Джон Сандфорд
Заровени жертви (22)

22

Малко след три часа следобед Лукас, Дел, Дженкинс, Шрейк и двама криминални експерти — Норман Джонсън и Долорес Шмит — влязоха в къщата на Даръл Хансън.

Вътре нямаше никой, но си личеше, че е обитаема. Миришеше на вкусна храна, а само на приземния етаж имаше над двайсет растения. По стълбището и на втория етаж, където се намираха спалните, бяха наредени още саксии, всичките спретнато изглеждащи и добре полети. Хладилникът бе пълен със свежи продукти. Гаражът за две коли гледаше към задния двор, но бе празен.

— Надявах се да открием кросовия мотор — поклати глава Лукас.

Започнаха претърсването от спалните и мазето, където хората най-често криеха разни неща. Шмит, която бе програмист, се залови с компютъра в кабинета и лаптопа, оставен на масата в кухнята. Специализираният софтуер й помогна да извлече паролите за броени минути.

— Търси порно — заръча й Лукас. — Файлове със снимки и клипове.

Работата напредваше бавно. Два часа след пристигането си още не бяха открили нищо категорично, макар да попаднаха на две кутии с фотографии, а Шмит да намери още снимки на компютрите. Даръл Хансън присъстваше на десетки от тях, като в някои случаи имаше сходство с фоторобота, изготвен от Кели Баркър, а в други — не.

После, малко след шест, самият Хансън се прибра у дома с белия си бус. Шрейк излезе да го посрещне, а Лукас се вторачи в него като котка в мишка. Дишането му се учести, зениците му се разшириха от желание да се хвърли отгоре му и да го смачка…

— Прилича ли на нашия човек? — попита го тихо Дженкинс, който стоеше отстрани, рамо до рамо с него.

— Да — отвърна Лукас. — Прилича.

Хансън изпадна в яростен пристъп и започна да крещи, обикаляйки из помещенията. Беше нисък, набит мъж, с широк гръден кош, жълтеникаво лице и мазна, черна коса. Дел и Шрейк разговаряха с него, докато Дженкинс не се отделяше от Лукас. Накрая Хансън позабави темпото, но не се успокои. Повика свой познат адвокат, който живееше наблизо, и двайсет минути по-късно адвокатът пристигна — пълен, русоляв мъж в светлосин костюм.

Показаха му заповедта за обиск, той я прочете и му заръча да седне и да мълчи. После се обърна към полицаите и им каза да се обръщат с всякакви въпроси към него, а не към клиента му.

— Разбира се — отвърна Лукас. — Предполагам, че скоро ще възникнат въпроси.

— Искам да знам какво става — обади се наново Хансън, а адвокатът постави пръст върху устните си.

— Ако желаете, ще направя изявление, което няма да включва въпроси — предложи Лукас.

Адвокатът се почеса по врата и се обърна към Хансън:

— Ако искаш, можеш да чуеш изявлението. Но недей да отговаряш.

В този момент Дел доближи и повика Лукас с пръст. Излязоха в кухнята, където останалите не можеха да ги чуят, и той каза:

— Май имаме проблем.

— Какъв?

— Току-що погледнах буса. Че е бял, бял е, но двете страни и задницата са изрисувани с големи, червени рози. Той работи за някаква оранжерия, продаваща цветя на едро. Хората в Блумингтън, които описаха буса, не са споменавали за никакви рози. А те са първото, което се набива на очи.

— Слушай… сигурен съм, че е той. Изглежда точно като описанието.

— Не знам, но имам лошо предчувствие. Мисля, че оплескахме нещата.

— Ще отида да им кажа две думи — отвърна Лукас.

 

 

И той направи своето изявление. Каза, че според тях бащата на Хансън не е паднал от лодката при случайна злополука, а е бил убит. Че уликите сочат към човек, който го е познавал добре. Че същият човек, чиято външност съвпада с тази на Хансън, е убил служителка на полицията в Минеаполис и поне още двама души.

— Целият въпрос може да се реши с елементарен ДНК тест — завърши накрая. — Разполагаме с кръв от убиеца и обработката й в лабораторията приключва днес следобед. Може дори вече да е готова. Засега нямаме разрешение да вземем ДНК проба от господин Хансън, но ще го получим. Освен ако той не се съгласи да ни я предостави доброволно.

— Не — отсече адвокатът, чието име беше Джим.

— Чакайте, чакайте — намеси се Хансън. — Значи, ако не съвпадне, това ме оневинява?

— Да — отговори Лукас.

— Препоръчвам ти да не го правиш, Даръл — настоя адвокатът.

— Спокойно, Джим — каза Хансън. — Наясно съм с ДНК. Щом кръвта не е моя, всичко ще бъде наред. Всъщност дори няма да се наложи да взимат проба от мен.

— Даръл, трябва да обсъдим подробно ситуацията, преди да даваш доброволно каквото и да било. И да ти доведем друг адвокат. Аз не съм точно специалист по криминални дела.

— Напротив, справяш се чудесно. — Хансън се обърна към Лукас и продължи: — Преди две години ходих в Ирак с една цивилна фирма. Казва се „Уетланд Ресторейшънс“ от Каплан, Мисури. Давахме консултации по рекултивацията на блатисти земи в южната част на страната. Както и да е, преди да заминем, от всички ни събраха ДНК — сещате се, в случай че се натъкнем на мина или нещо подобно. Така че в „Уетланд“ пазят моя файл.

 

 

На прага се появи жена към четиресетте, с изрусена коса и пазарска торба от „Мейсис“ в ръце. Това беше Каръл Хансън, съпругата на Даръл. На лицето й отначало се изписа изумление. После и тя също като мъжа си избухна срещу полицаите, а накрая се разплака.

Докато Дел и Шрейк се мъчеха да я успокоят, Лукас излезе през задния вход и се свърза със завеждащия лабораторията в Бюрото. Предаде му информацията за „Уетланд“ и онзи обеща да направи нужните проверки.

— Анализът на кръвта от стрелбата в Блумингтън е вече готов. Ако успеем да получим легитимен файл от тази фирма, много бързо ще установим дали има съвпадение.

Лукас се върна и се присъедини към претърсването. Госпожа Хансън бе легнала на дивана във всекидневната, а Шрейк седеше срещу нея и й говореше успокоително. Последното, което им трябваше сега, бе някой да получи сърдечен пристъп.

Около час след разговора с лабораторията, домашният телефон иззвъня. Хансън вдигна слушалката, слуша известно време мълчаливо, после каза:

— Да, имате моето разрешение. Дайте им го. — След като затвори, се обърна към Лукас: — От вашата служба са се обадили на „Уетланд“ за ДНК файла. До няколко минути ще бъде при тях.

— О, Даръл — затръшка се адвокатът. — Това е просто… Не мога да подкрепя подобно решение.

— Не се притеснявайте — рече Лукас. — Ако не е той, никой няма за цел да го натопи. Дори аз вече съм на шейсет процента убеден в невинността му. Единствено ще ни трябва и втора проба, за да сме сигурни, че няма нечиста игра.

— Ще я предоставя — заяви Хансън.

Жена му, която бе излязла за момент, се върна с вопъл:

— Съсипали са ни спалнята. Направили са я на парцали! — и започна да плаче отново.

Измина още час. Почти бяха приключили с къщата и Лукас позвъни в лабораторията, за да провери докъде са стигнали. Завеждащият, чието име бе Джералд Таски, го уведоми, че компютърът още сравнява данните.

— Файлът от фирмата беше напълно изряден. Съдържаше името и номера на социалната осигуровка на Хансън. Не мисля, че някой се опитва да ни преметне, но все пак не пречи да извършим двойна проверка.

— Обади се, щом сте готови — каза Лукас.

— Дай ми двайсет минути.

Той се настани в едно кресло, докато Хансън поде обичайния репертоар „никога не съм бил арестуван преди“. Лукас го беше чувал поне петдесет пъти в кариерата си, в някои случаи и от хора, обвинени в убийство.

— Кълна се в бога, аз никога, никога…

 

 

Когато Таски най-сетне позвъни, първите му думи бяха:

— Направо няма да повярваш! Това е толкова странно, че съм чувал само за още един подобен случай, и то в Лос Анджелис…

— Добре, карай по същество.

— Определено не е той. Хванали сте грешния човек.

— Е, не мога да кажа, че съм във възторг, но кое му е странното?

— Това, че той познава убиеца.

— Моля? — Лукас се извърна към Хансън толкова рязко, че онзи трепна.

— Може и да не знае, че е убиец, но двамата са близки роднини — поясни Таски. — Имат общ прародител от второ, или най-много трето коляно. Ще ни трябва допълнителен анализ.

Разговаряха още около минута, докато всички присъстващи в стаята напрегнато наблюдаваха Лукас. Накрая той затвори телефона и се обърна към Хансън:

— Освен ако не си измислил някаква адски сложна схема, явно си чист.

— Нали ви казах — отвърна той, а жена му се разрида отново и викна през сълзи:

— Вижте на какво заприлича къщата ни!

— Но — вдигна ръка Лукас, преди да продължи — си близък роднина на убиеца.

Сега беше ред на Хансън да възкликне:

— Моля?

— Имате обща баба или дядо. Случайно да се сещаш за някого?

Двамата съпрузи се спогледаха, после изрусената жена едва чуто промълви нещо, а Хансън изпъшка:

— О, господи.

— Какво?

— Ние сме голяма фамилия. Трябва да имам поне двайсетина братовчеди. Защото става дума за братовчеди, нали?

— Предполагам — отвърна Лукас. — Но сигурно могат да бъдат и чичовци, или пък втори братовчеди.

— Има един, на име Роджър. Роджър Хансън. Ако е някой от нас, не виждам кой друг може да бъде.

— Той знае ли за хижата на баща ти?

— Разбира се. Всички роднини я знаят.

— И двамата са поддържали отношения помежду си?

— Как иначе. Нали сме едно семейство. Събираме се за Четвърти юли, за Коледа…

— Защо смяташ, че е точно той?

Хансън вдигна очи към жена си и накрая тя отговори вместо него:

— Защото е странен. Имам предвид, по лош начин. Вечно гневен и зъл, понякога чак плашещ.

В последвалия разговор стана ясно, че неколцина от братовчедите пасват на образа на Джон Фел както по възраст, така и по външен вид. Домакините не знаеха Роджър Хансън някога да е преподавал в училище, нито пък Брайън Хансън да го е спасявал от проблеми със закона.

— Той има ли бял бус? — попита Лукас.

— Не съм го виждал година-две — отвърна Даръл, — но той търгува със стари вещи, с всякакви боклуци, така че винаги е имал бус.

На тръгване полицаите се извиниха за бъркотията.

— Съжалявам за грешката — каза Лукас, — но сами разбирате, предвид скорошните събития нямаше как да не проверим. Сега остава единствено да се установи кой точно от братовчедите ви е хладнокръвен убиец.

Той им заръча още да не споделят с никого за случилото се.

— Последния път, когато някой го подразни, той отиде в къщата и гръмна трима души, като единият от тях почина. Така че мълчете си, докато ние не овладеем ситуацията.

 

 

— Много пъти съм се оплесквал — каза Дел отвън, — но никога с такъв неочакван край.

— Не сме се оплескали — възрази Лукас. — По един или друг начин, решихме случая.

После извади мобилния си телефон и се обади на Санди.

— Да не би да вечеряш? — попита.

— Да, правя си палачинки.

— А можеш ли да отскочиш спешно до офиса?

— Разбира се. Какво ти трябва?

Той й даде името на Роджър Хансън, както и адреса и телефона, които бе взел от Даръл, и я помоли да открие за него всичко, което може.

— Добре — каза тя. — Ще се чуем по-късно.

 

 

— Къде отиваме? — попита Дел.

— Искам да намина край дома на въпросния братовчед.

Роджър Хансън живееше в Логан Парк, в североизточния край на Минеаполис. Улицата бе застроена в предвоенно време, тиха и потънала в зеленина. Къщата се оказа едноетажна, с тясна веранда, към която водеха три стъпала. От двете страни жив плет я отделяше от съседните дворове, а покрай стената напукана бетонна пътека водеше до гаража.

Не се забелязваше никакво движение. Отпред имаше паркирана само една лека кола. Ако имаше бял бус, той можеше да се намира в гаража.

— Мога да отида да почукам на вратата — предложи Дел. — Ако е ранен, сигурно ще му личи.

— Ако е ранен, изобщо няма да отвори — възрази Лукас. — Защо ще го прави? Да не би да очаква курабийки от съседката?

Обиколиха два пъти бавно квартала и накрая паркираха пред къща в края на пряката, с надпис „Продава се“. Ако имаха късмет, старите собственици вече се бяха изнесли и никой нямаше да ги забележи.

Седяха така близо час, без някой да прояви интерес към тях. Обсъждаха разни теми — хората в офиса, текущи разследвания, спряха се и на Марси. През цялото това време в дома на Хансън не се случи нищо — не светна лампа, нито помръдна завеса.

— Явно го няма — каза Дел.

— Може да е вдигнал гълъбите. Или пък да е на работа, да е отишъл да напазарува… не знаем нищо за него.

— Знаем едно — че завесите на големия панорамен прозорец отпред са дръпнати, както и на онзи отстрани, където сигурно е спалнята. Ако се върнем по-късно и ги заварим спуснати, значи си е у дома.

— Да вървим тогава — отвърна Лукас. — Да направим още няколко кръгчета наоколо за разнообразие.

— Значи, няма да проникваш с взлом?

— Честно казано, замислям се. Времето минава и нещата се разчуват, а това може да го подплаши.

Не след дълго Санди се обади и Лукас я пусна на високоговорителя в колата.

— Така — започна тя. — Първо, въпросният Роджър притежава бял бус. Второ, учил е в колежа в Мурхед, където подготвят учители. Прекарал е там четири години. Не можах да извадя лично досие, но и не го виждам сред завършилите, така че явно не се е дипломирал.

— Как ще се дипломира, като се е заиграл с някоя осмокласничка — измърмори Дел.

— Не намирам данни и за това — отвърна Санди. — Можеше да открия нещо, ако проникна в базата данни, но тя е много добре защитена. Ще ми трябва съдебна заповед за целта.

След като разговорът приключи, в къщата все още не се забелязваха признаци на живот и те се отказаха от наблюдението. На път към Бюрото Лукас отбеляза:

— Ето ти още една причина да влезем тайно. Да речем, че извадим заповед. Влизаме с развети знамена и откриваме някакви трофеи — гащичките на сестрите Джоунс, баща му, натъпкан във фризера, все едно. Тогава какво? Ще трябва да вдигнем цялата полиция на крак и ловът ни ще приключи.

— Е, и? Нали в крайна сметка ще го хванем?

— Аз искам да го хвана — потупа се Лукас по гърдите с мрачна решимост. — Аз.

 

 

Не постигнаха съгласие по въпроса и в крайна сметка се разделиха с уговорката да го обсъдят на другия ден. Лукас бе пропуснал вечерята у дома и затова трябваше пак да се задоволи със сандвич, след което се обади на домашния телефон на Боб Хилестад от отдел „Убийства“. От него научи, че полицията не е стигнала доникъде и че всички разчитат да изскочи някакво съвпадение при сравняването на ДНК на стрелеца с криминалната база данни.

По-късно вечерта Лукас прегледа няколко финансови блога на интернет, колкото да убие времето. Щом Уедър започна да се приготвя за лягане, той слезе в гаража, повдигна една дъска от стъпалата, водещи към жилището на домашната помощница, и извади оттам набор инструменти — електрически шперц, меча лапа, малък кози крак, челник за глава и чифт бели памучни ръкавици. Провери батериите в шперца, намери ги за леко изтощени и ги смени с нови от чекмеджето на работния тезгях.

После сложи всичко в черен сак, метна го зад предната седалка на своя „Лексъс“ и се върна в къщата. Взе си бира, качи се в спалнята да пожелае лека нощ на Уедър и надникна в стаята на Лети, която бе вглъбена във Фейсбук.

— Знам, че младите дами трябва да градят социални контакти, защото им е заложено в мозъците — каза, — но това си е чиста загуба на време. По-добре свири на китара или нещо подобно.

— Върша работа — отвърна тя, без да вдига глава.

— Работа? — повтори скептично Лукас.

Сега вече тя го погледна.

— Да, именно. Някакъв голям вестник, не „Ню Йорк Таймс“, а другият, „Вашингтон…“ как му беше името…

— „… Пост“.

— Същият. Той е публикувал статия за онлайн тормоза и за това как някакво момиче се обесило заради досадници. Сега те искат да се допитам до приятелите си във Фейсбук и да разбера дали някой от тях не е ставал жертва на подобно нещо.

„Те“ бяха нейните ментори от Канал 3.

— Добре, работи си, не исках да ти досаждам. Отивам до магазина да си купя плодово кисело мляко и само се отбих да видя дали не искаш нещо.

— Можеш да ми вземеш кока-кола. И малко желирани бонбони.

— Да знаеш, че тези бонбони ги правят от свински желатин.

— Много забавно. Чак коремът ме заболя от смях. За мен плодово мляко с праскови. И да не забравиш колата.

— До утре, съкровище.

 

 

Лукас довърши бирата си, вдигна нарочно повече шум в кухнята, а после излезе, качи се в джипа и потегли към дома на Хансън. По пътя усещаше как възбудата бавно се надига в него. Фактът бе, че това му допадаше — винаги му беше допадало.

Обиколи веднъж квартала и видя, че къщата е все така тъмна, а завесите са в същото положение. Направи още една обиколка, събирайки кураж. Неочаквано един автомобил, паркиран в края на пресечката, запали и червените му стопове се откроиха в мрака. Той подмина, но автомобилът го последва и дори му присветна с фарове. Лукас спря и в огледалото за обратно виждане видя Дел да слиза от шофьорската врата. Той въздъхна и спусна страничния прозорец.

— Лети е права, че си твърде предсказуем — каза Дел. — Значи, все пак ще го направиш?

— Да, по дяволите. И смятам, че ти трябва да стоиш настрана.

— Ще ти кажа какво ще направя. Още съм твърде млад за затвора, но ако видя някой да приближава, ще ти звънна на мобилния. Чуеш ли ме, зарязваш всичко и излизаш през кухненския вход. Там има телена ограда. Прескачаш я, а аз ще те чакам там с джипа.

— Ами твоята кола?

— Ще я оставим на съседната пресечка. Ти ще влезеш отпред, а аз ще заобиколя и ще наблюдавам.

— Благодаря — кимна Лукас.

— Не мисли, че много ми допада.

— Не е нужно да го правиш.

— Напротив, нужно е. Спомням си как още навремето искаше да хванеш този Джон Фел, а аз те разубеждавах. Смятах, че е безсмислено. Чудя се, колко ли момичета са умрели заради това.

— И на мен същата мисъл не ми дава мира — промълви Лукас, взирайки се безизразно през предното стъкло. — Но дори да го бяхме пипнали тогава, какво щяхме да направим? Нямахме тела, нямахме свидетели, а само един мъртъв скитник, чиито отпечатъци бяха по шибания кашон.

— И все пак…

— Да, и все пак.

 

 

Обиколиха още веднъж квартала с джипа, вече с Дел зад волана. Само две къщи светеха — едната вляво от тази на Хансън, а другата на отсрещната страна на улицата.

— Добре, остави ме тук — каза Лукас и надяна ръкавиците.

Той слезе в сенките на дърветата, закрачи бързо по тротоара и изкачи стълбите на верандата. Натисна звънеца веднъж, два пъти и се ослуша. После извади електрическия шперц и го пъхна в ключалката. Разнесе се звук като от леко разтърсване на поднос с прибори. Лукас усили натиска и усети как бравата поддава. Тогава завъртя дръжката, надзърна в тъмното антре и подвикна:

— Ей, Роджър. Вкъщи ли си?

Никакъв отговор. Той влезе, затвори вратата след себе си и запали лампата. За начинаещи крадци: ако ще влизате в нечий дом, не бродете с фенерче из стаите. Съседите ще забележат и ще викнат ченгетата. От друга страна, светването на лампа е нещо напълно нормално.

— Хансън, тук ли си? — извика по-силно Лукас.

Тишина.

Той мина през всекидневната и излезе в кухнята. Отключи задната врата и я остави леко отворена. После отиде да провери трите спални. Едната бе превърната в офис, другата бе натъпкана с всевъзможни вехтории. Само в третата имаше легло. Със смачкани завивки, сякаш спящият се бе мятал в съня си.

Прекара тук около три минути, като вадеше чекмеджета и ровеше из съдържанието им. Не откри нищо интересно, с изключение на автоматичен сгъваем нож и чорап с две стоманени топчета в него, по около три сантиметра в диаметър. Беше виждал подобни неща да се използват като оръжие — бяха толкова тежки, че удар по главата можеше да убие човек. Не се сещаше за друга възможна употреба… но в същото време не бе изключено Хансън просто да колекционира топчета.

В гардероба попадна на купчина стари порнографски списания, над метър висока. Бяха на евтина хартия, явно отпечатвани в Азия и момичетата на снимките изглеждаха твърде млади.

Да, рече си наум, припомняйки си страниците, открити в бърлогата на Скрейп. Тези тук бяха от същия жанр, само с едно или две десетилетия по-нови.

Вече имаха достатъчно доказателства.

Време беше да си върви.

 

 

Но не си тръгна. Апетитът му се бе разпалил от откритията в спалнята, затова продължи към офиса, където намери камара разбъркани данъчни декларации. Прелисти по-новите, показващи доходи между 30 и 40 хиляди долара годишно. Имаше още визитки, на които Роджър Хансън фигурираше като търговец на антикварни предмети. Това обясняваше вехториите в третата стая.

Една папка бе пълна с банкови извлечения. Според най-скорошното наличността по сметката му бе 789 долара, а задълженията по кредитната карта — 4560. Хансън бе фалирал. В горното чекмедже на бюрото сред различни сметки за плащане се натъкна на такава за мобилен телефон и я пъхна в джоба си.

Друга дебела папка бе натъпкана с брошури от Тайланд, изработени на цветен принтер в домашни условия и рекламиращи секс туризъм с непълнолетни момичета. Той я разгледа и я върна обратно на мястото й.

Ослуша се внимателно. Нищо. Дел също не се обаждаше, но рискът нарастваше. Според ръчния му часовник бе прекарал в къщата осем минути. Вече бе пресрочил първоначалното си намерение да влезе за не повече от пет.

Може би само още минута или две…

Отиде бързешком до кухненската врата, затвори я отново и я заключи, както преди. В шкафа не намери нищо интересно, но видя друга врата, от която стръмно стълбище водеше към мазето. Той запали лампата и слезе надолу. Имаше две помещения, едното сервизно, с пералня, сушилня, голяма мивка, котел за отопление, бойлер и фризер с горен капак.

Другото бе пълно с още вехтории — стари, но не антикварни. Уедър се интересуваше от антики и от обиколките с нея Лукас бе добил известен усет. Този усет му казваше, че вижда пред себе си просто купчина боклуци.

Телефонът му иззвъня. Беше Дел.

— Да?

— Махай се оттам, човече. Вътре си вече от десет минути.

— Идва ли някой?

— Още не.

— Ей сега идвам.

Той се упъти към стълбите, но пред фризера се поколеба. Вдигна капака и видя пакети със замразени месни полуфабрикати, кутии царевица, както и една обувка.

Какво?, попита невярващо мозъкът му.

Бутна продуктите встрани и се озова надвесен над заскреженото лице и коса на Брайън Хансън.

Мамка му, рече си той и се залови да покрива отново мъртвеца. След няколко секунди вече бе затворил фризера и тичаше нагоре по стълбите. Сети се да угаси лампата, преди да напусне мазето. Отиде до предния вход и натисна на телефона си бутона за обратно избиране.

— Какво? — каза Дел.

— Излизам.

— Идвам след петнайсет секунди.

Лукас щракна ключа на осветлението в антрето, дръпна вратата след себе си и излезе на верандата така небрежно, сякаш се разхождаше в парка. Дел спря край бордюра и той се качи в джипа при него.

 

 

— Никой не е минавал — каза Дел, докато потегляше. — Чисти сме. Но ми се стори, че прекара вътре цяла вечност.

— Да — кимна Лукас.

Замръзналите черти на умрелия още бяха пред очите му. Той никога не бе харесвал особено Хансън — стилът му бе твърде старомоден, — но трябваше да признае, че е добър професионалист. Едва когато свиха зад ъгъла и спряха зад колата на Дел, си даде сметка, че той го пита нещо.

— Какво? — примигна, отърсвайки се от гледката.

— Казвам, намери ли нещо?

— Намерих Брайън Хансън, консервиран във фризера.

Дел се засмя, после наклони глава встрани и спря да се смее.

— Майтапиш се, нали? Още по-рано беше споменал нещо подобно.

— Изобщо не се майтапя. Беше вътре, твърд като кокал и целият покрит със скреж. Изкара ми акъла. Намерих също цяла камара списания с детско порно. На компютъра сигурно има още, не съм проверявал. Както и брошури от Тайланд, рекламиращи секс туризъм с малки момичета. Няма да повярваш какво се крие в тая къща. Той е нещо като антиквар, всичко е заринато с вехтории…

— Това е… безумие — промълви Дел, след като го слуша още малко.

— Безумие, да. Напълно си прав. Истинско безумие. — Лукас извади сака иззад седалката, свали ръкавиците и ги напъха вътре заедно с шперца.

— Но ако е така… той ще свърши по-скоро в „Сейнт Питър“, отколкото в затвора.

„Сейнт Питър“ бе болницата за душевноболни престъпници на Минесота.

Лукас сви рамене.

— Слушай, ако вземеш правосъдието в свои ръце и го убиеш…

— Да, чувал съм вече тая лекция. Можеш да я пропуснеш.

Седяха мълчаливо известно време, после Дел каза:

— Още утре сутрин ще извадим заповед и ще влезем както му е редът. До още няколко часа ще сме го пипнали.

— Трябва да помисля. Във всички случаи ще накараме някой, Шрейк или Дженкинс, да държи мястото под око през нощта. Не искам Хансън да дойде и да се отърве от трупа на чичо си, а ние да останем с пръст в уста.

— Нещо друго?

— Да, взех сметка от мобилния му телефон. Ще издействаме от оператора проследяване на разговорите.

— Всичко това може да почака до утре. Нека оставим пост пред къщата и да се наспим.

— Не ми се ще да го пратят в лудница — каза Лукас. — Искам да приключа всичко още сега.

— О, да — изгледа го Дел. — И какво можеш да направиш?

— Прав си, нищо. Затова просто ще се отбия до магазина и се прибирам.

— До магазина?

— Щом прекрача прага, Лети ще скочи отгоре ми. Трябва да нося кока-кола и плодово кисело мляко, за да се отбранявам. — Лукас се ухили в тъмното. — Хитра лисица е тя. А, и между другото, си изключи телефона, за да не може да ти звънне. Искам да стои будна цяла нощ и да се чуди къде сме били.

— Това е гадно — отбеляза Дел.

— Това е животът. Бъзикаш ли се с някого, не бива да се сърдиш, ако той ти го върне. Дори ако му се падаш дъщеря.