Джон Сандфорд
Заровени жертви (15)

15

Марси Шерил бе пропуснала интервюто на Кели Баркър в обедните новини, но го хвана по вечерната емисия. Беше подозирала, че случаят Джоунс ще се окаже главоболие, но сега Девънпорт допълнително го влошаваше със своите номера.

Даваше си сметка, разбира се, че Лукас има личен интерес в разследването, а в подобни случаи навикът му бе да мачка наред, като танк. Несъмнено бе манипулирал медиите, за да упражни натиск върху полицията и тя да изрови всяка възможна улика за неговия мистериозен Джон Фел.

Той не даваше пет пари за другите й проблеми — а и ако трябваше да бъде честна, те не бяха чак толкова тежки. Броят на убийствата спадаше от година на година, както и на изнасилванията и въоръжените грабежи. Епохата на бандите залязваше. Това навярно се дължеше отчасти на факта, че продажбите на крек и метамфетамини спадаха, а качеството на марихуаната постоянно се покачваше.

По нейно скромно мнение един гражданин, пушещ джойнт трева на пода в хола си, хрупащ чипс и зяпащ риалити шоу по телевизията, представляваше далеч по-малка обществена опасност от пощръклял наркоман в абстиненция, готов на всичко, за да си набави поредната доза.

Трябваше да признае още, че Девънпорт бе използвал медиите със същия успех и като ченге в Минеаполис, преди да постъпи в Бюрото за криминални разследвания. А и тя самата често му бе помагала…

И все пак беше дразнещо. Всеки момент очакваше шефът да й се обади и да попита с престорено сърдечния си глас: „Успя ли вече да се срещнеш с онази Баркър? Дават я по всички канали“.

Шефът й прекарваше доста време в щракане на каналите.

 

 

Тя седеше в кабинета си, качила крака върху бюрото, когато по малкия плосък телевизор, окачен на стената, започнаха да дават интервюто. Щом го изгледа, тя викна на колегата си в съседната стая:

— Ей, Бъстър. Намери ми адреса и телефона на тази Кели Баркър. Живее някъде в Блумингтън.

Бъстър Хил, дебел мъж, който предпочиташе да обяснява, че просто е с едър кокал, дойде и се облегна на вратата.

— Ще говорим ли с нея?

— Ще се наложи — рече тя. — Подлудила е целия град с този неин фоторобот.

— Сериозно или колкото да замажем очите?

Марси се прозина. Приятелят й беше в Далас и тя се чувстваше самотна и леко напрегната.

— По-скоро второто. И без това вече запомних наизуст историята й.

— Искаш ли аз да го направя?

— Не, но искам да дойдеш с мен. С твоята кола, защото после се прибирам вкъщи. Ще водиш бележки. Все някой трябва да води бележки.

След като се сдоби с координатите, Марси се обади на Кели Баркър и последната й каза, че ще се радва да се видят и че цяла вечер ще си бъде у дома.

Така Марси и Бъстър потеглиха с двете коли по магистрала I-35 през Южен Минеаполис, покрай летището, а после свърнаха на запад по I-494 — половин час леко шофиране, озарено от полегатите лъчи на слънцето, спускащо се над хоризонта.

Тя си мислеше за Девънпорт и за това какъв арогантен кучи син е той — богат, добре изглеждащ, фукащ се с колата и с абсурдно елегантните си италиански костюми. Но навремето те бяха работили заедно по случай, който почти веднага ги бе вкарал в леглото — „четиресет дни и четиресет нощи“, както наричаше връзката им той. Кратка, но оставила у нея сладък спомен, заради който не можеше истински да му се сърди.

Ако Лукас някога напуснеше Уедър, дали можеха да се съберат отново? Но не, преди всичко той никога нямаше да я напусне. Беше толкова лоялен, че станеш ли веднъж негов приятел, си оставаш такъв завинаги, дори и да не искаш… Бракът им с Уедър щеше без съмнение да трае до гроб. Но говорейки за гроб, ако Уедър примерно бъдеше прегазена от влак, а той след подобаващ срок отново потърсеше женска компания…

Тогава, може би. Ами Рик? Е, Рик беше интересен, но си изкарваше парите, като звънеше на хора по телефона и им говореше за инвестиции. Харесваше му да има ченге до себе си и настояваше тя винаги да носи пистолет, когато излизаха вечер. Не че тя не би го носила и без това, защото открай време си падаше по оръжията.

И все пак, не й беше твърде по вкуса да бъде нечий трофей. Известно време бе излизала с един художник, нещо като по-неопитомена версия на Девънпорт. Всъщност той бе участвал в университетския отбор по борба по същото време, когато Лукас бе играл хокей, и двамата се познаваха.

Да, художникът беше… възбуждащ. Може би малко луд, но възбуждащ. След раздялата им се бе оженил за някаква своя стара позната и тя дори му бе родила дете.

Дете…

Тя би искала дете, но в този случай трябваше да побърза, а Рик не беше точно най-добрият кандидат за баща. Падаше си малко вятърничав и Марси не си го представяше да сменя пеленки или да подгрява среднощни бутилки мляко.

Имаше и друг мъж — хирург-ортопед, който носеше каубойски ботуши, имаше ранчо северно от града и ходеше там да язди през уикендите. Беше разведен и от доста време й правеше намеци, а тя усещаше трепване под лъжичката в негово присъствие. Освен това също обичаше конете.

Възможности.

Тя се усмихна сама на себе си и пусна радиото. Разнесоха се звуците на песента „Радост“ на Лусинда Уилямс, напълно в съзвучие с нейните размисли за хубавите моменти в живота.

 

 

Докато Марси пътуваше към Блумингтън, убиецът вече бе там и обикаляше с колата си наоколо, връщайки се отново и отново към къщата на семейство Баркър, без да знае какво точно планира да прави. Каквото и да беше, трябваше да изчака, докато Кели се прибере. А тя вече се бавеше доста и това започваше да го изнервя.

Той си даваше сметка, че е един намусен, зъл неудачник и нещата не се подобряват с годините. Имаше говняна къща, говнен бус, говнени приходи и никаква перспектива за бъдещето. Изкарваше си хляба със събиране и продаване на боклуци. Беше толкова дебел, че не можеше да види собствения си член, а плешивото петно върху темето му се разрастваше със скоростта на горски пожар. Въпреки възрастта си все още страдаше от периодични пристъпи на акне, а кардиологът го бе предупредил, че ако не свали четиресет килограма, ще умре. На всичкото отгоре имаше и пърхот. Лоша работа.

Обречен злощастник. Дори в Тайланд долавяше неуважението, презрението в очите на малките момичета, които използваше. Сякаш се гнусяха от него, вместо да се боят.

Дали пък просто да не лапне дулото на пистолета?

Но не, някой друг път. Тъкмо сега бе в злобно настроение, което се подхранваше от само себе си. Имаше оръжие, имаше и адреса на единствената жена, способна с положителност да го идентифицира.

Обиколи още веднъж квартала и когато се върна, прозорците светеха, а зад завесите се движеха сенки. Кели и съпругът й си бяха у дома.

Е, сега бе време за малко тактика.

Той направи още няколко обиколки. Улицата изглеждаше достатъчно тиха и спокойна, но от тази страна почти във всички домове грееха запалени светлини. Затова пък на следващата успоредна пряка, зад къщата на семейство Баркър, имаше две тъмни къщи. Ако паркираше там, можеше да мине между тях, да прекоси задните дворове и да стигне до входната им врата.

Да натисне звънеца, да застреля кучката и да отпраши с мръсна газ. Ако пък отвори мъжът й — да очисти първо него с един-два изстрела, после да я намери вътре, да убие и нея и да излезе през задния вход.

Той спря колата и постоя около минута, събирайки кураж. Сетне се пресегна към жабката и извади фалшивата брада. Тя нямаше да заблуди никого от метър разстояние, но от пет или десет щеше да свърши работа. Махна предпазните хартиени лентички от лепящата повърхност и ги захвърли на пода на колата. Използва огледалото за обратно виждане, за да нагласи брадата върху лицето си. Щом реши, че изглежда достатъчно добре, притисна силно, задържа десет секунди и раздвижи челюсти, за да се убеди, че стои здраво.

Беше почти готов. Нямаше да остави следи. Никакви отпечатъци или ДНК. Щяха да говорят единствено куршумите.

След като огледа наоколо, за да се увери, че не го наблюдават, изпразни пълнителя върху седалката и изтърка всеки патрон с хартиена кърпичка, като внимаваше да не ги докосва, докато ги вкарваше един по един обратно.

Общо тринайсет на брой.

Нещастното число на Кели Баркър.

 

 

— Като я гледах преди малко по телевизията — каза Бъстър Хил, — ми се стори, че почти й доставя удоволствие. А го прави вече колко години — двайсет?

— Там някъде — съгласи се Марси.

— Явно се изживява като знаменитост, задето е станала жертва навремето.

— По-добре това, отколкото да е просто поредната безлична домакиня.

Щом стигнаха до вратата, тя позвъни и Кели Баркър отвори с вид на кученце, готово да заподскача при вида на стопанина си.

— Полицай Шерил? Заповядайте, влезте. Съжалявам за бъркотията, но не ми остава и секунда да разтребя, откак започна всичко това.

Съпругът й също се усмихваше приветливо отзад. Носеше се мирис на прясно изпечени кифлички и кафе и Марси охотно улови Бъстър под ръка.

Малко домашна храна щеше да й дойде добре.

 

 

Убиецът още не можеше да повярва, че го прави, но… просто го правеше. Паркира на съседната улица и слезе от колата. Навън нямаше хора, макар вечерта да бе чудесна. Всички си бяха у дома, вечеряха или гледаха телевизия.

Обиколи още веднъж квартала пеша. Пред дома на семейство Баркър се бе появил още един автомобил, но вътре не се виждаше никой. Това бе последният момент, когато можеше да размисли и да се върне обратно, но не го стори.

Вместо това стисна дръжката на лежащия в джоба на якето му „Глок“ и свали предпазителя. Мина между двете тъмни къщи, проправи си път през хилавия жив плет и се озова в задния двор. Продължи покрай стената, свърна покрай ъгъла на верандата и застана на прага.

Хвърли още веднъж поглед нагоре и надолу по тротоара и натисна звънеца. Отвътре се носеха приглушени гласове, чу се звук от приближаващи стъпки по пода. Дръжката на вратата се завъртя и отвътре се показа мъж с бяло, приветливо лице над разкопчаната яка на ризата.

Убиецът стреля в него три пъти — бам-бам-бам и след като онзи се свлече на пода, пристъпи напред, следвайки дулото на пистолета. На дивана в гостната седяха трима души. Тъмнокоса жена и едър, дебел мъж започнаха да се движат. Изглеждаха въоръжени и той изреди оставащите десет изстрела, без да спира. Пръстът му дърпаше спусъка максимално бързо, а пред подскачащата му ръка падаха тела. После нещо го жегна отстрани и той побягна.

Не мислеше, не чуваше нищо, просто тичаше…

 

 

Когато на вратата се звънна, Марси тъкмо отхапваше парче кифличка — от обяд не бе слагала нищо в уста, а тези тук имаха апетитен вид.

— Аз ще отворя — изправи се Тод Баркър. — Най-вероятно е Джим.

— Джим живее наблизо — обясни Кели. — Обеща да ни запише…

После се разнесоха трите изстрела. Тод Баркър падна, а чернобрадият мъж тръгна към тях. Марси се пресегна за пистолета и с периферното си зрение долови, че Бъстър прави същото. После сетивата я напуснаха, бързо и безвъзвратно, както светлината напуска строшена електрическа крушка.

Нямаше го вече Девънпорт с неговите костюми, нито Рик, нито възбуждащия художник, нямаше ги обядите с колегите от участъка, нямаше вече гонитби на престъпници, нито яздещи коне ортопеди, нямаше политически амбиции. Всичко потъна в мрак.

Петият от куршумите на убиеца, запращани напосоки из стаята, улучи Марси Шерил под брадичката, мина през гърлото и раздроби гръбначния й стълб. Тя умря, преди дори да разбере какво става, със сладкия вкус на кифличката върху езика си, без се сбогува и без да изпита жал за нищо.