Джон Сандфорд
Заровени жертви (16)

16

Лукас натисна газта на джипа и се понесе по Райс Стрийт, като на пресечката с Арлингтън Авеню само след миг колебание мина на червен светофар.

— Ей, ей! — клатушкаше се уплашено на задната седалка окованият с белезници Бърг.

— Какво ли ги е прихванало този път? — измърмори Дел, вкопчен в страничната дръжка над вратата.

— Не знам. Но се чудя защо не ми казват.

— Мериленд Авеню… Това не е далече, но какво има там? Нещо да се е случвало напоследък?

— Нямам такъв спомен — каза Лукас. — Последно станаха една-две жилищни кражби в Южен Сейнт Пол…

Шрейк и Дженкинс може да имаха много недостатъци, но склонността към паника не беше сред тях. Щом се намираха почти в истерия и споменаваха светлини и сирени, значи се бе случило нещо наистина лошо или пък беше на път да се случи.

Дел се приведе напред, извади пистолета си и го провери.

— Какво става, какво става? — обади се повторно Бърг.

— Млъквай, задник — сряза го той.

Личният „Форд“ на Дженкинс се появи със занасяне на кръстовището на стотина метра пред тях, а после изчезна, явно влизайки в някакъв паркинг.

След десетина секунди ги настигнаха и завариха Дженкинс и Шрейк, вече слезли от колата.

— Те просто стоят — каза Дел и върна пистолета в кобура.

Лукас направи маневра и рязко спря до двамата едри агенти.

— Кой е този? — попита го Дженкинс, сочейки към надничащия през задния прозорец на джипа Бърг.

— Какво става, за бога? — попита нетърпеливо Лукас.

— Кой е човекът? — настоя Дженкинс и нещо в гласа му накара Лукас да забави темпото и да му отговори.

— Просто някакъв побойник. Водим го в участъка.

— Изкарай го оттам — кимна онзи към Шрейк. — Ние ще го отведем.

Колегата му се подчини и отиде да отвори задната врата.

— Слушайте, по дяволите… — започна Лукас, но Дженкинс го прекъсна.

— Марси Шерил е улучена от куршум. Била е в дома на онази Кели Баркър, когато някой нахлул и направил цялото място на решето. Общо трима души са пострадали, а може би и нападателят. Всичко е една шибана бъркотия.

Лукас го сграбчи за лакътя.

— Колко зле е ранена? В коя болница са я откарали?

Дженкинс поклати глава.

— Няма да я карат в болница.

Съзнанието на Лукас замръзна за секунда, преди той да успее да отвори отново уста.

— Защо?

Дженкинс се приближи и го прегърна през рамото.

— Защото няма смисъл, човече. Тя си е отишла. Това научихме от радиостанциите.

 

 

Лукас впери продължителен поглед в него, сетне се обърна с разтреперан глас към Дел.

— Отиваме там. Махнете тоя шибаняк от колата.

Шрейк дръпна слабичкия Бърг от задната седалка, а Дел се упъти към шофьорската врата на джипа.

— Не си и помисляй, че ти ще караш — възрази на опитите на Лукас да го спре. — Просто се качвай.

 

 

Трябваше да преминат през целия град и Дел шофираше бързо, но не и безразсъдно, докато Лукас час по час му даваше напътствия. Качиха се на магистрала I-94, слязоха от нея на Кретин Авеню и продължиха със сто километра в час до моста, после покрай летището и „Мол ъв Америка“, докато навлязат в лабиринта на предградието Блумингтън.

Въпреки нарастващото чувство на обреченост в гърдите си, Лукас не спираше да измисля доводи защо проклетият Дженкинс вероятно греши. Една от най-добрите болници в града се намираше на пет минути разстояние, Марси положително бе откарана там и в бързината той просто бе схванал всичко погрешно.

Дел само поклащаше мълчаливо глава, знаейки, че Дженкинс не би допуснал подобна грешка. Въпреки грубоватия си вид, той бе умно ченге и не му липсваше чувствителност.

 

 

Улицата пред дома на семейство Баркър бе блокирана и гъмжаща от полиция. Дел показа служебната си карта, подмина оградителната лента и спря колата на едно празно място на половин пряка от къщата.

С подтичване стигнаха до прага, където сред влизащите и излизащи униформени се открояваше цивилен инспектор.

— Мисля, че се познаваме — доближи той, щом ги зърна.

— Девънпорт и Капслок от Бюрото за криминални разследвания — представи ги Лукас. — Чухме за Марси Шерил. Какво е състоянието й?

Онзи поклати глава.

— По-рано работехте в управлението на Минеаполис, нали?

— Да, и двамата. Нейни близки приятели сме.

— Аз съм Джон Раймс и отговарям за местопрестъплението. Ще ви пусна да влезете, но… ще трябва да заобиколим през кухнята.

— Кажете ми, тя… — протегна ръце Лукас в умолителен жест.

— Мъртва е — потвърди Раймс. — Има още двама ранени — друг полицай, на име Бъстър Хил и Тод Баркър, собственикът на имота.

— О, боже — Лукас спря и допря длан до челото си. — Не мога да повярвам…

— Съжалявам — рече Раймс, като ги поведе покрай къщата към задния вход.

— Аз разпитвах тези хора едва онзи ден, във връзка със случая Джоунс. А с Марси се чувах няколко пъти днес.

— Успокой се — сложи Дел ръка върху рамото му.

— Нищо ми няма — дръпна се Лукас.

— Хил също е стрелял два пъти и явно е улучил нападателя — обясни Раймс. — Има следи от кръв, макар и оскъдни, водещи към съседната улица.

— Някакви свидетели? — попита Дел, докато влизаха в къщата.

— Само един, който смята, че е видял бял микробус… Естествено, в града сигурно има трийсетина хиляди такива.

— Пак микробус — подхвърли Лукас на Дел. — Това е нашият човек.

— Кой? — повдигна вежди Раймс, но той премълча.

Прекосиха кухнята и стигнаха тълпа от хора, скупчени в хола.

— Направете път — нареди Раймс и те отстъпиха встрани. Лукас погледна надолу и внезапно, с шок, взорът му се спря върху Марси — просната с отворени очи върху килима, само с една малка дупка в шията, но с голяма локва кръв, стекла се под главата и раменете й. Носеше бяла копринена блуза, с червени отпечатъци от ръце по предницата, оставени от някой, който се бе мъчил да й помогне.

— О, господи — промълви той и започна да трепери неудържимо.

В стаята наоколо цареше хаос — преобърнати мебели и кървави следи, говорещи за разигралата се драма.

— Полицай Хил е бил улучен в крака — каза Раймс. — Успял е да повика линейка, но още при вида на раната й е разбрал, че тя няма шанс. Тод Баркър е в тежко състояние, с два куршума в гърдите и един в рамото, но вероятно ще оцелее.

— Гръбначният й мозък е прекъснат — вметна съдебният лекар, гледайки към Марси. — Смъртта е настъпила мигновено, все едно е била обезглавена. — После видя изражението върху лицето на Лукас и мълчаливо се отдалечи.

— Съпругата, Кели Баркър, се е отървала невредима — продължи Раймс. — По думите й стрелецът бил едър, дебел мъж с черна брада. Ще вземем ДНК от кръвта му, така че пипнем ли го, с него е свършено.

Лукас слушаше тихия, напрегнат глас, безпристрастно изреждащ фактите. Самият той не можеше да изрече и дума, имаше чувството, че езикът му е залепнал за небцето. Накрая кимна и като мина обратно през кухнята, излезе в задния двор и седна върху тревата.

Скоро се появи и Дел, разговарящ по мобилния си телефон. След като приключи, го прибра в джоба си и приклекна до него.

— Няма какво повече да правим тук. Тези момчета си знаят работата. Ела, да вървим.

— Ами семейството й? — промълви най-сетне Лукас и по бузите му се стекоха сълзи. — Някой трябва да им съобщи.

— Някой, но не и ти. Хайде, ще те закарам у дома.

Лукас го последва, без да се противи, и седна на пътническата седалка, неспособен да спре сълзите си.

— Как можа да се случи това — поклати глава Дел. — Как изобщо можа да се случи…

 

 

Телефонът на Лукас иззвъня.

— Къде си? — попита гласът на Уедър.

— В колата. Ще се прибера до десет минути.

— Ти ли шофираш?

— Не, Дел.

— Добре, след десет минути.

 

 

Уедър и Лети ги чакаха на пътеката пред къщата. Дел паркира и каза:

— Ще отскоча до участъка да уредя преписката около Бърг. Ще ми се изобщо да не бяхме срещали този глупак.

Лукас кимна и слезе от джипа, а Уедър приближи и го прегърна през кръста.

— Шрейк ни се обади, а после и Дел. Толкова съжалявам…

Лети от своя страна попита:

— И какво ще правиш сега?

— Не знам — отвърна той. — Трябва да помисля. Сега направо не съм на себе си. Това е бил случаен куршум, нападателят просто е гърмял напосоки. Стрелял е в съпруга три пъти от метър разстояние, без да го убие, но е улучил Марси смъртоносно чак в другия край на къщата. О, боже…

— Трябва да намериш онзи, който го е направил, и да се погрижиш за него. Лично.

— Лети, престани — намеси се Уедър.

— Не, няма да престана. Татко, ако не го направиш, това ще те преследва, докато си жив, разбираш ли? Първо сестрите Джоунс, а сега и Марси…

— Стига, просто млъкни за момента — сряза я майка й. — Ще говорим за това по-късно. Лукас, ела да поседнем.

— Трябва да се чуя с хората от управлението — отвърна той. — Да разбера от партньора й какво точно се е случило. Разполагам с достатъчно информация за престъпника, а след като имаме и неговото ДНК…

— Няма да свършиш нищо тази вечер — настоя Уедър. — Ела да похапнем, ще си направим хотдог. Трябва ти време да помислиш.

— Права си. Трябва да помисля. — Той прегърна и двете през раменете и заедно влязоха в къщата.

 

 

Времето минаваше, както минава винаги, когато мъртвите не се връщат, а тяхната смърт само става по-реална.

Лукас седеше в затъмнения кабинет, докато жените се суетяха из кухнята заедно с домашната помощница. Гласовете и тропането на съдове наподобяваха празнични коледни звуци, долитащи до слуха на бездомен скитник.

Макар и близки, Лети и Уедър имаха коренно различни мирогледи. Като лекар жена му бе пропита от състрадателния манталитет на медицинската професия. Приемната им дъщеря, от своя страна, бе отрасла в провинцията, без баща и с полупобъркана майка алкохоличка. Нейната философия беше: първо удряй, а после, ако трябва, удряй отново. Грижи се за себе си и близките си, а ако си сбъркал, винаги можеш да се извиниш по-късно.

Уедър би казала, че системата следва да се погрижи за убиеца на Марси и че ако Лукас се намеси, може само да си навлече неприятности. Според Лети той никога нямаше да заспи спокойно, ако не го намери и довърши сам.

Той никога не бе обичал друга жена така, както обичаше Уедър, но личните му възгледи бяха по-близки до тези на Лети. Смъртта на Марси тежеше като къс чугун в стомаха му. Който нямаше да си отиде, а само щеше да става по-твърд и студен.

Мъката и съжалението не отслабваха, но към тях се прибавяше бавно нарастващ гняв.

Марси бе означавала много за него. Той я познаваше още от първите й дни в полицията — крехко младо създание, работещо под прикритие в разследвания за проституция и наркотици. Тогава тя изглеждаше страхотно в минижуп, на високи токчета и с тънка, изпъната на гърдите блузка.

По-късно, с издигането й в службата, се бяха сближили, но твърде си приличаха, за да може сексуалната им връзка да изтрае дълго. И двамата бяха конкурентни, твърдоглави, манипулативни, цинични. Всеки искаше да бъде на върха, затова се нуждаеха от малко разстояние помежду си.

Въпреки сходните си характери обаче имаха различен стил на работа. Марси беше роден лидер и при големи и сложни случаи събираше колкото се може по-големи екипи, които дружно и методично се движеха към разплитането им. При нея разследванията се превръщаха почти в социални събития.

Лукас, противно на нея, не си падаше по колективните изяви и считаше бюрокрацията за чиста загуба на време. Беше самостоятелен, интуитивен и нямаше нищо против понякога да престъпва закона в името на справедливостта — такава, каквато я разбираше. При това се ползваше от помощта на един или двама доверени колеги, които знаеха как да си държат устата затворена, не се бояха да си поизцапат ръцете в името на добрата кауза и умееха да го озаптят, ако се увлече твърде много. Ченгетата на Лукас се отличаваха от останалите. Те в по-голямата си част бяха аутсайдери.

 

 

Сега, в кабинета, той не мислеше за всичко това. Виждаше единствено лицето на Марси върху пода на къщата в Блумингтън, посмъртното посиняване, вече избиващо на тънки ивици по бледата кожа, очите й, вперени в нищото. Въпреки цялата болка трябваше да го види в съзнанието си, за да повярва, че тя наистина е мъртва.

 

 

Уедър влезе при него и двамата поговориха. За Марси, за миналите времена, а също за училището на Лети и детската градина на Сам. Домашната помощница дойде да каже, че Сам е готов за лягане, и Уедър отиде да го сложи в леглото. След нея се появи Лети, придърпа един стол и седна срещу него.

— Ти отговаряш за много хора — започна — и трябва да се грижиш за тях. Каквото и да направиш, то не бива да е прибързано. Нужен ти е план.

— Не съм сигурен дали изобщо ще правя нещо — рече Лукас.

— О, я стига — махна с ръка тя, сякаш искаше да каже: „Не съм малка, за да ме баламосваш“. — Мисълта ми е, че не можеш да си позволиш да останеш без работа или да влезеш в затвора. Затова си напъни ума. Недей просто да тръгваш и да мачкаш наред.

Това извика подобие на усмивка върху устните му.

— Благодаря за съвета. А сега може би е време да си приготвиш домашните.

— В лятна ваканция сме, татко.

— Ами „Големите надежди“ на Дикенс? Прочете ли я вече?

— Майната им на книгите. Говоря ти сериозно. Ти си този, който трябва да реши как да действа.

— Добре, ще го направя. Обещавам.

— Откъде ще започнеш?

Той затвори очи и се съсредоточи.

— Ще се чуя с Кели Баркър. Още сега. Тази вечер.

— Друго?

— Знаем, че престъпникът живее в града. Бил е тук през цялото време. Гледа местната телевизия. Все някой трябва да го познава. До ден-два ще обработим ДНК-то му и тогава остава само да го идентифицираме. Той е ранен, а колегите са се свързали с всички спешни кабинети. Рано или късно ще потърси помощ или ще се издаде по друг начин. Всичко ще приключи много скоро.

— Ще го понесеш ли, ако някой друг го арестува?

Лукас помисли няколко секунди.

— Да, ще го понеса. Бих предпочел да го направя сам, бих го застрелял, ако можех, но ако ченгетата от Блумингтън го пипнат първи — какво пък, така да бъде.

Лети се приведе напред на стола си.

— Най-добре действай с Дел. Ако стане така, че го очистиш, той е човекът, който ти трябва.

— Имаш право — кимна Лукас, а сетне добави: — Впрочем може би е по-добре да не споделяш този разговор с майка си.

— О, тя не е глупава. Много добре знае какво обсъждаме. Затова и се качи горе, за да не ни пречи.

— Хм. Не бих се учудил.

— Е, тогава стига си седял като истукан — каза Лети. — Хващай се да звъниш по телефона. Повикай Дел. Започни да правиш нещо.

Лукас й отправи продължителен, немигащ взор, но тя не трепна. Мина му през ум, че е твърде млада, за да разсъждава така. Но от друга страна, с нейното минало, тя отдавна вече беше възрастна. Детството й бе приключило още на девет години.