Лусинда Райли
Сестра на перлите (21) (Историята на Кики)

20.

— Ще се събудиш ли или какво?

Усетих нечий дъх на лицето си и започнах да се боря да се върна в съзнание през дълбоката мъгла на обичайния ми късен сутрешен сън.

— Боже, Кики, вече изхабихме половината сутрин!

— Съжалявам. — Отворих очи и видях Криси да седи на отсрещното легло с намек на раздразнение върху лицето. — Спя до късно по природа.

— Е, през последните три часа закусих, разходих се из града и ни наех кола, за която трябва да платиш на рецепцията. Трябва да тръгваме за Хермансбург, и то сега.

— О, много съжалявам. — Отметнах завивката и се изправих с усилие. Криси ме гледаше въпросително, докато си обувах шортите и ровех в раницата за чиста тениска.

— Какво има? — попитах я, когато очите й ме последваха до огледалото, където прокарах ръка през косата си.

— Често ли сънуваш кошмари? — попита тя.

— Да, понякога. Или поне сестра ми казваше така — казах небрежно. — Извинявай, ако съм те притеснила.

— Не ги помниш?

— Помня някои. Хайде — казах, пъхайки портмонето си в джоба на шортите, — да тръгваме към Хермансбург.

Качихме се в колата и излязохме от града. Озовахме се на широк, прав път, обграден от двете страни с червена земя, а слънцето печеше право върху малката ни кола като тенекиена кутия. Бях изумена, че не е избухнала от жегата, която изтърпяваше.

— Как се казват? — попитах, сочейки зъберите на планините в далечината.

— Планините Макдонел — отговори, без да се замисли, Криси. — Наматджира ги е рисувал много пъти.

— Изглеждат лилави.

— Такива ги е нарисувал.

— О, ясно. — Тогава се замислих дали аз бих могла някога да нарисувам по реалистичен начин това, което виждам в света. — Как оцеляват хора на това място? — запитах се на глас, гледайки безкрайната пустош около нас през прозореца. — Имам предвид, няма нищо миля след миля.

— Адаптират се, много просто. Чела ли си Дарвин?

— Да съм го чела? Мислех, че Дарвин е град.

— Да, глупаче, но един човек на име Дарвин е писал и книги — най-известната е „Произходът на видовете“. Той говори за това как всички растения, цветя, животни и хора са се адаптирали към средата си в продължение на хилядолетия.

Обърнах се да погледна Криси.

— Ти си тайна зубрачка, нали?

— Не. — Криси поклати глава категорично. — Просто се интересувам от това как сме били създадени, това е всичко. А ти?

— Да, затова съм тук, в Австралия.

— Не говоря за семействата ни. Имам предвид, какво наистина ни е създало. И защо.

— Звучиш като сестра ми Тиги. Тя все говори за по-висша сила.

— Бих се радвала да се запозная със сестра ти. Изглежда да е готина. Какво прави?

— Работи в Шотландия, в резерват за елени.

— Звучи като работа, която си заслужава.

— Тя мисли така.

— Хубаво е за душата да носиш отговорност за нещо или някого. Например, когато нашите аборигенски момчета преминат инициацията си, ги обрязват и им дават един камък — нарича се чурунга — и на него има специален знак, който им показва за какво трябва да се грижат в пустинята. Може да е извор или свещена пещера, или може би растение или животно. Каквото и да е, тяхна отговорност е да го защитават и да се грижат за него. Някога е имало цяла човешка верига по целия път през пустинята, която е носела отговорността да се грижи за най-важните неща. Тази система е пазела племената ни живи, когато са пресичали пустинята.

— Звучи невероятно! — възкликнах. — Тези традиции наистина имат смисъл. Значи само момчетата получават тези тджу…

— Чурунга. Да, само мъжете получават такива — на жените и децата не е позволено да ги докосват.

— Това е малко нечестно.

— Така е — сви рамене Криси, — но ние, жените, си имаме свои свещени традиции, които не споделяме с мъжете. Баба ми ме заведе в пустошта, когато бях на тринайсет, и, не се шегувам, бях уплашена до смърт, но всъщност беше много яко. Научих много полезни неща, например как да използвам пръчката си за копаене, за да откривам вода и насекоми, кои растения стават за ядене и как да ги използвам. И — Криси подръпна ушите си, — когато се върнах, вече можех да чуя някой да киха на половин улица от мен и да ти кажа точно кой е. Там, навън, постоянно слушахме за опасности или за ромолене на вода наблизо, или гласове в далечината, които да ни упътят обратно към семейството ни.

— Звучи страхотно. Винаги съм обичала такива неща.

— Виж! — извика изведнъж Криси. — Колко много ’рута!

Криси премести колата в прашната крайпътна ивица и натисна спирачките, така че главите ни се удариха в облегалките отзад.

— Извинявай, но не исках да ги изпуснеш. Имаш ли фотоапарат?

— Да.

Кенгурата бяха много по-големи, отколкото очаквах, и Криси ме насърчи да заема смешни пози пред тях. На връщане към колата, докато гонехме безбройните мухи, изследващи кожата ни, не можех да не си спомня последния път, когато използвах фотоапарата си и какво се бе случило с лентата в него. Тук, в средата на нищото, с Криси и купчина кенгура, Тайланд изглеждаше като друг свят.

— Колко още остава? — попитах, когато потеглихме отново.

— Не повече от четиридесет минути, мисля.

Минаха поне толкова, преди най-накрая да завием по един черен път и да видим група варосани сгради. Имаше дървен знак, изписан на ръка, който ни уведоми, че сме пристигнали в Хермансбургската мисия.

Когато слязохме, видях, че ние — и собствениците на пикапа, паркиран до входа — бяхме единствените хора, пристигнали с кола. Не бях изненадана. Малката група колиби бе обградена от безброй мили пустиня, като на повърхността на Марс. Забелязах, че е почти напълно тихо, без дори най-лекия бриз, само от време навреме се чуваше жужене на насекоми. Дори аз, която обичах тишината и широките отворени пространства, се чувствах изолирана тук.

Тръгнахме към входа и се наведохме, за да влезем в бунгалото с тенекиен покрив. Очите ни бавно свикнаха с мрака след ослепителното слънце.

— Здрасти — каза Криси на мъжа на гишето.

— Здрасти. Само двете ли сте?

— Да.

— По девет долара на човек, моля.

— Днес е доста тихо тук — отбеляза Криси, докато аз плащах.

— Няма много туристи в жегата по това време на годината.

— Хващам се на бас. Това е приятелката ми Келено. Тя има една снимка, която иска да ви покаже. — Криси ме побутна и аз извадих плика и го дадох на човека. Той погледна снимката, след което огледа мен.

— Наматджира. Как попаднахте на тази снимка?

— Беше ми изпратена.

— От кого?

— Адвокатска кантора в Аделаида. В момента издирват оригиналния източник, защото се опитвам да намеря истинското си семейство.

— Разбирам. И какво искате да знаете?

— Не съм сигурна — отвърнах, чувствайки се като някаква измамница. Може би човекът се срещаше с предполагаеми „роднини“ на Наматджира всеки ден.

— Тя е била осиновена като бебе — намеси се Криси.

— Ясно.

— Баща ми умря преди няколко месеца и ми е писал, че са ми завещани пари — обясних. — Когато отидох да се видя с швейцарския му адвокат, тази снимка беше в плика, който ми даде. Реших да дойда в Австралия и да открия кой ми я е пратил. Говорих с адвоката в Аделаида, но нямах представа кой е Наматджира, дори не бях чувала за него преди, и… — Вече започвах да говоря несвързано и Криси сложи ръка на моята и продължи вместо мен.

— Кики в общи линии дойде тук, защото аз разпознах Наматджира на снимката. Смята, че може да е следа към истинските й родители.

Мъжът отново огледа снимката.

— Определено е Наматджира, и бих предположил, че снимката е направена в Хевитрий Гап някъде в средата на 40-те, когато Албърт си е купил пикапа. Що се отнася до момчето до него, нямам идея кой е това.

— Е, какво ще кажете с Кики да огледаме наоколо? — предложи Криси. — В това време може да помислите. Тук има ли архиви?

— Имаме записки за всяко бебе, родено тук или доведено в мисията. И цял кашон черно-бели снимки като тази. — Той посочи моята снимка. — Би ми отнело дни да ги преровя, обаче.

— Няма проблеми, господине. Просто ще отидем да разгледаме.

Криси ме поведе покрай купчина пощенски картички и хладилник с напитки до знака, обозначаващ входа на музея. Минахме по още една прашна пътека и се озовахме в голямо отворено пространство, обградено от бели колиби, подредени под прав ъгъл.

— Хайде, да започнем от параклиса. — Криси посочи сградата.

Минахме по червената земя и влязохме в малкия параклис със скърцащи пейки за богомолците и голяма икона на Христос на кръста, висяща над амвона.

— Значи този тип на име Карл Стрелоу основал тази мисия, за да се опита да обърне аборигените в християнството. — Криси ми четеше на глас какво пише на информационното табло. — Дошъл от Германия със семейството си през 1894. Започнало като нормална християнска мисия, но после той и следващият пастор се заинтересували от местната култура и традиции на арернте — обясни Криси, четейки думите на таблото, докато аз се взирах в редици черни лица на снимките, всичките облечени в бяло.

— Кои са арернте?

— Местните аборигени.

— Още ли живеят по тези места? — поинтересувах се.

— Да, всъщност тук пише, че през 1982 година земята им е върната официално, така че Хермансбург вече принадлежи на традиционните собственици.

— Това е хубаво, нали?

— Да, страхотно е. Хайде, да разгледаме останалото.

Дългата сграда с тенекиен покрив се оказа училище, в което още имаше думи и рисунки, надраскани по черната дъска.

— Тук пише също, че никое дете от смесена раса не е водено тук насила от Протектората. Всички са идвали и са си отивали по своя воля.

— Но били ли са принуждавани да станат християни?

— Не пише точно това, защото сигурно всички е трябвало да посещават литургии и четения на Библията, но изглежда пасторите са си затваряли очите, ако аборигените искали да празнуват според своята култура.

— Значи всъщност са вярвали — или са се престрували, че вярват — в две различни религии?

— Мда. Малко като мен — ухили се Криси. — И всички останали от нашата банда в Оз. Ела, хайде да хвърлим едно око на колибата на Наматджира.

Колибата се състоеше от няколко прости бетонни стаи, а аз разпознах лицето на Наматджира на една снимка над камината. Той беше едър мъж със силни черти на лицето, усмихваше се с присвити очи под слънцето, а до него стоеше скромна жена с шал на главата.

— „Албърт и Роузи“ — прочетох. — Коя е била Роузи?

— Жена му. Първото й име е било Рубина. Имали са девет деца, но четири от тях са умрели преди Албърт.

— Не мога да повярвам, че са имали нужда от огън в тази жега.

— Повярвай ми, тук става доста студено нощем.

Една картина на стената привлече погледа ми и отидох да я разгледам.

— От самия Наматджира ли е рисувана? — попитах Криси.

— Така пише, да.

Вгледах се в нея с интерес, защото, за разлика от типичните аборигенски картини, това беше красиво оформен пейзаж, рисуван с водни бои — от едната страна имаше призрачен евкалипт, а после прекрасни меки цветове изобразяваха пейзаж с лилавите планини Макдонел за фон. Напомни ми на импресионистка картина и се зачудих как и къде този човек, отраснал сред пустошта, абориген по произход, станал християнин, е открил точно този стил.

— Не каквото очакваше, а? — Криси застана до мен.

— Не, защото аборигенското изкуство, което видяхме в града, беше традиционни рисунки с точки.

— Наматджира е бил обучен от бял художник на име Рекс Батърбий, който бил повлиян от импресионистите и дошъл тук да рисува пейзажи. Албърт се научил от него как да рисува с водни бои.

— О, впечатлена съм! Наистина знаеш много.

— Само ’щото ме интересува. Казах ти, че изкуството — особено това на Наматджира — ми е страст.

Излизайки след нея от колибата, си помислих, че някога изкуството беше и моя страст, но напоследък се бе загубило някъде по пътя. Осъзнах, че наистина искам да си го върна.

— Трябва ми тоалетна — казах, след като излязохме обратно в парещата жега на деня.

— Ей там е — посочи Криси.

Тръгнах през двора към нея и видях илюстриран знак, закачен пред вратата.

ЗМИИТЕ ОБИЧАТ ВОДАТА! ДРЪЖТЕ КАПАЦИТЕ ЗАТВОРЕНИ!

Никога в живота си не бях пишкала толкова бързо. Изстрелях се обратно навън по най-бързия начин, по-изпотена, отколкото бях на влизане.

— Трябва да вървим — каза Криси. — Хайде да отидем и да си вземем вода за обратното пътуване.

Влязохме в колибата, която представляваше билетен център и магазин за сувенири, и отидохме на гишето да платим.

— У вас ли е онази снимка, госпожице? — каза мъжът, когото бяхме срещнали на влизане. — Бих могъл да я покажа на някой от старейшините. Трябва да дойдат за месечната ни среща утре вечер. Може да разпознаят момчето до Наматджира. Най-старият е на деветдесет и шест и умът му сече като бръснач. Роден и отраснал тук.

— Ъъъ… — Погледнах несигурно Криси. — Ще трябва ли да се върнем дотук с кола, за да си я вземем?

— Ще ходя в Алис в събота, тъй че мога да ви я върна, ако ми дадете номера на мобилния си и адреса, на който сте отседнали.

— Окей — съгласих се, след като Криси ми кимна окуражително. Подадох му снимката и надрасках детайлите, които беше поискал.

— Не се притеснявай, скъпа, ще ти я пазя — каза човекът с усмивка.

— Благодаря.

— Приятно пътуване — подвикна той, докато излизахме.

— Е, усети ли нещо? — попита Криси, когато потеглихме по широкия, пуст път обратно към цивилизацията.

— Какво имаш предвид?

— Усети ли някакъв инстинкт да ти казва, че може да си дошла от Хермансбург?

— Не съм сигурна, че имам такива инстинкти, Криси.

— Разбира се, че имаш. Всички имаме. Само трябва да им се доверяваш повече, схващаш ли?

Когато приближихме Алис Спрингс, слънцето правеше перфектен реверанс, покланяше се в края на планините Макдонел и хвърляше ивици светлина по червената пустиня отдолу.

— Спри тук! — наредих внезапно.

Криси отново натисна рязко спирачките, след като изкара колата на ивицата до пътя.

— Съжалявам, но просто трябва да направя снимка.

— Нямаш грижи, Кики.

Грабнах апарата, отворих вратата и прекосих пътя.

— О, боже! Великолепно е — възкликнах и започнах да натискам копчето, и изведнъж усетих как ме сърбят пръстите — сигналът, който тялото ми пращаше, когато имах нужда да нарисувам нещо. Не го бях усещала от много дълго време.

— Изглеждаш щастлива — отбеляза Криси, когато се качих обратно в колата.

— Щастлива съм — казах. — Много.

И наистина го мислех.

* * *

На следващата сутрин се събудих, когато чух Криси да върви на пръсти през стаята. Обикновено бих заспала отново, но днес някакво странно чувство на очакване ме вдигна от леглото.

— Извинявай, че те събудих. Исках само да сляза на закуска.

— Няма проблем, ще дойда с теб.

Над чаша силно кафе и бекон с яйца, с малко плодове, които да успокоят съвестта ми, обсъдихме какво ще правим през деня. Криси искаше да отидем да видим постоянната изложба на Наматджира в Центъра за изкуство „Аралуен“, но аз имах други идеи, понеже разбрах какво ме бе събудило толкова рано.

— Работата е там, че… ами, получих вдъхновение вчера на връщане. Имаш ли нещо против да ме закараш обратно до онова място, където снимах залеза вчера? Искам да пробвам да го нарисувам.

Лицето на Криси светна.

— Фантастична новина! Разбира се, че ще те закарам обратно там.

— Благодаря, макар че трябва да намеря хартия и бои.

— Имаш късмет — каза Криси, сочейки галериите по улицата, които се виждаха през прозореца. — Просто ще влезем в някоя от тях и ще попитаме откъде купуват материали.

След закуска тръгнахме по улицата и влязохме в първата галерия, която видяхме. Криси попита жената на рецепцията къде мога да намеря хартия и бои, като добави, че съм студентка от Кралския колеж по изкуствата в Лондон.

— Искате ли да рисувате тук? — Жената посочи голяма стая отстрани на галерията, където множество художници аборигени работеха на маси или на пода. През многото прозорци грееше слънце и имаше малка кухня, където някой правеше кафе. Изглеждаше много по-уютно от общите работни стаи в стария ми колеж.

— Не, планира да отиде в пустинята, нали, Кики? — Криси ми намигна. — Истинското й име е Келено — добави тя.

— Ясно. — Рецепционистката ми се усмихна. — Имам малко маслени бои и платна, или предпочита да рисува с водни? — попита тя, гледайки Криси, сякаш обсъждаха четиригодишно дете.

— И двете — прекъснах я, — но днес искам да пробвам водни бои.

— Добре, ще видя какво мога да намеря.

Жената излезе иззад тезгяха и видях голяма издутина под жълтия й кафтан. Докато я нямаше, се разходих из галерията и разгледах традиционните аборигенски рисунки.

Стените бяха покрити с различни изображения на Седемте сестри. Точки, черти, странни форми, които художниците бяха използвали, за да изобразят момичетата и техния „старец“ — Орион, който ги гонеше през небесата. Винаги се бях смущавала, че съм кръстена на странен гръцки мит и някакви звезди на милиони светлинни години оттук, но днес се чувствах специална и горда. Сякаш бях част от тях, имах специална връзка. А тук, в Алис, се чувствах, сякаш бях в техния върховен храм.

Освен това ме радваше и фактът, че стоях сред купчина художници, които, бих заложила тузарския си апартамент над реката в Лондон, не бяха ходили в училище за изкуства. Но ето, бяха тук и рисуваха каквото чувстват. И бизнесът им вървеше добре, съдейки по броя на туристите, които се разхождаха из галерията и ги гледаха как работят.

— Заповядай, Келено. — Жената ми подаде стара кутия водни бои, лента, пачка хартия и платно с дървена основа. — Добра ли си? — попита тя, докато се мъчех да си извадя портмонето, за да платя.

— Фантастична е — изчурулика Криси, преди да успея да си отворя устата, сякаш ми беше агент. — Трябва да видите някои от нещата й!

Изчервих се до ушите.

— Колко ви дължа за боите и хартията? — попитах.

— Какво ще кажете за размяна? Вие ми донесете рисунка, а ако е добра, ще я окача в галерията и ще поделим приходите. Казвам се Мирин и управлявам галерията от името на шефа.

— Наистина ли? Това е много мило от ваша страна, но…

— Хиляди благодарности, Мирин — прекъсна ме отново Криси. — Ще направим така, нали, Кики?

— Аз… да, благодаря.

Щом излязохме навън, под ослепителната слънчева светлина, се нахвърлих на Криси.

— За бога, Криси, никога не си виждала и една моя рисунка! Винаги съм била зле с водните бои, а това беше просто експеримент, малко забавление, и…

— Млъквай, Кики. Вече знам, че си страхотна. — Тя се потупа там, където беше сърцето й. — Просто трябва да си възвърнеш самочувствието.

— Но тази жена — задъхах се от тревога и горещина, — ще очаква да й донеса нещо и…

— Слушай, ако картината не става, просто ще върнем боите и ще платим за хартията, става ли? Но няма да бъде така, Кики, знам, че няма.

По време на пътуването Криси реши да ми изнесе лекция върху подхода на Наматджира към рисуването.

— Ти каза вчера, че си изненадана, че е рисувал пейзажи, защото повечето аборигенски художници рисуват със символи, за да изобразят истории от Времето на сънищата.

— Да, така беше — отвърнах.

— Е, вгледай се по-внимателно, защото Наматджира прави същото, но в различна форма. Трябва да ти покажа какво точно имам предвид, но ако погледнеш призрачните евкалипти, които рисува, те никога не са просто дървета. Има всякакви видове символизъм, нарисувани в тях. Той разказва историите от Времето на сънищата в пейзажите си. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— Той е рисувал човешката форма в природата — така че ако се вгледаш внимателно, израстъците на акацията мулга са очи, а в една от картините му композицията на пейзажа — небето, хълмовете и дърветата — се мести и се променя, така че изведнъж виждаш фигурата на жена, лежаща на земята.

— Еха! — Опитах се да си го представя. — Някога мислила ли си да направиш нещо с познанията си за изкуството, Криси?

— Какво, да участвам в шоу с въпроси на тема „Австралийски художници от двайсети век“ ли? — изсмя се тя.

— Не, имам предвид професионално.

— Майтапиш ли се? Хората, които управляват света на изкуството, са учили с години, за да станат куратори или агенти. Кой ще ме иска?

— Аз например — заявих. — Днес свърши страхотна работа като агент. Освен това онази жена в галерията не изглеждаше като да има милион дипломи по изкуство, но беше началник там.

— И това е вярно. Е, пристигнахме. Къде искаш да се разположиш?

Криси ми помогна да подредя одеялото и възглавниците, които бяхме измъкнали от хотелската стая. Седнахме в сянката на един призрачен евкалипт и пийнахме вода.

— Ще ида да се разходя, какво ще кажеш? Да те оставя малко на мира?

— Да, благодаря.

За разлика от художниците в галерията още бях далеч от това да мога да рисувам, докато някой ме гледа. Седнах с кръстосани крака и закрепих лист хартия на платното. Обзе ме паника, както всеки път, когато се бях опитвала да хвана четка в последните няколко месеца.

Затворих очи и вдишах горещия въздух, по който се носеше лек аромат като на мента, почти като от лекарство. Идваше от евкалиптовото дърво, на което се бях облегнала. Затворих очи и се замислих коя съм — дъщеря на Татко Солт, една от Седемте сестри — и си представих, че съм долетяла на земята от небесата и съм излязла от пещерата в този великолепен, огрян от слънцето пейзаж…

Отворих очи, натопих четката в бутилката с вода, смесих я с малко боя и започнах да рисувам.

* * *

— Как върви?

Подскочих и едва не разлях блудкавата вода в бутилката по цялата картина.

— Извинявай, Кики. Беше се изгубила в собствения си свят, нали? — извини се Криси и се наведе, за да изправи бутилката. — Гладна ли си вече? Рисуваш поне от два часа.

— Наистина ли? — Чувствах се сънлива, сякаш току-що се бях събудила от дълбок сън.

— Мда. Седя в колата на климатик от четиридесет минути. Боже, колко е горещо тук! Донесох ти бутилка студена вода от колата. — Криси ми я подаде и взех да гълтам течността, още дезориентирана. — Е? — Криси ме погледна очаквателно.

— Е какво?

— Как се получи?

— Ъ-ъ-ъ…

Не можех да отговоря, защото не знаех. Погледнах хартията на коленете си и видях с изумление, че на нея по някакъв начин се е появила напълно завършена картина.

— Еха, Кики… — Криси погледна над рамото ми, преди да успея да я спра. — Просто… О, Господи! — Тя плесна с ръце от радост. — Знаех си! Това е просто фантастично! Особено след като имаш само тази малка кутия водни бои, с които да работиш.

— Не бих отишла толкова далече — казах аз, оглеждайки картината. — Не съм хванала съвсем точно перспективата на планините Макдонел, а небето е малко кално синьо, защото явно ми е свършила чистата вода.

Но вече знаех, че това несъмнено е най-добрата картина с водни бои, която някога съм рисувала.

— Това пещера ли е? — Криси беше клекнала до мен. — Изглежда, сякаш има сенчеста фигура, която стои на входа.

Погледнах по-внимателно и видях, че е права. Имаше размазан бял облак, като струйка дим, излизаща от комин.

— Да — казах, макар да не помнех кога съм я нарисувала.

— И тези чворести части на кората на призрачния евкалипт — изглеждат като очи, които тайно гледат фигурата. Кики! Ти го направи! — Криси разтвори ръце и ме прегърна силно.

— Така ли? Нямам представа как.

— Няма значение. Важното е, че го направи.

— Има значение, ако искам някога да го направя пак. А и картината определено не е перфектна. — Както винаги, когато някой ми кажеше, че съм добра в нещо, критичното ми око започна да я изучава по-отблизо и да вижда дефектите й. — Виж, клоните на дървото не са балансирани, а листата са много размазани и не съвсем точното зелено. И…

— Хей! — Криси взе картината от коляното ми и я задържа извън обсега ми, сякаш се страхуваше, че ще я скъсам на парченца. — Знам, че всеки художник е най-лошият си критик, но публиката трябва да реши дали картината е добра или лоша. И тъй като аз съм публиката и таен ценител на изкуството, особено на картини като тази, ти казвам, че си нарисувала нещо страхотно. Трябва да снимам това, имаш ли фотоапарат?

— Да, в колата.

След като направихме няколко снимки, си събрахме нещата и тръгнахме обратно към града. По целия път към Алис Криси говореше за рисунката. Всъщност не просто говореше за нея, а я анализираше до смърт.

— Най-вълнуващото е, че си взела стила на Наматджира и си го направила свой. Тази малка струйка, която излиза от пещерата, скритите очи в дървото, които я гледат, шестте облака, отлитащи в небето…

— Мислех си за това как баба ти ми разказа историята от Времето на сънищата за Седемте сестри точно преди да започна да рисувам — признах си.

— Знаех си! Но не исках да го казвам преди теб. Някак си, точно като Наматджира, си успяла да нарисуваш още един слой в прекрасен пейзаж. Но по своя собствен начин, Кики. Той е използвал символи, а ти — история. Страхотно е! Изумена съм!

Седях до нея и, от една страна, се наслаждавах на похвалите й, но от друга, ми се искаше да млъкне. Разбирах, че се опитва да ме подкрепя, но циничният ми глас ми казваше, че колкото и познания да има относно Наматджира, тя не е точно експерт по изкуството. А и освен това, дори картината да беше обещаваща, можех ли някога да я повторя?

Тя паркира колата на главната улица и се върнахме в кафенето, където ядохме хубавото кенгуру. Поръчах бургери и я слушах как продължи да дърдори.

— Ще трябва да се научиш да караш, защото утре трябва да се върнеш там. А аз отлитам за Бруум рано утре сутринта. — Очите й помръкнаха. — Изобщо не искам. Обичам Алис. Толкова много хора ми разказваха лоши истории за това място, за проблемите между нас и белите. И сигурно някои от тях са верни, но арт движението тук е страхотно, а още дори не сме почнали с Папуня.

— Какво е това?

— Друга школа в изобразителното изкуство, започнала точно след времето на Наматджира. Като повечето рисунки с точки, които видя по-рано в галерията.

Опитах се да потисна силна прозявка, но се провалих. Не разбирах защо съм толкова изморена.

— Слушай, защо не се върнеш в хотела да подремнеш? — предложи тя.

— Да, може — съгласих се, прекалено сънлива, за да споря. — Ти идваш ли с мен?

— Не, мисля да се разходя да видя картините на Наматджира в Центъра за изкуство „Аралуен“.

— Добре. — Оставих парите за обяда на масата и се изправих. — До скоро виждане.

* * *

Събудих се два часа по-късно и се изправих рязко.

Къде е картината? — помислих веднага, разтърсвайки глава, за да се разбудя. Умът ми прегледа файловете си с информация и осъзнах, че я бяхме оставили в багажника на колата, когато отидохме да търсим обяд.

А колата трябваше да се върне на компанията в шест часа тази вечер…

— По дяволите! — изругах, когато погледнах часовника и видях, че е почти седем и половина. Ами ако Криси я беше забравила? Обух си ботушите и изтичах надолу по стълбите, което сигурно ми отне много повече време, отколкото ако бях почакала няколко секунди асансьора. Стигнах до рецепцията и я видях през стъклените врати, седнала на един диван в малкия салон за гости. Четеше книга за Наматджира и когато отворих вратите и тръгнах към нея, паниката ми се увеличи. Нямаше следа от картината до нея.

— Спящата красавица се събуди. — Тя ме погледна и ми се ухили. Усмивката се стопи, когато видя лицето ми. — Какво става?

— Картината — казах задъхана. — Къде е? Беше в багажника, помниш ли? А колата трябваше да се върне в шест, а вече е седем и половина и…

— Боже, Кики! Наистина ли мислиш, че бих я забравила?

— Не, но къде е? — Поставих войнствено ръце на бедрата си и изведнъж осъзнах колко много означаваше картината за мен. Шедьовър или боклук — най-вероятно нещо по средата — това не беше важно. Важното беше, че е някакво начало.

— Не се притеснявай, на сигурно място е, кълна се.

— Къде? — попитах отново.

— Казах, че е на сигурно място. — Тя се изправи и вече ме гледаше ядосано. — Ти имаш сериозни проблеми с доверието, знаеш ли? Излизам да се разходя.

— Окей, извинявай, но можеш ли просто да ми кажеш къде е?

Тя сви рамене безмълвно и излезе от салона. Докато краката ми се сетят да тръгнат и да я последват към рецепцията, тя вече бе напуснала хотела. Излязох навън и се огледах нагоре и надолу по улицата, но тя бе изчезнала.

Върнах се горе в стаята си и легнах на леглото, а сърцето ми биеше като барабан. Накрая се успокоих и си казах, че съм реагирала прекалено бурно, но със сигурност имах право да очаквам от нея ясен отговор къде е рисунката ми, нали? Защото тя бе знак за завръщането на нещо, което смятах за безвъзвратно изгубено. Нещо, което беше мое, което принадлежеше на мен, което никой не можеше да ми отнеме, освен аз самата.

След като го бях изоставила, и метафорично, и в истинския живот, имах нужда да си го върна. Не беше „на сигурно място“, ако не беше с мен. Не можеше ли да го разбере? Взех си дълъг горещ душ, за да удавя мислите си, после си легнах на леглото и зачаках да се върне.

— Здрасти — каза тя, когато влезе в стаята ми два часа по-късно и хвърли ключа си на бюрото.

— Здрасти — отговорих аз.

Тя седна и си свали ботушите, после и панталона, за да започне да маха половината от десния си крак. Не ми проговори — наказваше ме с мълчание, също като Ася, когато кажех или направех нещо грешно. Легнах си отново и затворих очи.

— Чу ли какво казах, когато излязох от хотела по-рано? — попита ме накрая.

— Да, може да съм тъпа и с дислексия, но не съм глуха — отвърнах, все още със затворени очи.

— Божичко! — Криси въздъхна тежко и с яд и я чух да си проправя път към банята. Вратата се затръшна зад нея и чух да пуска душа.

Мразех тези моменти, когато всички сякаш знаеха какво съм сбъркала, освен мен. Като че ли бях някакво извънземно, паднало на земята, което не разбира правилата на играта. Беше адски дразнещо, и, след всичката еуфория, която бях изпитала по-рано, много потискащо.

Накрая чух Криси да излиза от банята и скърцането на леглото, когато седна на него.

— Да изключа ли лампата, или ще ти трябва, за да се съблечеш? — попита студено.

— Както искаш. Нямам претенции.

— Окей. Лека нощ. — Тя изключи лампата.

Успях да се сдържа може би пет минути — вероятно по-малко — преди да проговоря.

— Какъв ти е проблемът? Просто питах къде е картината ми.

От леглото до мен не се чуваше звук. Отново се сдържах колкото можах, но накрая издърдорих:

— Защо е толкова голям проблем?

Лампата пак се включи и Криси ме изгледа ядосано, седнала на ръба на леглото си.

— Добре! Ще ти кажа къде е проклетата картина! В момента вероятно е на склад в галерията „Тангетиеле“ и чака да я рамкират, което ще стане до утре, както ми обеща Мирин. И може би до вдругиден ще бъде окачена на стената на галерията, с цена от шестстотин долара, която аз договорих. Става ли?

Светлината отново изгасна и аз и тревогата ми — вече примесена с изумление — отново бяхме потопени в мрак.

— Занесла си я в галерията? — казах бавно, опитвайки се да дишам.

— Да. Това беше проблемът, нали? Знаех, че никога няма да оцениш скромното ми мнение за работата си, затова я занесох на професионалист. За твоя информация — процеди през зъби, — Мирин толкова я хареса, че едва не я грабна от ръцете ми. Иска да знае дали ще има и други.

В тези изречения имаше прекалено много информация, която мозъкът ми трябваше да обработи, така че не казах нищо. Само се постарах да дишам.

— Купила е картината ми? — успях да кажа накрая.

— Не бих се изразила точно така — не ми даде пари веднага — но ако някой я купи, ще получиш триста и петдесет долара, а галерията — двеста и петдесет. Тя искаше да делим петдесет на петдесет, но я накарах да смъкне с обещанието за още творби на Келено Д’Аплиез.

Келено Д’Аплиез… колко пъти си бях мечтала това име да се прочуе в света на изкуството? Определено не беше име, което лесно се забравя, защото беше толкова необичайно.

— О! Благодаря.

— За нищо.

— Искам да кажа — добавих, започвайки да виждам защо е толкова разстроена, — наистина ти благодаря.

— Казах, че няма за какво — дойде острият отговор от мрака.

Затворих очи и се опитах да мисля за сън, но беше невъзможно. Изправих се, усещайки, че е мой ред да напусна сцената. Потърсих слепешком шортите си и каквато си бях непохватна, се спънах в изкуствения крак на Криси, който стоеше като капан между двете легла.

— Съжалявам — казах, търсейки го опипом в мрака, за да го изправя отново.

Лампата се включи.

— Благодаря — повторих, търсейки обувките си.

— Изоставяш ли ме? — попита тя.

— Не, просто не съм уморена. Спах дълго този следобед.

— Да, докато аз ти уреждах сделка. — Криси ме изгледа с глава, облегната на лакътя й. — Виж, Кики, това е последната ми нощ тук и не искам да се разделим скарани. Просто бях съкрушена, че ми нямаш доверие да се погрижа за онази картина след всичко, което казах и направих. А днес, когато видях каква художничка можеш да бъдеш, бях толкова въодушевена. Но ти не виждаше нищо от това, когато нахлу в салона и започна да ме разпитваш къде е картината ти. Просто ме… разтърси. Наистина си мислех, че си започнала да ми се доверяваш. Толкова се зарадвах, когато Мирин я хареса, и чаках с нетърпение да ти разкажа и да излезем да празнуваме. Но ти ми беше толкова ядосана, че развали момента.

— Много съжалявам, Криси. Не исках да те разстройвам.

— Не разбираш ли? Дойдох в Алис, защото исках да бъда с теб. Липсваше ми, когато си тръгна от Бруум.

— Наистина ли?

— Да. Много — добави срамежливо тя.

— А аз много се радвам, че дойде — отвърнах, питайки се дали мозъкът ми правилно възприемаше каквото чувах. Или по-точно намека под думите. — Отново искам да ти кажа, че много съжалявам — повторих, опитвайки се да залича цялото нещо от главата си, защото в момента наистина не можех да се справя с него. — Такава идиотка съм понякога.

— Виж, ти ми разказа за Ася и за връзката помежду ви, и как тя те е разочаровала.

— Не беше точно така, тя просто имаше нужда да продължи напред — казах, за да покажа лоялност.

— Както и да е. Знам, че ти е трудно да се доверяваш, особено в любовта, когато е… — Чух Криси да въздиша тежко. — Просто искам да знаеш, преди да си тръгна, че… аз… мисля, че те обичам, Кики. Не ме питай как или защо, просто е така. Знам, че си имала приятел в Тайланд и… — Очите на Криси се насълзиха. — Просто искам да бъда откровена, нали разбираш?

— Да, разбирам — отговорих и извърнах очи. — Ти си фантастична, Криси, и…

— Няма нужда да казваш нищо повече. И аз разбирам. Поне можем да сме приятелки, преди да заспим.

— Да.

— Лека нощ тогава.

— Лека нощ. — Легнах си пак, прекалено уморена, за да помръдна, докато мозъкът ми обработваше значението на думите на Криси.

Изглежда, тя ме обичаше. И дори аз не бях толкова наивна, че да си помисля, че става дума само за приятелство. Въпросът беше, аз обичах ли я? Искам да кажа, само преди няколко седмици бях с Ейс. Порази ме мисълта, че сега, когато Ася я нямаше, си създавах връзки с всякакви хора, мъже и жени…