Лусинда Райли
Сестра на перлите (15) (Историята на Кики)

14.

Кити се размърда, когато Андрю я целуна по челото.

— Слизам на пристанището — каза той. — Очакваме платноходка в следващия час и искам да огледам улова и да се уверя, че никой от онези проклети лукави купангери^[1] не е скрил перли по себе си. Почини си добре, мила моя.

— Добре.

Кити погледна съпруга си, облечен, както винаги, в спретнатата си униформа на командир от перлодобивната индустрия: блестящо бял костюм с висока яка и седефени копчета, завършен от бяла колониална каска. Тя знаеше, че когато се върне у дома за обяд, костюмът неизбежно ще бъде покрит с червен прах и ще трябва да се преоблече, преди да излезе отново. Тук, в Бруум, всеки ден беше ден за пране, но вместо тя самата да се поти над казаните с гореща вода, прислужницата й свиваше костюмите и ги пращаше за пране в Сингапур с парахода, който идваше на всеки две седмици.

Това беше една от многото странности на Бруум, които й се бе наложило да приеме, след като вече не беше дъщеря на свещеник, а съпруга на богат търговец на перли.

Скоро след брака си тя се качи на крайбрежния параход „Паруу“ с Андрю във Фремантъл и след няколко дни в неспокойното море най-накрая видяха брега в далечината. Кити видя равен, жълт плаж и множество къщи с тенекиени покриви, струпани нагъсто една до друга. Корабът акостира на кей, дълъг близо миля, прокаран по дървени опори през тъмнокафявата вода. Гъста мангрова гора обгръщаше брега, зад който имаше редица бараки от вълнообразна ламарина. Прочутите платноходи за перли бяха най-отпред в залива, а струпаните им мачти изпъкваха на фона на обширното ясно синьо небе.

След като слязоха от кораба Кити и Андрю бяха откарани с файтон, теглен от пони, през малкото градче и Кити никак не беше въодушевена. С параходите и платноходите пристигаха шумни тълпи хора, които пълнеха баровете и хотелите по „Дампиър Теръс“ — главната улица — с музика на пиано, груби гласове и цигарен дим. На Кити й напомняше за Дивия запад в Америка, за който беше чела. Беше неописуемо горещо и вонята на немити тела се носеше по влажния, застоял въздух.

Бунгалото с тенекиен покрив, което свекър й бе построил с единствената мисъл да предостави временен покрив над главите на семейството си, докато изгражда перления си бизнес, също не й допадна. Андрю обеща да предостави на Кити по-удобен дом и строежът приключи едва преди два месеца.

Седем месеца след пристигането си Кити бавно свикваше с това странно, изолирано градче, обградено от морето от едната страна и безкрайната червена пустиня от другата. Малкото къщи по прашната и често наводнявана „Робинсън стрийт“, където живееха повечето от богатите бели жители, беше само на няколко минути път от претъпкания бедняшки квартал. В многоцветния, мултикултурен Бруум нямаше и капка елегантност или грация, но той беше центърът на световната перлодобивна индустрия. Ако Фред, кочияшът й абориген, я закараше в града, щеше да срещне миш-маш от различни раси, слезли от днешните кораби в търсене на развлечения. Тук парите течаха като вода и имаше предостатъчно заведения, готови да ги погълнат. В „Ямасаке и Мисе“ се предлагаха много прекрасни японски съкровища, както и меки копринени платове, които можеха да се превърнат в красиви бални рокли, с които да се фукат съпругите на перлените магнати в сезона на баловете.

Кити се изправи с мъка и седна в леглото; гърбът я болеше от тежестта на уголемения й корем и тя благодари на Бога, че бебето ще пристигне след по-малко от три месеца. Доктор Блик, когото Кити беше виждала да пресушава бутилка уиски на различни празненства, я бе уверил, че ще разполага с най-добрата медицинска помощ, когато времето дойде. Все пак Андрю — или поне баща му — притежаваше най-голямото перлодобивно предприятие в Бруум, с флот от тридесет и шест платнохода, които вадеха стотици тонове миди всяка година.

В началото не разбираше приказките на Андрю за платноходи, вадене на док, класове миди и прочее, но тъй като той не говореше за нищо друго, докато вечеряха заедно, умът й бавно бе възприел как работят нещата.

Перлодобивната компания „Мърсър“ бе преживяла труден старт на сезона, след като един платноход и целият му екипаж били загубени в циклон. Тя бързо научи, че тук човешкият живот е нетраен и лесно заменим. Още й беше трудно да свикне с този факт. Суровостта и жестокостта на живота в Бруум — особено начинът, по който се третираше местното население от аборигени — беше нещо, което знаеше, че никога няма да приеме напълно.

Бе ужасена първия път, когато видя група мъже аборигени във вериги, оковани един за друг през вратовете, да чистят под надзора на пазач с пушка развалините на къща, разрушена от циклон. Тя се разплака от ужас и Андрю я издърпа по-надалече.

— Още не разбираш как стоят нещата в Бруум, скъпа моя — утеши я Андрю. — Това е за тяхно собствено добро. Така могат да допринасят към обществото.

— Във вериги? — Кити се тресеше от едва сдържан гняв. — Лишени от свободата си?

— Това е хуманен метод. Все пак могат да ходят много мили в тях. Моля те, мила, успокой се.

Кити изслуша безсилна обяснението на Андрю, че според началниците „черните“ биха избягали обратно в пустинята при първа възможност. Затова ги оковаваха един за друг, а нощем ги връзваха за някое дърво.

— Това е жестоко, Андрю. Не го ли разбираш?

— Поне когато работят, получават тютюн или чували брашно, които да отнесат на семействата си у дома.

— Но не и заплата? — попита тя.

— Това не е от каквото се нуждаят, мила моя. Тези хора биха продали собствените си жени и деца при първа възможност. Те са като диви животни и за жалост трябва да бъдат третирани като такива.

След седмици спорове по темата Кити и Андрю трябваше да се примирят, че няма да постигнат съгласие. Тя бе убедена, че с доброта и разбиране, и малко уважение към факта, че тези хора са живели в Австралия много по-дълго от белите заселници, би могло да бъде постигнато по-добро споразумение. Андрю я увери, че това е било опитано и се е оказало пълен провал.

Но знанието, че това неравенство е грешно, гризеше съвестта й. Наложи й се дори да поиска специално разрешение от полицейския началник да държи Фред у дома през нощта, иначе щяха да го прибират с останалите и да го отвеждат в лагер извън града, далеч от белите му „господари“.

Тази ситуация, както и ужасяващо честата загуба на животи в претъпканите колиби и в океана, бе цената, която всеки човек в Бруум трябваше да плаща в замяна за много по-високите от нормалното надници. А малцина щастливци откриваха най-голямата награда — перфектната перла.

В началото Кити наивно си мислеше, че във всяка мида има перла, но грешеше. Индустрията оцеляваше основно от седефеното вътрешно покритие. В грозните кафяви черупки, сливащи се с морското дъно, се криеше лъскава материя, продавана с тонове по света за декорация на гребени, кутии и копчета.

Съвсем рядко един капитан успяваше триумфално да поднесе на перления командир кутия за перли. А вътре в кутията — която не можеше да бъде отворена, след като пуснеш перлата вътре, защото само командирът имаше ключ — се криеше съкровище с може би огромна стойност. Кити знаеше, че Андрю мечтае да открие най-великолепната перла, която да го направи не само богат, но и известен. Перла, която да превърне него, а не баща му, в най-изтъкнатия перлен командир в Бруум. И следователно в целия свят.

Няколко пъти той се връщаше вкъщи с голяма перла, често със странна форма, и й я показваше. После я носеше в работилницата на Т. Б. Елис на „Карнарвън стрийт“, за да провери дали находката е добра. Т. Б. имаше репутацията на най-умелия белач на перли в света.

Също като диамантите, перлите трябваше да бъдат обработени и полирани, за да разкрият истинската си красота. Кити бе заинтригувана, когато научи, че перлите са съставени от тънки слоеве, подобно на лук. Т. Б. притежаваше умението да изпили всеки несъвършен слой, без да повреди блясъка на този под него. Тя бе виждала как Т. Б. вдига перла под светлината, сякаш зорките му кафяви очи можеха да надникнат в самото й ядро. След това чувствителните му пръсти търсеха миниатюрни издатини, които изтриваше с пилите и ножовете си, присвивайки очи през бижутерските очила.

— Това е просто плюнка на мида — обясни делово веднъж, докато Кити го наблюдаваше. — Животното усеща дразнител — песъчинка например — и изгражда слоеве слюнка около него, за да се предпази. И ето — създава се най-красивият минерал. Но понякога… — Тук той се намръщи и отстрани още едно тънко парченце. — Понякога в центъра на слоевете няма нищо повече от малко кал. — Той вдигна перлата, за да я видят Кити и Андрю, и действително, от една дупчица бе потекло малко кафяво петно. Андрю едва се сдържа да не изстене, докато Т. Б. продължи работата си. — Дефектна е. Жалко. Но може да стане нелоша игла за шапки. — Ъгълчето на устата му се повдигна в полуусмивка под мустака и той продължи работата си.

Кити се чудеше дали тихият сингалец^[2] осъзнава, че притежава повече власт от когото и да било в Бруум. Той бе създателят на мечти — в непретенциозната си работилница с дървена фасада той можеше внимателно да обели тънките слоеве на една перла, за да разкрие великолепно съкровище, способно да промени живота на човек, или да превърне надеждата в купчинка перлен прах на работната си маса.

Бруум беше уникална и енергична микровселена, обхващаща всеки един от жителите на града. А сега самата Кити беше частица от тази машина, играейки ролята на предана съпруга на перлен магнат.

— Един ден, скъпа моя — каза Андрю, държейки я в прегръдките си след поредното разочарование в работилницата на Т. Б., — ще ти донеса най-великолепната перла. И ще я носиш пред погледа на всички.

* * *

Кити опипа огърлицата от малки, деликатни перли, които Андрю бе избрал и нанизал за нея. Освен манията му по това да намери специалното съкровище, той беше готов на всичко, за да й достави удоволствие; Кити се бе научила да не изрича на глас мечтите си, защото иначе Андрю би ги осъществил на всяка цена. Той напълни къщата с красиви антични мебели, донесени от корабите, спиращи на пристанището в Бруум, от всички краища на Азия. Веднъж тя спомена, че обича рози, и седмица по-късно Андрю я хвана за ръката и я заведе на верандата, за да й покаже розовите храсти, засадени наоколо, преди тя да се събуди.

В първата им брачна нощ беше нежен и внимателен с нея. Макар самият акт да беше нещо, което Кити по-скоро понасяше, отколкото да изпитва удоволствие от него, определено не беше непоносимо. Андрю беше може би по-радостен от нея, когато му съобщи за бременността си преди пет месеца, когато бебето в нея бе не по-голямо от една перла. Андрю вече й бе обяснил, че синът му ще последва стъпките на баща си в колежа „Иманюел“ в Аделаида, а после и в университета там. Седмица по-късно Кити прие доставката на красиво резбована махагонова люлка и безброй играчки.

— Колко противоречиво място е Бруум — въздъхна тя, вдигайки се с мъка от леглото, и посегна към копринения си пеньоар. Деветдесет процента от населението на града живееше в ужасяващи условия, но всичко, което пожелаеха богатите жители, можеше да бъде доставено в тази малка, изолирана станция само за няколко седмици.

Кити вдигна домашните си пантофи и ги изтръска хубаво, защото се беше научила, че паяците и хлебарките обичат да се крият в удобната им вътрешност. Пусна ги на пода и вкара вътре подутите си крака. Беше свикнала да се движи и отказваше да си стои вкъщи, защото знаеше, че би полудяла от скука.

На закуска направи списък на всичко, което трябваше да купи в града. Преди да забременее, ходеше пеша до „Дампиър Теръс“ и множеството му магазини, където се продаваше всичко — от хайвер, доставен от Русия, до прясно телешко от кланицата „Хайлъндс Стар“. Хранеха се обилно и добре, с много повече разнообразие и по-високо качество, отколкото бе достъпно в Лийт. Тарик, малайският им готвач, я бе запознал с кърито, което, за своя изненада, Кити сметна за много вкусно.

След като си сложи бонето за слънце, тя вдигна кошницата и чадъра си, след което заобиколи къщата, за да стигне до конюшнята, където Фред лежеше и спеше в сламата. Тя плесна с ръце и той се събуди и скочи на крака за броени секунди. Усмихна й се, показвайки липсващия си преден зъб, който, Кити бе научила, беше нещо обичайно за мъжете аборигени и имаше нещо общо с някакъв ритуал.

— Град? — Тя посочи с пръст натам, понеже Фред почти не разбираше английски. Той говореше на езика на племето явуру, местното население на Бруум.

— Отива на град — съгласи се той. Кити загледа как впряга понито във файтона, облекчена, че изобщо е тук. Фред често изчезваше, за да ходи, както се изразяваше той, „се разхожда, госпожа Шеф“. Кити бе научила, че и това, като липсващия зъб, е нормално за аборигените — да изчезват със седмици в опасната и неопитомена пустош отвъд града. Първоначално бе ужасена, че Фред спи на сламеник в конюшните.

— Скъпа, черните не искат да живеят вътре. Дори да му построим заслон, той ще спи отвън. Луната и звездите са покривът над главите на аборигените.

Въпреки това Кити изпитваше неудобство от положението и докато реновираха собствената им къща, настоя Андрю да построи къщичка с пособия за миене, легло и малка кухня, които Фред да може да използва както пожелае. Засега той не се бе възползвал от възможността. Макар да се грижеше униформата му да се пере редовно, все пак можеше да го помирише от няколко метра.

Кити позволи на Фред да й помогне да се качи на файтона и седна до него, наслаждавайки се на лекия бриз в лицето си, докато понито ги водеше към града. Щеше й се само да може да говори с Фред, да го разбере, както и обичаите на народа му, но макар да се бе опитала да му помогне да подобри английския си, Фред остана напълно незаинтересован.

Щом стигнаха „Дампиър Теръс“, Кити вдигна ръка и каза: „Спри!“, а Фред й помогна да слезе.

— Аз стоим тук?

— Да. — Кити му се усмихна и тръгна към кланицата.

След като напазарува за вечеря, спря да поговори с госпожа Норман, съпруга на друг перлен командир, и излезе обратно на слънце. От парещата жега й прилошаваше, така че влезе в една тясна уличка, където беше по-сенчесто, веейки си с ветрило. Тъкмо се канеше да се върне при понито и файтона, когато чу нисък стон от другата страна на уличката.

Тръгна към купчината изхвърлени боклуци с идеята, че там може би се крие ранено животно, отмести една воняща щайга и видя човек, свит на кълбо зад нея. Цветът на кожата й показа, че човекът е абориген, а по фигурата личеше, че е жена.

— Здравейте?

Нямаше отговор, така че Кити се наведе и протегна ръка да докосне абаносовата кожа. Човешката топка се дръпна уплашено и се разплете, разкривайки млада жена, която я гледаше с ужас в очите.

— Нищо лошо не прави, госпожа…

Момичето се дръпна, потъвайки още назад в купчината вонящ боклук. Тогава Кити забеляза издутия й корем.

— Знам. Няма да те нараня. Говориш ли английски?

— Да, госпожа. Говори малко.

— Какво ти се е случило? Виждам, че сме в едно и също… състояние. — Кити посочи издутината в собствения си корем.

— Вий и аз има бебе, но по-добре аз умра. Отида си. Живот тук не добре за нас, госпожа.

С огромно усилие Кити коленичи.

— Не се страхувай. Искам да ти помогна. — Тя рискува още един опит да докосне момичето и този път то не се отдръпна — Откъде си?

— Идва от голяма къща. Голям шеф, той видял — момичето потупа корема си — за мен вече няма дом.

— Е, засега остани тук. Имам файтон с пони по-нататък по улицата. Ще те заведа в моя дом и ще ти помогна. Разбираш ли?

— Оставете ме, госпожа. Аз лошо носи.

— Не. Ще те заведа у дома. Имам място, където можеш да живееш. Не си в опасност.

— По-добре умра — повтори момичето, а от затворените му очи се процедиха сълзи.

Кити се изправи, чудейки се какво, за бога, би могла да направи, за да убеди момичето, че говори истината. Тя откачи перлената огърлица от шията си, наведе се и я сложи в ръцете на момичето, мислейки си, че ако то наистина е „лошо“, ще си е тръгнало много преди тя да се върне, но ако не е…

— Наглеждай това, докато се върна с файтона. Имам ти доверие, и ти трябва да ми се довериш.

Кити закрачи бързо, намери Фред и го накара да премести файтона до входа на малката уличка. Направи му знак да слезе и да я последва. За нейна радост момичето още беше там, седеше изправено и стискаше силно перлената огърлица в ръце.

— Сега, Фред, ще помогнеш ли на това момиче да се качи във файтона? — Кити правеше съответните движения с ръце, докато говореше.

Фред погледна невярващо господарката си. Той погледна момичето, и то го погледна.

— Направи каквото казвам, Фред, моля!

Тогава започна разговор на явуру — Фред взе да разпитва момичето, което седеше в боклука и държеше перлите на „госпожа Шеф“. На места разговорът ставаше доста разгорещен, но накрая Фред кимна.

— Тя добра, госпожа Шеф.

— Тогава побързай и й помогни да се качи на файтона.

Фред протегна колебливо ръка, но момичето отказа да я вземе. Бавно и с гордост се изправи на крака сама.

— Аз ходи сама — каза тя и подмина Кити с гордо вдигната глава.

— Къде сложи нея? — попита Фред.

— Най-добре да легне отзад и да я покрием с платнището.

Щом Кити се погрижи за това, Фред й помогна да се качи отпред на файтона с него.

— Сега ни заведи вкъщи, Фред.

Когато пристигнаха, Кити донесе чисти чаршафи за колибата, която Фред никога не използваше, и помогна на момичето, което вече едва се държеше на краката си, да легне на дюшека. Донесе малко хамамелис и изми с него синината около окото на момичето, като забеляза още подутини по бузата и брадичката й.

Кити остави кана вода до леглото и се усмихна на момичето.

— Сега поспи. Тук си в безопасност — каза Кити, изговаряйки ясно всяка дума.

— Никой няма идва ме бие?

— Никой. — Кити й показа големия железен ключ в ключалката. — Аз излизам — обясни с жестикулации, — и ти заключваш вратата. Тук си на сигурно място. Разбираш ли?

— Да, разбира.

— После ще ти донеса малко супа — каза тя и отвори вратата.

— Защо толкова мила сте, госпожа?

— Защото ти си човешко същество. Сега си лягай да спиш. — Кити затвори внимателно вратата зад себе си.

* * *

Тази вечер, след като даде на Камира — както момичето каза, че се казва — малко супа, Кити отвори бутилка хубаво червено вино към вечерята на Андрю. След като той изпи две големи чаши, тя повдигна темата за младото момиче, което в момента обитаваше колибата им.

— Каза ми, че е била прислужница в къща на „Хърбърт Стрийт“. Когато състоянието й станало очевидно, я изхвърлили. Освен това беше пребита.

— Знаеш ли кой е господарят й? — попита Андрю.

— Не, не пожела да ми каже.

— Нищо чудно — каза той и отпи още вино. — Знае много добре, че можем да отидем при него и да разкрием истинската история.

— Андрю, мисля, че тя ми каза истинската история. Никой не иска бременна прислужница. Най-вероятно е била изнасилена. — Кити каза думата, без да се замисли. Такива случаи бяха често срещани в Бруум, с пияните моряци, жадни за „черно кадифе“, както наричаха аборигенските жени.

— Няма как да знаеш това.

— Не, няма как, но мога да ти кажа, че момичето ми каза, че е било обучено в християнската мисия в Бийгъл Бей и говори сравнително добър английски. Определено не е някаква курва.

Андрю се облегна на стола си и я погледна с неверие.

— Нима искаш да държим и да храним бременно аборигенско момиче в имота си? Господи! Щом излезем, тя може като нищо да се промъкне в къщата и да открадне всичко, което притежаваме!

— А ако го направи, имаме пари да го заменим. Освен това не вярвам, че ще стори подобно нещо. Андрю, за бога, момичето е бременно! Трябваше ли аз, като християнка, да я оставя там, в канавката?

— Не, разбира се, че не, но трябва да разбереш, че…

— Тук съм от седем месеца и не остана нищо в този град, което да не разбирам. Моля те, Андрю, трябва да ми се довериш. Не вярвам, че това момиче ще открадне от нас, а ако го направи, ще поема цялата отговорност. Тя почти със сигурност е в по-напреднала бременност от мен. Нима искаш смъртта на две невинни души да тежи на съвестта ни?

— А аз ти казвам, че в минутата, в която роди, ще си отиде.

— Андрю, моля те. — Кити докосна с пръсти челото си. — Разбирам колебанието ти, но знам и колко е лесно на такова място да се научиш да пренебрегваш чуждото страдание. Представи си, ако аз бях в нейното положение…

— Е, добре — кимна той накрая. — Състоянието ти те е направило податлива на емоции, когато виждаш по-нещастни жени в същото положение. Може да остане, поне за тази нощ — добави той.

— Благодаря ти! Благодаря ти, скъпи мой — Кити стана, отиде при него и го прегърна през раменете.

— Но не казвай, че не съм те предупредил. Утре ще откриеш, че си е тръгнала с всичко, което може да носи — заяви той, понеже винаги държеше да има последната дума.

* * *

На следващата сутрин Кити почука на вратата и откри Камира да крачи напред-назад из стаята като динго с клаустрофобия.

— Добро утро, донесох ти малко закуска.

— Тук ли държите мен? — Карина посочи вратата.

— Не, казах ти, че ключът е в ключалката. Свободна си да излезеш, когато пожелаеш.

Момичето се вгледа в нея, изучавайки изражението й.

— Аз свободна върви си сега?

— Да, ако желаеш. — Кити отвори широко вратата и посочи с ръка пътеката.

Безмълвно, Камира излезе през нея. Кити стоеше и я гледаше. Поколеба се на прага, огледа се наляво и надясно, погледна и Фред, който дъвчеше тютюн и се опитваше да полага грижи за понито. Пристъпи навън и тръгна колебливо по червената земя, с изострени сетива в очакване на внезапна атака. Такава не дойде и тя продължи по алеята, която водеше към пътя. Кити излезе от колибата и се върна в къщата.

Погледна пред прозореца в дневната и видя малката фигура на Камира да се губи в далечината. Въздъхна, осъзнавайки, че Андрю сигурно е бил прав. Бебето й изведнъж изрита и тя седна в дневната. Жегата днес беше ужасна.

Мина един час, но точно когато беше на път да загуби надежда, тя видя Камира да върви към къщата. Момичето се поколеба за миг, преди да се върне обратно по алеята. Кити изчака още десет минути и отиде в колибата с чаша студена лимонада, която Тарик току-що беше направил, с лед от скоро доставения блок.

Вратата на колибата беше притворена, но тя все пак почука.

Камира я отвори и Кити забеляза, че всичко на таблата със закуска, която бе донесла по-рано, е изядено.

— Донесох ти това. Добро е за бебето.

— Благодаря, госпожа. — Камира взе лимонадата от Кити и отпи внимателно, сякаш се страхуваше да не е отровна. После изгълта цялата на една глътка. — Не държите мен затворник?

— Разбира се, че не! — заяви твърдо Кити. — Искам да ти помогна.

— Защо иска ми помогне, госпожа? Никой бял не иска.

— Защото… — Кити потърси най-простия отговор. — Двете сме еднакви. — Тя посочи корема си. — Колко дълго си била в мисията?

— Десет години. Учител казва аз добър ученик. — В тъмните очи на Камира проблесна гордост. — Знам и немски.

— Наистина ли? Съпругът ми го говори, но не и аз.

— Какво иска, госпожа?

Кити понечи да каже „нищо“, но осъзна, че засега Камира не можеше да си представи доброта от бял човек.

— Е, като за начало, ако останеш тук, би могла да научиш Фред на малко английски.

Камира сбърчи носле.

— Той мирише. Не къпе се.

— Може да го научиш и на това.

— Аз бъде учител, шеф?

— Да. И също така — Кити побърза да измисли още нещо, — търся бавачка да ми помага, когато дойде бебето.

— Аз знае за бебета. Грижи се за тях в мисия.

— Значи всичко е уредено. Ти ще останеш тук — тя посочи колибата, — а ние ще ти даваме храна в замяна на помощта ти.

Камира изгледа Кити със сериозно изражение.

— Не заключва врата.

— Не заключва врата. Ето. — Кити й подаде ключа. — Сделка?

Най-накрая на лицето на Камира проблесна усмивка.

— Сделка.

* * *

— Е, какво стана с малката ти черна приятелка? Избяга ли с всичко, което може да носи, щом й обърна гръб? — попита Андрю, когато се върна за обяд.

— Не, отиде на разходка и се върна. Направо не е за вярване — говори и немски, освен английски! И е възпитана като християнка.

— Само на повърхността, предполагам. И какво ще правиш с нея?

— Тя каза, че се е грижила за бебетата в мисията. Предложих да ми помага с бебето и да научи Фред на малко елементарен английски, а в замяна да живее в колибата.

— Но Кити, мила моя, момичето е бременно! Най-вероятно детето е от бял мъж. Знаеш правилата за децата от смесена раса.

— Андрю! — Кити удари ножа и вилицата си в чинията. — Камира не е по-възрастна от мен! Какво искаш да направя с нея? Да я изхвърля обратно на боклука, където я намерих? А що се отнася до правилата… те са жестоки и варварски. Да откъснеш една майка от бебето й…

— За тяхна защита е, мила моя. Правителството прави всичко възможно да се погрижи тези деца да не измират по канавките. Искат да ги съберат и да ги научат да бъдат добри християни.

— Не мога да си представя как бих се почувствала, ако някой открадне нашето дете от ръцете ми. — Кити вече трепереше. — И защо, щом имаме възможност да помогнем поне на една от тях, да не го направим? Това не е нищо повече или по-малко от наш дълг като християни. Извини ме, чувствам се… неразположена. — Кити стана и отиде в стаята си, където си легна с разтуптяно сърце.

Знаеше всичко за правилата за децата от смесена раса. Беше виждала хората на местния протекторат да обикалят Бруум с каруца и да търсят всяко бебе или дете, чиято по-светла кожа издаваше произхода му. После чуваше воя на майките, когато бебетата и децата им биваха натоварени на каруцата, за да ги откарат в мисионерско сиропиталище, където ги отучваха от аборигенските обичаи и ги заменяха с един Бог, който очевидно вярваше, че е по-добре да имат Него, отколкото да отраснат с майчина любов.

Няколко минути по-късно на вратата се почука и влезе Андрю. Той седна до нея на леглото и я хвана за ръката.

— Как се чувстваш?

— Малко ми прилоша, това е всичко. Днес е много задушно.

Андрю взе една муселинена кърпа от купчината на нощната масичка, натопи я в каната с вода и я сложи на челото на Кити.

— Освен това времето ти наближава, мила моя. Ако искаш да помогнеш на друга майка в същото положение, кой съм аз да ти откажа? Може да остане, поне докато се роди бебето. Тогава ще видим… как стоят нещата.

Кити знаеше, че той има предвид „ще видим какъв цвят е бебето“, но това не беше времето да се цупи.

— Благодаря ти, скъпи. Толкова си добър към мен.

— Не, ти си тази, която е добра към всички. Прекалено отдавна съм в Бруум. И може би наистина съм свикнал прекалено много със страданието около нас. Трябват нови очи, за да го видят отново. Въпреки това обаче, трябва да защитавам позицията и репутацията си. Аз — както и ти — не мога да бъда видян да потъпквам закона. Разбираш ли, Кити?

— Да, разбирам.

— Е, и кога ще се срещна с малката ти черна приятелка?

Кити стисна зъби.

— Името й е Камира. Ще поръчам да й ушият две-три рокли. Има само дрехите, в които е облечена, а те са ужасно мръсни.

— На твое място бих ги изгорил. Бог знае къде са били, но несъмнено скоро ще разберем, по един или друг начин. Ако е работила като прислужница, трябва да познаваме старите й работодатели. А сега… — Андрю я целуна нежно по челото и се изправи. — Трябва да отида в града. Имам среща с Т. Б. Платноходът „Едит“ донесе особено добър улов и има няколко перли, които искам да обели. Една от тях може да се окаже много специална. — Очите на Андрю светнаха от удоволствие и алчност.

Нямаме ли вече достатъчно? — помисли си тя с въздишка, когато Андрю излезе от стаята.

Кити знаеше кой е истинският Бог на този град — името му беше Пари.