника си.

— От около осем чӚса.

— И са те хвърлили направо в дълбокото? — усмихна се тя.

— Ще се справя някак. Щом ти не помниш никой с външността на Фел, дали пък семейство Ли няма да се сетят? Казваш, че и те отдавна живеят тук.

— Не пречи да ги попитаме. Вече е шест сутринта, сигурно са станали.

 

 

Китайците приличаха на двойка близнаци — еднакъв ръст, еднакви прически, еднакво облекло, с единствената разлика, че жената имаше гърди. Именно тя и си спомни Фел.

— Той не трябваше взима поща — каза. — Нали не живее тук. Веднъж го питам, защо взима поща? Той отговаря, защото още носят тук, по погрешка. Но откакто го питам, вече не виждам отново.

По нейна преценка това се бе случило преди половин година. Тя добави още два детайла. Единият, че му липсвало кутрето на лявата ръка. Видяла го, докато отварял пощенската кутия. Другият, че карал черен бус.

Бяха нужни няколко минути, докато изяснят дали бусът е имал прозорци отстрани на каросерията, или не. Госпожа Ли бе категорична, че е бил без прозорци. Лукас не го каза гласно, но си помисли, който и да е отвлякъл момичетата, се е нуждаел именно от такова возило. Все пак трудно е щял да ги прекара през града в кабриолет.

Щом приключиха разговора, Дарин подхвърли на Лукас, че ако твърде много се вманиачи в откриването на Фел, може и да изпусне от поглед основната цел.

— Ти го търсиш, защото бил споменал за някакъв смахнат тип. Други хора трябва също да са виждали онзи тип, а те вероятно ще са по-лесни за откриване.

— Добра идея — съгласи се той с мисълта, че тя е не само хубава, но и умна. Вече минаваше шест и четвърт и му оставаха само осем часа, докато застъпи отново на смяна. — Благодаря за всичко. Може би ще ми дадеш телефона си, в случай че… се нуждая от още съвети.

Тя го погледна с усмивка, а после каза:

— Няма проблем.

 

 

Той се упъти към градската палата, решен да чака пред отдела по лицензиране, докато някой не се появи. Щом стигна обаче, видя през стъклената врата, че от някой от офисите се процежда светлина, и започна да чука. След малко зад стъклото се показа мъж с фланелена риза, поклати глава и му махна да си върви. Лукас му показа значката си.

— Какво? — попита онзи, все още без да отваря.

— Трябва да разбера чие е едно заведение.

Човекът не беше правилният служител, но знаеше как да работи с компютрите и скоро откри собствениците на посещавания от Фел бар „Кенис“. Стийв и Марджъри Гарднър, живеещи в Ийгън. Половин час по-късно той паркира пред дома им и се залови да хлопа по вратата, докато тя не бе отворена от раздразнения, облечен в халат Стийв Гарднър.

— Какво, по дяволите? — попита той, а Лукас отново вдигна значката.

— Търсим двете изчезнали момичета. Вие имате клиент на име Фел, който е разправял за някакъв побъркан тип…

Разговаряха в антрето на къщата, където след минута се появи и Марджъри. Никой от тях нямаше идея кой е Фел.

— Трябва да питате управителя, Кени Кац — каза Стийв. — Ние притежаваме общо шест бара и ходим в „Кенис“ само два или три пъти в седмицата, за около час. Той е по-вероятно да ви помогне.

Оказа се обаче, че са виждали самия издирван.

— А, да, той се мотае тук цяло лято. Един такъв висок и слаб, обича да дриблира с баскетболна топка. Мяркал съм го един-два пъти край реката, а също да седи на изхода за магистралата и да проси пари с една табела. Пише, че бил бездомен ветеран от войната, но не прилича на такъв. Не знам как можете да го откриете, освен ако просто обикаляте наоколо с колата…

Лукас се върна в джипа си. Освен ако просто обикаляте с колата. Патрулните полицаи като него, естествено, можеха да правят това, а вероятно и щяха да го правят, ако не измислеха нещо по-добро.

Той хвърли последен поглед към къщата на Гарднър и добави още един факт в картотеката си: това, че си намерил вероятен източник на информация, сетил си се как да го откриеш, а след това си го вдигнал по никое време от леглото… още не означава, че си мръднал и сантиметър напред. Беше му отнело около час, за да го научи.

Хрумна му нова идея: пощальонът. Той бе човекът, който систематично обикаля квартала всеки ден и…

Насочи се обратно към центъра и спря пред познатата товарна рампа на гърба на пощата. Смяната на стария бюрократ бе свършила в седем. Новият бюрократ, застъпил на негово място, не смяташе, че ще наруши някакви разпоредби, ако позволи на Лукас да говори с разносвачите, които тъкмо сортираха пратките. Той го отведе в едно странично крило и го представи на четиримата служители, обслужващи въпросния южен район на града.

Двама от тях бяха виждали побъркания.

Един знаеше и къде живее.