Лусинда Райли
Сестра на перлите (28) (Историята на Кики)

27.

Слънцето се спусна по-ниско в небето, докато дядо ми разказваше историята си. Погледнах го — някогашното бебе на име Франсис, спасено от пустинята от един мъж, който дори не е знаел, че са роднини.

— Как е било възможно? — промълвих и изгоних една муха от лицето си, само за да открия, че по бузите ми текат сълзи.

— Аз съм живото доказателство, че семействата се намират, че се случват чудеса. — Той се усмихна немощно и разбрах, че разказът го бе изтощил и развълнувал. — Не можем да питаме какви са причините за невероятните неща, които ни се случват. Онези горе — прадедите, или Господ — са единствените, които знаят отговорите. А ние няма да ги получим, докато и ние не се качим горе.

— Какво е станало с Кити и Дръмънд?

— О, Келено, това е интересен въпрос. Ако той само бе проявил търпението и силата да изчака, можеха накрая да заживеят щастливо заедно след смъртта на Андрю. Но той е действал, без да мисли, живеел е за мига. У мен има нещо от чичо ми Дръмънд, признавам — каза той с усмивка.

— И у мен — отвърнах аз и се зачудих дали бих постъпила като Кити и бих отпратила мъжа — или жената, допълних, като се сетих за Криси, — когото обичам. — Ти някога срещна ли се с него?

— Това е следващата част от историята, но ще трябва да я оставим за друг път. Изведнъж се почувствах толкова стар, колкото всъщност съм. Гладна ли си?

— Бих могла да похапна, да — отговорих. Стомахът ми къркореше силно като минаващ влак, но тук нямаше как просто да си купим бургер зад ъгъла.

Последва пауза, в която той се загледа в далечината отвъд потока.

— Тогава защо не те заведа у нас? Имам предостатъчно храна, а не е далече.

— Ъъъ… — Небето вече се обагряше в нежни розови и прасковени оттенъци, предвещавайки падащата нощ. — Планирах тази нощ да се върна в Алис Спрингс.

— Изборът е твой, разбира се. Но ако дойдеш с мен, може да поговорим още. А ако искаш, има и легло за теб.

— Добре, ще дойда — отвърнах, спомняйки си, че този човек ми беше дядо. Той ми се бе доверил достатъчно, за да сподели тайните на своето — и моето — семейство и аз трябваше също да му се доверя.

Станахме и минахме обратно през спалнята на Фил, откъдето излязохме в градината. Там ни чакаше самият Фил, облегнат на една стена.

— Готова ли си за тръгване, Келено?

Обясних промяната в плана и той дойде да ми стисне ръката.

— За мен беше удоволствие. Няма да ме забравиш, нали?

— Тя може да вземе мястото ми в комитета, когато се пенсионирам — пошегува се дядо ми.

— Пикапът не е заключен, впрочем — извика Фил, докато се отдалечавахме от него.

Отворих задната врата на пикапа и се опитах да си взема раницата, но силните кафяви ръце на дядо ми ме изпревариха. Те извадиха раницата, сякаш не тежеше нищо.

— Насам — посочи той и тръгна.

Може би е паркирал някъде другаде — помислих си. Но когато се отдалечихме от входа на мисията, не видях други превозни средства, освен един файтон, теглен от пони, който чакаше на тревиста полянка.

— Качвай се на борда — каза той и хвърли раницата ми горе на грубата дървена пейка. — Можеш ли да яздиш? — попита ме той и хвана юздите.

— Взимах уроци като дете, но на сестра ми Ася не й харесваше, така че спряхме.

— На теб харесваше ли ти?

— Много.

Той пренебрегна пътя и подкара файтона по неравната земя. Понито ни затегли по леко нанагорнище.

— Мога да те науча да яздиш, ако искаш. Както си чула, прачичо ти Дръмънд е прекарал голяма част от живота си на конски гръб.

— И на камилски — добавих, докато понито вървеше уверено по неравната земя. Дядо ми ме гледаше, държейки свободно юздите.

— Само да можеха майка ти и баба ти да ни видят сега… заедно, тук. — Той поклати глава и се пресегна да докосне лицето ми. Усетих грубата му кожа, но жестът беше пълен с любов.

В ума ми изплува въпрос.

— Мога ли да те попитам какво е Времето на сънищата? — започнах. — Имам предвид, чувала съм някои истории за Времето на сънищата, и за прадедите, но какво е всъщност?

Той се засмя.

— За нас, Келено, Времето на сънищата е всичко. Това е мястото, където е създаден светът, откъдето произлиза всичко.

— Но как?

— Ще ти го разкажа както ми го разказа баба ми Камира, когато бях малко момче. В света на Сънищата земята била празна, когато започнало всичко — равна пустиня, в мрак. Без звуци, без живот, без нищо. Тогава дошли Предните и, вървейки по земята, се грижели за нея и я обичали. Те създали всичко, което съществува — мравките, кенгурата, валабитата, змиите…

— И паяците ли? — прекъснах го.

— Да, дори тях, Келено. Всичко е свързано и важно, независимо колко грозно или плашещо изглежда. Предците са направили и луната, и слънцето, хората и нашите племена.

— И Предците още ли са тук?

— Е, след като са свършили всичката тази работа по създаването, те са се оттеглили. Отишли са в небето, земята, облаците, дъжда… и във всички същества, които създали. Тогава дали на нас, хората, задачата да се грижим за всичко и да го отглеждаме.

— Всички аборигенски племена ли имат Време на сънищата?

— Да, макар че конкретните истории могат да се различават на места. Помня колко се дразнеше баба ми Камира, когато някоя от нашите истории на племето арернте не отговаряше на тази, която знаеше тя от дете. Тя беше явуру, нали знаеш.

— Значи говориш и явуру? — попитах, мислейки за Криси.

— Малко, но в Хермансбург се научих да говоря немски, арернте и английски, а това бяха предостатъчно езици да запълнят една глава.

Половин час по-късно пристигнахме до нещо, което ми приличаше на голяма градинска барака, сложена на бетонни подпори над червената земя. Зад нея имаше малка конюшня, към която дядо ми подкара понито. Отпред имаше веранда, защитена от яркото слънце от тенекиен покрив. Беше покрита с мебели, които изглеждаха сякаш мястото им е вътре, и ми напомниха за къщата на бабата на Криси. Понесох раницата си нагоре по стълбите и се обърнах да се насладя на панорамата.

— Погледни това — каза той и постави ръка на рамото ми, докато двамата се взирахме в пейзажа пред нас. Бързо залязващото слънце спускаше последните си лъчи върху изпъкналите скали, отвъд които се виеше поток, блестящ сред червения пясък. В далечината се виждаха белите колиби на Хермансбург, облети в наситена оранжева светлина.

— На северозапад от нас е скалата Хаастс, край Папуня — каза той и махна с ръка към нещо зад нас. — А на североизток са планините Макдонел — Хевитрий Гап винаги е било любимото ми място за рисуване.

— Там е направена снимката ти с Наматджира, нали?

— Да. Виждам, че си написала домашното си — каза той одобрително.

— Заслугата е на Фил. Той разпозна мястото.

— Разбира се, с него много пъти сме ходили там.

— Изгледът е прекрасен — отвърнах, а пръстите ме засърбяха. Исках веднага да го нарисувам.

— Хайде да влизаме.

Колибата миришеше на терпентин и боя. Намирахме се в малка стая със стар диван пред отворено огнище. Остатъкът от пространството заемаше маса, оцапана с боя и покрита с буркани, пълни с четки. По стените бяха опрени множество платна за рисуване.

— Хайде да отидем и да видим какво имаме за вечеря.

Последвах го в съседната стая, където имаше стар и шумен хладилник, газова печка и мивка без кранчета.

— Имам малко пържоли, ако искаш? Мога да ги приготвя със зеленчуци за гарнитура.

— Звучи чудесно.

— Чиниите и приборите са в онзи шкаф. Вътре има и тиган за пържене и дълбок тиган.

Прерових шкафа и сложих необходимите прибори на малката дървена масичка в средата на стаята. Междувременно той извади моркови, лук и картофи от хладилника и започна сръчно да ги бели и реже. Седнах и го загледах, опитвайки се да си изясня генетичните връзки помежду ни. Трябваше в някакъв момент да си нарисувам родословно дърво.

— Можеш ли да готвиш, Келено? — попита ме той, докато работеше.

— Не — признах си. — Сестра ми Ася се занимаваше с тези неща.

— Заедно ли живеете?

— Живеехме допреди около два месеца.

— Какво стана? Скарахте ли се?

— Не… дълга история.

— Е, след вечеря може да ми разкажеш всичко за живота си — каза той, запали газовата печка и пусна зеленчуците в тигана, заедно с няколко непознати за мен билки.

Седнахме на верандата и ядохме пържола, която ми се стори най-добрата в живота ми, но може би беше само защото умирах от глад. Осъзнах, че това е първата ми вечеря с мой кръвен роднина и се замислих как хората правеха това всеки ден, без да се замислят колко е специално.

Щом приключихме с яденето, дядо ми ми показа бъчвата с дъждовна вода зад колибата. Излях я с кана в мивката и измих чиниите, докато той вареше кафе на газовата печка. Той запали газена лампа на верандата и се отпуснахме на дървените столове, отпивайки кафе.

— В случай че се съмняваш в мен, искам да ти покажа това.

Беше още една черно-бяла снимка, този път на две жени, застанали от двете страни на един мъж. Едната от жените, макар и с по-тъмна кожа, можеше да ми бъде двойничка. Очите бяха последното доказателство — имаха същата форма на бадем като моите.

— Виждаш ли приликата?

— Да, виждам. И твоите очи имат същата форма. Това майка ти ли е?

— Да, това е Алкина, или „Кет“, както са я наричали всички. Както вече чу, аз никога не съм я виждал.

— А кой е това? — посочих красивия рус мъж, извисяващ се над двете жени. Беше прегърнал и двете.

— Това е Чарли Мърсър. Твоят прадядо и мой баща.

— А другата жена?

— Камира, баба ми. Като изключим моята Сара, тя беше най-прекрасното, добро и смело човешко същество, което някога съм познавал…

Той се загледа в хоризонта и видях, че очите му са изпълнени с тъга.

— Значи е дошла да се грижи за теб в Хермансбург?

— О, да, дойде. Като малък мислех, че ми е майка, и би могла да бъде. Била е малко над четиридесет, когато съм се родил.

— Чарли Мърсър някога разбрал ли е за теб? Виждал ли си го?

— Келено — въздъхна той, — нека засега оставим миналото. Искам да чуя за теб. Какъв е бил животът ти?

— Това е голям въпрос.

— Тогава нека ти помогна. Когато започнах да търся дъщеря си и накрая намерих теб, ми казаха, че си била осиновена от богаташ от Швейцария. Там ли си живяла като дете?

— Да, в Женева.

— Имаш братя и сестри?

— Само сестри. И шестте сме осиновени.

— Как се казват сестрите ти? На колко са години?

— Сигурно ще ти се стори странно, но всичките сме кръстени на Седемте сестри.

Очите му се разшириха с интерес и помислих, че поне нямаше нужда да обяснявам кои сме според легендата. Този човек знаеше това от дете. Те бяха и неговите Прадеди.

— Казваш, че сте общо шест?

— Да.

— Като в легендата — казахме заедно и се засмяхме.

— Меропа е там, дори понякога да се крие. Може би един ден ще се намери.

— Е, вече е твърде късно, поне за Татко. Той умря миналия юни.

— Съжалявам, Келено. Добър човек ли беше?

— Да, много, макар понякога да ми се струваше, че обича сестрите ми повече от мен. Те всичките са толкова талантливи и красиви.

— Както и ти. И не забравяй, нищо не става случайно. Всичко е планирано за нас, преди да поемем първия си дъх.

— Наистина ли го вярваш?

— Мисля, че трябва, заради начина, по който съм бил открит като бебе от свой роднина, който после е довел баба ми да се грижи за мен, докато растях. Не знам какви са религиозните ти вярвания, но едва ли някой може да отрече, че трябва да има нещо по-голямо от нас. Вярвам във вселената, макар понякога да чувствам, че ме е разочаровала, както когато изгубих собствената си дъщеря. Но това беше нейният път и аз трябва да приема болката.

Помислих си колко беше мъдър и изпълнен с достойнство този човек и колко много ми напомняше на Татко Солт.

— Отново се отклонихме от историята на живота ти. Моля, разкажи ми за сестрите си.

Изредих набързо кратките биографии на всяка от тях, както много пъти преди това.

— Разбирам. Но ми се струва, че си забравила една сестра.

Изброих ги наум.

— Не, казах ти по малко за всяка от тях.

— Още не си ми разказала за себе си.

— О, ами, добре… — Прочистих гърло. — Няма много за казване. Живея в Лондон със сестра си Ася, макар че тя сигурно се е изнесла за постоянно, докато ме няма. Не ме биваше в училище, понеже имах дислексия. Това е…

— Знам какво е, защото и аз я имам. Както и майка ти.

Изпитах странна тръпка, когато чух думата „майка“. Макар да разбирах от казаното дотогава, че тя е мъртва, поне можеше да ми разкаже за нея.

— Значи сигурно е генетично. Проблемът е там, че Ася — Астеропа — винаги ми беше най-близка, защото бяхме в средата и имахме само няколко месеца разлика. Тя е много умна и най-лошото е, че моята некадърност в ученето дърпаше нея назад. Тя спечели място в Кеймбридж, но не го прие. Вместо това дойде да учи в Съсекс с мен. Знам, че я притиснах да го направи. Чувствам се много виновна за това.

— Може би и тя не е искала да се отдели от теб, Келено.

— Да, но нали понякога в живота трябва да се опиташ да бъдеш по-добрият човек? Трябваше да я убедя да отиде, да й кажа да не се притеснява за мен, ако наистина я обичах. А аз наистина я обичах, и още я обичам.

— Любовта е едновременно най-егоистичната и най-безкористната емоция в света, Келено, и двете й страни не могат да бъдат отделени. Нуждата у човека се бори с желанието обектът на любовта да бъде щастлив. Така че, за жалост, любовта не може да бъде рационализирана и никое човешко същество не може да се измъкне от хватката й, повярвай ми. Какво си учила в университета?

— История на изкуството. Беше пълен провал и напуснах след два семестъра. Просто не можех да се оправя с есетата заради дислексията си.

— Разбирам. Но имаше ли интерес към предмета?

— О, боже, да! Искам да кажа, изкуството е единственото нещо, в което поне малко ме бива.

— Значи си художничка?

— Не бих се изразила така. Искам да кажа, спечелих място в Кралския колеж в Лондон, но тогава… — Изпълни ме срам от провала ми. Този човек бе положил толкова усилия да ме намери и искаше да чуе колко е успешен животът ми, но на хартия не бях постигнала абсолютно нищо в последните двадесет и седем години. — И това не се получи. Напуснах след три месеца и дойдох тук. Съжалявам — добавих унило.

— Няма нужда да ми се извиняваш, нито пък на себе си — каза дядо ми; бях убедена, че е само от учтивост. — Ще ти доверя една тайна: спечелих място в Мелбърнската школа по изкуство. Организира го човек на име Рекс Батърбий, учителят на Наматджира. Издържах по-малко от четири дни, после избягах и се върнах тук, у дома в Хермансбург.

— Наистина ли?

— Да. И бях ужасно изплашен, когато трябваше да се изправя срещу баба си Камира, след като накрая се върнах у дома след един месец пътуване. Тя беше толкова горда, когато получих мястото. Помислих, че може да ме набие, но тя само се зарадва да ме види жив и здрав. Единственото ми наказание беше, че ме заключи в бараката с бъчва вода, докато не се изтърках от глава до пети със сапун!

— И все пак си станал известен художник?

— Да, след това станах художник, но го направих по свой собствен начин, както правиш и ти. Отново ли рисуваш?

— Доста ми е трудно напоследък, ако трябва да съм честна. Загубих всичкото си самочувствие, след като напуснах колежа през ноември.

— Разбира се, но то ще се върне, и ще се случи в момент, когато нещо — някой пейзаж или идея — те порази. И това чувство в стомаха ти ще накара ръцете ти да те засърбят да рисуваш, и…

— Познавам това чувство! — намесих се радостно. — Точно това ми се случва!

След всичко, което дядо ми ми бе казал досега, това бе моментът, в който наистина повярвах, че трябва да сме кръвни роднини.

— И това чувство — добавих — ме осени онзи ден, когато се връщах от Хермансбург с приятелката ми Криси и видях слънцето да залязва зад планините Макдонел. На следващия ден взех на заем малко водни бои, седнах под един евкалипт и… рисувах! И тя каза, приятелката ми Криси, имам предвид — думите вече се изливаха от мен като порой, — каза, че е страхотно, и занесе картината на една галерия в Алис Спрингс, без аз да зная, и сега я рамкират, и ще я изложат, и ще се продава за шестстотин долара!

— Прекрасно! — Дядо ми плесна с ръце коленете си. — Ако още пиех, щях да вдигна тост за теб. Очаквам с нетърпение да видя картината.

— О, не мисля, че е нещо специално, а и работих само с една стара кутия детски водни боички…

— Но поне е начало — довърши той вместо мен, а очите му блестяха, както ми се струваше, от искрено щастие. — Сигурен съм, че е много по-добра, отколкото мислиш.

— Видях твоето „Огнено колело“ в една книга. Беше страхотно!

— Благодаря ти. Интересното е, че това не е любимата ми творба, но пък предпочитанията на твореца рядко отговарят на вижданията на критиците и публиката.

— Нарисувах стенопис на Седемте сестри с точки, когато бях по-малка — казах му. — Дори не знаех защо го правя.

— Предците са те водели обратно към страната ти — отвърна Франсис.

— Винаги ми е било трудно да намеря собствения си стил…

— Като на всеки добър художник.

— Тази сутрин, когато видях как ти и този Клифърд Посъм сте смесили два стила, за да направите нещо ново, ми хрумна да пробвам и аз нещо подобно.

Той не ме попита какво, само се вгледа в мен със забележителните си очи.

— Тогава трябва да опиташ. И то скоро. Не оставяй момента на вдъхновението да премине.

— Няма.

— И никога, никога не се сравнявай с други художници. Независимо дали са по-добри или по-лоши, това води само до отчаяние…

Изчаках, защото знаех, че има още за казване.

— Аз попаднах в този капан, когато картините на Клиф започнаха да печелят национално признание. Той беше гений и още ми липсва — бяхме големи приятели. Но ревността ме разяждаше, докато го гледах как печели слава и получава хвалебствия, каквито знаех, че никога няма да бъдат дадени на мен. Само един художник от първото поколение на всеки нов стил се счита за класик. Щом беше той, вече нямаше как да съм аз.

— Това накара ли те да загубиш увереност? — попитах.

— По-зле от това. Не само че спрях да рисувам, но и започнах да пия. Оставих горката си жена и отидох на „разходка“ в пущинака за повече от три месеца. Не мога да опиша ревността, която изпитвах, нито колко безсмислено изглеждаше изкуството ми тогава. Само времето, прекарано насаме в пустинята, ме накара да разбера, че успехът и славата са мираж за всеки истински художник. Истинската радост е в самия процес на създаване. Винаги ще му бъдеш роб, и да, той ще доминира живота ти, ще те контролира като любовник. Но за разлика от любовника никога няма да те напусне — каза той сериозно. — Винаги е вътре в теб.

— Когато прие това, вече можеше ли да се върнеш към рисуването? — попитах.

— Върнах се у дома, пиян и разбит, и жена ми ме сложи в леглото и се грижи за мен, докато не се оправих физически. Психологическото лечение вече бе започнало там, в пустинята, но ми отне много време да събера кураж отново да хвана четката и да седна пред платното. Никога няма да забравя как се тресеше ръката ми, когато за пръв път вдигнах отново четка за рисуване. И тогава, най-накрая, знанието, че не рисувам за другиго, освен за себе си, че вероятно никога няма да осъществя мечтата си за световна слава, ми даде едно чувство на мир и свобода, което не мога да опиша. Оттогава, през последните трийсетина години, картините ми ставаха все по-добри и сега всъщност се продават за огромни суми, просто защото рисувам само когато пръстите ме засърбят. Това е.

Известно време седяхме в тишина, но без неудобство. Вече бях разбрала, че дядо ми подхожда към разговорите като към рисуването — говори само когато има какво да каже. Освен това през последните няколко дни ми се беше събрала прекалено много нова информация и също като детенце с кутия сладки исках да прибера всички факти в шкафа в ума си и да ги извадя от опаковките един по един. Бях сигурна, че ми предстоят много гладни и самотни дни…

— Виж!

Направо подскочих, когато чух гласа му; първата ми реакция беше паника, в случай че иска да ми посочи някоя змия или паяк.

— Там, горе. — Той посочи с пръст познатото ми млечнобяло съзвездие, което беше ниско в небето, по-близо до мен от всякога. — Ето те. — Той дойде при мен и ме прегърна през раменете. — Ето я майка ти, Плейона, и баща ти, Атлас. Виж, дори малката ти сестричка ни се показва тази нощ.

— Господи! Тя е там! Виждам я!

И действително я виждах. Меропа беше също толкова ярка, колкото и ние, останалите — тук, в пустинята, сякаш сияехме по-ярко откъдето и да било другаде.

— Тя скоро ще дойде при вас, Келено. Най-накрая е настигнала сестрите си…

Той отпусна ръка. После се обърна към мен, протегна ръце и ме притисна силно до себе си. Аз плахо обвих ръце около жилавия му кръст, след което чух странен, гърлен звук и осъзнах, че той плаче. Което накара и мен да се разплача, особено тук, където стояхме, точно под сестрите ми и Татко Солт в това невероятно място. Реших, че е допустимо да споделя сълзите му.

Накрая той се отдръпна от мен и хвана лицето ми в ръце.

— Можеш ли да го повярваш? Ти и аз, двама оцелели от едно силно родословие, застанали заедно тук, под звездите?

— Не мога да го възприема — казах, бършейки носа си.

— Не. Аз току-що го направих и виж какво стана. — Той ми се усмихна. — По-добре да не го правим отново. А сега, искаш ли да останеш тук през нощта? Има хубаво легло, а аз ще спя на дивана отвън.

— Да — отговорих аз, за свое изумление, но никога преди не се бях чувствала толкова защитена. — Ъ-ъ, къде е тоалетната?

— Зад къщата. Ще дойда с теб, за да се уверя, че няма гости, ако разбираш какво имам предвид.

Свърших си работата и се втурнах обратно към къщата, където видях открехната врата, водеща от дневната към друга стая.

— Само сменям чаршафите — Сара би се ядосала, ако не сложа чисти чаршафи на внучка ни — обясни дядо ми и потупа безупречно белите възглавници на леглото.

— Сара е била съпругата ти?

— Да, точно така.

— Откъде е дошла?

— От Лондон, където ти каза, че живееш. Готово. — Той извади горен чаршаф и го постели на леглото. — Ще ти оставя одеяло, в случай че застудее през нощта, а тук е вентилаторът, в случай че стане прекалено горещо. На стола има хавлия, ако искаш да се измиеш. Може би по-добре утре сутрин.

— Благодаря, но сигурен ли си за това? Свикнала съм да спя на всякакви места.

— За мен не е проблем. И без това често спя навън.

Исках да му кажа, че и аз съм така, но вече ставаше изтъркано.

— Лека нощ. — Той дойде и ме целуна по бузата.

— Ъ-ъ, впрочем, как да те наричам?

— Мисля, че „Франсис“ ще свърши работа, нали? Приятни сънища — добави той и затвори вратата зад себе си.

Видях, че е сложил раницата ми на пода до леглото. Съблякох се и легнах на матрака, който беше от старите, от конски косъм, с вдлъбнатина, направена от други хора преди теб, в която направо можеш да се пъхнеш. Усещането беше чудесно. Огледах тавана и грубите дървени стени за многокраки същества, но не видях нито едно под меката светлина на лампата на нощното шкафче. Чувствах се по-сигурна от всякога, сякаш до днес съм била като нощна пеперуда, хвърчаща около епицентъра на нуждата си. А днес бях пристигнала.

Може би щях да падна и да изгоря, но преди да започна да се притеснявам за това, потънах в сън.