Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (28)

Трета глава

Връзката между Алексис и Розария се задълбочаваше все повече и повече, сексуалното напрежение между тях стана непоносимо. Вечер Алексис лежеше в леглото и мечтаеше за нея, сутрин Розария нямаше търпение да отиде на работа, за да го види пак. Тя също се беше влюбила безвъзвратно в него и се наслаждаваше на всеки техен миг заедно, но въпреки това продължаваше да крие чувствата си.

Макар първият му опит да я покани на среща да се беше оказал неуспешен, той не се обезкуражи. Изчака още няколко седмици и пак се пробва.

— Следващата събота заедно с няколко приятели ще си направим разходка до Капри — каза й един ден, опитвайки се да я принуди да дойде с него. Беше се отбил в кухнята за чаша вода и я завари да меси тесто за пица. — Ще бъдем в отпуск, така че заедно с Тим Андерсън, Джон Саймънс и техните момичета решихме да излезем от града, та се питах дали и ти не би желала да дойдеш с нас? — изтърси бързо и нервно, след което седна на стола до масата срещу нея и зачака отговора й.

Тя само грабна шепа брашно от купата до себе си и я хвърли върху тестото. Над масата се вдигна бял облак прах, от който той се разкашля. Когато се успокои, продължи упорито:

— Ще вземем лодка до Капри, може би ще се отбием в Соренто. Ще си вземем и храна за пикник. Ще бъде забавно, а ти можеш да кажеш на родителите си, че ще бъдем голяма компания. Няма да бъдеш само с мен, ще има и много придружители, ако те се притесняват за това! — натърти Алексис. — Е, какво ще кажеш, Розария, ще дойдеш ли с нас?

Тя продължи да мълчи. Устните й бяха стиснати, челото й намръщено. Просто си гледаше тестото и нищо повече.

— Хайде де, Розария, кажи, че ще дойдеш! — обърна го вече на молба той. — Моля те! Много те моля!

Алексис седеше на ръба на стола си и чакаше, гледайки я как удря с юмруци тестото и продължава да го меси енергично. Накрая Розария спря, бръсна падналия кичур коса над лявото си око с опакото на ръката и се втренчи в него. Единствените звуци, които се чуваха в кухнята, бяха неговото тежко дишане и тиктакането на стенния часовник. След време, което му се стори цяла вечност, тя отговори тихичко:

— Да! Вече не ме интересува какво ще си кажат хората, Алексис! Писна ми! Ще дойда с теб!

* * *

Така в едно ясно пролетно утро, в което небето беше лазурносиньо, а над главите им кръжаха чайки, лодката с шестимата пътешественици се плъзна по морските вълни и се понесе към бреговата ивица на Амалфи. Градът зад тях се къпеше в златиста светлина, над пристанището трептеше мека мъгла. Неаполитанският залив проблясваше под лъчите на утринното слънце, а в далечината пред тях като същински дракон се изправяше Везувий, заплашително бълващ валма от пушек от зейналата си паст. Всеки, обърнал се назад, за да погледне към брега, за момент би могъл да се заблуди, че вижда величествения Неапол от славната древност, а не град, разрушен и потънал в хаос.

Но в тази пролетна сутрин в началото на месец март шестимата души в лодката, която се беше насочила към остров Капри, бяха твърдо решени, че поне за ден ще се опитат да забравят ужасите на войната и опустошения град, който бяха оставили зад себе си.

Тим и Джон бяха в превъзходно настроение, шегуваха се и флиртуваха със своите момичета. Алексис пък сияеше от щастие, че най-сетне Розария седи толкова близо до него. Облечени в най-хубавите си рокли, жените бяха на седмото небе заради неочакваното удоволствие на тази разходка. Облечена екстравагантно за случая, с широкопола шапка, копринени чорапи, яркочервени устни и разпадаща се от годините лисича кожа през рамо, Кончета се беше увесила на рамото на Тим и пушеше американска цигара. В тон с името си пък Имаколата се беше спретнала с простичка синя рокличка с нежна бродирана дантела и беше вдигнала косата си на оригинален кок — високо на главата, украсен с миниатюрни, ярки на цвят изкуствени цветчета. Въпреки тежкия й грим външният й вид беше такъв, че приличаше на една от онези евтини пластмасови статуетки на Дева Мария, които се виждаха в параклисите на почти всеки ъгъл на големия град.

Рано сутринта, когато се бяха срещнали на пристанището, Розария се беше появила с огромен син шал, който покриваше главата й и половината й тяло, но когато седна на пейката в лодката, тя го остави да се свлече назад. Алексис забеляза, че и тя беше облечена тържествено — с изпраната и безупречно изгладена рокля на цветя, с която я беше видял за първи път в кухнята. На краката си имаше чифт обувки, които в сравнение с обичайните, които носеше всеки ден, изглеждаха чисто нови. При по-внимателен оглед, разбира се, той веднага се досети, че илюзията за новост се дължеше единствено на прецизната поддръжка на собственичката им. Излъскани до блясък, обувките бяха черешовочервени, със скосен нисък ток и тънка каишка, която се увиваше около елегантния глезен на Розария и се заключваше със сребърна катарама. На врата й имаше малко сребърно разпятие, инкрустирано с миниатюрни морски перли. Разпятието висеше точно над началото на деколтето, което извивката на врата й разкриваше от време на време.

За първи път, откакто се познаваха, Розария беше разпуснала косите си. Тъмните й къдрици се спускаха като водопад по раменете й и при всяко нейно помръдване от косата й се разнасяше аромат на портокали. Алексис седеше до нея възможно най-близо, коляното му докосваше нейното. След кратко колебание се осмели да хване ръката й и да я задържи в своята. И за първи път Розария не се дръпна. Там, на онази лодка, тя за първи път му се покори.

* * *

Постепенно пред тях се материализираха очертанията на Соренто, накацало по ръба на скалите, които се издигаха предизвикателно от морето. Алексис ахна — никога досега не беше виждал нещо толкова величествено. Брегът, който наближаваха, беше толкова драматичен и толкова митичен, че той усети как му се завива свят. Вълните се плискаха лениво по скалите, а вятърът сякаш донасяше до ушите му песни на сирени. И той като Одисей беше изгубен за дълго време, беше се лутал много години без цел и посока, само че, за разлика от истинския Одисей, без своя Пенелопа, която да го чака някъде.

Соленият въздух замъгли очите му и от гърдите му се надигна безмълвно ридание, което едва не го задуши. Стисна по-силно ръката на Розария и се приближи плътно до нея. А тя само вдигна глава, въздъхна дълбоко, затвори очи и се отпусна на рамото му.

Слизането от лодката беше шумно и весело. Другите момичета пищяха от страх да не паднат в разпенените вълни, а после бързо хукнаха напред към градчето, за да се разходят из лимоновите и портокаловите горички. Настаниха се под уханни дървета, натежали от цвят, и започнаха да си похапват прясно откъснати портокали, да пушат цигари и да пият леденостудена лимонада. Постепенно натежалият от аромата на дърветата над главите им въздух ги опияни и те забравиха всички тревоги.

Но ако Соренто плени Алексис, то Капри окончателно го омагьоса. Докато лодката се приближаваше към острова, през надвисналите над тях нежни мъгли той видя скала, която беше толкова масивна, толкова могъща, толкова назъбена и примитивна, че едва не се заозърта за русалки около тях. Това наистина беше земя на богове и легенди, която доказваше, че ако повикът на Итака не е бил толкова силен, за Одисей не би имало разумна причина да не остане точно тук. Розария също съзерцаваше с благоговение бреговата ивица, към която се носеха. Години наред беше стояла на брега на Неаполитанския залив, загледана в този легендарен остров, и се питаше как ли изглежда. „Рай за богаташите“ — според едни. „Място за наслади на големците“ — потвърждаваха други. И тя си беше представяла луксозни летни къщи и бляскави магазини, матинета и соарета, изящни дами и красиви мъже, пиещи коктейли в елегантни барове. Но онова, което видя сега, докато приближаваха към острова, беше съвсем различно. От морските недра пред нея се издигаше пуст планински остров, който хвърляше огромна сянка над залива в подножието му. Розария плъзна поглед в очакване да види елегантните дами и луксозните ресторанти, но видя единствено малко пристанище, крайно неподходящо кръстено Марина Гранде.

* * *

След като слезе на сушата, групата се втурна да търси града, но не откри нищо друго, освен кафене и каса за продажба на билети за лифта, който трябваше да ги отведе до върха на планината.

— Градът е на върха — информира ги управителят. — Но ако някой от вас, господа, се чувства в особено добра физическа форма, може да се качи и по стълбите. Само няколко хиляди са — допълни, засмя се и намигна на момичетата.

Гледката от лифта беше едновременно величествена и страховита. Замаяна от височината и от вълнение, Розария зарови лице в гърдите на Алексис. След като стигнаха върха и пристъпиха на Пиаца Муниципио, която беше главният площад на града, изведнъж попаднаха в съвсем различен свят. Тук времето сякаш беше замряло и всичко, което Розария беше чувала за Капри, изведнъж се оказа самата истина. Освен неколцина мъже в униформи, нямаше други признаци за водена война — само бляскави хора, елегантно облечени мъже с брилянтин в косите и дами с разкошни, богато надиплени рокли, насядали по кафенетата. На Розария й се наложи да примигне няколко пъти, за да се увери, че не сънува.

След като пийнаха по чаша марсала в едно от тези лъскави кафенета, шестимата се отправиха в търсене на подходящо място за своя пикник. Крачеха по виещи се тесни улички, надничаха над коварни скали с изумителни гледки към смарагдови заливи и накрая стигнаха пред заключените порти на една изоставена вила, от която нямаше как да продължат по-нататък. Затова насядаха под дърветата около нея и се почувстваха като богове. Там, под звуците на птичите трели и на морето в краката им, те се нагостиха пребогато с хляб и говеждо от консерва, което им се стори като гъши пастет. А Неапол сякаш беше на хиляди левги от тях.

Когато другите две двойки се отпуснаха блажено на одеялата си и подкараха любовните си игри, Алексис хвана Розария за ръка и я отведе далече от тях. Най-голямото му желание на този свят беше да я целуне, но тъй като беше мечтал отдавна за това, искаше двамата да бъдат насаме, без чужди погледи около тях. Розария спокойно му подаде ръка и тръгна след него надолу по пътеката към малко зелено плато. И там, сред дивите цветя и жужащите пчели, Алексис обгърна нежно лицето й с ръце и за първи път след Урания целуна момиче с истинска любов в сърцето си. Розария с готовност отвърна на целувките му, със страст, не по-малка от неговата. Лежаха прегърнати един до друг във високата трева и слушаха рева на прибоя далече под тях.

— Обичам те, Розария! — прошепна Алексис в ухото й.

Най-неочаквано Розария скочи, изтупа роклята си и направи крачка напред, за да си тръгне. Алексис сграбчи ръката й и я придърпа отново при себе си.

— Обичам те, Розария! — повтори той. — Чу ли ме какво ти казах?

— Да, Алексис, чух те — каза тихо тя.

— А ти обичаш ли ме така, както аз теб?

— Да, Алексис, обичам те! Наистина те обичам! — прошепна тя. — Но не трябва да те обичам.

— Защо, Розария? Защото не съм католик ли? Или защото съм войник?

— Не, Алексис! Защото заради моята любов може да те убият!

— Но нали вече ти казах, че ще пазя честта ти, както е редно? Баща ти няма причина да се притеснява за това!

— Не става въпрос за чест, Алексис — смотолеви колебливо Розария. — Ти не знаеш… не разбираш… не можеш дори да си представиш как стоят нещата!

— Не, ти не разбираш, Розария! — едва не извика той и я придърпа отново до себе си. — Аз искам да се оженя за теб!

— Точно в това е проблемът, Алексис — изрече тя и погали нежно лицето му. — Проблемът е, че не можеш да се ожениш за мен, защото аз вече съм омъжена!

* * *

Денят, който беше започнал толкова обещаващо за Алексис, заплашваше да се превърне в най-големия кошмар в неговия живот. От думите на Розария стомахът му се преобърна, светлината се превърна в мрак.

— Омъжена ли? Ама… — запелтечи невярващо той. — Невъзможно! Ти никога не си ми казвала подобно нещо! — Розария беше вперила поглед в тревата и от очите й капеха огромни сълзи. — Съпругът ти… — продължи той с усещането, че някой го беше ударил с чук по главата — да не би да е мъртъв? Да не би да е убит във войната?

— Не, Алексис — отговори тя, вдигна рязко глава и го погледна с блеснали очи. — Нещата изобщо не стоят така. Той не е нито мъртъв, нито убит, макар че Бог ми е свидетел как ми се иска да беше така!

Алексис я изгледа объркано.