Лусинда Райли
Сестра на перлите (4) (Историята на Кики)

3.

На Бъдни вечер — когато, на всичкото отгоре, имаше и пълнолуние — автоматично направих това, което правехме аз и Ася всяка година със сестрите си, и погледнах към нощното небе, за да потърся ярката, вълшебна звезда, за която Татко винаги ни казваше, че е Витлеемската звезда. Веднъж проверих в Гугъл звездата, която посочи, и с помощта на Али открих, че всъщност е Полярната звезда — Поларис. В Швейцария тя беше високо в небето през цялата година, но тази нощ дори не можех да я намеря. Тогава си спомних, че според Гугъл звездата ставаше все по-трудна за откриване, колкото по̀ на юг отиваш. Загледах се в небето и се замислих колко е тъжно, че вече не сме деца и че можем да открием истината само като натиснем няколко копчета на компютъра.

Но тази нощ, реших, щях да вярвам в магията. Спрях погледа си на най-ярката звезда, която можах да намеря, и помислих за Атлантис. Освен това, макар Коледа да не се празнуваше в будистката култура, тайландците все пак се опитваха да отбележат празника за чуждестранните си гости, като окачаха гирлянди и украшения, които поне подобряваха настроението на хората.

Точно преди полунощ излязох от шумния бар и тръгнах към скалите, за да намеря най-добрия изглед към пълната луна. И там, вече застанал в сенките, беше мистериозният мъж — отново в мрака и отново сам. Много се раздразних, защото исках този момент да бъде специален и да съм сама на това място, така че се обърнах и се отдалечих от него. Тогава, щом се отдалечих достатъчно, погледнах нагоре и заговорих на сестра си.

— Весела Коледа, Ася. Надявам се да я прекараш добре, всичко да е наред и да се чувстваш удобно. Липсваш ми — прошепнах на небето.

Изпратих малко желание за Татко, а също и за Мама, на която той сигурно липсваше колкото и на нас. След това пратих нагоре по една целувка за всяка от сестрите си — дори за Електра, която изобщо не заслужаваше целувка, защото беше себична, злобна и разглезена… Но все пак беше Коледа. Обърнах се, поклащайки се леко заради допълнителната бира, която някой беше натикал в ръцете ми по-рано в бара.

Докато подминавах мистериозния мъж, се препънах и две ръце хванаха моите под раменете, за да ме задържат да не падна.

— Благодаря — измърморих. — Имаше, ъъъ… камък в пясъка.

— Няма проблем.

Ръцете му се отдръпнаха от моите и аз погледнах към него. Очевидно беше ходил да плува, понеже дългата му черна коса беше пусната от опашката и висеше мокра около раменете му. Той имаше това, което аз и Ася наричахме на шега „брада на гърдите“, макар неговата да не беше много впечатляваща, а линията черни косъмчета от пъпа до банския му беше като сянка под лунната светлина. Краката му също изглеждаха доста космати.

Отново погледнах към лицето му и видях, че скулите му изпъкваха като остриета над тъмната му брада, на фона на която устните му изглеждаха много пълни и розови. Най-накрая се осмелих да го погледна в очите, които се оказаха удивително сини.

Реших, че ми напомня на върколак. Все пак тази нощ беше пълнолуние. Той беше толкова висок и кльощав, че пред него се чувствах като тлъсто джудже.

— Весела Коледа — промърмори той.

— Да, весела Коледа.

— Виждал съм те преди, нали? — попита той. — Ти беше момичето, което спеше на плажа онази сутрин.

— Сигурно. Често съм там. — Свих рамене небрежно под погледа на странните му сини очи.

— Нямаш ли си стая?

— Да, но обичам да спя навън.

— Всички тези звезди, безкрайността на вселената… кара те да виждаш нещата в перспектива, нали? — Той въздъхна тежко.

— Така е. Къде си отседнал?

— Наблизо. — Върколакът махна неясно към скалата зад себе си. — А ти?

— Ей там. — Посочих към „Ралей Бийч Хотел“ зад нас. — Или поне раницата ми е отседнала там — добавих. — Чао.

Тръгнах към хотела, правейки всичко възможно да ходя по права линия, което по принцип си беше трудно по пясъка, а с двете бири в мен ставаше почти невъзможно. Усещах погледа на Върколака върху себе си, докато не стигнах до верандата и си позволих кратък поглед назад. Той още се взираше в мен, така че грабнах две бутилки вода от хладилника и бързо се качих горе в стаята на Джак. След като отключих непохватно вратата, излязох крадешком на балкона и се опитах да намеря мъжа, но той бе изчезнал в сенките.

Може би чакаше да заспя, за да се промъкне при мен и да приспи сетивата ми, като забие два огромни зъба във врата ми, за да не изкрещя, докато ми изпива кръвта до капка…

Кики, това са вампирите, а не върколаците, припомних си с кикот, след което изпих цяла бутилка вода наведнъж, ядосана на себе си и на жалкото си тяло, което не можеше да се справи дори с две малки бири. Стигнах, олюлявайки се, до леглото, усетих как главата ми се завърта, когато затворих очи, и накрая изпаднах в безсъзнание.

* * *

Коледата беше болезнено подобна на миналогодишната, която прекарах тук с Ася. Масите на верандата бяха събрани и беше сервирана пародия на коледен обяд, сякаш можеше да се пресъздаде същността на Коледа в 34-градусова жега.

След обяда, преяла с тежката европейска храна, отидох да поплувам, за да се отърва от това чувство. Беше почти три часът, времето, по което Англия щеше да се събуди. Ася вероятно щеше да прекара деня в Кент с новото си семейство. Излязох от морето и изтръсках капките от себе си като куче. По плажа лежаха лениво много двойки, заспали след обяда. Това беше първата Коледа от двадесет и седем години, която с Ася прекарвахме поотделно. Е, ако мистериозният мъж беше върколак, то аз бях самотна вълчица и трябваше просто да свикна с това.

По-късно същата вечер бях седнала на ъгъла на верандата и слушах музика на айпода си. Беше от трещящия и гърмящ тип, който винаги ме разведряваше, когато се чувствах зле. Усетих потупване по рамото си и се обърнах; до мен стоеше Джак.

— Здрасти — поздравих го, вадейки слушалките от ушите си.

— Здрасти. Мога ли да ти купя една бира?

— Не, мерси. Снощи пих достатъчно. — Завъртях очи, защото знаех, че е бил твърде пиян да забележи какво става с мен.

— Добре. Виж, Кики, работата е там, че, ами… — Той извади един стол и седна до мен. — Нам и аз… се скарахме. Не помня къде съм сбъркал, но тя ме изрита от леглото в четири сутринта. Дори не дойде да помогне с коледния обяд, така че не мисля, че ще ме посрещне топло тази вечер. Знаеш какви са жените.

Да, и аз съм жена, не помниш ли? Щеше ми се да го кажа на глас, но си замълчах.

— Тъй че проблемът е, че нямам къде да спя. Имаш ли нещо против да спим в едно легло?

Да, имам нещо против!

— Виж, Джак, стига да мога да си оставя раницата в твоята стая, няма проблем да спя на плажа — уверих го.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

— Съжалявам, Кики, просто съм скапан след всички приготовления за Коледа и допълнителната работа в последните няколко дни.

— Всичко е наред. Само ще отида да си взема каквото ми трябва и ще те оставя да се наспиш.

— Сигурен съм, че ще ти намерим място утре — извика той след мен, докато се отдалечавах. Според моите усещания плажът беше много по-добра опция от това да спя в една стая с мъж, когото едва познавам. Това вече би ми докарало кошмари.

Събрах си импровизираните постелки за спане и натиках остатъка от притежанията си в раницата. Утре наистина трябваше да си намеря място, където да отседна до заминаването си за Австралия след две седмици.

На плажа си приготвих място за спане под един храст, след което, обзета от моментно желание, изрових мобилния си от джоба на късите панталони и набрах Атлантис.

— Ало? — Някой вдигна телефона след две иззвънявания.

— Здрасти, Мама, Кики е. Исках само да пожелая на теб и на Клаудия весела Коледа.

— Кики! Толкова се радвам да те чуя! Ася каза, че си заминала. Къде си?

Мама винаги ни говореше на френски и трябваше да си настроя мозъка, преди да отговоря.

— О, знаеш ме, на един плаж съм и се занимавам с моите си неща.

— Да, знаех си, че няма да изтраеш дълго в Лондон.

— Така ли?

— Ти си свободна душа, chérie. Имаш нужда да пътуваш.

— Да, вярно си е.

В този миг обичах Мама повече от всякога. Тя никога не съдеше и не критикуваше, а само подкрепяше момичетата си. Чух дълбоко мъжко покашляне от нейната страна и наострих уши.

— Кой е там с теб? — попитах с подозрение.

— Само Клаудия и Крисчън — отвърна Мама.

С други думи, персоналът на Атлантис.

— Ясно. Знаеш ли, Мама, беше много странно, но когато отидох на летището в Лондон преди три седмици, бях сигурна, че видях Татко. Вървеше в другата посока и се опитах да изтичам и да го хвана, но вече го нямаше. Знам, че звучи глупаво, но бях сигурна, че е той.

— O, chérie — въздъхна тежко Мама в слушалката. — Не си първата от сестрите си, която ми казва нещо подобно. Както Али, така и Ася ми казаха, че са сигурни, че са го видели или чули… и може би е било вярно. Но не в реалността. Или поне не в реалността, която познаваме.

— Мислиш, че всички виждаме и чуваме призрака на Татко? — засмях се.

— Мисля, че на всички ни се иска да вярваме, че го виждаме, така че може би въображението ни го кара да се появи. Аз често го виждам тук — каза Мама и изведнъж зазвуча много тъжно. — А и това е толкова трудно време от годината за нас. Добре ли си, Кики?

— Познаваш ме, Мамо, не съм боледувала и ден в живота си.

— А щастлива ли си?

— Добре съм. А ти?

— Баща ви ми липсва, разбира се, както и всички вие, момичетата. Клаудия ти праща обичта си.

— И аз на нея. Добре, Мама, тук вече е късно, сега ще си лягам.

— Ще поддържаш връзка, нали, Кики?

— Да, разбира се. Лека нощ.

— Лека нощ, chérie. И joyeux Noel.

Напъхах мобилния обратно в джоба си, после обгърнах коленете си с ръце и облегнах глава на тях. Мислех си колко трудна трябва да е тази Коледа за Мама. Ние, момичетата, можехме да продължим към бъдещето, или поне да се опитаме. Имахме повече живот пред себе си, отколкото бяхме изживели, но Мама бе дала своя на нас и на Татко. Зачудих се дали всъщност не е обичала баща ни по „романтичния“ начин, и реших, че трябва да е било така, за да остане през всичките тези години и да направи нашето семейство свое. А сега всички я бяхме напуснали.

Тогава се запитах дали истинската ми майка някога си мисли за мен, дали й липсвам и защо ме е дала на Татко. Може би ме е зарязала в някое сиропиталище и той ме е взел оттам, защото ме е съжалявал. Бях сигурна, че съм била много грозно бебе.

Всички отговори ме чакаха в Австралия, на още дванайсет часа пътуване оттук. Беше адски странно, че трябваше да ида в единствената държава на света, която бях отказала категорично да посетя, макар че на Ася доста й се ходеше. Беше направо смехотворно, че причината за това бе кошмарът ми с паяците, но си беше така.

Е, помислих си, докато се намествах на пясъка, Татко ме бе нарекъл „силна“ и „авантюристка“. Знаех, че ще ми трябва всяка капка от тези качества, за да се кача на онзи самолет след две седмици.

* * *

Отново ме събуди гъдел по лицето. Избърсах пясъка, изправих се и видях как Върколакът върви към морето. Зачудих се за миг колко ли девойки е погълнал в последните няколко часа и гледах как дългите му крака бързо прекосиха пясъка.

Той седна близо до водата, в същата поза като предния път, а аз бях точно зад него. И двамата погледнахме нагоре, чакайки да започне представлението, все едно бяхме в театър. Театър на вселената… Хареса ми тази фраза и се почувствах горда, че съм я измислила. Може би Ася можеше да я използва някой ден в романа си.

Представлението беше възхитително. Още по-епично го направиха няколкото облака в небето, смекчаващи изгряващото слънце, което се стече като златен жълтък в разбитите белтъци около него.

— Здрасти — каза ми Върколака на връщане.

— Здрасти.

— Тази сутрин беше много добро, нали?

— Да, страхотно.

— Не мисля, че тази нощ ще можеш да спиш тук, навън. Задава се буря.

— Да — съгласих се.

— Е, до скоро виждане. — Той ми махна и си отиде.

Върнах се на терасата няколко минути по-късно и видях, че Джак слага масата за закуска. Обикновено го правеше Нам, но никой не я бе виждал от Бъдни вечер насам.

— Добро утро — казах аз.

— Добро утро. — Той ме погледна виновно и добави: — Добре ли спа?

— Не беше зле, Джак. — Повиках го с пръст и посочих отдалечаващата се фигура на плажа. — Познаваш ли го?

— Не, но съм го виждал няколко пъти на плажа късно нощем. Изглежда самотник. Защо питаш?

— Просто се чудех. Откога е тук?

— Мисля, че поне от няколко седмици.

— Ясно. Може ли да се кача и да се изкъпя в твоята стая?

— Разбира се. Доскоро.

След като си взех душ, седнах на пода на стаята на Джак и сортирах нещата от раницата си. Отделих чистите дрехи от мръсните — които бяха доста повече — и реших да ги оставя за пране, когато отида да си намеря стая. Така ако се случеше най-лошото и се окажех навън по време на буря тази вечер, поне утре щяха да ме чакат чисти, сухи дрехи.

Макар в тази част на света да не се празнуваше денят след Коледа, всички тръгнаха по тясната уличка с бараки, минаващи за магазини, и изглеждаха също като в Европа: като че са преяли, препили и им е писнало, защото вече са си отворили подаръците и въодушевлението е преминало. Дори обикновено усмихнатата перачка изглеждаше мрачна, докато отделяше тъмните дрехи от белите и вадеше на показ бельото ми.

— Ще е готово утре — каза тя и ми подаде билета, след което излязох. Чух слаб тътен на гръмотевица в далечината и започнах търсенето на стая.

Стъпих отново на верандата на хотела малко по-късно, изпотена от жегата. Не бях успяла да намеря хотел, който да може да ми предложи стая по-рано от утре по обед. Седнах да изпия една кокосова вода и да размисля дали да не продължа нататък — да отида в Ко Пи Пи например, но и там нямаше гаранция, че ще намеря нещо. Е, една нощ навън под дъжда нямаше да ме убие, а ако станеше наистина лошо, винаги можех да се скрия под някоя от верандите на ресторанта.

— Намери ли си вече стая? — попита с надежда Джак, докато минаваше покрай мен с поднос бира за съседната маса.

— Да — излъгах, понеже не исках да го поставям в трудно положение. — Ще се кача да си взема раницата след обяда.

— Би ли ми помогнала малко на бара, ако нямаш против? — попита той. — Нам е в неизвестност, а хотелът е пълен, така че нямах време да ида на скалата. Аби току-що се обади да ми каже, че там има опашка колкото питон, и горе-долу толкова ядосана.

— Нямам нищо против, макар че не би трябвало да ми се доверяваш да нося табли — пошегувах се.

— В буря всеки пристан върши работа, Кики. Ще е само за около два часа, кълна се. Получаваш безплатна бира и каквото искаш да ядеш за сметка на заведението тази вечер. Ела, ще ти покажа как стават нещата.

— Мерси — отвърнах аз и се изправих, за да отида зад бара с него.

 

 

Четири часа по-късно още нямаше помен от Джак и вече ми беше писнало. Барът беше претъпкан и всички искаха да пият — вероятно използваха витамин С или Блъди Мери като лек за махмурлука. Никоя от напитките не беше толкова проста като да отвориш капачката на една бира, и накрая се оказах оплескана със сок от манго, след като блендерът експлодира върху мен, защото не бях затворила правилно капака. Веселието на клиентите се беше изпарило за една нощ, заедно с опаковките на подаръците, и ми писна да ми крещят, задето работя бавно. Отгоре на всичко чувах как тътенът на гръмотевиците се приближава, което означаваше, че по-късно, навярно след като аз и раницата ми се разположехме на плажа, небесата щяха да се отворят.

Джак най-накрая се върна и ме засипа с извинения за закъснението си. Огледа вече почти празната веранда.

— Поне не си била прекалено заета. Долу на скалата беше лудница.

Да бе, да… Не казах нищо; само си довърших порцията спагети и се качих да си взема раницата.

— Благодаря ти, Кики. Доскоро — каза той, когато слязох обратно долу, платих си сметката за стаята и се изнесох.

Тръгнах по плажа и почти директно над мен проблеснаха светкавици. Прецених, че остават около пет минути, преди да се излее пороят, така че увеличих скоростта си и завих надясно по една алея към един бар, в който бях ходила преди, но тогава видях, че повечето от колибите магазини бяха затворили по-рано заради задаващата се буря. Барът също затваряше кепенците, когато приближих.

— Страхотно — промърморих, след като собственикът ми кимна рязко и продължи със затварянето. — Това е съвсем откачено и смехотворно, Кики — изпъшках. — Просто се върни при Джак и му кажи, че ще споделиш леглото му…

Но краката ми ме понесоха напред, докато не се озовах на плажа от другата страна на полуострова. Наричаше се Пра Нанг и естетически погледнато беше много по-красив от Ралей. По тази причина беше любимо място на туристите, идващи за по един ден, така че обикновено го отбягвах. Освен това, тъй като луксозният хотел „Раявади“ беше до него, имаше доста страшни пазачи по периметъра. Една нощ с Ася отидохме там, след като последните лодки заминаха, и легнахме да гледаме звездите. Пет минути по-късно някой светна с фенерче в лицата ни и ни каза да си вървим. Опитах се да споря, че всички плажове в Тайланд са публични и охраната на хотела няма право да ни гони, но Ася ме накара да млъкна, докато ни бутаха към пътя, който водеше обратно към плебейската част на полуострова.

Такива несправедливости изгаряха душата ми, защото земята и красотата й бяха създадени от природата, за да им се наслаждават всички свободно, а не само богатите.

Сини и лилави светкавици прорязаха небето и аз осъзнах, че това не е моментът да водя философски дискусии със себе си. Погледнах напред по плажа и внезапно ми хрумна идея. На отсрещния му край се намираше Пещерата на принцесата и реших да тръгна към нея. На две трети от пътя по мен закапаха огромни дъждовни капки, все едно някой ме замеряше с малки парчета чакъл.

Стигнах до входа на пещерата, влязох, препъвайки се, и хвърлих раницата си на пода. Вдигнах поглед и си спомних, че по някаква причина всъщност имаше две версии на принцесата, като и двете бяха миниатюрни фигурки с размер на кукли, настанени в два малки дървени храма, полускрити зад стотици многоцветни гирлянди. На олтара им горяха чаени свещи, които осветяваха вътрешността на пещерата с успокоителна жълта светлина.

Усмихнах се на себе си при спомена за първото ми идване в пещерата с Ася. Мислехме си, че ще е като всяко друго тайландско светилище — очаквахме златна статуя и вездесъщите гирлянди, оставяни като дарове. Вместо това ни посрещнаха стотици фалоси с различен размер и форма. Погледнах ги сега, изпъкващи нагоре от песъчливия под на пещерата като еротични сталагмити и оставени по скалите наоколо. Червени, зелени, сини, кафяви… големи, малки… Явно това конкретно божество бе някаква богиня на плодородието. И предвид размера на инструментите, изпълващи пещерата, някои от които бяха по-високи от мен, никак не бях изненадана.

Тази нощ обаче Пещерата на принцесата ми предлагаше убежище от дъжда, който течеше като завеса пред входа на пещерата. Изправих се и тръгнах край разните жертвени дарове към олтара, коленичих и отправих благодарствена молитва. След това се настаних до входа на пещерата и загледах бурята.

Бушуващите над морето и назъбените варовикови колони светкавици озариха небето в грандиозен светлинен спектакъл. Дъждът блестеше като сребро под лунната светлина, изливайки се по плажа като из ведро, сякаш сълзите на Господ се лееха от небето.

Най-накрая, с изцедени сили от спектакъла и от чистата енергия на вселената, се изправих с усилие. Преместих се по-навътре в пещерата с раницата си, постлах си легло и заспах зад един гигантски ален фалос.