Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (33)

Осма глава

Неапол

Онова, което Розария разказа на Алексис, не само не намали любовта му към нея, ами го накара да я обикне много повече и да закопнее да я защитава от ударите на живота. От този момент нататък всеки път, когато я видеше, му се искаше да я притисне в обятията си и с целувка да отнеме проблемите и тревогите й. Мечтаеше си да й помогне, да я отведе далече от Неапол и от кошмарния й живот. Но как да го направи? След съдбовната разходка до Капри, когато вечер си легнеше, той вече не си представяше как прави любов с нея, а обмисляше планове за бягство. Искаше да се посъветва с някого, например с добрите си приятели Тим Андерсън и Джон Саймънс, за да ги чуе какво биха му казали те, но Розария го беше помолила да не го прави.

— Хората невинаги са добри като теб, Алексис! — беше го предупредила тя. — Бързо раздават присъди. Аз не съм курва, но съм дъщеря на такава!

— Греховете на майка ти не са твои грехове, Розария! — възрази Алексис. — Ти не си сторила нищо лошо, за да заслужиш подобен живот! Аз те обичам, Розария, и искам да ти помогна!

— Аз също те обичам, Алексис, но с нищо не можеш да ми помогнеш! Когато войната приключи, ти ще се върнеш в твоята страна, а аз ще остана тук!

— Не! Искам да дойдеш с мен! Искам да напуснеш това чудовище! — извика той и усети как кръвта се качва в главата му.

— Италия е католическа страна, Алексис. Независимо дали искаме, или не, такова нещо като развод не съществува, а дори и да имаше, аз съм омъжена за особено опасен престъпник и където и да отида, никога няма да бъда в безопасност! Безнадеждно е, не разбираш ли?

— Тогава и аз ще остана в Италия и двамата ще избягаме заедно, ще се скрием някъде в далечните северни райони и ще си сменим имената! — отсече той, твърдо решен да не се предава.

— Няма измъкване за нас, не разбираш ли? Той ще ни намери навсякъде! Освен това не мога да изоставя София! Леля ми е много болна и ако нещо се случи с нея, кой ще пази София, а? Мога ли да ги изоставя, кажи!

* * *

Беше изминала почти година, откакто Алексис беше пристигнал в Неапол — година, която се беше оказала повратна в неговия живот. Беше станал свидетел на надхвърлящо всяко въображение човешко страдание и изпитания, беше попадал в невероятни ситуации, беше се запознал с нови хора, беше спечелил добри приятели и накрая, след толкова много години, отново бе срещнал любовта. Онзи съдбовен ден в Кардиф в кухнята на чичо Георгиос, когато тримата приятели бяха чули с ушите си обявяването на войната, беше като далечен спомен. За Алексис оттогава сякаш бяха изминали десетилетия, а денят, в който беше напуснал Урания, беше от някой друг живот. Макар преживяното да беше оставило своя отпечатък върху него, онзи някогашен младеж от миналото, пълен с любов, страст и вяра в себе си, все още беше някъде там, стаен дълбоко в него. Когато си позволи да спре и да го потърси, Алексис установи, че си е все същият младеж. Онзи младеж, чиято най-голяма мечта се заключаваше в две простички неща — да бъде в хармония със себе си и да живее с момичето, което обича.

Войната като че ли беше към своя край и мирът, за който Алексис толкова силно мечтаеше, вече се виждаше на хоризонта. Сред населението и войниците постепенно се възцаряваше настроение на щастливо очакване, но противно на всички останали, неговото сърце беше изпълнено със страх от онова, което краят на войната ще донесе за него и Розария. Ситуацията в техния щаб непрекъснато се променяше. Първото, което съкруши Алексис, беше новината, че приятелят му Джон Саймънс е получил заповед да се приготви за отпътуване. Джон не знаеше нито къде го пращат, нито защо, но по принцип всички бяха предупредени, че може да получат подобна заповед по всяко време. Алексис изпадна в паника — той още не беше готов да напусне Неапол. Не можеше да остави Розария, не и без някакво решение за съвместното им бъдеще.

Въпреки изричното настояване на Розария да не говори с никого за нея, Алексис все пак се реши да поиска съвет от своя приятел, преди той да замине — отдавна беше преценил Джон като най-опитен и с най-големи познания по сърдечните въпроси.

— Май сте затънали в голяма каша, Алексис, стари приятелю — отбеляза Джон, след като изслуша цялата, или по-точно по-голямата част от тъжната история на живота на Розария.

По някаква неясна и за него причина Алексис беше пропуснал да спомене, че Розария всъщност има брак с Алфонсо де Сио — беше казал единствено, че живеят заедно. Защо беше предпочел да не сподели тази информация със своя приятел? Може би защото нямаше сили да изрече думите омъжена и Алфонсо във връзка с Розария, без да почувства силна болка в сърцето.

— Тези приятели от Камората са доста отмъстителни, човече! — продължи Джон. — Не ти препоръчвам да ги ядосваш. Ами другите от семейството, и те ли имат нещо общо с нея?

— Както разбирам, не. Всички са били предупредени, най-вече Салваторе, по-големият брат на Алфонсо. А с майка си тя отдавна няма нищо общо. Сега живее с леля си и сестра си.

— Слушай, Алексис — рече Джон и сниши глас, — както изглежда, скоро ще се омитаме оттук. Нещата се променят много бързо, така че може би ще се намери изход и за теб!

— Но нали тъкмо в това е проблемът! — прекъсна го Алексис. — Аз не искам да си тръгвам оттук! Не и без Розария!

— Да, знам, приятелю. Чуй ме сега! Знам, че не искаш да оставяш момичето си тук, затова мисля, че трябва да говориш с полковника. Той е свестен човек и съм сигурен, че ще ти помогне, всъщност и на двама ви!

— Че какво може да направи той? — поклати невярващо глава Алексис.

— Ще се изненадаш да научиш колко много варианти за излизане от твоята ситуация има! Единият е да поискаш разрешение да се ожениш за Розария. Току-що ми каза, че този Алфонсо почти не стъпва в Неапол, нали така? Което означава, че не я следи непрекъснато. А леля й очевидно е на нейна страна и ще й помогне да избяга.

Алексис усети, че главата му ще се пръсне от напрежение. Думите на Джон сякаш увиснаха във въздуха и заиграха изкусително пред очите му.

— Твоята основна задача е да се измъкнеш от приятеля й и от гнева на Камората — продължи Джон. — Съгласен съм, че последното не е маловажен проблем, но съм сигурен, че има начин да се реши! — По лицето му заигра усмивка, когато добави: — Ти няма да си първият войник, прибрал се у дома с италианска съпруга!

Да се ожени за нея и да я отведе у дома! Главата на Алексис вече не само го болеше, но и жужеше. Каква фантазия! За няколко секунди си позволи да й се наслади. Но как ще го направи и къде ще я отведе? У дома. Но къде беше това? Дори и да беше възможно да се ожени за Розария, къде би могъл да я отведе, на кое място, което би могъл да нарече свой дом? Осъзнаването, че всъщност няма дом, където да се върне, го изпълни с отчаяние. Да, островът наистина беше негов дом, но той никога не би се върнал там, независимо колко силно копнееше за това. Обичаше Розария и искаше да я пази и защитава, но Урания също продължаваше да живее в сърцето му и още усещаше болката от нейната загуба. От едно от писмата на майка си беше разбрал, че Урания е сгодена за някакъв младеж, с когото се била запознала в университета. Нищо чудно… да е омъжена за него и да си има дете. Не, той не можеше да се върне там! Най-близкото място, което би могъл да нарече свой дом, беше къщата на чичо Георгиос в Кардиф.

— Е, Алексис — прекъсна размислите му Джон, — какво реши? Ще говориш ли с полковника? Сигурен съм, че той ще ти помогне да намериш изход от ситуацията!

Разговорът с Джон Саймънс накара Алексис да се замисли за нещо много съществено. Ами ако си замълчи за брака на Розария? Възможно ли е тогава да се ожени за нея и да я отведе в Англия, където никой никога не би могъл да научи за миналото й? Той беше скрил от приятеля си, че Розария е омъжена за Алфонсо, не за да го заблуди, а защото, самият той живееше в отрицание на този факт и нямаше сили да го изрече. Алексис изобщо не беше допускал, че Джон ще му предложи да се ожени за нея. Джон не беше от този тип мъже, канеше се да напусне Неапол, без дори да се обади на Кончета. Ами ако разкаже на полковника същата версия? Дали командирът ще му даде разрешение за подобен брак? Дали номерът му ще мине? Наистина ли ще може да се ожени за Розария и да получи разрешение да я вземе със себе си в Англия? А дали самата Розария би се съгласила? Алексис беше наясно, че дори и тя да се съгласи на тази измама, никога не би изоставила сестра си тук, така че той беше длъжен да опита да получи разрешение и за София, та дори и за Филомена! Момиченцето беше като дъщеря на Розария, а и той самият вече се беше привързал към нея, а леля им беше единствената майка, която двете сестри бяха имали. Положението, в което се намираха двете, беше толкова отчайващо, че Алексис се надяваше полковникът да прояви съчувствие и към тях. Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече усещаше, че всъщност шансовете да осъществи замисъла си, са доста големи. Но първо и най-важно беше да получи разрешение за женитбата. Щеше да бъде незаконно, измама, светотатство в очите на Църквата, щеше да направи Розария полигамна съпруга — но пък бе и единственият възможен изход!

Нямаше друг избор, освен да опита. Взе твърдото решение да говори със своя командващ офицер, но не и преди да сподели плановете си с Розария и Филомена. Как щяха да реагират двете жени? Надяваше се Розария да се съгласи, но за Филомена не беше толкова сигурен. Дори и Розария да приемеше идеята му, планът нямаше да сработи без одобрението на лелята — а той се опасяваше, че тя може да възрази по религиозни причини.

* * *

Двете жени седяха безмълвни и го слушаха. Когато сподели какво е намислил, те пак не казаха нищо. Единственият звук, който Алексис чуваше през тези няколко секунди, които му се сториха цяла вечност, бяха ударите на собственото му сърце. Преминаващите през дантелените пердета лъчи на ранното есенно слънце рисуваха красиви фигурки върху стария мраморен под, който двете жени бяха излъскали до блясък. В стаята се долавяше лек мирис на дезинфектант. През изминалата нощ той си бе представял реакциите им, опасявайки се от най-лошото, а днес, в момента, в който успя да се откопчи от работа, се беше втурнал към техния апартамент.

Изведнъж Филомена скочи от стола си и се втурна към Алексис. Тя го прегърна и притисна към себе си, последвана от Розария. Двете жени едва не го задушиха в прегръдките си.

— Бог да те благослови, сине мой! Бог да те благослови! — викаше и плачеше Филомена и го притискаше още по-силно.

— Аз… аз… толкова се притеснявах — запелтечи Алексис и също ги притисна към себе си. — Притеснявах се, че… че идеята ми няма да ти хареса… заради Църквата.

— Ха, Църквата! — извика Филомена, отстъпи крачка назад и го изгледа. — Че какво ни пука на нас за Църквата? На нея, да не би да й пука за нас?!

— Ами… нямах представа… — промърмори Алексис, все още в шок.

— А аз бих те последвала навсякъде, Алексис — изплака Розария. — Независимо дали съм омъжена за теб, или не!

— Не знам кой те изпрати при нас, сине мой — продължи Филомена, — но който и да е той, ще му бъда благодарна до края на живота си!

— Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога, Алексис! И не само на мен, но и на всички нас! — добави Розария. — С радост бих излъгала, измамила и дори убила, само и само да бъда с теб!

Алексис въздъхна облекчено.

— Благодаря ти, сине мой, благодаря ти! — повтори отново Филомена и най-сетне го пусна.

— Ще можеш ли да уредиш нещата така, че всички да дойдем с теб в Англия? — попита Розария и вдигна очи към него.

— Не знам, но ще направя всичко по силите си — отговори уверено той.

— Представяш ли си, лельо? Ние трите заедно с Алексис в Англия! Заедно, далече оттук!

— Толкова съм ти благодарна, сине мой! — рече Филомена и му целуна ръка. — Ще умра щастлива, когато знам, че именно ти ще продължиш да се грижиш за моите момичета!

— Ти няма да умираш, лельо! — извика Розария. — Отиваме в Англия, забрави ли?

— Да, вярно — кимна усмихната Филомена. — Права си, кара миа, няма да умра. Вече съм по-добре. Не се тревожи, няма да умра. Или поне засега. Но няма и да дойда с вас в Англия. Благодаря ви, че изобщо сте помислили за мен, но аз трябва да остана!

— Защо? — извикаха в хор Алексис и Розария.

— Не мога да повярвам, че ти ще успееш да получиш разрешение и за трите ни, сине мой, но дори да стане, аз трябва да остана тук — изтри сълзите си с голяма бяла носна кърпичка, обърна се към Розария и добави: — Ами чичо ти? Ако още е жив?

Откакто бяха напуснали селото, нямаха вест от съпруга на Филомена. И макар че не беше потвърдено, всички, с изключение на нея, го смятаха за загинал на бойното поле.

— Ще отида на север, откъдето е неговият род. Ако той е жив, те ще ми помогнат да го открия. Затова не мога да тръгна с вас, мила моя — добави. — Освен това, имам толкова много работа още за вършене!

— Но ти не можеш да останеш тук! — избухна Розария.

— Кой казва, че ще остана точно тук! — изгледа я леля й. — Ще отида в Болоня, където живее сестрата на чичо ти. Тя ще ме приеме, сигурна съм. Добра жена като нея няма как да ме остави на улицата.

— Ами Алфонсо, Салваторе и останалите?

— Изобщо не ме е страх от тези дяволски изчадия! След като вие няма да сте около мен и няма да се тревожа за вас, мога да се справя с тях. Ти за мен не се тревожи, скъпа! В мига, в който вие изчезнете оттук, ще изчезна и аз!

Колкото и да се опитваха да я вразумят, Филомена беше непреклонна. Още по-настоятелна беше Алексис да продължи с изпълнението на своя план.

— Аз съм длъжна да остана — поясни на Розария. — Но ти и София заслужавате по-добър живот, далече от това забравено от бога място!

* * *

Алексис отново обмисли какво да разкаже на своя командващ офицер. Трябваше да бъде силен, да вярва, че макар онова, което правеше, да не беше редно, той беше прав и това е единственият изход от заплетената ситуация.

Малко преди срещата си с полковника, силно развълнуван и притеснен, Алексис отиде да се успокои при Розария и Филомена. Завари ги много уплашени. Малката София се беше разболяла. Онова, което в началото изглеждало като същия вирус, повалил лелята преди няколко месеца, се оказало изключително коварно.

— Тя не е на себе си! — извика Розария и се хвърли в обятията на Алексис в мига, в който го видя. — Цялата гори и не знаем какво да правим!

— Защо не ме повикахте по-рано? — извика той и се втурна към леглото на детето.

— Не искахме да те притесняваме. Мислехме си, че тя ще се оправи.

Но малката София беше слабичко и крехко създание, много податливо на всякакви болести. Състоянието й бързо се влоши.

Алексис искаше да помогне, но за всеобщо нещастие болестта на София съвпадна с едно от редките отбивания на Алфонсо в Неапол. Алексис нямаше друг избор, освен да се държи на разстояние. Надяваше се, че Алфонсо ще постъпи почтено и ще осигури на детето пеницилин, с който той и останалата част от мафиотската му фамилия търгуваха на черния пазар.

За всеобщо облекчение Алфонсо действително им осигури пеницилин, но никой не знаеше, че лекарството е почти безполезно заради навика на Камората да го разрежда с цел по-големи продажби. Слабият пеницилин нямаше никакъв ефект и състоянието на София, вместо да се подобри, се влоши още повече. Когато Алфонсо си тръгна и Алексис отново се върне при тях, детето вече беше покосено от коремния тиф. И повече никой не беше в състояние да му помогне.

Погребаха крехкото тяло на София в селските гробища, точно до баща й, брат й и двамата й чичовци. Филомена и Розария стояха хванати една за друга, неспособни да повярват на случилото се, а зад тях бяха Алексис и неколцина от селяните, които все още продължаваха да живеят там. Луиза не се появи, което може би беше за добро, защото сестра й и дъщеря й нямаше да бъдат отговорни за действията си, ако я видеха.

През четирите години, откакто беше напуснала селото, Розария непрекъснато беше сънувала как се завръща. Ала никога не си беше представяла, че ще се върне като придружител на ковчега на малката си сестричка. Нищо не изглеждаше така, както го бяха оставили. Тяхната къща беше в руини, селският площад — превърнат в бомбен кратер. Селото им беше подложено на унищожителния огън не само на съюзническите нападения, но и на изригването на Везувий предишната година, което го беше довършило окончателно. Тук вече нямаше нищо, което да задържа Розария и Филомена. Мечтата им за завръщане беше изпепелена.

Загубата на София беше невероятно тежък удар за Розария, удар, който тя изобщо не беше очаквала. Скръбта и мъката й бяха безгранични. Беше се страхувала за безопасността и девствеността на сестра си, но никога — за живота й. Не си представяше, че така ще завърши тяхната тъжна история. Двете сестри бяха преживели какво ли не и тъкмо се беше появил Алексис и им беше вдъхнал надежда…

Филомена беше не по-малко съкрушена от Розария от смъртта на малката София, но беше твърдо решена да не се предава и да се концентрира върху Розария. Вече беше изгубила едно от момиченцата си при обстоятелства извън нейния контрол, но другото имаше шанс и тя щеше да го спаси, каквото и да й струваше това. В скръбта си Розария беше започнала да се съмнява в плана на Алексис. Затова Филомена беше длъжна да запази здравия си разум и заради двете им. Трябваше да действа веднага. Алексис трябваше да приведе плана си в действие и да се ожени за Розария колкото е възможно по-скоро. Измамният брак беше нейният единствен паспорт към свободата и единственият й шанс за щастие.

— Чуй ме сега, Розария — започна Филомена, когато Розария се опита да й каже, че не иска да тръгва, — София ни беше отнета преждевременно, но не ни остава друго, освен да я помним с добро. За теб обаче можем да направим много! Ти обичаш Алексис и той те обича. Нищо не те задържа повече в тази адска дупка! Не пропилявай единствения си шанс за щастие, дъще моя, защото би било престъпление! А ако останеш, със сигурност ще ме убиеш!