Лусинда Райли
Сестра на перлите (22) (Историята на Кики)

21.

Усетих нежна ръка на рамото си.

— Събуди се, Кики, трябва да тръгвам за летището и то веднага. Успах се.

Разбудих се моментално и се изправих.

— Тръгваш си? Сега?

— Да, това казах току-що.

— Но… — Надигнах се от леглото и започнах да си търся шортите. — Ще дойда с теб.

— Недей. Не ме бива в тези неща. — Тя ме прегърна. — Късмет с търсенето коя си — каза тя, пусна ме и тръгна към вратата. Не пропуснах двойното значение на думите й.

— Ще поддържаме връзка, обещавам — казах.

— Да, бих се радвала. Каквото и да се случи — каза тя и хвана дръжката на вратата.

Тази гледка ме подтикна да действам и тръгнах към нея.

— Виж, много ми беше приятно с теб, Криси. Последните няколко дни бяха, ами, най-хубавите в живота ми, ако трябва да съм честна.

— Благодаря. Съжалявам за снощи и всичко това. Не трябваше да… както и да е. — Тя се усмихна безрадостно. — Трябва да вървя.

Тя се пресегна към мен, а топлите й устни докоснаха моите. Стояхме така няколко секунди, преди тя да се отдръпне.

— Чао, Кики.

Вратата се затръшна зад нея и останах сама в стаята, която изведнъж ми се стори самотна и тъжна, сякаш Криси бе отнесла със себе си всичката топлина, любов и смях. Отпуснах се на леглото, без да зная какво да мисля и как да се чувствам. Излегнах се, но тишината отекваше в ушите ми. Чувствах се точно както когато Ася си тръгна, за да отиде в Кент при новото си семейство: изоставена.

Обаче, помислих, всъщност не бях. Макар случилото се току-що да бе шок за мен, Криси ми беше казала, че ме обича.

Това вече си беше разкритие. Толкова малко хора в живота ми бяха казвали тези думи. Затова ли се размеквах отвътре така, когато помислех за нея? Или беше… Бях ли аз…

— По дяволите! — Поклатих глава, съвсем объркана. Никога не се бях справяла добре с разбирането на емоциите си — буквално ми трябваше шерп и запалена факла, за да се ориентирам в психиката си. Тъкмо си мислех, че може би трябва да последвам повечето хора в западния свят и да се обърна към специалист, когато телефонът до леглото ми звънна.

— Здравейте, госпожице Д’Аплиез. Има един човек тук, който иска да ви види.

— Как се казва?

— Господин Дръри. Казва, че сте се срещнали в Хермансбургската мисия.

— Кажете му, че ей сега слизам. — Затворих слушалката, обух си ботушите и излязох от стаята.

Намерих човека от Хермансбург да броди около рецепцията, напомняйки ми на голямо диво животно, което току-що е било затворено в малка клетка и никак не е доволно. Той се извисяваше над всичко, а прашните му дрехи и загоряло от слънцето лице бяха не на място сред модерните пластмасови мебели.

— Здравейте, господин Дръри. Благодаря, че дойдохте — казах аз, връщайки се по навик към учтивите маниери, които Мама все ни набиваше в главите като деца, и му подадох ръка.

— Здрасти, Келено. Викай ми Фил. Има ли къде да седнем за едно кафе?

— Мисля, че още има закуска. — Погледнах рецепционистката, която кимна.

— Бюфетът затваря след двайсет минути — каза ни тя, така че влязохме в трапезарията.

— Тук? — Посочих една маса до прозореца в полупразната трапезария.

— Става — каза той и седна.

— Искаш ли нещо от бюфета?

— Едно кафе, ако има. Ти си вземи кльопачка, ако искаш.

Поръчах две кафета, и двете черни и силни, след което се стрелнах към храната и напълних цяла чиния с холестерол.

— Харесвам жени, които обичат да си похапват — изкоментира той, когато сложих чинията срещу него.

— О, да, обичам — съгласих се. Съдейки по начина, по който се взираше в мен, предположих, че на мозъка ми ще му трябва храна, за да работи на пълни обороти.

— Снощи проведохме срещата със старейшините в Хермансбург — каза той, след като изгълта малката чашка кафе на една глътка.

— Да, спомена за нея — казах аз.

— В самия край на срещата им дадох да видят снимката.

— Някой позна ли младия мъж на нея?

— Да. — Фил направи знак на сервитьорката да му налее още едно кафе. — Би могло да се каже.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, в началото не разбрах защо всички я гледат и сочат с пръсти, а после се разсмиват.

— Защо? — попитах, понеже исках да стигнем до същината.

— Защото, Келено, човекът на снимката присъстваше на срещата. Той е един от старейшините. Другите се майтапеха с него заради снимката.

Поех си дълбоко въздух и отпих от кафето, питайки се дали ще изкрещя, ще подскоча от радост или ще повърна огромната закуска, с която току-що се бях натъпкала. Не бях свикнала с толкова вълнение в рамките на двайсет и четири часа.

— Ясно — казах, виждайки, че той чака отговор, преди да продължи.

— Накрая смехът стихна и човекът на снимката дойде да говори с мен, след като останалите си тръгнаха.

— Какво каза?

— Искаш ли да бъда честен?

— Да.

— Ами… — Фил преглътна. — Никога преди не бях виждал старейшина да плаче. Снощи видях.

— О — казах само, и по някаква причина в гърлото ми заседна буца.

— Те са големи, силни мъже, нали разбираш. Нямат такива момичешки емоции. Нека да го кажа така — той знаеше точно коя си. И иска да те види.

— О — повторих отново. — Ъ-ъ, и за кого се мисли? Искам да кажа… — Поклатих глава на лошия си избор на думи. — Какъв ми е?

— Смята, че ти е дядо.

— Ясно.

Този път не можах да спра сълзите, иначе наистина щях да си повърна закуската. Така че ги оставих да се излеят от очите ми пред този мъж, когото дори не познавах. Той бръкна в джоба си и ми подаде чиста бяла кърпичка през масата.

— Благодаря — казах, докато си духах носа. — От шока е, искам да кажа… пътувах дълго и не очаквах наистина да намеря… семейството си.

— Разбирам — каза той и почака търпеливо да се взема в ръце.

— Съжалявам — извиних се, но той поклати глава.

— Няма проблем.

Стиснах влажната му кърпичка в ръка, понеже не исках да я пусна.

— И защо смята, че може да е… дядо ми?

— Мисля, че той трябва да ти каже това.

— Но ако греши?

— Тогава просто така стоят нещата — сви рамене Фил, — но се съмнявам. Виж, тези мъже, те не работят само с факти. Имат инстинкт, който не мога да обясня. А Франсис, от всички старейшини, изобщо не се шегува. Ако знае — знае, и това е то.

— Ясно. — Кърпичката вече беше толкова влажна, че се наложи да си изтрия носа с ръка. — Кога иска да се срещнем?

— Колкото може по-скоро. Казах му, че ще те попитам дали можеш да отделиш време да дойдеш с мен в Хермансбург сега?

— Сега?

— Да, ако те устройва. Той скоро тръгва в пущинака, така че най-доброто време е сега, веднага.

— Добре — казах, — но нямам транспорт, за да се върна обратно тук.

— Можеш да спиш у нас тази вечер, ако се наложи, а аз ще те закарам обратно, когато пожелаеш — отвърна той.

— Окей. Ъ-ъ, тогава трябва да си събера нещата.

— Няма проблем — кимна той. — Използвай колкото време ти трябва. Така и така имам работа за вършене в града. Какво ще кажеш да се видим тук след половин час?

— Окей, благодаря.

Разделихме се на рецепцията и изтичах по стълбите към стаята си. Да кажа, че главата ми се въртеше, не би описало достатъчно добре ситуацията. Докато си прибирах нещата в раницата, се почувствах като във филм, продължил с часове — тоест, животът ми до тази сутрин. И изведнъж някой беше увеличил скоростта, така че много неща се случваха едновременно. Така усещах живота си в момента.

Австралия, Криси, дядо ми…

Изправих се и се почувствах толкова замаяна, че трябваше да се облегна на стената, за да се задържа на крака. Поклатих глава, но това само влоши положението, така че си легнах, чувствайки се като слабачка.

— Твърде много вълнение — промърморих и се опитах да дишам дълбоко, за да се успокоя. Накрая се изправих отново и видях, че ми остават само десет минути преди срещата с Фил долу.

Върви по течението, Кики — помислих си, докато си миех зъбите и се гледах в огледалото. — Просто върви по течението.

Рецепционистката ми каза, че всичко е платено, и осъзнах, че Криси трябва да е използвала малкото си налични пари, за да плати сметката. Чувствах се ужасно, че не се бях сетила и не бях успяла да я изпреваря. Тя очевидно беше горда, като мен, и не искаше да се възползва.

Прашният, очукан пикап, който бях видяла на паркинга в Хермансбург, бе паркиран пред хотела.

— Хвърли си багажа отзад и се качвай — инструктира ме Фил.

Тръгнахме и аз го огледах крадешком, докато караше. От върховете на огромните си кални ботуши до силните си мускулести ръце и шапката Акубра на главата, той беше архетипният австралийски бушмен.

— Е, идва голям момент за теб, а? — изкоментира той.

— Да. Ако този човек наистина е дядо ми… просто не знам как би могъл да знае, че със сигурност съм аз. Искам да кажа, не ме е виждал на снимка или нещо подобно, а знам, че името ми е избрано от осиновителя ми.

— Ами, познавам Франсис половината си живот и той не е човек, който обикновено реагира, както когато те споменах пред него вчера. А и ти имаше онази негова снимка, нали?

— Да, може би той я е пратил и ми е дал наследството?

— Може би.

— Какъв е той? Като човек, имам предвид.

— Франсис? — Фил се засмя. — Трудно е да го опишеш. „Уникален“ е подходяща дума. Вече е остарял, разбира се — роден е в началото на трийсетте години, мисля, така че отдавна е минал седемдесет и рисуването му се позабави напоследък…

— Той е художник?

— Да, и доста известен по тези места. Живял е в мисията като дете. И съдейки по начина, по който старейшините се майтапеха с него снощи, е следвал Наматджира като опитомено динго.

— И аз съм художничка. — Прехапах устна, защото отново усетих надигащи се сълзи.

— Ето, виждаш ли? Талантът се предава в семейството, нали? Не съм сигурен какво ми е предал моят баща, освен омразата към градовете и хората… Не искам да те обидя, но се чувствам по-удобно с моите пилци и кучета, отколкото с човеците.

— Значи определено нямам връзка с Наматджира? — Криси щеше да бъде много разочарована.

— Изглежда не, но Франсис Ейбрахам също не е лош роднина, когото да откриеш.

— Ейбрахам? — попитах.

— Да, дали са му фамилно име в мисията, като на всички бебета сираци.

— Бил е сирак?

— Най-добре той да ти каже. Знам само основните неща. Трябва ти само да знаеш, че е добър, солиден човек, не като някои други по тези места. Ще ми липсва, когато се оттегли от комитета. Той държи останалите под контрол, ако ме разбираш. Уважават го.

Сърцето ми започна да бие по-бързо, когато най-сетне спряхме на паркинга в Хермансбург, и ми се искаше Криси да беше до мен да ме успокои.

— Окей, хайде да си вземем нещо студено за пиене, докато го чакаме — каза Фил и скочи от пикапа. — Най-добре остави раницата си, където си е — не искаш вътре да влязат неканени гости, нали?

Потръпнах и така се паникьосах, че пулсът ми скочи с още деветдесет хиляди удара. Ами ако се наложеше действително да прекарам нощта тук? В пущинака, обградена от най-ужасните си осмокраки кошмари?

Хайде, Кики, бъди смела. Трябва просто да се изправиш срещу страховете си — казах си, докато стъпвах по твърдата червена земя след Фил.

— Кока-кола? — Той бръкна в хладилника.

— Мерси. — Отворих я, а Фил отиде да търси нещо в купчината книги.

— Я да видим сега…

Той прелистваше голяма книга с твърди корици, озаглавена „Аборигенско изкуство от XX век“ и само се надявах да не ми даде да чета някакво огромно есе.

— Знаех си, че е тук. — Той посочи една страница и я потупа с пръст. — Тази е на Франсис. Сега виси в Националната галерия в Канбера.

Погледнах надолу към лъскавата снимка и не можах да не се усмихна. Тъй като вероятният ми дядо се беше учил от Наматджира, очаквах пейзаж с водни бои. Вместо това сетивата ми бяха взривени от ярка картина с точки — изглеждаше като кръгла въртележка от огнено червено, оранжево и жълто и ми напомни за фойерверка с форма на огнено колело, който баща ми беше пуснал в градината в Атлантис за осемнайсетия ми рожден ден.

Когато погледнах по-отблизо, започнах да различавам форми в перфектната спирала. Заек, може би, а това като че ли беше змия, виеща се по кръга към центъра…

— Страхотно е! — ахнах и за пръв път осъзнах какво може да направи един талантлив художник с точките.

— Нарича се „Огнено колело“ — каза Фил иззад тезгяха. — Какво мислиш?

— Прекрасна е, но не е това, което очаквах, понеже ти каза, че се е учил от Наматджира.

— Да, но Франсис е отишъл и в Папуня с Клифърд Посъм много преди Джефри Бардън да се появи на сцената. Те двамата са помогнали да се постави началото на движението Папуня. Ето, ще ти покажа работата на Клифърд Посъм.

Почувствах се неудобно, че този човек ми говореше на съвсем нов език. Нямах идея кои са Джефри Бардън и Клифърд Посъм, нито къде е Папуня. Толкова ме бива по историята на изкуствата, помислих си.

— Ето.

Фил отгърна страницата и пред очите ми изникна още една прелестна картина. Художникът бе създал рисунка от меки пастелни цветове, формирана от хиляди миниатюрни, деликатни точици. Напомни ми малко за „Водните лилии“ на Моне, макар че художникът сякаш бе взел двете различни школи в изобразителното изкуство и ги бе смесил, за да създаде нещо уникално.

— Тази се нарича „Уарлугулонг“. Миналата година се продаде за над два милиона долара. — Фил вдигна вежда. — Големи пачки. А сега, извини ме, Келено, трябва да проверя тоалетната — вчера намерих там западна кафява…

— Окей. А той каза ли… дядо ми, имам предвид, каза ли кога ще пристигне?

— По някое време днес — каза Фил, което не изясни въпроса. — Взимай каквото ти трябва от хладилника, скъпа, ще се видим след малко.

Въоръжена с бутилка вода, взех книгата и потърсих място, където да седна и да я прелистя. Високият стол зад тезгяха беше единственият в стаята, така че се качих на него и отворих книгата отначало.

Бях толкова вглъбена, не само в изумителните рисунки, но и в опитите да разчета аборигенските имена на картините и значението им, че вдигнах очи чак когато чух вратата да се отваря — явно бях пропуснала звука на колата.

— Здравейте — каза фигурата на входа.

— Здрасти.

Първоначално си помислих, че е турист, дошъл да посети Хермансбург, защото нямаше как да е дядо ми — всички възрастни мъже аборигени, които бях виждала по снимки, бяха дребни и с много тъмна кожа, обгорена от слънцето и набръчкана като изсушена слива. Освен че този мъж изглеждаше прекалено млад, за да е той, беше висок и слаб, с кожа в същия оттенък като моята. Когато си свали шапката Акубра и тръгна към мен, видях, че има най-невероятните очи — бяха яркосини с точици злато и кехлибар, така че ирисите приличаха на рисунките с точки, които гледах досега. Тогава осъзнах, че ме гледа също толкова втренчено, колкото и аз него, и усетих как бузите ми се зачервяват под силата на погледа му.

— Келено? — Гласът му беше дълбок и премерен, като мед. — Аз съм Франсис Ейбрахам.

Очите ми срещнаха неговите в миг на разпознаване.

— Да.

Последва още мълчание и взиране и осъзнах, че той не знае по-добре от мен как да се справи с този момент, защото и двамата знаехме, че това е нещо голямо.

— Мога ли да взема малко вода? — попита ме той и посочи хладилника. Бях благодарна, че прекъсна момента, но се чудех защо пита мен. Все пак беше „старейшина“, каквото и да означаваше това, и бях доста сигурна, че можеше да вземе колкото си иска вода.

Гледах го, докато вървеше към хладилника. Начинът, по който вървеше и по който протегна мускулестата си ръка, за да отвори стъклената врата, не отговаряше на думите на Фил за възрастта му. Как можеше този силен, жизнен мъж да е над седемдесет? Приличаше повече на Дънди Крокодила, отколкото на пенсионер. Той затвърди впечатленията ми, като използва съвсем леко движение с палеца и показалеца си, за да отвинти капачката на бутилката. Отпи дълга глътка, може би използвайки действието, за да спечели време и да измисли какво да каже.

След като изпи бутилката до дъно, той я хвърли в кошчето и се обърна отново към мен.

— Аз ти пратих онази снимка — каза той. — Надявах се да дойдеш.

— О, благодаря.

Последва дълга тишина, докато той въздъхна дълбоко, поклати леко глава и дойде при мен зад тезгяха.

— Келено… ела и прегърни дядо си.

Понеже нямаше много място за движение в малкото пространство зад тезгяха, просто протегнах ръце напред и той ме прегърна. Главата ми се облегна на сърцето му и го чух как бие равномерно в гърдите му, усетих жизнената му сила. И любовта му.

И двамата изтрихме по една сълза, когато накрая се разделихме. Той прошепна нещо на език, който не разбирах, и погледна към небето. Сега, когато беше по-близо, вече виждах малките бръчки, прорязващи кожата му, и възлестите сухожилия на врата му, които показваха, че е по-възрастен, отколкото си бях помислила в началото.

— Сигурен съм, че имаш много въпроси — каза той.

— Да, имам.

— Къде е Фил?

— Отиде да търси… змии в тоалетната.

— Е, сигурен съм, че не би възразил, ако използваме колибата му за спане, за да си поговорим. — Той протегна ръка. — Хайде, имаме много неща за обсъждане.

Колибата за спане на Фил беше точно каквато звучеше. Малка стая с нисък таван и стар вентилатор над грубо дървено легло, на което имаше само един спален чувал върху мръсен матрак. Франсис отвори вратата, която водеше от спалнята до сенчеста веранда. Извади за мен един стар дървен стол, който се клатеше, когато го постави на земята.

— Ще седнеш ли? — попита ме.

— Благодаря.

Седнах и видях, че гледката пред мен компенсира напълно липсата на удобства вътре. На преден план непрекъснатата червена пустиня продължаваше до един поток. От другата му страна растеше тясна ивица сребристозелени храсти, които зависеха от ограничения воден запас, за да оцелеят. А отвъд тях… нататък нямаше нищо, докато червената земя не срещнеше синия хоризонт.

— Живях край този поток известно време. Много от нас живееха там. Вътре, но и вън, ако разбираш какво имам предвид.

Не разбирах, но все пак кимнах. Тогава ме осени мисълта, че стоях на границата между две култури, които още се мъчеха да постигнат разбирателство една с друга двеста години по-късно. Австралия, също като мен, беше млада и се опитваше да открие коя е. Постигахме напредък, но правехме и грешки, защото нямахме вековна мъдрост и опита, който идва с годините, да ни водят.

Усетих инстинктивно, че мъжът, който седеше срещу мен, имаше повече мъдрост от другите хора. Отново вдигнах поглед към него.

— Е, Келено, откъде да започнем? — Той сключи пръсти и се загледа в онзи далечен хоризонт.

— Ти ми кажи.

— Знаеш ли — каза той, поглеждайки отново към мен, — никога не съм се и надявал, че този ден ще дойде. Толкова мигове, за които човек мечтае, не идват.

— Знам — съгласих се, опитвайки се да разпозная странния му акцент, защото беше смесица от толкова много различни интонации, че всеки път, когато ми се стореше, че съм го разгадала, знаех, че греша. Имаше австралийски акцент, английски, дори ми се стори, че разпознавам намек за немски.

— Значи си получила писмото и снимката от адвоката в Аделаида? — попита той.

— Да, точно така.

— И сумата, която вървеше с тях?

— Да. Благодаря ти, беше много мило от твоя страна, ако ти си я пратил.

— Аз уредих изпращането на парите, да, но не съм ги спечелил с тези ръце. Независимо от това те са твои по право. През моето… нашето семейство. — Очите му се свиха в топла усмивка. — Приличаш на прабаба си. Толкова много…

— Това дъщерята на Камира ли е била? Бебето с кехлибарените очи? — опитах се да позная според чутото на диска.

— Да. Алкина ми беше майка. Аз… — Той изглеждаше все едно ще се разплаче.

— О — казах аз.

— Значи. — Франсис се опита да си върне спокойствието. — Кажи ми какво си открила досега за семейството си?

Казах му какво знаех, чувствайки се срамежлива и несигурна, защото този човек имаше такова присъствие, такава аура на спокойствие и харизма, че ме караше почти да онемея.

— Стигнах само до потъването на „Куумбана“. Където бащата и двамата братя загинаха в морето. Писателката изглежда казваше, че е имало много близка връзка между Кити и брата на съпруга й, Дръмънд.

— Чел съм я. Изказва се тезата, че са имали любовна връзка — съгласи се той.

— Знам как хората пишат разни неща само за да продават книги, така че не съм повярвала напълно или нещо такова — забърборих, чувствайки се ужасно при мисълта, че може би клеветя близък член на неговото — нашето семейство.

— Келено, да не би да казваш, че според теб тази писателка може да е преувеличила подробностите от живота на Кити Мърсър, за да направи книгата си по-сензационна?

— Може би да — отвърнах несигурно.

— Келено.

— Да?

— Когато чуеш каквото имам да ти казвам, ще разбереш, че книгата не е достатъчно сензационна!

Гледах с изумление как Франсис отметна глава и се разсмя. Когато очите му се обърнаха отново към мен, бяха пълни с веселие.

— Сега ще ти разкажа истинската история. Истина, която баба ми ми разкри едва на смъртния си одър. И не се смеем на това, защото тя беше едно от най-прекрасните човешки същества, които някога съм познавал.

— Разбирам, и моля те, не ми разказвай, ако не искаш. Може би трябва да се опознаем по-добре, за да си сигурен, че можеш да ми вярваш?

— Усещам те, откакто беше семе в утробата на дъщеря ми. Ти си тази, за която се притеснявам, Келено. Да не знаеш корените си, откъде си дошла… — Франсис въздъхна тежко. — Трябва да научиш историята на роднините си. Ти си част от семейството. Кръв от тяхната — и моята — кръв.

— Как ме намери? — попитах. — След всички тези години?

— Последното желание на покойната ми съпруга — твоята баба — беше да потърся отново дъщеря ни. Не я намерих, но вместо това намерих теб. За да ти помогна да разбереш повече, трябва да се върна назад. Знаеш историята до потъването на „Куумбана“, убило всички мъже от рода Мърсър, нали?

— Да. Но какво общо имам аз?

— Разбирам нетърпението ти, но първо трябва да слушаш внимателно, за да разбереш. Ще ти кажа какво се е случило с Кити след това…