Лусинда Райли
Сестра на перлите (37) (Историята на Кики)

36.

На другата сутрин изненадах Мама с ранното си ставане и след бърза закуска с кроасани и кафе я оставих да се приготвя за партито и взех автобуса за „Уърмууд Скръбс“.

Ейс седна на стола срещу мен с раздразнен вид.

— Мисля, че ти казах да ме оставиш на мира — каза той и скръсти ръце отбранително.

— Здравей и на теб — отговорих. — Познай с кого се видях вчера?

— Кики, кажи ми, че не си…

— Да. Намерих Линда и си поговорихме, и тя толкова те обича — издърдорих и се наведох към него през масата. — Тя ми каза истината за баща ти, той трябва да ти помогне, и… знаел ли е какво си правил? Защото ако е знаел, тогава…

— Спри! Не знаеш за какво говориш — изсъска той с присвити от гняв очи. — Много по-сложно е, отколкото можеш да си представиш.

— Знам. Линда ми разказа, но Дейвид ти е баща и това изобщо не е сложно. Той би трябвало да те подкрепя, като твой баща и като твой бивш шеф, защото мисля, че е знаел, а ти го защитаваш и това просто не е честно!

Ейс ме изгледа за момент, след което безмълвно ми подаде кърпичка от кутията на масата между нас. Дори не бях осъзнала, че плача, но пазачите вероятно бяха свикнали с такива сцени в центъра за посетители.

— Кики — каза Ейс по-спокойно. — Имах много време да мисля, откакто съм тук, също и в Тайланд с теб. Знаех, че накрая ще трябва да платя за стореното и сега правя тъкмо това. Дали баща ми е знаел, дали изобщо ми е баща, няма никакво значение. Аз бях този, който натисна онези копчета на компютъра, за да извърши незаконните сделки. Също така осъзнах и че моят ба… че Дейвид никога не ме е обичал, нито му е пукало за мен. Макар че, честно казано, на него не му пука за нищо, освен за парите.

— Съгласна съм — отвърнах яростно.

— Така че той — и онова, което направих, — ме накара да осъзная в какъв човек се превръщах и че не искам да бъда такъв. По един странен начин това преживяване ме спаси. Съветникът ми каза, че мога да взема диплома, докато съм в затвора. Мисля да уча философия и теология. Само на двадесет и осем съм — имам много време да си създам нов живот, след като изляза от затвора.

— Е, на това му се вика позитивна нагласа — отвърнах, започвайки да разбирам гледната му точка и да му се възхищавам за нея.

— И впрочем, знам, че не си ме предала, Кики. Проверих онлайн и авторското право върху онази снимка на нас двамата принадлежи на човек на име Джей. Ти беше права и се извинявам, че помислих, че си била ти. Имам много щастливи спомени от дните ни на плажа Пра Нанг и бих искал да ги запазя такива.

— И аз — отвърнах и преглътнах. — Слушай, аз се местя в Австралия, и то утре. Когато излезеш от затвора, моля те, ела да ме видиш. Може би там би могъл да започнеш новия си живот. Страната на възможностите, помниш ли?

— Кой знае? Ще поддържаме връзка. Впрочем, научи ли повече за Кити Мърсър?

— И още как — усмихнах се. — Открих семейството си.

— Тогава се радвам за теб, Кики. — За пръв път на лицето му изгря истинска усмивка. — Заслужаваш го.

— Слушай, сега трябва да вървя, но ще ти пратя новия си адрес, когато се установя там.

— Обещаваш ли? — Той стисна ръката ми, когато се изправих.

— Обещавам. О, и между другото — прошепнах, — не се притеснявай за баща си. Имам чувството, че той ще си получи заслуженото.

* * *

Прекарах следобеда в събиране на останалите си вещи в торби за боклук, които Ася бе обещала да складира в Хай Уийлд. След това отидох да си купя нещата, които знаех, че няма да намеря в Алис Спрингс, като печен боб на „Хайнц“ и огромно блокче шоколад „Кадбъри“ с плодове и ядки. Ася, майка й и Маус трябваше да дойдат в апартамента в шест часа, за да пийнем на изпращането ми, преди да тръгнат за Ийст Енд. Купих три бутилки шампанско и малко бира за сбогуването ни.

Когато се върнах вкъщи, натоварена с пазарски чанти, видях, че Мама е заела мястото на Ася и носи бялата й престилка. Тя ме посрещна на вратата с отчаян вид.

— Mon dieu! Има ли наблизо пекарна? Хапките, които се опитах да приготвя, са пълен провал. Виждаш ли?

Тя посочи няколко странни — и всъщност доста артистични на вид — зелени печени неща, които изглеждаха сякаш някой ги е настъпил.

— Всичко е наред, Мамо. Взех тортили и сос от магазина.

— О, Кики, ще потъна в земята от срам! Ти ме разкри.

Тя седна на масата и зарови лицето си в ръце.

— Така ли?

— Mais oui! Аз съм французойка, но всичко, което готвя, е направо катастрофа! Истината е, че се криех зад Клаудия през всичките тези години. Ако аз трябваше да ви храня, всички щяхте да сте умрели от глад — или натровени!

— Спокойно, Мамо, няма значение. Ние те обичаме, дори да не те бива за готвачка. — Потиснах смеха си при вида на разстроеното й изражение. — Всички си имаме силни и слаби страни, помниш ли? Поне ти винаги ни казваше така — добавих, докато изсипвах тортилите в купа и прибирах шампанското и бирата в хладилника.

— Така е, chérie, и си права, аз трябва да приема своите.

— Да. — Видях, че тя има нужда от прегръдка, затова отидох и й я дадох.

— О, Кики, мисля, че точно сега, от всичките си момичета се гордея най-много с теб — каза тя, галейки косата ми.

— Защо?

— Защото знаеш как да бъдеш себе си. А сега ще се кача горе и ще се приготвя за партито.

* * *

Всички дойдоха малко след шест и видях, че майката на Ася, Силвия, е буквално по-възрастна версия на Ася с по-скъпи дрехи. Тя беше много мила и ми каза, че е чувала много хубави неща за мен, след което ме прегърна.

— Благодаря ти, че си се грижила за нея, когато аз не можех — прошепна в ухото ми.

Веднага я харесах и се зарадвах, че Ася има някой друг, който я обича силно като мен.

Маус беше неприветлив, както обикновено, и реших, че ако трябваше да избера актьор за господин Дарси от онази книга на Джейн Остин, за която Ася все говореше, определено бих посочила него. Трябваше да призная, че е красив, ако харесваш този тип мъже, но малко надменен, като повечето английски аристократи, които бях срещала. После си спомних, че технически и аз съм потомка на шотландски аристократи, и се почувствах малко повече като равна на него.

Загледах как Силвия се приближава до Мама и се зачудих как се чувства Мама. Тогава затворих очи и си представих биещо човешко сърце. Видях как се разширява и обгръща всички нови хора, които обичах. И разбрах, че сърцето може да се разширява безкрайно. И колкото по-пълно беше, толкова по-весело и здраво ставаше. Най-хубавото беше, че пръстите ме засърбяха и веднага разбрах какво ще бъде вдъхновението за следващата ми картина.

Съвзех се, когато Мама сложи чаша шампанско в ръката ми. Забелязах, че всички мълчаха, подредени около мен, и ме гледаха с очакване.

— Ъ-ъ-ъ… — заекнах глупаво, все още зашеметена.

Мама ме спаси.

— Бих искала само да кажа — започна тя — колко много се гордея с теб, Кики, и с това колко далеч си стигнала по пътя си. chérie, ти си талантлива и смела, и имаш вярно сърце. Надявам се Австралия да ти даде всичко, което си търсила в живота си. На всички ще ни липсваш, но разбираме, че малкото ни гълъбче трябва да отлети. Bon voyage!

— Bon voyage! — повториха всички в хор и се чукнаха с чашите си. Аз стоях отстрани и ги гледах, тази пъстра смесица от различни хора, свързани от любовта. И винаги щях да бъда част от тази човешка плетеница, макар и утре да пътувах за другия край на света.

— Добре ли си? — побутна ме Ася.

— Да, добре съм — преглътнах. — Семейството ти е страхотно, впрочем.

Маус се появи до нея.

— Трябва да тръгваме сега, иначе ще закъснеем. Съжалявам, Кики.

— Добре. — Ася ме погледна тъжно. — Кики, сигурна ли си, че не искаш да дойдеш на партито с нас?

— Не се притеснявай за мен, няма проблем. Просто трябва да почистя и опаковам още някои неща. Лош момент, нищо повече.

— Би трябвало да остана с теб тази нощ. — Ася прехапа устна, докато Маус подаваше палтото. — О, Кики, нямам представа кога ще се видим пак.

Силвия дойде да ми каже довиждане и да ми пожелае късмет, след това дойде ред на Мама.

— Довиждане, chérie. Обещаваш да се грижиш за себе си и да държиш връзка с нас, нали? — Мама ме прегърна и видях как Ася си облече палтото и тръгна към мен.

— Скъпа, ще закъснеем. — Маус я хвана за ръката и я поведе към вратата. — Довиждане, Кики.

Обичам те — направи ми знак Ася от вратата.

И аз те обичам — отговорих.

Вратата се затръшна зад нея и направих всичко по силите си да не заплача с глас. Мразех Маус за това, че дори не ни позволи да се сбогуваме както трябва.

Сложих чашите и чиниите в миялната машина, след което отидох в студиото си и разглобих инсталацията, като я занесох парче по парче в контейнера за боклук пред сградата.

— Отиваш на боклука — казах на Гай Фоукс, натиках го вътре и затворих капака. Горе, в апартамента, полях за последно растенията на Ася. Тя ми беше дала ключа си по-рано с молба да се уверя, че новите наематели ще се грижат за нейните „бебчета“, както ги наричаше.

— Това наистина е краят на една епоха — промърморих, докато се разхождах из апартамента. Тишината около мен ми напомни защо бях заминала за Австралия поначало. Сложих си суитшърта и излязох в студения нощен въздух на терасата. Помислих си за Линда и за живота, който никога не бе имала; как го бе прекарала, обичайки човек, който никога не би могъл да отвърне на чувствата й. Тогава се почувствах малко по-добре, защото, за разлика от нея имах бъдеще пред себе си, с хора, които наистина ме обичаха. Още не бях сигурна какво ще бъде то, но беше там и можех да го напиша сама. Или по-скоро да го нарисувам.

Погледнах нагоре, намерих бледото съзвездие и си спомних колко по-ярко светеха Седемте сестри над Алис.

Новият ми дом.

* * *

Когато таксито пристигна в пет на другата сутрин, небето още беше депресиращо тъмно. Не си бях лягала цяла нощ, надявайки се това да ми помогне да заспя в самолета. Докато пътувах, получих съобщение на мобилния.

Кики, Линда Потър е. Мислих дълго и реших да посетя Ананд. Ти беше права, той се нуждае от помощта ми и ще направя каквото мога. Бог да те благослови и безопасно пътуване до Австралия.

Усетих облекчение и гордост, че бях успяла да променя решението на Линда. Аз, с моите нескопосани думи… бях успяла да постигна нещо.

Чекирах трите си куфара на „Хийтроу“ и тръгнах към проверката на документи, чудейки се дали щях да си спомням този момент до края на живота си, тъй като беше толкова решаващ. После се сетих, че всъщност никога не помнех големите моменти; винаги малките неща, избрани напосоки от някаква странна алхимия, оставаха запечатани във фотоалбума на мозъка ми.

Изрових билета от предния джоб на раницата си и ръката ми докосна кафявия плик, който някога съдържаше следите към миналото ми.

— Господи — промърморих, докато подавах билета си на жената. Чувствах се като в повторение на онзи ден преди два месеца, когато заминах за пръв път.

Жената ми кимна и взе билета. Имаше вид на полузаспала, което беше нормално, понеже още нямаше седем сутринта. Тъкмо се канех да премина, когато чух глас зад себе си.

— Кики! Спри!

Бях толкова уморена, че реших, че сънувам.

— Келено Д’Аплиез! Arrete! Спри!

Обърнах се и видях Ася.

— О, боже, Кики! — възкликна Ася, останала без дъх, когато стигна до мен. — Помислих, че съм те изпуснала. Защо не си вдигаш телефона?

— Изключих го, когато излязох от таксито. Какво правиш тук?

— Снощи не можахме да се сбогуваме подобаващо. А не можех да ти позволя да си тръгнеш, без да те прегърна както трябва и да ти кажа колко ще ми липсваш и — Ася си избърса носа с ръкав, — да ти благодаря за всичко, което направи за мен.

Тя ме обгърна с ръце и ме притисна до себе си по-силно от всякога, сякаш не можеше да понесе да ме пусне. Стояхме там известно време, докато аз не се отдръпнах, защото знаех, че ако не го направя, ще остана там завинаги.

— По-добре да тръгвам — измънках с дрезгав от емоциите глас. — Толкова ти благодаря, че дойде.

— Винаги ще бъда с теб, ако имаш нужда от мен, скъпа Кики.

— И аз. Довиждане, Сия.

— Довиждане. Ще се обаждаш, нали? И обещаваш, че ще дойдеш в Атлантис за първата годишнина на Татко през юни?

— Разбира се, че ще дойда.

Изпратих последна въздушна целувка на Ася, обърнах се и тръгнах към изхода — и към бъдещето си.