Метаданни
Данни
- Серия
- Седемте сестри (4)
- Включено в книгата
-
Сестра на перлите
Историята на Кики - Оригинално заглавие
- The Pearl Sister, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Калина Бахчеванова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Корекция и форматиране
- NMereva(2024)
Издание:
Автор: Лусинда Райли
Заглавие: Сестра на перлите
Преводач: Калина Бахчеванова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: ирландска (не е указано)
Печатница: „Бет Принт“ ООД
Излязла от печат: 26.03.2018
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Стефка Иванова
Коректор: Антоанела Станева
ISBN: 978-954-398-548-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17186
История
- —Добавяне
12.
Когато се събудих на следващия ден, се чувствах почти като на сутринта след новината за смъртта на Татко Солт. Първите няколко секунди в съзнание минаха добре, преди да ме залее вълната на реалността. Обърнах се и зарових лице в евтината възглавница с пяна. Не исках да съм будна, не исках да се изправя пред истината. Беше почти смешно, защото дори да знаех, че Ейс е издирван престъпник, бях прекалено глупава, за да направя нещо с тази информация. Други обаче се бяха оказали достатъчно умни, а аз бях поела вината.
Ейс сигурно ме мразеше. И то с пълно право.
Само представата какво би могъл да си мисли за мен в момента бе достатъчна, за да ми прилошее. И то буквално, както разбрах, когато изтичах до тоалетната и повърнах. След като се изправих, измих си устата и пийнах малко вода, реших, че не мога да направя нищо друго, освен да отида и да видя доказателствата с очите си.
— Изправи се срещу страховете си — казах си и се облякох, след което слязох на рецепцията.
— Има ли наблизо интернет кафе? — попитах жената зад бюрото.
— Да, има. Тръгнете надясно и продължете около двеста метра. Има една алея и там ще го видите.
— Благодаря.
Пристъпих навън сред огромни локви с цвят на паприка, събрани по неравния паваж, и осъзнах, че снощи трябва да се е излял порой. Докато вървях, главата ми се рееше, сякаш бях пияна, което вероятно бе причинено от смъртоносния коктейл от скръб и страх какво би могъл да ми покаже екранът на компютъра.
След като платих няколко долара на жената до входа на кафето, тя посочи една кабина и аз влязох и седнах в нея с чувството, че отново ще повърна. Влязох в системата с кода, който ми беше дала, и се вторачих в браузъра, чудейки се какво да напиша. Ася ми беше казала истинското име на Ейс, но посмъртно не можех да си го спомня. А дори и да можех, не бих могла да го напиша правилно.
„Банков срив“.
Натиснах ентер, но това изкара само страници за „Уолстрийт“ през 1929.
„Издирван престъпник банка“.
Това извади каубойски филм с Джон Уейн.
Накрая написах „банкер, укрит в Тайланд“ и натиснах ентер. Целият екран се изпълни със статии от какви ли не вестници — от „Таймс“ до „Ню Йорк Таймс“ и дори някакъв китайски. Първо натиснах „изображения“, за да видя това, което бяха видели всички други.
И ето я: снимката на двама ни пред залеза на плажа Пра Нанг — аз! Собственият ми образ ме гледаше в очите и целият свят можеше да го види, включително този, както би се изразил Джон Уейн, град с един кон.
— Исусе! — започнах да кълна тихо и огледах снимката по-внимателно.
Видях, че съм се усмихнала, което рядко правех на снимки. Изглеждах щастлива, прегърната от Ейс, толкова щастлива, че едва се познах. И всъщност не изглеждам толкова зле, помислих си и инстинктивно потупах косата, която се спускаше на гъсти къдрици по раменете ми. Вече разбирах защо Ася я харесва повече дълга — на снимката поне приличах на момиче, а не на грозно момче.
Престани, казах си, защото това не беше точният момент да ставам суетна. Но докато натисках безкрайните копия на снимката — включително тези на цял куп австралийски вестници — си позволих мрачна усмивка. От всички сестри Д’Аплиез, аз бях най-невероятната кандидатка за първа страница на всички национални вестници. Дори Електра никога не бе получавала толкова много публикации.
Тогава се върнах към реалността и започнах да отварям статиите и да се опитвам да дешифрирам какво казват. Добрата новина беше, че поне бях „неизвестна жена“, тъй че не бях посрамила семейството си. Но Ейс…
Два часа по-късно излязох от кафето. Макар по-рано да прескачах локвите, сега едва успявах да накарам краката си да ходят. Влязох в лобито на хотела и попитах рецепционистката как да стигна до плажа. Имах силна нужда от чист въздух и пространство.
— Ще ви повикам такси — каза тя.
— Не мога ли да стигна пеша?
— Не, скъпа, много е далече в тази жега.
— Окей.
Послушах съвета й и седнах на един твърд, евтин диван в лобито, докато дойде таксито. Качих се на задната седалка и потеглихме. Изгледът през прозореца сякаш бе лишен от човешки живот — виждаше се само червената земя край широкия път и много празни парцели, където ята бели птици седяха сред клоните на високите, сенчести дървета и обръщаха глави едновременно след таксито.
— Пристигнахме, скъпа. Ще струва седем долара — каза шофьорът. — Като дойде време за връщане, влез в бара „Сънсет“ ей там и те ще ми се обадят.
— Окей, благодаря — отвърнах и му подадох десет долара, без да чакам ресто.
Потопих стъпала в мекия пясък и затичах към синия океан, знаейки, че ако някой имаше нужда да удави мъката си, това бях аз. Пръстите на краката ми усетиха хладината на водата и макар да бях още по тениска и къси панталони, се гмурнах веднага. Плувах и плувах в прекрасната вода, толкова прозрачна, че виждах сенките на морските птици над мен върху подводния пясък. След известно време се върнах на брега, напълно изтощена, и се изпънах по гръб в това пусто парченце от рая в средата на нищото. От лявата и дясната ми страна плажът сякаш се простираше безкрайно, а жегата, която бе така непоносима в града, бе отнесена от океанския бриз. Не се виждаше жив човек и се зачудих защо местните не се редят на опашки, за да плуват в този перфектен басейн на самия им праг.
— Ейс… — прошепнах, защото чувствах, че трябва да кажа нещо смислено на небето, за да изразя нещастието си. Но както обикновено точните думи не идваха, така че вместо това оставих чувствата да ме обземат.
Това, което накрая разшифровах от всички онлайн статии, след като проверих някои думи в речника, както ме бе учила Ася, беше, че Ейс има „лоша слава“ по целия свят.
Моят Ейс, мъжът, на когото се бях доверила и с когото се бях сприятелила, беше всички възможни лоши неща. Никой по света нямаше една добра дума да каже за него. Обаче, освен ако не беше най-великият актьор на планетата, не можех да повярвам, че човекът, когото описваха, бе същият, с когото живеех и се смеех само допреди няколко дни.
Изглежда беше отговорен за много мошеническа търговия. Сумата, която бе „проиграл“, беше толкова астрономическа, че в началото си помислих, че са объркали броя на нулите, фактът, че някой можеше да загуби толкова много пари, беше просто безобразие — искам да кажа, къде по-точно са отишли? Едва ли са паднали зад дивана.
Случаят бе станал двойно по-сензационен, защото той избягал в мига, в който всичко това било разкрито, и нямало следа от него от ноември насам. Досега.
Благодарение на мен прикритието му беше унищожено. Но след като видях снимките му отпреди година или някъде там, облечен в елегантни костюми от „Савил Роу“, гладко обръснат, с по-къса коса, отколкото обикновено беше моята, ми се виждаше невероятно някой в Краби да е разпознал високия, слаб мъж с вид на върколак като най-търсения банков престъпник в света. Като се замисля, неговият взет назаем тайландски рай беше идеалното място да се скрие: там, между хилядите млади туристи, имаше перфектно прикритие.
Според днешния „Банкок Пост“ британските власти водеха преговори с тайландското правителство да го „екстрадират“. Отново ми се наложи да прибегна до онлайн речника, откъдето разбрах, че практически ще го завлекат обратно в Англия, за да се изправи пред съда.
Усетих как нещо бодва силно бузата ми, вдигнах глава и видях буреносните облаци, сбрани в гневна сива маса над мен. Стигнах до плажния бар тъкмо навреме и седнах да гледам естественото светлинно шоу с ананасов шейк в ръка. Напомняше ми на бурята, която гледах от Пещерата на принцесата, преди да бъда полуарестувана, а сега изглеждаше, че Ейс ще бъде наистина арестуван, когато се върне в Англия.
Само ако нещата бяха различни…
Тогава си помислих, че Ейс говори за друга жена, но това явно беше далеч от истината. Ако някога се срещнехме отново, той по-скоро щеше да ме намушка с нож, отколкото да ме прегърне.
Това, което накара буцата в гърлото ми да се върне, беше фактът, че Ейс наистина ми бе имал доверие. Дори ми беше дал скъпоценния номер на мобилния си телефон, който, както знаех от безброй филми, можеше да бъде проследен до собственика.
Явно много е държал да поддържа връзка с мен, щом е поел такъв риск.
Знаех, просто знаех, че онази отрепка Джей има нещо общо с това. Сигурно е разпознал Ейс със злобните си журналистически очички, проследил го е до палата и е подкупил По да направи снимки за доказателство. Не се и съмнявах, че е продал снимката и местонахождението на Ейс на този, който е предложил най-много пари, и сега празнува, че има достатъчно кинти да си купува бира „Синга“ в следващите петдесет години.
Не че имаше значение. Ейс никога нямаше да повярва, че не съм била аз — и аз не бих повярвала на негово място. Особено след като нарочно не му бях казала, че Джей го е разпознал, макар и само за да не се притеснява. Щеше да прозвучи като скалъпено извинение. А и дори не можех да се свържа с него — бих заложила живота си, че симкартата му плува с рибите на плажа Пра Нанг.
— О, Кики — скарах се на себе си, обзета от отчаяние. — Пак оплеска всичко. За нищо не ставаш!
Искам да се върна вкъщи…
— Здрасти — чу се глас зад мен. — Как си?
Обърнах се и видях момичето от бюрото за туристическа информация.
— Добре.
— Чакаш ли някого? — попита.
— Не, още не познавам никого тук.
— В такъв случай, имаш ли нещо против да седна при теб?
— Заповядай — отвърнах, макар изобщо да не бях в настроение за приказки.
— Да не си ходила да плуваш? — намръщи се тя. — Косата ти е мокра.
— Ъ-ъ-ъ, да — отговорих и се потупах по главата, чудейки се дали косата ми не стърчи или нещо подобно.
— Олеле! Никой ли не те е предупредил за медузите? По това време на годината са навсякъде — не влизаме в морето до март, след като брегът се изчисти. Извадила си късмет. Едно ужилване от ируканджи и можеше да гушнеш букета. Тоест да умреш — преведе тя.
— Благодаря, че ми каза. Има ли още някакви опасни неща, за които трябва да знам?
— Освен крокодилите по реките и отровните змии, дето се въдят по това време на годината, не. Е, успя ли вече да се свържеш с родата?
— Тоест със семейството ми? Не, още не. Всъщност не мисля, че имам живи роднини тук. Опитвам се да проследя семейната си история и ми казаха да започна от Бруум.
— Да, има смисъл. — Момичето, чието име се опитвах да си спомня, ме погледна с красивите си кехлибарени очи. — Имаш всички черти на човек от този край.
— Така ли?
— Мда. Косата ти, цветът на кожата ти, очите ти… басирам се, че бих могла да ти кажа откъде са дошли.
— Наистина ли? Откъде?
— Струва ми се, че имаш аборигенска кръв, смесена с малко бяла, а тези очи може да са от японската жилка, като моите. — Тя махна вяло с ръка в обратната посока на морето. — Бруум е бил тъпкан с японци преди няколко поколения, затова има много смесени деца като нас.
— Ти си отчасти аборигенка? — попитах, и ми се щеше да бях отделила малко време да проуча Австралия, защото звучах като идиотка. Поне изведнъж си спомних името й. Беше Криси.
— Баба ми и дядо ми са аборигени, по-точно явуру — това е основното племе в нашия край. От какво е съкратено Кики? — попита ме тя.
— Келено. Знам, странно име.
— Страхотно! — Сега Криси изглеждаше изумена.
— Наистина ли?
— Да, много ясно! Наречена си на една от Седемте сестри, Плеядите — или гуманиба, както ги наричаме тук. Те са нещо като богини в нашата култура.
Останах без думи. Никога, абсолютно никога не бях срещала човек, който да знае откъде идва името ми.
— Не знаеш много за прадедите си, а? — каза тя.
— Не. Нищо. — Почувствах се груба, освен глупава, и добавих: — Но много бих искала да науча повече.
— Баба ми е истинският експерт по тези неща. Мисля, че ще се радва да ти разкаже историите си за Времето на сънищата — неща, които са били предавани през поколенията. Обади ми се, когато искаш, и ще те заведа да я видиш.
— Благодаря ти, би било страхотно.
Загледах се към плажа и видях, че дъждът вече е само спомен, заменен от златно — пурпурното слънце, спускащо се бързо зад хоризонта. Вниманието ми бе привлечено от мъж и камила, които се разхождаха по плажа пред бара.
Криси се обърна и също погледна към тях.
— Хей, това е приятелят ми Оли — той работи за компанията за разходки с камили — обясни тя и започна да маха силно на мъжа.
Оли се приближи до бара, за да ни каже здрасти, и остави камилата си да чака на плажа със сънлива и послушна физиономия. Оли имаше по-тъмна кожа от нас, дългото му лице беше красиво, и се наложи да се наведе, за да прегърне Криси. Седях смутена, докато си говореха на език, който не беше английски и който никога преди не бях чувала.
— Оли, това е Кики. За първи път е в Бруум.
— Здрасти — каза той и се здрависа с мен с мазолестата си ръка. — Качвала ли си се на камила?
— Не.
— Искаш ли да пробваш сега? Изведох Гоби на разходка да го науча на малко маниери — нов е и още е див, така че не съм го вързал за останалите. Но съм сигурен, че вие, момичета, ще успеете да се справите с него — намигна ни той.
— Сериозно ли?
— Много ясно, нали си приятелка на Криси и тъй нататък — каза топло той.
Последвахме Оли до камилата Гоби, който извърна глава като разглезено детенце, когато Оли му каза да клекне. След многократни опити Гоби най-накрая се съгласи.
— Правила ли си това преди? — попитах шепнешком Криси, докато се качвахме на гърба на Гоби. Мирисът му беше ужасен, направо вонеше.
— Да — прошепна тя и дъхът й погъделичка ухото ми. — Приготви се за неудобно пътуване.
Гоби изведнъж се изправи със залитане и усетих как едната ръка на Криси ме хвана през кръста, за да ме задържи в равновесие, докато се издигахме нагоре. Слънцето се спускаше към океана и тялото на камилата хвърляше по златния пясък дълга сянка с тънки крака, като от картина на Дали.
— Добре ли си?
— Да, всичко е наред.
Ездата определено не беше лесна, понеже Гоби сякаш правеше всичко възможно да избяга. Клатушкайки се по пясъка, и двете запищяхме, когато Гоби мина в лек галоп и осъзнахме точно колко бързо могат да се движат камилите.
— Връщай се тука, тупан такъв! — извика Оли, който тичаше изпотен от усилието да ни настигне, но Гоби не му обърна внимание. Накрая Оли успя да забави камилата и задъханата Криси облегна брадичка на рамото ми от облекчение.
— Олеле! Каква езда само! — възкликна тя. Вече вървяхме по-бавно по плажа. Залязващото слънце палеше небето в розово, лилаво и тъмночервено, а по повърхността на океана се стелеше идеалното му отражение. Сякаш се носех през картина, с облаците като езера от маслени бои върху палитра.
Гоби ни отнесе обратно до бара „Сънсет“, където ни изтърси безцеремонно на пясъка. Помахахме на Оли за довиждане и се качихме по стъпалата на верандата.
— Най-добре да пийнем нещо студено след всичкото това вълнение — каза Криси, отпускайки се в един стол. — Какво искаш за пиене?
Поръчах си портокалов сок, както направи и тя, после седнахме на бара да се възстановим.
— И как смяташ да намериш семейството си? — попита тя. — Имаш ли някакви следи към тях?
— Съвсем малко — отвърнах аз, въртейки сламката между пръстите си, — но не знам какво да правя с тях. Освен името на една жена, което ме доведе тук, имам черно-бяла снимка на двама мъже — един стар и един много по-млад, — но нямам представа кои са и какво общо имат с мен.
— Показвала ли си я на някого тук? Някой може да ги разпознае — предположи Криси.
— Не. Утре ще ходя в музея. Надявам се там да намеря някои отговори.
— Какво ще кажеш да погледна снимката? Ако са тукашни, може да ги позная.
— Защо не? Снимката е в стаята ми в хотела.
— Няма проблеми. Ще те закарам дотам и ще я погледнем заедно.
Излязохме на улицата, където здрачът бе довел със себе си звуците на хиляди насекоми, бръмчащи из въздуха, само за да бъдат погълнати от прилепи, спускащи се върху плячката си. Сянка пресече безлюдния път; в първия момент помислих, че е котка, но когато замръзна и се вторачи в мен, видях, че има големи, широко отворени очи и остра розова муцунка.
— Това е опосум, Кики — уведоми ме Криси. — Тук са почти като плъховете. Баба ми някога ги слагаше в тенджерата си и ги готвеше за вечеря.
— О! — успях само да кажа, следвайки я през паркинга до един очукан, ръждив мотопед.
— Съгласна ли си да се возиш зад мен? — попита тя.
— След тази езда на камилата, звучи като истински рай — пошегувах се.
— Скачай на борда тогава.
Тя ми подаде стара каска и аз си я сложих, след което сключих ръце около кръста й. След малко неравен старт потеглихме. Радвах се на вятъра в лицето си — почивка от поредната ужасно влажна вечер без никакъв полъх, който да раздвижи натежалия въздух.
Спряхме пред хотела и докато Криси паркираше мотопеда, аз изтичах вътре да донеса снимката. Когато се върнах на рецепцията, Криси си говореше с жената зад бюрото.
— Нося я — казах на Криси и размахах снимката пред нея. Настанихме се в малкия салон за гости до рецепцията и седнахме една до друга на лепкавия кожен диван. Криси наведе глава да я разгледа.
— Много лоша снимка е, защото слънцето е директно зад тях и е черно-бяла — казах аз.
— Искаш да кажеш, че не можеш да различиш цвета на кожата на хората на нея? — попита Криси. — Бих казала, че по-възрастният мъж е чернокож, а момчето има по-светъл тен. — Тя задържа снимката под светлината на една лампа. — Мисля, че е направена през 40-те или 50-те. Има някакъв надпис на пикапа зад тях. Виждаш ли го? — Тя ми върна снимката.
— Да, изглежда пише „ДЖИРА“.
— Олеле майко! — Криси посочи по-тъмната фигура пред колата. — Мисля, че знам кой е този човек.
Последва пауза, в която тя ме гледаше развълнувана, а аз я зяпах неразбиращо.
— Кой?
— Албърт Наматджира, художникът — той е може би най-известният абориген в Австралия. Роден е и е работил в мисия в Хермансбург, на няколко часа от Алис Спрингс. Мислиш ли, че имаш роднинска връзка с него?
Тръпка премина по цялото ми тяло.
— Как бих могла да знам? Той мъртъв ли е?
— Да, умрял е доста отдавна, към края на 50-те. Той е първият абориген, получил същите права като белите. Можел е да притежава земя, да гласува, да пие алкохол и дори се е срещнал с английската кралица. Бил е страхотен художник — имам репродукция на „Връх Хермансбург“ на стената на спалнята си.
Криси явно беше фенка на този човек.
— Значи преди това аборигените не са имали тези права?
— Не, не и до края на 60-те години — обясни тя. — Но Наматджира е получил правата си по-рано заради артистичния си талант. Какъв човек! Дори да не сте роднини, това е важна следа за произхода ти. На колко години си?
— Двадесет и седем.
— Значи… — Криси започна да пресмята наум. — Това означава, че си родена през 1980, което значи, че той може да ти е дядо. — Знаеш какво значи това, нали? — каза тя с усмивка. — Трябва да отидеш в Алис Спрингс. О, Кики, не мога да повярвам, че това наистина е той на снимката! — Криси се хвърли върху мен и ме прегърна силно.
— Окей — преглътнах. — Всъщност смятах да отида в Аделаида, за да говоря с адвоката, който ми е пратил наследството. Къде е Алис Спрингс?
— Точно в средата на страната — центъра на пустошта, който наричаме Никога-Никога. Винаги съм искала да отида там — близо е до клуру. — Видя обърканата ми физиономия и завъртя очи. — Скалата Ейърс, глупаче.
— И какво, значи, е рисувал този човек?
— Напълно е революционизирал аборигенското изкуство. Рисувал е невероятни пейзажи с водни бои и е започнал цяло ново течение в изобразителното изкуство. Изискват се сериозни умения, за да нарисуваш хубава картина с водни бои, вместо просто да мажеш боя по платното. Той придава на пейзажите си сияние — наистина е знаел как да наслои водните бои, за да покаже точно играта на светлината.
— О! Откъде знаеш всичко това?
— Винаги съм обичала изкуството — каза Криси. — Учих аборигенска култура като част от висшето си по туризъм и прекарах един семестър в университета, изучавайки художниците аборигени.
Не бях готова да призная, че и аз съм следвала изкуство в университета, но съм прекъснала.
— А рисувал ли е някога други неща, като портрети? — попитах с любопитство.
— Портретите са сложен въпрос в нашата култура. Голямо табу е, защото пресъздаваш същността на човека — това би наскърбило духовете горе, защото са си свършили работата тук, долу, и искат да бъдат оставени на мира. Когато някой от нас умре, не бива дори да споменаваме името му.
— Наистина ли? — Помислих си колко често двете с Ася бяхме споменавали Татко Солт, откакто почина. — Не е ли добре да помниш онези, които обичаш и ти липсват?
— Разбира се, но изричането на имената им ги вика обратно тук, а те се радват да ни помагат оттам, горе.
Кимнах, опитвайки се да възприема новата информация, но бях прекарала дълъг ден и не можах да скрия силната си прозявка.
— Отегчавам ли те? — попита шеговито Криси.
— Съжалявам, просто съм адски уморена от пътуването.
— Нямаш грижи, ще те оставя да се наспиш. — Тя се изправи. — О, и не забравяй да ми се обадиш утре, ако искаш да се срещнеш с баба ми.
— Ще се обадя. Благодаря, Криси.
Тя ми махна за довиждане на излизане от хотела, а аз се качих по стълбите, прекалено изтощена, за да възприема това, което току-що бях открила, но изпитах тръпка на вълнение при мисълта, че мъжът на снимката е бил художник, също като мен…