Лусинда Райли
Сестра на перлите (10) (Историята на Кики)

9.

Кити се събуди в мрака. В главата й сякаш трополяха цяло стадо слонове. Изправи се в леглото и потръпна, защото слоновете правеха мозъка й на каша с огромните си крака, а съдържанието на стомаха й се вдигаше в гърлото…

Кити се наведе и повърна на пода до леглото. Стенейки посегна към бутилката вода до леглото си и я изпи набързо, после се отпусна на възглавниците и се опита да прочисти размътения си ум. И след като го постигна, й се прищя да не бе успяла.

— О, Господи, какво направих? — прошепна тя, ужасена при мисълта за лицето на госпожа Макромби — тя може и да си пийваше по някоя чашка, но определено нямаше да одобри нейната „придружителка“ да гълта уискита на екс в барове и да пее с цяло гърло стари шотландски балади…

Беше толкова ужасно… Кити затвори очи и реши, че е най-добре пак да изпадне в безсъзнание.

Събудиха я повторно гласовете навън и вонята на повръщано, изпълваща стаята. Още ли беше на борда на кораба? Буря ли имаше?

Изправи се в леглото и се успокои, че поне стадото слонове се е преместило от главата й в нови пасбища. В стаята цареше непрогледен мрак и Кити се пресегна да запали газовата лампа до леглото си. В светлината й веднага видя локвата повръщано на пода долу.

— Божичко! — прошепна тя и се изправи. Краката й бяха като желе. Главата й пулсираше, но тя се принуди да я постави във вертикално положение, да се добере с олюляване до умивалника и да вземе няколко муселинени кърпи и емайлирания леген, за да се опита да почисти. Пусна мръсните кърпи в легена, чудейки се какво ще прави с тях. Вратата се отвори със скърцане и тя се обърна. Дръмънд стоеше на прага.

— Добър вечер, госпожице Макбрайд. Или трябва да ви наричам Кити, гордостта на Шотландия и „Единбург Касъл Хотел“?

— Моля ви…

— Само се закачам с вас, госпожице Макбрайд. Тук, в Австралия, често го правим, както несъмнено знаете. Как се чувствате?

— Мисля, че и сам можете да видите. — Тя погледна към легена с повръщано, който държеше на коленете си.

— Тогава няма да влизам в стаята, отчасти заради миризмата тук — предлагам, когато слезете долу, да оставите вратата на терасата отворена — но най-вече защото не би било прилично да вляза в спалнята на една дама. Казах на майка си и леля си, че поради моята немарливост сте получила слънчев удар, докато пазарувахте в града, и не се чувствате достатъчно добре, за да се присъедините към нас за вечеря.

Тя сведе очи, засрамена.

— Благодаря ви.

— Не ми благодари, Кити. Всъщност аз би трябвало да ти се извиня. Не трябваше да те насърчавам да изпиеш първото уиски, да не говорим за второто и третото, особено в тази жега, когато знаех, че не си свикнала с нито едно от двете.

— Никога досега не съм пила и капка — прошепна Кити. — И толкова се срамувам от поведението си… Ако родителите ми можеха да ме видят…

— Но не са ви видели, и никой няма да чуе за случката от моята уста. Да знаеш от мен, Кити, когато човек е далеч от семейството си, понякога е приятно да може да бъде себе си. А сега Агнес трябва да се качи с малко бульон и да отнесе този леген, който протягаш към мен като сираче от роман на Дикенс.

— Няма да изпия и капка повече, докато съм жива.

— Макар отдавна да не се бях забавлявал както днес, все пак държа себе си отговорен за сегашното ти състояние. Опитай се да си починеш и да пийнеш малко бульон. Утре е Бъдни вечер и би било жалко да я пропуснеш. Лека нощ.

Какво казваше винаги татко за ситуации като тези? Може би не точно за тази ситуация, призна Кити с гримаса, но винаги я бе учил, че когато човек направи грешка, трябва да върви с високо вдигната глава и да се поучи от нея. Така че, реши тя, тази вечер нямаше да легне тук и да остави Дръмънд да си мисли, че е някаква крехка порцеланова кукла. Вместо това щеше да слезе на вечеря с останалите.

Ще му покажа аз, помисли си тя, пое дълбоко въздух и тръгна олюлявайки се към гардероба си. Когато прислужницата Агнес почука на вратата, тя вече беше облечена и решеше сплъстената си от пот коса, за да я вдигне на кок.

— Как се чувствате, госпожице Макбрайд? — попита Агнес.

Момичето беше още по-младо от Кити и говореше със силен ирландски акцент.

— Вече се възстанових, благодаря ти, Агнес. Когато слезеш долу, моля кажи на госпожа Мърсър, че ще сляза за вечеря.

— Сигурна ли сте, госпожице? Извинете ме, че ви го казвам, но още изглеждате позеленяла, а няма да е никак хубаво да ви стане лошо на масата — каза Агнес, сбърчи нос от вонящия леген и го покри с чиста муселинена кърпа.

— Чувствам се съвсем добре, благодаря ти. И се извинявам за това. — Кити посочи легена.

— О, не се притеснявайте, виждала съм много по-лошо, преди да инсталират тоалетна тук — завъртя очи Агнес.

Десет минути по-късно Кити вече слизаше колебливо по стълбите с надеждата, че не прави ужасна грешка, защото даже от свежия аромат на бор й прилошаваше. Видя Дръмънд да стои долу със скръстени ръце и да наблюдава коледната елха.

— Добър вечер — каза тя, когато стигна до дъното на стълбите. — Реших, че все пак съм достатъчно добре, за да се присъединя към вас за вечеря.

— Наистина ли? И коя сте вие?

— Аз… моля ви, не ми се подигравайте. Знаете много добре коя съм.

— Уверявам ви, че никога не сме се запознавали официално, макар че трябва да предположа, че сте госпожица Кити Макбрайд, придружителката на леля ми.

— Знаете, че е така, господине, така че моля ви, спрете с игрите. Ако това е някаква нова шега, отмъщение за по-рано… Аз…

— Госпожице Макбрайд, колко се радвам да ви видя отново на крака след ужасния ви слънчев удар!

Сега вече Кити осъзна колко е болна всъщност, защото от дневната излезе още един Дръмънд, чиито очи блестяха развеселено, но излъчваха и намек за предупреждение.

— Моля, позволете ми да ви представя брат си, Андрю — продължи той. — Както може би току-що сте осъзнали, ние сме близнаци, макар Андрю да е роден два часа преди мен.

— О! — възкликна Кити и благодари на Бога, че Дръмънд бе пристигнал навреме, защото иначе можеше да издаде всичко пред Андрю. — Простете ми, господине, не знаех.

— Изобщо не се притеснявайте, моля ви, госпожице Макбрайд. Уверявам ви, че мнозина правят същата грешка. — Андрю пристъпи към нея и й подаде ръка. — Много се радвам най-после да се запозная с вас, както и че се чувствате достатъчно добре, за да се присъедините към нас тази вечер. А сега, дали мога да ви съпроводя до трапезарията? Трябва да ви представим на баща си.

Кити хвана Андрю под ръка с благодарност, защото още й беше трудно да се държи на крака. Забеляза, че Дръмънд й намигва закачливо, но се обърна и го игнорира.

Трапезната маса бе отрупана с празнични украси: елегантни златни поставки за салфетки и борови клонки с червени коледни орнаменти блестяха в светлината на свещите. Кити гледаше с интерес как семейство Мърсър казаха молитва на немски, преди Андрю да запали четвъртата свещ в сложно украсения венец в центъра на масата.

Когато всички седнаха, Андрю забеляза любопитния поглед на Кити.

— Това са предколедни свещи — обясни той. — Родителите ми бяха така добри да изчакат да се върна вкъщи, за да мога да запаля последната преди Бъдни вечер — винаги обичах да го правя като дете. Това е стара немска лутеранска традиция, госпожице Макбрайд — добави той.

Докато вечеряха с телешко, което тя успяваше да погълне само на много малки хапки, и то след като ги сдъвче добре, Кити наблюдаваше близнаците. Макар и идентични по външност, с тъмната си коса и сини очи, бяха съвсем различни по темперамент. Андрю изглежда беше много по-сериозен и замислен от брат си — той седеше до нея и й задаваше учтиви въпроси за живота й у дома в Единбург.

— Трябва да ви се извиня от името на брат си. Той би трябвало да знае, че обедното слънце е твърде силно за която и да било млада дама, особено ако е дошла толкова скоро на нашия бряг. — Андрю се намръщи на Дръмънд, който отвърна с небрежно свиване на рамене.

— Познаваш ме, скъпи братко. Аз съм напълно безотговорен. Добре е, че Андрю вече е тук да ви защитава, госпожице Макбрайд — добави той.

От другата страна на масата седеше Стефан Мърсър, бащата на близнаците. Той имаше същите сини очи като синовете си, но беше доста пълен, с плешиво теме, покрито с лунички. Разказа й как семейството му е пристигнало на австралийския бряг преди седемдесет години.

— Може би вече знаете, че много от прадедите ни са дошли в Аделаида, защото тук им е било позволено да почитат Бога по какъвто начин пожелаят. Баба ми била германка и отишла да живее в малко селище, наречено Хандорф, горе в хълмовете Аделаида. Дядо ми бил презвитерианец от Англия; двамата се срещнали тук и се влюбили. Австралия е свободомислеща страна, госпожице Макбрайд, и аз вече не се подчинявам на никоя доктрина, създадена от хората. Като семейство посещаваме англиканската катедрала в града. Утре вечер ще отидем там за службата в полунощ. Надявам се, че ще бъде възможно да се присъедините.

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Кити, трогната от очевидната тревога на Стефан, че църквата не е презвитерианска.

Борейки се с десерта — изключително вкусна пандишпанова торта с плодове и истинска сметана отгоре — Кити слушаше разговора на тримата мъже за бизнес интересите на семейството, които изглежда включваха някакви миди и колко тона от тях са докарани от екипите на някакви платноходи. Дръмънд говореше за „събиране“, свързано по някакъв начин с „глави“ добитък. Най-добрият му „джелепин“ не се бил върнал и Дръмънд обяви без никаква ирония, че сигурно е бил „нарязан на парчета от черните и сготвен за вечеря“.

Седейки тук, в тази елегантна, удобна къща, на Кити й се струваше невероятно, че такива неща могат да се случват отвъд границите на града, който, сравнен с грубите улици на Лийт, й се струваше направо изтънчен.

— Този разговор сигурно е доста шокиращ за вас — обърна се към нея Дръмънд, сякаш в отговор на мислите й.

— Четох една книга от Дарв… — Кити се спря, защото не знаеше дали Дръмънд би одобрил. — От един автор, който е посещавал тези брегове и ги споменава. Вярно ли е, че местните убиват хора с копия?

— Да, за жалост. — Дръмънд снижи глас. — По мое мнение, само поради много сериозните провокации на нежеланите нашественици. Аборигенските племена живеят по своите земи от много хилядолетия — те са може би най-старото местно население в света. Земята им и начинът им на живот са им били отнети със сила под носовете им. Но… — Дръмънд се спря. — Може би е по-добре да оставим тази тема за друг път.

— Разбира се — каза Кити и се почувства по-добре разположена към Дръмънд. След това се обърна отново към Андрю. — Къде живеете?

— Горе, на северозападния бряг, в поселище, наречено Бруум. Наскоро поех ръководството на компанията за добив на перли на баща ми. Това е… интересна част на страната, с дълга история. Има дори следа от стъпка на динозавър, отпечатана в скала, която се вижда при силен отлив.

— Божичко! Колко ми се иска да я видя! Далече ли е Бруум? Може би ще мога да отида дотам с влак.

— За жалост няма как, госпожице Макбрайд — Андрю потисна усмивката си. — Ще ви отнеме поне няколко дни по море и много повече с камила.

— Разбира се — каза Кити, засрамена от географската си наивност. — Макар да знам размерите на страната на теория, е много трудно да повярвам, че пътуванията тук наистина са толкова дълги. Ще ми се да получа шанс да изляза извън града, дори само за да докосна някоя скала, която е била тук още от началото на времето. Чувала съм, че по много от тях има интересни рисунки и релефи.

— Вярно е, макар че брат ми има повече познания за вътрешността на страната, особено за региона около скалата Ейърс^[1]. Близо е, поне по австралийските стандарти, до нашата станция за добитък, която той ръководи.

— Бих искала един ден да посетя скалата. Чела съм много за нея — каза с ентусиазъм Кити.

— Значи се интересувате от древната история и геологията, госпожице Макбрайд?

— Да, любопитно ми е как ние… — Кити за втори път се спря. — Как Бог ни е пратил на земята в началото, господин Мърсър.

— Моля, наричайте ме Андрю. И да, всичко това наистина е интересно. И може би по време на престоя си тук — Андрю повиши глас и насочи въпроса си към госпожа Макромби, — леля Флорънс и госпожица Макбрайд биха искали да направят круиз по северния бряг? След като дъждовният сезон свърши през март, разбира се.

— Флорънс, мила моя, не си го и помисляй — включи се изведнъж Едит. — Последния път, когато пътувах до Бруум, имаше циклон и корабът се разби малко преди Албани. Най-големият ми син живее в напълно нецивилизован град, пълен с черни, жълти и Господ знае какви други раси — крадци и разбойници, всички до един! Заклех се, че повече няма да стъпя там.

— Хайде, скъпа моя — Стефан Мърсър сложи длан на ръката на жена си. — Не бива да се държим нехристиянски, особено по това време на годината. Бруум определено е необичайно място, госпожице Макбрайд, където се смесват хора от всякакъв сорт и вид. Лично аз го намирам за пленително и живях там десет години, докато основавах перления си бизнес.

— Това е забравен от Бога, морално покварен град, доминиран от преследването на богатства и пълен с алчни мъже, които искат да задоволят жаждата си за тях! — отново го прекъсна Едит.

— Не е ли такава цяла Австралия, майко? — попита провлачено Дръмънд на висок глас. — Както и ние самите? — Той посочи огромната трапезария и ястията на масата.

— Поне се държим по цивилизован начин и следваме добрите християнски ценности — възрази Едит. — Иди ако искаш, скъпа сестро, но аз няма да те придружа. А сега, какво ще кажете ние, дамите, да се оттеглим в дневната и да оставим мъжете да пушат и да си говорят за по-противната част на Австралия?

— Моля да ме извините — каза Кити няколко секунди по-късно, в антрето с Едит и Флорънс. — Още не се чувствам много добре, а искам да се възстановя напълно за Бъдни вечер утре.

— Разбира се. Лека нощ, госпожице Макбрайд — каза малко рязко Едит, която изглеждаше облекчена.

— Да спиш добре, скъпа Кити! — каза госпожа Макромби и последва сестра си към дневната.

Кити се качи горе, излезе на терасата и погледна звездите, за да потърси специалната Витлеемска звезда, която тя и сестрите й винаги гледаха в небето на Бъдни вечер. Не можеше да я види в нощното небе, може би защото в Аделаида часовникът беше толкова напред в сравнение с Великобритания.

Влезе обратно вътре, но остави вратите към терасата притворени, понеже спалнята й още миришеше на повръщано.

Тъй като нощта бе толкова гореща, взе дръзкото решение да си легне само по долна риза, без да облича нощница.

* * *

Жаркото слънце я събуди на другата сутрин. Изправи се в леглото и осъзна, че предстои Бъдни вечер. Канеше се да стане, когато нещо голямо и кафяво падна от тавана върху чаршафа, покриващ бедрата й. Съществото веднага започна да пълзи към стомаха й и Кити нададе пронизващ вик, щом осъзна, че е гигантски космат паяк. Стоеше като вкаменена, докато той пълзеше към гърдите й, и изкрещя отново, без да я интересува кой ще чуе.

— Какво, по дяволите, става?! — извика Дръмънд, отваряйки вратата. Погледна я и веднага видя проблема. С добре премерено движение хвана паяка за един от многото крака и изнесе гърчещото се създание на терасата, откъдето го хвърли. После се върна вътре и затвори здраво вратите зад себе си.

— Така става, като оставяте отворено — смъмри я той и размаха пръст. Между този пръст и палеца си преди малко бе държал хищника.

— Вие ми казахте да оставя отворено! — възмути се Кити, а гласът й прозвуча като високо пищене.

— Имах предвид за малко, не за цяла нощ. Е, това си го бива! — Той я погледна ядосано. — Събуждам се от сън в ранни зори на Бъдни вечер, за да помогна на дама, изпаднала в беда, а вместо благодарности получавам конско.

— Паякът… отровен ли беше?

— О, не, това е просто паяк ловец. От време на време може да хапят, но иначе са приятелски настроени. Големи, грозни създания, които се справят много добре с намаляването на популацията на насекомите. Това не е нищо в сравнение с паяците в Северната територия, където живея. Външният нужник — тоалетната, както бихте казала вие — е пълен с тях, и някои наистина са опасни. Налагало ми се е да изсмуквам отровата от един-двама джелепи. Ужасни същества са тези червеногърби паяци.

Сърцето на Кити още туптеше, но започна да се опомня и реши, че на Дръмънд му е много забавно да я шокира.

— Там, навън, е съвсем различен живот — каза той, сякаш четеше мислите й. — Въпрос на оцеляване. Закалява човек.

— Щом казвате.

— Е, ще ви оставя да си починете още малко, тъй като е едва пет и половина сутринта. — Той й кимна и тръгна към вратата. — Впрочем, госпожице Макбрайд, ако мога да попитам, винаги ли спите само по долна риза? Майка ми би била ужасена.

Дръмънд се ухили и излезе от стаята.

* * *

Три часа по-късно, докато закусваха прясно изпечен хляб и много вкусно сладко от ягоди, госпожа Макромби извади голям пакет и го подаде на Кити.

— За теб, мила моя — каза на Кити с усмивка. — Майка ти ме помоли да го пазя до Коледа. Знам колко ти липсва домът и се надявам това да успокои копнежа ти по Шотландия.

— О… — Кити взе в ръце тежкия пакет. На очите й избиха сълзи, но тя успя да ги задържи.

— Хайде, отвори го, дете мое! Пътувам с него от седмици и се чудя какво е!

— Не трябва ли да почакам до утре? — попита Кити.

— Германската традиция е да отваряме подаръците на Бъдни вечер — отвърна Едит. — Макар че пазим своите за вечерта. Моля те, скъпа, отвори го.

Кити скъса кафявата хартия и започна да вади съдържанието, изпълнена с радост. Имаше кутия от прочутия домашен маслен сладкиш на майка й, панделки от сестрите й, както и рисунки и картички. Баща й беше пратил молитвеник подвързан с кожа, който Кити върна в кутията, без дори да прочете посвещението.

През остатъка от сутринта предостави услугите си на домакинството, като показа на чернокожата кухненска слугиня как да наточи тестото и да сложи каймата, която бе донесла госпожа Макромби, в малките тестени обвивки. Днес явно щяха да ядат и гъска, а в хладилната стая се пазеше пуйка за утрешния коледен пир. В изгарящата следобедна жега Кити прати към небето послания на любов за семейството си, което сигурно тъкмо се будеше в деня преди Коледа, и се замисли за сестрите си, които сигурно очакваха с вълнение празненствата в следващите два дни. Тъй като тялото й още беше изтощено от алкохолния побой, който му нанесе вчера, тя си легна следобед и я събуди чукане по вратата.

— Влез — каза сънливо и Агнес отвори вратата. Тя носеше внимателно на ръце дреха от тюркоазена коприна.

— Това е от госпожа Макромби, госпожице. Коледен подарък е и тя заръча да го носите довечера на вечеря.

Кити гледаше как Агнес закача дрехата от външната страна на гардероба. Беше най-красивата рокля, която някога бе виждала, но се притесняваше, че няма да може да вдигне ръце в нея, от страх да не се видят петна от пот под мишниците й.

Семейството се събра в пет часа в дневната, където Кити бе представена на прочутия матриарх на семейство Мърсър, самата баба Алиша. Алиша изобщо не отговаряше на очакванията на Кити — вместо да изглежда постоянно недоволна от нещо, като Едит, пълното й лице беше любезно усмихнато, а сините й очи блестяха от радост. Беше много жалко, помисли си Кити, че не можа да проведе кой знае какъв разговор с Алиша, понеже тя говореше основно на немски, макар да живееше в Аделаида от много години. Андрю преведе извиненията на Алиша за ограничения й английски, но топлото докосване на ръцете й беше достатъчно да покаже на Кити, че е добре дошла в дома, който някога бе принадлежал на Алиша.

Беше изумително как близнаците толкова лесно превключват от един език на друг — те говореха със събраната компания и на немски, и на английски. Освен това Кити беше трогната, че всички са били така добри да я включат в размяната на подаръци. Получи гребен от слонова кост от Едит и Стефан, малки перлени обички от Андрю, а Дръмънд й даде написана на ръка бележка, закачена за пакет.

Скъпа госпожице Макбрайд,

Тази бележка е тук, за да ви каже, че истинският ви коледен подарък е прибран на дъното на гардероба в спалнята ви. Кълна се, че не е жив паяк.

Дръмънд

Тя я прочете и видя развеселеното лице на Дръмънд, след което извади от пакета небесносиня панделка и се усмихна.

— Благодаря, Дръмънд. Цветът е много красив и ще сложа панделката в косата си, когато се приготвя за вечеря.

— Избрах го да отива на очите ти — прошепна той, когато вниманието на всички бе приковано от представянето на коледния подарък на Едит от съпруга й.

— Весела Коледа, скъпа моя — каза Стефан и целуна жена си по двете бузи. — Надявам се, че ще го харесаш.

В кутията имаше наистина величествена перла на нежна сребърна верижка. Гладката й повърхност блестеше ярко в последните лъчи на залязващото слънце.

— Господи — каза Едит, докато сестра й закачаше огърлицата на врата й. — Още перли.

— Но тази е специална, мила моя. Най-добрата от тазгодишния добив. Нали така, Андрю?

— Да, татко. Самият Т. Б. Елис го потвърди, майко. Не е намирана по-голяма по бреговете на Бруум тази година.

Кити не можеше да откъсне очи от бляскавата, танцуваща сфера над едрия бюст на Едит. Бе поразена както от размера на скъпоценното украшение, така и от безразличието, с което го бе посрещнала Едит.

— Харесвате ли перлите? — попита я Андрю, който седеше до нея на облицована с кадифе кушетка.

— Обожавам ги — отвърна тя. — Все отварях миди по бреговете на Лийт с надеждата да намеря някоя, но, разбира се, така и не сполучих.

— Съмнявам се да е имало шанс. Трябват им определен климат и определен вид миди, както и много, много години, за да пораснат.

След отварянето на подаръците всички се прибраха по стаите си, за да се преоблекат за вечеря, и Кити се възползва от възможността да види какво е решил Дръмънд да й даде за Коледа. Доколкото го познаваше, сигурно беше бутилка уиски или мъртъв паяк ловец в рамка. Пакетът беше толкова малък, че й отне известно време да го изрови от дъното на гардероба си.

Беше невзрачна кутийка, вързана с проста панделка. Отвори я нетърпеливо и извади отвътре малък сив камък.

Вдигна го и усети студенината му на горещата си длан, но се почувства озадачена защо й го е дал. Също като всяко камъче на плажа в Лийт, имаше прост сив цвят и дори когато го вдигна под светлината, не видя никакви интересни бразди в него.

Но щом го обърна, видя, че от другата страна е гравиран. Очарована, тя прокара пръсти по издатините и вдлъбнатините, чиито ръбове бяха изгладени от времето и от много човешки ръце, но не успя да различи дума или форма.

Прибра го в шкафа до леглото си с усещането, че мислите й за подаръка на Дръмънд по-рано са били злобни и дребнави. Повика Агнес да й помогне да облече новата си рокля и да закопчае малките седефени копчета от долната част на гърба до врата й. Вече й беше много горещо и се чувстваше овързана като коледна пуйка, но отражението й в огледалото компенсираше всичко това. Цветът на коприната пасваше перфектно на очите й и ги караше да блестят като тюркоаз. След като Агнес върза панделката на Дръмънд в косата й, Кити си сложи малко руж на бузите, изправи се и слезе долу на празненството.

— Виж ти, виж ти! Тази вечер сте много красива, госпожице Макбрайд — каза госпожа Макромби с доволен майчински тон. — Знаех си, че този плат ще ти отива, в мига, в който го видях.

— Много ви благодаря, госпожо Макромби. Това е най-хубавият коледен подарък, който някога съм получавала — отвърна пламенно Кити. Точно тогава звънецът оповести, че идват още гости за Коледа, и те тръгнаха към дневната, за да посрещнат новодошлите.

— Най-хубавият подарък, така ли? — каза нисък глас зад нея. — Очарован съм.

Беше Дръмънд, който изглеждаше доста добре в пълно вечерно облекло.

— Просто бях учтива. Благодаря за панделката… и за камъка, но трябва да призная, че нямам представа какво е.

— Това, мила моя госпожице Макбрайд, е много рядко и ценно нещо. Нарича се камък чурунга и някога е принадлежал на туземец от племето Арернте. Това е било най-ценното му притежание, дадено му по време на ритуала за навлизане в мъжеството, като символ на специалните му отговорности.

— Господи! — ахна Кити. После присви очи. — Не сте го откраднали, нали?

— За какъв ме взимате? Всъщност го намерих преди няколко седмици, докато се връщах насам през пустинята от станцията за добитък. Спах в една пещера и го намерих там.

— Надявам се, че човекът, който го е загубил, няма да тръгне да си го търси.

— Сигурен съм, че е отдавна мъртъв и няма да има оплаквания. А сега, госпожице Макбрайд — Дръмънд се пресегна към минаващ поднос с напитки и взе две чаши, — мога ли да ви предложа малко шери?

Кити видя блясъка в очите му и отказа.

— Не, благодаря.

— Трябва да призная, че тази вечер изглеждате доста добре — каза той и изпи малката чашка шери на един дъх, след което направи същото и с втората, която тя бе отказала. — Весела Коледа, Кити — каза тихо. — Дотук познанството ми с теб е истинско… приключение.

— Госпожице Макбрайд…

Кити се обърна и видя до себе си Андрю. Помисли си, че е доста смущаващо да бъде в една стая с двама близнаци: на човек му се струваше, че вижда двойно.

— Добър вечер, Андрю, благодаря ви за прекрасните обици. Нося ги тази вечер.

— Радвам се, че отиват на прелестната ви рокля. Мога ли да ви предложа едно малко шери, за да вдигнем коледен тост?

— Госпожица Макбрайд е въздържателка. Не пийва и капка, нали така? — промърмори Дръмънд до нея.

С тези думи той се отдалечи и Кити се запита колко ще издържи, преди да му зашлеви шамар, само за да изтрие самодоволната усмивка от лицето му. Гостите скоро се събраха в трапезарията, където ги чакаше обилно пиршество: печена гъска, традиционните печени картофи и дори един хагис, който госпожа Макромби бе донесла в хладилната стая на кораба. От елегантните дрехи и бижутата на жените Кити разбра, че празнува Коледа с creme de la creme на висшето общество в Аделаида. От дясната й страна седеше любезен господин от Германия, който говореше перфектен английски, и й разказа за пивоварския си бизнес и лозята си, които процъфтявали в хълмовете Аделаида.

— Климатът е подобен на Южна Франция и гроздето расте добре. Убеден съм, че след няколко години светът ще купува австралийско вино. Това — той вдигна една бутилка и й я показа, — е от нашите. Мога ли да ви убедя да пробвате?

— Не, благодаря ви, господине — каза тихо, неспособна да понесе още един многозначителен поглед от Дръмънд, който седеше срещу нея.

След края на вечерята групата се събра около пианото и изпя Stille Nacht на немски, последвана от традиционни английски коледни песни. След като изчерпаха репертоара, Едит, която вече бе показала изненадващ талант на пианото, се обърна към по-големия си син.

— Андрю, ще ни попееш ли?

Компанията заръкопляска учтиво, а той се приближи до пианото.

— Простете ми, дами и господа, защото съм загубил форма. Както можете да си представите, нямам много възможности за изява като певец в Бруум — каза Андрю. — Ще изпея „Всяка долина“ от „Месия“ на Хендел.

— А аз ще се постарая да му акомпанирам — допълни Едит.

— Боже, какъв глас! — прошепна съседът й винар, след като Андрю приключи и трапезарията избухна в аплодисменти. — Сигурно е можел да стане професионален оперен певец, но животът — и баща му — са имали други планове. Така е в Австралия — допълни също толкова тихо. — Много овце, добитък и нечестно придобити богатства, но малко култура. Един ден страната ни ще се промени, слушайте какво ви казвам.

Вече наближаваше единадесет часът и гостите бяха отведени по каретите от кочияшите си, за да тръгнат към центъра на Аделаида за службата в полунощ.

Катедралата „Сейнт Питър“ беше впечатляваща гледка със сложните си готически спирали, издигащи се в небето, и топлата светлина на свещи, изливаща се през прозорците с витражи. Дръмънд въведе майка си и леля си в катедралата, а Андрю помогна на Кити да слезе от каретата.

— Имате прекрасен глас — каза му тя.

— Благодаря ви. Всички ми го казват, но може би човек не оценява това, което му е лесно да прави. Освен това няма полза от пеенето, освен да забавлявам гостите на майка и татко по празниците — каза Андрю, докато се качваха с тълпата по стълбите на катедралата.

Вътрешността на църквата бе също толкова впечатляваща, с високи сводести арки около църковните пейки. Службата, която баща й би нарекъл „високоцърковна“, беше пълна с кадене на тамян и свещеници със златотъкани одежди, на които баща й би се присмял. Кити се качи да вземе причастие и коленичи пред олтара между Дръмънд и Андрю. Поне, помисли си тя, не умираше от студ, както ставаше обикновено в църквата на баща й в Лийт по Коледа.

— Хареса ли ви? Знам, че не е това, с което сте свикнали? — попита я на излизане Андрю.

— Вярвам, че за Господ няма значение къде и как го почиташ, стига да прославяш името му — отвърна тактично Кити.

— Ако изобщо има Бог. В което лично аз се съмнявам — чу се гласът на Дръмънд от мрака зад нея.

Когато се прибра в спалнята си по-късно, след като се увери, че вратите на терасата са здраво затворени и огледа внимателно тавана и ъглите за осмокраки космати чудовища, които биха могли да пожелаят да си легнат при нея, Кити реши, че това беше много интересен ден.