Джон Сандфорд
Заровени жертви (18)

18

Побягвайки от вратата на семейство Баркър, убиецът се чувстваше объркан. От многото хора в помещението, от шума, дори от стрелбата, макар стрелящият да бе самият той. Също и от ченгето, извадило пистолет насреща му. В мозъка му не протичаше никаква рационална мисъл — поведението му бе сведено до нивото на влечуго, едновременно яростно и уплашено, тласкано от единствената цел да спаси кожата си.

Бе видял в стаята падащи хора, а също и проблясък на изстрел. Нещо го бе парнало под мишницата, като удар от камъче на прашка. Ръбесто камъче. После вече тичаше покрай стената, пъхайки пистолета в джоба на панталоните си. През задния двор, после между съседските къщи и към своя бус.

С разтуптяно сърце и свирене на гуми успя да се измъкне от квартала за по-малко от минута по посока на магистрала I-494. Ръката не го болеше много, но щом я докосна, по другата му длан остана кръв и той си даде сметка, че е улучен от куршум или сам се е наранил някъде.

За момент му призля. Ако имаше нещо, което да не може да понася, това бе видът на собствената му кръв. Започна да лъкатуши между лентите, мъчейки се да установи откъде тече, но после се сети за пътната полиция. Щеше да е абсурдно, ако го спрат сега за каране в нетрезво състояние.

Свърна на следващия изход, където имаше паркинг с търговски център, и спря пред магазин на „Бест Бай“. Кръвта беше много и като опипа мястото, установи, че изобщо не идва от ръката му, а от тялото, близо до мишницата.

Озърна се наоколо и като се увери, че не го наблюдава никой, разкопча ризата си и намери раната. Тя изглеждаше почти като порязване от нож — права, но дълбока и с неравни краища. Не дупка, а по-скоро лизване от куршум.

Можеше да е и по-зле. Но все пак трябваше да спре кървенето.

Недалеч от него имаше автомат за вестници. Той извади шепа дребни монети, огледа се отново, слезе от колата и купи брой на „Стар Трибюн“.

Беше чел някъде, че вътрешните страници на вестниците са стерилни — изработени от целулозна каша с висока киселинност, при висока температура и без да са докосвани от човешка ръка. Надяваше се да е вярно. Седна отново зад волана, извади спортната секция от средата и като я сгъна, наложи с нея раната.

Трябваше да се прибере у дома…

Брадата го дразнеше и той се зачуди дали ченгета вече не търсят чернобрад мъж с бял микробус. Отлепи я с рязко движение и я напъха между седалките. Погледна се в огледалото — по лицето му още имаше останки от лепенката. Опита да ги почисти, но бързо се отказа. Включи на скорост и подкара обратно към магистралата.

 

 

Само ако…

Целият му живот сякаш се въртеше около тази фраза. Само ако…

Само ако бяха решили да копаят за нова сграда някъде другаде, телата на момичетата нямаше да бъдат открити. Тогава старецът щеше да е още жив, а той спокойно да си продава стоката и да събира пари за нова екскурзия до Тайланд.

Само ако беше заварил онази Баркър сама вкъщи. Само ако не го бяха улучили при стрелбата. Какви изобщо бяха онези хора? И какво търсеше сред тях ченгето? Дали не му бяха заложили капан? Той се зачуди дали е убил някой от тях. Сигурно да, все пак бе изпразнил цял пълнител…

Ако сред жертвите имаше полицай, никога нямаше да спрат да го търсят. Той пусна радиото и потърси новини, но всички станции предаваха само музика и реклами. Изключи го отново и опита да се концентрира върху шофирането. Болката в раната му се усилваше и той започна да се поти.

С болката все някак щеше да се справи. Смяташе, че може да се справи и с раната. Все още имаше половин опаковка оксикодон, останал от лечението на зъбния канал, както и някакви дезинфектанти.

Но трябваше първо да се прибере. Стигнеше ли веднъж у дома…

Докато вкара буса в гаража, потта вече се стичаше обилно по лицето му. Не знаеше защо се поти толкова много — болката не беше особено силна, по-скоро тъпа, отколкото пронизваща.

Щом влезе в къщата, се отправи директно към банята. Съблече ризата, отлепи вестника от кожата си и огледа раната. Още кървеше, но слабо. Всичко изглеждаше наред. Прерови аптечката и извади шишенцето с оксикодон, както и още едно с амоксицилин. Имаше също лейкопласт и антисептичен крем. Почти нищо друго.

Тогава се сети за комплекта за първа помощ в буса. Никога не си беше правил труда да го отваря, но дали той нямаше да съдържа превързочни материали? Върна се да го вземе от гаража и откри вътре четири къса марля, както и руло бинт. Отнесе всичко в банята, намаза раната с антисептичния крем и я покри с марлята. Опита да бинтова мястото, но не му се удаде — получаваше се твърде хлабаво. Тогава взе целофанова опаковка от хляб, откъсна достатъчно голямо парче и го залепи към кожата си с дълги ленти лейкопласт.

Огледа резултата в огледалото и остана сравнително доволен. Болеше го, но нямаше да умре, освен ако не получи инфекция. Глътна по една таблетка от оксикодона и антибиотика, после размисли и лапна по още една.

Нямаше какво повече да стори, освен да търпи. Отиде в хола, легна на дивана и се нагласи колкото може по-удобно. После включи телевизора и започна да сменя каналите.

Нищо. Новината още не бе излязла. Или пък не бе успял да улучи никого.

Ако наистина бе извадил лош късмет, някой можеше да е видял регистрационните му номера. Но в такъв случай ченгетата вече щяха да хлопат на вратата му… а тях ги нямаше.

С тази мисъл задряма, уморен от премеждията и замаян от лекарствата.

 

 

Когато се събуди, известно време лежа объркано, после погледна часовника. Минаваше девет и половина вечерта. Новините скоро щяха да започнат.

Той ги зачака трескаво, нетърпелив да види какво е направил. Как медиите ще отразят събитието, как ще опишат него самия. Да разбере колко знаят…

Отиде до кухнята, извади от хладилника три кренвирша и буркан кисело зеле и ги сложи да се топлят в микровълновата фурна. Взе три разрязани хлебчета за хотдог и обилно ги напълни с горчица.

Скоро фурната избипка — вечерята беше готова и той се настани пред телевизора. Изгледа края на сапунената опера и новините започнаха.

На екрана заговори репортерка, застанала пред къщата на семейство Баркър:

— Въоръжен мъж с брада, за който се предполага, че е убиецът на сестрите Джоунс, е открил стрелба тази вечер. Убита е служителка на полицейското управление в Минеаполис, а втори полицай е ранен, но в стабилно състояние. Ранен е още Тод Баркър, чиято съпруга, Кели Баркър, вероятно е била нападната от същия мъж през 1991 година в Анока. Състоянието на господин Баркър още е критично и той се намира в болницата „Феървю“…

Убиецът наблюдаваше с вял интерес, докато репортерката описваше инцидента. Последва интервю с говорител на управлението, който каза:

— Смятаме, че при престрелката полицай Хил е ранил нападателя. Открихме следи от кръв по маршрута на бягството му от къщата. Нашите екипи са взели проби от тях, които ще бъдат отнесени в Бюрото за криминални разследвания…

И тук говорителят произнесе думата, за която убиецът не бе се замислял до момента, но познаваше твърде добре. Тя бе причината, която всъщност го бе тласнала към Тайланд.

— … за анализ на ДНК. Така ще сме сигурни в самоличността му, щом го открием. А откриването му е само въпрос на време.

Убиецът бе напълно наясно с ДНК. ДНК бе като облак, замърсяващ всичко, до което се докоснеш. Затова и се бе уплашил, че ако просто продължи да отвлича момичета, рано или късно ДНК ще го издаде. Сега стисна зъби, вторачен в телевизора. Идеше му да се разкрещи по него, да запрати някоя от индийските бухалки и да разбие екрана на парчета. Но не го стори.

Просто остана да седи, а в главата му ехтеше неспирно: ДНК, ДНК, ДНК…

Трябваше да изчезне оттук, мина му през ума, докато се оглеждаше наоколо. Да се махне от вонята, от мигащите светлинки на сървърите с порно, от вехториите, изпълнили цялата къща. Да напусне говнения си живот, да намери убежище, където да укрепне. Да се изцели.

Искаше да зарови глава във възглавницата и да се откъсне от целия свят.

Да се скрие.