Лусинда Райли
Сестра на перлите (35) (Историята на Кики)

34.

Когато излязох от летище „Хийтроу“, леденостуденият лондонски въздух ме удари в лицето. Всички около мен бяха увити до ушите в дебели палта и шалове и студеният въздух щипеше очите и носа ми. Вдигнах си суитшърта над главата и хванах такси, надявайки се да имам достатъчно английски пари в портфейла, за да си платя пътя до Батърсий.

Когато таксито спря пред моята сграда, подадох на шофьора смачкана банкнота и няколко монети и излязох. Коледните лампички, които бяха там, когато заминах, бяха заменени от късноянуарски мрак. Чувствах се все едно съм излязла от цветен филм и съм влязла в черно-бял.

Асансьорът ме заведе три етажа по-нагоре до вратата на апартамента ми. Отключих и видях с изненада, че всички лампи са включени. Каква глупачка бях, да не се сетя да ги изключа, преди да замина! Затръшнах вратата зад себе си и осъзнах, че апартаментът е много по-топъл от температурата, на която бях нагласила термостата. Въздухът не беше застоял, а миришеше сладко, като вкусен кейк. Всъщност миришеше като Ася.

Бях й написала съобщение от спирката в Сидни, за да й съобщя, че летя за вкъщи и кацам днес, и да я попитам има ли време да се видим тази седмица. Трябваше да й кажа, че ще продавам апартамента, защото макар да го притежавах аз, някога беше и неин дом.

Направих гримаса при вида на сламеното плашило, което още седеше в студиото ми върху контейнера за бензин, все едно беше трон, след което тръгнах към кухнята и видях с ужас, че печката е включена. Тъкмо се канех да я изключа, когато чух входната врата да се отваря.

— Кики! Ти вече си тук! О, по дяволите, мислех, че ще ти трябват часове да минеш през митницата и лондонския трафик…

Обърнах се и видях Ася. Лицето й и горната част на торса й бяха скрити от огромен букет лилиуми, които ми подаде.

— Излязох за малко да купя цветя, за да те посрещна у дома — каза тя, останала без дъх. — Трябваше да са във ваза на масата, но няма значение. О, Кики, толкова се радвам да те видя!

Прегърнахме се и посмачкахме цветята, но на никоя от нас не й пукаше.

— Уха! — възкликна тя, след като отстъпи и остави цветята на масата. — Изглеждаш невероятно! Косата ти е станала и по-светла, освен по-дълга.

— Да, от слънцето в Оз е. И ти изглеждаш страхотно. Подрязала си бретона си! — Знаех, че дългият бретон й трябваше, за да се крие зад него. Сега, когато беше подрязан по-късо, красивите й сини очи блестяха на лицето й като сапфири.

— Да, беше време за промяна. Слушай, защо не се качиш горе да си вземеш душ? Аз ще приготвя вечерята.

— Ще го направя, но първо, кейк ли надушвам?

— Да, лимонов. Искаш ли парче?

— Дали искам?! Мечтая си за парче от кейка ти, откакто си заминах!

Тя ми подаде дебело, перфектно парче и веднага го захапах. Довърших го за секунди и занесох раницата си горе, с още едно парче кейк в ръка. Видях, че спалнята е подредена и чаршафите са прясно сменени. Влязох в банята, стъпих под силния душ и реших, че е хубаво да съм си вкъщи.

Когато се върнах долу, Ася ме чакаше с бира.

— Наздраве! — казах и чукнах бутилката си в нейната чаша шардоне.

— Добре дошла у дома — каза тя. — Направих любимото ти. Трябва да е готово след около двайсет минути.

— Пудинг с кълцано месо и бъбрек! — зарадвах се аз, като видях как тестото се надига под лампичката във фурната.

— Да. Така че продължавай, искам да чуя всичко, което ти се е случило в последните два месеца.

— Това е дълъг разказ. Колко време имаш?

— Цяла нощ.

— Ще спиш тук? — попитах изненадана.

— Да, ако няма проблем.

— Разбира се, че няма, Сия! Това е… или беше… и твоят дом, помниш ли?

— Знам, но… — Тя въздъхна и отиде да сложи малко броколи да се готвят на пара.

— Виж, преди да кажеш каквото и да било, искам да ти се извиня — избъбрих. — Държах се много дразнещо миналата есен — всъщност ми се струва, че цял живот съм се държала така.

— Не, няма такова нещо, глупаче. Аз съм тази, която трябва да се извини. Трябваше да те подкрепя, когато имаше онези проблеми в колежа. — Ася прехапа устна. — Бях голяма егоистка и се чувствам ужасно.

— Да, тогава бях наранена, но това ми даде стимула, от който имах нужда. Сега разбирам, че е трябвало да го направиш, Сия. Това, което бяхме — което бях аз, — не беше здравословно. Ти трябваше да излезеш и да си намериш живот. Ако не го беше направила, и аз нямаше да намеря своя.

— Срещнала си някого? — Ася се обърна към мен. — Ейс е, нали? Двамата изглеждахте толкова близки на плажа Пра Нанг.

— Ъ-ъ, не, не е Ейс, но… — Чувствах се напълно неподготвена за този разговор, така че смених темата. — Как е Маус?

— Добре е — каза тя, извади пудинга от печката и започна да слага вечерята ни в чинии. — Хайде да говорим, докато ядем, какво ще кажеш?

Този път за разнообразие Ася говореше повече, докато аз поглъщах толкова храна, колкото стомахът ми можеше да побере. Чух всичко за Хай Уийлд — или „Маус Хаус“, както го нарекох наум — и как се реновирал в момента, така че тя, Маус и синът му Рори живеели във фермата отсреща.

— Ще трябват години, за да се реставрира, разбира се. Имотът е в списъка с паметници на културата, а Маус е архитект, така че всичко трябва да е перфектно. — Ася завъртя очи и се радвах да видя дори малък намек, че Маус не е перфектен. Това го правеше малко по-човешки в очите ми.

— Но си щастлива с него, нали?

— О, да, макар че може да стане много досаден, като стане дума за комини и архитрави. Аз и Рори просто излизаме на разходка и го оставяме да работи. А когато Рори е в леглото, а Маус още изучава различните видове похлупаци за комини, аз пиша.

— Започнала си романа си?

— Да. Още съм в началото — само около осемдесет страници — но… — Ася стана и започна да раздига чиниите. — Направих пандишпанов сладкиш с шери за десерт. Изглеждаш, сякаш ти трябва повече храна.

— Слушай, дружке, гледаш жена, която е яла цяло кенгуру наведнъж — пошегувах се. — Ами семейството ти? Говорила ли си с майка си, откакто си замина за Щатите?

— О, да — каза Ася, донасяйки десерта. — Но сега искам да чуя за твоите приключения. Особено с Ейс. Как се запознахте? Що за човек беше?

Разказах й и си припомних колко беше мил с мен. И отново се натъжих, че той ме мислеше за предателка.

— Ще отидеш ли да го видиш в затвора? — попита ме тя.

— Той сигурно ще поиска да ме изхвърлят — казах аз, дояждайки сладкиша. — Предполагам, че бих могла да опитам.

— Въпросът е, виновен ли е?

— Мисля, че да.

— Дори да е така, както каза Маус, едва ли е действал сам. Защо другите от банката не казват нищо?

— Защото не искат да изкарат следващите десет години в пандиза? — завъртях очи към нея. — Той спомена, че някоя си Линда знаела истината, която и да е тя.

— Не мислиш ли, че трябва да се опиташ да разбереш? Не му ли го дължиш? Може би ще ти прости, ако се опиташ да му помогнеш.

— Не знам, защото като се замисля, Ейс сякаш бе приел ситуацията, беше се предал.

— Ако бях на твое място, щях да се обадя в банката и да поискам да говоря с Линда.

— Може би, но може да има повече от една.

— Значи не е било любов или нещо такова? — продължи да ме разпитва Ася.

— Не, макар че много, много го харесвах. Беше много мил и мислеше за мен, разбираш ли? Той беше този, който поръча биографията на Кити Мърсър — жената, която Татко написа в писмото си да потърся. Ейс ми чете на глас от книгата, след като му казах, че имам дислексия.

— Наистина ли? Това изобщо не звучи като този Ейс, за когото четем по вестниците. Представят го като пълен гадняр: алкохолик и женкар, на когото не му пука за нищо, освен да прави още милиони.

— Изобщо не беше такъв. Поне не, когато аз го познавах. Изпи само една чаша шампанско през цялото време, в което бях с него. — Усмихнах се при спомена за онази нощ.

— Значи това е Ейс. Ами семейството ти? Намери ли ги?

— Да, намерих ги, макар че повечето са мъртви. Майка ми със сигурност, а баща ми… кой го знае къде е.

— Съжалявам, Кики. — Ася ме хвана за ръката. — И с моя биологичен баща е така.

— Няма проблем обаче, защото човекът, когото открих, е фантастичен. Той е дядо ми. И е художник, при това доста известен.

— О, Кики, толкова се радвам за теб!

— Благодаря. Хубаво е да намериш някой от твоята кръв, нали?

— Да. Хайде, разкажи ми как го намери и коя си.

Разказах й. Когато стигнах до днешни дни, Ася ме гледаше ококорена.

— Значи имаш японска, аборигенска, немска, шотландска и английска кръв в себе си. — Тя изброи националностите на пръсти.

— Мда. Нищо чудно, че винаги съм била объркана — ухилих се.

— Мисля, че звучи екзотично, особено в сравнение с мен — оказах се чиста англичанка. Толкова е странно, нали, как и твоята баба Сара, и моята майка са от Ийст Енд в Лондон? И ето ни тук, живеем само на няколко мили от мястото, където са се родили.

— Да, предполагам, че е така.

— Донесе ли снимки на картините си?

— Забравих, но мисля, че Криси снима първата с апарата ми. Ще дам да проявят филма.

— Коя е Криси?

— Една приятелка от Оз. — Още не можех да й разкажа за Криси; нямах идея как да го облека в думи. — Всъщност, Сия, мисля да си лягам. Сега май е обяд в Оз, а не спах много в самолета.

— Разбира се. Ти се качвай, аз ще дойда, след като включа миялната.

— Благодаря — казах облекчена, че съм се измъкнала от по-нататъшния разговор. Успокоена от познатите звуци на чистенето на Ася долу, се пъхнах в леглото и се завих с мекия юрган.

— Толкова се радвам, че се върна, Кики — каза Ася, когато влезе в спалнята. Тя се съблече и легна в леглото до моето, след което изключи лампата.

— Да, чувствам се страхотно. По-добре, отколкото очаквах — казах полузаспала. — Искам пак да ти се извиня, ако съм била, сещаш се, трудна през годините. Не исках да съм такава. Всичко е вътре в мен, но просто излиза грешно понякога, но се уча, наистина.

— Тихо, Кики, няма нужда да се извиняваш. Знам коя си, нали помниш? Приятни сънища.

* * *

На следващата сутрин се събудих по същото време като Ася, което обикновено не се случваше. Взех да се разхождам из апартамента и да избирам какво да занеса в Австралия, а Ася стоеше на терасата по халат и говореше по телефона. Когато най-накрая влезе, за да направи закуска, имаше доволен вид и предположих, че е говорила с Маус. За да ме накара да се почувствам по-добре, на телефона ми се появи съобщение от Криси.

Здр Кики! Надявам се да си пътувала добре. Интервюто в галерията беше страшно. Утре ще ми се обадят, стискай палци! Липсваш ми!

— Е, решила ли си какво ще правиш сега, след като се върна? — попита ме Ася, докато закусвахме. Яйцата Бенедикт бяха толкова добри, че почти ми се прииска да си променя решението и да остана.

— Ами всъщност исках да говоря с теб за това, Сия. Мисля да продам този апартамент.

— Наистина ли? Защо? Мислех, че обичаш това място — Ася се намръщи.

— Да, но… искам да кажа… ще се местя в Австралия.

— О, Господи! Наистина ли? О, Кики… — Очите на Ася се изпълниха със сълзи. — Толкова е далече.

— Само на един ден със самолет — пошегувах се, опитвайки се да прикрия изненадата си, че тя изглеждаше наистина разстроена. Само преди няколко седмици бях убедена, че ще се радва да ми види гърба.

— Ами паяците там? Винаги си се ужасявала от тях.

— Още е така, но мисля, че мога да се справя. А и странното е, че не видях нито един, докато бях там. Виж, Ася, там е… моето място. Поне повече от всяко друго. А и Франсис — дядо ми — вече остарява. Самотен е, откакто съпругата му е починала, и искам да прекарвам колкото може повече време с него.

Ася бавно кимна, триейки сълзите си с ръкава на пуловера си.

— Разбирам, Кики.

— Освен това там има нещо, което ме вдъхновява. Може би е аборигенската ми част, но когато бях в пустинята, просто знаех какво да правя, без да се замислям.

— Доближила си се до музата си. Това вече наистина е добра причина да се преместиш на другия край на света — съгласи се тъжно тя.

— Да, искам да кажа, бях толкова изгубена, когато напуснах Лондон, не знаех какво исках да рисувам, но когато Криси ме закара до призрачния евкалипт с планините Макдонел зад него, се случи нещо вълшебно. Тя продаде онази картина два дни по-късно за шестстотин долара!

— О, това е страхотно, Кики! А коя е тази Криси? Тя живее там, където отиваш, така ли? — Ася ме изгледа.

— Ъ-ъ, в момента не, но може да се премести там в следващите няколко седмици.

— За да бъде близо до теб?

— Да, не, може би… Може да й предложат работа в една арт галерия и, ъъъ… — Кимах с глава като някое от онези кученца играчки на задните прозорци на колите. — Ние сме много добри приятелки. Тя е страхотна, много позитивно настроена, разбираш ли? Имала е труден живот и има, такова, изкуствен крак под коляното, и…

Осъзнах, че дърдоря несвързани глупости и вероятно вече се бях издала напълно.

— Кики… — Нежната й ръка докосна китката ми. — Криси звучи като страхотен човек и се надявам някой ден да се запозная с нея.

— И аз се надявам, защото, ами, нещата, през които е преминала, ме накараха да осъзная колко съм била разглезена като дете. Имахме нашето магическо детство в Атлантис, защитени от всичко, но Криси е трябвало наистина да се бори, за да стигне където е сега.

— Разбирам. Тя прави ли те щастлива?

— Да — успях да кажа след кратко мълчание. — Да, прави ме щастлива.

— Значи тя е твоят „специален“ човек?

— Може би, но още е рано и… Боже! — Ударих масата с юмрук. — Какво ми става? Върнах се тук и отново не мога да намеря точните думи.

— Хей, Кики, това съм аз, Сия. На нас никога не са ни трябвали думи, помниш ли?

Ръцете й започнаха да се движат в езика на знаците, който си бяхме измислили като деца, когато не искахме другите ни сестри да знаят какво си казваме.

Обичаш ли я? — попита тя с жестове.

Не съм сигурна още. Може би.

Тя обича ли те?

Да — направих знак, без да спирам да помисля.

— Тогава толкова се радвам за теб — каза тя на глас и дойде да ме прегърне силно.

— Благодаря — промърморих в косата й, — но доколкото се познавам, може всичко да се обърка.

— Това си мисля и аз всеки ден с Маус. Нарича се доверие, нали?

— Да.

— И винаги помни — каза тя и се отдръпна, за да ме погледне в очите, — каквото и да се случи, винаги ще имаш мен.

— Благодаря. — Стиснах очи, за да задържа сълзите.

— А сега — каза тя и седна отново, — направих малко проучвания за тази „Линда“.

— Така ли? — успях да кажа само, мъчейки се да се взема в ръце.

— Да. — Ася постави пред мен лист с име и номер. Присвих очи към написаното.

— Има три жени на име Линда в банката. Тъй като едната работи в отдела по кетъринг, а другата е там само от два месеца, най-вероятната кандидатка е Линда Потър. Тя е била лична асистентка на директора на банката, Дейвид Рътър.

— Наистина ли? Как разбра?

— Обадих се в банката и попитах за „Линда“. Всеки път, когато ме свържеха, се преструвах, че е грешната Линда и те ме свързваха със следващата в другия отдел. Накрая стигнах до офиса на директора — Линда Потър явно скоро се е пенсионирала.

— Ясно.

— Е? — Ася пак ме изгледа.

— Е какво?

— Ако Ейс е казал, че Линда знае, а тази Линда е била лична асистентка на директора, значи е наясно с всичко, което се случва в компанията. Личните асистенти винаги са — заяви уверено тя.

— Добре… — Кимнах, чудейки се накъде бие.

— Кики, наистина мисля, че трябва да отидеш да видиш Ейс и да го попиташ за Линда. А и не става дума само за него, а и за теб! Той си мисли, че ти си го издала на пресата. Не искаш ли да оправиш нещата, преди да заминеш за Австралия?

— Да, но няма доказателства, нали? Лентата беше на моя фотоапарат и я дадох на охранителя, за да прояви снимките.

— Тогава трябва лично да му го кажеш. И да го попиташ защо не прави никакви опити да се защити.

— Ти май много си се запалила по тази тема, а?

— Просто не ми харесва хора да бъдат обвинявани за нещо, което не са направили. Особено сестра ми — каза пламенно тя.

— Опитвам се да се науча да си държа езика зад зъбите — свих рамене.

— Е, поне веднъж в живота ни аз казвам думите вместо теб. И мисля, че трябва да отидеш.

Тогава видях, че тя се бе променила в последните няколко месеца. Старата Ася щеше да си мисли вътрешно всичко това, но никога не би го казала на глас. Докато аз винаги казвах твърде много. Може би и двете се приспособявахме към живота отделно една от друга.

— Добре, добре — съгласих се. — Знам, че е в затвора „Уърмууд Скръбс“. Ще проверя какви са часовете за свиждане.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Добре. След малко трябва да тръгвам, за да прибера Рори от училище.

— Окей, а, хммм, преди да тръгнеш, чудех се дали няма да можеш да ми помогнеш със заявката за австралийски паспорт? Дядо ми даде всички необходими документи, но нали знаеш как съм с попълването на формуляри…

— Разбира се. Защо не отидеш да ги донесеш?

Донесох плика долу и Ася отиде да потърси химикалка, за да започне да попълва документите. Подредихме ги на кухненската маса и разгледахме акта за раждане на майка ми, след което Ася взе моя.

— Значи си родена в Бруум на пети август 1980 — прочете тя, концентрирана върху документа, и продължи надолу. — О, Господи! Кики, поглеждала ли си това?

— Ъ-ъ, не. Дядо ми даде плика точно преди да замина.

— Значи не си виждала оригиналното си име? — Тя го посочи и аз се наведох да погледна.

— Майко мила!

— И още как, госпожице Пърл Ейбрахам! — каза Ася и започна да се кикоти.

— Пърл, ох… — изстенах. — А аз все се оплаквах от „Келено“… Извинявай, Татко.

Не можах да се сдържа и се разсмях заедно с Ася, опитвайки се да си представя другото си „аз“, наречено Пърл. Беше просто невъзможно. Но от друга страна, беше идеално.

След като се успокоихме, върнах акта за раждане в плика.

— Като говорим за актове за раждане, моята майка ще дойде тук след няколко дни. Както и Мама — каза Ася.

— О, това е страхотно! — отвърнах, мислейки си, че щях да си спестя пътуването до Женева. — Да се срещнат ли идват?

— Нещо такова — каза Ася. — Когато биологичната ми майка ме намери, се е свързала и с други членове на семейството си. Много от тях още живеят в лондонския Ийст Енд. Всички ще ходим там на парти изненада за наш роднина. Майка ми каза преди известно време, че иска да се запознае с жената, която ме е отгледала, и да й благодари лично, а това беше идеалният момент да поканя Мама. Много искам и ти да се запознаеш с майка ми — разказах й всичко за теб.

— Що за човек е тя?

— Прекрасна, наистина прекрасна. Този път няма да води другите си деца със себе си, но скоро ще отлетя до Нова Англия, за да се запозная с двамата си полубратя и полусестрата си. Трябва да подпишеш ето тук. — Ася ми посочи полето. — Също така ще трябва да включиш копие от официалните документи за осиновяването си. Просто се обади на чичо Георг Хофман — добави тя. — Моите бяха у него.

— А как са останалите ни сестри? Нямам ни вест, ни кост от тях от онази история с вестниците насам.

— Ами Мая е започнала да преподава английски на децата в някаква фавела в Рио, а Али ми каза миналата седмица, че коремът й става все по-огромен с всеки изминал ден, но явно е добре… Обадих се на Тиги след Нова година, тя си е сменила работата и сега работи в имение недалеч от резервата за животни. Тя иска всички да се организираме и да се съберем в Атлантис за годишнината от смъртта на Татко през юни. Но не съм чула нищо от Електра от седмици, нито съм я виждала по вестниците, което е необичайно. Само ти остана знаменитост сред нас, сестричке — пошегува се тя. — Впрочем, кога летиш за Австралия?

— Рано сутринта другата сряда.

— Толкова скоро? — Ася изглеждаше нещастна. — Партито е във вторник вечерта. Ще можеш ли да дойдеш?

— Вероятно не. Ще имам да събирам багаж. И други подобни — добавих ненужно.

— Разбирам. Тогава какво ще кажеш да ти направим малко изпращане, преди да отидем на партито? Така може да се видиш с Мама и да се запознаеш с майка ми.

— Ако можеш да прекараш една нощ без нея, бих могла да взема Мама от Хийтроу и тя да остане с мен в понеделник вечерта, а после да тръгнете заедно оттук за партито във вторник?

— Това звучи перфектно! Благодаря ти, Кики. А сега трябва да отида и да си събера нещата. Защо не се обадиш междувременно в „Уърмууд Скръбс“ и не попиташ каква е процедурата за свиждане? Оставих номера им на масата.

Ася отиде да си събере багажа, а аз вдигнах телефона, защото знаех, че Ася няма да ме остави на мира, докато не проведа обаждането. Рецепционистката от другата страна се държеше приятелски, макар че ме разпита каква точно е връзката ми със „затворника“.

— Приятели сме — отвърнах. После тя записа датата ми на раждане и адреса ми и каза, че ще трябва да представя някакъв документ за самоличност, преди да ми позволят да вляза.

— Свърза ли се? — попита Ася, когато слезе по стълбите с багажа си.

— Да, но се боя, че няма да мога да обуя онези тесни панталони, които знаеш, че обичам. Против правилата на затвора е.

— Ясно. — Ася се усмихна. — Кога ще го видиш?

— Записана съм за два часа утре следобед. Може да направят снимките за новия ми паспорт, докато съм там. — Потръпнах. — Странно е да мисля за Ейс като за затворник.

— Не се и съмнявам. Сигурна ли си, че ще се справиш сама в апартамента? — Ася сложи ръка на рамото ми.

— Естествено. Вече съм голямо момиче, помниш ли?

— Е, кажи ми какво се е получило с Ейс. Обичам те, Кики. Ще се видим другата седмица.

* * *

Чувствах се като във филм, когато минах през обградената с кули порта на „Скръбс“, както другите посетители на опашката наричаха затвора. Вътре ние и чантите ни бяхме обстойно претърсени един по един. Накрая ни заведоха в голяма стая, пълна с маси и пластмасови столове, и всъщност не беше толкова потискащо, колкото си го представях. Някой определено се беше постарал да спре затворниците и посетителите им да не си прережат вените, като беше сложил ярки постери по стените. Всички седнахме на различни маси, прочетоха ни списък с правила и накрая влязоха затворниците.

Сърцето ми биеше като барабан, докато търсех Ейс в редицата. Когато познатият глас каза: „Здрасти“, в слушалката, осъзнах, че дори не съм го познала. Косата му беше подстригана късо, беше гладко избръснат и много отслабнал.

— Какво правиш тук? — попита той, след като седна.

— Аз… ами, просто реших, че след като се върнах в Англия, трябва да дойда да те видя.

— Ясно. Ти си първият ми посетител. Като изключим адвоката ми, разбира се.

— Е, съжалявам, че съм аз.

Между нас се спусна тишина. Ейс гледаше в ръцете си, наляво, надясно, нагоре… навсякъде, само не и към мен.

— Защо го направи, Кики? — попита той накрая.

— Не бях аз, честно! Това дойдох да ти кажа. Беше По, охранителят, който е бил подкупен от един журналист на име Джей. Един човек на плажа Ралей ми каза, че той те е разпознал. Тогава не го споменах, защото не исках да те притеснявам. Искам да кажа, нямах представа кой си, затова не повярвах.

— О, стига, Кики — изсмя се той. — Онази снимка дойде от твоя апарат. Позволих да я направим, защото ти вярвах, мислех, че сме приятели.

— Бяхме приятели! Ти беше страхотен с мен! — настоях, но после ми се наложи да снижа глас, защото видях, че другите ни гледат. — Никога не бих те предала. По трябва да е проявил още копия на снимките и да ги е дал на Джей. Това е истината. Това е, което се случи.

— Е, както и да е. — Ейс пак се загледа в нищото. — Трябваше да се случи някога, предполагам. Знаех, че не мога да остана скрит завинаги. Ти просто ускори неизбежното.

— За мен има значение дали ми вярваш. Едва не припаднах, като пристигнах в Австралия и всичките ми сестри ми писаха, за да ми кажат, че съм на първа страница на всички вестници. Мислиш ли, че съм искала това?

— Кое? Да бъдеш свързана с най-известния престъпник в света?

— Именно!

— Много момичета биха го искали.

— Е, аз не съм от тях — заявих твърдо, мъчейки се да запазя спокойствие.

— Не — съгласи се той накрая. — Права си. Наистина си мислех, че си различна, че мога да ти се доверя.

— И можеше, още можеш! Виж, нека просто да го забравим. Ако не искаш да ми повярваш, това си е твое решение, но не съм лъжкиня. Тук съм, защото исках да те попитам дали имаш нужда от помощта ми. Мога да се застъпя за теб в съда или нещо подобно.

— Благодаря, Кики, но благодарение на медиите нищо не може да спаси репутацията ми. И си го заслужавам. Сигурен съм, че си чела какво съм вършил преди. Не че има нещо общо със случилото се в банката, но точно сега като че ли съм най-мразеният човек във Великобритания.

— Добрата новина е, че аз имам дислексия, нали помниш? Не мога да чета добре.

Най-накрая на лицето му се появи лека усмивка.

— Да, окей.

— Коя е Линда Потър?

Очите му за пръв път срещнаха моите.

— Какво?

Тогава разбрах, че Ася е открила правилната жена.

— Линда Потър. Ти ми каза една вечер, че тя „знае“. Какво точно знае?

— Нищо, тя не е никой.

— Е, знам, че е някой, защото е била личен асистент на директора на банка „Бърнърс“.

— Просто… остави това, Кики, разбираш ли? — каза той през зъби.

— Тя знае ли нещо? Ейс, защо не ми позволяваш да ти помогна?

— Слушай — каза той, навеждайки се към мен, — свършеното е свършено. Каквото и да се случи, аз отивам в затвора. Аз го направих и никой друг.

— Трябва да е имало и други, които са знаели, нали?

— Казах ти да оставиш тази тема.

Той вдигна ръка, за да извика един от пазачите — мъж с такава физика, че не би ти се искало да го срещнеш на някоя уличка късно нощем. Човекът се приближи до нас.

— Искам да се върна в килията си сега — каза Ейс.

— Окей, брато. Времето свърши, госпожице — обърна се към мен пазачът.

Ейс се изправи.

— Благодаря ти, че се опитваш да ми помогнеш, Кики, но няма нищо, което да можеш да направиш за мен, повярвай ми.

Извън затвора, докато чаках автобуса до центъра на Лондон, осъзнах, че Ася беше права. Дори в крайна сметка да не успеех да помогна на Ейс, трябваше поне да му покажа, че на някого му пука за него.

Знаех какво е да се чувстваш като пребито куче.