Джон Сандфорд
Заровени жертви (20)

20

Лукас се обади отново на Чайлдрес в шерифския офис на Сейнт Луис, който го упъти как да стигне до мястото.

— Хижата е временно запечатана — го уведоми той. — Докато изясним обстоятелствата. Ако нищо не изскочи до края на другата седмица, ще предоставим достъп на роднините.

— Аз бих искал да вляза — каза Лукас. — Ще можеш ли да го уредиш?

— Кога смяташ да дойдеш?

— Вече пътувам… Излизам от Минеаполис, така че може би след три часа и половина.

— По-скоро четири. Идвал ли си преди?

— Мисля, че ще се оправя. Ще тръгна по магистрала 35, а после — по 169 до град Тауър.

— Точно така, а на излизане от Тауър хвани първокласен път 77. От него трябва да завиеш наляво…

Хижата на Хансън по думите на служителя се намираше на полуостров, вдаден в езерото Вермилиън, на около трийсет километра северно от Тауър.

— Добре, ще се видим след три часа и нещо — каза Лукас, след като изслуша указанията.

— По-скоро четири — повтори онзи.

 

 

Четири, друг път, рече си Лукас, като натисна още малко газта на поршето.

През целия път не можеше да изкара от главата си мисълта за Марси. Докато шофираше, а очите му следяха трафика или оглеждаха местността, в съзнанието му постоянно изникваха спомени за нея и за неща, които ги свързваха. Толкова ясни и близки, сякаш се бяха случили вчера. Той изрече кратка молитва, пожелавайки си да не надживява Уедър или някое от своите деца.

Както и повечето умни хора, Лукас умееше, поне на моменти, да се преценява безпристрастно, да изследва своите чувства и мотиви. Даваше си сметка, че сега излиза изпод контрол. Цялото му същество бе устремено към смъртта на Фел, независимо как щеше да се случи тя. Не бе сигурен дали ще може да се овладее, ако се окаже лице в лице с него. Всеки път щом си го представеше, усещаше как пулсът му се ускорява, адреналинът нахлува в кръвта му, а гърлото му се задавя от гняв. И гласът на разума, шептящ някъде дълбоко в него, не успяваше да надделее над инстинктивното желание за мъст.

 

 

Местното двулентово шосе 77 минаваше през рядка борова гора покрай брега на Вермилиън, едно от най-големите езера в Северна Минесота. Щом измина двайсетина километра след отбивката, той позвъни отново на Чайлдрес.

— Бързичко си стигнал — отбеляза онзи. — Аз още съм в Тауър, но тъкмо потеглям. Ще те чакам при хижата.

Той обаче или се бе отбил да свърши нещо, или просто караше прекалено бавно, защото Лукас видя патрулния му автомобил да взема завоя на едно от следващите кръстовища и пое след него. От шосето слязоха на тесен асфалтиран път, по който едва можеха да се разминат две коли. Накрая спряха до зеленикава постройка на брега на езерото, със стар гараж, долепен до нея. Отпред имаше плаващ пристан, а върху него — каяк, вързан с въже и обърнат с дъното нагоре.

— Ето как си постигнал толкова добро време — каза Чайлдрес, след като се ръкуваха. — Не очаквах ченге да кара порше. — Той се наведе да огледа купето и добави: — Имаш и антирадар.

— Не го ползвам често, но понякога върши работа. Имах си проблеми за превишена скорост преди време.

— Да, тук не са привърженици на темпераментното шофиране. — Той нададе кратък смях, наподобяващ кучешки лай. — Чух да го наричат така по онова британско автомобилно предаване — „темпераментно шофиране“.

— Още ли няма следа от тялото на Хансън? — смени темата Лукас.

— Никаква. Дъщеря му също ще дойде всеки момент. Отседнала е в хотел в Тауър. Казах й за твоето идване и тя реши да провери защо се интересуваш.

— Няма проблем — кимна Лукас. — Просто проучвам някои догадки около убийството на детектив Марси Шерил в Минеаполис. С нея бяхме стари приятели.

— Да, четох за това… Ужасна история. Смятате ли, че има някаква връзка?

— Още не знам. Както казах, става въпрос само за догадки. Къде е лодката?

— Вътре в гаража. Ела, ще ти отворя. — Той извади от джоба си дрънчаща връзка ключове.

Гаражът наподобяваше паянтов навес, в който имаше още различно земеделско оборудване — косачка за трева, култиватор, тример, а също и сечива от рода на лопати и мотики. В голям пън бе забита брадва, а на рафт върху стената бе поставен моторен трион. Миришеше приятно на бензин, масло и трева.

Лодката бе съвсем обикновена, десетина-петнайсет годишна, с червена ивица отстрани на алуминиевия корпус. Както повечето рибарски съдове беше порядъчно охлузена от търкане в пристаните. Върджил имаше право — над мотора не бе удобно да се пикае, а поради малките й размери и плиткото газене това трудно можеше да се свърши и през бордовете, без да се предизвика сериозно клатене.

Докато я оглеждаше, Лукас разказа накратко на Чайлдрес за връзката на Хансън със случая Джоунс.

— Знаем, че похитителят на момичетата е още на свобода и че той е убил Марси — заключи накрая. — А ето че сега Хансън умира само ден след откриването на телата им.

— Много странно, наистина.

— Да. Но може и да е просто съвпадение.

 

 

Лодката не наведе Лукас на никакви други изводи, освен че ще е доста глупаво човек да падне от нея в напълно спокойно езеро.

— Имал ли е наоколо приятели, с които да ходи на риба? — попита той.

— Да, двама… — Чайлдрес разлисти тефтерчето си. — Единият се казва Тони Коул, а другият — Бил Къшнър. Играят и голф заедно. Възрастни хора, също като него. Живеят недалеч оттук.

— Също бивши ченгета?

— По-скоро не. За Къшнър знам единствено че е пенсионер, но Коул навремето работеше в пощата в Дълут.

— Те съгласни ли са с версията, че е паднал от лодката?

— Допускат, че е възможно, но няма как да бъдат сигурни — каза Чайлдрес.

— Знаеш ли дали са си у дома в момента?

— Положително. Мога да те заведа, след като приключим тук.

— Ще съм ти много благодарен.

В това време отвън се чу звук от приближаваща кола.

— А, това трябва да е госпожа Седакис, дъщерята на Хансън.

— Той има ли други деца? — поинтересува се Лукас.

— Един син. Положително е идвал тук, но аз не съм го виждал.

Щом излязоха от гаража, видяха жена към четиресетте да слиза от стоманеносив „Лексъс RX350“. Беше висока и пълна, с изрусена коса и огромни слънчеви очила.

— Здравей, Кларк — кимна тя, а после се обърна към Лукас. — Вие ли сте агент Девънпорт?

— Да.

Двамата се ръкуваха и тя попита:

— Какво ви води насам?

Лукас й разказа за участието на Хансън в случая Джоунс и добави:

— Възможно е изчезването му само ден след откриването на момичетата да е чисто съвпадение, но все пак изглежда странно. При онова разследване разпитвахме купища хора, проверявахме и най-дребната информация или дори слух. Затова допуснах, че може да е говорил с някого, който сега да си е спомнил…

Жената притисна длан към гърлото си.

— Да не би… да не би да подозирате, че са го убили?

— Нямам никакви основания да го мисля, освен въпросното съвпадение. Затова и реших да дойда тук, да се срещна с приятелите му, да проверя дали не е споменавал нещо.

— Спомням си отвличането на момичетата, разбира се — каза Седакис. — Тогава трябва да съм била още ученичка, вероятно в десети клас. Татко работеше ден и нощ. Обсъждахме го и вкъщи. Той изобщо не беше убеден, че онзи бездомник го е извършил. Все повтаряше, че има още един детектив, който е сигурен, че са го натопили.

— Да, това бях аз — отвърна Лукас, но същевременно си помисли, че никога не е забелязвал подобен скептицизъм у Хансън. — Той направи ли някакъв коментар, след като бяха открити телата?

— Не и пред мен. Не се бяхме чували поне две седмици преди инцидента с лодката. Ние живеем във Фармингтън, а той — в Голдън Вали. Но през лятото прекарва повечето време тук, край езерото.

— Кога за последно е ходил в Минеаполис?

— Не знам… той рядко ни осведомяваше за пътуванията си.

— Бил е там вечерта преди да изчезне — намеси се Чайлдрес. — Научихме го от неговите партньори по голф.

— Значи… в същия ден, когато изровихме телата.

— Да. А преди изгрев на следващия ден се е върнал.

 

 

Лукас пожела да видят хижата и Чайлдрес се съгласи да ги пусне, като ги предупреди да не пипат нищо. Бащата на Хансън бе купил тук четири акра земя още при ниските цени през петдесетте. През следващите години стойността на имота постоянно се бе покачвала и накрая семейството бе продало три акра, а с получените пари бе вдигнало постройката.

Тя бе изградена от дървени трупи, чиста и поддържана. Състоеше се от две стаи на долния етаж и още две тавански, за деца или гости, до които се стигаше по почти вертикална стълба. Двете бани бяха тесни, с душове, но без вана. Кухнята бе отделена с барплот от всекидневната, мебелирана с кожена гарнитура. Имаше голям телевизор, риболовни снимки по стените, а в ъгъла — бюро с компютър, свързан със сателитна антена.

— Приятно място, явно добре се е грижел за него — отбеляза Лукас. — А ето ги и спасителните жилетки.

— Да, наистина — кимна Чайлдрес, поглеждайки към трите яркочервени жилетки, окачени в антрето.

— Хубаво си прекарвахме тук — каза без особена увереност дъщерята и побърза да добави: — Всъщност аз съм повече градско момиче.

Върху полицата над камината бяха наредени семейни фотографии, в това число на жена, изглеждаща като състарена и наедряла версия на госпожа Седакис, и на тъмнокос младеж, уловил за хрилете почти еднометрова щука.

— Това е мама — поясни тя. — И брат ми, Даръл.

Сърцето на Лукас подскочи. Братът досущ приличаше на Фел.

— Мисля, че съм го виждал веднъж — каза той. — Пред един магазин в Сейнт Пол, заедно с баща ви… Едър мъж с черна брада, нали?

— Не, не… Даръл никога не е имал брада, доколкото знам. Дори не съм сигурна, че може да си пусне. Пробва с мустаци, но излязоха редки и ги обръсна. Десет години по-голям от мен е, но не сме много близки. Виждаме се през няколко месеца.

— Значи, вероятно съм се припознал.

Излязоха отново пред къщата и тя им разказа за кариерата и пенсионирането на баща си. По думите й той бил в добра физическа форма, макар и с леко наднормено тегло.

— Един познат предположи, че може да е получил инфаркт — подхвърли Лукас.

Седакис обаче поклати глава.

— Никой от семейството ми няма проблеми със сърцето. Обикновено бъбреците ни довършват. Или пък ракът.

Не след дълго темите за разговор се изчерпиха и тя си тръгна, като им помаха с ръка от колата.

— Интересно — каза Чайлдрес. — Никога не съм работил по убийство. Смяташ ли, че може да е убийство?

— Ако е така, скоро ще разберем. Или пък тялото му ще изплава, със спуснат цип на панталоните.

— Някой път не изплуват — отбеляза другият. — Просто си стоят там, под повърхността. Твърде студено е, за да изгният, няма бактерии, затова се носят като дънери, още с очила на носа…

— Боже, звучи като Стивън Кинг. Да не пишеш сценарий за филм на ужасите?

 

 

Коул и Къшнър, приятелите на Хансън, живееха на съседен полуостров, на десетина минути път с кола, само през няколкостотин метра един от друг. Свързаха се с тях по телефона и Коул сам предложи да отскочи до къщата на Къшнър, за да се съберат там.

И двамата бяха от типа възрастни мъже, които служителите на канадската граница биха пропуснали, без дори да ги погледнат — бели, оплешивяващи, възпълни, загорели от слънцето, облечени със спортни ризи, джинси и с шапки за риболов на главите.

— Разбирам защо имате съмнения — започна Коул, по-високият от двамата. — Аз самият казах на полицията, че не вярвам Брайън да се е прибрал от града. На другия ден имахме планирана партия голф и ако беше, щеше да се обади, за да си запази място.

— Да си запази място?

— Да, правим турнири с общо шестнайсет участници. Ако искаш да играеш, трябва да се обадиш предварително. Иначе някоя от резервите влиза вместо теб.

— Пътят от Минеаполис дотук е четири часа — рече Лукас. — Съседите са го чули да идва към три сутринта, което означава, че е тръгнал късно. Може да не е искал да ви буди.

— Възможно е — обади се Къшнър. — Но има и друг проблем. Той почти никога не излизаше с лодката сутрин. Ставаше късно, закусваше, изпиваше по цяла кана кафе и после тръгваше към голф игрището. Играта започва в единайсет, пет дни в седмицата. После обикновено сядаме на бира. Брайън ходеше за риба най-вече привечер.

— Но ако е закъснял да си резервира място за голф — вметна Чайлдрес, — може просто да е решил да си запълни времето, като се разходи из езерото.

Старците се спогледаха и почти едновременно свиха рамене.

— Не е изключено — изрази общото мнение Коул.

— Дали се е случвало да пикае от лодката? — попита Лукас.

— Дали мечката сере в гората? — подсмихна се Къшнър.

— А може ли това да се прави отзад, през мотора?

— Трудна работа — смръщи вежди Коул. — Трябва да застанеш отстрани, в ъгъла. Опитвате се да разберете как е паднал, нали? Ако изобщо е паднал…

— Моята теория — рече Къшнър — е, че е ловил с влачене, близо до дъното и е хванал нещо голямо, например щука. Станал е, за да я извади и е загубил равновесие.

— В такъв случай не е ли нормално първо да угаси мотора?

— Да, така си е — съгласи се Къшнър.

— Не е ловил с влачене — рече внезапно Коул, като погледна приятеля си. — Лодката е вървяла напред.

— О, по дяволите. Вярно. — Другият се почеса по главата и поясни на присъстващите: — Брайън влачеше бавно, на заден ход. А при това положение не знам…

— Интересно — каза Лукас. — В антрето му бяха окачени три спасителни жилетки. Той не ги ли е слагал?

— Слагаше, ако не е прекалено горещо. По закон се изискват, а тия духачи, водните ченгета, постоянно досаждат. Без да се засягате.

— Работата е там, че в лодката нямаше жилетка, а ако той е носел, досега вероятно щяха да го намерят.

— Знае ли човек — поклати глава Къшнър. — Езерото е голямо, а лодката е вървяла сама. Може да е паднал навсякъде.

— Не е бил с жилетка — отсече Коул. — Имаше само три, защото нямаше как да събере повече хора в тая черупка. Достатъчно за мен и Къш, ако решим да го придружим някоя вечер.

После се разделиха и докато вървяха към колите си, Чайлдрес попита:

— Е, разбра ли каквото искаше?

— Не знам — отговори Лукас. — Има ли добър мотел в града?

— Бих ти препоръчал този при казиното. Обади се, ако имаш нужда от нещо.

След като остана сам, Лукас позвъни на Дел.

— Нещо ново при теб?

— Отидох до къщата на Хансън в Минеаполис и разпитах съседите. Един смята, че го е видял да излиза към осем вечерта. Оставил лампите да светят, а на другия ден, когато излязла новината, че е паднал от лодката, те още светели. Друг съсед, на име Арис, дори спомена, че се канел да надзърне през прозорците, за да провери дали не му е прилошало, или нещо подобно.

— Значи, в къщата му свети… а той се оказва тук, при езерото.

— Общо взето, да. При теб някакво развитие?

— Може би — отвърна Лукас.

 

 

Все още не се бе мръкнало, затова реши да се върне още веднъж при хижата на Хансън. От двете й страни имаше други имоти и той прекоси двора на единия от тях, изкачи стъпалата на верандата и почука на вратата. Отвори му жена, по чието притеснено лице си личеше, че е сама.

— Кого търсите?

Той й показа служебната си карта.

— Работя към Бюрото за криминални разследвания. Преди малко бях тук със заместник-шериф Чайлдрес.

— Да, мисля, че ви забелязах. С какво мога да помогна?

— Да сте виждали или чували господин Хансън в нощта на изчезването му?

— И двамата със съпруга ми го чухме да пристига. Вече беше много късно и бяхме заспали. На другата сутрин колата му стоеше паркирана отвън, а после дойде полицията. Това е всичко. Но не сме го виждали или нещо подобно. Останахме потресени, щом разбрахме.

Тя му съобщи още, че съседите от отсрещната страна са се прибрали преди половин час.

— Вероятно са били на риба, така че ако искате да поговорите и с тях, ще ги заварите у дома.

Те се казваха Марк и Деби Янсън и тъкмо приключваха вечерята си. Поканиха го на кухненската маса и му предложиха кафе, което той с удоволствие прие. Не бяха чули пристигането на Хансън, нито излизането на лодката му в езерото. Бяха разбрали за инцидента едва от полицията.

— Предполагам, че са разбрали кой е собственикът по регистрационния й номер — каза Марк.

Побъбриха няколко минути, Лукас си изпи кафето, а те му препоръчаха да прекара вечерта в казиното. После той стана да си върви и вече се качваше в колата, когато видя Марк да притичва към него през моравата.

— Ей, Лукас… — рече, щом приближи.

— Да?

— Надникна ли в гаража му?

— Да, огледах лодката.

— А кросовият мотор беше ли вътре?

— Не, не помня да съм го видял.

— Питам, защото… по-късно същата нощ, не беше три часа, а по-скоро някъде към пет, защото вече се съмваше… чух някой да пали мотор — каза Янсън. — Горе, на пътя. А после потегли. Не ми направи особено впечатление, защото тук обикалят много бъгита и мотоциклети, но сега се замислих… защо ще го подкарва точно оттам?

— Хм — рече Лукас. — Благодаря. Струва си да се помисли.

 

 

Причината, поради която си струваше според него, бе, че ако някой е пристигнал на езерото с колата на Хансън — независимо дали той самият, за да инсценира собствената си смърт, или евентуалният му убиец, — този човек е трябвало по някакъв начин да се измъкне. А ако не е имал съучастник, при когото да се качи…

— Но тогава трябва да е знаел за съществуването на мотоциклета — каза си той на глас, докато шофираше. Няколко минути по-късно подмина отбивката за казиното, без да спира. Извади мобилния си телефон и се обади на Уедър.

— Да знаеш, че тази вечер ще се прибера по-късно. Не ме чакай, но и не ме застрелвай, като вляза.

— Така или иначе, не бих те застреляла — каза тя. — Но ще предупредя Лети.