Лусинда Райли
Сестра на перлите (32) (Историята на Кики)

31.

Пет дни по-късно Кити и Сара напуснаха Аделаида с Ралф по изгрев и отпътуваха за Алис Спрингс, където се качиха на Галския експрес, а багажът им беше прибран в спалните вагони от прислугата. Тридневното пътуване беше спокойно, под акомпанимента на ритмичното тракане на влака, който ги водеше през все по-каменистата и празна червена пустиня. Кити се радваше, че Сара е с нея, не само заради практичния й характер, а и заради ентусиазма й — постоянната й възхита при всяка нова гледка помагаше на Кити да види пейзажа през нови очи.

Прекарваха дългите следобеди в панорамния вагон, където Сара залепяше лице за прозореца и оповестяваше всяка нова гледка и звук на господарката си.

— Камили! — възкликна тя и посочи редицата животни, виеща се по земята.

— Да, стюардът спомена, че вероятно пътуват към следващата гара, където ще посрещнат влака — каза Ралф, без да вдига глава от документите си. И действително, когато спряха в Уднадата, Сара загледа с интерес как афганските камилари, с белите си тюрбани и широки одежди, събираха припаси от влака и ги товареха на своите надеждни и елегантни пустинни животни.

Със Сара до себе си Кити също гледаше променящия се пейзаж от червени планини, блестящи бели солници и яркосини реки, и осъзнаваше с изумление, че след всичките тези десетилетия в Австралия вътрешността на страната й бе непозната.

Пристигнаха в Алис Спрингс и слязоха на претъпкан перон, където сякаш се бе събрал целият град да посрещне влака. Проправиха си път през шумната тълпа и Ралф намери файтон, който да ги закара до главната улица на града.

Оставиха ги пред сграда, която гордо наричаше себе си „Хотел Спрингс“. Следвани от кочияша, който носеше куфарите им, те влязоха в тъмна и прашна рецепция.

— Не точно това, с което сте свикнали, а, госпожо М? — прошепна в ухото й Сара, докато Ралф питаше съдържателката, госпожа Рандал — жена с посивяла коса, която изглеждаше, сякаш редовно се къпе в джин — дали има свободни стаи. Имаше и всеки от тях получи ключ.

— Тоалетната е навън, в задния двор, там има и ведро с вода за миене.

— Благодаря ви — каза Кити и кимна на жената, а Сара направи гримаса, за да покаже какво мисли за санитарните условия.

— Божке, даже в сиропиталището имаше вътрешна тоалетна — прошепна тя.

— Сигурна съм, че ще оцелеем — отвърна Кити, докато се качваха по дървените стълби.

Тази нощ и тримата бяха изтощени и вечеряха рано в малкия салон на долния етаж.

— Госпожа Рандал казва, че станцията Килгара е на два дни езда оттук, така че ще се опитам да намеря някой, който да ме заведе там. Ще дойдеш ли с мен? — попита Ралф.

— Не — отвърна твърдо Кити. — Имаме само десет дни тук и искам да видя скалата Ейърс. Сигурна съм, че ще можеш да ми докладваш за ситуацията, Ралф. А сега мисля да си лягам. Пътуването дотук ме изтощи напълно.

Горе в семплата си стая тя легна върху твърдия матрак от конски косъм и се загледа през стъклото, покрито с дебел слой прах. Знаеше, че Дръмънд няма да е в станцията за добитък — не би могъл да рискува да го разпознаят. Но макар логиката да й казваше, че той би могъл да бъде навсякъде в обширната пустиня, присъствието й тук, сред пущинака, по някакъв начин я караше да се чувства близо до него.

Това е неговото място, неговата земя…

— Кити — каза тя остро на себе си, — току-що официално го обяви за мъртъв. А и вече със сигурност от него са останали само кости…

След това строго порицание Кити се обърна и заспа.

* * *

На другата сутрин пред хотела Ралф изглеждаше доста уплашен, седнал на една конска кола до кочияша абориген.

— Това ще бъде приключение, за което да разказвам на Рут и Еди, нали? — каза той и се усмихна напрегнато на Кити и Сара. — С Божията помощ ще се видим в края на седмицата. А сега да потегляме.

Кочияшът подкара понито и файтонът тръгна по прашната улица.

— По-добре той, отколкото аз, госпожо М. Божке, каква жега! — Сара започна да си вее с ветрило. — Мислех си, че трябва да идем до магазина отсреща и да купим малко плат, да направя на двете ни по една шапка за слънце, с мрежа, да ни пази от тез проклети мухи. — Сара изгони една муха, кацнала на бузата й.

— Добра идея — съгласи се Кити. — Предлагам да прекараме деня тук, в града, а утре да потеглим за скалата Ейърс.

— Както кажете, госпожо М. Като се върна, ще се пробвам да ви изпера бельото в оная бъчва навън.

Кити даде на Сара няколко монети от портмонето си и момичето изчезна сред навалицата. Улицата бе претъпкана — имаше бели хора и аборигени, мъже на коне, понита и файтони, срещаха се и автомобили. Гледката й напомни за първите й дни в Бруум — смесица от хора от различни култури, решени да си проправят път в суровите, тежки условия.

След като се наяде, понеже вече бе отвикнала от задушаващата жега, Кити се върна в хотела и се скри под вентилатора на тавана над леглото си. Когато се смрачи и стана малко по-хладно, тя реши да се разходи навън, иначе никога не би успяла да заспи тази нощ. Слезе долу в малката рецепция и госпожа Рандал отмести поглед от мъжа, с когото говореше над тезгяха.

— Добър вечер, госпожо Мърсър. Маршал каза, че ще дойде утре рано, за да ви заведе до скалата. Най-добре да пътувате преди да изгрее слънцето, така че той предлага четири сутринта. Това добре ли е за вас?

— Благодаря ви. Идеално е.

Кити тъкмо натисна дръжката на вратата, когато госпожа Рандал добави:

— Само двете сте за вечеря днес, нали? Може би господин Д. тука може да се присъедини към вас.

— Аз…

Мъжът се бе обърнал и сега гледаше право към нея с широко отворени сини очи на фона на потъмнялата му кожа над посивялата брада. Кити се подпря на вратата, за да не падне. Не можеше да откъсне очи от него.

— Разбира се, ако искате да ядете отделно, мога да го уредя. — Госпожа Рандал изглеждаше объркана, докато двамата й гости продължаваха да се гледат втренчено.

— Дамата трябва да реши — каза той накрая.

Кити се опита да формулира отговор, но мислите й бяха разбъркани.

— Добре ли сте, госпожо Мърсър, скъпа? Много странен цвят добихте.

— Да… — Тя се опита да отлепи ръката си от дръжката, но знаеше, че ще се строполи на земята, ако го направи. С огромно усилие я завъртя и отвори вратата. — Излизам навън.

Щом излезе на улицата, Кити се обърна, без да вижда какво има пред нея, и се отдалечи бързо от хотела.

Не може да бъде… просто не може…

— Кити!

Когато чу гласа му зад себе си, краката й затичаха. Тръгна по една тясна алея, без да я интересува къде отива, стига той да не успее да я хване.

— За бога! Бих могъл да те настигна и с подскачане!

— Проклет да си! — изруга тя, а гърдите й се стегнаха в парещата жега. Тя забави ход, когато пред очите й се появиха лилави петна, и една силна ръка хвана нейната над лакътя.

— Седни. Ще ида да ти донеса малко вода. — Той внимателно я сложи да седне на един праг на сянка. — Почакай тук, ще се върна.

— Не искам да се връщаш… върви си, върви си… — Кити изстена и сложи глава между коленете си в опит да се задържи в съзнание.

— Ето, пийни от това.

Със затворени очи, тя подуши уискито, преди да го види.

— Не! — Тя замахна към тенекиената чаша, която излетя във въздуха, отскочи и се затъркаля по земята, изливайки съдържанието си. — Как смееш!

— Как смея какво?

— Да ми носиш алкохол! Имам нужда от вода!

— Имам и вода.

Кити грабна манерката, която той й предложи, и изгълта водата. Пое си дълбоко дъх, веейки си с бонето си, и бавно се съвзе.

— Какво правиш тук? — попита задъхана.

— Идвам тук почти от четиридесет години. Мисля, че аз съм този, който трябва да ти зададе този въпрос.

— Не мисля, че ти влиза в работата…

— Права си, както винаги, но те предупреждавам, че театралното ни изпълнение на главната улица на Алис Спрингс скоро ще влезе в работата на всички останали. Мога ли да предложа да продължим този разговор на не толкова публично място?

— Ще ме заведеш обратно в хотела — каза тя и му позволи да й помогне да се изправи, усещайки много погледи върху себе си. — А после ще си отидеш.

— Ха! Дошла си на моя територия. Ти си тази, която трябва да си отиде.

— Ще видим — отвърна тя.

Не казаха нищо повече, докато не стигнаха до хотела. Той спря на прага и се обърна към нея.

— Предлагам да вечеряме заедно, за да не привличаме ненужно внимание. Намираме се под покрива на най-голямата клюкарка в града. — Той посочи госпожа Рандал, която стоеше на рецепцията и ги гледаше през прашното стъкло на вратата. — А по-късно, когато тя заспи, което обикновено става около девет и половина след няколко бутилки грог, ще поговорим.

— Съгласна съм — каза Кити и той отвори вратата.

— Всичко наред ли е, патенце? — попита я госпожа Рандал щом влязоха.

— Да, благодаря ви. Трябва да е било от жегата.

— Разбира се, скъпа, тя влияе на всички ни, нали, господин Д? — намигна му госпожа Рандал.

— Определено, госпожо Р.

— Е, решихте ли дали ще вечеряте заедно? — запита госпожа Рандал.

— Разбира се — отвърна той. — Госпожа Мърсър и аз се познаваме от много години. Съпругът й ми беше… близък приятел. Ще се радваме да си поговорим, нали, госпожо Мърсър?

Кити виждаше, че поне част от него намира тази шарада за забавна. Преди да го е хванала за врата, успя да каже задавено „да“, след което тръгна колкото можа по-спокойно по стълбите към стаята си.

— Мили боже! — въздъхна тя, след като затръшна вратата и я заключи за всеки случай. Легна на леглото си, за да се опита да успокои все още ускорения си пулс.

Някога го обичаше…

Кити стана след няколко минути и започна да ходи из стаята като животно в клетка. Огледа лицето си в малкото огледало, покрито с черни линии, които изкривяваха отражението й.

Засмя се при мисълта, че съдбата я бе довела тук, където нямаше никакви женски продукти, с които да се разкраси или парфюмира за него. Макар че, разбира се, не искаше да го прави и нямаше значение… Укоряваше се за суетата си, но въпреки това доведе Сара от съседната стая и я помоли да извади любимата й блуза от муселин с цвят на синя метличина и да направи нещо с гъстата й посивяваща червена коса, която беше станала непослушна като разглезено дете и висеше на немити къдрици около лицето й.

— Мисля, че ви отива пусната, госпожо М — отбеляза Сара, докато се опитваше да я прибере с гребени. — Прави ви да изглеждате с години по-млада.

— Ще вечеряме с един стар приятел на съпруга ми — обяви Кити и добави малко червило, за да накара устните си да изглеждат по-плътни. После то започна да се стича и тя го изтри грубо.

— Госпожа Рандал спомена, че някакъв господин ще яде с нас довечера. Не знаех, че ви е стар приятел. Как се казва?

Кити преглътна тежко.

— По тези места всички го наричат господин Д.

Той ги чакаше в салона и Кити разбра от чистата му кожа и обръснатото му лице, че и той се е постарал да подобри външния си вид.

— Госпожо Мърсър. — Той се изправи, след което се наведе да целуне ръката й. — Какво съвпадение.

— Да, наистина.

— А кой е това? — Вниманието му се насочи към Сара.

— Запознахме се на кораба, когато се връщах в Австралия преди няколко месеца. Тя е личната ми прислужница.

— Как сте, господине? — Сара направи ненужен реверанс.

— Много добре, благодаря ви. Ще седнем ли?

Докато сядаха, той прошепна в ухото на Кити:

— Наистина обичаш да събираш бездомници и изгубени деца.

Над доста добрата яхния, която, както ги уведоми „господин Д“, беше от кенгуру, Кити мълчеше и гледаше как Дръмънд очарова Сара. Тя самата се радваше, че присъства и друг човек, който да отклони вниманието от нея. Стомахът й беше толкова стегнат, че всяка хапка я караше да се чувства все едно ще се пръсне.

— И къде ще ходите оттук? — попита той Сара.

— Отиваме да видим някаква голяма скала в средата на пустинята — информира го безцеремонно Сара и отпи още една глътка от ейла, който Дръмънд бе настоял да опита. — Госпожа М иска да я види по някаква причина. Изглежда ми много път, за да видиш един камък, ако разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам, но повярвай ми, когато стигнеш, ще разбереш. Специално място е.

— Е, ако ще ставаме в шест, аз отивам да си лягам. А вие, госпожо М?

— Тя ще се качи след едно кафе, нали, госпожо Мърсър? — Дръмънд я изгледа.

— Добре. — Сара се прозя и стана от масата. — Ще се видим утре рано.

Сара излезе с олюляване от салона под погледа на Кити.

— Навик ли ти е да напиваш млади жени? Сара още няма шестнадесет! — прошепна тя.

Дръмънд вдигна чашата си с ейл.

— За теб, Кити! Кълна се, че изобщо не си се променила, откакто те видях за пръв път. Често съм се чудил какво е това, което те прави толкова гневна?

Кити поклати глава, мразейки се за това, че дори след всичките тези години Дръмънд можеше да я превърне в кипяща маса от несигурност и гняв. Отново изпита отчаяна нужда да му плесне един шамар.

— Как смееш да ми говориш по този начин?

— По кой начин? Имаш предвид не като останалите ти лакеи, които се кланят в краката на прочутата Кити Мърсър, която преживяла огромна семейна трагедия, но напук на всички препятствия се издигнала до най-могъщата перлена командирка в Бруум? Уважавана и почитана от всички, въпреки че успехите й са я лишили от каквато и да е форма на любов в живота й?

— Достатъчно! — Кити стана от стола, защото не искаше да дава на госпожа Рандал повече клюки, които да разпространява из града, а знаеше, че е на път да избухне. — Ще ти пожелая лека нощ. — Тя се запъти към вратата.

— Впечатлен съм от самоконтрола ти. Очаквах всеки момент да ме удариш с юмрук.

Кити въздъхна дълбоко, прекалено изморена и объркана, за да се бори повече.

— Лека нощ, Дръмънд.

Тя се качи по стълбите до спалнята си и затвори вратата зад себе си. Съблече си синята блуза и, укорявайки се, че изобщо е решила да я сложи, се качи в леглото. За пръв път, откакто се помнеше, се разплака.

Тъкмо когато се успокои и си помисли, че може да успее да задреме, на вратата й се почука леко. Тя седна в леглото, напълно събудена.

— Кой е?

— Аз — чу се шепот през дървото.

Кити скочи от леглото, понеже не беше сигурна дали е заключила след себе си. Отговорът застана пред нея, когато Дръмънд влезе, толкова нещастен на вид, колкото се чувстваше тя.

— Прости ми, Кити. — Той затвори вратата зад себе си и я заключи здраво. — Дойдох да се извиня. Не се държа като такава свиня пред други хора. Бях шокиран, когато те видях. Не знаех… и още не знам как да се справя с това.

— Нито пък аз. А ти си прав, това е твоята територия. Аз съм тази, която трябва да си тръгне. Утре ще отида на скалата Ейърс, а след това ще се постарая да се върна в Аделаида колкото може по-бързо.

— Няма нужда да го правиш.

— Боя се, че има. Боже мили, ако някой ме разпознае, или двама ни заедно… получих смъртния акт на Андрю точно преди да замина.

— Значи най-накрая си ме убила. Каква новина. — След дълга пауза той я погледна и се усмихна леко. — Няма значение, Кити. Тук ме познават само като господин Д: говедар, който никога не стои на едно място за повече от няколко седмици. Чувал съм слухове, че съм бивш затворник, избягал от затвора във Фремантъл.

— Лесно е човек да те вземе за такъв. — Кити погледна все още гъстата му черна коса, посивяла на места, лицето му, набраздено повече от слънцето, отколкото от възрастта, и мускулестите му ръце.

— Хайде, хайде, да не започваме пак с обидите — каза той с полуусмивка. — Ще започна помирението ни, като ти кажа, че не изглеждаш ден по-стара отпреди. Още си красива.

Кити докосна смутена посивяващата си коса.

— Знам, че го казваш от учтивост, но все пак оценявам жеста.

Между тях се спусна тишина, докато цял живот спомени преминаваха пред очите им.

— И ето ни тук сега — каза Дръмънд накрая.

— Да, ето ни тук — повтори тя.

— Трябва да ти кажа, в случай че не получа друга възможност, че не е минал ден през тези близо четиридесет години, в който да не съм мислил за теб.

— С гняв, вероятно — каза Кити със суха усмивка.

— Да — засмя се той, — но само към самия мен за необмислената ми постъпка, която превърна живота ми след това в празен фарс.

— Изглеждаш много добре, предвид обстоятелствата, трябва да кажа. Направо не мога да повярвам, че си над шейсет.

— Тялото ми го знае — въздъхна той. — Напоследък си усещам възрастта. Гърбът ме боли ужасно, след като съм спал на земята, а коленете ми скърцат всеки път, когато се кача на крантата си. Този живот е за млади мъже, Кити, а аз вече не съм такъв.

— Какво ще правиш?

— Нямам абсолютно никаква идея. Какво правят остарелите говедари в пустинята? Като се замисля, не познавам и един такъв. Обикновено всички гушваме букета преди петдесет. Ухапва ни змия, умираме от дизентерия или се оказваме набучени на копието на туземец. Може би защото спрях да се интересувам дали ще живея или ще умра, след като те видях за последно, оня старец горе е решил да ме запази жив, за да ме накаже. Е, това е всичко за мен. Ами ти?

— Напускам Австралия завинаги, след като се върна в Аделаида.

— Къде отиваш?

— У дома, или поне в Европа. Купих си апартамент в Италия. Също като теб ми се струва, че Австралия е страна за млади мъже — и жени.

— Ех, Кити, кога остаряхме така? — поклати глава Дръмънд. — Още те помня на осемнайсет, как пееше с пълно гърло в „Единбург Касъл Хотел“, пияна като…

— И по чия вина беше това?

— Моя, разбира се. Как е Чарли? Познавам един тип от Хермансбургската мисия, който каза, че му бил съученик и се надявал той да дойде да го види някой ден.

— Сигурно говориш за Тед Стрелоу.

— Същият. Откачен е като кобра с мигрена, но понякога го срещам, докато пътува в пущинака. Той е самозван антрополог, изследва аборигенската култура.

— Да, веднъж се срещнах с него в Аделаида. За жалост, явно не си виждал скоро господин Стрелоу. Чарли умря преди седем години в бомбардировките на залива Роубък.

— Кити, нямах представа! — Дръмънд дойде и седна до нея на леглото. — Боже, не знаех. Извини ме за грубостта.

— Така че — Кити бе решена да не се разплаква, — вече няма нищо, което да ме държи в Австралия, затова се връщам у дома. — Тя замлъкна, после погледна към него. — Толкова е грешно, нали?

— Кое?

— Това, че ти и аз още седим тук, на земята, докато моето момче — и толкова много други, които обичахме, — вече не са с нас.

— Да. — Ръката му покри нейната.

Кити усети топлината му да се разлива по кожата й и осъзна, че последно неговата ръка я бе докосвала по такъв начин, преди близо четири десетилетия. Тя хвана ръката му в своята.

— Никога ли не се омъжи отново? — попита той.

— Не.

— Трябва да е имало много ухажори, нали?

— Имаше, да, но както сам разбираш, всички бяха златотърсачи. А ти?

— Боже, не! Коя би ме взела?

Между тях се спусна поредната дълга тишина. Седяха там, хванати за ръце, замислени за тайните, които криеха един от друг, но благодарни за момента, който споделяха.

— Наистина трябва да си лягам, иначе няма да ставам за нищо сутринта — каза накрая Кити. Но тялото й не помръдна, не отдели ръката си от неговата. — Помниш ли Алкина? — попита тя.

— Да.

— Тя изчезна в нощта преди двадесет и първия рожден ден на Чарли. А после същото се случи и с Камира няколко месеца по-късно, докато бях в Европа.

— Наистина ли?

— Да. След това си отиде и Фред. Отиде на „разходка“ и така и не се върна. Не съм видяла или чула никого от тях оттогава. Трябва да съм направила нещо много лошо в живота си. Всички, които обичам, ме напускат.

— Аз не те напуснах. Ти ме отпрати, помниш ли?

— Дръмънд, знаеш, че нямах избор. Аз…

— Да, и ще съжалявам за действията си до последния си час. Бъди сигурна, че вече съм имал предостатъчно време за това.

— И двамата имахме вина, Дръмънд.

— Но беше хубаво да се чувстваме живи, нали?

— Да, беше.

— Тези спомени ме поддържаха в много дълги, студени нощи навън в Никога-Никога. Кити…

— Да?

— Трябва да задам този въпрос. — Дръмънд прокара ръка през косата си, нехарактерно притеснен. — Чух… чух слухове, че си била бременна, след като си тръгнах.

— Аз… Как разбра?

— Знаеш как се разнасят новините в пущинака. Кити, мое ли беше детето?

— Да. — Думата се отрони от устните й в огромен мехур от освободено напрежение, защото Кити най-накрая изрече тайната, която бе пазила толкова години.

— Няма съмнение?

— Никакво. Имах… кървене след като Андрю замина. — По бузите на Кити изби лека руменина. — Преди ти и аз да…

— Да. Ясно. — Дръмънд преглътна тежко. — Какво стана с бебето ни?

— Загубих го. Седем месеца го усещах вътре в себе си, част от мен, част от нас, но родих прекалено рано и той беше мъртвороден.

— Било е момче?

— Да. Кръстих го Стефан, на баща ти. Изглеждаше ми правилно, предвид обстоятелствата. Погребан е в гробището на Бруум.

Тогава Кити зарида. Давеше се и ронеше сълзи, докато тялото й изразяваше всичко, което бе държала в себе си толкова дълго. Пред единствения друг човек на земята, който би могъл да разбере.

— Нашето момченце и Чарли, и двамата са вече прах. Господи! Понякога дните бяха толкова мрачни, че се чудех какъв е смисълът на всичко. — Кити изтри очите си с чаршафа на леглото. — А сега се самосъжалявам и нямам никакво право да живея, когато двамата ми синове са мъртви.

— Господи, Кити… — Дръмънд обгърна с ръка треперещите й рамене. — Какво ни причинява любовта, на нас, жалките хора.

— Малко любов — промълви Кити, облегнала глава на гърдите му, — а унищожи и двама ни.

— Трябва да потърсиш утеха във факта, че нищо в живота не е толкова просто. Ако Андрю не ме беше пратил да взема Розетната перла, той щеше да се върне при теб жив, а аз да лежа на дъното на океана. Трябва да се опитаме да понесем отговорността за собствените си действия, но не можем да бъдем отговорни за чуждите. Те имат свой начин подмолно да се увиват около съдбите ни като стръкове поветица. Нищо на света не е отделено от другите.

— Това е ужасно дълбокомислено — прошепна Кити със сянка от усмивка.

— И за щастие го вярвам. Само това ме задържа да не се хвърля от върха на скалата Ейърс.

— Но къде ни остави? Никой от нас няма семейство, на което да предаде мъдростта си. Това е краят на семейство Мърсър.

Той мълча дълго, преди да отговори.

— Кити, умолявам те да ми се довериш за последен път. Има едно място, където трябва да те заведа, преди да заминеш. Утре трябва да дойдеш с мен.

— Не, Дръмънд, през последните четиридесет години от живота си мечтаех да видя скалата Ейърс и ще го направя след няколко часа. Нищо не може да ме разубеди.

— Ами ако се закълна, че ще те заведа там на следващия ден? Освен това така няма да има нужда да ставаш преди осем, а вече минава един. Умолявам те, Кити. Трябва да дойдеш.

— Моля те, Дръмънд, ще ми се закълнеш ли, че това не е някаква шега?

— Не е, но трябва да отидем възможно най-скоро. Преди да е станало прекалено късно.

Кити погледна мрачното му лице.

— Къде отиваме?

— В Хермансбург. Има някого, когото трябва да видиш.