Лусинда Райли
Сестра на перлите (24) (Историята на Кики)

23.

„Алиша Хол“

Виктория авеню

Аделаида

5 юни 1912

 

Мила моя Кити,

Пиша ти с натежало сърце, понеже единствено ти можеш да си представиш радостта, която изпитах, когато получих телеграмата на Андрю от Бруум с новината за чудотворното му спасение.

Мила моя, ти си единственият друг човек, когото познавам, който наистина разбира какво е да преминеш пред вихъра от емоции, който ме сполетя в последните седмици. Истината е, че в продължение на дни след трагедията не можех да намеря причина да продължа да живея. Загубих целия си свят само за няколко часа, но за щастие можех да се уповавам на Бога.

Завръщането на Андрю при нас беше чудо, на каквото не се бяхме и надявали. Но го получихме, макар че, както казах по-горе, това писмо няма да завърши с добри новини.

Очаквах Андрю да ме посети тук, в Аделаида, за да видя със собствените си очи скъпоценния си син. Но вчера ме посети господин Ангъс, семейният адвокат, за да ми каже, че Андрю е ходил да го види и го е помолил да ми предаде писмо, което ми е написал. Според господин Ангъс загубата на брат му и баща му на кораба, на който и той самият е трябвало да бъде, е поразила Андрю дълбоко. Той изпитва ужасна вина, че още ходи по земята, докато те са си отишли. Мила Кити, може би шокът просто е бил твърде голям за него, понеже господин Ангъс забелязал, че той сякаш не е бил напълно с ума си и не се държал като себе си.

Андрю помолил господин Ангъс да ми каже, както и на теб, че е решил да си тръгне, за да се възстанови. Само ми се ще да бе дошъл лично при мен, защото щях да го помоля настоятелно да остане. Има много добри лекари, които биха могли да помогнат с психическия срив — той имаше проблеми с нервите и като дете, — но Андрю явно е настоял, че трябва да го направи сам. Също така помолил господин Ангъс да те помоли за прошка, че те е изоставил толкова скоро след завръщането си, но не искал да ти причинява последствията от объркания си ум.

Ще ми се да можех да ти дам малко утеха, като ти кажа кога ще се върне при нас, но той не е дал никакви насоки по въпроса на господин Ангъс. Освен това, макар да ми изглежда като чиста лудост, той е настоял всички бизнес интереси на семейство Мърсър да бъдат поставени под попечителство за Чарли. Господин Ангъс донесе документите да ми ги покаже и беше ужасно — дори подписът на Андрю почти не приличаше на неговия. Ако дотогава Андрю не се е върнал, всичко ще премине в ръцете на Чарли, щом той навърши двайсет и една.

Според писмото на Андрю той е посетил Ноел Донован, преди да напусне Бруум, и го е уведомил за решението си. Господин Донован е способен мъж и несъмнено ще управлява предприятието добре. Освен това Андрю е направил теб, Кити, единствен изпълнител на попечителския фонд на Чарли. Имах резерви и към това решение, което поставя тежък товар на раменете ти, но Андрю казва, че има пълна вяра в преценката ти.

Трябва да спомена и че когато господин Ангъс прочете завещанията на любимия ми съпруг и Дръмънд, изготвени само няколко седмици по-рано, когато те бяха тук, в Аделаида, се оказа, че скъпият чичо на Чарли също е завещал на племенника си всичките си земни притежания, което прави милото ни момче единствен наследник на богатството на рода Мърсър. Голям товар тежи на младите ти рамене, но ние, жените, не можем да сторим нищо, за да променим желанията на Андрю. В писмото си той ме помоли да те уверя, че всеки месец на сметката ти в Бруум ще бъде превеждана сериозна сума, предостатъчна да покрие разходите ти. Разбирам обаче, че това е слаба утеха пред перспективата отново да загубиш съпруга си, поне засега.

Мила Кити, сигурна съм, че това ще нанесе допълнителен шок на вече стресираните ти нерви. Моля те да обмислиш идеята да дойдеш с внука ми да живеете тук, в „Алиша Хол“, за да дадем една на друга утеха и сила в тази нова буря.

Можем само да се молим за Андрю и за бързото му завръщане.

Моля да ме уведомиш за решението си възможно най-бързо.

Едит

Кити остави писмото и усети как по цялото й тяло избиха студени капки пот, а в гърлото й се надигна жлъч; тя изтича до легена в спалнята си и повърна в него. Изтри устата и лицето си с хавлия, отнесе легена в тоалетната и го изля, сякаш изхвърляше последните отровни вътрешности на измамата на Дръмънд. Камира я откри, докато миеше легена в кухнята.

— Пак ли повръщала, госпожа Кити? Вие болна? Довеждам доктор, дойде види вас. Кожа и кости сте, тъй е — изкудкудяка тя, сипа чаша вода от каната и й я подаде.

— Благодаря ти. Добре съм, няма проблем.

— Виждала се в огледало скоро, госпожа Кити? Вие като дух.

— Камира, къде е Чарли?

— В колиба с Кет.

— Тогава трябва да ти кажа, че господин Шеф си отиде за известно време.

Камира я изгледа подозрително.

— Кой „господин Шеф“?

— Андрю, съпругът ми, разбира се.

— Може би тъй най-добре — кимна многозначително Камира. — Аз и Фред грижим се за вас и Чарли. Онез мъже — веждите на Камира се събраха — големи бели правят.

— Вярно си е. — Кити се усмихна слабо на твърде сдържаното изказване на Камира.

— Госпожа Кити, аз…

Чарли и Кет се появиха на вратата на кухнята и Камира въздъхна и не каза нищо повече.

Този следобед Кити седна на верандата и препрочете писмото от свекърва си. Понеже Дръмънд бе изпратил телеграма, че „Андрю“ е оцелял, Кити предположи, че не е имал друг избор, освен да продължи шарадата си до края. Поне бе удържал на обещанието си към нея и бе изчезнал. Особено много я трогна фактът, че преди всичко това да се случи, Дръмънд вече бе оставил в завещанието си всичко, което притежава, на Чарли.

Сега, след като първоначалният й ужас бе намалял, Кити знаеше, че съществува опасност да й се прииска да не бе действала толкова прибързано. Първо бе дошъл гневът, после скръбта, а накрая съжалението. През дългите, болезнено самотни нощи, Кити агонизираше в размисли дали не трябваше да остави малко време нещата да се успокоят. Сега бе твърде късно — Дръмънд си беше отишъл завинаги, както тя го бе помолила.

Веднъж вече бе скърбяла за него; сега й се налагаше да го прави втори път.

Чарли почти не реагира, когато му каза, че „татко“ е заминал по работа. Той беше свикнал с пътуванията на Андрю и както си беше вглъбен в собствения си детски свят на фантазиите с Кет, прие новината спокойно. Най-тъжно бе това, че Чарли говореше много повече за своя „чичо Дръм“.

— Знам, че е отишъл горе на небето, защото Бог го е искал, но на нас ни липсват игрите му, нали, Кет?

— Да, липсват ни — кимна сериозно Кет.

Кити се усмихна на речта на малкото момиченце. Кити й говореше на английски от раждането й, а тя дори знаеше и малко немски. Беше прекрасно дете: учтиво, възпитано и обожавано от майка си. Но Кити се чудеше какво ще донесе бъдещето на Кет. Защото въпреки красотата и интелекта си, тя беше дете от смесен произход, отхвърлено от културата на баща си, както и от тази на майка си, и следователно оставено на милостта на обществото, което ги управляваше сега.

Кити отвори чекмеджето на бюрото си, за да пише на Едит и да откаже предложението й да даде дом на нея и Чарли в „Алиша Хол“. Макар да знаеше колко ще бъде трудно да остане в Бруум като вдовица, тук поне беше самостоятелна. Може би, помисли си, щеше да заведе Чарли в Шотландия в следващите няколко седмици, за да се види със семейството си и да реши дали да се върне там за постоянно.

Пръстите й усетиха хлада на месинговия ключ, който отваряше тайното чекмедже. Във вихъра на емоциите си тя бе забравила за перлата, която й даде Дръмънд точно преди да си тръгне. Тя отключи чекмеджето, извади кутийката и отвори капачето й. И ето я, блестяща в светлината, с великолепния си бледорозов оттенък и размер, който показваше високата й стойност. Злото, което криеше според легендите, бе дълбоко скрито в песъчинката, родила сияйната й красота. Също като злата, но красива кралица от детските приказки, външната й обвивка дори не намекваше какво се крие вътре.

Следвайки предупреждението на Дръмънд никога да не я докосва или „притежава“, Кити я остави и закрачи из стаята. От една страна, това беше последният дар на Андрю за нея и би трябвало да го носи на врата си, за да го видят всички. От друга страна, ако Дръмънд беше прав, той носеше смъртоносно проклятие.

На вратата се почука.

— Влез! — каза Кити, все още потънала в мисли.

— Госпожа Кити, децата неспокойни и казват на мен и Фред, че искат ходи на плажа. Аз… — Погледът на Камира падна върху перлата и черните й вежди се смръщиха. — Госпожа Кити, не пипате това! — Камира промърмори нещо на себе си и отмести очи, когато един слънчев лъч падна върху перлата и тя заискря. — Затворете кутия! Сега! Не гледате, госпожа Кити! Затворете кутия!

Кити механично изпълни нареждането, а Камира отвори прозореца зад бюрото.

— Не се страхува, госпожа Кити, аз спасява вас.

Камира продължи да мърмори неразбираеми думи и под втрещения поглед на Кити хвана шепа от муселинената си пола, замахна към кутията и я изхвърли през отворения прозорец.

— Какво си мислиш, че правиш?! Тази перла е ценна, Камира! Изключително ценна! Ами ако не успеем да я намерим? — Кити проточи врат през прозореца.

— Виждам я — каза Камира, сочейки към мястото, където бе паднала кутийката. — Госпожа Кити, да не продавате таз перла! Не взимате пари за нея. Разбирате?

— Моят… съпруг спомена за проклятието върху нея, но това трябва да е само легенда, нали?

— Кажете ми тогаз защо господин Шеф сега мъртъв? И много преди него.

— Имаш предвид господин Дръм, Камира — поправи я остро тя.

— Госпожа Кити — въздъхна Камира — аз различава онез двама, дори ако вие не.

— Аз… — Кити осъзна, че няма смисъл да се опитва да поддържа измамата пред Камира. — Значи вярващ в проклятието?

— Духове откриват алчни хора и убиват ги. Усещам тез лоши духове в оназ кутийка. Казвам на господин Дръм не хубаво.

— Какво предлагаш да направя с нея, ако не мога да я продам, Камира? Освен че е последният ми подарък от Андрю, тя струва цяло състояние. Не мога просто да я хвърля на боклука.

— Давате я на мене. Аз отнасям кутия, че да не дойде зло.

— Къде?

Очите на Кити се присвиха за миг, понеже колкото и да обичаше и да вярваше на Камира, момичето беше бедно, а тази перла би донесла на нея и детето й цял нов живот. Камира видя изражението й и както обикновено прочете мислите й.

— Запазите ли таз лоша проклета перла, продадете ли я на голям богаташ, Чарли сирак до три месеца. — Тя скръсти ръце и отмести поглед.

— Е, добре — съгласи се Кити. Все пак нямаше нужда от парите, нито пък синът й. — Донесе ужасен късмет на всички ни. Ако вярвах в проклятието, бих казала, че е унищожила семейството ни. — Кити преглътна тежко и я стрелна с поглед. — Може би е по-добре да се махне бързо, за да започнем да дишаме отново.

— Фред води на място, дето знае. Аз и Кет отиваме за един ден с него. — Камира тръгна към вратата. — Тъй най-добре, госпожа Кити. Сложим лошо нещо там, дето не мож навреди.

— Ти ще се погрижиш да не ни навреди. Благодаря ти, Камира.

* * *

Няколко дни по-късно Ноел Донован дойде да посети Кити.

— Извинете ме, че отново ви се натрапвам, госпожо Мърсър, особено в такъв труден момент за семейството ви, но сигурно знаете, че съпругът ви повери на мен управлението на Перлената компания „Мърсър“, докато се върне или малкия Чарли навърши пълнолетие.

— Нека се надяваме, че ще бъде първото — отвърна Кити.

— Разбира се, не се и съмнявам. Такова трудно време за вас, госпожо Мърсър. Моето собствено семейство загуби десетима в картофения глад^[1] миналия век. Това докара оцелелите тук. Много мъже и жени дошли по тези брегове заради трагедия.

— Аз не съм дошла с трагедия, но тя изглежда ме е последвала тук — каза рязко Кити. — А сега, господин Донован, какво мога да направя за вас?

— Ами работата е там, че вие сигурно най-добре знаете какво е минавало през главата на Андрю. И се чудя дали знаете кога точно ще се върне?

— Не ми е дал никакви насоки, господин Донован.

— Не си ли говорехте на вечеря, като мен и жена ми? — продължи да я притиска Донован. — Ако някой знае мислите му за бъдещето на бизнеса, това ще сте вие.

— Да, разбира се. — Някакъв дълбок инстинкт вътре в нея й каза да отговори положително. — Преди заминаването му говорихме за много неща.

— Значи сте наясно, че съпругът ви е изтеглил двайсет хиляди лири от сметката на компанията само няколко дни, преди да замине?

Стомахът на Кити се сви, защото тя знаеше за какво трябва да е използвал парите Андрю.

— Да. И какво?

— Може би са били за нов платноход?

— Да, точно така.

— А знаете ли кой точно го строи? Изглежда не е записано в счетоводството.

— Боя се, че не, макар да ми се струва, че беше компания в Англия.

— Може и така да е. Работата е там, госпожо Мърсър, че загубихме три платнохода в циклона. Благодаря на Бога, че беше сезонът за ремонти, иначе щяха да са повече. Проблемът е, че като съберем това с дефицита от двадесет хиляди лири, си превишаваме кредита към банката, и то много.

— Наистина ли? — Макар Кити да беше шокирана, тя не показа изненадата си. — Не може ли дългът да се плати на вноски в определен период от време, докато компанията се възстановява от загубата?

— Двадесет хиляди лири и три платнохода са голяма загуба за възстановяване, госпожо Мърсър. Дори с добър улов в идните месеци, бих казал, че ще ни трябват поне три години да се изплатим и пак да излезем на печалба. Освен, разбира се, ако не извадим късмет и не направим голям удар… — Гласът на Ноел стихна и тя видя притеснението на обикновено спокойното му лице.

— Разбирам.

— А другият ни проблем, ако нямате нищо против да го кажа, е ниският морал на екипажа. Заради двойната загуба е, виждате ли? Колкото и усилено да работеше съпругът ви, мнозина още виждат господин Стефан като истинския шеф. А сега, като го няма господин Андрю, някои от най-добрите ни мъже почват да приемат оферти от други компании. Едва вчера Ичитаро, най-опитният ни гмуркач, ми каза, че той и помощникът му отиват да работят за компанията на Рубин. Страшен удар, а и само ще окуражи други мъже да сторят същото.

— Напълно ви разбирам, господин Донован. Ситуацията определено е сериозна.

Ноел се изправи.

— Вижте ме само, дошъл съм да ви притеснявам с бизнес въпроси, когато сте понесла такива загуби. По-добре да си ходя.

— Господин Донован! — спря го Кити и също се изправи. — Изглежда, че, както казвате, мъжете са обезсърчени и останали без лидер. Може би ще е добра идея да дойда в офиса и да поговоря с тях? Да им обясня, че Перлената компания „Мърсър“ продължава да работи и няма причина за тревога?

Ноел не изглеждаше уверен.

— Бих казал, без да искам да ви обидя, госпожо Мърсър, че не съм убеден дали биха послушали жена.

— Мъжете не слушат ли жените си у дома, не получават ли от тях утеха? — отвърна Кити и Ноел се изчерви.

— Ами може и да сте права. И не мога да кажа, че ще навреди. Платноходите ни трябва да излязат вдругиден. Забавихме се, докато търсехме нов екипаж.

— Платихте ли вече на онези мъже, които искат да напускат?

— Не. Ще дойдат за последната си надница сутринта.

— Тогава, моля да съберете всички от екипажите, които можете да измъкнете от баровете и бордеите, и да им кажете, че новият началник на Перлената компания „Мърсър“ иска да говори с тях утре в единайсет часа.

Ноел вдигна вежда.

— Да не казвате, госпожо Мърсър, че Андрю е прехвърлил бизнеса на вас?

— В общи линии — да. Аз съм изпълнител на попечителския фонд, в който е поставено предприятието, така че съм най-близкото нещо до началник, което имате.

— Каква новина само! Трябва да ви предупредя, госпожо Мърсър, те са опасна дружина, и ще очакват мъж.

— Живея в Бруум от пет години, господин Донован, и това ми е пределно ясно. Ще се видим утре, точно в единайсет часа. — Кити отиде до чекмеджето на бюрото си и отброи пачка австралийски долари. — Идете в „Ямасаке и Мисе“ и купете двадесет и четири бутилки от най-доброто им шампанско.

— Сигурна ли сте, че е разумно, госпожо Мърсър, предвид състоянието на финансите на компанията?

— Това не са пари на компанията, господин Донован, а мои лични.

— Е, добре. — Ноел прибра парите и й се усмихна. — Бих казал, че по един или друг начин работниците ни ги очаква голям шок.

След като Ноел си тръгна, Кити повика Фред да я закара в града. Влезе в шивачницата на Уинг Хинг Лонг и попита дали може да й ушие рокля с дълги ръкави от бял памук, като този за саката на перлените командири. На корсажа трябваше да има големи перлени копчета, които да се закопчават отпред, и висока яка. След като плати двойно, за да се увери, че дрехите ще са готови за взимане в девет на следващата сутрин, тя се върна вкъщи и прекара следобеда, вървейки напред-назад в дневната, докато обмисляше какво да каже утре на мъжете. Не можеше да измисли нищо и се зачуди дали не е полудяла, че изобщо се опитва. Тогава си спомни баща си зад амвона всяка неделя. Често гледаше тълпата, омагьосана не толкова от думите му, колкото от чистата сила на вярата му в тях и на неоспоримата му харизма.

Трябва да опитам, за Андрю, за Чарли и за Дръмънд — каза си тя и изведнъж й хрумна идея.

* * *

Кити разгледа отражението си в огледалото на следващата сутрин. Закачи си малката златна верижка, която бе взела от безупречно бялото сако на Андрю, и която бе символът на перления командир. Вдигна бялата му шапка, сложи я на главата си и се засмя, като се видя в огледалото. Може би беше твърде много, но все пак сложи шапката при коженото куфарче на Андрю, което той използваше, за да носи документите си между офиса и дома си.

Погледна за последен път отражението си и си пое дълбоко дъх.

— Кити Макбрайд, не си се родила дъщеря на баща си за нищо…

* * *

— Господа — започна Кити, гледайки надолу към морето от мъжки лица под нея, и се запита за миг на колко ли различни националности говори. Сред тях се виждаха японци, малайци, купангери и някои по-бели лица. Виждаше, че някои вече се хилят и си шепнат. — Първо искам да се представя на онези от вас, които не ме познават. Казвам се Катрин Мърсър и съм съпруга на господин Андрю Мърсър. Поради скорошната загуба на баща си и брат си, господин Мърсър бе принуден да напусне Бруум, за да се погрижи за някои семейни въпроси. Надявам се всички да му пожелаем успех в пътуването и да се молим да намери сили да се справи с тези проблеми в този труден за него момент.

Кити чу лек трепет в гласа си, когато повтори лъжата.

Не показвай слабост, Кити, ще я подушат от километри…

— Докато трае отсъствието му, той ме помоли да действам от негово име, с помощта на господин Ноел Донован, който ще продължи да се занимава с всекидневните въпроси по управлението на компанията.

Тя видя доста повдигнати вежди и чу недоволен шепот от слушателите. Събра всички сили, които притежаваше, за да продължи.

— Господа, наскоро чух слухове в града, че Перлената компания „Мърсър“ има финансови проблеми поради загубата на три от платноходите ни в циклона. Някои твърдят, че може да фалираме. Сигурна съм, че никой от вас, събрани днес тук, не е бил толкова безсърдечен, че да разпространява подобни слухове след трагедията, сполетяла не само нашето семейство, а и целия град Бруум. И че всеки един от вас помни с добро човека, който започна всичко това, господин Стефан Мърсър. Перлената компания „Мърсър“ е една от най-старите и ползващи се с най-висока репутация в града и е осигурила на мнозина от вас приходи — за вас самите, за съпругите и децата ви. Тук съм, за да ви кажа, че слуховете за финансови проблеми са напълно необосновани. Те са разпространени от онези, които завиждат на наследството ни и искат да се провалим. Империята на Мърсър е една от най-богатите и успешни в Австралия и мога да уверя всеки човек тук, че няма никакъв недостиг на пари, нито в перлената компания, нито като цяло. Тази сутрин господин Донован и аз подписахме договор за строеж на три нови платнохода. Надяваме се да добавим още два до края на годината.

Кити си пое дъх и прецени настроението на публиката. Някои от мъжете се бяха обърнали към съседите си, за да им преведат думите й. Мнозина кимаха с изненада.

Почти са мои…

— Нашият бизнес изобщо не е пред срив, а напротив — в следващите месеци ще търсим да съберем най-добрите мъже в Бруум, за да се присъединят към нас. Моето желание, както и на съпруга ми, е да направим Перлената компания „Мърсър“ най-великата в света.

При тези думи се чуха малко одобрителни викове и дадоха на Кити кураж да продължи.

— Разбирам, че някои от вас тук днес вече са решили да продължат другаде. Разбира се, дължимото ще ви се изплати. Ако пожелаете да промените решението си и да останете, ще получите бонус от десет процента върху всички надници, които е пожелал господин Стефан Мърсър в завещанието си. Господа, от името на семейство Мърсър ви моля за прошка за несигурността, която сте изпитали през последните няколко седмици. Както и за разбиране, че ние, като много други семейства тук, в Бруум, се борехме със сполетялата ни загуба. Някои от вас сигурно се съмняват и в способностите на една жена отговорник. Но ви моля да погледнете жените в собствените си семейства и да признаете уменията им. Те водят домакинствата ви, несъмнено се грижат и за семейния бюджет, и задоволяват изискванията на мнозина. Може външно да не показвам физическата сила и куража да плавам в океана, които всеки един от вас демонстрира ден след ден, но в сърцето си имам и двете. Както и благословията на скъпия ми покоен свекър и на съпруга ми да поведа Перлената компания „Мърсър“ към бъдещето.

Мъчейки се да не се задъхва от емоции и стрес, Кити погледна надолу към публиката си и видя, че вече са притихнали и се мъчат да уловят всяка нейна дума. Според молбата й бяха донесени чаши шампанско на подноси и раздадени на всички в стаята. Ноел се появи до нея и й подаде чаша, която тя взе.

— Утре ще бъда на пристанището, за да изпратя онези от вас, които още са с нас, към морето. Да ви пожелая успех и да се моля да се върнете благополучно у дома. Накрая бих искала всички да вдигнем чаши за мъжете, които загубихме в скорошния циклон. И особено за нашия основател, господин Стефан Мърсър. — Кити вдигна чашата си. — За Стефан!

— За Стефан! — повториха в хор мъжете и Кити отпи шампанско заедно с тях.

Отново се възцари тишина, после някой в публиката извика:

— Три пъти ура за госпожа Мърсър! Хип-хип!

— Ура!

— Хип-хип!

— Ура!

— Хип-хип!

— Ура!

Кити залитна леко и усети силна ръка около себе си. Ноел й помогна да седне на един от столовете отстрани и тя прие с благодарност.

— Страхотна реч изнесохте — каза той, докато гледаха как мъжете си доливат чашите и започват да говорят помежду си.

— Даже мен убедихте — прошепна й с усмивка. — Едва ли има човек, когото да не сте успели да убедите. Макар че Бог знае как ще платим за обещанията, които току-що дадохте.

— Трябва да намерим начин, Ноел — отвърна тя, — и ще го намерим.

— Изглеждате изтощена, госпожо Мърсър. Защо не отидете да си починете? Свършихте си работата тук, това е сигурно. Сега ще искат да си пресушат чашите и да си получат парите, включително бонуса, който им предложихте, госпожо Мърсър, а сметките вече са празни…

— Имам допълнителната сума у себе си — каза твърдо Кити. — А сега, ако нямате възражения, бих искала да поздравя лично всеки от мъжете и да им платя дължимото.

— Нямам никакви възражения, разбира се. — Ноел я погледна с възхищение, поклони се леко и побърза да вземе надниците от счетоводителя в задния офис.

* * *

В четири часа следобед на същия ден Фред помогна на Кити да слезе от файтона. Тя влезе със залитане през входната врата на къщата.

— Отивам да си почина — каза на Камира, когато се разминаха в антрето. — Ще ми донесеш ли кана прясна вода в стаята?

— Да, госпожа Кити. — Камира направи обичайния си реверанс, след което огледа господарката си. — Вие пак болна?

— Не, просто много, много уморена.

Кити лежеше в леглото си и се наслаждаваше на свежия бриз, който вееше през отворения прозорец. В трите часа, които й бяха необходими да поздрави всеки един мъж и да попита как е той и семейството му, нито един не бе поискал последната си плата. Вместо това идваха при нея със засрамени усмивки, споделяха вярата си в Перлената компания „Мърсър“ и поднасяха съболезнованията си за скорошната й загуба, понякога чрез преводач.

Компанията вече имаше още по-голям дефицит в банката, но за сметка на това разполагаше с пълен екипаж, включително гмуркачи и помощници, които щяха да отплават утре, за да възстановят положението на компанията.

Кити затвори очи и благодари на Бога за закуските в сряда, за които настояваше баща й. Кратката му биография на Елизабет Тюдор, макар тя да бе осъдила шотландската си братовчедка Мери на смърт, бе вдъхновила днешната й реч.

„Макар да имам тялото на слаба и немощна жена…“, бе казала Елизабет на армията си на пристанището на Тилбъри, готова да победи Испанската армада.

Прости ми, Андрю, направих за теб каквото можах днес…

* * *

През следващите две седмици Кити ставаше рано и беше в офиса преди Ноел. Прегледа внимателно счетоводните книги, използвайки натрупания основен опит от изчисляването на сметките на енорията на баща си. Имаше много несъответствия — извадени суми в брой, за които тя попита счетоводителя.

— Попитайте господин Ноел. Той ги е одобрил — каза й мъжът.

— Ами вижте, случва се някой гмуркач да има контрабандна перла — тоест такава, която е изнесъл тайно от платнохода. Ако смята, че може да е ценна… — Ноел сведе поглед към ръцете си, които се стискаха и отпускаха нервно. — Вместо да позволят гмуркачът да я открадне и да задържи приходите за себе си, господин Андрю — и господин Стефан преди него — предлагаха сума в брой на всеки човек, който им донесе перла, която смята за особено ценна. Някои се оказваха дефектни, но така рискът беше споделен. Виждате ли?

— Да, разбирам напълно.

Кити си уреди среща в банката за този следобед и седна срещу бюрото на господин Харис. Той доби измъчено изражение, когато му обясни ситуацията.

— Уверявам ви, че няма недостиг на средства, господин Харис. Империята Мърсър струва цяло състояние.

— Може и така да е, госпожо Мърсър, но се боя, че банката се нуждае от незабавна гаранция. Може би ще можете да преведете средства от друга част на империята Мърсър. — Банковият мениджър остана с каменно изражение, понеже бе свикнал да живее в град, пълен с хора, готови да кажат какво ли не, за да спечелят още няколко месеца кредит.

Кити нямаше никаква представа какво има в банковите сметки на семейство Мърсър и знаеше, че ще трябва да отиде в Аделаида и да се види със семейния адвокат, за да разбере, така че само кимна.

— Наясно съм с това. Бихте ли могли да ми дадете месец отсрочка?

— Боя се, че не, госпожо Мърсър. В момента сте превишили кредита с двадесет и три хиляди лири.

— Може би къщата ни ще свърши работа за временна гаранция? — предложи тя. — Тя е в най-добрата част на Бруум и е богато обзаведена. Ще приемете ли това, докато уредя трансфер на допълнителни средства?

— Госпожо Мърсър — намръщи се банковият мениджър, — не е моя работа да ви съветвам, но сигурна ли сте, че това е разумно? Може би не осъзнавате колко несигурна може да бъде перлодобивната индустрия. Много би ме натъжило да видя вас и сина ви без покрив над главите в бъдеще.

— Наистина е несигурна работа, господин Харис, а ако човек обича хазарта, би могъл да заложи на това, че на семейство Мърсър ще се падне малко повече късмет след такова трудно време. Утре ще ви донеса нотариалния акт.

— Както желаете, госпожо Мърсър. Банката ще поиска остатъкът от средствата да бъде преведен в рамките на шест месеца.

— Съгласна съм. Обаче — каза Кити и се изправи — ако чуя и шепот за тази трансакция, от което и да е ъгълче на града, всичките ни отношения с вашата банка ще приключат незабавно. Разбирате ли?

— Напълно.

— Добре. Ще се върна утре да попълним остатъка от документите.

Кити излезе от кабинета му с високо вдигната глава, напълно съзнавайки, че не е нужно да си причинява това — тя и Чарли можеха да избягат обратно в „Алиша Хол“ и да живеят в лукс с Едит, ако решаха.

— Съдба, по-лоша от смъртта — повтори тя думите на Дръмънд, след като излезе от банката под парещото обедно слънце. Да живее в лъжа тук, сама, бе едно нещо, но да живее така всеки ден под покрива на жена, която вярва, че по-големият й син е още жив и един ден ще се върне, беше съвсем друго.

Когато Кити се върна у дома, главата й пак се завъртя и тя прокле кожата и костите си, понеже знаеше, че трябва да показва само сила, ако иска бизнесът да оцелее. Седна на бюрото си и извади счетоводните книги, които бе донесла със себе си у дома в коженото куфарче на Андрю, за да ги прегледа отново.

— Боже мили! — Кити облегна глава на бюрото. — Какво започнах?

На вратата се почука и Камира влезе с подноса с чай, за който я беше помолила.

— Благодаря ти — каза тя и стана от бюрото, за да го вземе.

— Госпожа Кити, изглеждате все едно и вие умряла. Почивка, да си починете трябва.

— От жегата е, нищо повече, аз… аз…

Камира видя с ужас как любимата й господарка падна на пода в безсъзнание.

* * *

— Госпожо, кога беше последното би течение?

Кити погледна в интелигентните, тъмни очи на доктор Сузуки. Намръщи се, опитвайки се да си спомни, чудейки се защо й задава такива въпроси, когато очевидно още страдаше от изтощение, плюс остатъчни ефекти от холерата.

— Може би преди два месеца. Наистина не знам, доктор Сузуки.

— Оттогава не сте имала кръвотечение?

Кити потръпна от липсата му на деликатност. Макар да знаеше, че той е по-добрият лекар, доктор Блик никога не би се изразил толкова директно. Помисли бързо.

— Беше в средата на април — излъга Кити. — Сега си спомних.

— Наистина ли? Това ме изненадва. Бих казал, че сте бременна поне в четвъртия месец.

— Бременна съм? Сигурен ли сте?

— Напълно.

Не може да е вярно…

— Като изключим бременността, мога да кажа, че сте в идеално здраве. Поздравявам ви, госпожо, и се надявам съпругът ви да се върне скоро при вас, за да споделите с него добрата новина.

— Благодаря ви — каза глухо Кити.

— Преживяхте тежка загуба, но Господ както взима, така и дава. Мога да ви предпиша само колкото може повече почивка. Прекалено сте слаба, а бебето е очевидно голямо. Стойте в леглото идния месец и пазете живота, който расте във вас.

Кити беше безмълвна от шок, докато доктор Сузуки прибираше инструментите си.

— Приятен ден, госпожо Мърсър. На ваше разположение съм, ако имате нужда от мен. — Той направи лек поклон и излезе от спалнята й.

— Не, моля… — каза сподавено Кити и от окото й се пророни сълза. — Имам толкова много работа за вършене.

Тя погледна нагоре към тавана и видя голям паяк да се разхожда по него. Спомни си как Дръмънд бе дошъл в спалнята й да я спаси преди толкова години.

— Бременна съм с детето ти… — промълви тя, после благодари на звездите в небето, че поне измамата му щеше да позволи всички да повярват, че бебето е на съпруга й. Доколкото помнеше, не бе кървяла от средата на февруари…

— О, Господи! — Кити прехапа устна. — Каква бъркотия — прошепна тя.

Колебливо докосна корема си.

— Прости ми — помоли този нов живот, който бе невинен и нямаше грях. — Защото никога няма да знаеш кой наистина е бил баща ти.