Джон Сандфорд
Заровени жертви (19)

19

На следващата сутрин полицейското управление в Минеаполис бе пълно с хора, бучащи като рояк разярени оси. Лукас си проправи път през навалицата пред отдел „Убийства“ до стаята, която търсеше. Тя се използваше за обучения и на стената й бяха окачени фотографии на всички випуски на академията.

Свидетелите, с които бе разговарял по време на изчезването на сестрите Джоунс, определяха възрастта на Фел между двайсет и пет и трийсет. Дори ако е бил особено младолик и диапазонът се разширеше до трийсет и няколко, трябваше да е завършил академията в началото до средата на седемдесетте и да е бил ченге най-много десет години.

Лукас прегледа снимките за десетгодишен период, отбелязвайки випускниците, които, повече или по-малко, наподобяваха описанието, направено от Баркър. Те не бяха много. По нейни думи, убиецът имаше масивно, почти квадратно телосложение. С тъмна, почти средиземноморска коса, но светла кожа.

В крайна сметка списъкът му се сведе до девет имена. Той си ги записа и се отправи към кабинета на заместник-началника на управлението, Мерилин Барин, която отговаряше за личния състав. Беше на възрастта на Лукас и двамата се познаваха отдавна, макар и да не бяха близки приятели.

Тя вдигна очи в отговор на почукването му по рамката на вратата.

— Лукас! Очаквах да се отбиеш. Това е просто… чудовищно.

— Да — отвърна той и седна срещу нея. — Виж, навремето аз работех по случая на сестрите Джоунс и смятах, че съм хванал дирите на убиеца. Но после стовариха вината върху един скитник и разследването приключи. Оказва се, че сме сбъркали. Похитителят е същият, който застреля Марси. А вероятно е отвличал и други момичета през годините.

— Чух един-двама души да коментират твоята теория — кимна Барин. — А ти имаш ум в главата.

— За ума не знам, но това вече се превръща в повече от теория. Иначе не бих дошъл да те безпокоя. Работата е там, че…

И той й разказа последователността от събития, включително обажданията на 911, навели подозренията върху Скрейп.

— Струва ми се — и тук вече говорим за догадка, — че престъпникът е имал контакт в отдела или дори сам е бил ченге. Според Бъстър Хил при стрелбата вчера е използвал „Глок“. Позволих си да съставя списък от хора — полицаи или кандидат-полицаи — и бих искал някой да провери досиетата им, за да разбера дали съм прав, или греша.

Барин го изгледа продължително, после отмести очи към таблото със снимки на издирвани престъпници върху стената, а накрая отново ги сведе към него.

— Трябва да говоря с началника. Ще му предам мотивите ти за искането. Но не мога да действам през главата му.

— Колко дълго ще отнеме?

— Стой тук — заръча му тя. После стана и излезе от кабинета. Пет минути по-късно се върна с думите:

— Свободен си да действаш. Шефът се обади на Коди Райън във вътрешния отдел. Той те очаква.

— Благодаря, Мерилин. Ще ви държа в течение…

— Да, желателно е. Ще вкараме всички ресурси в разследването. Но ако излезе, че е наш колега… — тя въздъхна и потърка лицето си с длани. — Боже, дори не ми се мисли за това. Но честно казано, не вярвам да се окажеш прав.

 

 

Коди Райън бе постъпил в полицейското управление на Минеаполис след напускането на Лукас — което бе добре, защото вероятно не знаеше причината за това напускане. А тя бе побоят, нанесен от него над сводника Ранди Уиткъм, след като той бе нарязал с ножче лицето на една от девойките си.

Райън беше едър, грубоват мъж, с румено лице, очила със златни рамки, бяла риза, червена вратовръзка и син панталон.

— Току-що прегледах досието ти — каза, след като се ръкуваха. — Бил си лошо момче.

— Да — въздъхна Лукас. — Не биваше да го удрям последните трийсет пъти. Първите трийсет си бяха чиста самозащита.

— Е, от друга страна, видях снимките на обезобразеното момиче. — Ранди му посочи към един стол. — Разбираемо е, че си се вбесил. Кого ще търсим сега?

Лукас му даде списъка с имената и той започна да вади файлове от компютъра си. Оказа се, че служебни досиета има само за шестима от общо деветте.

— Другите трима вероятно не са работили тук. Може да сме ги отхвърлили по една или друга причина. Ще трябва да провериш във федералния архив, но не знам дали са го поддържали по онова време.

— С какво разполагаме за останалите?

Райън натисна бутона за печат и започна да му подава страниците. Четири от шестте ченгета бяха чисти в очите на вътрешния отдел, като се изключат дребни оплаквания от граждани, които не значеха много. Само един продължаваше да е на служба като патрулен сержант към втори участък. Съдейки по датите, беше от последния випуск, включен в извадката, тоест сравнително млад, за да бъде убиецът. На снимката носеше очила и не приличаше твърде на фоторобота на Баркър. Беше едър, но не и дебел.

Другите трима бяха по-възрастни, двама напуснали отдавна полицията, а третият — пенсиониран. Нищо в сведенията за тях не говореше, че някога са имали проблеми с жени.

От онези с провинения в досиетата за единия бяха вписани три случая на прекомерна употреба на сила, но нищо, свързано със секс. Срещу последния, Уилард Пакард, имаше оплакване от танцьорка, която той притискал за секс, намеквайки, че ще й бъде от полза да спи с полицай.

В обясненията си Пакард бе посочил, че е заподозрял жената в проституция, защото я сварил да привлича клиенти пред един клуб. Прогонил я, а тя подала оплакване, за да му отмъсти.

Разследването на вътрешния отдел, проведено от някой си Джон Сийт, бе заключило, че и двамата може да казват истината — тя да е проституирала, а той да е искал безплатни услуги. Поради липса на доказателства накрая тя бе оттеглила жалбата и Пакард се бе отървал без последствия. После бе работил още три години в Минеаполис, преди да се премести в участък в предградията на Сейнт Пол.

— Звучи ми, сякаш Сийт е бил доста сигурен във вината му — отбеляза Райън. — Но не е можел да стори нищо без свидетели, само въз основа на голи думи.

Лукас погледна снимката. Имаше прилика, макар носът на Пакард да бе месест, а този на фоторобота — остър и ъгловат. Но свидетелите от рода на Кели Баркър често бяха пословично ненадеждни. Цяло чудо бе, че портретът, съставен по нейно описание, бе разпознат и от другите две жени. Можеше да се очаква, че в уплахата е видяла носа различен и „по-зловещ“.

— Мисля да проверя ето този — каза. — Нашият човек също си е падал по проститутки и е навестявал и салони за масажи.

— Било е доста отдавна — отвърна Райън. — Може вече да е умрял.

 

 

На излизане няколко души го заговориха за Марси Шерил и накрая трябваше да побърза, за да се отскубне от тях. Двайсет минути по-късно стигна обратно в Бюрото в Сейнт Пол, където повика Санди при себе си и й описа идеята на Дел, че престъпникът може да е бил стажант-преподавател.

— Не знам — присви замислено очи тя. — Ще опитам, но се обзалагам, че училищата не пазят документация за стажанти. Може да се наложи да прибегнем до архивите на колежите с педагогически специалности.

— Провери все пак — каза й Лукас.

Щом Санди излезе, той пусна в базата данни търсене за Уилард Пакард. Оказа се, че все още е на служба — едър, сто и двайсет килограмов мъж с оредяваща тъмна коса. Беше гладко избръснат, а на шофьорската му книжка имаше забрана да управлява автомобил без очила.

 

 

Дел звънна, за да се осведоми как вървят нещата.

— Ще прескоча до Удбъри, да поговоря с едно ченге — каза Лукас. — Ако искаш, може да ме придружиш.

— Ще бъда при теб до десет минути. Да ти взема ли диетична кола?

— Да, няма да е зле.

Проверката на Пакард бе по-скоро за лично успокоение. Той надали беше убиецът — твърде много детайли не се връзваха. Вярно, оръжието на стрелеца бе разпространено сред силите на реда, но външността не съвпадаше, а и поведението му не бе като на обучен полицай.

Може би. Човек трудно можеше да предвиди как някой ще се държи в реална критична ситуация. Нямаше гаранция дали ще си спомни наученото, или не.

Той поседя още известно време в размисъл, давайки си сметка, че гони вятъра. После набра мобилния телефон на Боб Хилестад, свой стар приятел от отдел „Убийства“.

— Кофти работа, а? — рече онзи без предисловия.

— И още как. Докъде стигнахте там? Или само си го местите от единия крачол в другия?

— Нещо такова. Чакаме резултатите от ДНК експертизата. Всички се надяват, че ще излезе съвпадение, но на мен не ми се вярва.

— Някакви свидетели в Блумингтън?

— Двама души са видели бял бус да напуска с висока скорост квартала приблизително по същото време. Така че местният участък съставя списък на собствениците на подобни возила. Доколкото разбирам, има всички шансове да излезе шестцифрено число.

— Е, успех в начинанието.

— Общо взето, само тъпчем на място. При вас някакво развитие?

— Занимавам се с проверки, от които предварително знам, че няма да излезе нищо. Знаеш ли кой прави справката за онези бусове?

— Не, но са я възложили на отдела за регистрация на МПС. Може да питаш там.

Лукас затвори, набра нов номер и след няколко прехвърляния стигна до човека, изготвящ списъка за участъка в Блумингтън.

— Аз не съм ченге — каза му онзи, — но това е направо абсурдно. За какво ще им послужи той? Не че ме е грижа, на мен ще ми коства десет минути да го извадя от базата данни. Дори няма нужда да го разпечатвам, ще им го изпратя като файл.

— А можете ли да го сортирате по имена на собствениците? — попита Лукас.

— Разбира се. — В слушалката се чу посръбване, човекът явно пиеше кафе. — Да го пусна ли и на вас?

— Не засега… но може ли да проверите дали в него присъства името Уилард Пакард?

— Ще ми трябва само минутка. Не затваряйте.

Лукас зачака и в това време влезе Дел. Той му посочи един стол и не след дълго гласът в другия край на линията прозвуча отново.

— В списъка няма такъв, но когато потърсих Уилард Пакард в Удбъри, излезе един, който притежава светлобежов бус „Тойота“ и син „Форд Експлорър“.

— Благодаря. Запазете файла, може да се чуем пак — Лукас затвори телефона и погледна към Дел.

— Човекът нямал бял бус, но имал светлобежов. Какво ще кажеш?

— Че свидетелите са кьорави. Да вървим да го притиснем.

 

 

Притискането обаче не подейства. Пакард, който живееше в апартамент недалеч от търговския център, им отвори вратата по шорти и сива тениска с петно от пот на гърдите.

Косата му, или онова, което бе останало от нея, бе остригана до кожа и изглеждаше като малко по-тъмна сянка върху черепа. Доста далеч от портрета на убиеца.

В антрето бе опряна торба със стикове за голф, а в гостната отзад се виждаха огромни тонколони. Застоялата миризма говореше за бърлога на мъж, останал сам след развода.

— Господи — възкликна той, след като Лукас и Дел му обясниха повода за посещението си. — Дошли сте да ме тормозите за случай, по който преди двайсет години е установено, че съм невинен?

— Проверяваме всички следи — рече неловко Лукас. — След убийството на Марси Шерил…

— А, ясно. Защо не се чуете с Дан Бол от участъка в Удбъри? Можете да го хванете на радиостанцията след три часӚ, когато застъпва, или да му звъннете у дома. Потърсете и Бил Гарви, началника на вчерашната смяна. И двамата ще ви кажат, че вчера цял следобед съм бил в патрулката, до единайсет вечерта. А с Дан тъкмо обядвахме в една закусвалня, когато чухме за стрелбата.

— Значи, всичко е наред — кимна Лукас. — Ако наминем пак за ДНК проба няма да бъде проблем, нали? Не е нужно никой да узнава.

— Заповядайте, когато решите — отвърна Пакард. — Да разбирам ли, че засега сте с празни ръце?

— Май е така, за съжаление.

— Знаеш ли, аз май те помня покрай случая Джоунс — рече едрият мъж. — Ти беше новобранец, две-три години по-млад от мен. Детектив Хансън не участваше ли тогава в гонитбата?

— Да, беше сред водещите разследването.

— Мина ми през ума, защото само преди два дни умря. И то при малко странни обстоятелства.

— Защо странни? — вирна глава Лукас.

— Ами… знае се, че е мъртъв, но още не са открили тялото. Видели лодката му да плава насред езерото Вермилиън, северно оттук. Шапката му била вътре, но от него нямало и следа. Дори в тазсутрешния брой на „Стар Трибюн“ имаше няколко реда, на вътрешна страница. Дъщеря му казва, че имал навика да пикае през борда и всички го карали да престане, за да не се излага.

— Хм. Преди два дни, казваш?

— Да, малко след като откриха сестрите Джоунс. Странно, а?

— Странно, наистина — съгласи се Лукас.

 

 

— Хансън, значи… — произнесе замислено той, след като се качиха в колата. — Знаеш ли, може пък да не е бил ченге, а да е имал приятел ченге, който да го е информирал за случая.

— Знам, че не съм закусвал — отговори Дел. — Защо не се отбием да хапнем по нещо и да го обсъдим?

Те си взеха сандвичи от една закусвалня и докато ги ядяха отвън на паркинга, разговаряха за Хансън. После поеха обратно към Бюрото, но едва бяха изминали километър, когато Шрейк позвъни на мобилния на Лукас.

— Специалните части са на Четиресет и втора улица, при пресечката с Портланд Авеню. Или Пето Авеню, някъде там. Нямам подробности, но слухът е, че са обградили човека, който е застрелял Марси.

— Какво?

— Така разбрах. Бил някакъв рокер, който й имал зъб, защото преди време го арестувала. Дженкинс и аз пътуваме натам. Ще държим връзка…

— Но това е пълна лудост — извика Лукас. — Нападението няма нищо общо с Марси, той е искал да убие Кели Баркър.

— Казвам ти само каквото знам — отвърна Шрейк. — Имал още и регистрация за дрога.

— Добре, идваме. Сега сме на магистрала 94, ако можеш, дай ни по-точни координати. Може да обърнем и да влезем от южната страна.

— Да, така ще е по-пряко. И най-добре побързайте.

— Бас държа, че някой е натопил тоя тип на 911 — каза Лукас на Дел, щом затвори.

— Защо ще го топи? Така нищо няма да постигне, нали обявихме публично, че имаме ДНК на извършителя.

— Може и да не е гледал новините. Или пък нарочно да ни разиграва, за да спечели време. Да си събере партакешите и да се махне от града.

 

 

Спецчастите бяха блокирали целия квартал около дома на заподозрения — стара къща с бяла мазилка, с отделен гараж отзад. Те спряха на две пресечки разстояние и като показаха служебните си карти, подминаха оградителната лента. Завариха Дженкинс и Шрейк да се навъртат недалеч от командния пост.

— Какво става? — попита Лукас.

— Още е вътре — обясни Дженкинс. — Преговарящият, който държи връзка по телефона, казва, че му звучал много надрусан.

— Вероятно е зает да изсипва в тоалетната целия прах, който не успее да си натика в носа — вметна Дел. — Има ли още някой с него?

— Жена му, Роксана, и може би дете. Той самият се казва Доналд Брет.

— Ха, че аз го познавам.

— Какво представлява? — попита Шрейк.

— Истински задник.

— Достатъчно луд, за да убие ченге?

— Вероятно — кимна Дел. — Мозъкът му е изпържен, от години се тъпче с кокаин и метамфетамини.

— Нищо не мога да видя оттук — измърмори Лукас, взирайки се надолу по улицата към къщата.

— Двама души отидоха и тъкмо се канеха да разбият вратата, когато от двора изскочи питбул и им се нахвърли — каза Дженкинс. — Застреляха го, още лежи отпред. Брет пък в същото време задръсти антрето с някаква маса. Сега вратата вече не може да се отвори.

— Много полезна маса — отбеляза Дел.

— Вероятно го е правил и преди.

— Отивам да видя кой командва операцията — каза Лукас.

 

 

Откриха командващия, на име Хавиер Крус, седнал на сгъваемо столче зад фургона, в който се помещаваше щабът. В самия фургон, на пода, седеше друг мъж и говореше по мобилен телефон, запушил с показалец едното си ухо — специалистът по преговорите.

Крус ги познаваше и щом ги видя да се задават, се изправи от мястото си.

— Как стигнахте до заподозрения? — попита го Лукас.

— Получихме обаждане на 911. Един мъж го чул да се хвали на приятелите си в бара.

— Разполагате ли със самоличността на онзи, който се е обадил?

— Не, не мисля.

— Казал е, че не иска да се замесва? — предположи Лукас.

— Да, нещо подобно — изгледа го Крус. — Защо?

— Защото той е бил убиецът. Направи същото и с нас при случая Джоунс, преди години. И то на два пъти — още пазим записите.

— Не знам — поклати глава Крус. — Може би е така, може би не.

— Стегни се, Дон — нареждаше преговарящият в това време. — Трябва да се стегнеш. Имаш отговорности, имаш жена и дете. Ако не си го направил ти, бързо ще разберем и ще те пуснем.

— Ако ми дадете телефона — каза Дел, — мисля, че до минута-две ще го изкарам оттам.

Крус се поколеба, после попита:

— Приятели ли сте?

— Не точно. Но той ме познава. Не би се усъмнил, че го лъжа.

— От него зависи — сви рамене Крус и посочи с палец към преговарящия.

 

 

Когато онзи спря да си почине, Дел сподели идеята си и той не остана във възторг.

— Отдавна го обработвам. Не искам някой да развали постигнатото.

— Ако смяташ, че ще го разваля — каза Дел, — да не го правим. Но мисля, че по-скоро ще успея да го вразумя.

— Какво пък толкова — намеси се Крус. — И без това ни е поставил в безизходица. Не можем да влезем, не можем да стреляме, не можем дори да пуснем газ, без да знаем кой е вътре. А има поне още двама души…

Преговарящият помълча, после кимна:

— Добре, ще ти дам две минути. Стига да вдигне още веднъж телефона.

 

 

Успяха да се свържат отново с Брет и след няколко разменени фрази преговарящият подаде слушалката на Дел.

— Здрасти, Дон, тук е Дел — започна той. — Да, Дел. Видях те в кафе „Айнщайн“ преди две седмици. Беше влязъл да си купиш кифлички и побъбрихме. Да, да, точно така. — Той послуша известно време, после продължи: — Слушай, Дон, аз знам, че не си го направил. Търсим един мъж и това не си ти. Нещо повече, вчера той е бил прострелян в ръката и ако нямаш дупка от куршум, значи всичко е наред. Освен това, тъкмо сега анализират неговата ДНК. Ако не съвпада с твоята, не могат да те пипнат с пръст. Да, да, същият случай, който даваха по телевизията. Гледал си го, така ли? Тъкмо за него става дума.

Дел замлъкна за секунда и се обърна към останалите:

— Отива да се посъветва с жена си.

Скоро Брет се върна на линия и той продължи:

— Разбира се, че няма да те застрелят. Ако искаш, аз ще дойда и можеш да излезеш зад гърба ми. Вече казахме на шефа на операцията, че не си го направил ти. Да, да, казахме му. Той е тук, до мен. Кой плаче там?

Още една кратка пауза.

— Разбира се, че е уплашена. Кое дете не би се уплашило? Но няма смисъл да се барикадираш вътре, те просто няма да си тръгнат… Да, ще те отведат в участъка, ще проверят дали си ранен и ще ти вземат ДНК проба… Нищо особено, търкат ти вътрешността на бузата с памучен тампон. Бузата на устата, не другата. Да, разбирам… Никой не е искал да убива кучето ти, но то се е нахвърлило да ги хапе… Не е много забавно питбул да ти гризе задника, нали? Какво? Добре. Ще го направя. Ще дойда и ще почукам.

 

 

— Искаш ли бронежилетка? — попита Крус.

— Няма да навреди. Разчитам, че ако ме гръмне, вие ще го застреляте.

— Смяташ ли, че има такъв шанс? Защото ако има…

— Не — махна с ръка Дел. — Не би го направил.

— Все пак вземи жилетката за всеки случай — намеси се Лукас.

— Имаш ли желание да дойдеш с мен?

— Не, по дяволите. Нямам желание да ме направят на решето.

— Е, жалко. Аз пък се надявах да се крия зад теб.

— Вие двамата направо ще ме уморите от смях — каза Крус без следа от усмивка. — Не бях виждал по-големи майтапчии.

 

 

И така, Дел отиде до къщата, изкачи стъпалата на верандата и почука. Известно време разговаря с някого през вратата, после тя се отвори и на прага се показа Брет. Беше едър мъж, с черна брада.

— Изглежда точно като описанието — отбеляза Крус.

— Да, вярно — съгласи се Лукас. — Но не е той.

— Може и да грешите.

— Не би излязъл, ако имаше рана от куршум.

— Ще видим — каза Крус.

Брет пристъпи отвън на верандата, Дел му каза нещо и той вдигна ръце отзад на тила си, като военнопленник. После Дел започна да върви към двора и брадатият го последва. Тежковъоръжен полицай се показа иззад ъгъла на къщата, после още един и минута по-късно Брет вече седеше с белезници на моравата, а екипът беше вътре в къщата.

— Мога ли да му задам един въпрос? — обърна се Лукас към Крус, докато вървяха нататък.

— Нищо против, стига да иска да ти отговори.

Лукас доближи арестувания и приклекна до него. Откъм вътрешността на къщата се носеше плач на момиче.

— Прочетоха ли му вече правата? — вдигна очи към стоящия отстрани Дел.

— Да, докато го закопчаваха.

— Добре… Слушай — обърна се той към наркомана. — Някой се е обадил на ченгетата и им е казал, че ти си убиецът. Искам да знам дали имаш представа кой те е натопил. Трябва да е към петдесетгодишен. Дебел и тъмнокос, с голяма черна брада. Познаваш ли такъв човек?

Брет тръсна отчаяно глава.

— Човече, аз съм рокер. Всичките ми познати са едри, дебели и имат бради.

— Но този е… добре, зарежи, по дяволите. — Лукас се изправи.

— Да имаш случайно рана от куршум по тялото? — намеси се Дел.

— Не, мамка му, никога не са стреляли по мен.

— В участъка ще те прегледат.

— Казвам ви, нямам нищо подобно — отвърна Брет. — Ще им дам ДНК колкото щат, ще се изпразня в шишенце, всичко, което поискат.

Един от полицаите изнесе на ръце момичето. То беше около петгодишно и още се заливаше в сълзи. Майка му, също разплакана, вървеше отзад.

— Видяхте ли какво направихте? — изръмжа Брет.

— Хайде, да вървим — обърна се Лукас към Дел. — Това е пълна простотия.

— Защо да е простотия? — възрази Крус. — Действахме по надежден сигнал.

— Заврете си сигнала отзад.

 

 

— Току-що се сдоби с още приятели в полицейското управление на Минеаполис — подхвърли Дел, докато вървяха към колата.

— Да вървят по дяволите. Този тип ни водеше за носа навремето, когато уби сестрите Джоунс, а сега води за носа тях.

— Ами ако грешиш?

— Не греша. Само съм нервен и ядосан.

Потеглиха към Бюрото в мълчание, докато накрая Лукас каза:

— Добре, следобед ще звънна на Крус, за да се целунем и сдобрим.

След още няколко минути се обади отново:

— Фел познава Брет. Не знам откъде, но го познава. Само ако бяхме го разпитали още малко…

— Той не е точно най-големият умник под слънцето — отвърна Дел. — Беше си задръстен още от малък, а после започна да диша лепило, така че не бих очаквал много от него.

 

 

Щом се прибра в офиса, Лукас отиде да провери докъде е стигнала Санди със своите проверки.

— Това е невъзможна задача — вдигна тя глава от монитора при появата му. — Не мога да ти дам дори процент вероятност, защото запазените документи са твърде малко, а хората, карали преподавателски курсове — твърде много.

— Колко имена излязоха дотук?

— Не съм ги броила, трябва да са към двеста. Проблемът е, че всичко това е било преди появата на електронни бази данни. Компютрите тепърва са навлизали и много неща са се пазели на хартия. Ако искаш, ще продължа с търсенето, но…

— Не, зарежи — Лукас се упъти към вратата, но спря и се обърна отново. — Впрочем един бивш полицай от Минеаполис, Брайън Хансън, очевидно е паднал от лодката си в езерото Вермилиън. Можеш ли да извадиш някакви новини?

— Разбира се. — Пръстите й пробягаха по клавиатурата и една статия се появи на екрана.

Лукас се наведе да чете през рамото й. Съседите го бяха чули да пристига в хижата, а после да излиза с лодката си, много рано сутринта. Самата лодка, марка „Лунд“, бе открита призори от случаен рибар да описва кръгове насред езерото с включен мотор. Рибарят влязъл в нея и заварил шапката на Хансън, а също въдица и отворена кутия с такъми. Самото тяло все още не беше открито.

— Не е нещо необичайно — изкоментира Санди. — Решил е да пусне една вода през борда, както всички мъже правят, загубил е равновесие и е паднал. Лодката е отплавала встрани, а той е получил термичен шок и е потънал. Водата там е ледена през цялата година.

— Да, но… той работеше по случая Джоунс, а сега умира само ден, след като по него настъпва ново развитие. Притеснява ме също, че не са намерили тялото му.

— Смяташ, че може да е инсценирал собствената си смърт?

Лукас се почеса по главата.

— Виж, това не ми беше хрумвало.

 

 

Той седна зад бюрото си и по-скоро по инерция, отколкото от някакви логични съображения, се свърза с шерифския офис в Сейнт Луис. Служителят на име Кларк Чайлдрес, който отговаряше за случая, му даде името на рибаря, открил празната лодка. Според него в изчезването нямаше нищо подозрително.

— Случват се такива неща. И когато се случат, няма особени улики, с които да работиш. Човекът пада през борда, лодката отплава, а той потъва и толкова. Няма следи от чужда намеса, признаци на насилие… нищо. Този просто е изчезнал, но ще се появи пак. Дайте му десетина дни и ще изплава като шамандура.

След още няколко позвънявания Лукас откри рибаря, заместник-управител на универсален магазин във Вирджиния.

Лодката, по негови думи, „просто си пърпорела“.

— Колко бързо? — попита Лукас. — С пешеходна скорост?

— Може би малко по-бързо.

— Голяма ли беше? Пет-шест метрова?

— Около пет. Ченгетата я прибраха на буксир без проблем.

— А мощността на двигателя?

— Четиресет коня.

— Имаше ли вътре спасителна жилетка?

— Чакайте да помисля… знаете ли, май нямаше.

Лукас му благодари и затвори. Помисли няколко секунди, а после, осенен от нова идея, вдигна пак слушалката и набра номера на своя подчинен Върджил Флауърс, който работеше основно извън града.

— Къде си? — попита, щом чу гласа му отсреща.

— Кисна в съда на Поуп Каунти. За онова дело на Дъг Спенсър.

— Искам да те питам нещо. Ти имаше малка моторница „Лунд“, нали?

— Аха. Нищо по-добро не мога да си позволя с моята мизерна заплата.

— Имаме случай на човек, паднал от такава. Явно не е вадел риба в момента, защото въдицата му е била вътре. Лодката се е движела малко по-бързо от пешеходец. Тялото липсва. Какво според теб е станало?

Върджил отговори почти веднага:

— По някаква причина е станал от седалката и се е подхлъзнал — било на дръжката на кепчето, било на пръта на въдицата. Залитнал е, бордът му е подсякъл коленете и той се е прекатурил заднешком във водата.

— Има теория, че е пикаел, когато е паднал.

— Няма как да стане с работещ мотор. При лодка с тези размери се пикае от кърмата, а понеже моторът пречи, заставаш в ъгъла. Ако е включен, нарушаваш баланса и тя започва да се върти в кръг. Ако ще пикаеш, първо угасяш мотора.

— Но все пак е възможно да е злополука?

— Естествено. Вълните те клатят, губиш равновесие…

— Става въпрос за тихо езеро, без никакъв вятър.

— Хм. Остава да се е подхлъзнал, както ти казах.

— И нищо друго не ти идва наум?

— Не е толкова лесно да паднеш от лодка — каза Върджил. — Преди всичко, ако е толкова малка и си сам в нея, рядко ставаш от мястото си. Защо да го правиш? Просто си седиш. Дънна риба ли е ловил?

— Да, доколкото разбрах.

— Тогава съвсем няма смисъл да шава наоколо. Не знам, Лукас. Не е изключено, но е малко вероятно. В същото време може да е имал и друга въдица, от която тъкмо да е откачал улова. Навел се е твърде напред, главата му се е замаяла за миг и е цопнал във водата. На каква възраст е бил? Да не е получил сърдечен пристъп?

— Добре, Върджил, благодаря ти. Впрочем ти ще изкарваш ли лодката днес?

— Разбира се, че не. Някои от нас трябва да работят.

 

 

Лукас затвори и продължи да разсъждава. Каквото и да смятаха другите, тази смърт бе странна и идваше в странен момент. Той се обади на Дел и каза:

— Ще отида да погледна хижата на Хансън. Ще разпитам съседите и така нататък.

— Защо?

— Защото това е единственото, с което разполагам. Нищо друго не ми остана. Лутам се в тъмното.

— Какво искаш от мен?

— Да помислиш — отвърна Лукас. — Нуждаем се от свежи идеи. Защо не опиташ да поговориш отново с онзи Брет? Ако той успее да се сети откъде Фел го познава…

— Значи сме го пипнали.

— Именно — Лукас погледна часовника си. — Ще отскоча до къщи да си взема багаж и заминавам. Ще се видим утре.