Джон Сандфорд
Заровени жертви (10)

10

Лукас се отърси от обхваналото го съзерцание — ако това бе правилната дума — и се обади на Санди, служителката, работеща с базата данни, да открие родителите на момичетата. Даде й информацията, с която разполагаше, и се зае да преглежда чернова на изявление на губернатора относно престъпността. В него той, като цяло, си приписваше заслугите за нейния спад. Направи някои бележки по текста и го предаде на секретарката си.

Междувременно Санди му върна обаждането. Родителите се казваха Джордж и Глория — нещо, което вече напълно се бе заличило от паметта му.

Той позвъни на Марси Шерил в Минеаполис, съобщи й имената и попита:

— Ти ли ще говориш с тях, или ще помолиш някой друг?

— Уредих местният свещеник да се свърже със семейството. Джон Клинг. Има нужния подход, а и е бил край тях още навремето, когато момичетата са изчезнали.

— Да знаеш, че съвсем скоро ще се появя по телевизията — рече Лукас.

— Той е в готовност, може да им звънне още сега… Ти как си?

— Справям се. Горе-долу.

 

 

Лукас не можа да се откъсне от случая Джоунс през целия следобед. Трябваше да присъства на дълга среща с множество юристи, където се обсъждаше вариантът за вземане на ДНК проби от всички лица, арестувани някога в Минесота, с изключение на дребните пътни нарушители. Защитниците на гражданските права възразяваха, че това е неправомерно нахлуване в личното пространство, докато противниците им твърдяха, че не се различава от фотографиите и пръстовите отпечатъци, вземани рутинно при всеки арест.

Позицията на Лукас бе неутрална. Всеки път, когато слушаше подобни дискусии, изпитваше непреодолимо желание да легне по гръб и да захърка.

Все още под влияние на откриването на телата, той спомена историята по време на вечеря, предизвиквайки дълга и заплетена дискусия на тема съдебномедицински експертизи. Имаха гости — един банкер на име Боун и съпругата му — и приключиха с ядене на курабийки и разговори за портфейли от акции, фондови пазари и риболов.

Уедър, жената на Лукас, беше хирург и имаше дежурство следващата сутрин, затова си легна скоро след като семейство Боун си тръгнаха. Той самият излезе да се поразходи из квартала, побъбри с един-двама собственици на кучета, после се прибра, поседя малко на компютъра и най-сетне си легна, унасяйки се в сънища за сестрите Джоунс.

Когато се събуди в четири часа, Уедър спеше дълбоко, а сънят му се пукна като сапунен мехур и изчезна завинаги. Няколко минути той се опитва да го върне, но накрая се отказа и се обърна към Уедър. Тя бе отметнала завивката си и лежеше с нозе, обгърнали дългата, мека възглавница, служеща за подпиране на наедрелия й корем. Отново беше бременна, в шестия месец, и ехографът показваше, че тригодишният им син Сам и петнайсетгодишната Лети ще си имат по-скоро сестричка, отколкото братче.

По-скоро Габриела, отколкото Габриел.

Лукас бе също толкова развълнуван от предстоящото събитие, колкото и Уедър: щеше да им се роди още една дъщеря. Момичетата винаги бяха хубаво нещо. Колкото повече момичета, толкова по-добре. Той имаше една дъщеря от предишен брак, която виждаше само два пъти в месеца за по няколко часа, и я обичаше безумно. Тя живееше заедно с майка си, щастливо омъжена втори път.

Лети пък беше осиновена от него и Уедър. Намираше се в трудна възраст, но Лукас бе точно толкова привързан към нея, колкото и към биологичните си деца, и бе сигурен, че тя му отвръща със същото, въпреки склонността си да го тероризира.

Сега се загледа в жена си — бедрото й, качено върху възглавницата, дребното тяло, сгърчено край ръба на леглото. Тя не спеше добре напоследък, но от друга страна, бе имала такива периоди и през първата си бременност — от средата на петия месец докъм седмия. Стрес, безпокойство, бог знае какво… Той нямаше как да й помогне, затова бе доволен, че я вижда потънала в дълбок сън тази сутрин. Притесняваше се за нея, понеже и двамата вече не бяха млади — тя бе прехвърлила четиресетте, а Лукас наближаваше петдесет.

Неусетно затвори очи и задряма, а видението се върна отново — от годините на младостта му, когато обикаляше в патрулната кола заедно с Фред Картър. Вечно мърморещият Фред, с упоритото му нежелание да се забърква в конфликти…

Лукас го бе видял преди няколко месеца, работещ като охрана в щатския Капитолий. Вече не така младолик, но все още с пистолет на кръста. До пенсията, към която толкова се бе стремил през цялата си служба, вече му оставаше по-малко от година.

— Лошото е — му бе казал Фред тогава, — че никога не знаеш коя ще е следващата мишена на терористите. Представи си, че решат да ударят голям град, но не някой от ключовите за страната? Такъв, който никой не очаква.

— Като Минеаполис или Сейнт Пол — подсказа му Лукас.

— Именно. И коя сграда ще взривят? Капитолия, естествено. — Той вдигна поглед нагоре. — Тоя голям, шибан купол. Направо го виждам с очите си. Два дни преди пенсия съм, а някой откачен ислямист с пояс експлозиви влиза и ми го събаря на главата.

— Е, поне жена ти ще получи обезщетението.

Другият размаха показалец като автомобилна чистачка.

— Дори не си прави майтап с тия неща, човече. Не си прави майтап.

Цялото съществуване на Картър бе съсредоточено върху пенсионирането, но той вече имаше такова огромно шкембе, че не изглеждаше вероятно да му се наслаждава твърде дълго.

Мисълта за Картър отново извика образа на двете мъртви момичета, хилещи се с пергаментовите си усмивки през пожълтелия найлон на дъното на изкопа за новата сграда. Сестрите Джоунс…

 

 

По изгрев-слънце Лукас се измъкна от леглото и зашляпа по шорти и тениска надолу по стълбите, към предната веранда. Открехна вратата и надникна навън. На пътечката се въргаляха три вестника — „Сейнт Пол Пайъниър Прес“, „Стар Трибюн“ и „Ню Йорк Таймс“.

Най-близкият, „Ню Йорк Таймс“, не го интересуваше в момента. „Пайъниър Прес“ се намираше на два метра след него, а най-далеч от всички лежеше „Стар Трибюн“. Поколеба се дали да изприпка навън по бельо — в случай че по улицата минеше група ученички например. Но тъй като ученички не се забелязваха, отвори по-широко, притича и взе „Стар Трибюн“, а на връщане грабна също и „Пайъниър Прес“, като успя да влезе секунда, преди вратата с щракване да се затвори.

Някой ден, мина му през ума, положително щеше да се заключи отвън. Най-вероятно през зимата. Очевидното решение бе да подпре вратата с нещо, но пък малката сутрешна надпревара с нея му носеше определена спортна тръпка.

„Стар Трибюн“ бе отпечатал историята на първа страница, по средата. В „Пайъниър Прес“ тя се намираше на вътрешна страница, доста по-оскъдно отразена. Редакторите, явно узнали за нея от вечерните новини, не бяха успели да реагират навреме.

Лукас захвърли „Пайъниър Прес“ на пода в антрето, отнесе „Стар Трибюн“ в кабинета си, настани се в креслото и зачете. Репортерите се бяха добрали до двамата родители. Те се бяха развели и всеки се бе задомил отново. Джордж Джоунс имаше още деца, а бившата му съпруга — не. Още една трагедия, рече си той с мисълта за бременната Уедър в спалнята и за децата, които щяха да го утешават на старини.

След статията имаше коментари на началника на полицията в Минеаполис — за това как ще хвърлят всички сили и средства за разкриване на случая. Нищо ново. Все още сънен, Лукас се качи отново горе и завари Уедър да се облича.

— Къде ще работиш днес?

— „Рийджънс Хоспитал“ — прозина се тя.

— Нещо интересно?

— Всичко е интересно… но всъщност, не.

— Е, аз ще се връщам в леглото — каза Лукас.

 

 

Заспа почти моментално и три часа по-късно се събуди бодър и отпочинал. Взе мобилния си телефон от нощното шкафче, включи го и набра номера на Дел.

— Чете ли сутрешния вестник? — попита.

— Да, и се чудех дали ще се обадиш.

— Искам да се заемем с това.

— Нямам нищо против, но ще възникнат търкания с колегите.

— Те няма да се справят толкова добре, колкото нас.

— И това е вярно — съгласи се Дел.

— Още повече, не е нужно да им казваме… поне в началото.

Между Бюрото за криминални разследвания и полицейското управление на Минеаполис и Сейнт Пол съществуваше негласно съперничество. Ако попитаха някой старши инспектор от управлението, той вероятно щеше да каже: „Ония от Бюрото вероятно разглеждат двайсет убийства за цялата си кариера. А на мен ми минават през ръцете по толкова на година“. „Как ли не, биха реагирали от другата страна. Вие умеете да хващате бандитите седнали на дивана, с пистолет в ръка и бутилка бира. Но възникне ли по-сложен случай, опирате до нас.“ На което и двете страни биха отвърнали: „Глупости“.

— Помниш ли Джон Фел? — попита Лукас.

— Да, сещам се за името — отвърна Дел. — Мъжът, когото ти търсеше.

— Има голяма вероятност той да е убиецът. Дори навремето ми се струваше така, но сега, когато Тери Скрейп напълно отпада като вариант, смятам, че трябва да го намерим.

— Доста време мина оттогава.

— Така е.

— Най-добре да седнем и да го обсъдим.

— В кафето след час? — предложи Лукас.

— Става. Донеси си и бележника, ще ни е нужен списък на нещата, които знаем.

 

 

Те се настаниха в едно сепаре в заведението на Снелинг Авеню, с чаша кафе за Дел и диетична кола за Лукас, разтвориха бележника и се заловиха да съставят своя списък.

1. Фел е бил доста млад през осемдесетте — вероятно на двайсет и няколко.

— Това означава, че не се е спрял след двете сестри — отбеляза Дел. — Много психопати забавят темпото на средна възраст, но е продължил поне още десет или петнайсет години. Трябва да разгледаме други нерешени случаи на изчезнали слаби, руси момичета.

2. Може да е бил арестуван за сексуално престъпление в един или друг момент, както се случва с повечето насилници.

— Доколкото си спомням описанието му — каза Лукас, — бил е тъмнокос, възпълен и е разказвал вицове, вместо да се впуска в обичаен разговор. Също така има липсващо кутре на едната ръка. Тези признаци може да са достатъчни, за да го разпознае някой от следователите или евентуалните му съкилийници.

3. По времето на изчезването на сестрите може да е бил наскоро уволнен от учебно заведение.

— Надали се е задържал дълго на преподавателското място — разсъждаваше Лукас. — Не бих се учудил, ако причина за уволнението му е било задяване с ученичките или поне подозрение в такова. Значи, търсим човек с досие за сексуални провинения, който да е бил учител в началото на осемдесетте.

4. Стари чекове, с които Джон Фел е погасявал задълженията по кредитната си карта.

Дел смяташе, че ако открият такива, по тях може да има ДНК, което да сравнят с базата данни на сексуални престъпници.

— Не пречи да потърсим — поклати със съмнение глава Лукас. — Но мисля, че вече не пазят хартиени чекове.

5. Къщата, под чието мазе са били погребани телата.

— Трябва да проверим всички документи за нея от онова време — каза Дел. — Битови сметки и други такива. Името му все трябва да присъства някъде.

— Ченгетата положително ще се заемат с това — отвърна Лукас. — Не знам само дали ще се разпрострат и до съседните къщи.

— Би трябвало, ако действително запретнат ръкави, както обещават.

— Смяташ ли, че Марси ще ни осигури достъп до данните по случая? — попита Дел.

— Ако ги поискаме, ще й е неудобно да откаже, но не вярвам да й стане приятно.

— Тогава да я стимулираме с нещо…

— Какво ще кажеш за това… — замисли се Лукас. — Познаваш ли Джеймс Хейуърт от Сейнт Пол?

— Чувал съм за него.

— Той току-що се върна от академията на ФБР в Куантико и е един от водещите експерти по поведенчески науки. Ако му уредим интервю в „Стар Трибюн“, той ще каже, че хора като Фел не спират просто ей така. Тогава всички ще си глътнат езиците от страх.

Дел се подсмихна над чашата си.

— Ако Марси разбере, че ти си го скроил, направо ще ти откъсне главата.

— Да, но няма защо да разбира. А ако след това предложим услугите си, бас държа, че ще бъдем поканени. За да споделим отговорността, един вид.

— Откъде предлагаш да започнем?

— Ще заръчам на Санди да събере данните за изчезнали момичета — каза Лукас. — Тя ще се справи много по-бързо от нас. Не искам да си кръстосваме шпагите с полицията по-скоро от необходимото, но… мисля да тръгнем от училищата.

— Кога?

— Още днес следобед. Ще издействам чрез Роуз Мари да те освободим от оперативна работа за известно време. Бюрократите в образователната система водят подробни трудови досиета, но не обичат да ги показват, затова сигурно ще ни трябва съдебно разпореждане. Трябва да разберем колко училищни района има в Минеаполис и околностите и къде са разположени.

— Добре, ти се заеми с това, а аз имам да довърша още някои неща. Ще съм готов утре сутринта.

 

 

Щом стигна в офиса, Лукас повика Санди, която отговаряше за информационните проучвания, и й разясни теориите си за Фел и предполагаемия му сблъсък с наркопласьора Смит, довел до смъртта на последния. Тя веднага се залови с издирването на случаи на изчезнали момичета, отговарящи на даденото описание.

След това Лукас направи няколко справки по телефона и откри, че в града и околностите има над петдесет училищни района, всеки с отделна администрация. Пробва първо по-големите и централни от тях, но както и очакваше, му бе казано, че се нуждае от съдебна заповед, за да разгледа трудовите регистри.

— А трябва ли ми заповед — попита, — за да разбера дали сте уволнявали някого в определен промеждутък от време? Или можете да ми отговорите само с „да“ и „не“?

— Това не е проблем — отвърна администраторката. — Ако ми кажете датите, ще проверя и ще ви върна обаждането.

Така той прекара следващите пет часа, с прекъсване само за обедна почивка, в търпеливо набиране на телефонни номера и повтаряне на едни и същи реплики. Към края вече бе научил, че през съответния период в дванайсет от общо петдесет и петте района са уволнявани учители мъже.

— Не мога да ви разкрия името — каза един от събеседниците му, — но виждам, че поводът е бил родителско оплакване, без по-нататъшни обяснения… което може и да означава сексуално посегателство.

— Към момче или момиче?

— Хм, не ми мина през ум, че може да е към момче, но няма как да ви дам повече подробности. Ако искате моя съвет, вземете си съдебно разпореждане и тогава ще получите пълен достъп до документацията.

— Ще се чуем утре — каза Лукас.

В още два от дванайсетте района причините за уволненията не бяха конкретизирани, което според администраторите означаваше потенциално сексуално провинение.

— Тези неща не се пишат или говорят, защото има риск от завеждане на дела.

Другите девет уволнения бяха заради употреба на алкохол, наркотици и различни други нарушения, нямащи връзка със секса.

 

 

В края на деня той се свърза с Марси Шерил в участъка.

— Нещо ново по случая със сестрите Джоунс?

— Работим по въпроса. Нещата се придвижват бавно, така че може би ще се наложи да включим повече хора.

— Медиите досаждат ли много?

— Не толкова, колкото очаквах — отвърна тя. — Историята се е разиграла, преди репортерката от Канал 3 да се роди, а нещата, случили се преди нейното раждане, явно не я интересуват толкова… Обаждат се хора, да, но засега е търпимо.

— С една дума, не сте стигнали до никъде.

— Все още е твърде рано. Съдебният лекар смята, че има шанс да открием следи от ДНК по телата.

— Не бих се надявал прекалено — рече скептично Лукас.

— Но ако извадим късмет, можем да идентифицираме извършителя в рамките на дни. Всяка чужда ДНК положително ще е от него. Момичетата са били отвлечени, вероятно изнасилени многократно… все нещо трябва да е останало.

— Е, успех. Събрахте ли някакви имена на живущите от онова време?

— Да. Разглеждаме и битовите сметки, разбира се, но те всички се водят на името на Марк Таун, собственика на имотите. Явно при отдаването им токът и водата са били включени в наема… но не и телефонът. Проблемът е, че не разполагаме с телефонния номер за този адрес, но продължаваме да търсим. Издирваме стари съседи и така нататък.

— Добре, Марси. Ще поддържаме връзка.

— Не ме баламосвай, Лукас — каза Шерил. — Пределно ясно ми е, че ровиш за нещо. Какво е то?

— Нищо особено, просто правим някои проучвания. Една колежка събира данни за изчезнали момичета от същия период. Първо ще покрием територията на града, после на щата, а след това и на съседните щати. Не знам дали ще ти бъде от полза.

— Естествено, всяка подкрепа ще е от полза. Кажи ми, ако изскочи някое име.

— Имена изскачат колкото искаш. Вече сме събрали към двайсет, а докато приключим, вероятно ще станат петдесет. Проблемът е да разберем кое девойче е избягало от къщи, кое е отишло при другия си родител, а кое е отвлечено и убито. Тук вече нещата стават мътни.

Поговориха още около минута и накрая Лукас затвори телефона с мисълта как ли ще побеснее тя, когато разбере, че наистина я баламосва.

Колкото и потресаващо да бе престъплението, то нямаше спешния характер на убийство, извършено вчера. Интересът към него бе едва ли не археологически. Разкриването му щеше да донесе лаври на Марси, но й липсваше вътрешният импулс, който би я тласкал, ако злодеят в момента върлуваше на улицата.

При Лукас беше различно — донякъде защото бе свидетел на грешката, допусната някога. Той се отпусна назад в креслото и затвори очи, мъчейки се да си спомни миналите дни. Къде бе отишло онова време? Понякога изглеждаше толкова близо, че едва ли не можеше да протегне ръка и да го докосне, а друг път му се струваше като древна история.

В лятото на изчезването на момичетата той бе имал кратка, но възбуждаща връзка с една адвокатка по бракоразводни дела, десетина години по-възрастна от него. Неотдавна бе чул, че се е оттеглила да кара с пенсията си във Флорида.

Пенсия…

 

 

Вратата се открехна и Санди подаде глава.

— Имаш ли минутка?

— Разбира се. — Той й посочи посетителския стол.

— Попаднах на нещо интересно. — Тя имаше пясъчноруса коса — нито много светла, нито кестенява — и се носеше в хипарски дрехи от рода на тънки, свободни рокли до глезените и сандали на бос крак. Отдолу прозираше фигура, която Лукас намираше за привлекателна. Беше красива по един ненатрапчив начин, с кафяви очи зад старомодните, кръгли очила с телени рамки. Зад всичко това се криеше интелект, хладен и остър като бръснач.

Мнозина я подценяваха и се порязваха на него, като например един от агентите на Бюрото на име Върджил Флауърс…

— Случаят е толкова специален, че реших да те занимая с него — каза Санди, след като се настани и разгърна голям бележник с жълти страници. — Нападение от непознат, с опит за отвличане, в Анока Каунти през 1991-ва. Името на момичето е Кели Бел, а от снимките, с които разполагаме, изглежда като близначка на сестрите Джоунс. Дванайсетгодишна, слаба и руса. Прибирала се през парка от училище, когато била пресрещната от мъж, въоръжен с нож. Тъмнокос, с пълно телосложение. Опитал се да я вкара в бус, но тя започнала да се дърпа и да пищи. Получила порязвания по дланите и ръцете, но в крайна сметка успяла да се отскубне. Според описанието й, бусът бил закрит и червен на цвят. Ти спомена черен бус, но като се изключи цветът, всичко друго съвпада. Жертвата, техниката на нападението, а съдейки по външността, престъпникът спокойно може да е бил въпросният Фел.

— Успели ли са да го идентифицират? — попита Лукас.

— Не. Което е още един интересен детайл. Както и в случая Джоунс, никой не е видял нищо. Избрал е усамотено място, през което е знаел, че ще премине жертвата, и й се нахвърлил. Било е твърде добре планирано за импулсивна постъпка. От шерифския офис са взели отпечатъци от гумите. Марка „Файърстоун“, доста износени. Бусът също е бил стар, имал е нужда от реглаж.

— Как беше отново името на жената?

— Кели Бел.

— Искам да знам къде живее и кой е водил разследването. Не е стигало до нас, нали?

— Не. Полицейският участък в Анока. Регистрите по гражданско състояние показват, че Кели се е омъжила през 2005-а и е сменила фамилията си на Баркър. Съпругът й се казва Тод Баркър. Живеят в град Блумингтън.

— Имаш ли адреса им?

— Разбира се — каза Санди. — Също и телефона.

— Някога да си се замисляла да станеш ченге? — попита Лукас. — Ще ти се повиши заплатата, а и винаги ще ти намерим място тук.

Тя поклати глава.

— Смятам да завърша право. А след това, може би ФБР.

— Като Кларис Старлинг… „Мълчанието на агнетата“.

— Тъкмо това си мислех и аз — рече тя със свенливата си, хипарска усмивка.

 

 

Понеже денят вече преваляше, а и натоварването в офиса не беше особено високо, Лукас се прибра вкъщи за вечеря. Дъщеря му Лети бе залитнала по вегетарианството, затова ядоха соева имитация на пилешко, която дори донякъде му хареса, макар и да не си го призна. Той узна последните новини около бременността на жена си и от смяната й в болницата, а после, докато домашната помощница подреждаше съдовете в миялната машина, тихомълком се измъкна в кабинета си, откъдето позвъни на Кели Баркър.

Тя вдигна на третия сигнал и след като той й се представи и каза, че иска да поговори с нея за нападението през 91-ва, го попита:

— Това има ли нещо общо с онези момичета, които изровиха?

— Може би да — каза Лукас. — Мъжът, когото подозирам за убийството им, е бил доста млад по онова време, а този вид насилници не се отказват скоро. Ако не ги хванат, продължават да го правят. Вашият инцидент е доста сходен с онова, което вероятно се е случило с момичетата, а и описанието на престъпника съвпада. Така че ако е възможно да се срещнем и да го обсъдим…

— Това ще включва ли медийни изяви? — попита Баркър.

— Не бих казал — отвърна леко учудено Лукас. — Интервютата обикновено не са част от разследването.

— Питам, защото поддържам отношения с Канал 3. Те ми направиха биографичен очерк след нападението, а после, около ареста на Майкъл Макканлин, отново на няколко пъти излизах в ефир.

Лукас си спомни за Макканлин, който бе убил три деца и ранил двама възрастни в спор, възникнал около граници на имоти и шумна футболна игра.

— Макканлин не е имал връзка с вашия инцидент, нали?

— Не, но заради нападението срещу мен ме каниха да коментирам и по други подобни случаи.

— В случая не търся гласност, макар Дженифър Кери от телевизията да ми е стара приятелка. Познавате ли я?

— И още как! — възкликна тя. — Тя ми е любимка. Кога искате да се срещнем?

— Още сега, ако ви е удобно.

 

 

Семейство Баркър живееха на двайсет минути от дома на Лукас в Сейнт Пол, затова той се обади на Уедър, че излиза, качи се в своето „Порше 911“ и подкара към отвъдния бряг на Мисисипи.

Пое по магистрала I-494 на запад, покрай летището и „Мол ъв Америка“. Адресът се намираше в предградията на Блумингтън, в заможен квартал от шейсетте. Нямаше много хлапета по улиците, само край една улична лампа се виждаше зарязано детско колело.

Къщата бе широка и ниска, подобна на ранчо, с алея, водеща към двоен гараж. От нея се отклоняваше плочеста пътека до входната врата.

Той натисна звънеца и отвътре се показа мъж, явно съпругът на Кели.

— Не искам да прозвучи неучтиво, но бихте ли се легитимирали?

— Разбира се. — Лукас извади служебната си карта и му я показа.

— Благодаря, заповядайте — рече Тод Баркър, като прочисти гърло. — Аз… сега ще прибера пистолета. Не бяхме съвсем сигурни кой се обажда.

— Естествено.

На дивана във всекидневната пред телевизора с изключен звук седеше жена.

— Тод малко се притесни, щом разбра, че ще ни посетите — каза тя.

— Не става дума за притеснение. — Тод сложи късоцевния револвер „Смит и Уетсън“ в чекмеджето, подаващо се отстрани на високия старинен часовник с махало, и го затвори. — По-скоро за предпазливост. Човек трябва да е подготвен… Мога ли да попитам вие какво оръжие носите?

— Няма проблем. — Лукас отгърна сакото си и показа своя автоматичен „Колт Голд Къп“, пъхнат в раменния кобур.

— Страхотно. — В гласа на домакина се прокрадна ентусиазъм. — Зареден и на предпазител ли?

— Не, не държа патрон в цевта.

— А, ясно. По израелски маниер. Така не е много ефективно…

— Досега не ми се е налагало да го вадя чак толкова бързо — каза Лукас. — Ако реша, че се задава опасност, просто го зареждам.

— Аха — кимна Тод. — Е, аз имам разрешително, но шефът ми не разрешава да носим оръжие на работа. Дано един ден не му се наложи да съжалява за тази грешка.

 

 

Семейство Баркър изглеждаха малко над трийсетте и явно тепърва обзавеждаха дома си. Повечето мебели бяха сравнително нови и евтини, като се изключи гордостта на всекидневната — внимателно полираният старинен бюфет, намиращ се под окачения на стената телевизор с плосък екран.

Тод Баркър се настани до съпругата си и посочи на госта към креслото. Лукас седна и им предаде накратко подробностите около случая Джоунс, включително откриването на телата и описанието, доколкото го помнеше, на мъжа, известен под името Джон Фел.

— Доста едър, с възпълно телосложение. Къдрава коса, тъмнокафява или черна на цвят. Широко лице. Ако той е отвлякъл момичетата, може да е виновен и за смъртта на един дилър на дрога, който е станал неволен свидетел. Това убийство също остана неразкрито. Наръгал го е многократно с нож.

— Съдейки по външността, не е изключено да е същият — каза Кели Баркър. — Колкото до ножа, сами можете да се убедите — тя протегна ръце към Лукас и прокара пръст по дългите, тънки белези по предмишниците си. После вдигна дланта си, където имаше клинообразен белег от пронизване. — Здравата ме накълца. Аз пищях и се дърпах, а той се препъна и това ми даде възможност да избягам. Той ме подгони, но беше прекалено дебел и не успя да ме настигне. Тогава хукна обратно към буса си. Щом стигнах края на парка, минувачите ме видяха и един мъж ме откара в болница.

— Странно как си се престрашила да се качиш в колата на непознат след всичко това — отбеляза Тод.

— Той всъщност беше много мил възрастен човек. Казваше се Нейтън Дън. Помня, че изпоцапах цялата му тапицерия. Боях се да не умра от загуба на кръв. Лекарите се обадиха в участъка и полицията в Анока веднага започна търсене на червен бус, управляван от пълен, тъмнокос мъж. Но така и не го откриха.

— Смятате ли, че го помните достатъчно добре за изготвяне на фоторобот?

— Вашите колеги го направиха още тогава — отвърна Кели. — Изчакайте минутка…

Тя стана от дивана и отиде в съседната стая, откъдето се чу отваряне на чекмедже. След малко се върна с кафяв плик и извади от него лист хартия.

— Ето, заповядайте.

Лукас го пое и дори примигна — дотолкова точно изображението пасваше на неговата представа за Фел. Като се изключи подробността, че лицето, пресъздадено от старомодния софтуер, бе малко по-слабо. Това често се случваше при изготвяне на портрети по описания на очевидци, защото художниците имаха склонност да използват усреднени стойности.

— Сега имаме по-добри технологии — вдигна глава към нея Лукас. — Ако намерите време да прескочите до Сейнт Пол…

Тя обеща да го стори.

От продължилия разговор изникнаха още няколко детайла. Нападателят беше паркирал досами пешеходната пътека в парка, вкарвайки го на заден ход в храстите.

— Видях го съвсем отблизо — рече Кели. — Задната врата беше отворена, а прозорците бяха затъмнени и препречени с решетки, за да не можеш да ги счупиш, също както и прозорчето към кабината на шофьора. Странични прозорци нямаше. Това си спомням… Приличаше на… затворнически фургон.

— Какво каза той, докато се опитваше да ви сграбчи?

— Не знам. Това ми се е изтрило от паметта. Знам, че вървях през парка, а на това място имаше гъсти люлякови храсти. Той изскочи от тях и ме хвана. Извади ножа и ме затегли към буса, а аз се дърпах с всичка сила, докато накрая не се отскубнах. Започнах да отстъпвам заднешком, а той говореше нещо, но в същото време размахваше ножа. После посегна да ме улови отново, но аз хукнах колкото ми държат краката. Той опита да ме настигне, но се отказа, и щом погледнах през рамо, го зърнах да се скрива обратно в храстите. Чух го да пали двигателя и свърнах от пътеката, защото се боях да не ме подгони с буса. Виждах улицата пред себе си и исках само да стигна до нея… Но той не се появи повече.

— Значи, за момент сте били очи в очи.

— О, да. Той говореше и… — тя постави ръка върху лицето си — плюеше. Беше толкова близо, че усещах по себе си пръски от слюнката му.

— Помните ли как изглеждаше ножът?

— И още как — потръпна тя. — Беше дълъг, извит нож, като онези за разрязване на печено месо на масата. Не голям и тежък, като касапските, а дълъг и извит.

— Тоест домакински, а не примерно ловен или сгъваем?

— Определено. Приличаше на кухненски нож, с дървена дръжка.

— Значи, сте побягнали, а въпросният Нейтън Дън е спрял с колата си. Той успя ли да зърне нападателя?

— О, не — поклати глава Кели. — Аз тичах по пътеката, през храстите. Изскочих на улицата толкова внезапно, че господин Дън едва не ме прегази. Но знам друго — докато се борех с мъжа, го одрасках и имах кожа и кръв под ноктите. Полицията взе проби. Беше останал и косъм — помня как служителят го извади изпод нокътя ми в болницата и каза: „Намерих черен косъм“.

— Виж, това може да е важно — рече Лукас. — Благодаря, че го споменахте.

— Има ли начин да се извлече ДНК от толкова стари улики? — попита Тод.

— Да, стига да са ги запазили — отвърна Лукас. — Хубавото е, че хора, които вършат подобни неща, рано или късно биват залавяни, а ние поддържаме база данни за сексуалните престъпници. Както и ФБР. Ако някога е бил арестуван или осъждан, има шанс да го открием.

— Това би било чудесно — плесна с ръце Кели.

Говориха още няколко минути, но тя не разполагаше с нищо друго, което да може да допринесе към разследването. Не помнеше и за липсващо кутре.

Възможността за ДНК пробите бе интригуваща. Чрез тях бяха оправдани доста хора, несправедливо обвинени в изнасилвания и убийства, но имаше и не един и двама, застигнати от отдавнашни свои престъпления, за които смятаха, че са се отървали безнаказано.

Срещата убеди Лукас, че Фел, каквото и да бе истинското му име, е убиецът на сестрите Джоунс, както и че опитът за отвличане на Кели Баркър е друго негово дело. Колко още имаше преди или след това, можеше само да гадае.

— Слушайте — каза му Кели на раздяла, — имате ли нещо против да се свържа с моите хора в Канал 3? Сигурна съм, че ще се заинтригуват, а може да поканят и вас.

Думите бяха изречени делово, като от една личност от шоубизнеса към друга.

— Не мога да правя официални изявления на този етап — отвърна Лукас. — Ако все пак говорите с тях и те решат да излъчат някакъв материал, непременно ми се обадете. Имайте предвид, че престъпникът също гледа телевизия. Има една жена, с която ви препоръчвам да се свържете — Марси Шерил, началникът на отдел „Убийства“ в Минеаполис. Тя може да ви даде полезни съвети. И помнете — нищо чудно вие да сте единственият жив свидетел, способен да го идентифицира.

— Не се тревожете, знаем как да се грижим за себе си — увери го Тод Баркър със сдържана усмивка. Огледайте се наоколо — в тази стая има четири пистолета. Мога да стигна до някой от тях за две секунди, броено от възникване на заплахата до натискане на спусъка.

— Стига да имате толкова време — кимна Лукас.

— Защо? Две секунди са нищо.

— Един прогимназист може да пробяга сто метра за петнайсет секунди. Това прави тринайсет метра за две секунди… колкото оттук до задния ви двор.

— Смятате ли, че трябва да си купя пушка? — попита Баркър.

— Смятам, че трябва да си поставите здрави ключалки.

 

 

Лукас отиде до колата си, застана на тротоара и близо минута се взира замислено в смрачаващото се небе. Маниаците на тема оръжие винаги го изнервяха. Всички повтаряха през стиснати зъби едно и също: „По-добре да го имаш и да не ти трябва, отколкото да ти дотрябва и да го нямаш“. Звучеше логично, но зад това сякаш се криеше потиснато желание да открият огън по нещо.

От друга страна, идеята, че са защитени, бе пълна илюзия — всеки задник, скрит зад някой храст в нощта, можеше да ги гръмне като пилци.

Лукас бе стрелял неведнъж по хора в кариерата си и това неизменно му бе носило изписване на цели кофи мастило, както и заплаха от съдебни дела. Затова намираше, че като цяло, с редки изключения, е по-разумно да държи пистолета в кобура си. Много по-важно за него бе самото преследване на дивеча.

А сега чувстваше, че пулсът му се ускорява.

Защото бе попаднал на следа. Поне с осемдесет процента вероятност Джон Фел бе мъжът, нападнал Кели Баркър. Ловът можеше да започне.