Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (24)

Осма глава

25 юли 1939 година

Скъпи мой Лекси, светлина на очите ми,

Мисля за теб през всяка минута от деня и нощта и преживявам огромна агония, докато ти пиша това писмо. Първо искам да знаеш, че любовта ми към теб е и винаги ще бъде по-безбрежна от океана, който ни разделя, и по-необятна от небето, което ни събира! Искам да знаеш, че ще те обичам винаги и до края на света и че ти ще останеш в моето сърце, докато съм жива. Прескъпа любов моя, знам, че това писмо ще разбие сърцето ти така, както моето вече е разбито.

Знаеш, че да бъда с теб и да прекарам остатъка от живота си с теб, е и винаги е било единственото, за което някога съм мечтала. Аз пък знам, че ти направи всичко през последните две години, за да помогнеш това да се случи. Но уви, любов моя, съдбата ни изигра много лоша шега! Майка ти казва, че божията воля била такава и че всичко се случва по някаква причина, ала аз не се сещам за нито една причина, заради която бедната ми сестричка да бъде наказана така жестоко, а ние с теб да бъдем завинаги разделени!

Единственото, което знам, Лекси му, е, че колкото и да ме боли, че съм далече от теб, вече не мога да изоставя Калиопа, за да търся собственото си щастие. Ако го сторя, няма да мога нито да се понасям, нито да бъда щастлива! Знам, че тя си има още много близки от семейството, които биха се грижили за нея, но пък ти знаеш, че двете с нея сме особено близки, откакто се помним, че се грижим една за друга и си помагаме. Затова просто не мога да я изоставя.

Калиопа не знае нищо за моето решение. Би ми се разсърдила много, ако знаеше, че съм ти пратила това писмо. Все още си мисли, че съвсем скоро аз ще дойда при теб. Все пак в най-скоро време ще трябва да събера смелост да се изправя срещу нея и да й съобщя решението си. Правя единствено онова, което ми подсказва сърцето. Ти ме познаваш по-добре от всички останали и съм сигурна, че ще разбереш защо постъпвам така и ще ми простиш!

Когато си готов, ще се радвам да дойдеш да ни видиш, любов моя! И макар че никога не бих искала от теб да ме забравиш, не бих могла да понеса да страдаш за мен! Смятам, че сме длъжни да се опитаме да забравим страстта и копнежа си един по друг, както и желанието си да живеем като съпрузи, и вместо това да се постараем да живеем като братовчеди.

Сърцето ми е пълно с болка! Боли ме за теб, за мен и за Калиопа, но аз доброволно избирам да остана до сестра си. Ще завърша образованието си и ще стана учителка, каквато винаги съм искала да бъда. Това ще бъде моят живот оттук нататък. Ще се постарая да бъда щастлива, както трябва да сториш и ти, Лекси му! Може би майка ти е права. Може би наистина такава е Божията воля!

Твоя любима завинаги,

Урания

Алексис четеше и препрочиташе писмото, неспособен да повярва на очите си. Думите на Урания сякаш бяха изгубили напълно смисъл за него. Неразбираема плетеница от букви, които го озадачаваха. Колкото повече четеше, толкова повече отмаляваше. Очите му плувнаха в сълзи, които закапаха върху синьото мастило на листа. Как можа Урания да направи това?! Как можа да причини това на тях двамата?! Отпусна се онемял на леглото и хвана отчаяно главата си.

Изведнъж в пристъп на неконтролируем гняв Алексис сграбчи писмото, смачка го на топка и го захвърли през прозореца. Миг по-късно, разбира се, хукна надолу по стълбите, отиде в градината и си го прибра. Оглади листа с ръка, прочете го за кой ли пореден път, сгъна го прилежно и го пъхна в джоба си. После, като полагаше неистови усилия да се овладее, отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода, запаса ризата си, грабна си сакото и тръгна към „Свети Никола“. Напусна къщата тихичко, като се постара Костандис и Георгиос да не го усетят. Точно сега нямаше никакво желание да говори, с когото и да било. Имаше нужда да остане сам с мислите си. Освен това двамата му приятели бяха твърде заети да следят внимателно новините на Би Би Си.

През последните дни чичо Георгиос беше като залепен за радиото. Развитието на световните събития през последните няколко месеца беше започнало ужасно да го тревожи. В гръцката общност беше започнало да се говори под сурдинка за евентуална война с Германия — перспектива, която всяваше единствено страх и несигурност в сърцата на всички наоколо.

* * *

Покоят и тишината в празната църква постепенно успокоиха Алексис. Молитвата винаги му действаше по този начин. За него тя беше форма на медитация, а църквата — място за съзерцание и размишление. Само тук успяваше да подреди мислите си. Както Урания беше открила своето място за размисъл в тяхната тайна пещера на плажа, така се чувстваше и Алексис на дървената пейка в гръцката православна църква в Кардиф, на близо три хиляди километра от своя дом и от хората, които обичаше най-много на този свят.

Алексис си даде сметка, че Урания беше направила своя избор и той няма никакво право да я моли да промени решението си заради него. Изобщо не се съмняваше, че тя го обича, но след като тя беше избрала да се откаже от любовта им заради сестра си Калиопа, значи той беше длъжен да приеме решението й. В едно беше сигурен обаче — обичаше Урания с всяка клетка на младежкото си тяло, но я обичаше като жена и никога нямаше да се научи да я обича с братската любов, която тя искаше от него. Подобно нещо щеше да го убие. Не можеше да се върне на острова и цял живот да се преструва, че са просто братовчеди. Не можеше да понесе да живее близо до нея и да я гледа как се омъжва за друг и как ражда децата на друг мъж?! Най-добре да остане далече от нея, за да издържи. Поне така любовта му щеше да остане завинаги в сърцето му.

Когато усети, че е успял да сложи някакъв ред в мислите си, Алексис се изправи. Застана за малко пред иконите, запали свещичка пред лика на свети Никола и за пореден път помоли светеца да го дари със сила и смелост.

След полумрака на църквата светлината навън беше толкова ярка, че Алексис примигна няколко пъти, докато свикне с нея. За първия ден на септември слънцето светеше изключително ярко. Сивите дни в тази северна страна никога не му бяха харесвали и беше сигурен, че няма и да свикне с тях. Застана за миг пред църквата, огледа с наслада яркото небе, запали цигара и пое към пристанището. Есенното слънце, което затопляше гърба му, беше приятно разнообразие след обичайните уелски мъгли, подобни на ситен ръмеж. Усещането го зареждаше с надежда. Алексис съблече сакото си, метна го през рамо, спря и се загледа в подредените по кея кораби. Техният „Дорик“ проблясваше под слънчевите лъчи. Той се загледа в крановете и големите мрежи, разтоварващи огромния плавателен съд, който се беше превърнал в негов основен дом за последните две години, и се зачуди какво ли му е подготвило бъдещето. Само след броени дни двамата с Костандис трябваше да потеглят за Атина и нейното пристанище Пирея. А лично той беше решил това да бъде последното му пътуване. Беше чакал с нетърпение да се установи на едно място, да си намери работа на сушата и да започне нов живот с Урания. Но сега? Какво щеше да прави сега, запита се с натежало сърце. Накъде да потегли? С какво да се заеме? Морето ли щеше да бъде неговото бъдеще?

До този момент Алексис беше живял със съвсем ясна представа какво ще прави и къде ще отиде. Но от днешния ден всичко сякаш потъна в мъгла, което никак не му харесваше. Ако не друго, мъглата го плашеше.

Когато се прибра у дома, с изненада завари двамата си приятели все така надвесени над радиото, и двамата видимо разтревожени. Пепелникът на масичката беше препълнен с фасове, а стаята — с цигарен дим.

Когато видя Алексис, чичо Георгиос скочи от стола си толкова бързо, че го събори и той падна със силен трясък на пода. После започна да крещи с пълен глас и лице, зачервено като домат. Силно озадачен от това крайно нетипично за новия му приятел избухване, Алексис отстъпи няколко крачки назад, притеснен да не би той да е причината.

— Това копеле Адолф Хитлер! — изрева старият обущар. — Псе пак го направи, мръсникът! Изпратил е войски в Полша, моля ти се! — занарежда, като от време на време сочеше радиото и жестикулираше като луд. Алексис беше силно смутен. Премести поглед към Костандис с надежда той да му подскаже какво става, а през това време чичо Георгиос продължи да крещи: — Обречени сме! До месец ще въвлекат и нас във война, помнете ми думата!

— Може пък да не стане така — опита се да го успокои племенникът му. — Може да успеят да намерят някакво разрешение на проблема. Все пак никой не иска война, нали така?

— Така казваха и преди — отвърна Георгиос, но вече поуспокоен. — Ама аз изобщо не им вярвам на дойчовците!

— Да се опитаме да не губим надежда, чичо, става ли? — продължи Костандис. — Нищо не се знае, може да блъфират.

* * *

Два дена по-късно, на 3 септември, последната неделя преди заминаването на момчетата за родината, чичо Георгиос реши да им приготви английска закуска. Това беше единственото кулинарно произведение по тези земи, което и двамата обожаваха. Макар да бе сериозно разтревожен от предстоящите събития в Европа, Георгиос чувстваше, че трябва да изпрати по подобаващ начин своите „доведени“ синове.

— Кой знае кога тримата отново ще се съберем на тази маса, за да хапнем заедно — отбеляза той, докато отрупваше чиниите им с пържени яйца, бекон, домати, гъби и препечени филийки. — Скоро потегляте за Пирея, а оттам нататък нищо не се знае.

Тримата седяха на кухненската маса и се хранеха, докато радиото гърмеше от съседната стая, надуто докрай. Очакваше се министър-председателят да прочете обръщение към нацията. Цяла сутрин радиоводещите напомняха на слушателите за предстоящата реч и подканяха хората да не сменят станцията.

След обилната закуска тримата приятели станаха, всеки взе своята чашка с турско кафе (чичо Георгиос редовно получаваше пратки кафе от Гърция) и се преместиха заедно в дневната. И те като останалата част от жителите на Великобритания се събраха около радиото в очакване на новините. Накрая, в 11,15 часа, министър-председателят Невил Чембърлейн направи обръщение към британския народ от своя кабинет на Даунинг стрийт №10. „Тази сутрин — започваше обръщението — британският посланик в Берлин връчи на германското правителство официална нота, в която се казва, че ако до 11 часа днес те не обявят, че започват изтеглянето на войските си от Полша, страните ни ще се смятат във война.“ А после, неспособен да овладее емоциите си, премиерът Чембърлейн изрече кошмарните думи, които на никого не му се искаше да чува: „Принуден съм да ви съобщя, че тъй като към този момент германското правителство не е реагирало по никакъв начин на нашата нота, от този момент нататък Великобритания се намира във война с Германия!“.

И стана така, че след като чичо Георгиос беше познал момента на избухването на войната с точност от плюс-минус няколко седмици, за тримата мъже тази неделна закуска действително се оказа последната за много, много дълго време.