Лусинда Райли
Сестра на перлите (36) (Историята на Кики)

35.

Още бях под влиянието на смяната на часовите зони, така че на следващата сутрин пак се събудих рано. Първо се обадих на Мама и й казах, че ще я чакам на Хийтроу, когато долети от Женева в понеделник следобед. След това, точно в девет часа, се обадих на номера в банка „Бърнърс“, който ми беше оставила Ася.

— Здравейте, може ли да говоря с Линда Потър?

— Боя се, че тя напусна — отвърна женски глас. — Вие ли сте дамата, която се обади онзи ден?

— Да, аз просто… — помислих бързо, — се опитвах да се свържа с нея, защото щеше да идва на партито за рождения ми ден, а не ми се е обаждала.

— В такъв случай е най-добре да я потърсите у дома.

— Да, но… — Спрях, търсейки точните думи в спомените си за всички трилъри, които бях гледала. — Сега съм в заведението, а тя не си вдига мобилния. Тук нямам домашния й телефон — има ли го при вас?

— Да, почакайте минутка.

Затаих дъх.

— Номерът е…

— Много ви благодаря — казах, докато го записвах. — Това е много специален рожден ден и няма да е същото без нея.

— Разбирам. Може да я развесели малко. Чао.

— Чао.

Направо затанцувах от радост в огромната си дневна, след което се съвзех и набрах номера на Линда. Сърцето ми биеше силно, докато телефонът звънеше. Накрая ме прехвърли на телефонен секретар и затворих. Обадих се на Ася, понеже нямах представа какво да правя оттук нататък.

— Добре — каза тя. — Трябва ти адресът й. Почакай минутка.

Чух я да говори с някакъв мъж с дълбок, кадифен глас.

— Кики, ще ти дам да говориш с Орландо, брата на Маус. Той е фантастичен в детективската работа.

— Госпожице Келено?

— Да, но ме наричайте Кики.

— Господи, ще ми се хората, благословени с необичайни имена, да ги използваха. Ако друг, освен племенника ми посмее да ме нарече „Ландо“, няма да се съвзема поне година. Сега, госпожица Ася ми каза, че имате нужда да намерите адреса на определена особа.

— Да, точно така — отговорих, мъчейки се да не се разсмея на остарелия му изказ.

— Току-що проверих на компютъра и кодът 01233 ми казва, че вашата мистериозна жена живее в Кент. Всъщност — последва пауза и го чух как натиска клавишите — ако трябва да съм точен, Ашфорд. Прекрасно малко градче, по случайност много близко до нас. Сега търся Линда Потър в онлайн регистъра на гласоподавателите в региона. Имайте търпение, моля, докато проверявам… а, ето! Намерих я. „Бунгалото“, Чарт Роуд, Ашфорд, Кент.

— Ще ти го пратя като съобщение, Кики — каза Ася, когато се върна на линия. — Ще отидеш ли да я видиш? Само на един час с влак е от гара „Чаринг Крос“.

— Може да я няма.

— Или да се крие. Почакай…

Зачаках, докато Ася и Орландо дискутираха. Ася се върна на телефона.

— Ашфорд е много близо до Хай Уийлд с кола. Какво ще кажеш да идем и да огледаме къщата вместо теб?

— Наистина няма нужда, Сия, не е въпрос на живот и смърт или нещо такова.

— За Ейс може и да е, Кики. Ще проверим дали има знаци, че къщата е обитавана, преди да отидеш там.

— Добре — съгласих се, чудейки се дали животът на Ася не беше просто толкова скучен, че да трябва да го запълва с откачени мисии като това да види някаква жена, която никоя от нас не познава, заради малкия шанс да помогне на човек, който беше в затвора за измама и не искаше да ме вижда повече.

— Ще отидем по обяд — каза Ася. — Орландо може да ми бъде съгледвач. — Двамата се закикотиха като малки деца на Хелоуин, така че им благодарих и ги оставих да се забавляват.

Десет минути по-късно на вратата се позвъни. Беше агентът по недвижими имоти, с когото се бях свързала за продажбата на апартамента.

Стиснахме си ръцете и той се разходи наоколо, като кимаше с глава и сумтеше. Накрая дойде при мен и въздъхна тежко.

— Какъв е проблемът?

— Предполагам, че сте наясно със състоянието на пазара на недвижими имоти в Лондон в момента?

— Не, нямам представа.

— Ще ви го кажа директно — катастрофално е.

И тогава същият човек, който ми бе продал апартамента, изтъквайки предимствата му, ми обясни защо никой друг никога не би го купил, поне не на цената, която аз бях платила.

— Пазарът е залят с новопостроени крайречни апартаменти, една трета от които в момента стоят празни. Вината е на пазара на високорискови ипотечни кредити в Америка, разбира се, но поради ефекта на доминото се отразява и на нас.

Божичко!

— Можете ли да ми кажете на прост английски за колко мислите, че трябва да предложа апартамента?

Той ми каза и едва не му насиних окото.

— Това е с двадесет процента по-малко, отколкото платих за него!

— За жалост, госпожице Д’Аплиез, пазарът на недвижими имоти работи по свои собствени закони. Той зависи от чувства, които в момента, за разлика от апартаментите край реката, липсват. Ще се върнат, разбира се, както винаги в Лондон. Ако бях на ваше място и нямах нужда от парите, щях да заложа на сигурно и да го дам под маем.

Тогава обсъдихме какъв наем мога да взема и всъщност, за човек като мен, сумата се оказа предостатъчна да ям кенгуру с години. Той каза, че агенцията му ще се погрижи за всичко, така че подписахме малко формуляри и си стиснахме ръцете. Дадох му резервен ключ и тъкмо когато го изпращах, мобилният ми звънна.

— Сия? — казах, останала без дъх.

— Тук сме.

— Къде е „тук“?

— Седим пред къщата на Линда Потър. Тя си е вкъщи.

— Откъде знаеш?

— Орландо почука на вратата и когато тя отвори, се обяви за местния кандидат на Консервативната партия. Аз казах, че Партията на Лудите за връзване може да е по-подходяща…

От другата страна се чу силен смях. Когато двамата се успокоиха, Ася продължи:

— Както и да е, аз се намесих и се представих като секретарката му. Лицето й светна. Тя ми каза, че някога също е била „лична секретарка на много важен човек“.

— О. Това важно ли е?

— Слушай, Кики, нека ти кажа останалото. Тогава я попитах дали е пенсионирана. Тя кимна и каза да. „Преди времето си“ бяха точните й думи. Орландо и аз мислим, че са се отървали от нея.

— Може би просто й е било време за пенсия?

— Смятаме, че още няма и петдесет.

— О — повторих. — Какво мислиш, че трябва да направя?

— Ела да я видиш. Мога да те взема от гара Ашфорд утре, стига да не е след три и половина, защото тогава прибирам Рори от училище.

— Искаш да кажеш, че ще дойдеш с мен?

— За това са сестрите, нали?

— Да. Благодаря ти, Сия. Чао.

Започнах да си събирам нещата от апартамента без особен ентусиазъм и с изминаващите часове започнах да изпитвам онова много неприятно чувство за самота. Ася вече си имаше своите хора, както и аз, но моите бяха на другия край на света. Отпуснах се на дивана посърнала. Тогава, сякаш по чудо, мобилният ми звънна.

— Ало?

След дълга пауза с много пращене чух познат глас.

— Кики? Аз съм, Криси.

— Здрасти! Как си? — попитах.

— Добре, направо страхотно! Много поздрави от дядо ти.

— Предай му и моите. Как вървят нещата?

— Добре, добре. Просто исках да си първата — или втората, ако броим дядо ти — на която да кажа, че току-що ми предложиха работата в галерията!

Криси изписка от радост, което ме накара да се усмихна.

— Това е страхотна новина!

— Знам! Нали? Плащат жълти стотинки, разбира се, но милият ти дядо каза, че мога да остана при него, докато спестя достатъчно кинти да си наема нещо. Не се шегувам, Кити, той ми е новият най-добър приятел, но и на двамата много ни липсваш.

— И вие ми липсвате.

— Така че се каня да се обадя и да зарежа старата си работа в Бруум. Мислиш ли, че това е правилната постъпка?

— Криси, аз съм напът да зарежа живота си тук, в Англия. Разбира се, че е правилно! Това е, което наистина искаш.

Последва кратко мълчание.

— Значи определено се връщаш?

— Разбира се — потвърдих.

— Тогава ще го направя.

— Кое?

— Ще напусна работа, глупачке! Ами Ейс? Виждала ли си го?

— Да, вчера. Доста е зле.

— О, но определено ще се върнеш, нали?

— Вече ти казах, че ще се върна!

— Да, каза ми. Слушай, този разговор струва на дядо ти цяло състояние, така че ще ти кажа лека нощ. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш.

Разходих се из апартамента и полях растенията на Ася. Беше поне една малка услуга, която можех да й направя, както тя правеше толкова много за мен. Това ме накара да се замисля за зависимостта си от нея и как веднага се бях върнала към стария си навик да я оставям да ми помага с всичко, в което не ме бива.

По-късно, в леглото, реших, че ако отида да видя вече известната Линда, щях да го направя сама.

* * *

След краткото пътуване с влак до Ашфорд на следващата сутрин взех такси до адреса, който ми беше дал Орландо.

— Тук сме, госпожице — каза шофьорът и посочи къщата. Помолих го да я подмине и да завие по следващата пряка.

— Ако не се върна до десет минути, можете да тръгвате — казах и му подадох допълнителни пет лири. — Ще ви се обадя по-късно.

Тръгнах по улицата и спрях срещу къщата, придавайки си небрежен вид. Тя беше една от редица еднакви сгради. На малка дървена табела на вратата пишеше „Бунгалото“. Пресякох улицата и видях, че малката градина пред къщата е безупречна. Отворих вратичката на двора и тръгнах по пътеката, за да натисна звънеца, опитвайки се да измисля какво да кажа. Преди да стигна, вратата се отвори.

— Ако сте тук да ме молите за подкрепа в местните избори за общински съветници, не се интересувам.

Жената се канеше да затръшне вратата, но аз я задържах отворена с ръка.

— Не, аз съм Кики Д’Аплиез, приятелката на Ейс от Тайланд.

— Какво? — Жената се вгледа в мен. — Мили боже! Това сте вие!

— Да.

Все още задържах вратата с ръка и докато тя стоеше и ме зяпаше, я огледах. Имаше кестенява коса и къса прическа, която не й отиваше особено, спретната блуза и пола, която аз и Ася бихме нарекли „бабешка“, защото стигаше до малко под коленете. Очевидно още не можеше да проговори от шока, така че продължих.

— Исках просто да поговоря с вас.

Кафявите й очи се откъснаха от мен и се огледаха наляво и надясно.

— Как ме намерихте?

— В регистъра на гласоподавателите. Видях Ейс в затвора. Той си мисли, че аз съм дала онази снимка на вестниците, но не е така. Наистина вярвам, че той е добър човек. И… — преглътнах и продължих, — той ми помогна, когато имах нужда, а ми се струва, че сега няма никакви приятели, а има огромна нужда от такива — довърших, запъхтяна от усилието да се опитам да кажа правилните думи.

Накрая тя кимна.

— По-добре влезте.

— Благодаря. — Пристъпих вътре и тя затръшна вратата зад нас, след което я заключи здраво.

— Никой друг не знае, че сте тук, нали?

— Никой — потвърдих и я последвах по тесния коридор до дневната, където не бих посмяла и да си помисля да пия нещо, защото течността би могла да се разлее по блестящата полирана повърхност на масичката за кафе. Дори възглавничките на дивана бяха поставени симетрично.

— Моля, седнете. Мога ли да ви предложа чаша чай? — попита жената.

— Не, благодаря, няма нужда — отвърнах и седнах предпазливо. — Няма да се застоявам.

Линда седна на фотьойла срещу мен и се втренчи в мен, но после отклони поглед и очите й се замъглиха, сякаш щеше да заплаче.

— Е, добре — промълви тя, опитвайки се да се съвземе. — Значи вие сте приятелката на Ананд?

Отне ми секунда да се сетя, че говори за Ейс, използвайки истинското му име.

— Не бих отишла толкова далеч, но си правехме компания, да. Впрочем, защо ми каза, че се казва Ейс?

— Това е прякор, който му дадоха на стоковата борса, защото винаги печели. Или поне печелеше… Защо по-точно сте тук?

— Вижте, просто ме е грижа за него, разбирате ли? А една нощ той спомена името ви. Каза „Линда знае“. Тогава не разбрах какво има предвид, но сега знам, а съм напът да се преместя в Австралия, така че реших, че трябва да ви намеря, преди да замина.

— Той е чудесно момче — каза Линда след дълго мълчание.

— Да, така е. Той ми позволи да остана с него, когато нямах къде другаде да отида. Дори не знам какво се очаква да ви питам, но…

Осъзнах, че Линда е някъде далече, загледана в нищото. Така че почаках да проговори.

— Той дойде в Англия, когато беше на тринайсет, за да отиде на училище с пансион — каза тя накрая. — Аз бях тази, която го посрещна след полета от Банкок и го закара до училището „Чартърхаус“, което е близо до това място. Беше толкова малък тогава — изглеждаше на не повече от девет или десет, съвсем малко дете. Наскоро бе загубил майка си, но беше толкова смел, не плака, когато го представих на домакина и го оставих там. Трябва да е било такъв шок да напусне Банкок и да дойде на училище в студената, сива Англия.

Линда замлъкна и въздъхна тежко, след което каза:

— Младите момчета могат да бъдат толкова жестоки, нали?

— Не знам, честно казано. Имам пет сестри.

— Наистина ли? — Тя ми се усмихна леко. — Каква късметлийка. Аз съм единствено дете. Както и да е, обаждах му се всяка седмица, за да проверя дали е добре. Винаги звучеше весел по телефона, но знаех, че не му е лесно. Понякога, в началото, идвах с колата в неделя и го водех на обяд. Станахме близки и с позволението на баща му накрая започна да прекарва ваканциите у нас. Както и да е, това е вече в миналото. — Тя стисна ръце.

Седяхме в тишина известно време, докато аз се опитвах да си избистря този сюжет в главата и все не успявах. Бях убедена, че Ейс ми беше казал, че дори не познава баща си, но Линда току-що го бе споменала. Тя роднина ли беше на Ейс? Затова ли се е грижила за него като малък?

— Не бяхте ли вие личната асистентка на директора на банка „Бърнърс“? — попитах я.

— Да, бях. Както може би вече знаете, доста неща се промениха там в последните няколко месеца. Вече съм официално в пенсия.

— О, това е хубаво.

— Не, не е — изсъска тя. — Ужасяващо е! Не знам какво да правя, сама вкъщи по цял ден. Сигурна съм, че накрая ще свикна, но е много трудно, когато целият ти начин на живот ти бъде отнет изведнъж, нали?

— Да, точно така — казах искрено. — Заради продажбата на банката ли е?

— Отчасти, да, но Дейвид сметна, че е по-добре да остана на заден план и да изчезна.

— Дейвид?

— Директорът. Тридесет години работих за този човек, живеех за него и за работата си. А сега… — Тя сви рамене. — Виждате къде сме сега. Сигурна ли сте, че не искате чаша чай?

— Да, не се притеснявайте. Шефът ви още работи там, нали?

— О, да — тя закима разпалено. — Чух, че има нова версия на мен, наречена Дебора. Много… руса, както чувам. Не че има значение — добави бързо Линда. — Сигурна съм, че се справя ефикасно със задачите си.

— Линда — започнах, мислейки си, че този разговор не водеше доникъде, освен че я разстройваше още повече. — Какво знаеш за Ейс? Тоест има ли нещо полезно, което би могло да му помогне?

— О, знам всичко за Ананд — каза тя бавно. — Знам точно как обичаше да го галя по косата, за да заспи, че е леко глух с едното ухо поради нараняване при игра на ръгби, и че обича домашния ми маслен кекс.

— Искам да кажа, знаете ли нещо, което би могло да помогне на защитата му в предстоящия процес? — попитах. — Да, ъ-ъ, намали присъдата му или нещо подобно?

Тя прехапа устна и очите й отново се насълзиха.

— Знаете ли, вече е почти обяд и мисля, че искам малко шери. Да ви сипя ли?

— Ъ-ъ, не, благодаря.

Тя стана и отиде до бюфета, от който извади бутилка и много малка чашка, която напълни с някаква кафява течност.

— Боже, не съм пила шери по обяд от години. Наздраве!

— Наздраве! — отвърнах. За човек, който уж не пиеше, Линда доста бързо изгълта шерито.

— Така е по-добре — каза тя. — Боже, разбирам защо хората се обръщат към алкохола, особено когато са под напрежение. Ананд пиеше ли, когато го видяхте в Тайланд?

— Не. Изобщо не пиеше, като изключим една чаша шампанско на Нова година.

— Това е чудесно. Той не пиеше, докато не започна да работи на търговския етаж. Проблемът е, че пиенето на прекалено много алкохол е общоприето в Сити, а той искаше да се впише сред другите търговци. Никой не иска да бъде различен, нали? Особено ако е.

— Така е — кимнах в знак на съгласие.

— Казах на Дейвид от самото начало, че според мен е грешка да наема Ананд в банката, след като завърши училище, но той вече виждаше какъв талант има момчето. Ананд не искаше да го прави. Каза ми го, седеше там, където сте вие сега, но Дейвид управляваше света му — въздъхна тя.

— Нима казвате, че шефът ви е принудил Ейс да работи за него? — попитах още по-объркана.

— Нека да го кажем така: Ананд изпитваше такова страхопочитание към него, че би направил всичко, което му кажеше Дейвид.

— Защо?

Линда се намръщи.

— Не ви ли е казал? Иначе нямаше да сте тук.

— Какво да ми е казал?

— Дейвид е бащата на Ананд.

— О — преглътнах, опитвайки се да схвана значението на чутото. — Не, не ми е казал.

— Аз, о, божичко, помислих, че ви е казал… — Линда покри лицето си с ръце. — Никой друг не знае, нали разбирате, за тази… кръвна връзка.

— Наистина ли? Защо не?

— Дейвид се страхуваше за репутацията си в Сити. Не искаше никой да знае, че има незаконен син. И разбира се, беше вече женен, когато Ананд се роди, имаше малко дете с жена си.

— Ясно. Ейс знае ли, че Дейвид му е баща?

— Разбира се, нали затова постоянно се стараеше да му угоди. Дейвид направи каквото беше редно, за да успокои съвестта си, като доведе сина си в Англия и му даде образование в елитно британско училище, когато чу, че майката на Ананд е починала. После му предложи работа в банката, както казах, при условие никой друг да не знае за истинската им връзка.

— Искате да кажете, че Дейвид се е срамувал, че има дете от смесена раса?

— Той се гордееше, че е традиционен английски джентълмен. И винаги се е представял като идеален съпруг и баща.

— Боже! — промърморих и се ощипах, за да си припомня, че е 2008 година и тези неща може още да се случват. — Значи Ейс отчаяно е искал да впечатли баща си? До такава степен, че да прибегне до измама?

— Беше очевидно от самото начало, че Ананд има същия талант като баща си, затова и Дейвид го нае. За две години той се издигна до най-добрия търговец на „Бърнърс“. Само три думи имаха значение на търговския етаж — приходи, приходи, приходи. А Ананд печелеше повече от всеки друг.

— Баща му гордееше ли се с него?

— Да, много, но тогава Ананд няколко пъти извади лош късмет и вместо да го приеме спокойно, изпадна в паника. Предполагам, че тогава е започнал да мами. Проблемът е, че дори да кажеш, че ще рискуваш само веднъж, за да си покриеш загубите, ако не те хванат, ще го направиш отново. Пристрастяваш се, а Ананд беше пристрастен и към похвалите и вниманието на баща си.

— Боже, колко тъжно — поклатих глава. Наистина съчувствах на Ейс. — Линда, смяташ ли, че Дейвид е знаел какво прави Ейс? Имам предвид, няма как да е бил в неведение, нали? Изгубил е толкова много пари.

Линда стана да си налее още една чаша шери и отпи голяма глътка.

— Истината е, че не знам със сигурност, но това, което знам, е, че Дейвид би трябвало да е до него сега. Това е родният му син, за бога! А и изобщо не бих се изненадала, ако Дейвид е знаел какви неприятности си е докарал Ананд. Той все пак е директорът. Все се чудя дали не е дал на Ананд малко пари под масата, за да го накара да „изчезне“ в Тайланд.

— Боже, каква каша — въздъхнах.

— Така си е. Горкото ми момче… Аз… — Линда пак се просълзи. — Никога не съм имала свои деца, но обичах Ананд като роден син, Кики. Бях там, когато майка му и баща му ги нямаше, помагах му в трудните юношески години.

— Тогава защо не си ходила да го видиш в затвора?

— Дейвид каза, че не може. Нареди ми да стоя настрана.

— В случай че някой проследи връзката ти с Ейс и Дейвид и разкрие истината?

— Да, макар че няма писмени доказателства — името на Дейвид дори не е на акта за раждане на Ананд.

Усетих вълна от гняв да се надига у мен.

— Има генетични тестове. Съжалявам, че трябва да го кажа, но този Дейвид звучи като голям… — избрах най-учтивата дума, за която се сетих — гадняр. Точно сега Ейс има нужда от всичката подкрепа, която може да получи. Той е съвсем сам, сам се бори с всичко това.

— Права си за Дейвид — каза мрачно Линда. — Отне ми трийсет години да си отворя очите. Проблемът беше, че го обожавах от мига, в който започнах като младша машинописка в банката, и когато накрая ме нае за своя лична асистентка, беше най-щастливият ден в живота ми. Дадох му всичко. Където и да бях, по което и да е време на денонощието, бях на разположение да организирам и подреждам живота му. И не само неговия, а и на онази арогантна, самовлюбена жена, за която се ожени, и на двете му разглезени деца, които не са работили сериозно и ден в живота си. Бях влюбена в него — призна тя. — Какво клише съм само: секретарката, влюбена в шефа си. А сега ме захвърли като ненужна вещ, заедно с Ананд. Знаеш ли, дори не прояви приличието да ме уведоми лично, когато обявиха съкращенията една седмица след продажбата на „Джинкуан“ за една лира. Пратиха ме в отдел „Човешки ресурси“ с останалите служители.

Вече исках да удуша този задник с голи ръце.

— Защото си знаела твърде много.

— Аз бях сянката на рамото му, напомняне какъв е всъщност. Той е бащата на Ананд, Кики. Би трябвало да го подкрепя в нужда, и той го знае.

— Замисляла ли си се да кажеш истината на медиите?

— Разбира се, постоянно мисля за това! Мечтая си да видя изражението на лицето на Дейвид, ако го направя! — Тя се засмя и глътна остатъка от шерито си.

— И?

— Просто… не мога. Не съм отмъстителен човек. А би било само това, отмъщение, защото не бих постигнала нищо добро, освен публичното унижение на Дейвид.

— Това ми се струва доста добър резултат — отбелязах.

— Не, Кики. Опитай се да разбереш, че единственото нещо, което ми остана, е почтеността ми. Няма да му позволя да унищожи и това.

— Ами Ейс? — настоях. — Разбирам, че е направил всички тези лоши неща по своя воля, но ако обясни на процеса защо ги е направил, това би могло да помогне, нали? Все пак ти го познаваш от малко момче и си работила в банката, така че можеш да се застъпиш за него, както и аз!

— Много мило от твоя страна, скъпа, но обезщетението ми за отстраняването от работа зависи от това да си държа устата затворена. Трябваше да подпиша споразумение с клауза да не защитавам Ананд нито пред медиите, нито пред съда.

— Та това е изнудване, Линда! — възкликнах.

— Наясно съм с това, но макар да не искам да изглеждам егоистична, това са единствените пари, на които мога да разчитам, докато започна да получавам пенсия след седем години.

— Не можеш ли да си намериш друга работа? Искам да кажа, изглежда си била страхотна лична асистентка.

— О, Кики, много си мила, скъпа, но аз съм на четиридесет и осем. Шефовете искат млади жени, не на средна възраст като мен.

— Не можеш ли, ъъъ, и ти да изнудиш Дейвид? Тоест, ти си работила за него толкова години. Трябва да имаш някакви компромати за него.

— Имам и още как. Какви неща бих могла да разкажа на вестниците! Като за начало, безкрайните му изневери, които покривах, когато жена му се обаждаше в офиса. И разточителството му беше изумително — приемаше само най-доброто и бе готов на всичко, за да го получи. Знаеш ли, в самия ден, в който скъпоценната му банка трябваше да бъде продадена за една лира, той ме прати в Хатън Гардън да взема една перла, която издирвал с години. Най-накрая я бе проследил и поискал да я донесат в Лондон с частен самолет. Занесох един милион лири кеш в черна кола, за да се срещна с посредника. Дейвид беше като детенце на Коледа, когато се върнах в офиса му с нея. Видях го как отвори кутията и извади перлата. Вдигна я под светлината и, признавам, имаше много красив розов цвят, но Дейвид изглеждаше по-влюбен в този скъпоценен камък, отколкото някога е бил в човек.

Преглътнах тежко и зяпнах шокирана Линда. Не можеше да е това, което си мислех, нали?

— Ъ-ъ, откъде е дошла тази перла? Знаеш ли?

— Австралия. Била изгубена от години, както чух.

— Има ли… Дейвид споменал ли е да има име? Щом е толкова специална?

— Да, нарече я Розетната перла. Защо?

Духове намират алчни мъже и убиват ги…

— О, нищо. — Изпитах ужасно желание да се разсмея истерично, но Линда не би разбрала, затова се сдържах. — Сега наистина трябва да тръгвам, но какво ще кажеш да ти дам номера си и да поддържаме връзка?

— Да, бих се радвала — каза тя. Разменихме си номерата, след което станах и тръгнах бързо към вратата, преди да съм изгубила контрол.

— Беше хубаво да поговоря с някого, който разбира и когото го е грижа за Ананд, като мен — каза тя и сложи ръка на моята. — Благодаря ти, че дойде.

— Моля те, Линда, дори да не можеш да отидеш в съда и да се застъпиш за него, помисли си дали да не посетиш Ейс в затвора. Той се нуждае от теб. Ти си… на практика майка му.

— Да, права си. Ще си помисля, скъпа. Довиждане.

Тръгнах по улицата, завих по тясна алея и продължих да вървя, докато не намерих парк. Седнах на една пейка и се разсмях на глас, колкото и да беше неприлично, защото не можех да се спра. Ако бащата на Ейс действително беше купил Розетната перла, както изглеждаше, то тя не би могла да отиде при човек, който да я заслужава повече.

Не че исках той да умре… е, поне не много.

Потреперих от студ и си извадих мобилния, за да повикам таксито. Когато дойде, се качих и се обадих в „Скръбс“ да си запиша още едно посещение.

Когато се върнах вкъщи, осъзнах, че вече приемам по-спокойно цялата ситуация. Имах силното усещане, че „прадедите“ държат нещата под контрол и съдбата на Дейвид Рътър вече е решена.

* * *

Когато посрещнах Мама на Хийтроу, тя излезе от „Пристигащи“ с елегантен вид, въпреки дългото пътуване. Проправих си път през тълпата към нея и я прегърнах силно.

— Chérie, изглеждаш прекрасно! — каза тя и ме целуна по двете бузи.

— Благодаря, всъщност се чувствам доста добре — казах аз и я хванах под ръка. Взехме такси до Батърсий и я заведох в апартамента си.

— Mon dieu! Това място е великолепно. — Мама застана в центъра на дневната и размаха ръце, за да посочи огромното пространство.

— Хубаво е, нали?

— Да, но Ася май ми каза, че ще го продаваш?

— Вече не. Агентът по недвижими имоти ми каза, че цените на имотите тук са спаднали, откакто го купих, така че ще го дам под наем. Агентът се обади по-рано днес. Вече е намерил наематели, което е хубаво. Да взема ли палтото ти?

— Благодаря ти. — Мама го свали и ми го подаде, после седна и поглади полата си от туид. Изглеждаше безупречно, както винаги, и си беше съвсем същата, което бе успокоително.

— Да ти донеса ли чаша чай? — попитах.

— Много ти благодаря. Отказвам да ям и пия каквото и да било в самолет.

— Не те обвинявам — отвърнах аз и отидох да включа чайника. — Макар че щях да умра от глад напът за Австралия и обратно, ако не го бях направила.

— Все още не мога да повярвам, че си пропътувала толкова много сама. Знам колко много мразиш да летиш. Гордея се с теб, chérie.

— Е, да се изправяш срещу страховете си е част от живота, нали?

— Да. А ти си постигнала изумителен прогрес.

— Опитвам се. — Занесох чаша от любимия й чай „Дарджилинг“ на масичката и седнах до нея на дивана. — Страхотно е да се видим отново. Благодаря ти, че дойде, Мамо.

— Дори Ася да не ме беше поканила по-рано в Англия, нямаше да те оставя да заминеш за Австралия, без да те навестя. Толкова се радвам, че дойдох. И е хубаво да се отделя от Атлантис за няколко дни. А сега… — Тя отпи от чая си. — Разкажи ми всичко.

— Има много за разказване.

— Имаме предостатъчно време. Просто започни отначало.

Започнах, в началото смутена и засрамена, защото осъзнах, че никога преди не съм била сама с Мама без Ася до себе си. Но това беше още една стъпка, която трябваше да направя, сега, когато бях самостоятелна личност. Мама беше най-добрата слушателка, която бих могла да пожелая, и ме хващаше за ръката в емоционалните моменти, което беше хубаво, защото имаше много такива.

— Божичко, какви неща са ти се случили, chérie! Много бих се радвала да се срещна с дядо ти — каза Мама, след като ме изслуша.

— Да, той е специален. — Тогава млъкнах, защото исках да намеря точните думи и да не се изразя нескопосано. — Знаеш ли, Мамо, всички тези неща, които преживяхме Ася, Мая, Али и аз, ме накараха да се замисля.

— Така ли?

— Да. За това какво е да бъдеш родител. В смисъл, кръвната връзка ли е най-важното?

— Как мислиш, chérie?

— Мисля, че беше наистина страхотно да се срещна с дядо си, но това само добави още един член към семейството, което вече имам. Нямах нужда, нито желание да заменя теб и Татко с нова версия. Малко като моя приятел Ейс, този, който е в затвора: той е имал майка в Тайланд, която много е обичал, но тя умряла. Тогава се сдобил с още една майка тук, по случайност, която много го подкрепя, както правиш ти с нас, сестрите.

— Благодаря ти, chérie. Старая се.

— Мамо… — Този път аз хванах нейната ръка. — Не беше ли много трудно за теб да гледаш как някои от нас си тръгват и намират другите си семейства? Искам да кажа, ти си ни отгледала от бебета.

— О, Кики, знаеш ли, че си единствената сестра, която се сети да ми зададе този въпрос? Оценявам го, chérie. И да, права си. Гледах ви всички как растете от бебета, каквито бяхте, и за мен беше чест, че баща ви ми се довери да се грижа за вас. За всеки родител е трудно да гледа как малките напускат гнездото и си намират нови семейства, в миналото или в настоящето. Но фактът, че седим тук заедно тази вечер, че ти искаше да ме видиш, наистина ми е достатъчен.

— Винаги искам да те видя, Мамо. Ти си просто… върхът!

Спогледахме се, несигурни дали трябва да се смеем или да плачем, така че решихме да се разсмеем. После се прегърнахме и аз облегнах глава на рамото й, както когато бях малка.

Погледнах си телефона и видях, че минава девет, и осъзнах, че Мама сигурно умира от глад. Поръчах храна по телефона и седнахме да ядем много вкусно тайландско зелено къри.

— Значи заминаваш за Австралия в сряда? — попита Мама.

— Да. Мамо — започнах внезапно, — мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се, че можеш, chérie.

— Мислиш ли, че Татко е избрал всяка от нас специално, или е било произволно? Тоест, като в моя случай, как е станало така, че той случайно е бил в Бруум скоро след раждането ми, когато съм се нуждаела от дом?

Мама остави вилицата и лъжицата си.

— Chérie, бих ти отговорила, ако можех. Както знаеш, баща ти пътуваше много и не ми е известен никакъв план. Всяко бебе, което пристигаше в Атлантис, беше изненада за мен, особено ти, Кики. Ася бе дошла само шест месеца по-рано. Да — кимна тя и отпи глътка вино, — ти беше най-голямата изненада от всички.

— Наистина ли?

— Да — Мама ми се усмихна. — Освен това мисля, че на нас, хората, ни се ще да мислим, че има план. И може би има, но според моя опит той невинаги е направен от хората.

— Имаш предвид, че съдбата, или някаква висша сила, те води там?

— Да — Мама закима енергично. — Вярвам, че е истина. Със сигурност ми се е случвало. — Мама си избърса устата със салфетката, а после скришом и очите. — Милостта на непознатите — промълви тя и си пое дълбоко дъх. — Ще ме извиниш ли, ако отида да си легна? Доколкото разбрах от Ася, утре ни чака голяма вечер.

— Имаш предвид партито за роднината на Ася?

— Да, и твоето изпращане, разбира се — напомни ми Мама.

— О, да. — Бях толкова заета с всичко друго, че все забравях, че след малко повече от двадесет и четири часа щях да отлетя завинаги.

— И за пръв път ще видя нейния Маус — продължи Мама. — Ти срещала ли си го?

— Да, веднъж. Беше… приятен човек — успях да кажа. — Много се радвам, че Ася е щастлива.

Горе, в неизползваната досега стая за гости, беше много странно преживяване да показвам на Мама къде са хавлиите и как работи душът, все едно аз бях възрастната, а тя — детето.

— Благодаря ти, Кики. Ти си чудесна домакиня и се надявам някой ден да ме поканиш да те посетя в Австралия.

— Разбира се — казах с усмивка. — Когато пожелаеш, Мамо.

— Лека нощ, chérie. — Мама ме целуна по двете бузи. — Приятни сънища.