— Може и да греша — завърши накрая, — но ми се струва, че ако се разгърнем с всички сили, доста бързо ще стигнем до него. Почти със сигурност човекът, нападнал Баркър и убил сестрите Джоунс, е един и същи и това е Фел. Ако изскочи потенциален заподозрян, единственото, което трябва да направим, е да му вземем ДНК проба и да я сравним с пробата от Анока.

— Така няма непременно да го впримчиш и за убийството на момичетата — рече Дел.

— Защо? Нали навремето ме учеше, че важното е да знаеш кой е извършителят. От там нататък нещата по един или друг начин се нареждат…

— Това е вярно по-скоро при крадци с взлом, наркодилъри и други подобни. Хора, които вършат престъпления по пет дни в седмицата. Знаеш ли кои са, рано или късно ти падат в ръцете. Но ако някой е търсил жертви само веднъж годишно и е спрял преди десет години… проблемът е съвсем различен.

— Но не и нерешим — настоя Лукас.

Те седяха в неговия офис около час, в кроене на планове и правене на телефонни обаждания. Свързаха се с участъка в Анока, където след няколко препращания попаднаха на инспектор на име Дейв Карсън. Лукас му обясни набързо за сестрите Джоунс и евентуалната връзка със случая Баркър, след което получи лошата новина:

— Да, имаше събрани тъканни проби, но ДНК анализът се провали… заради вас, момчета — каза Карсън. — Току-що бяхте открили лабораторията в Бюрото за криминални разследвания и стана някакъв гаф. Не знам точната причина.

— Има ли още запазени тъкани? — попита Лукас.

— Не, всичките отидоха. Тогава ни обяснихте, че ако сме изчакали още няколко месеца или година, докато технологията навлезе напълно, всичко е щяло да бъде наред. А така… останахме с празни ръце.

— Кой знае за това?

— Един-двама от по-старите служители тук — отвърна Карсън. — И може би някой от вашите лаборанти, стига да са останали оттогава. Все пак минали са повече от двайсет години.

— Добре. Слушайте, ако се повдигне въпросът, не го споменавайте. Няма да навреди да упражним малко натиск върху заподозрения — нека си мисли, че имаме неговото ДНК.

— Ясно, никакъв проблем — рече полицаят от Анока.

— Това не ми прозвуча много добре — изкоментира Дел, щом разговорът приключи.

— Да, не беше — измърмори Лукас, затваряйки телефона. — По дяволите, ако имахме пробите, трябваше само да идентифицираме тоя мръсник и щяхме да го закопчаем.

Той се обърна и зарея поглед през прозореца. Долу един полицейски микробус спираше пред входа за прием на веществени доказателства.

Денят беше чудесен. Ясен и слънчев, но не прекалено горещ.

Те седяха и напрягаха глави.

— Защо не звъннеш на Ръф? — предложи Дел след малко. — Да видим дали пък той няма да успее да разбуни духовете.

Ръф Игнас беше относително надежден репортер в „Стар Трибюн“. Надежден, защото имаше силно развит нюх за това от къде, как и от кого идва маслото върху хляба му. Относително, защото в същото време страдаше от безмерна амбиция.

— Може и да си прав. Ако му се обадим сега… — Лукас погледна часовника си, после намери телефона на Игнас в компютъра и вдигна отново слушалката.

— Ало? — чу се гласът на Игнас отсреща.

— Обажда се Девънпорт, от Бюрото за криминални разследвания.

— Един такъв висок, с тъмна коса. Постоянно се връща към славните си дни в аматьорския хокей, като същевременно печално надценява възможностите си на баскетболното игрище.

— Същият. Виж, имам нещо, което може би ще те заинтересува, а може би не.

— Днес е пълен застой — рече Игнас, — така че ако имаш котка, качена на дърво, ме интересува. Всъщност дори бих те насърчил да качиш котка на някое дърво.

— Ами случаят Джоунс?

— Вече е изтъркана новина. И никакво развитие. Пратихме наш човек да издири роднините на Скрейп, да ги пита дали няма да заведат дело. Те обаче казали, че не им се занимава. Дори не го помнели много добре.

— Не им се занимава? В коя държава живеят, за бога?

— Не знам. Сигурно в някоя примитивна, където още не са измислили съдебните искове и адвокатите.

— Доста примитивна трябва да е — каза Лукас.

— Виж — отбеляза Игнас, — вече започнах да се прозявам. Естествено, винаги се радвам да си побъбря със стар познат, но трябва и да си лъсна обувките…

— Добре, добре. Не си го научил от мен, но в Сейнт Пол има един човек, който току-що се върна от академията на ФБР в Куантико.

— Да, добро утро. Джеймс Хейуърт. Но по-скоро бих си прерязал китките, отколкото да разтягам локуми за някакъв си лектор в академията на ФБР.

— Работата е там, че той е луднал по поведенческите профили. Вече вижда серийни убийци дори в кофите за смет. Затова ми хрумна, че ако го питаш за случая Джоунс, ще ти каже, че извършителят не е спрял дотам, а е продължил да трепе наляво и надясно. И че има куп други жертви, заровени в запустели стари мазета.

— Хм. Но случаят е в Минеаполис, а той е в Сейнт Пол. — В гласа на Игнас трепна заинтригувана нотка. — Смяташ ли, че ще ми даде интервю?

— Ще го даде дори на Рудолф, шибания елен на Дядо Коледа, ако той го пита за кръвожадни сексуални маниаци — увери го Лукас. — Затова ти предлагам да поговориш с него, да видиш какво има да каже, а после да го раздуеш извън всякаква пропорция.

— Това е една вълнуваща и достойна цел сама по себе си. Но не по-малко вълнуващ е и въпросът какво печели Девънпорт от цялата история?

— Удоволствието да помогне на свой стар приятел вестникар — отговори Лукас.

— Толкова често лъжеш, че ти се е превърнало в условен рефлекс — каза Игнас. — Трябва да обмисляш лъжите си по-внимателно.

— Все пак си имам работа с представител на медиите. Е, допада ли ти идеята?

— Зависи дали ако я приема, накрая ще изглеждам като кръгъл глупак. Или е вярно, че оня тип е убил още хора?

— Неофициално ли?

— Засега — съгласи се Игнас.

— Има поне още едно подобно нападение, поради което смятаме, че е продължил да го прави. И не се притеснявай, няма да изглеждаш като глупак. Ако излезе фалшива тревога, никой няма да си спомни за твоята статия. Просто поредното парче вестник за застилане на клетката с канарчета.

— Така ли?

— Абсолютно. Е, какво мислиш?

— Мисля, че утре ще излезе на първа страница.

— Браво, добро момче — похвали го Лукас.

— Ако Марси разбере… — започна Дел.

— Не бой се, Ръф умее да си държи устата затворена. Което ми напомня, че трябва да й се обадя относно Кели Баркър. — Лукас вдигна отново телефона, но се наложи да остави съобщение, защото Марси Шерил беше на бюджетна среща.

— Обикалят ли ти се училища? — попита той Дел.

— Не, но какво друго ни остава?

Въоръжени с цял сноп съдебни заповеди, уредени от Санди, те започнаха от най-отдалечените места, в Уошингтън Каунти и Маундс Вю, за да се върнат постепенно към Минеаполис.

Първото уволнение, на четиресет и четири годишен учител на име Хосфедер, бе всъщност двойно. Хосфедер и негова колежка с фамилия Дюбоа се бяха простили с работата си заради извънбрачна афера. Връзката им, според училищния администратор, била консумирана поне веднъж, в един съботен следобед през късната есен, върху маса в лабораторията по химия. За нещастие на влюбените, свидетели на акта станали група ученици, намиращи се в сградата за музикална репетиция, които по неизяснени и предполагаемо несвързани със случая причини тихомълком слезли в лабораторията.

— Вероятно да се натискат — предположи Дел.

— Най-малкото — съгласи се администраторът.

— Но самият Хосфедер не е имал забежки с непълнолетни, нали? — попита Лукас.

— Поне тук не пише нищо — отвърна мъжът, прелиствайки папката.

Вторият случай касаеше сексуален контакт между преподавател на име Луис и седемнайсетгодишната ученичка Пелетсън. Дел обаче почука замислено с пръст по досието.

— Хюстън, мисля, че имаме проблем.

— Мда — рече Лукас, вглеждайки се в страницата. — Възрастта на Луис по време на инцидента е била петдесет и три години. Похотлив стар козел.

Благодариха на директора за съдействието и си тръгнаха.

Марси се обади, докато шофираха обратно към Минеаполис, и Лукас й разказа за срещата си с Кели Баркър.

— След като поговорих снощи с нея — завърши, — определено мисля, че е била нападната от същия тип.

— От онзи, който според теб е накиснал Скрейп.

— Именно.

— Добре — въздъхна Марси някак отегчено. — Ще помоля колегите да се свържат и да проверят.

— Някакъв напредък около обитателите на къщата?

— Засега не. Открихме името на една от съседките, но още не сме стигнали до нея. Преместила се е във Фарго.

— Дръж ме в течение — каза Лукас и затвори.

— Май не е твърде ентусиазирана — подхвърли Дел.

— Трябва й малко време, за да загрее.

— Обикновено е като ловно куче. Сама дърпа каишката.

— Това е, защото не вярва в случая. Смята, че ще се превърне просто в поредния трън в задника. На нея й дай хубаво убийство с гонитба, когато може да надене бронежилетката и да изкара бандита от някое мазе.

— Че то си е забавно — отбеляза Дел след минута.

— И още как.

Третото училище беше в града и уволнението отново беше заради секс между учител и ученичка, но този път мъжът беше черен.

— Не ни върши работа — рече Лукас.

Отбиха се в „Макдоналдс“ да похапнат и към средата на следобеда се върнаха в Бюрото. Тод и Кели Баркър тъкмо излизаха от сградата.

— Направихте ли фоторобота? — попита Лукас.

— О, да — отвърна тя. — Техниката е далеч по-съвършена отпреди. — И му подаде разпечатан лист с портрета на заподозрения. Той го погледна и го показа на Дел с думите:

— Трябва да изровим хора, които са контактували с него по онова време. Да видим дали ще го разпознаят. Надявам се да са още живи.

— Е, щом ние сме живи, сигурно е останал и още някой — отбеляза Дел, връщайки листа на Кели. — Например онези проститутки. Те бяха доста млади. Пазиш ли им още имената?

— Вероятно ги има в старите ми доклади. Ще се наложи да ги изискам от полицейското управление. — Лукас се обърна отново към семейство Баркър: — Какво стана с идеята за телевизията?

— Свързах се с тях и очаквам да ми се обадят обратно — каза Кели. — Мисля, че ще я лапнат като топъл хляб с това тук — тя размаха портрета — и особено сега, след изравянето на момичетата.

— Все още не сме сигурни, че има връзка — предупреди я Лукас.

— Всички възможности трябва да се проучат — отговори му тя.

Щом се качиха в офиса, Дел попита:

— Е, какво мога да свърша аз?

— Провери кредитната карта на Джон Фел и разбери как е правил погасяванията по нея. Ако е било с пощенски запис, както подозирам, сме прецакани. Но ако е имал текуща сметка, нещата стават по-интересни. И по-заплетени…

— За тази цел ще трябва да е имал документ за самоличност — каза Дел. — Някой проверявал ли е дали случайно не си е вадил шофьорска книжка на това име?

— Тогава проверихме, но нямаше — отговори Лукас. — Не пречи да опитаме отново. Но ти се заеми с плащанията му. Ако изскочи някоя банкова сметка, можем да разберем много от нея.

— А ти какво ще правиш?

— Ще се чуя отново с Марси. А после ще се прибера у дома, за хубава вегетарианска вечеря с жената и децата си.

— Ще се поболееш от тая храна.

— Не, не, нищо й няма. Докарват я съвсем като истинска. А като полееш имитацията на месо с малко сок от дюли и го гарнираш с ронена царевица, става направо чудесно — увери го Лукас. — За десерт, предполагам, ще има органично ябълково пюре.

— Е, аз пък ще хапна свинска пържола. И ще позвъня да ти кажа дали е била крехка.

— Ти си добър приятел.

Дел се ухили и си тръгна.

Ако щеше да прави нещо, бе по-добре да не губи време.

— Искам да мина и да погледна старото досие по случая Джоунс, ако не възразяваш — каза той на Марси по телефона.

— Какво ще търсиш?

— Моите доклади оттогава. Трябват ми едно-две имена.

— Май наистина си задълбал в този случай.

— Просто защото е интересен. В момента не съм особено зает и ми се ще да си поразгледам записките. Стига да нямаш нищо против, разбира се.

— Не, нямам. При условие че не си прекрачваш правомощията и ни държиш в течение. Заповядай, папката е на бюрото на Бъстър.

Лукас стигна до Градската палата на Минеаполис за двайсет минути и паркира на едно от служебните места. Беше влизал и излизал от тази сграда хиляди пъти по време на кариерата си и всеки път се бе чудил как архитектите са успели да сътворят здание, което да е едновременно грозно, неефективно, студено, стерилно, непривлекателно и мораво на цвят. Голяма част от него бе предоставена на полицейското управление и дългите коридори със заключени врати съвсем не правеха мястото по-приветливо.

Той стигна до отдел „Убийства“ и надникна в кабинета на Марси. Нея я нямаше, но за сметка на това един самотен инспектор, четящ „Ню Йорк Таймс“, вдигна глава, изсумтя за поздрав и поясни, че тя пак е на среща за обсъждане на бюджета.

— Кое е бюрото на Бъстър? — попита Лукас.

— Ей онова, с дебелите папки — рече инспекторът, наречен Робъртс, Уилямс, Ричардс, Джоунс или нещо подобно. Лукас го познаваше, но името все му убягваше. — Марси заръча да те наблюдавам да не крадеш прекалено много.

— Ще гледам да се въздържа — каза той и в този миг го озари прозрение: мъжът се казваше Кларк Ричардс.

— Ти как я караш, Кларк?

— Горе-долу. Имаш ли нужда от помощ?

Лукас огледа петте кашона, наредени върху бюрото на Бъстър.

— Стига да не си твърде зает. Всъщност търся собствените си писмени доклади около отвличането на сестрите Джоунс.

Започнаха да ровят из прашасалите, лъхащи на мухъл папки и между тях Лукас попадна на два пощенски плика, пристегнати с ластик и надписани: „Обаждания на 911“. Той ги отвори и откри две касетки със записи.

— Има ли някъде тук касетофон? — попита.

— Да, Родригес държи един в долното си чекмедже.

Те продължиха с търсенето и във втория кашон Ричардс попадна на дебел сноп евтини машинописни листове, захванати с канцеларска щипка.

— Да не е това тук?

Лукас ги взе, седна и започна да прелиства. Някъде към средата попадна на собствените си творения. В тях бе отбелязано, че имената на проститутките са Луси Ландри, Доркас Райън и Мери-Ан Анг. Беше взел също и номерата на шофьорските им книжки.

— Още съм бил дете, а вече толкова добър — промърмори, докато ги преписваше в бележника си.

— Намери ли каквото търсеше? — поинтересува се Ричардс.

— Да — кимна Лукас. — Дали ще можеш да ми извадиш от твоя компютър няколко справки от базата данни? А също искам да прослушам и касетките…

Той се настани в кабинета на Марси с чифт слушалки на главата и след като се ориентира в бутоните на касетофона, пусна първия запис. Той не беше по-дълъг от трийсет секунди:

— Деветстотин и единайсет. Това спешен случай ли е?

— Може би. Така мисля. Чух за изчезналите момичета и не исках да се замесвам, но в квартала има един скитник, който обикаля наоколо с баскетболна топка. Говори се, че бил арестуван за сексуални престъпления.

— Как се казва?

— Не знам, не съм говорил с него, само съм го виждал. Но трябва да го разпитате.

— А знаете ли къде можем да го открием?

— Не точно. Мисля, че живее в някакви кашони край реката, недалеч от Уест Ривър Роуд.

— Вашето име, господине?

— Не, не. Не искам да се замесвам. Просто намерете човека с баскетболната топка.

Тук разговорът свършваше и глас, различен от първите два, казваше датата и часа на обаждането, добавяйки още, че то е проследено до телефонна кабина на Четвърта улица на източния бряг на Мисисипи — тоест на около половин километър от мястото, където бяха открити труповете на сестрите.

Второто обаждане:

— Деветстотин и единайсет. Това спешен случай ли е?

— Да. Така мисля. Вие търсите Тери Скрейп, скитника, отвлякъл момичетата. Аз знам кой е, защото постоянно ходи с една баскетболна топка. Снощи го видях в уличката зад „Пицария Том“. Носеше някакъв кашон и го хвърли в контейнера зад пицарията. Не знам дали е важно, но реших, че трябва да ви се обадя.

— Благодаря ви. Ако мога да запиша името ви…

— Не искам да се замесвам. Просто проверете кашона, става ли?

Секунди по-късно отново различен глас произнесе датата, часа и мястото на обаждането — този път уличен телефон край Университета на Минесота. Различно от първото, но достатъчно близо, за да се стигне пеша.

Лукас прослуша записите по два пъти, като си водеше бележки. Свери данните с тези от собствените си доклади и установи, че първото обаждане е дошло по времето, когато той, Даниъл и останалите вече са дебнели пред квартирата на Скрейп, тоест с нищо е нямало да ускори събитията. Не че обаждащият се е имало как да го знае. Второто бе направено същата нощ, докато той е спал. Затова и Слоун го бе измъкнал от леглото да рови из контейнера за смет…

Докато изключваше касетофона, Ричардс се появи и се облегна на касата на вратата.

— Всичките излязоха — каза. — Издирих ги по номерата на шофьорските книжки, които ми даде. Имена, адреси, телефони. Двете живеят наблизо, а третата се е преместила в Стилуотър.

— Страхотно — похвали го Лукас. — А сега искам от теб още нещо. Седни и чуй записите. Ще ти отнеме само минутка-две.

Ричардс надяна слушалките и се заслуша. Щом приключи, смръщи вежди.

— Малко е странно — мъжът и двата пъти е един и същи, нали?

— Надявах се да го кажеш. — Лукас погледна бележките си. — В едното обаждане започва с „може би“, а в другото с „да“, но после произнася точно думите „така мисля“. И накрая, когато отказва да си даде името, изразът също съвпада: „Не искам да се замесвам“.

— На мен ми направи впечатление по-скоро гласът. Един такъв превзет, ако разбираш какво имам предвид.

— Като на учител по английски?

— Нещо подобно.

Лукас прибра касетките обратно в пликовете им, извади мобилния си телефон и позвъни на Марси.

— В среща съм — вдигна тя.

— Знам, но трябва да те питам нещо. Искам да взема двата записа от обажданията на 911 и да ги дам на наш гласов експерт за сравнение.

— Защо?

— Защото ми се струва, че идват от един и същи човек. А съдейки по съдържанието им, това е много малко вероятно, освен ако той не е убиецът. Тъй че, ако не възразяваш… Ще оставя разписка на Кларк.

— Защо просто не изчакаш пет минути? — В слушалката се чу хрупане, тя навярно гризеше морков или стрък целина. — Почти приключваме, ще дойда при вас.

— Наистина ли пет минути, а не двайсет?

— Да, наистина.

Тя се появи след четвърт час, понесла в ръка найлоново пликче с нарязан на пръчици морков. Отидоха в кабинета й и тя също прослуша записите.

— Няма спор, един и същи е — заключи накрая и побутна касетките към него. — Добре, взимай ги.

— Благодаря ти — кимна Лукас.

— Май здраво си захапал случая, а?

— Да. Щеше ми се и ти да беше.

— Отделям му време, колкото мога — увери го тя. — Разпределила съм Хоут да работи изцяло по него, а ако се получи развитие, ще заделя и още някого. Но на главата ми са се струпали още разследването на Магнусен, издирването на Джим Харисън… знаеш как е.

— Да, виждам, че си заета. Затова и няма да ми пилиш на главата, ако ровя из случая Джоунс. Не бой се, ще те държа в течение, а успеем ли да идентифицираме човека, ще те оставя ти да обереш лаврите.

— Само да си го арестувал вместо мен — вдигна пръст Марси.

— Аз? — разпери невинно ръце той. — Познаваш ме!

Тя се засмя и го разпита за Уедър и Лети, след което разговорът се отклони към доброто старо време. Веднъж двамата се бяха запилели из провинцията, а Лукас се беше сбил с местен заместник-шериф.

— Добре че бях аз да те отърва — рече Марси. — Иначе и досега щеше да чукаш чакъл някъде.

— Ти си ме отървала? Глупости, аз сам се оправих.

— Оправил си ми задника.

— И него също, ако не ме лъже паметта. Когато се прибрах, бях толкова изцеден, че едва плетях крака…

Продължиха да се шегуват и да си припомнят стари случки, докато накрая тя каза:

— Да, хубави дни бяха. Между другото, знаеш ли… само между теб и мен, но демократите ми предлагат да се кандидатирам за щатския сенат. Мястото на Роуз Мари се освобождава и искат аз да го заема.

— И ще го направиш ли?

— Замислям се. Започвам да гледам на сегашната си работа — а трябва да признаеш, че се справям страхотно с нея — като на един вид трамплин. Плюс това имам имидж, показват ме и по телевизията. Може да съм родена за общественик.

— Ще трябва да общуваш с всякакви мазни политици — предупреди я Лукас.

— Казваш го, сякаш ти не правиш по цял ден същото.

— Действай тогава. Искаш ли да прошепна някоя добра дума за теб в ухото на губернатора? Той си пада по засукани колежки.

— Ами ако някой път устата ти се окаже край ухото му, вместо да е залепена за онова, другото място… да, може да споменеш за мен.

Преди да го изпрати, тя посочи към пликовете с касетките и попита колко време ще отнеме гласовата експертиза.

— Най-късно вдругиден ще е готова.

— Тогава обади ми се утре, за да ми кажеш докъде сте стигнали.

— Да, скъпа — отговори той.

Добрите стари дни, помисли си той по пътя към дома, невинаги бяха чак толкова добри. Марси бе прострелвана на два пъти през годините, и двата пъти сериозно. Имаше късмет, че още е жива. Но всъщност това важеше и за Лукас.

Вкъщи го чакаше вегетарианската вечеря, след която побъбриха с децата, а той прекара известно време със Сам в тоалетната, за да го обучава на хигиенни навици.

— Той знае какво да прави, но просто се инати — каза Уедър. — Нуждае се от малко бащински съвет.

По-късно вечерта Лукас се усамоти в кабинета си и отново се впусна в разсъждения по случая Джоунс. Имаше няколко потенциални следи, които можеха да ги отведат до Фел. Може би най-обещаващата сред тях бе жените от салона за масажи да го разпознаят чрез фоторобота, изготвен по описанието на Кели Баркър.

Ако това не сработеше, следващата стъпка бе да тиражират образа му в медиите. Така шансът някой да го идентифицира бе висок, особено ако все още живееше в района.

От друга страна, ако Канал 3 действително излъчеше интервю с Кели, а Фел го видеше и решеше, че тя е единствената свидетелка, способна да го тикне зад решетките, и ако беше достатъчно луд… дали нямаше да се изкуши да се отърве от нея завинаги?

Това също бе тема за размисъл.

Да му устроят капан?

По-скоро не. Щеше твърде много да прилича на филм.

Към следващата част или към съдържанието

Джон Сандфорд Заровени жертви (11)

Метаданни

Данни

Заровени жертви

Информация

История

Сваляне / Връзки

11

Джон Сандфорд
Заровени жертви (11)