Лусинда Райли
Сестра на перлите (31) (Историята на Кики)

30.

Въпреки недоволния поглед на началника на стюардите, Кити настоя малкото й племе сираци да дойде при нея, докато корабът наближаваше пристанището на Аделаида, където всички щяха да слязат. Тя поръча последно угощение, което те погълнаха веднага, хвърляйки погледи към хоризонта в очакване да видят мястото, където щеше да започне новият им живот. Когато Джими видя суша и нададе вик, всички изтичаха на терасата и се провесиха на парапета.

— Леле!

— Виж ги онез хълмове! Зелени са, не червени!

— Де са къщите и градът? Кат’ че ли нищо няма там!

Кити вдигна Еди на ръце и погали меката му косичка.

— Виждаш ли пясъка, Еди? Може би един ден ще те заведа да направиш пясъчен замък.

Както обикновено, Еди не отговори. Кити притисна по-силно до себе си крехкото му тяло, а той се сгуши на рамото й.

Джеймс излезе на терасата и съобщи, че децата трябва да се върнат обратно долу, за да се приготвят за слизане.

— Ще има ли кой да ги посрещне? — попита го тя, а той подкара децата към вратата.

— Явно ще има служители, които да ги заведат при новите им семейства. Чувал съм, че е малко като пазар за месо — първо се избират силните момчета и най-малките и хубави момиченца.

— Какво се случва с тези, които не са били избрани?

— Не знам, госпожо Мърсър — отвърна Джеймс.

Но Кити бе убедена, че знае.

— А сега — обърна се тя към радостните, доверчиви личица на децата, — ще дам на всеки от вас картичка с името и адреса ми. Живея много близо до центъра на Аделаида и ако някой от вас има нужда от помощта ми, трябва да дойде да ме види в „Алиша Хол“. Разбирате ли?

— Да, госпожо М — отвърнаха в хор децата.

— Добре тогава, време е да се сбогуваме. — Кити целуна чистите им лъскави главички и те излязоха от каютата за последен път. — И Бог да благослови всички ви — прошепна просълзена.

* * *

След като се върна в „Алиша Хол“, Кити се зае с уреждането на всички висящи въпроси, свързани с живота й в Австралия. Прекара дълъг следобед с адвоката си, господин Ангъс, и му обясни, че всички бизнес интереси на семейство Мърсър трябва да бъдат прехвърлени на Ралф, а определена сума пари да се вложи в акции, с които тя да се издържа. Парите трябваше да бъдат прехвърлени на благотворителна организация след смъртта й.

— Освен това искам съпругът ми да бъде официално обявен за мъртъв, тъй като вече го няма от трийсет и седем години — каза тя, без да изрази каквато и да било емоция.

— Разбирам. — Господин Ангъс почука с писалката си по хартията. — Това не би трябвало да представлява проблем, госпожо Мърсър, но ще ми трябва малко време да събера доказателствата.

— Какви доказателства ви трябват? Никой не го е виждал или чувал от десетилетия.

— Разбира се. Проблемът е в техническите подробности по обявяването на човек за мъртъв in absentia — ще трябва да покажем пред съда, че сме положили достатъчно усилия да открием съпруга ви, макар да е най-вероятно той действително да е покойник. Ще започна процеса незабавно.

— Благодаря ви.

Брат й Ралф се върна от мината за опали в Кубър Педи и двамата седнаха да обсъдят бизнеса.

— Предвид настоящата финансова криза в Европа бих казал, че се държим и напредваме добре. Това е добър момент за разрастване, Кити. Докато бях в Кубър Педи ми предложиха малко земя на ниска цена. Смятам, че ще бъде отлична инвестиция.

— Доверявам се на преценката ти, Ралф, но имаме ли средства?

— Определено ще имаме, ако продадем станцията Килгара. Преглеждах сметките — нали помниш, че старият мениджър умря преди известно време? Месечните доклади на заместника му изглежда не са толкова редовни. Мисля, че трябва да отида на север и лично да проверя какво става там.

— Наистина ли е необходимо?

— Да, така мисля. Не получавам никакви отговори на последните си телеграми.

— Никога не съм била там — каза Кити, осъзнавайки прекрасно защо не е ходила. — Толкова е далече…

— Сега е по-лесно да се стигне, след като вече можем да вземем Ганския експрес до Алис Спрингс. Станция Килгара е само на два дни път с файтон, но ще трябва да замина, преди да дойдат дъждовете.

— Разбира се.

— Остава въпросът за имотите в Бруум. Продадох всички платноходи, както се разбрахме, но остават офисът, складовете и, разбира се, къщата. Искаш ли да я задържиш? Знам колко много спомени имаш оттам.

— Да — отвърна тя и сама се изненада, — но бизнес сградите могат да се продадат. А сега, Ралф, трябва да ти разкрия моите планове за бъдещето.

На лицето на Ралф се изписа неприкрита изненада, когато Кити му каза, че му прехвърля цялата империя Мърсър.

— Ще получавам скромна пенсия от предприятието, но имам и други собствени средства, а и нуждите ми ще са малко. След това, разбира се, остава „Алиша Хол“. Смятам да ти прехвърля и нея.

— Кити, сигурна ли си за това? Познаваш ме по-малко от три години, и…

— Ралф — Кити докосна ръката му. — Ти си мой брат, кръв от кръвта ми. Не се сещам за никого, който би управлявал бизнеса по-добре от теб. Ти се доказа като талантлив мениджър с отличен усет. Сигурна съм, че ще успееш да се възползваш от промяната, която усещам, че идва в Австралия. А и истината е, че ще се радвам да предам контрола на някого друг. Поех го по случайност и останах в тази позиция прекалено дълго.

— Тогава ти благодаря, Кити. Поласкан съм от доверието ти в мен.

— Е, това е уредено. Мисля… — Кити се загледа в далечината. — Мисля, че ще се приготвя да замина не по-късно от април. Макар че има още едно пътуване, което си обещах да направя, когато за пръв път пристигнах тук като младо момиче.

— Докъде?

— До скалата Ейърс. Можеш ли да повярваш, че още не съм я виждала, след всичките тези години? Така че — усмихна му се Кити — ще имаш компания на Ганския експрес. Ще дойда с теб до Алис Спрингс.

* * *

Докато Кити се подготвяше окончателно да напусне Австралия, осъзна, че няма почти нищо, което да иска да занесе със себе си в Европа — почти всичко в „Алиша Хол“ бе избрано от Едит, свекърва й. Подготвяха се документите, които щеше да подпише, за да прехвърли бизнеса на името на Ралф, след като се върне от Алис Спрингс. Господин Ангъс я информира, че работата по регистрирането на Андрю като мъртъв върви добре. Кити написа кратки показания за състоянието на ума на „съпруга“ си след потъването на „Куумбана“, надявайки се да са достатъчни, за да убедят съдията.

Получи смъртния акт на Андрю по пощата две седмици по-късно и седна, гледайки го със смесица от ужас и облекчение. Излезе на верандата и погледна мястото, където за пръв път бе видяла Дръмънд като осемнадесетгодишно момиче.

— Свърши — прошепна на себе си, — най-сетне свърши.

* * *

Бе обзета от странно спокойствие, когато чу да се звъни на вратата, докато ядеше сама десерта си. Зачуди се кой ли може да звъни толкова късно през нощта и чу Нора, прислужницата й аборигенка, да отваря входната врата.

— Извинете ме, госпожа Мърсър — каза Нора, надничайки в трапезарията няколко секунди по-късно, — има някаква просякиня, вика, че трябва види вас. Казва вие дала й адрес. Нейно име Сара. Пускам ли я вътре?

— О, да, разбира се! — Кити стана от масата.

— Малко момче също с нея — допълни мрачно Нора, докато Кити вървеше след нея към антрето.

— Госпожо М! Слава на бога, че ви намерихме!

Момичето може и да беше слабо преди, но сега изглеждаше като сянка на предишната Сара. Тя се хвърли в ръцете на Кити.

— О, госпожо М…

Тогава погледът на Кити се спря на Еди, който се криеше зад Сара и гледаше с ококорени очи нагоре към полилея в центъра на високия таван.

— Господи, какво ви се е случило?! — Тя прегърна и Еди, а Сара още се държеше за нея. — Хайде да седнем и ще ми разкажете всичко. — Тя поведе и двете деца към дневната и ги сложи да седнат от двете й страни.

— О, госпожо М, беше толкова ужасно в сиропиталището!

— Сиропиталище? — Кити видя, че Сара е на ръба на сълзите.

— Да, щото всичко беше лъжа, виждате ли? Другите ги взеха семейства, но мене и Еди никой не ни чакаше. Заведоха ни с куп други деца в един дом, управляван от монахини.

— Гладни ли сте? — попита Кити.

— Умираме от глад, госпожо М!

Кити позвъни на Нора и я помоли да донесе хляб и студено месо за гостите й. След като двамата се нахвърлиха на храната, сякаш бяха прегладнели лешояди, Кити помоли Сара да й разкаже бавно какво се е случило.

Трагичната история на сиропиталището „Сейнт Винсънт де Пол“ се изля от устата на Сара.

— Караха ни да работим като роби, госпожо М, а ако откажехме, ни биеха, или ни караха да стоим неподвижно с часове и никой не можеше да говори с нас. Дори не ни даваха да станем от леглата, за да идем в тоалетната, след като загасят светлините. Малкият Еди нямаше избор, трябваше да подмокри леглото, и всички други малки деца, а после ги биеха за това. Който е достатъчно голям да носи кофа и бърсалка, трябваше да стане преди изгрев и да почне да мие, а за ядене ни даваха само стар хляб. — Сара спря за миг да си поеме дъх, а по лицето й се изписа гняв. — И най-лошото беше, госпожо М, наричаха се Сестри на милосърдието, но ник’во милосърдие нямаха. Една от тях — сестра Мери — избираше едно от малките момичета всяка нощ, водеше я в една стая, и… о, госпожо М, не мога дори да го кажа! — Сара покри лицето си с ръце.

С всяка нейна дума ужасът на Кити растеше.

— Къде точно е това място?

— В Гудууд. Направихме няколко грешни завоя по пътя насам, но ми се струва, че не е на повече от половин час път. Ако не можете да ни задържите тук, разбираме, но никога няма да се върнем там. Никога — добави твърдо Сара.

Кити се обърна да погледне Еди, който бе облегнал глава на ръката й. Беше заспал дълбоко.

— Мисля, че и на двамата отдавна ви е време да си лягате.

— Искате да кажете, че можем да останем? Само за една нощ, разбира се, но моля ви се, госпожо М, на никого да не казвате, че сме тук, ако дойдат да питат. Монахинята каза, че ще ни приберат в затвора, ако избягаме. — Сара се прозя и малкото й сърцевидно лице почти изчезна зад устата й.

— Няма да се обаждам в полицията, Сара, обещавам. Ела сега, ще ви заведа в леглото. Ще говорим утре сутринта.

Носейки Еди на ръце по стълбите, Кити ги заведе в старата детска стая, която още съдържаше леглата, на които бяха спали Дръмънд и Андрю като деца. Тя сложи Еди на едното и го зави с чаршаф, след което посочи на Сара да легне на другото.

— Благодаря ви, госпожо М. Никога няма да забравя какво направихте за нас тази нощ. Никога — промълви Сара и веднага заспа.

— Мило дете — прошепна Кити, затваряйки вратата след себе си, — никога не бих могла да направя достатъчно.

* * *

— Трудно ми е да го повярвам — каза Рут, съпругата на Ралф, следващия следобед, докато пиеха лимонада на терасата и гледаха как Еди си играе с шпаньола Тинки. — Сигурна ли си, че момичето не преувеличава?

— Напълно. Прекарах много време с нея по време на пътуването и вярвам на всяка нейна дума.

— Но те са монахини… жени, посветили живота си на това да вършат Божията работа.

— Според моя опит, да посветиш живота си на Бог, не означава непременно да действаш според неговите наредби — отвърна Кити, гледайки как Еди се пресяга в опит да улови пеперуда. Смехът му секна внезапно, когато се препъна в един камък и падна.

Преди да е успял да извика от болка, Рут вече беше на крака и тичаше към него. Тя го прегърна и го вдигна на коляното си. Детето зарови лице в гърдите й, а тя му шепнеше успокоителни думи. В главата на Кити взе да се оформя идея.

* * *

— Ето, госпожо М, направих това като знак на благодарност.

Сара срамежливо подаде на Кити квадратно парче плат с инициалите й, бродирани в единия ъгъл и вградени в сложна плетеница от розови увивни рози.

— Прекрасно е, Сара, благодаря ти. Ти си толкова талантлива млада дама.

— Не туй ми казваше сестра Агнес — изсмя се Сара. — Казваше, че съм измет, като всички нас.

— Мога да те уверя, че не си, Сара — отговори твърдо Кити.

— Надявах се днес да ида в града и да си потърся работа в някоя шивачница. Да изкарам малко пари за мен и Еди. Знаете ли къде има шивачи?

— Може би, Сара, но мисля, че си доста млада, за да работиш на пълен работен ден.

— Не ме е страх от работата, госпожо М!

— Всъщност исках да те попитам дали няма да склониш да ми помагаш известно време. Имам да организирам много неща, преди да замина за Европа, и скоро ще замина за Северна Австралия. Нора е необходима тук, така че ще ми трябва момиче, което да ми помага с дрехите и други подобни. Имай предвид обаче, че пътуването ще бъде дълго, първо с влак, а после с файтон.

— О, госпожо М, бих ви последвала до края на земята, наистина бих! Сериозно ли говорите?

— Винаги говоря сериозно, Сара, уверявам те.

— Тогава много ще се радвам да дойда, госпожо М. Но… — Лицето на Сара посърна. — Какво ще правим с Еди? Той не е силен като мен. Не съм сигурна, че ще може да дойде с нас.

Кити се потупа по носа и се усмихна.

— Остави Еди на мен.

* * *

— Чудех се, Кити, след като с Ралф ще заминавате за няколко седмици, дали си решила какво ще правиш с Еди?

Рут погледна с обич момчето, което седеше до нея, съсредоточено върху пъзела, който му беше купила.

— Знаеш ли, Рут, направо ми четеш мислите, защото не съм много сигурна какво да правя — каза Кити. — Не бих искала да го връщам в сиропиталището…

— Не, в никакъв случай! Говорих с Ралф снощи и си мислехме, че би било добра идея той да остане у нас, докато вас двамата ви няма.

— Боже! Каква чудесна идея! Но няма ли да ви причини неудобство?

— Няма да има никакво неудобство. Той е мило дете и наистина ми се струва, че започва да ми се доверява. — Очите на Рут се изпълниха с нежност, когато Еди я побутна да й покаже завършения си пъзел.

— Да, и аз така мисля. В такъв случай, ако си сигурна…

— Напълно. Ще е добре да имам мъж в къщата, да ме защитава, докато Ралф е на север с теб — усмихна се Рут.

— Ако Еди е съгласен, значи и аз съм съгласна.

— Какво ще кажеш, Еди? — Рут докосна ръката на момченцето. — Искаш ли да дойдеш да поживееш в моята къща?

— Да, моля! — отвърна Еди и протегна ръце към Рут, която го притисна към себе си.

— Мисля, че решението е взето — успя да каже Кити въпреки буцата, заседнала в гърлото й.

За пръв път чуваше Еди да говори.