Джон Сандфорд
Заровени жертви (24)

24

Дел се обади на Даръл Хансън, от когото узна, че семейството няма роднини в Уакония. Търсенето в интернет показа два мотела в градчето, единия принадлежащ към веригата „Америкин“, а другия, в западния му край — по-скоро семеен, наречен „Уейдълс Ин“. Той разпечата сателитни карти на местоположението им.

Лукас се върна с подписаната заповед и я връчи на екипа за обиск, с инструкция да не започват преди два часӚ следобед.

— Ако случайно е у дома, бъдете внимателни. Той вече е застрелял един полицай и няма какво да губи, ако застреля още един. Обадете ми се, щом влезете, а също и ако откриете нещо важно.

Ръководителят на екипа, на име Джонстън, попита дали да не уведомят полицейското управление за действията си.

— По-добре изчакайте, докато се озовете на място — каза Лукас. — Нямам нищо против колегите, но искам да остане поверително колкото се може по-дълго. Ако изтече информация и медиите я докопат… И без това не знаем със сигурност къде се намира Хансън, а най-лошият вариант ще бъде да побегне. Не го ли хванем в Уакония, до довечера може да е навсякъде, от Мисури до канадската граница.

В един без петнайсет потеглиха с две коли от паркинга на Бюрото за криминални разследвания — Лукас и Дел в джипа на Лукас, докато останалите двама се качиха в кадилака на Шрейк.

Навън бе душно и горещо, без следа от облаци по небето. Такова време обикновено предвещаваше буря, но синоптиците не я предвиждаха поне за следващите два дни.

— Страхотен ден за арести — рече Дел, докато се насочваха на юг по магистралата.

— Само като си помисля, че допреди четири дни си правех такива майтапи с Марси — отвърна мрачно Лукас.

 

 

Първата им цел беше „Америкин“. На тръгване Лукас бе погледнал картите, разпечатани от Дел. Уакония бе населено място с няколко хиляди жители, разположено край езеро с площ тринайсет квадратни километра. Намираше се на около час път от западните предградия на Сейнт Пол, с които го свързваше щатска магистрала номер 5.

Макар вероятно да бе основана като фермерско градче, сега, съдейки по сателитните изображения, Уакония бързо се разрастваше с ново строителство, превръщайки се в поредната „спалня“ за хората, работещи в Минеаполис и Сейнт Пол. Едно от предимствата й бе, че се намираше на двайсетина минути разстояние от най-престижните жилищни имоти в Минесота, разположени около езерото Минетонка.

Не разговаряха много по време на пътя. Лукас бе потънал в мисли за Марси Шерил, връщайки се отново и отново към образа на мъртвото й тяло, проснато на пода в къщата на семейство Баркър. Дел понечи да отвори дума за това как точно ще влязат в мотела и дали не трябва да се свържат с местния шерифски офис, но скоро също прихвана неговото настроение и млъкна.

Подминаха гъсто застроените райони южно от Минетонка и навлязоха в отбивката, водеща към Уакония. Покрай тях се заредиха търговски мол, банка, бензиностанция, автосервиз, болница, а след това, от дясната страна, се показа и „Америкин“.

Лукас се обади на Джонстън, ръководителя на екипа за обиск.

— Докъде стигнахте?

— Тъкмо звъним на вратата, но няма никой. До две минути ще сме вътре.

— Добре. Обади се, ако откриете нещо.

 

 

Те влязоха в паркинга, а Дженкинс и Шрейк ги последваха със своята кола.

— Има бял бус — посочи Дел.

— Да, видях го — отвърна Лукас. Бусът беше полускрит зад други возила и те минаха бавно покрай него.

— Изглежда твърде нов — каза Дел.

— И номерът не съвпада — додаде Лукас, сравнявайки го с този от разпечатката на Санди.

— Дали пък не си е тръгнал?

— Има и още един мотел, в който може да е отседнал. Но във всички случаи си струва да проверим дали не е бил тук.

Паркираха двете коли недалеч от входа и Лукас тръгна нататък, но останалите му препречиха пътя.

— Преди да влезем, трябва да поговорим — каза Шрейк.

— За какво? — намръщи се Лукас.

— Шрейк, Дел и аз се боим, че ще гръмнеш този тип — обади се Дженкинс. — И тогава всички ще загазим. Искаме да сме сигурни, че няма да завлечеш трима добри приятели в калта, само и само за да си отмъстиш.

Лукас усети пристъп на гняв и се обърна към Дел.

— И ти ли участваш в това?

— Да, а също и други хора. Всички, които те познават, са притеснени. Включително и семейството ти.

— Наговорили сте се зад гърба ми? — рече още по-ядосано Лукас.

— Аха — кимна Шрейк. — Именно. Не искахме да те засягаме, ако не се наложи. Но явно се налага, защото цялата работа намирисва. Действаме тихомълком, а и онези странни инструкции, които даде на екипа за обиск…

— И какво ще правите? Ще ми отнемете оръжието?

— Може и дотам да стигнем, ако се наложи.

— Смяташ ли, че ще успеете? — Лукас отстъпи крачка назад. Както Дженкинс, така и Шрейк бяха едри, корави мъже, обучени в употребата на физическа сила.

— Тримата заедно, да.

— Не ни е притрябвало шибаното ти оръжие — каза сухо Дел. — Искаме само да обещаеш, че няма да ни вкараш в беля, за да убиеш Хансън. Ти не си палач, а ние не искаме да ставаме свидетели на екзекуция.

Лукас ги изгледа подред и поклати глава.

— Нямате идея какво ми причинявате.

— Мисля, че имаме — настоя Дел. — Наблюдаваме те от дни наред. Говорим помежду си. И не виждаме друг изход.

— Просто ни дай дума — намеси се Дженкинс. — Никакви екзекуции, никакви нагласени постановки. Влизаме и действаме по правилата, а нататък да става каквото ще.

Лукас дишаше тежко, разкъсван от противоречиви емоции. Имаше едва неколцина близки приятели и тези трима мъже бяха сред тях. Възприемаше ставащото като предателство, макар тихият глас в дъното на съзнанието да му диктуваше, че подбудите им са искрени.

— Майната ви — процеди.

— Дори това ли не можеш да направиш? — попита Шрейк.

— Ще вляза и сам, ако се наложи. Как ще ме спрете?

— Ще те прецакаме, ето как — рече Дженкинс. — Номерът на местния шериф е запаметен в телефона ми. Ще звънна и ще го повикам заедно с хората му. А щом попиташ на рецепцията за стаята на Хансън, ще им кажа да не ти съдействат.

— Копелета такива — каза Лукас, но изведнъж се почувства неуверен и притиснат в ъгъла.

— Виж, ние ти имаме доверие — изрече много тихо Дел. — Дай ни думата си, че не сме тръгнали на саморазправа, и ние ще я приемем.

Бяха събрани на плътна групичка пред входа и Лукас усети, че всеки миг ще се разтрепери от яд и безпомощност. Но гласът в съзнанието му бе настойчив: тези трима бяха сериозни, желаеха му доброто, бяха негови приятели.

— Добре — кимна накрая. — Играем по правилата.

— Това е достатъчно — отвърна Шрейк и двамата с Дженкинс отстъпиха встрани, за да го пропуснат към фоайето на мотела.

 

 

На рецепцията седеше жена на средна възраст, с внимателно фризирана златиста коса и приятен акцент. Сините й очи се разшириха, щом видя служебната карта на Лукас.

— Търсим човек на име Роджър Хансън. Вероятно е пристигнал в града вчера. Набит, тъмнокос, може би с гъста черна брада. Кара бял бус „Шевролет“.

— Не ми звучи като някой от нашите гости, но нека проверя.

Докато тя отваряше менюто на компютъра, телефонът на Лукас иззвъня и той отстъпи встрани да приеме обаждането.

— Човече, няма да повярваш — чу се отсреща гласът на Джонстън от екипа за обиск. — Във фризера има труп на мъж. Още не разполагаме с идентификация, но…

— С бяла коса, едър, седемдесет и нещо годишен? — прекъсна го Лукас.

— Същият. Знаеш ли кой е?

— Вероятно неговият чичо, Брайън Хансън. Бивш инспектор от градската полиция. В отдел „Убийства“ трябва да има едно-две по-възрастни ченгета, които ще го разпознаят. Както и предишният началник, Куентин Даниъл. Той е работил с него. Сега е пенсионер, така че сигурно ще дойде, ако го повикате. Мога да ти дам телефона му. Нещо друго?

— Купища детска порнография. Това е нашият човек, сто на сто. Но ти май се досещаше, нали?

— Да, и може би сме на път да го пипнем. — Лукас погледна към Дженкинс, който поклати отрицателно глава. — А може би не. Ще поддържаме връзка. Обади се, ако намерите нещо, което да ни е от полза. Не пускайте медиите наблизо и не говорете с никого. Още имаме шанс да го сварим неподготвен.

— Ясно.

Лукас затвори и доближи до рецепцията.

— Нямат клиент на име Хансън и тя не помни да е виждала човек с неговото описание — каза Дженкинс. — Бусът също липсва. Но ни остава другият мотел, в края на града. Той е и по-евтин.

— Да вървим — махна с ръка Лукас и се обърна към русокосата жена. — Моля засега да запазите в тайна, че сме били тук. Така ще помогнете на издирването.

— Няма да кажа на никого — промълви плахо тя.

— Може да говорите колкото искате, но след като го хванем — добави Шрейк. — Той е много опасен мъж.

 

 

— От екипа ли се обадиха? — попита той Лукас, след като излязоха на паркинга.

— Да. Намерили са труп във фризера на Хансън. Съдейки по описанието, почти със сигурност е на чичо му, Брайън Хансън. Така че вече има две убити ченгета на сметката си. А към тях тепърва може да се добави и Тод Баркър.

— Както и още бог знае колко мъртви момичета — каза Дел.

— Тогава да вървим да го хванем — заключи Дженкинс.

Щом се качиха отново в джипа, Лукас каза на Дел:

— Ще трябва да седнем и да обсъдим това. След всичко, през което сме минали заедно, мислех, че ми имаш повече доверие…

— Имам ти доверие, за бога. Бих ти поверил живота си. И дори съм го правил. Не бяхме сигурни дали имаш достатъчно ум в главата, за да управляваш своя живот, това е всичко.

— Доста съм ти ядосан, да знаеш.

— Стискай зъби, ще ти мине.

 

 

„Уейдълс Ин“ беше по-стара едноетажна сграда с мръснобяла обшивка, построена под формата на буквата L. По дългата й страна бяха разположени петнайсет или двайсет стаи, всяка с врата и един прозорец, гледащ към чакълестия паркинг. Фоайето и рецепцията се намираха в късата част, наподобяваща ранчо, където вероятно живееха собствениците. Отзад нямаше нищо, освен обработваеми полета, а на отсрещната страна на шосето стоеше самотна бакалница, явно също семейна.

Още щом доближиха, Дел каза:

— Това е неговият бус.

Бусът беше бял и поочукан, спрян приблизително по средата на паркинга. Докато преминаваха, Лукас свери регистрационната табела.

— Да, той е.

Продължиха, без да намаляват скоростта, следвани от Шрейк. Половин километър по-надолу направиха обратен завой и на връщане спряха зад късата част на постройката, където нямаше видимост откъм прозорците на стаите.

Слязоха от колите и Лукас и Дел влязоха в сумрачното фоайе, докато Дженкинс и Шрейк останаха отвън да държат под око паркинга.

 

 

Зад бюрото на тясната като килер рецепция седеше възрастна жена, слаба и загоряла до кафяво от слънцето. Тя пушеше цигара и се взираше в компютърния екран. Щом ги видя, се изправи от мястото си.

— Ние сме от Бюрото за криминални разследвания — каза Лукас, като се легитимира. — Търсим човек на име Роджър Хансън. Набит и тъмнокос, собственик на белия бус, който е паркиран отвън. Трябва ни номерът на стаята му, а също и ключ за нея.

— Не му знам името, но е в стая петнайсет — отвърна жената с дрезгав, наподобяващ грачене глас на закоравяла пушачка. — Ключът е тук някъде.

Тя порови в едно чекмедже и му го подаде.

— Ще ви помоля да останете вътре — заръча й Лукас, докато го вземаше. — Заключете вратата след нас. Ние ще ви уведомим, когато е безопасно да излезете.

— Да не е някой престъпник? — попита тя.

— Убиец е — каза Дел.

 

 

Те се присъединиха към останалите двама отвън и чуха възрастната жена да щраква бравата подире им.

— Добре — каза Лукас. — Как ще действаме?

— Аз отидох да огледам една от стаите — обади се Шрейк. — Вратите са метални, пожароустойчиви. Няма да можем да влезем с ритник.

— Имам ключ, макар че така ще стане малко по-бавно.

— Тогава ти ще отвориш с него — предложи Дженкинс, — а аз ще ритна вратата, в случай че е поставена веригата. После отскачаме назад, а Шрейк и Дел ще стоят с извадени пистолети, за да могат да стрелят, ако се наложи.

— Става — кимна Лукас. — Да го направим.

Дел и Шрейк извадиха оръжията си и всички тръгнаха по бетонирания тротоар покрай стената на мотела. На половината път до номер петнайсет Дженкинс прошепна:

— Задава се товарен камион. Ако вкараш ключа точно докато минава…

 

 

Лукас забеляза приближаващата тежка машина, придвижи се бързо до вратата и коленичи пред нея. Щом грохотът се усили, пъхна ключа в ключалката, завъртя го и натисна леко напред. Вратата се открехна, а после, точно когато камионът преминаваше, кимна на Дженкинс:

— Сега!

Другият ритна вратата, като почти я откърти от пантите — верига нямаше. Дел и Шрейк се втурнаха в стаята с насочени пистолети, прекосиха я и стигнаха до банята.

— Чисто е — каза Шрейк. — Няма никой, по дяволите.

Телевизорът работеше, на пода лежеше отворен куфар, а на нощното шкафче имаше ключове от автомобил и чифт слънчеви очила.

— Ето го и пистолета — надвеси се над куфара Дел.

— „Глок“ — додаде Лукас, като също надникна вътре. — Значи е някъде наблизо.

— Бас държа, че е отишъл да пазарува ей там, отсреща — рече Шрейк.

Всички погледнаха през отворената врата.

— Магазинчето е съвсем малко — каза Лукас. — Ако е вътре, досега сигурно ни е видял през витрината.

— Поне не е въоръжен — отбеляза Дел. — Освен ако няма втори пистолет.

Лукас се обърна към Шрейк.

— Искам ти да останеш тук. Ще удържа на думата си, няма да има никакви екзекуции. Дел и аз бяхме приятели на Марси, редно е да присъстваме на ареста. А Дженкинс е по-бърз от теб, в случай че онзи побегне.

— Вървете — каза Шрейк.

— Бъди готов за стрелба — продължи Лукас. — Той може да е в някоя от съседните стаи. Да е завързал запознанство или нещо подобно.

— Ясно, вървете.

 

 

Когато агентите на Бюрото проникваха в стаята му, Хансън тъкмо бе пъхнал глава в хладилника с безалкохолни. После, докато излизаха навън, той вече вървеше към касата и още щом ги зърна, разбра, че са някакъв вид полицаи.

Нямаше у себе си почти никакви пари, нямаше кола, нито дрехи, освен тези на гърба си. Раната постепенно заздравяваше, но въпреки това му причиняваше пареща болка. Те тръгнаха към шосето и той се обърна. Мина обратно през магазина, покрай тоалетната и се насочи към задния изход, без да обръща внимание на табелата „Само за персонал“.

— Ей — викна подир него продавачът.

Хансън излезе оттам, без да има представа къде отива, просто защото не можеше да използва предната врата. Видя паркинг, където стоеше пикапът на продавача, както и малка къща на петдесетина метра разстояние, със стара тойота „Корола“ отпред. Той се затича към нея. Ако само можеше да я запали…

Тогава какво?

Колко надалеч щеше да стигне?

Но сега не мислеше за това.

Просто тичаше и се надяваше да открие ключовете на таблото.

 

 

Лукас видя проблясък дневна светлина през витрината на магазина и му мина през ума, че някой току-що е излязъл отзад. В този момент тримата, заедно с Дел и Дженкинс, се бяха наредили покрай банкета на шосето и чакаха възможност да преминат. Той се втурна през трафика, като принуди една кола рязко да завие, а друга да набие със свирене спирачки. След броени секунди вече беше отвъд платното.

Дел и Дженкинс бяха забавени от още няколко коли, но в крайна сметка също пресякоха. Вместо да влезе в магазина, Лукас заобиколи от лявата му страна. Щом видя малката, невзрачна къща и дебелия, чернокос мъж, тичащ към нея, се обърна и махна с ръка на Дженкинс и Дел, викайки:

— Оттук!

После продължи да тича.

Пред него Хансън ритна полуотворената порта на телената ограда, стигна циментовата веранда, а после се обърна и видя Лукас, от когото го деляха двайсет или трийсет метра. Тогава отвори с рязко движение вратата и влезе в къщата.

В кухнята стоеше жена, която при появата му извика уплашено и заотстъпва назад. В ръката си държеше кухненска кърпа и я метна по него. Той избегна кърпата, озърна се наоколо и сграбчи с дясната си ръка касапския нож, поставен върху плота. С лявата улови косата на жената и я омота около юмрука си. Жената пищеше и се дърпаше, когато вратата с трясък се разтвори отново и на прага се появи Лукас.

Хансън понечи да извика нещо от рода на „Ще я убия“ или „Имам нож“, но Лукас така и не му даде възможност. Просто се метна напред, прескочи някакво канапе и го сграбчи за гърлото. Силата на сблъсъка запрати дебелия мъж заднешком върху мивката. Той замахна с ножа и поряза лицето на Лукас, а жената междувременно се отскубна от хватката му и падна на пода. Лукас опита да сграбчи ръката, държаща оръжието, но не успя. Усети как острието се плъзва по рамото и задната част на врата му и се дръпна встрани, но тялото на жената подсече глезените му и той също се строполи на земята.

БУМ!

Изстрелът отекна подобно на гръмотевица в затвореното пространство. После още веднъж: БУМ! Лукас, объркан и полузаслепен от кръвта, се опита да пропълзи над отпуснатата жена и да се изправи, когато си даде сметка, че Хансън се свлича надолу.

— Не ставай, не ставай… — натискаше го с ръка Дженкинс. Жената хленчеше истерично, а Дел викаше по телефона си:

— … линейка при магазина срещу мотел „Уейдълс Ин“. Имаме сериозно ранен полицай…

Лукас вдигна очи към Дженкинс.

— Аз не съм сериозно ранен.

— Може и да не си, но кървиш като заклан. Затова просто стой кротко.

— Браво на теб — доближи се и Дел. — С рогата напред, както винаги.

— Какво стана с Хансън? — попита Лукас, давайки си сметка, че още държи в ръка големия револвер 357 магнум, който бе купил навремето от едно пътно ченге.

— Мъртъв и студен е — каза Дженкинс. — Точно както ти го искаше.