Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (5)

Четвърта глава

Трябва да ви кажа, че днес се запознах с един човек — изрече Анна с пълна със салата уста няколко часа по-късно, докато обядваше заедно с баща си и леля си. Тримата седяха на масата под асмата и се угощаваха с приготвената от Урания спанакопита, която тя беше донесла заедно с хрупкав самун хляб, бутилка червено вино и салата от зрели домати и сирене. Откакто бяха пристигнали, леля й се появяваше всеки ден с домашно приготвена храна и слънчеви зеленчуци от своята градина. Беше прекрасно някой да се грижи за теб и Анна виждаше как баща й отново беше започнал да идва на себе си благодарение на компанията на братовчедка си.

— Тази сутрин на площада се запознах с един мъж — продължи Анна, тъпчейки се лакомо с вкусния хляб. — Преди е живял в Америка. Казва се Антонис Зеврос. Някой от вас познава ли го?

— И аз така чух — отговори Алексис, загледан в дъщеря си над ръба на чашата с вино. — Но не, не го познавам.

— Какво искаш да кажеш с това, че така си чул? — възкликна Анна, изненадана от това как е могъл баща й да узнае какво е правила тя и с кого, след като цяла сутрин е бил в градината на върха на хълма.

— Колко е голям този остров според теб, а? — отвърна на въпроса с въпрос Алексис и двамата с братовчедка му се спогледаха.

— О, не ме замесвай в това! — възропта Урания и се усмихна на племенницата си. — Анна може да си говори, с когото си иска! Не обръщай внимание на стария си баща, миличка!

— Научих от чичо ти Спирос — обади се Алексис, като прекъсна братовчедка си. — Отби се при мен на кафе, след като ти тръгна, и ми каза, че те е видял, когато е минал с колата през площада.

Анна изгледа изумено баща си и извика:

— И какво по-точно е видял?

— Че си пиела нещо и си говорела с някакъв мъж.

— И какво толкова лошо има в това? — провикна се раздразнено Анна.

— Не съм казал, че има нещо лошо, но тук трябва да бъдеш по-внимателна, Анна! Хората говорят!

Внезапно обядът сякаш изгуби вкуса си, вгорчен от спомените й за пререканията по този въпрос с баща й, когато беше тийнейджърка. Очевидно завръщането му тук само с дъщеря му беше събудило отново у него загрижения баща, който следи всяка стъпка на своето момиче. През последните две десетилетия, че и повече, Анна беше идвала на острова като омъжена жена, обикновено заедно със съпруга си и двете си деца, поради което баща й не беше имал поводи да се притеснява от местните клюки. Но ето че сега тя за пореден път беше принудена да си припомни тази крайно неприятна страна от живота на малък остров. Макар и все още омъжена жена, пристигането й тук без семейството очевидно причиняваше известен смут сред селяните — или поне така би искал да й внуши баща й.

— За бога, татко! — извика Анна, отпусна се нацупена назад в стола си и скръсти ръце. — Но аз само разговарях с този човек, не съм танцувала гола с него!

— Анна, моля те! — каза баща й. — Не преигравай!

— Как да не преигравам? Не виждаш ли, че се държиш абсурдно! Та аз съм вече възрастна жена, мога да говоря, с когото си искам!

Реакцията на Анна изненада и тримата. Очевидно баща й беше събудил някакви отдавна забравени чувства, изтласквайки ги необичайно силно на повърхността. Как беше възможно на нейната възраст баща й да я кара да се държи като тийнейджър с разбушували се хормони, отключвайки тази така детинска реакция от нейна страна? Преди да пристигне тук, Анна беше мечтала да се освободи за малко от ролята на родител и пак да стане дете — или поне за малко — но очевидно беше забравила неизбежните последици от това. След като осъзна какво точно става в главата й, тя се съвзе и избухна в смях.

— Извинявай, татко! Но не се притеснявай! — рече и протегна ръка, за да стисне извинително неговата, превръщайки се отново от петнайсетгодишна в петдесет и три годишна жена. — Знам какво правя, достатъчно съм голяма. Обещавам, че няма да поставя в неловко положение нито теб, нито семейството!

* * *

Обещанията — дори онези, изречени с най-добри намерения — се дават, за да се нарушават. Анна нямаше намерение да нарушава обещанието, което през онзи ден даде на баща си. Непредвидени обстоятелства обаче са в състояние да объркат и най-старателно направените планове.

Вечерята в таверната на Антонис Зеврос беше не само неизбежна, но и желателна, тъй като той отказваше да приеме „не“ за отговор. Когато Анна прие поканата му, взе със себе си и братовчед си Манос — както за да спази традициите на острова, така и за да бъде спокоен баща й. Тя харесваше много братовчед си Манос, а той пък хареса Антонис Зеврос. Доста по-младият от нея Манос беше най-малкият в техния род и като такъв, беше много забавен и твърде дяволит — качества, които така и не беше загубил с годините заедно с чувството си за хумор. През годините двамата братовчеди бяха станали добри приятели. Бяха се сближили още повече, когато той беше дошъл да живее при семейството на Анна в Лондон, докато учеше в университета. Сега беше сгоден за момиче от Крит и възнамеряваше да отиде да живее при нея — за огромен ужас на майка си.

— Ако можеше, още щеше да ме кара да ходя с ученическа униформа — отбеляза Манос, когато за първи път сподели плановете си с Анна. — Не може да се примири с факта, че ще напусна този остров. Непрекъснато й повтарям: „Крит е само на едно пътуване с лодка оттук, мамо“, но тя не ме чува и само плаче. Какво да направя, а?

Тия Асимина, майката на Манос, чието име означаваше „направен от сребро“, беше най-малката сестра на тия Урания и поредната от безбройните роднини на Алексис. На някои от егейските острови според обичая момичетата бяха кръщавани със сложни имена. На Анна винаги й беше изглеждало забавно, че и на техния остров има много неподходящо кръстени жени — например „красивата“, макар да не беше красива, или „русата“, която обаче имаше черна коса. Имената на двете лели на Анна обаче им подхождаха — жени, за които човек никога не би предположил, че са сестри. Докато Урания беше изпратена от боговете, нежна и добра душа, която не обичаше да съди хората и да клюкарства, сестра й беше нейна пълна противоположност. Любимото й занимание беше да внася и изнася разни неща, езикът й беше остър като счупена мида, а характерът — студен като среброто, на което беше кръстена. За нея всички деца бяха досадни и непоносими — с изключение на безценния й единствен син, с когото се беше сдобила на доста напреднала възраст, след като беше изгубила надежда да стане майка. Останалите членове на рода си смяташе за по-долна ръка от нея, в това число собствения си съпруг. Алексис беше единственото изключение, защото беше отишъл да живее в Англия. За щастие, Манос беше наследил добрия характер на леля си Урания и външния вид на чичо си Алексис. Следователно изобщо не беше изненадващо, че си беше намерил съпруга от друг остров и нямаше търпение да се махне оттук.

Вечерите в „Черната костенурка“ — таверната на Антонис, скоро се превърнаха в нещо обичайно за двамата братовчеди. Както и някои други неща. През деня ходеха да плуват, наемаха велосипеди или катереха планината, а нощем стояха до много късно, обикновено в таверната, опитвайки се да си върнат нещичко от изгубената младост. През първите няколко седмици от гостуването на Анна на острова Манос си взе отпуск, за да бъде с нея, и двамата се впуснаха в забавления, на каквито не се бяха отдавали години наред, като не забравяха, че съвсем скоро животът им ще претърпи коренен обрат. В края на лятото Манос щеше да замине за остров Крит, за да започне нова глава от живота си, а Анна… е, тя все още нямаше представа какво точно ще прави, когато се върне. Не беше говорила с Макс, откакто беше пристигнала тук, пък и двамата се бяха съгласили, че им е нужно време, за да премислят нещата. Освен това бяха решили, че докато не си изяснят в каква посока ще тръгне животът им, няма да въвличат децата в тази каша.

Освен когато следеше баща му да не прекали с тичането, Алекс си гледаше живота и като че ли нямаше ни най-малка представа за напрежението между родителите си. За разлика от Клоуи, която съвсем ясно си даваше сметка, че нещата вкъщи не са такива, каквито би трябвало да бъдат.

— Мамо, какво става между теб и татко? — беше запитала тя с един от онези нейни погледи, докато двете пазаруваха за заминаването й за Америка.

— О, нищо, миличка! — беше излъгала Анна. — Просто труден период. Баща ти все още се опитва да свикне със здравословните си проблеми.

— Мамо, мисля, че той имаше достатъчно време, за да свикне! — отвърна Клоуи едновременно раздразнено и уплашено. Родителите на много нейни приятели се бяха разделили, но въпреки това тя никога не беше допускала подобен вариант за своите.

— Всичко ще бъде наред! — отсече Анна и смени темата. — Хайде да отидем да пийнем кафе!

След като пристигна на острова, Анна взе твърдото решение да престане да мисли — за каквото и да било. Поне за мъничко имаше нужда да забрави за живота си, да забрави за Макс и неговата лудост, да си възстанови емоционалния баланс. Както винаги обаче и това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Имаше дни, в които излъчването на острова и виното, което тя пиеше в големи количества, действаха като непенте — прогонваха тъгата й и й помагаха да забрави, но имаше и дни, в които това бе невъзможно. Дали житейската криза, която Макс собственоръчно беше сътворил, щеше да завърши с разпадане на семейството й? Не искаше да си помисля подобно нещо. За нея семейството открай време беше центърът на нейния свят, оста, около който се въртеше. Когато беше будна, обикновено успяваше да прогони тези мисли и да се фокусира върху себе си, но със сънищата си нямаше такъв успех. Често се събуждаше разплакана за децата и за майка си — Макс не присъстваше в тези сънища.

„Черната костенурка“ кипеше от енергия, живот и веселба. Обикновено вечер в ъгъла сядаха двама мъже и пееха, като единият си акомпанираше с бузуки, а другият — с китара, а хората ядяха, пиеха и от време на време ставаха да потанцуват. Въпреки че в малкото дворче беше по-прохладно, масите и столовете там бяха окупирани от немски и английски туристи, затова двамата братовчеди предпочитаха да стоят във вътрешното помещение с вентилатори на тавана, изпълнено с цигарен дим, музика и танци.

Алексис се беше примирил с приятелството на дъщеря си с Антонис Зеврос, особено след като братовчедът Манос гарантираше за почтеността на този човек и редовно изпълняваше ролята на придружител на Анна. Самата Анна беше наясно, че за промяната в отношението на баща й най-голяма роля има тия Урания и й беше благодарна за това. По свой начин Урания успяваше да разсее притесненията му заради хората, с които общуваше дъщеря му — точно както правеше майка й, когато Анна беше млада. Смъртта на майка й промени баща й и точно затова се радваше да го види отново ведър и щастлив. Точно както Манос и Анна, Алексис и Урания също прекарваха повечето от времето си заедно — и те имаха много да наваксват. Добротата на Урания помагаше по чудодеен начин и на двамата.

По някакъв странен начин Анна беше се върнала в миналия си живот — състояние на пълно откъсване от живота й в Лондон на петдесет и три годишна жена, майка на две деца и отхвърлена съпруга на Макс, който преживява криза на средната възраст, и връщане към така необходимата й същност на младо, строго надзиравано момиче, дъщеря на Алексис, която беше на ваканция заедно с баща си. На острова заедно с баща си и леля си Анна отново се почувства обичана, защитена и напълно откъсната от другия си живот. Лондон и Макс бяха на светлинни години от нея.

Колкото и да се стараеше обаче, мислите за съпруга й я изпълваха с гняв, разочарование и тъга, а мислите за дъщеря й и сина й предизвикваха у нея копнеж, който неизбежно я отвеждаше към спомените за нейната майка. Толкова много неща тук я свързваха с майка й и с цялото семейство — стари играчки, книжки, дрехи и стотици снимки. Анна беше запален фотограф. Майка й много обичаше да бъде снимана с внуците си, затова Анна щракаше всичко — беше уловила и запечатала хиляди моменти, които никога нямаше да се върнат. След като майка й почина, тя забрави за фотоапарата. Най-трудно от всичко й беше да приеме, че никога повече няма да може да зададе въпросите, с чиито отговори разполагаше единствено майка й, никога повече няма да може да чуе гласа й. Понякога затваряше очи и се опитваше да си спомни този глас, но колкото и да се стараеше, чуваше в главата си единствено смеха й. Със загубата на майка й сякаш си беше отишла и част от нейното минало, всъщност една много важна негова част. Завинаги.

* * *

— Ела с мен на яхтата ми, Анна! — прошепна една вечер Антонис, докато бузукито свиреше стара мелодия и двамата пиеха леденостудено узо. — Само аз, ти и луната — прошепна той в ухото й, като я придърпа към себе си в шумния ресторант. — След няколко дена ще има пълнолуние. Човек не може да се смята за живял, ако не е зърнал поне веднъж пълната луна над морето!

Косъмчетата на ръката му погалиха тила й, от пръстите му, стиснали здраво рамото й, я побиха тръпки. Анна вдиша дълбоко този аромат. Антонис ухаеше на канела и мастика — силна, екзотична бленда, която докосна нещо дълбоко потиснато в спомените й, нещо далечно и невероятно приятно.

— Добре — чу се да казва тя и сама не повярва, че го е казала.

И ако отношението на баща й към нея, откакто бяха пристигнали на острова, пробуждаше неволно у Анна някогашното петнайсетгодишно момиче, то приятелството й с Антонис подсилваше допълнително този образ. Но имаше и разлики — докато баща й я принуждаваше понякога да се държи като намусена тийнейджърка, то Антонис караше сърцето й да бие по-бързо, да се изчервява винаги когато го види и да започне да си връща самоувереността. При потеглянето си от Лондон тя се беше чувствала наранена и емоционално съсипана. Благодарение на вниманието и ухажването на Антонис обаче полека-лека се съвземаше от шока и болката на отблъсната жена, които беше донесла със себе си при стъпването си на този бряг. Кризата на средната възраст, през която минаваше Макс, заявлението му, че обича друга жена, и съмненията й относно бъдещето на брака им — колкото и неясни да бяха на този етап — я бяха разтърсили из основи. Винаги, когато се сетеше за съпруга си, тя усещаше как в нея се надига гняв.

* * *

Манос и Анна седяха на селския площад и пиеха сутрешното си кафе, когато видяха как към тях се задава Антонис.

— Калимера, приятели! — провикна се той през масите. — Вечерта беше хубава, нали? — Застана до Анна, наведе се, за да я целуне по бузата и добави: — Пълнолунието ще настъпи всеки момент! Да не забравиш, Анна!

— Всяка вечер тук е хубава — отговори с разтуптяно сърце Анна.

— Анна иска да отиде на пазар — прекъсна ги Манос.

— За какво по-точно? — попита Антонис и изгледа Анна.

— Искам да си купя материали за рисуване — отговори тя и вдигна чашката си с кафе. — Има ли наблизо магазини, в които продават подобни неща?

Само след няколко седмици на този остров перфектната светлина и цветовете му, къщата, градината и плажът бяха вдъхновили Анна отново да се върне към рисуването. Ръката й не беше хващала молив или пастел от месеци. Илюстрациите бяха начинът, по който тя си изкарваше прехраната, но дълбоко в себе си не гледаше на тях като на работа — рисуването беше нейната страст. Най-щастлива се чувстваше със скицник и молив в ръка, но след онова признание на Макс беше изгубила всякакво желание да рисува. А оттогава бяха изминали месеци.

Още от юношеска възраст Анна си беше мечтала да стане илюстратор на детски книжки. След като завърши училището по изкуства и се омъжи за Макс, дори написа няколко разказчета, които занесе заедно с илюстрациите към тях на различни издатели. Присъдата беше единодушна — тя се оказа много по-добър художник, отколкото писател. Наложи й се бързо да приеме този факт и така започна кариерата й на илюстратор на свободна практика. Печелеше доста добре, като работеше редовно за повечето женски списания в Лондон и за доста голям брой издателства на детска литература. Не спря да работи въпреки бременностите си, отглеждането на децата, грижите за семейството, а когато децата тръгнаха на училище, започна да поема още повече поръчки. Но това я устройваше. Обожаваше да си стои у дома, но понякога имаше чувството, че Макс й завижда за „лесния“ живот. Никога не се осмели да й го каже, но тя го усещаше. В такива моменти се питаше дали не му се иска тя да беше като него, да се движи из академичните среди.

Той беше професор по електроинженерство, учен, голям ум. Пътуваше много заради работата си, но това никога не беше притеснявало Анна — когато се върнеше, вълнението беше още по-голямо. Тя се прекланяше пред него и му се възхищаваше, гордееше се с постиженията му, въпреки че не разбираше нищо от тях — не че Макс разбираше нещо от изобразително изкуство, но това нямаше никакво значение.

— Художничката и ученият — шегуваше се понякога той, като я даряваше с целувка. — Разлика от земята до небето. Аз съм методичен и аналитичен, а ти си неорганизирана и емоционална!

Тогава Анна беше харесвала разликите между тях — мислеше си, че те правят живота им по-интересен.

Но очевидно се беше лъгала.

* * *

— Магазин за художнически материали не знам — отговори Антонис, — но пък можеш да се обърнеш към Никос Варнавас. Той е най-подходящият човек, с когото можеш да говориш по въпросите на рисуването. Нали така, приятелю? — добави и погледна към Манос.

— Така е — кимна Манос. — Ако Никос не знае, няма кой друг да знае!

След това двамата започнаха да се надпреварват да разказват на Анна историята на Никос Варнавас. Той бил художник, наскоро завърнал се на техния остров след години живот в Атина, и сега живеел в близкото село Елия.

Новината за колега художник, живеещ на техния остров, допадна много на Анна. Тя изгаряше от нетърпение да се запознае с него, затова, когато двамата мъже й предложиха да я откарат на следващия ден дотам с кола, с радост прие. Селцето Елия беше много малко — по-скоро шепа къщи, скупчени сред овощните градини, лозята, тамариксите и боровете, изпъстрящи хълмовете. Пътуването беше много приятно и се оказа поредното събитие, което върна Анна в детството й. Толкова много неща на този остров притежаваха тази вълшебна сила! Въздухът в селото беше прохладен и благоуханен, особено по време на цъфтежа на лимоновите и портокаловите дръвчета, и предоставяше идеалното убежище от горещината, задушаваща по-равните места на крайбрежието. Някога, когато бяха деца, с братята и братовчедите й се организираха и малко след изгрев-слънце потегляха за Елия, за да прекарат деня там. Катеренето пеша им отнемаше цялата сутрин — пътуването с мерцедеса на Антонис отне едва петнайсетина минути.

Анна беше предложила, преди да потеглят, да се обадят по телефона, за да предупредят художника за появата си, но й казаха, че Никос Варнавас не притежава нито домашен телефон, нито мобилен.

— Пада си малко отшелник — поясни Антонис, забелязал изненадата й. — Седи си там сред дърветата и по цял ден рисува.

— Ако се вярва на селските клюки — намеси се през смях Манос, — бил изгубил любимата си, някаква виенчанка, циркова акробатка. Но според моята майка Никос изгубил по-скоро парите и ума си, затова избягал от големия град и се скрил сред хълмовете на острова. Ако питате мен обаче човекът е избягал именно от хора като майка ми.

* * *

Къщата на Никос Варнавас се оказа нещо много по-различно от онова, което си беше представяла Анна — построена на склона на хълма, обградена от дървета и храсти, тя приличаше не толкова на къща, колкото на ателие или работилница. Анна беше очаквала да види малка едноетажна варосана къщичка като повечето други на острова, скрита от човешките погледи, най-много с барака, служеща за ателие. Вместо това постройката, която се изправяше срещу тях — или по-скоро постройките, защото бяха две, се виждаха съвсем ясно от пътя и изобщо не бяха скрити. Първата сграда — най-обикновен правоъгълник, боядисан в топло бледокафяво, беше свързана чрез каменна пътека с втората, която беше кръгла и един нюанс по-светла от другата, увенчана с изваян като скулптура комин, който изпъкваше великолепно на фона на яркосиньото гръцко небе. Цялата тази композиция изглеждаше неочаквана и невероятна върху това парче земя, точно като НЛО. Нищо чудно, че местните жители смятаха живеещия в нея човек за пълна мистерия и компенсираха с всякакви небивалици за него.

— Хайде да го потърсим! — подвикна Антонис, тресна вратата на колата зад гърба си и пое нагоре към къщата.

— Трябва да е някъде тук. Хайде! — подвикна и Манос и направи знак на Анна да го последва.

Престъпиха прага на голямата метална врата и се озоваха в обширно открито пространство. Ако се съдеше по обстановката, това би трябвало да е ателието на Никос. От огромния прозорец струяха снопове ярка светлина, стените бяха покрити с платна — едни окачени, други подпрени на пода. Повърхността наоколо беше покрита с тубички боя, четки, шишенца и бурканчета. Цареше атмосфера на вълнуващ пъстроцветен хаос. Визуалната експлозия пред очите й, в съчетание с познатите миризми на боя и терпентин, изпълниха душата на Анна с опиянение.

— Той е тук! — чуха гласа на Антонис откъм задната част на ателието. — Храни кокошките.

С все по-нарастващо удивление Анна установи, че Никос Варнавас е не само плодовит художник, но и нещо като фермер, който отглеждаше зеленчуци и плодове и хранеше кокошки, зайци, пчели и дори една коза. Нетърпелива да се запознае с този човек, Анна тръгна след мъжете, които вървяха към домакина. Но вместо обичайната приветствена прегръдка, на която беше свикнала, Анна се сблъска с гърба на художника, който най-невъзмутимо продължаваше да си храни птиците, без да обръща внимание на виковете им. Това я накара да се почувства добре дошла колкото лисица в кокошарник и през ума й мина мисълта, че може би точно този конкретен грък не изпитва особен възторг от нахлуването на непознати и неканени гости в собствеността му. За щастие, а и за техен късмет, скоро стана ясно, че Никос Варнавас изобщо не е груб и необщителен, както изглеждаше на пръв поглед. Макар и противник на телефоните и телевизията, той притежаваше МР3 плейър и при тяхната поява просто си слушаше музика със слушалки в ушите. В мига, в който ги забеляза, той се оказа точно толкова мил и гостоприемен като всички местни жители и с готовност се зае да помогне на Анна в търсенията й.

Не след дълго Никос отрупа масата под сянката на голямо лимоново дърво с чашки горещо кафе, кана леденостудена вода, домашно грозде и сочни смокини. Едва тогава Анна успя да преодолее леко конфузното им запознанство и да се опита да опознае и разбере този твърде необичаен грък.

Никос говореше тихо и спокойно — пълна противоположност на шумния боботещ Антонис и на вечно закачливия Манос. От цялото му същество струеше спокойствие. Когато някой му зададеше въпрос, той обмисляше дълго отговора, впивайки очи в очите на събеседника си, сякаш да прецени какво да каже. Впрочем очите на Никос бяха първото, което Анна забеляза у него — дълбоко поставени и толкова кафяви, че изглеждаха чак черни, с проницателен, напрегнат поглед. Беше на приблизително същата възраст като Манос и изглеждаше точно така, както се очаква от един художник и бохем — сигурно не си беше променял стила още от художествената академия. Беше слаб, но жилав, облечен с широки, покрити с петна от боя панталони цвят каки и тениска, не особено висок — не беше висок колкото Манос и със сигурност беше доста по-нисък от Антонис. Анна нямаше как да не забележи, че ако беше дошла с обувки с високи токчета, щеше да стърчи над художника. Както и можеше да се очаква, беше загорял, но с цвят на топъл карамел — отново, за разлика от Антонис, който беше буквално изпечен от слънцето. На главата си носеше червена лента — най-вероятно, за да укротява буйната си гарвановочерна коса, докато работеше — което му придаваше вид на индианец.

Да, гръцките мъже обичаха дългите си коси, помисли си с усмивка Анна, обръщайки се към Антонис и Манос, които според английските стандарти също бяха с дължина на косите доста над средната. Повечето от познатите й в Лондон се носеха или ниско подстригани, или направо бръснати, за да скрият плешивината си. Но ето че пред нея сега седяха трима мъже, нито един, от които не беше в първа младост и въпреки това се гордееха с дългите си къдрици — даже и в случаите, когато като братовчед й Манос бяха започнали да оплешивяват по темето. Никос имаше елегантни ръце и дълги пръсти. Докато наблюдаваше тези пръсти как свиват деликатно цигарата, Анна си ги представи по-скоро да свирят на пиано или на китара, отколкото да смесват бои и да хранят домашни животни. Да, този човек беше много симпатитикос, както казваха гърците, много приятен — този художник, който живееше съвсем сам, само с животните си, изкуството си и разбитото си сърце. Четиримата седяха и говореха цяла вечност, похапваха сочно грозде, пиеха гъсто сладко турско кафе и пушеха цигара след цигара. Пушенето беше като национален спорт на този остров. Като гледаше хората тук, човек никога не би повярвал, че древните гърци са живели по правилото пан метрон аристон — умереност във всичко. Модерните гърци очевидно се ръководеха от съвсем друго правило в живота си — разгулност във всичко. Анна не беше хващала цигара вече десет години, но в тази компания просто нямаше как да устои на изкушението и да не запали.

— Рисувала ли си нещо, откакто дойде на острова, Анна? — запита по едно време Никос на доста добър английски, но със силен гръцки акцент.

— Анна говори перфектно гръцки, Никос — информира го гордо Манос. — Може и да живее в Лондон, но сърцето й принадлежи на нашата земя!

— Не се и съмнявам — отговори Никос, но този път на гръцки. — Извинявай, Анна, но въпреки това имаш ли нещо против да говорим на английски? Тук няма как да поддържам този език.

— Разбира се, че не — отговори тя, развеселена, че още един човек тук искаше да упражнява английския си с нея, докато тя пък искаше да упражнява с тях гръцкия си. — Но на темата. Ако изобщо се бях сетила да си донеса материали за рисуване, значи, щях да мога да рисувам навсякъде — продължи този път на английски. — Но за съжаление, откакто пристигнах тук, не съм правила нищо друго, освен да се забавлявам — добави и стрелна с поглед Манос и Антонис.

— Няма защо да съжаляваш, Анна! — притече й се на помощ братовчед й. — Да се забавляваш, не е престъпление, а много хубаво нещо!

— Така си е — кимна в знак на съгласие Никос.

— Проблемът е, че някога работата ми доставяше не по-малко удоволствие от забавлението — поясни тя и остави чашката си от кафе на стола, предоставен й за тази цел. — Съжалението ми е именно заради това удоволствие, което изгубих.

— Но защо, Анна? — възкликна уплашено Манос. — Къде е отишло удоволствието?

— Случва се понякога — намеси се Никос и погледна с разбиране Анна. — Но не се притеснявай, ще си го върнеш! И мен ме сполетява от време на време и когато това стане, се отдавам на животните и зеленчуците си или отивам до морето, за да поплувам или да ловя риба. А когато после пак започна, работата ми се получава дори по-добре отпреди. И така, готова ли си пак да започнеш, Анна?

— Да, готова съм! — отсече тя и за първи път от месеци насам беше напълно сигурна в думите си.