Джон Сандфорд
Заровени жертви (13)

13

Рано на другата сутрин, докато убиецът на сестрите Джоунс навлизаше в северните предградия, Лукас тъкмо ставаше с протягане от леглото. Никой от двамата не знаеше какво прави другият, но убиецът страдаше. Дори за опитен мотоциклетист щеше да е абсурдно да кара кросова машина от езерото Вермилиън до Минеаполис, а той не беше такъв, а освен това беше дебел. На моменти му се струваше, че седалката влиза на половин метър навътре в задника му.

Най-сетне се добра до дома си, вкара мотора в гаража отзад и влезе в къщата. Струпа дрехите си на камара на пода и се пъхна под душа. Не можеше да се наведе достатъчно, за да види протритите места от вътрешната страна на бедрата си, но ги чувстваше. А колкото до хемороидите…

 

 

Лукас, от своя страна, се чувстваше напълно свеж и бодър и дори леко самодоволен, особено след като изскочи навън, за да вземе броя на „Стар Трибюн“. Както Игнас бе обещал, историята го гледаше от първа страница: „Според специалист, похитителят на сестрите Джоунс вероятно е убил и други момичета“. Отлично. Марси щеше да изпадне в истерия, като го прочете, а полицията на Минеаполис може би най-сетне щеше да запретне ръкави по случая.

Час по-късно той излезе от дома, а в бележника в джоба му бяха записани имената и адресите на трите бивши момичета от салона за масажи — Луси Ландри, Доркас Райън и Мери-Ан Анг, чиято фамилия вече бе сменена на Морган. Някога бе разпитвал първите две самостоятелно, а третата — заедно с Дел. Не можеше по памет да свърже имената с някакви лица, но когато Доркас Райън му отвори вратата на къщата си в Сейнт Пол Парк, я позна веднага.

— Божичко, колко време мина — възкликна тя, щом Лукас й се представи.

— Да, наистина.

Жилището й бе леко занемарено, но той си даде сметка, че ако живееше сам, и неговото би имало не по-спретнат вид. Както повечето хора, той също градеше в съзнанието си определени представи за своите стари познанства. Често бе виждал проститутки да се превръщат от свежи, току-що изкласили момичета в жалки, повехнали създания още на двайсет и пет, с наркомански привички, които бе вероятно да ги вкарат в гроба, преди да са навършили трийсет.

Райън, от своя страна, приличаше на учителка или счетоводителка на средна възраст, която полага грижи за себе си. Носеше джинси, изгладена блуза с якичка и мокасини. Тя го покани да влезе и му предложи кока-кола, но той отказа.

— Помниш ли, когато дойдох да те разпитвам навремето? — попита, след като седнаха един срещу друг в дневната.

— О, да. За сестрите Джоунс. Бях потресена, когато прочетох, че са открили телата им. Предполагам, ти също.

— Разбира се — кимна той. — Тогава търсех един човек, Джон Фел.

— Да, сещам се. Седмици наред го обсъждахме в салона, но той така и не се появи повече.

Лукас извади сноп листа от чантата, която носеше със себе си, и го постави на масата.

— Искам да разгледаш тези лица и да видиш дали ще го разпознаеш сред тях.

— Добре. Хм, това не са истински фотографии. — Тя бавно запрелиства образите, изготвени от фоторобота. — И доста си приличат.

Лукас бе подбрал дузина лица, всичките пълни, месести и тъмнокоси.

Накрая Райън отдели две от тях, сравни ги за още секунда и му подаде едното.

— Ето, това ми се струва познато. Може да е той.

Портретът бе онзи, изготвен по описанието на Кели Баркър, и Лукас усети възбуждаща ловна тръпка в стомаха. При повечето разследвания настъпваше момент, когато фактите и идеите изведнъж идваха на фокус, когато човек разбираше, че е на прав път — и това бе един от тези моменти.

— Благодаря ти — кимна той.

— Ще говориш ли с други от бившите ми колежки?

— Да, с Луси Ландри и Мери-Ан Анг. Само тях успях да открия, освен теб.

— На Луси не й провървя — каза Райън. — Първо, преди петнайсетина години откри Исус, но се разочарова и се обърна към сциентологията. Тя също не й помогна, затова пък й костваше доста пари. После опита будизъм, йога, но и там не стана нищо и накрая започна да пие. Предполагам, това й се е понравило, защото още го прави.

— Съжалявам да го чуя. А Мери-Ан?

— Не съм се сещала за нея от години. Честно казано, почти не помня как изглеждаше. Знам, че си намери богат мъж — доктор, или нещо подобно. Народиха си деца и според мен никой няма представа с какво се е занимавала. А и тя стоя при нас само два-три месеца.

— Смяташ ли, че ще я притесня, ако я посетя?

Райън наклони глава встрани.

— Онези времена не бяха добри за никоя от нас. Имаме късмет, че ги преживяхме. Ако тя си е изградила хубав живот… наистина ще бъде срамота да се бъркаш в него.

 

 

Луси Ландри живееше в квартал Лоуъртаун в Сейнт Пол, където градските проектанти бяха превърнали старите складове в блокове с апартаменти, с идеята да създадат артистична атмосфера. Той й звънна от улицата и сполучи — тя си беше вкъщи и му отвори с домофона. Апартаментът й се намираше на осмия етаж, докъдето се стигаше с древен товарен асансьор, едва кретащ и вмирисан на лук.

Ландри отвори вратата по пеньоар и го изгледа с подпухнали, полузатворени очи.

— Добре изглеждаш — каза. — Не си се отпуснал с годините.

— Благодаря. Ти как си?

— Чудесно — отвърна тя, загръщайки се по-плътно в пеньоара. — Хайде, влизай. Аз работя до късно, би трябвало още да съм в леглото.

Жилището се състоеше от една спалня и малка всекидневна с кухненски бокс отстрани. Имаше кръгла дървена маса за хранене, тапициран диван и телевизор, окачен срещу дивана. Лукас приседна в края на дивана и извади снимките.

Тя ги разгледа и извади същата, която бе избрала и Райън.

— Тази прилича най-много.

— Просто прилича, или си сигурна, че е той?

— Ако трябваше аз да му направя портрет с компютър или каквото там използвате, щеше да се получи същото. Малко е сбъркано в устата, но иначе е доста сполучливо. — Луси стана и се озърна наоколо, почесвайки се разсеяно между краката. После зашляпа с чехлите си до спалнята и се върна оттам с молив и някаква книга. Подложи книгата под портрета и с помощта на молива се зае да ретушира устата. След един-два опита и малко триене с гумичката, каза: — Ето. Сега е по-добре.

Лукас погледна корекцията. Беше дребна, но съществена — линията на устата бе променена и устните сега не бяха прави, а леко провиснали надолу.

— Смяташ ли, че той е убил момичетата? — попита тя.

— Доста е вероятно. И се надявам този път да успея да му задам въпроса лично.

— Видях в програмата на Канал 3, че днес по обед ще дават интервю с някаква жена, която била нападната от него, но се отървала.

Желанието на Кели Баркър за медийна изява все пак се бе изпълнило, рече си Лукас.

— Да, именно по нейно описание е изготвен портретът.

— Значи и години по-късно пак се е опитвал да отвлича момичета — каза Ландри. — Дали има и други, за които никой не знае?

Лукас стана и пъхна снимките обратно в чантата си.

— Дори не ми се ще да си го помислям.

 

 

На излизане се спусна пеша по стълбите, вместо да хваща асансьора. На една от площадките се размина с двама мъже, навярно художници, понесли двуметрова шперплатова плоскост. Когато я обърнаха, за да вземат завоя, той видя, че на нея е изобразена танцуваща фигура, подобна на онези върху картите таро.

Щом стигна до колата, реши да не търси Мери-Ан Анг, по съпруг Морган. През кариерата си бе вгорчил не един и два живота поради чиста неопитност. Нямаше нужда да вгорчава и нейния, като се появява на прага й с въпроси, касаещи някогашното й битие като проститутка.

Вече разполагаше с достатъчно сведения, за да идентифицира Фел, и показанията на Мери-Ан надали щяха да ускорят нещата. Сега всичко опираше до търсене.

 

 

Докато Лукас разговаряше с Ландри, убиецът лежеше по лице на своя диван. На излизане от банята бе получил серия мускулни спазми в кръста и краката и се боеше, че може да си е увредил гръбнака. Намери шишенце оксикодон, останало след някаква зъбна операция, и глътна три таблетки.

След един час, прекаран в легнало положение, се почувства достатъчно добре, за да се храни. Включи телевизора и влезе в кухнята. Тъкмо си приготвяше три сандвича с пържени яйца и лук, когато чу да обявяват предстоящо интервю с жена, която можела да разпознае похитителя на сестрите Джоунс.

Върна се в хола и седна да гледа, като ядеше сандвичите и пиеше диетично пепси. Трябваше да изчака десет минути, докато приключи някакво предаване за градинарство и започнат обедните новини. Историята на Кели Баркър бе още в началото.

Спомняше си с пределна яснота малката кучка. Беше я нарязал, но тя въпреки всичко бе успяла да се отскубне. Това се бе удавало само на две от набелязаните му жертви. Втората беше в Канзас, но тогава изобщо не се бе стигнало до физически контакт. Докато тази вече му бе паднала в ръцете, преди да започне да се дърпа като побесняла и да побегне. Виждайки, че няма да я стигне, той бе взел благоразумното решение да се омете час по-скоро.

И ето че сега я показваха по телевизията да размахва портрет, който действително имаше известна прилика с него.

Той несъзнателно облиза мазнината и яйчения жълтък от пръстите си и поклати глава. Щом интервюто свърши, отиде да си легне и да размисли.

 

 

Лукас стигна обратно в Бюрото в дванайсет без пет и включи телевизора на Канал 3. Докато чакаше началото на обедните новини, в офиса му влезе Дел.

— Говорих с един от служителите по сигурността в банка „Уелс Фарго“ — каза той. — Те имат досие за три кредитни карти, издадени по различно време, които е вероятно да са свързани с един и същи човек. Едно от имената е Джон Фел, а другите са Роналд Джеймс Хъбард и Том Пайпър.

— Все детски стихчета — повдигна вежди Лукас. — Старата майка Хъбард и Том, синът на гайдаря^[1].

— Да, на човека от „Уелс Фарго“ също му беше направило впечатление. Картите са издадени навремето от „Нортуест Банк“, още преди тя и „Уелс Фарго“ да се обединят, но и трите вече са закрити. Не се знае кой стои зад тях, но е действано по един и същи начин — клиентът е давал адрес при изваждане на картата и я е свързвал с разплащателна сметка, открита няколко години по-рано. После е сменял адреса с пощенска кутия, изпразвал е сметката и е пропускал да плати последната вноска по картата. В първите два случая е ставало въпрос за дребни суми, но при последния ги е завлякъл с четири хиляди долара. Проявил се е като едър мошеник.

— Някакви запазени чекове?

Дел поклати глава.

— Всичко е електронно. Можем да получим сканирани копия, но не и оригиналите. Отдавна са унищожени.

— Значи, поне се знае за какво е плащал…

— Да, но повечето са доставки от различни места, които не говорят нищо. Може да е било порнография, но нищо чудно да са били книги или музика. Все малки поръчки. С изключение на онази последната, когато е купил голямо количество аудио- и видеотехника — за търговия, според мен.

— Но защо ще ползва карти под фалшиво име за книги и музика?

— Тъкмо затова си мисля, че е било порнография, секс играчки или нещо подобно. Дребни неща, които е можел лесно да прибира. Не намерих никой от живелите на адресите по онова време, но ще продължавам да търся.

Новините започнаха и Лукас се пресегна за дистанционното, за да усили звука. След историята за жена, опразнила касата на местно благотворително дружество, за да задоволи комарджийските си страсти във Вегас, на екрана се появи и Баркър. Бе седнала в студиото лице в лице с Дженифър Кери — жената, с която Лукас имаше обща дъщеря.

— Бившата ти още изглежда страхотно — отбеляза Дел.

— Да, сякаш пие хапчета против стареене — съгласи се Лукас.

Дадоха в едър план Баркър, която говореше:

— … поканата ми дойде като изненада, но аз, разбира се, приех да съдействам. Посетих Бюрото за криминални разследвания в Сейнт Пол и там, с помощта на експерта Джон Ритрийф, изготвихме фоторобот на моя нападател.

Камерата показа портрета, а после отново се върна към двете жени.

— И мъжът, когото издирват, въпросният Джон Фел, изглежда по същия начин, така ли?

— Според агент Девънпорт съвпадението е пълно — произнесе с искрено изражение Баркър.

— Господи, никога не съм казвал това — възкликна Лукас.

— Е, вече си — подсмихна се Дел.

— А ако сте чели „Стар Трибюн“ тази сутрин — продължаваше тя, — на първа страница бе публикувано мнението на специалист по серийните престъпления, според когото той почти със сигурност е убивал и още момичета. Аз вероятно съм единствената оцеляла… — Операторът промени ъгъла, за да открои лицето й. Брадичката й потрепери, а в очите й се появиха сълзи, докато вдигаше двете си ръце към камерата. — И съм белязана за цял живот…

— Бива го момичето — похвали я Дел. — Ако я кара така, ще получи покана от Опра.

— Може и наистина да получи, ако благодарение на нея хванем Фел и докажем, че е убил сестрите Джоунс.

— Надявам се само голямата уста да не й докара неприятности. Убиецът сигурно също гледа телевизия…

— И на мен ми мина през ума — отвърна Лукас. — Но още не съм направил нищо по въпроса.

Водещата Дженифър Кери взе думата:

— Ако някой от нашите зрители разполага с информация за самоличността на този Джон Фел, неговото истинско име или настоящ адрес, нека незабавно се свърже с полицейското управление в Минеаполис или с агент Лукас Девънпорт от Бюрото за криминални разследвания на телефоните, показани на екрана. Не предприемайте никакви самостоятелни действия по задържане…

След Канал 3 останалите местни телевизионни станции също подеха новината и Баркър се появи в емисиите им. Една от тях направи дори репортаж за Джеймс Хейуърт, полицейския експерт от Сейнт Пол, интервюиран от „Стар Трибюн“. Хейуърт повтори твърденията си, че почти със сигурност има още мъртви момичета.

Следобед Дел откри четири фирми, наследили бизнеса на онези, от които Фел бе правил поръчките си.

— Бяхме прави — каза на Лукас. — Занимават се с порнография и секс играчки. Никоя обаче не пази архив оттогава. Било е прекалено отдавна.

До края на работния ден в резултат на телевизионното предаване Лукас получи седем обаждания с имена на хора, наподобяващи Джон Фел. Отделно, в полицията се получиха още дванайсет.

Той правеше нужните проверки в движение — шофьорски книжки, криминални регистрации, кредитни досиета, биографични данни. Четирима имаха дребни провинения, но несвързани със секс. Съдейки по снимките и датите на шофьорските книжки, двама от седемте нямаха тъмна коса, а четирима, включително и един от тъмнокосите кандидати, бяха твърде млади. Оставаха две възможности и нито една от тях не му вдъхваше доверие.

Привечер се чуха с Марси Шерил. От дванайсетте души, за които бяха постъпили обаждания, само трима все още не бяха отхвърлени.

— Ще продължават да звънят и през нощта — каза тя. — Предполагам, че шансовете ни да го хванем по този начин са около двайсет и пет процента.

— Сигурно си права — съгласи се Лукас. — Но ако все още е наоколо, здравата ще го подплашим и може сам да се издаде.

Малко по-късно операторът му прехвърли още едно обаждане.

— Не искам да разкривам името си — изрече мъжки глас в слушалката, — но човекът, когото търсите, се казва Робърт Шърман. Той е сексуален маниак, прилича на портрета от телевизията като две капки вода и е на правилната възраст — малко над петдесетте.

Лукас провери входящия номер — мъжът се обаждаше от бар.

— Живее на Айова Авеню — продължи онзи. — В Сейнт Пол.

И затвори.

Лукас погледна часовника си. Все още имаше време да мине оттам на път за дома. Или може би след вечеря…

След кратко ровене в базата данни откри въпросния Робърт Шърман и реши, че наистина прилича на Фел, но Фел с мустаци. Записа си адреса и датата на раждане и провери за криминално досие, но такова нямаше.

Странно за сексуален маниак.

Той звънна на мобилния на Дел.

— Какво правиш?

— Прибирам се вкъщи за вечеря. Защо?

— Ходи ли ти се по-късно на разходка до Айова Авеню?

— Стига да не ме гръмнат. Кого ще търсим там?

— Искам да проверя един човек. Да те взема от вас към седем?

— Става. До скоро.

 

 

Той се прибра в шест и гледа новините по телевизията заедно с Лети и Уедър.

— Като цяло — им каза, — денят беше задоволителен. Скоро ще хванем престъпника за топките.

— Лукас, мери си приказките — смъмри го Уедър.

Домашната помощница подаде глава откъм кухнята.

— Хайде всички на вечеря. Храната изстива.

— Добре, ще го хванем за тестисите — поправи се Лукас, докато отиваха към трапезарията.

— Каква е цялата тая история с мъжките топки? — обади се Лети.

— Слушайте… — започна Уедър, но тя я прекъсна.

— Не, наистина ми е любопитно. По филмите постоянно дават как някой получава удар в чатала и веднага пада на земята. Но аз веднъж пробвах с едно момче и то не падна. Просто се обърна и си отиде. Затова искам да знам, толкова ли е силен ефектът, или е само мит? Какво да правя, ако един ден ме нападнат? Да ритам ли в топките, или не?

— Говорейки като медицинско лице… — отвори уста Уедър.

Лукас й махна с ръка и се обърна към дъщеря си.

— Ето как стоят нещата. Ако ритнеш някого в слабините, но здравата и без той да те усети — например изотзад, — ще го заболи. И то много. Но имай предвид следното. Мъжете, още от малки, се удрят понякога на това място и затова са си изработили доста добри рефлекси. Опитай да го направиш отпред и противникът ти просто ще се свие. Тогава ще го улучиш в крака и само ще го вбесиш. Второ, дори да му вкараш добър, силен шут, реакцията не настъпва веднага. Той не пада като чувал с картофи, а трябва да минат една-две секунди. А ти вече си се приближила достатъчно, за да може да те докопа с ръце. Независимо от болката, ако се вкопчи в теб след онова, което си му сторила, може да те убие. Затова запомни: средният мъж е много по-едър и силен от средната жена. Най-добрият начин да се защитиш, е, като пищиш и бягаш. Ако те хване и те придърпа към себе си, цели се в носа. Опитай да го ухапеш — но силно, сякаш е прекалено жилава пържола. Тогава неминуемо ще те пусне. Щом имаш свободна ръка, издери с нокти очите му. Ритникът в топките е труден за изпълнение, а дори да успееш, има голяма вероятност само да си навредиш.

— А ако не искаш действително да го нараняваш, а само да спре с онова, което прави? — попита Лети.

— Щом представлява сериозна заплаха, трябва да го нараниш — каза Лукас. — Ако ли не, ако само се лигави, не му прави нищо. Не му отхапвай носа, не му издирай очите, не го ритай в топките. Иначе — никаква милост. Всички средства са разрешени. Ясно? Това ли искаше да знаеш?

— Горе-долу да — кимна Лети.

— Надявам се малката тук да не ви е чула — потупа се по изпъкналия корем Уедър.

 

 

Докато Лукас и Лети обсъждаха уязвимостта на мъжките тестиси, убиецът обикаляше покрай дома на семейство Баркър в Блумингтън. Беше издирил Кели във Фейсбук, оттам и съпруга й, а по неговото име бе открил адреса в телефонния указател.

И ето го сега тук.

В колана му бе затъкнат автоматичният „Глок“ на стареца. Нямаше нужда да си гений, за да го използваш, а и бе стрелял понякога с него в гората зад хижата. Тринайсет патрона. Достатъчно, за да започнеш малка война.

Просто се прицелваш и натискаш спусъка.

Чувстваше се леко уплашен, но не много. Кварталът бе тих, близо до магистралата, по която можеше бързо да изчезне.

Стига да решеше да го направи.