Джон Сандфорд
Заровени жертви (17)

17

Дел се обади, че идва, а после, малко след десет, се появи с джипа. Лукас, който чакаше отпред, го посрещна с думите:

— Да вървим в болницата „Феървю“. Кели Баркър трябва да е там с мъжа си.

— За какво ти е притрябвала?

— Искам да чуя разказа й. И да я събера с Ритрийф, за изготвяне на нов портрет на убиеца. Ще го разпратим по медиите още тази нощ.

— Колегите от Блумингтън вероятно вече са се заели.

— Да, но трябва да съм сигурен. А също държа да чуя от собствената й уста за Джон Фел.

— Ако е бил Джон Фел.

— Няма кой друг да е… Ти приключи ли с Бърг?

— Да. Ще го пуснат още днес. Не искам да му създавам ядове.

 

 

Лукас седна зад волана и те се насочиха към болницата, намираща се на шест или седем километра северно от дома на семейство Баркър. Паркираха пред входа на спешното отделение, оставиха на таблото табелка „Полиция“ и влязоха вътре. Две униформени ченгета, които се облягаха на гишето на рецепцията, ги видяха и се изправиха. Лукас им показа картата си и попита:

— Кели Баркър още ли е тук?

— Чака горе, пред операционната — посочи единият към стълбището.

Откриха Баркър, седнала в едно кресло, с клюмнала върху рамото глава, потънала в дълбок сън. На дивана срещу нея имаше полицай, четящ медицинско списание.

— Нуждаеше се от малко почивка — каза той, след като Лукас и Дел се представиха.

— Кели — побутна я Лукас и тя сепнато отвори очи. В първия миг не можа да го познае, но после прочисти гърло и попита:

— Той добре ли е?

— Току-що дойдохме — отвърна той. — Още не сме наясно със ситуацията.

— Жената от полицията загина…

— Да.

— А изглеждаше мила. О, боже, толкова е ужасно. Всичко си вървеше добре от сутринта, и целия следобед, а после…

Историята се изля от нея като отприщен поток — разговорът и кафето с кифлички, позвъняването на вратата, появата на брадатия мъж, а после канонадата от изстрели, писъкът на ранените, пристигането на линейките.

— Казват, че нападателят също бил улучен, но не ми се вярва. Вторият полицай, Бъстър, стреля два пъти, но вече беше паднал на пода.

— Имаме кървава следа — увери я Лукас. — Единствената хубава новина в цялата тази трагедия. Не ни трябва друго доказателство за самоличността му — стига само да го пипнем.

— Но как ще го направите?

— Джон Ритрийф от Бюрото идва насам с лаптопа си. Мислех си, че докато чакате, може да му помогнете да актуализира фоторобота.

— Разбира се. За утре имам покани от Канал 3 и още две телевизии. Казах им обаче, че ще успея чак след обяд. И че ще ми трябва силен грим, защото съм ужасно разстроена…

Лукас си помисли, че тя съвсем не изглежда толкова разстроена, и гневът отново се надигна в гърдите му. Той го потисна с усилие и попита:

— Ами Тод? Какво казват лекарите?

— Само че е ранен доста зле. Дробовете му били пробити, а рамото му се нуждаело от реконструкция, но чак след като се съвземе достатъчно. Иначе полицай Бъстър е добре — видях, че го изкараха от операционната. Ако не беше той, сега всички щяхме да сме мъртви.

Поговориха още малко и тя му каза, че убиецът е имал гъста черна брада, подрязана отдолу като на някои иранци, които е виждала по телевизията.

— Но съм сигурна, че беше той — добави. — Моят нападател. Зърнах очите му. Явно беше дошъл за мен.

Лукас звънна на Ритрийф, който вече пътуваше към болницата.

— Веднага щом приключиш с госпожа Баркър — му заръча, — разпрати копия от портрета до всички медии в щата. Също в Де Мойн, Фарго и Милуоки. Добави текст, че става въпрос за сериен убиец на момичета, за да привлечеш вниманието на онези, които не са запознати.

— Няма проблем — отвърна другият. — Вече е късно за тазвечерните новини, но всички ще го тиражират още утре по изгрев-слънце.

 

 

След като се разделиха с Кели, слязоха в палатата на интензивното отделение. Бъстър Хил бе полуседнал в леглото, в компанията на двама полицаи.

— Очаквах да наминете — кимна по-възрастният от тях, на име Лес Макбрайд. — Това са агенти Девънпорт и Капслок, от Бюрото за криминални разследвания — представи ги на ранения и на по-младия си колега, който се казваше Кларънс.

— Да, чувал съм за вас от Марси — каза Хил. — Господи, днес е най-ужасният ден от живота ми. Тя беше такова страхотно момиче.

— А ти как си? — попита го Лукас.

— Боли, но това се търпи. Случилото се с нея ме побърква.

— Явно си се справил добре. Улучил си нападателя.

— Ще ми се да го бях убил. Кой знае, може някой ден и да имам този шанс.

Историята му се различаваше от тази на Кели Баркър единствено по гледната точка. След като чул изстрелите край вратата, той посегнал за оръжието си. Пистолетът на Марси бил в чантата й, затова й трябвало повече време да го извади. Още един от първите куршуми попаднал в крака му и той рухнал на пода. Разбрал, че Марси е улучена едва след като нападателят изчезнал.

— Викнах за помощ, но тя не реагира. Претърколих се встрани и видях, че… си е отишла.

По негови думи, стрелецът изпразнил своя „Глок“, обърнал се и побягнал.

— Тъкмо тогава натиснах спусъка. Бях легнал по гръб, в много неудобна позиция, но той сам ми дойде на мушката. Мярнах го само за миг, но мисля, че го уцелих в лявата ръка, някъде над лакътя. Входната рана трябва да е отзад, изходната — отпред. Не мисля, че е раздробена костта, защото ръката почти не помръдна. По-скоро са меките тъкани.

— Кървавата следа беше много слаба — отбеляза Макбрайд. — Едно по-голямо петно в началото, а после — само редки капки.

— Добре че вече могат да извлекат ДНК от нищо — отговори му Лукас и пак се обърна към Хил.

— Казваш „Глок“. Сигурен ли си?

— Да, напълно. Повърхността му не беше лъскава като метал, а по-скоро матирана, като гума или пластмаса. Винаги съм се подигравал с тях заради това.

— Изглеждаше ли, че умее да борави с него?

— Не — поклати глава Хил. — Стискаше го така, сякаш помпа нещо, и той подскачаше на всички страни. Имам предвид, че се мъчеше да ни улучи, но просто не му се удаваше. С изключение на… сещате се.

Не успяха да узнаят много повече. За Хил нещата се бяха развили така внезапно, сякаш бе блъснат от кола. В един миг бе разговарял с Кели Баркър, а в следващия се бе озовал на пода, с куршум в бедрото.

— Държал си се мъжки — похвали го Дел, а Лукас кимна.

— Точно така. Гордеем се с теб.

— Благодаря — въздъхна Хил. — Само да беше станало малко по-иначе…

 

 

— Значи, Фел е бил калпав стрелец — каза Лукас, докато шофираха обратно към Сейнт Пол. — И все пак той единствен е успял да убие някого.

— Какво ще правим сега? — попита Дел след секунда мълчание.

— Без Марси в отдела ще настъпи пълна бъркотия. Ще заровят носове в хиляди детайли, които няма да ги отведат до никъде. Искам да пипна престъпника преди тях.

— Ако го убиеш, нещата рано или късно ще се разсмърдят. В Минеаполис има доста хора, които не одобряват напълно твоите методи, а и знаят, че между теб и Марси е имало връзка.

— Да, нашите четиресет дни и четиресет нощи, както им казвахме.

— Не сте били особено дискретни — изсумтя Дел. — Още се носят слухове как си я чукал върху бюрото си.

— Стига глупости — махна с ръка Лукас.

— Да не искаш да кажеш, че е лъжа?

— Разбира се, че е лъжа. — Той се извърна за момент към прозореца и после добави: — Не можахме да се закрепим върху бюрото. Направихме го на пода.

И двамата се засмяха, а Дел поклати глава.

— О, боже. Тя правеше всичко правилно. Хранеше се правилно, спортуваше, не пушеше, почти не пиеше… А ето че ние сме още тук, докато нея я няма.

 

 

При проектирането на своята къща Лукас бе предвидил кабинета като място, където да може да се усамотява, когато има нужда да помисли. Помещението не беше голямо, но разполагаше с всичко необходимо за един офис, както и с две кожени посетителски кресла с масичка помежду им. Щом се върнаха, цялото домакинство бе още будно и ги очакваше, с изключение на малкия Сам. Той взе от хладилника две бири за себе си и Дел, след което двамата отидоха в кабинета му.

— Ето как стоят нещата — започна Лукас, изваждайки от чантата си папка с документи. — Това са копия от моите доклади около първоначалното разследване на случая Джоунс. Деветдесет и девет процента от тогавашните действия на полицията бяха пълна глупост, защото всички гонеха Скрейп. Единствено аз търсех Джон Фел, а бях още млад и зелен.

— Поне си се ориентирал правилно.

— Прецаках нещата, нищо повече. Но сега искам ти да прегледаш какво съм написал, а после да го обсъдим заедно. Не мисля, че пропускам нещо, но човек никога не знае…

Лукас се облегна назад със своята бира, докато Дел се вглъби в тънкия сноп листа.

— Не си допускал много печатни грешки — изкоментира по едно време.

— Да, при това пишех, без да гледам клавиатурата. Бях си купил учебник.

— Хм… не знаех, че притежаваш такива таланти.

Уедър дойде да им пожелае лека нощ, а след нея се отби Лети, за да попита дали имат нужда от помощ. Лукас я изпрати да си легне.

— Не — вдигна накрая глава Дел. — Нищо не ми идва наум.

— Чуй и записите. Това са обажданията на телефон 911.

— Виж ти — каза Дел, след като ги прослуша. — Гласът е един и същи, нали?

— Да, нашият човек. Звънял е от улични автомати, разположени близо един до друг, но далеч от мястото, където е живял Скрейп.

Поразсъждаваха още известно време, спирайки се на възможностите Фел да е бил учител или да е работил в някой от заводите за компютърни компоненти на север.

После Дел щракна с пръсти.

— Чакай, дойде ми една идея. Колко възрастен е бил според теб тогава?

— Съдейки по описанията на хората от бара, на двайсет и пет-трийсет.

— Добре… повечето хора постъпват в колеж на осемнайсет, но рядко се дипломират за четири години. Обикновено изкарват по пет или шест — сигурно и при теб е било така.

— Е, и?

— Представи си, че не е бил истински учител, а по-скоро стажант, или нещо подобно. Обзалагам се, че училищата няма дори да пазят сведения за него. И не е било нужно да го уволняват, а просто да го пратят да си върви. Тогава ще трябва да потърсим името му другаде, например в регистрите на колежите.

— Това беше умно — вдигна показалец Лукас. — Не чак гениално, но умно. Още утре ще накарам Санди да провери.

 

 

До един часа не се сетиха за нищо повече и Дел стана да си върви.

— Как се чувстваш? — попита на вратата.

— Честно казано, доста зле — отвърна Лукас. — Но ще се оправя.

— Да знаеш, че се тревожа за теб. И не само аз. Дано не ти хрумне нещо глупаво.

— Имай ми малко вяра, за бога. Може да съм чалнат, но не съм луд.

 

 

След като остана сам, Лукас прегледа за сетен път книжата и въздъхна с мисълта, че информацията е твърде оскъдна. Разполагаха с гласа на престъпника, но той не значеше нищо, докато не хванеха самия човек.

Същото важеше и за лицето. Кели Баркър можеше да го разпознае, както и съпругът й, стоял само на крачка от него. Но за целта трябваше първо да го пипнат. Тогава дори само ДНК-то от кръвта щеше да е достатъчно доказателство.

Проблемът бе как да стигнат до него.

Лукас тъкмо прибираше касетите в чантата, когато го озари нова идея. Гласът не говореше нищо, но датите и часовете на обажданията? Той се върна към своите доклади и бележките на останалите си колеги. По всичко личеше, че подсказките са идвали точно когато издирването се е забавяло поради липса на информация.

Позвъняването за това къде живее Скрейп бе получено в момент, когато всички го издирваха, но не бе използвано, защото Лукас вече бе открил хралупата край реката.

После, когато Скрейп бе освободен, неизвестният доброжелател веднага ги бе насочил към кашона с дрехи — доказателството, стегнало окончателно примката около скитника.

И в двата случая бе телефонирал самият убиец.

Сякаш е знаел за хода на разследването.

 

 

Лукас се пресегна, угаси настолната лампа и затвори очи във вече напълно тъмния кабинет.

Преди години, когато се бе занимавал с тежки престъпления като лейтенант в полицията на Минеаполис, в града бе вилнял сериен убиец, наричан от вестниците „Бясното куче“. Жертвите му бяха жени, умъртвявани по особено жесток начин. Следите бяха отвели до пистолет, откраднат от стаята с доказателства в участъка — стая, до която и Лукас имаше достъп.

В резултат, вътрешният отдел го бе поставил под наблюдение, подозирайки, че той може да е убиецът. Несъпричастността му бе установена бързо — следващото престъпление бе извършено в момент, когато той доказано се намираше другаде. Но цялата история го бе вбесила силно, докато началникът не му бе обяснил обстоятелствата — за липсващия пистолет, както и за изготвения профил на убиеца. Според него той трябваше да е чаровен мъж, привлекателен за жените и с вкус към облеклото, с което е печелел доверието им… Профил, напълно пасващ на Лукас.

Възможно ли беше Фел да е ченге? По думите на Бъстър Хил, нападателят в дома на семейство Бакстър бе използвал „Глок“ — доста разпространено оръжие, масово използвано от силите на реда.

Историята, макар и в редки случаи, познаваше ченгета убийци.

Противно му бе да си представи, че някой от колегите му е бил такъв. Съдейки по възрастта, той трябваше да е бил още на патрулна служба тогава и Лукас да го познава. Но не можеше да се сети за никой, отговарящ на характера и външността на Фел.

Е, може би за един или двама…

Щеше да преспи и да помисли.

 

 

Да преспи — но сънят почти не го споходи през нощта. Съзнанието му постоянно се връщаше към Марси. Както и всяка сутрин, Уедър се събуди преди него. Щом тя излезе от банята, той също стана от леглото.

— Не успя ли да си починеш? — попита го тя.

— Случаят не ми дава мира — призна Лукас. — Най-добре да вървя. Искам да се уверя, че портретът е стигнал до всички телевизионни станции. И да свърша и едно-две неща в Минеаполис.

— Успех — пожела му тя. — И се пази.