Джон Сандфорд
Заровени жертви (1)

1

Първи на терена пристигнаха машините за разрушаване — като стоманени динозаври, дърпащи и разкъсващи къщите със своите челюсти, които изтръгваха комини, керемиди, капандури и стрехи, дъсчени обшивки и тухлени стени, камък и зидария, греди, стълбища и балкони, каси на врати и прозорци. Стари мечти, мъртви амбиции и изгубени животи заминаваха в каросериите на самосвалите заедно с изсъхнали рози и пролетни люляци.

Щом разчистването приключи, дойде изкопната техника, за да прореже дълбока рана в тъмнокафявата почва, простираща се между двете пресечки. Към дузина тежки багери и булдозери „Бобкат“, „Катерпилар“ и „Мак“, както и една оранжева „Кубота“, запълзяха с пъшкане и ръмжене, борейки се със суровата земя.

Сега те стояха, смълчани като смъртта.

Водачите им се бяха събрали по двама и трима, с жълти каски на главите и велурени работни ръкавици, облечени в джинси и груби памучни ризи, за да обсъдят ситуацията. Около изкопа се въргаляха натрошени бетонни плочи, останки от онова, което някога бе представлявало подове и стени на мазета. Стари електрически кабели, намотани на рула, очакваха да ги приберат. Забити колчета обозначаваха периметъра на основите, където щеше да се излее новият бетон.

Нищо от това нямаше да се случи днес.

В единия ъгъл на ямата дванайсет мъже и четири жени бяха наобиколили вързоп, омотан в найлоново фолио — някога прозрачно, а сега станало ръждивожълто от годините. Вързопът още стоеше полузарит в земята, но пръстта от горния му край бе разчистена на ръка. Сред групата имаше неколцина ръководители на строежа — те се разпознаваха по жълтите, бели и оранжеви каски. Останалите бяха ченгета. Една полицайка на име Хоут, експерт по разследване на стари престъпления, бе коленичила пред вързопа, привела лице едва на десетина сантиметра от него.

Насреща й, през найлона, се хилеха лицата на две мъртви момичета. Изсъхналата им кожа бе силно изпъната върху костите на скулите, челюстите и челата, очите им бяха черни дупки, а устните — сплескани белези, но зъбите им си оставаха все така бели и лъщящи, както в деня на убийството им.

— Това са те — вдигна глава Хоут. — Сигурна съм. Запечатани са там, вътре.

 

 

Денят в Минеаполис беше горещ, по небето почти не се виждаше облаче. Юлското слънце жареше силно, но почвата си оставаше влажна и прохладна, миришеща на гнили коренища и съвсем леко на канал от разкъсаните от багерите тръби. Друга жена, нагазила в изкопа с обувки на токчета и черен панталон за двеста долара, сега омазан с кал, попита:

— Можеш ли да кажеш какво е станало? Били ли са вече мъртви, когато са ги увили в найлона?

— Най-вероятно да. — Хоут се изправи и отупа коленете на джинсите си. — Струват ми се обесени.

— Удушени?

— Не, обесени. Сега не се вижда добре, но и при двете забелязвам леко изместване на вратните прешлени, а ръцете им се губят някъде зад гърбовете, вместо да лежат отстрани. Предполагам, ще се окажат завързани или оковани с белезници. Във всички случаи експертизата ще покаже повече.

— Какво друго?

— Марси… — Хоут мразеше да се ангажира с предположения, преди да разполага с всички факти. Това си бе чисто нейна характеристика. Повечето й колеги обожаваха да разтягат всякакви теории, включително отвличане от извънземни или сатанински ритуали.

— Поне нещичко?

— Добре, останала е доста тъкан. Телата са мумифицирани, сякаш са били едва ли не дълбоко замразени в найлона.

— А дали ще има органични следи от убиеца? — Жената имаше предвид сперма, но не използва думата. Ако намереха сперма, от нея можеха да извлекат ДНК.

— Възможно е — отвърна Хоут. — Надали се е пазил особено, защото по онова време никой не е бил чувал за ДНК анализ. Не е изключено да попаднем на косми или нещо друго. Но все пак аз не съм съдебен медик, така че… нека първо ги откараме при специалистите.

— Марси? — подвикна един от полицаите отзад. — Девънпорт идва насам.

Марси Шерил, завеждащ отдел „Убийства“ на Минеаполис, се обърна да погледне. Лукас Девънпорт, тъмнокос, широкоплещест мъж в черен панталон, синя риза и сако, окачено на показалец през рамото му, слизаше по земния насип към групата, насъбрала се около найлоновата гробница. Изглеждаше като излязъл от някоя класическа модна реклама — очите, ризата и вратовръзката му преливаха в трептящи лазурни оттенъци.

— Е, само Девънпорт ми липсваше — промърмори тя.

— Той е работил по това тук — отбелязва един от по-възрастните мъже, посочвайки телата.

— Надали — усъмни се Шерил. — Бил е твърде млад.

— Не, спомням си — настоя мъжът. — Здравата беше захапал случая. Беше му първият като инспектор.

 

 

Шерил беше най-старшият действащ полицай на сцената — уверена жена, наближаваща четиресетте, с гарвановочерна коса, широка белозъба усмивка и онова, което предходното й поколение колеги наричаха „апетитна фигура“. Още в началото на кариерата си бе извоювала репутацията, че не се бои от юмручни схватки и се справя с полевата работа не по-зле от своите колеги мъже. Не се бе размекнала и по-късно, с изкачването в служебната йерархия, и всички бяха убедени, че един ден ще оглави полицията в Минеаполис или ще премине в политиката.

Сред стоящите наоколо имаше пет бивши ченгета, участвали в първоначалното разследване. След откриването на телата мълвата се бе разпространила с мълниеносна бързина и полицаи от всички краища на града — както пенсионирани, така и пред пенсия — се бяха качили в колите, за да дойдат тук, да зърнат момичетата с очите си и да поговорят за старите времена. За горещите лета и студените зими, за патрулирането по улиците, преди да навлязат високите технологии, компютрите, мобилните телефони и ДНК експертизите.

 

 

Девънпорт приближи и сивокосите мъже му кимнаха — те всички го познаваха от съвместната им служба. Някои се ръкуваха с него, а един-двама, които не го харесваха, се дръпнаха встрани.

— Откъде научи? — попита Шерил.

— Целият град говори за това — отвърна новодошлият, без да откъсва очи от найлоновия вързоп. Той работеше към щатското Бюро за криминални разследвания, беше в близки отношения с губернатора и в цяла Минесота надали имаше по-влиятелно ченге от него. Технически погледнато, Минеаполис се намираше в неговата юрисдикция, но той подходи учтиво. — Имаш ли нещо против да погледна? — посочи с палец към находката.

— Давай — отвърна Шерил.

— С лицата нагоре са — вметна Хоут. — Главите им са откъм онази страна.

Лукас приклекна в отпечатъците, оставени от коленете на Хоут, и близо половин минута се взира в съсухрените лица. После, без да го е грижа за акуратно изгладения ръб на панталоните му, пропълзя в пръстта по цялата дължина на телата, почти допирайки найлона с носа си. Накрая изсумтя, изправи се и отупа длани.

— Това отляво е Нанси, а отдясно е Мери.

— Трудно е да се каже със сигурност — каза Хоут. — Съдейки по ръста и цвета на косите, вероятно са те, но…

— Няма съмнение — прекъсна я Лукас. — Нанси беше по-високата. Била е облечена с блуза на малки червени сърца, подарък от баща й за Свети Валентин. Последното, което й е подарил. Сега е натъпкана между бедрата й. Мога да видя сърцата.

— Чудя се какъв ли е бил адресът тук — вирна глава Шерил към ръба на изкопа. — Ще трябва да проверим по плана на старите сгради. Мислех, че човекът, който го е направил…

— Тери Скрейп. Но не е бил той.

Шерил го изгледа удивено.

— Но нали всичко е било изяснено? И той е бил застрелян…

Лукас поклати глава.

— Вярно е. И аз бях там. И тогава наистина смятах, че е възможно да е замесен. Но след това тук… изключено. Похитителят е бил друг. Някой с много повече ум и енергия от Скрейп. Можех да го усетя още тогава, но така и не го открих. Той беше надянал престъплението върху главата на Скрейп подобно на вещерска шапка, а ние провеждахме лов на вещици.

— Трябва да прегледам досието — рече Шерил.

— Скрейп се подвизаваше далеч оттук, в горната част на града — смръщи вежди Лукас. — Няма начин да е убил тези хлапета и да ги е погребал в мазето на частен дом, под бетонен под. Той е прекарал в Минеаполис само няколко седмици. През повечето време е бил бездомен, не е имал и кола. Та той обитаваше хралупа под едно дърво, за бога.

— Щом открием адреса, ще разберем кой е живял тук.

Лукас огледа краищата на изкопа точно както бе сторила и тя преди малко.

— Тогава хлопах поне на двеста врати. Заедно със Слоун. Но не сме доближавали и на три километра от това място. Изобщо не сме идвали отсам реката.

— Марк Таун притежаваше няколко имота в квартала — отбеляза едно от по-старите ченгета. — Не знам дали и този не е бил негов.

— Не е изключено — кимна Лукас. — Навремето тук живееха най-вече възрастни хора, пенсионирани железничари. Таун изкупуваше къщите им на безценица.

— Ще проверим това — каза Шерил.

— Таун загина при автомобилна катастрофа преди десетина-петнайсет години — вметна някой.

— Интересно как са извадени така цели? — посочи Лукас към телата.

— Аз тъкмо товарех късовете от плочата на мазето — обади се един мъж с жълта каска, като махна с ръка към багера си. — Бях захванал с кофата едно парче и щом го повдигнах, те се оказаха отдолу.

— И си успял да ги видиш? — В тона на Лукас нямаше недоверие, а само любопитство.

— Видях найлона и че в него е увито нещо. Трябваше да проверя, в случай че… — Мъжът замлъкна и се озърна наоколо, сякаш търсеше място, откъдето да не го гледат обратно чифт празни очни кухини. — Да си кажа честно, побиха ме тръпки. Знаех, че е нещо лошо още преди да изляза от кабината.

— Не е най-приятното усещане — кимна разбиращо Лукас, после се обърна отново към Шерил. — Не бих раздигал остатъците от плочата за момента. Той навярно е излял бетона направо върху тях. Може да се намерят стъпки, отпечатъци. Каквото и да е.

— Съгласна съм.

— Също така трябва незабавно да се свържете с родителите, семейство Джоунс. Преди да е излязло по новините. Ако искаш, ще помоля някой от офиса да ги издири и да ви даде телефонните им номера. Чух, че са се развели няколко години след убийството на децата, но не съм сигурен.

— Добре, ако имаш такъв човек. Нека позвъни директно на мен.

 

 

Шерил и Девънпорт се отделиха от групата и тя заговори първа.

— Отдавна не съм те виждала. Как я караш?

— Работа, както обикновено. Нищо вълнуващо. Виж — докосна я по рамото той. — Ще бъде страхотно, ако поемеш случая. Навремето той създаде истински фурор — две сладки, русокоси момиченца, изчезнали яко дим. Сега обаче се съмнявам някой да го е грижа. Минало е твърде много време. Но човекът, който го е сторил, още е наоколо. Не бива да оставяме историята просто да потъне.

— Няма да я оставим.

— Разбирам, че имаш други задачи, както и аз. А момичетата са мъртви.

— Звучиш така, сякаш имаш личен интерес — отбеляза Шерил.

Лукас погледна назад към увитите в найлон тела.

— Разбираш ли, преди всички тези години… аз оплесках нещата. Винаги съм го знаел, а ето че сега… те са пак тук и ме гледат в лицето.

Бусът на Канал 3 свърна иззад ъгъла и спря пред далечния край на изкопа.

— Хайде, и телевизията е тук — изпъшка едно от по-старите ченгета.

— Ще ти пратя информацията за семейство Джоунс — каза Лукас, докато двамата с Шерил се връщаха при останалите. — Имаш телефона ми, ако ти потрябва още нещо.

— Да ти призная, още ме е малко яд за онзи път.

Предната зима Лукас безогледно бе поел разследването на серия убийства, започнали в болница в Минеаполис. Всичко бе приключило с престрелка в снежна буря, на която Шерил чувстваше, че не е била подобаващо поканена. Бяха използвани дори гранати.

— Тури му пепел, миличка — ухили се Лукас. — Станалото — станало. Но сериозно, за това тук помня много неща. Мога да ти бъда от полза.

Тя поомекна, но само донякъде. Преди време двамата бяха имали интимна връзка, траяла около месец и също така напрегната, както и хладните им отношения оттогава.

— Добре, разбрах. Как е Уедър впрочем?

— Малко кисела напоследък, но ще се оправи.

— Поздрави я от мен.

— Непременно. — Лукас хвърли сетен поглед към ямата с увитите в найлон тела. — Боже, сякаш беше вчера. Тогава всички слушаха Мадона. Принс също беше на върха, а „Соул Асайлъм“ тъкмо излизаха. Аз ходех да ги слушам всеки път, щом изнасяха концерт в града. После обикаляхме нощем с колите, зяпахме курвите, предлагащи услуги срещу дрога, и слушахме „Like a Virgin“, „Crazy for You“ и „Little Red Corvette“. Горещо лято беше. А и Мадона още беше млада.

— Ние също — вметна един от сивокосите полицаи. — Аз обичах да танцувам.

— Е, как ще действаме с това тук? — попита друг.

— Ще търсим престъпника — рече Лукас. — Направо не ми се мисли какво е вършил оня гаден духач оттогава. Ако ме извините за епитета, разбира се.

 

 

Лукас се върна в Бюрото за криминални разследвания, в северната част на Сейнт Пол^[1]. Беше солидна, модерна постройка, приличаща повече на офис сграда някъде в предградията, отколкото на полицейска централа. Изкачи стълбите до кабинета си на втория етаж, като разсеяно махна с ръка на свой колега в коридора.

— Здравей — каза секретарката му. — Трябва да…

— По-късно — прекъсна я той, като затвори междинната врата.

Образът на мъртвите момичета все още беше пред очите му, а каменните усмивки питаха: „Какво ще правиш сега?“.

Лукас придърпа кошчето за отпадъци край бюрото си, опря крака върху него и като се отпусна назад в креслото, затвори очи. Остави съзнанието си да се върне назад, към първите дни на случая Джоунс. После проследи стъпка по стъпка всичко, което си спомняше от разследването. А нямаше много неща, които да е забравил.

Щом стигна до края, осъзна, че още в самото начало е сторил нещо недопустимо. По-лошо от всичко, което бе правил в последващата си кариера, макар технически погледнато част от постъпките му в нея да бяха чисто криминални. Криминални, но не и неморални. А извършеното тогава беше неморално — беше клекнал пред висшестоящите.

Тогава, още впечатлителен младеж, той бе нетърпелив да стане инспектор и пред него се бе разкрила възможност. Тази възможност бе предполагала да мине под крилото на Куентин Даниъл — един много умен, но понякога и доста лош човек. Стремежът на Даниъл бе да стане началник на полицията, а защо не и кмет.

Случаят Джоунс бе уродлив, пълен с всевъзможни ужасяващи детайли, и като завеждащ тежките престъпления Даниъл се бе озовал на горещия стол. Отначало бе подел разследването енергично, по всички правила, но щом в ръцете му бе попаднал заподозрян — човек, неспособен да се защити и срещу когото имаше съществени улики, — той се бе вкопчил в него като булдог.

После този заподозрян бе убит, а убиеш ли някого, той вече става твой, за добро или за лошо. Ако е бил невинен, кариерата ти може да приключи дотам, а ако е бил виновен — какво пък, получил си е заслуженото.

За самия Лукас Скрейп бе изглеждал невинен дори тогава, а сега — още повече. Той бе имал възможността да упорства, да подхвърли повече информация на „Стар Трибюн“, публично да оспори вината на Скрейп… но не го беше сторил.

Вярно, бе поразровил наоколо, но като най-младши член в екипа на Даниъл не бе предизвикал особен отклик. Даниъл, от своя страна, не бе толкова глупав, та да му забрани да продължава разследването. Той просто се бе шегувал с усилията му и го бе товарил с ежедневни дребни задачи посред кокаиновата експлозия в града. Докато накрая Лукас не се бе отказал.

Беше се предал, отстъпил пред авторитета, пуснал мъртвите момичета в личното си кошче за отпадъци.

Един господ знаеше какво е правил убиецът оттогава. В най-добрия случай се бе уплашил толкова много, че никога повече не бе посмял да извърши престъпление. Но в реалния свят Лукас се боеше, че собствената му… мекушавост е позволила на този тип да продължи да отвлича и убива деца. Това правеха хора като него, след като веднъж започнеха.

Тънка, студена пелена на депресия се спусна над съзнанието му. Той прокара ръка през косата си — веднъж, два пъти, после отново и отново, мъчейки се да насочи потока на мислите си другаде.

Но сестрите Джоунс бяха тук, както в онова горещо лято, и нямаха намерение да си отиват.