Джон Сандфорд
Заровени жертви (21)

21

Докато вървеше към къщата на Лукас, Дел видя колата на Шрейк да приближава иззад ъгъла. Той пъхна ръце в джобовете на якето си и изчака, докато Шрейк и Дженкинс дойдоха при него.

— Какво става? — попита Шрейк.

— Не знам — отвърна Дел. — Уедър ми се обади, но аз току-що говорих с Лукас и той още е на три часа път от града.

— Хайде да разберем — рече Дженкинс и ги поведе към вратата.

Уедър им отвори с думите:

— Трябва да поговорим, но бързо, преди Лети да се е прибрала. Не искам да ви вижда тук.

— Защо, какво има? — изгледа я въпросително Дел.

— Искате ли бира? Имаме „Лайнис“ и „Негра Модело“.

Всеки си избра марка, а тя отиде да ги донесе и се върна във всекидневната, където трите ченгета се повъртаха неловко. Уедър не беше точно приятелка, като се изключи фактът, че беше жена на Лукас. Твърде умна, твърде строга, твърде доминираща. С една дума, докторка.

— Хайде, сядайте — подкани ги тя. — Изглеждате така, сякаш се готвите за акция.

Всички се настаниха и Уедър продължи:

— Повиках ви, защото се притеснявам, че Лукас ще очисти онзи, който е убил Марси. Пет минути по-късно хората ще започнат да говорят за общото им минало в полицията и за това, че са имали връзка. И неизбежно ще се появят слухове, че го е сторил умишлено.

— Аз опитах да му спомена нещо по темата — обади се Дел. — Но той не искаше да го обсъжда.

— Може би е още рано да се притесняваш — добави Дженкинс. — Никой няма представа кой е престъпникът.

— Съмняваш ли се изобщо, че Лукас ще го открие? — попита тя.

Тримата мъже се спогледаха крадешком и Дел се прокашля:

— Не бих се обзаложил срещу това. Преди малко говорихме по телефона и долових нещо особено в гласа му. Мисля, че е попаднал на следа.

— И аз имам подобно усещане — каза Уедър.

Настъпи пауза, през която те нервно отпиха от бирите си.

— Е, и какво ще правим сега? — наруши тишината Шрейк.

— Боя се — отвърна тя, — че Лукас няма да бъде достатъчно внимателен. Ще стигне до виновника и в гнева си просто ще го застреля.

— Твърде умен е, за да го направи публично — поклати глава Дженкинс.

— Според мен дори би било по-добре, ако стане публично. Защото, ако свидетелите са само ченгета като вас, веднага ще започнат спекулации. Хората ще си представят какво ли не. А той се чувства ужасно заради сестрите Джоунс. Смята, че тогава е можел да стори повече и че мъжът вероятно е продължил да отвлича момичета. И сега, след случилото се с Марси, се обвинява, че всичко е по негова вина.

— Пълни глупости — каза Дел. — Тогава работех заедно с него по случая и те уверявам, че той единствен вършеше нещо. Куентин Даниъл командваше парада, но Лукас толкова много напираше, че той дори го зачисли към детективите, макар да беше още новобранец.

— Според него не е така — възрази Уедър. — Знаете какъв е. Иска да контролира всичко и не може да преживее, ако нещо, в което участва, се обърка. Затова исках да ви помоля… ако е възможно да го държите настрани. Да не е там, когато престъпникът бъде заловен, за да няма шанс да го убие.

— Предпочиташ той да доживее кротко старините си, играейки шах зад решетките? — попита Дженкинс.

— О, не. Изобщо не ме е грижа, ако някой му види сметката, стига това да не е Лукас. Да го застреля друго ченге, дори един от вас. Най-добре Дженкинс или Шрейк, защото те никога не са работили с Марси. Тогава никой няма да задава въпроси, особено ако онзи е носел оръжие.

— А ако не е?

— Да не навлизаме в подробности — рече Уедър, — но смятам, че ще е по-удобно, ако бъде въоръжен.

Всички замълчаха за няколко секунди, асимилирайки репликата, после Шрейк наруши тишината:

— Най-добре да не го обсъждаме повече. Започва да намирисва на конспирация.

— Добре, няма да го обсъждаме. Действително не ме интересува какво ще се случи с този човек. Ако влезе в затвора за трийсет години — добре. Тревожа се единствено за Лукас.

— О, по дяволите — изпъшка Дел.

— Е, имам ли основание според вас?

Той бавно кимна, а след него и другите сториха същото.

— Мина ми през ума, че Лукас може да го очисти — каза Шрейк. — Но досега не се бях замислял как ще изглежда отстрани. Действително нещата ще се разсмърдят… освен ако не направим нещо.

 

 

Когато Лукас се прибра, колегите му отдавна си бяха отишли, а бирените бутилки бяха изхвърлени на боклука. Той влезе тихо през гаража, запали лампата в кухнята и извади от хладилника студен сандвич с пилешко. Тъкмо се бе настанил с него на барплота, когато по стълбите зашляпаха боси крака, а миг по-късно се подаде и физиономията на Лети.

— Здрасти.

— Още ли не си заспала?

— Не. Мама има операции утре сутринта, затова си легна в десет. Внимавай да не я събудиш, като се качиш.

— Аха. Какво ще прави?

— Ринопластика. И някакви изгаряния. — Лети го загледа как дъвче, докато накрая той не попита:

— Има ли нещо?

— Мама смята, че си попаднал на следа. Разбра ли кой е убиецът?

— А, не — поклати пръст Лукас. — Ще ме издадеш на Дженифър.

Лети караше нещо като неофициален стаж в Канал 3, където работеше Дженифър Кери.

— Никога. Стига ти да не ми разрешиш.

— Добре тогава. — И той й разказа за тайнственото изчезване на Хансън и за съмненията си, че извършителят го е познавал и поради това се е отървал от него.

— Кога ще разбереш със сигурност? — попита тя.

— Много скоро.

— Този път трябва наистина да внимаваш. Ако искаш да го очистиш.

— Твърде много се притесняваш.

— Може би. А ти пък се притесняваш твърде малко.

 

 

Той се вмъкна в леглото предпазливо като крадец и в следващия момент чу гласа на Уедър в тъмното:

— Надявам се дъщеря ти хубаво да те е инструктирала.

— А, да… постара се.

— Добре. Сега ще заспивам, за да не оставя утре бедната госпожа Джонсън без нос.

Ринопластика, помисли си Лукас, докато се унасяше. От гръцкото „рино“ за нос и „пластика“ — оформяне. Моделиране на носове, с други думи.

Но сънищата му бяха населявани не от носове, а от мистериозния Фел.

Не те харесвам, доктор Фел…

 

 

Уедър стана в пет и половина, а Лукас — в осем, което бе доста рано за него. Както обикновено, не я бе усетил да се измъква от леглото. Той се протегна, прозина се, направи няколко лицеви опори и коремни преси, мина през банята, взе си пистолета и отиде в кабинета, за да се обади по телефона.

— Ало? — чу се отсреща старческият глас на Куентин Даниъл.

— Тук е Девънпорт. Трябва да поговорим.

— Това беше гаден ден — рече Даниъл. — Почти най-гадният, който съм имал, откак умря жена ми. Сякаш не стигаше намирането на телата…

— Точно за това искам да се видим.

— Кога?

— Защо не още сега? — предложи Лукас.

— Знаеш ли кафето на „Старбъкс“ на моята улица?

— Разбира се.

— Ще те чакам там след половин час.

 

 

Куентин Даниъл беше шеф на отдел още при постъпването на Лукас на работа, а после, в течение на осем години, началник на градската полиция. Беше вършил някои лоши неща в кариерата си и понеже и двамата го знаеха, никога не се бяха сближили особено.

Но Даниъл бе умен, имаше усет за разследванията, познаваше случая Джоунс и разбираше своите подчинени. В това бе и най-голямата му сила — да ги разбира толкова добре, че да им дава случаи, които да подхождат на манталитета им, да ги карат да дават максимума от себе си. Имаше пълно доверие в собствения си интелект и не се плашеше от други умни ченгета, включително и от Лукас. Виждаше в техните способности единствено оръжия в собствения си арсенал.

Срещнаха се пред самия вход на кафето и Даниъл му отвори вратата с думите:

— Изглеждаш забогатял.

Той самият бе все така едър, но поотслабнал, с въздълга побеляла коса и облечен като за голф — с червена фланелка, бял панталон и спортни обувки. Навярно наближаваше седемдесет и пет.

— Още ли играеш? — попита го Лукас.

— Да, не бива да губя форма.

Щом влязоха, Даниъл си поръча безкофеиново капучино. Докато чакаше да му го приготвят, Лукас си взе бутилка портокалов сок от хладилника и отиде да заеме маса в ъгъла.

Поговориха за това и онова — за холестерола и диетите на Даниъл и за децата на Лукас, след което последният реши да мине на темата.

— Сещаш ли се, че навремето, когато разследвахме отвличането на сестрите, аз издирвах един мъж на име Фел?

— Сещам се, че гонеше някого. Имаше нещо завъртяно в цялата работа.

Лукас му припомни подробностите и той започна да кима:

— Да, да, точно така.

Тогава Лукас му разказа за изчезването на Брайън Хансън, за странния момент, в който бе станало, и за подозренията си, че човек от полицията може да е подавал информация на убиеца.

— Ти познаваше тези хора по-добре от всеки друг — завърши накрая. — Идва ли ти наум някой, с когото Хансън може да е говорил? Имал ли си усещането, че е притеснен, че крие нещо?

Даниъл отпи глътка кафе, облегна се на стола си и затвори очи. Остана неподвижен толкова дълго, че Лукас започна да се съмнява дали не е изпаднал в старчески ступор. После обаче вдигна клепачи и каза:

— Хансън имаше семеен проблем. Нещо престъпно и свързано със секс. Но не тук, не в Минеаполис. В един момент дочух, че обикаля насам-натам, опитва се да ходатайства и го дръпнах настрани. Посъветвах го да стои мирен, да внимава от кого иска услуги.

— Виж ти — рече Лукас.

— Не изглеждаш изненадан.

— Знаеш, че по природа съм подозрителен, а и имаше определени индикации, които ме наведоха на мисълта, че убиецът е бил близък до Хансън. Например видях снимка на сина му. Още като тийнейджър, но досущ прилича на описанието на Фел, само дето не е дебел. А също, бил е кьосе — докато мъжът, стрелял по Марси, имаше гъста черна брада.

— Е, ако решиш да убиваш някого в тих квартал, където всички се познават, все ще прежалиш два долара за дегизировка, нали?

— Може би — кимна Лукас. — Спомняш ли си друго, което да ми бъде от полза?

Даниъл се загледа през витрината навън към тротоара, където млада майка с доволен вид буташе количка. Надигна отново чашата си с кафе и каза:

— Имаше нещо. Нещо сериозно, но не знам какво. Не касаеше нас и Брайън го уреди сам, нае си адвокат. Нито за секунда не съм допускал, че синът му може да е бил замесен в случая Джоунс. Дори предполагам, че щеше да ни каже, ако го е подозирал. Но сега, ако смяташ, че смъртта на Хансън има връзка, вероятно си струва да го проучиш.

— Това е най-сериозната следа, с която разполагаме до момента.

— Е, аз няма с какво повече да ти помогна. А бих искал да имаше. Да убият Марси… по дяволите, как можа да се случи. Не я познавах дълго преди да се пенсионирам, но беше сърцато момиче. Все ми е пред очите. Не спирам да мисля за нея.

— Аз също — призна Лукас. — Дори понякога посягам към телефона, за да й звънна.

 

 

Щом се върна в Бюрото, повика Санди при себе си. Тя се появи в една от дългите си и ефирни хипарски рокли, надянала чифт кръгли сини очила, с които вероятно смяташе, че прилича на Йоко Оно, макар да наподобяваше повече квартален слепец. Щом разбра какво се иска от нея, за около минута откри сина на Хансън, включително данните от шофьорската му книжка и настоящия адрес, в приличен квартал на Сейнт Пол. На втората минута снимката беше разпечатана на принтера. Той я сложи в чантата си, заръча й да разрови всичко друго, което може за него, и излезе.

Тъкмо се качваше в колата, когато телефонът му иззвъня. Беше отново Санди.

— Проверих автомобилните му регистрации. Има бял бус „Шевролет“.

— О, господи…

 

 

Доркас Райън, някогашната проститутка от масажния салон, работеше втора смяна, тъй че имаше вероятност да я завари у дома. Двайсет минути по-късно той паркира пред къщата й и я видя да го гледа през кухненския прозорец.

Докато се качваше по стълбите, тя му отвори вратата, но Лукас не влезе. Само безмълвно подаде копието на снимката от шофьорската книжка на Хансън. Тя взе листа, присви очи и му заръча да изчака секунда. После влезе обратно вътре и се върна с очила за четене на носа.

— Хм… — поклати глава. — Доста време мина.

— Смяташ ли, че това е Фел, или не?

— Възможно е — отвърна Райън. — Но ако бяхме в съда, не бих могла да се закълна. Беше твърде отдавна.

— Добре. Не казвай на никого за това. Ако той е убиецът, искаме да го изненадаме.

— На кого бих могла да кажа?

— Знаеш как е… Ти споделяш с приятелка, тя с друга и докато се усетиш, някой се обадил в Канал 3.

— Няма да споделям с никого. Не и докато не чуя, че е мъртъв.

— Не е задължително да умре…

— Да бе — изсумтя недоверчиво Райън. — Чувам по телевизията, че е убил полицай, и то жена. Какви шансове има?

Всички си мислят, че ще убием Фел, помисли си той, след като се сбогуваха. И си спомни за предупреждението на Лети, че твърде малко се притеснява.

 

 

След като се раздели с Райън, подкара обратно към Бюрото и пътьом позвъни на Дел.

— Какво правиш?

— Току-що станах, тъкмо се каня да закусвам.

— Изглежда, най-сетне попаднах на нашия човек.

— И аз така реших — рече Дел. — Даже заръчах на Шрейк и Дженкинс да бъдат на разположение.

— Ще се видим в офиса — каза Лукас и затвори.

Първата му работа бе да свери възрастта на Хансън. Данните от шофьорската му книжка сочеха, че по време на убийството на сестрите Джоунс е бил на двайсет и седем. Всичко се връзваше. После провери за криминални регистрации, но не излезе нищо — мъжът беше чист.

Скоро се появи Дел и той му сподели теорията си.

— Значи, ако е той… излиза, че е убил собствения си баща? Господи!

— Става дума за пълна откачалка — кимна Лукас. — Психопат. Даниъл познаваше добре стария Хансън и според него, ако е надушел, че синът му е виновен, е щял да го издаде. Но той е знаел това и го е изпреварил. Планирал е всичко отрано, с резервната самоличност на Фел.

На вратата почука Санди с лист в ръка.

— Хансън е учил в Университета на Минесота тук, в града. Има диплома за агроном. Последната работа, която откривам, е във фирма, наречена „Чисти гени“, каквото и да значи това.

— Не е точно каквото очаквахме — отбеляза Дел.

— Споменах ли ти, че кара бял бус? — възрази Лукас.

— Е, това вече е нещо.

— Освен това един агроном също може да е любител на детските стихчета. Впрочем — обърна се той към Санди — как го направи? Имам предвид как откри всички тези подробности?

— Видях профила му във Фейсбук. Оттам разбрах, че е завършил университета. После, между нас казано, се порових в базата им данни. Бил е доста добър студент.

 

 

— Какво ще правим сега? — попита Дел.

— Ще ми се да разгледам къщата на стария — на Брайън Хансън. Да видя дали няма да открия някакви улики, навеждащи към сина му.

— От участъка в Сейнт Луис Парк вече са правили оглед. Може да поговорим с тях.

Лукас се обади и се свърза с някой си лейтенант Карл Райт.

— Мисля, че ще успея да ви вкарам — каза Райт, — но трябва първо да взема разрешение от началника. Това част от разследването около неговото изчезване ли е?

— Именно — потвърди Лукас. — Когато влизахте там, местихте ли някакви предмети?

— Не, само надзърнахме. Тогава още предполагахме, че ще се появи, затова не сме пипали нищо.

— Отлично. Тръгваме към вас. Ако възникне проблем, търсете ме на мобилния. А, и още нещо — не казвайте на роднините, ако случайно се свържат с вас.

— Това пък защо?

— Ще ви обясня, щом се видим.

На излизане той подхвърли на Дел:

— Нека вземем твоята кола. По-малко се набива на очи.

— А защо не трябва да се набиваме на очи?

— На връщане искам да минем край дома на Даръл Хансън. Току-виж сме го сварили да се навърта наоколо.

 

 

Сейнт Луис Парк се намираше на няколко мили западно от Минеаполис и половин час след като тръгнаха от Бюрото, те вече паркираха пред червената тухлена сграда на местния участък. Намериха Райт, който ги уведоми, че са получили разрешение да огледат къщата на Брайън.

— Но и аз ще трябва да ви придружа. Да следя да не задигнете нещо.

— Колкото повече хора, толкова по-весело — подсмихна се Лукас.

— Е, защо не биваше да казваме на роднините?

— Има известна вероятност един от тях да е човекът, когото търсим… — И той му предаде в резюме фактите, без да споменава връзката с убийството на Марси.

— Ако това е криминално разследване — поколеба се Райт, — може би ще ни трябва заповед за обиск.

— Не разследваме Брайън Хансън за друго, освен да си изясним как е умрял. Не търсим улики, а единствено признаци, показващи, че е възнамерявал да се върне обратно у дома.

— Затова по-добре да не си усложняваме живота — додаде Дел. — Винаги можем да обясняваме по-късно.

— И това е вярно — кимна Райт. — Добре, ще го преживея някак. Да вървим.

 

 

Къщата на Хансън, строена през петдесетте, се намираше на сенчеста улица недалеч от участъка. Съседът подрязваше живия му плет и щом ги зърна, спря заниманието си.

— Открихте ли го вече? — подвикна на Райт, който караше патрулната кола.

— Още не — отвърна онзи.

— Да сте забелязвали подозрителни лица наоколо? — попита Дел.

— Всичко е мирно и тихо — рече съседът. — А ние си отваряме очите, повярвайте.

Райт отвори вратата. Обясни им, че първия път са повикали ключар, за да влязат, но после са намерили резервен ключ, окачен в кухнята. Още от прага усетиха застиналата, необитаема атмосфера. Както и мириса на застоял тютюнев дим.

— Трябва да е луд, да пуши на тая възраст — измърмори Дел.

— Да, цигарите положително ще го убият — отвърна иронично Лукас.

Минаха бързо през антрето, като спряха само да проверят пералнята и сушилнята. И двете бяха празни. В банята откриха несесер със самобръсначка, пяна за бръснене, четка и паста за зъби, лосион за лице, прибор за почистване на косми от носа и крем против хемороиди.

— Ето ви улика — каза Дел. — Имаше ли същите неща в хижата?

— Не — отговори Лукас. — Банята беше празна. Не видях и куфар, но това не значи нищо. Може да е държал дрехи и на двете места.

— А защо тогава ще разнася несесера? — попита Райт.

— Защото иначе човек никога не е сигурен какво точно е взел. И аз правя същото. Имам дрехи у дома и на вилата, но си нося тоалетните принадлежности.

Под единия ъгъл на леглото се въргаляха чифт вехти, мръсни маратонки.

— Ето обувките, с които е ходел на риба — рече Лукас.

— Ако бях адвокат на обвиняемия, щях да кажа, че правиш свободни съчинения — отвърна Дел.

Върху кухненския плот лежеше картон „Марлборо“ с една липсваща кутия.

— Казах ви, че е щял да се върне — посочи Лукас. — При шест долара за пакет, няма начин да ги зареже тук.

— Виж, с това съм съгласен — кимна Дел.

— Да ви кажа, момчета — вметна Райт, — и на мен започва да ми намирисва на гнило.

 

 

— Почти изглежда твърде подредено, за да е истина — каза Дел, щом се върнаха в колата.

— Да навестим сега нашия приятел Даръл — предложи Лукас.

Даръл Хансън живееше в добре запазена триетажна викторианска постройка, недалеч от езерото Комо. Пред нея сега бе изправена стълба и работник в комбинезон боядисваше стрехите в резедав цвят.

Паркираха на тясната еднопосочна улица, през две къщи разстояние.

— Само ако беше малко по-тъмно — рече Лукас, като се огледа, — онази странична врата изглежда удобна…

— Да не си решил да влизаш? — вдигна вежди Дел. — Човече, ти си се побъркал. Това място е пълно с охранителни камери. Вероятно ни снимат дори и в момента.

— Ако мина през задния двор…

— Глупости. Така ще бъде още по-зле.

Лукас си пое дълбоко дъх.

— И все пак, искам да вляза. Да проверя какво има вътре. Може да извадим заповед за обиск и впоследствие… ако убедим Дуейн Полсън, че сме имали основателни подозрения.

— Много основателни, няма що. Една мъглява снимка от шофьорска книжка и белия бус.

— Снимката не е мъглява. А и мисля, че Кели Баркър ще я разпознае, ако й я покажа. Тя е ключов свидетел.

— Пак ти казвам, играеш си с огъня…

— Хайде, не ми се прави на светец — каза Лукас. — Слушай, знаем, че бащата на Даръл е изчезнал от къщата си, оставяйки лампите светнати, цигарите в кухнята и прочее. Знаем, че ако някой е инсценирал смъртта му, той е имал достъп до хижата и е познавал навиците му. Бил е наясно с мотора в гаража и е разчитал да се върне с него до града. Така че ако става дума за убийство, то е извършено от близък човек.

— Смятахме също, че е учител, а се оказа, че не е.

— Възрастта му пасва идеално… — продължи Лукас, без да го слуша.

— Добре, съгласен съм, че вероятно е той. Просто казвам, че много от нещата няма да минат в съда. И защо да искаме заповед от Полсън? Защо просто не отидем при Карсънет?

— Защото Полсън се разведе преди пет години и двамата с Марси за кратко имаха връзка.

— А, ясно — кимна Дел. — Това би помогнало. Но пак ни трябват твърди доказателства. — Помълчаха около минута и после той додаде: — Ако ще го правиш, трябва да убедиш първо мен. Няма да те пусна да ходиш сам.

— Така и двамата ще изгорим, ако ни хванат.

— Да говорим с Полсън тогава.

— Боя се, че ще ни откаже.

— Тогава ще проникнем по втория начин — каза Дел. — Но поне ще знаем, че сме опитали.

Лукас сведе глава и помисли. Ако влезеше с взлом, можеше да огледа само набързо, а хванеха ли го, с кариерата му бе свършено. Рискуваше дори да влезе в затвора. Наоколо наистина бе пълно с камери и аларми…

— Добре — рече накрая. — Да вървим при Полсън. Ще сложим картите на масата и ще видим дали ще издаде заповед.

— Трябва да сме откровени с него.

— Естествено. Той не е глупак. Опитаме ли да го мотаем, само ще го вбесим.

 

 

Върнаха се в Бюрото да вземат някои документи, а Лукас се обади на секретарката на Полсън, за да се увери, че съдията е на разположение. Научи от нея, че сутринта му не е много натоварена и си запази час. После двамата с Дел се отправиха към съдебната палата в Минеаполис.

Когато влязоха в кабинета му, разположен на осемнайсетия етаж, го завариха с крака върху бюрото и слушалки в ушите, да подръпва струните на електрическа китара и да се наслаждава на изпълнението си. Щом ги видя, кимна към двата посетителски стола и продължи в същия дух още десетина секунди, преди да остави китарата.

— Можех да бъда рок звезда — каза.

Беше висок мъж, със зализана назад коса, дълъг нос и тънка усмивка на широката уста. Вероятно ставаше по-скоро за кънтри певец, отколкото за рок звезда.

— А ако в същото време си останеше и съдия — отбеляза Дел, — можеше от време на време да се вкарваш в затвора за наркотици.

— Да, вярно. — Полсън се обърна към Лукас и смени темата. — Лоша работа с Марси, а?

— И още как — отвърна той. — Ще ти кажа направо. Дошли сме за заповед за обиск, която има връзка с нейното убийство.

— Охо — рече Полсън и спусна крака на пода. — Нека чуем.

Лукас му обясни с какво разполагат.

— Даваме си сметка, че уликите са косвени, но се надяваме тяхната съвкупност да послужи като достатъчно основание.

— И сте дошли при мен, защото знаете, че историята ви издиша, но Марси и аз сме били гаджета навремето.

— Това също беше фактор — призна Лукас. — Не ти пускам прах в очите, Дуейн. Сигурен съм, че сме прави, но ни трябват още доказателства.

— Дайте ми минута да помисля. — Полсън се завъртя на стола и застана с гръб към тях, наклонил назад глава. Те съзерцаваха малката плешивина върху темето му минута, после две. Накрая той се обърна и каза:

— Този тип е влязъл в къщата в Блумингтън и е открил огън без предупреждение, нали?

— Точно така.

— Звучи ми като непосредствена заплаха за себе си и околните. Може да страда от психично разстройство.

— Абсолютно — вметна Дел.

— Не бих се съгласил, ако не беше така. Отбележете го в искането си и ще ви издам заповед.

Лукас извади попълнения документ от джоба си.

— Оставил съм място за допълнителни бележки — каза.

 

 

Докато излизаха с подписаната заповед, се чувстваше все по-сигурен, че е на прав път. Множество малки детайли говореха, че именно това е убиецът. Както и че обича да изпипва нещата. Че не е от онези, които оставят небрежни следи подире си.

Щом се върна в офиса, се обади на Джон Саймън, директора на Бюрото, и го осведоми за случващото се. Саймън нямаше почти никакъв контрол върху неговото звено и просто неохотно се примиряваше със съществуването му.

— Добре, само действайте внимателно — каза. — Не искам купища трупове подир вас. Всъщност не искам нито един труп.