Джон Сандфорд
Заровени жертви (23)

23

Лукас се пъхна под завивките и лежа буден около час, обмисляйки как биха могли да стигнат до Роджър Хансън. Разполагаха с най-много два дни, преди да се разчуе, че екипът му е попаднал на нещо сериозно. След това щяха да се намесят бюрократите, жадни за късче от славата около разкриването и залавянето на убиеца на обичаната от всички полицейска служителка. Намесеха ли се веднъж те, всичко щеше да заприлича на цирк и тълпи от ченгета да запрепускат из целия щат, обръщайки дърво и камък.

Лукас разполагаше с две огромни преимущества — първо, знаеше кой е убиецът, и второ, можеше да го проследи чрез мобилния телефон. Но за да избегне неудобни въпроси, трябваше да предложи рационални доводи, изключващи неговото среднощно похождение. Донякъде можеха да помогнат думите на Даръл Хансън и жена му, които бяха посочили с пръст братовчед му Роджър. Соченето с пръст не бе достатъчно за заповед за обиск и последващ арест, но все беше някакво начало.

Дали той наистина притежаваше бял бус — а не нашарен с рози или нещо подобно? И беше ли преподавал някога в училище?

Сегашното му местонахождение също бе забулено в тайна. Ами ако вече бе отпрашил за Мексико или Тайланд? Или пък в същия този момент чакаше на летището в Сиатъл или Лос Анджелис самолета, с който завинаги да изчезне в чужбина?

Но според Лукас това бе малко вероятно. Къщата му не изглеждаше като на човек, готвещ се да бяга. Бельото му стоеше на мястото си в скрина на спалнята, пред пералнята бяха струпани мръсни дрехи, в сумрака на офиса примигваше работещо компютърно оборудване, а на плота в кухнята имаше буркан, пълен с монети. Предвид финансовото си състояние, той надали би ги зарязал така.

Значи, се намираше някъде тук, наблизо.

С тази мисъл той стана, измъкна се бос от спалнята и слезе в кабинета, за да се обади на Шрейк, който пазеше къщата.

— Нещо ново?

— Нищо. Седя тук и си мисля. Бъстър Хил го е улучил поне с един куршум, а Хансън знае, че не може да отиде в болница. Може да не е искал да се прибира, за да не го видят съседите и да разберат, че е ранен. В такъв случай просто се е притаил някъде и се лекува.

— Надявам се само да не скочи на някой самолет.

— Да, и на мен ми мина през ума — каза Шрейк. — Но ако бях на негово място, нямаше да рискувам охраната на летището да ме хване с дупка от куршум в тялото. Ако усетят превръзката и поискат да проверят…

— Хмм — рече Лукас и погледна часовника си. Минаваше един сутринта. — Добре, ето какво ще направим. Утре ще бъде натоварен ден и ще ни трябват хора. Мисля, че си прав и той няма да дойде, щом не се е появил досега. Изчакай до два часа и се прибирай. Всички ще се видим в офиса.

— Дженкинс знае, че трябва да ме смени в осем.

— Добре, няма да го будя сега, ще му се обадя сутринта.

— Смяташ, че утре ще го пипнем?

— Ще накарам Санди да се свърже с мобилния му оператор. Ако засечем телефона му, няма къде да избяга.

Лукас затвори и отиде да си легне. За своя собствена изненада, спа дълбоко и се събуди чак в девет.

— О, боже — изпъшка, щом се сети за Дженкинс, и веднага набра неговия номер.

— Няма никакво движение — осведоми го онзи.

— Добре, наблюдавай още час и се прибирай в офиса.

— Искаш ли да звънна на вратата и да му предложа абонамент за някое списание?

— Не. — Лукас предпочете да не се издава, че знае, че къщата е празна. — Но нека да помисля. Може да ти звънна пак.

Той помисли, докато се бръснеше и вземаше душ, а после отново се обади на Дженкинс:

— Добре, звънни на вратата и ако излезе, кажи му, че разследваш смъртта на чичо му, Брайън Хансън. Задай му обичайните въпроси — дали е изглеждал потиснат, когато го е видял за последно, и така нататък. Не мисля, че ще е вътре, но ако не се покаже, почукай и на задната врата.

— Задната?

— Просто за да си сигурен, че те е чул. Освен това така ще се озовеш непосредствено до гаража. Опитай да надзърнеш през прозореца и провери дали вътре има кросов мотор… ако има, това вече ще е наистина интересно. А ако можеш да видиш и регистрационния му номер…

— Лесна работа — отвърна Дженкинс. — Ще се чуем пак.

— Сега излизам за работа. Да се видим направо в офиса в десет.

Лукас предпочиташе да има хора наоколо, когато Дженкинс му докладва. Така всичко изглеждаше някак по-легитимно.

 

 

Той излапа набързо вегетарианската закуска от овесени ядки с оризово мляко, а после, на път за Бюрото, импулсивно спря в една закусвалня и си поръча бъркани яйца с наденички и кафе. Уханието и вкусът на храната бяха толкова апетитни, че му се стори, че ще припадне. При това не изпита ни най-малко угризение, защото знаеше, че никой няма да разбере.

Щом влезе в кабинета си, даде мобилния номер на Санди и тя отиде да се свърже с оператора, разминавайки се на вратата с Шрейк и Дел. На техния въпрос какво ще правят сега, той отговори:

— Ще изчакаме да получим конкретна информация. Чак тогава ще действаме официално. Мълвата ще се разпространи бързо, затова преди да го направим, искам вече да съм разбрал къде е и да съм тръгнал натам.

Санди се върна обратно:

— Беше прав. Телефонът се води на негово име и е от „Верайзън“. Но ще ни е нужна съдебна заповед, за да го следим.

— Защо? Ние няма да го подслушваме, само искаме да установим местоположението.

— Във „Верайзън“ не изпаднаха чак в такива подробности.

Лукас се обърна към Дел:

— Добре, свържи се с тях и виж какво им трябва, после говори с нашите юристи. А ти, Санди, събери всичко каквото можеш за него през следващите пет минути. Снимки и всичко останало. Започни с шофьорската книжка.

Тя и Дел излязоха заедно, а на тяхно място се появи Дженкинс с листче в ръка.

— Успях да надникна в гаража. Наистина имаше кросов мотор. Ето тук записах номера му.

— Това е добре. Провери ли вече на чие име е регистриран?

— Да. На Брайън Хансън.

— Пипнахме го — плесна се по бедрото Шрейк.

— И аз мисля така — каза Лукас. — Санди всеки момент ще донесе снимките. Има три различни жени, способни да идентифицират убиеца. Искам вие, момчета, да ги обиколите и да им покажете лицето на Роджър. Направете го колкото се може по-бързо и се връщайте пак тук.

 

 

След като всички се заловиха със задачите си, Лукас отиде до ДНК лабораторията и поговори със завеждащия, Джералд Таски, който все още бе развълнуван от случая с пробата на Даръл Хансън.

— За първи път ми се случва подобно нещо, но като си представя само колко възможности отваря! Да речем, имаш ДНК от местопрестъпление и подозираш кой е извършителят, но не искаш той да разбере, преди да си напълно уверен. Тогава хващаш някой негов роднина — независимо дали с доброволна проба или такава, взета при друг арест — и използваш неговата ДНК, за да направиш проверка.

— Звучи ми малко прекалено — каза Лукас. — Като нещо, което биха направили нацистите.

— Но помисли само за ефективността!

— Да, точно за нея биха помислили те.

— Има едно наблюдение относно интернет дискусиите, произтичащо от закона на Годуин^[1] — отбеляза Таски. — И то е, че онзи, който първи спомене нацистите, губи.

— Сега това е последната ми грижа. Искам от теб само лист хартия, на който да пише, че според анализа пробата на Даръл Хансън се доближава на косъм от тази на убиеца.

— Смяташ, че това ще ти помогне да го идентифицираш? — попита Таски.

— Вече ми помогна. Знам кой е, остава само да се справя с бюрокрацията.

 

 

— Колежът в Мурхед също иска съдебна заповед — надникна в стаята Санди. — Учебните заведения поначало са доста стриктни.

— Върджил не беше ли някъде там? — въздъхна Лукас и без да става, викна на секретарката си: — Ей, къде е Върджил?

— В Поуп Каунти.

— Това близо ли е до Мурхед?

— Момент, да погледна. — Тя отиде до картата на стената и после викна обратно: — Не е съвсем близо, но е все по магистрала I-94. Към сто и шейсет километра.

Лукас вдигна мобилния си и набра Върджил.

— Още ли си в Поуп Каунти?

— Само докато си изям закуската. После потеглям за вкъщи.

— Значи, си на една крачка път от Мурхед, нали?

— О, по дяволите.

— Ще ти трябва съдебна заповед, но тя ще те чака там, щом пристигнеш.

 

 

Уликите вече бяха предостатъчно, но оставаше да разбере къде всъщност се крие Роджър Хансън. Той помисли около минута и се обади на Дел.

— Какво става с „Верайзън“?

— Нашите юристи още говорят с техните юристи. Май няма да ни разрешат да го подслушваме… но ще можем да установим откъде идват обажданията.

— Повече не ни и трябва. Кога ще са готови?

— Не знам. Самата процедура е лесна, правните щуротии са тези, които ни бавят.

— Добре — каза Лукас. — Продължавай да ги натискаш.

 

 

След около час Шрейк, който бе ходил до Сейнт Пол Парк да се срещне с Доркас Райън, се прибра в офиса.

— Тя казва, че този мъж прилича повече на Фел от първия портрет, който си й показал.

Дженкинс се обади от колата, след като бе разговарял с Луси Ландри и Кели Баркър. Ландри също бе на мнение, че приликата е по-голяма, а Баркър направо бе заявила, че е сто процента сигурна, че е той.

— Чудесно — отвърна Лукас. — Ще те чакаме тук. Тръгваме да го заловим веднага щом засечем местоположението му.

— Има и още нещо — добави Дженкинс. — Състоянието на Тод Баркър се е влошило. Един от куршумите е пръснал частици кост в белия дроб и е настъпила инфекция. Лекарите още не си признават, но ми се струва, че ще го изпуснат. Тогава ще имаме двойно убийство.

Дел влезе в стаята.

— Хансън не е говорил по телефона днес, но вчера следобед е позвънил от град Уакония в клиника в Сейнт Пол. Обаждането е до централата на клиниката и не знаем къде е било прехвърлено по-нататък, но ако е ранен, може да е търсил антибиотици или обезболяващи.

— Защо не намерим някой, който да му се обади? — предложи Лукас. — Сещаш ли се за благовиден предлог?

— Нека помисля — каза Дел и излезе.

Щом Дженкинс се прибра, Лукас изпрати него и Шрейк навън да обядват.

— По-късно няма да има време за ядене. До час или два потегляме.

Дел се върна и съобщи, че се свързал с местния дилър на „Шевролет“.

— Ще направят автоматично телефонно обаждане, предлагащо пълно обслужване на колата му. Ако вдигне, ще знаем къде е.

— Колко скоро?

— До десетина минути.

— Аз започвам да попълвам заповед за обиск. Веднага щом приключа, ще се свържа с Карсънет да я подпише.

— Защо не пак с Полсън?

Лукас поклати глава.

— Този път разполагаме с достатъчно доказателства, за да се обърнем към Карсънет. А и не ми се ще да се показвам пред Полсън след миналия път. Та аз почти му се заклех, че Даръл Хансън е престъпникът.

— Ясно — подсмихна се Дел и погледна часовника си. — Е, аз отивам да се чуя с човека от „Верайзън“.

 

 

Лукас почти бе преполовил формуляра на заповедта, когато Върджил Флауърс се обади от Мурхед.

— Информацията е малко, но съдържателна. Учил е педагогика, със специалност английски. Отпаднал е в първия семестър на годината преди дипломирането. Тъкмо по това време е карал стаж в Ред Лейк Фолс.

— Връщай се обратно — каза Лукас.

После намери сайта на училището в Ред Лейк Фолс, свърза се с директора, чието име бе Лорънс Олафсън, и му обясни ситуацията. Директорът каза, че трима или четирима от по-възрастните учители може да помнят какво се е случило с преподаването на Хансън и предложи да ги извика от класните стаи. Лукас се хвана за думата му, като помоли разговорът да остане поверителен.

Първият учител, Стийв Литъл, звънна четвърт час по-късно.

— Изглежда, останалите колеги са забравили за случая — каза, — така че сигурно няма да ви се обадят.

— Но вие се обаждате… значи се сещате за човека?

— О, да. Господин Олафсън спомена, че според вас може да е бил замесен секс. Така си и беше. Този Хансън се беше забъркал с едно от момичетата. Доброволно от нейна страна, мен ако питате, но на нейната възраст това нямаше особено значение. Щяха да го съдят за изнасилване, ако родителите й бяха повдигнали обвинение, но те не искаха да се разчува.

— И как приключи всичко?

— Изритаха го от училището, как иначе — отвърна Литъл. — А също и от колежа в Мурхед. Но всичко беше толкова отдавна, че не мога да се закълна в подробностите.

— Значи, просто са го пуснали да си върви?

— Така излиза. Освен изключването, разбира се. Ако се беше случило в наши дни, нямаше да има значение какво е искала ученичката или пък родителите й. Щяха да го арестуват и тикнат зад решетките. Но по онова време нещата стояха различно.

— Помните ли на каква възраст беше момичето? — попита Лукас.

— Чакайте да помисля… Аз още я познавам, а сега е към четиресетте. Това е било преди четвърт век, така че сигурно на тринайсет или четиринайсет.

— Слаба и руса?

— Да. Има ли значение?

— Може би има. Вижте, не е изключено да се свържем отново с вас. Не е необходимо други ваши колеги да се обаждат, в случай че се сетят нещо. Това беше само неформална справка, за потвърждение на информация, с която вече разполагаме. Ако ни потрябва нещо по-официално, ще пратим хора да вземат показания от всички ви. Засега благодаря, много ни помогнахте.

— Какво ще стане оттук нататък?

— Четете „Стар Трибюн“. Или ми звъннете след седмица и ще ви кажа.

 

 

Дел влезе и съобщи, че Хансън още се намира в Уакония.

— Обадиха му се и той вдигна оттам.

— Значи, можем да действаме — рече Лукас. — Искам до половин час да сме тръгнали. Само ще отскоча до Карсънет — вече говорих с него, така че няма да се бавя. Ти събери екипа за обиск. Ще им дам заповедта и нека влязат в къщата точно в два часа. Дотогава ние трябва да сме стигнали в Уакония. Междувременно провери какви мотели има там. Също, звънни на Даръл Хансън и го питай дали нямат някакви роднини в Уакония. Идеята е да разберем къде може да е отседнал Роджър.

— Колко души ще ходим?

— Ти, аз, Дженкинс и Шрейк. Повече от достатъчно.