Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (21)

Шеста глава

Противно на всеобщите очаквания, падането на Калиопа се оказа много лошо. Беше проявила голямо безразсъдство през онзи фатален ден и се беше изкатерила твърде високо по клоните на маслиновото дърво. След падането на земята костите й издържаха — имаха минимални увреждания, но травмата на гръбначния й стълб беше довела до неврологични усложнения, причинили пълна парализа на двата й крака, както и частична на лявата ръка.

Хрисула беше неутешима и не преставаше да вини Андрикос, задето беше позволил на дъщеря им да се качи на стълбата — като че ли горкият човечец не беше достатъчно нещастен. Шокът беше голям за всички, но най-трудно понесе новината Урания. Тя беше напълно съсипана заради сестра си, но се стараеше да не го показва. Знаеше, че трябва да бъде силна заради Калиопа, защото сега беше дошъл нейният ред да покаже подкрепа и разбиране.

Животът на един малък гръцки остров през 30-те години на двайсети век не беше особено благоприятен за хора с тежки медицински увреждания. Доктор Думас беше добър лекар и полагаше всички грижи за своите пациенти, но не му беше по силите да помага на болни в сложното състояние на Калиопа. Същото важеше и за градската болница, която се намираше на двайсетина километра от селото. С ограничените си ресурси болницата направи всичко възможно за пострадалата, но разчиташе много и на близките й. Единственото място, където Калиопа можеше да получи по-подходящи медицински грижи, беше материкът и някоя от неговите големи болници, където тя би могла да бъде откарана. Но в нейния случай — първо в кома, а след това парализирана — пътуването, да не говорим и с лодка — беше напълно невъзможна задача.

Месеците след изписването на Калиопа от болница и до пристигането на инвалидния стол от материка бяха най-трудните. Прикована на легло, Калиопа се чувстваше безпомощна и нещастна, преместването й, където и да било беше трудно. Въпреки това с помощта на майка си, леля си и останалите си сестри Урания се грижеше безупречно за сестра си. Те я къпеха, слагаха я на гърнето, хранеха я и й решеха косата, четяха й книги и й пееха песни. Урания вършеше всичко напълно доброволно и с много любов, без нито за миг да се усъмни, че ако тя беше на мястото на Калиопа, сестра й щеше да прави същото за нея.

Отначало Калиопа се намираше в състояние на отрицание — очакваше, че краката й постепенно ще възстановят подвижността си и един ден тя ще успее да се надигне от инвалидния стол и отново ще проходи.

— Усещам някакво гъделичкане в пръстите на краката си — казваше понякога на Урания. — Виж, мога да ги мърдам!

Но не можеше, разбира се.

Постепенно Калиопа започна да свиква с положението си. По типичния за нея начин го прие философски, както обикновено правеше с всичко в живота си.

— След като така ми е писано, трябва да приема съдбата си и да продължа да живея живота, който ми е даден — повтаряше пред Урания. — Не мога да направя нищо повече за краката си, но мога да сторя нещо за душата си. Не желая да прекарам дните си в мрак и отчаяние!

Урания не беше на себе си. Не можеше да понесе мисълта, че сестра й ще остане инвалид до края на живота си. Двете имаха толкова много мечти, толкова много планове! Не можеше да повярва, че всичко това се е случило точно на тях. Урания усещаше случилото се на сестра й като станало и с нея. Връзката между тях беше изключително силна, още от детството им — дотолкова, че майка им често казваше: „Те са като един човек! Ако едната се пореже, другата започва да кърви!“.

Но съдбата беше решила да пощади Урания — тя можеше да използва и двата си крака и да отиде навсякъде, където пожелае. Въпреки това на нея изобщо не й минаваше мисълта, че може да отиде някъде без сестра си. Минаха месеци, преди да й хрумне да се върне на училище, а какво остава — да напусне острова и да замине при Алексис. Нали плановете им включваха и Калиопа да дойде при тях, след като двамата с Алексис се установят някъде! Как щеше да стане това сега? Как щеше Урания изобщо да напусне острова? Та Калиопа дори не можеше да седне без нейна помощ! Мечтите им бяха разбити. Напълно.

Урания, разбира се, продължаваше да мисли за Алексис и да му пише, но не така често като преди. Веднага му писа и за инцидента, но тогава Калиопа беше все още в кома и никой нямаше представа за размерите на нейните травми. В мига, в който положението на болната стана ясно, фокусът на вниманието на Урания се измести — сестра й се превърна за нея в приоритет номер едно. Колкото и Алексис да й липсваше, колкото и да копнееше да бъде с него, не можеше да си представи, не можеше дори да допусне да изостави Калиопа. Единственото, за което си мечтаеше, беше Алексис изобщо да не беше тръгвал и сега да беше тук, за да може да им помага.

* * *

Дългото отсъствие от училище се беше превърнало в пречка за приемните изпити на Урания в учителския колеж, но заради обстоятелствата ръководството на училището направи изключение и на Урания й беше позволено да възобнови учението си и да се подготви за приемните изпити следващата година. Така минаха десет месеца, преди тя отново да се върне на училище. Няколко месеца по-късно Калиопа реши да я последва, твърдо решена да продължи образованието си и да възвърне донякъде нормалността в своя живот.

Шофьорът на автобуса — Филипос, който много обичаше двете сестри, беше силно покрусен, когато научи какво е станало. Сърцето го заболя от мъка, когато видя младото момиче в инвалидния стол, и моментално се втурна да помага. Първото, което направи, беше да свали една от предните седалки в автобуса, за да направи място за инвалидния стол на Калиопа. Скоро след това инсталира съоръжение, с което да я качва по-лесно в автобуса.

И ето как след двайсетгодишно стриктно спазване на разписанието, Филипос промени графика си с по двайсет минути във всяка посока, за да включи допълнителното време, което беше необходимо на Калиопа за качване и слизане от автобуса. Вечер, след като разтовареше момичетата от автобуса си, той поглеждаше към олтарчето вдясно от волана си, прекръстваше се и отправяше кратка молитва към Богородица да бди над неговите момичета. Шофьорът много добре знаеше, че на мястото на двете сестри на пътя пред него — едната в инвалидния стол, а другата, бутаща същия този стол — спокойно можеха да бъдат неговите собствени две дъщери.

* * *

Междувременно Алексис с нетърпение чакаше да получи нова информация за Калиопа. Но минаха два месеца, докато пристигне следващото писмо, което го уведоми за истинското й състояние. Първото писмо на Урания беше пълно с надежда и увереност, че веднага щом излезе от комата, Калиопа ще бъде добре, защото имала само няколко синини и няколко счупени пръста. Той помнеше не малко случаи на хора, паднали от дърветата при бране на маслините, помнеше и собствените си глупости и безразсъдства, но много добре си даваше сметка, че никога досега не е имало нещо толкова сериозно като това. Когато научи за истинското положение, изпита невероятна болка — обичаше по-малката си братовчедка и не можеше да си представи тя да прекара остатъка от живота си в инвалиден стол. Веднага след това дойде и чувството за вина — не можеше да е при тях, на острова, за да им помага в тези трудни времена.

Откакто беше напуснал острова, Алексис не беше правил нищо, освен да се труди като вол — с единствената цел да спести достатъчно пари, за да извика при себе си своята любима. Сега, когато крайната цел беше близо, всичко се беше преобърнало. Ако не бяха Костандис и чичо Георгиос със своето приятелство и подкрепа, Алексис сигурно щеше да се поболее от мъка.

С течение на времето между Алексис и Костандис се беше зародило истинско приятелство и братска обич. В края на всеки работен ден те лягаха по койките си и си говореха, докато не заспят. Първи се разкри Костандис, при това съвсем скоро след като започнаха работата си на търговския кораб. Разказа му за живота си и за онова, което го е накарало да напусне дома си.

— Напуснах заради любовта си към Ксанти — призна той една вечер след работа, докато лежаха на палубата и се наслаждаваха на чистия морски въздух. Нощта беше красива и топла и на двете момчета изобщо не им се искаше да се връщат долу към задуха на тясната каюта. Костандис бръкна в джоба на панталона си, извади пакета с цигари, опъна блажено гръб върху дъските и продължи: — Бях на петнайсет, когато се влюбих в нея. В началото тя дори не подозираше за съществуването ми. От покрива на нашата къща се виждаше нейната и веднъж, докато помагах на мама да простира прането, установих, че виждам право в нейната стая. От този ден нататък през повечето дни и вечери, когато имаше простряно пране, аз се скривах зад него и я наблюдавах. В началото тя изобщо не знаеше, че съм там, разбира се. Но един ден, докато стоеше пред отворения прозорец и си решеше косата, ме видя! Обаче изобщо не реагира — просто продължи да се реше и да ме гледа право в очите. Преди да се обърне и да се скрие в къщата, ми помаха.

После започна да идва редовно до прозореца и да ми позволява да я виждам. Обикновено си решеше косата или просто седеше и ме гледаше, но накрая винаги ми помахваше. Един ден вместо помахване ми прати въздушна целувка! Бях на седмото небе! След това живеех единствено за мига, когато пак ще я видя. Понякога се разминавахме на улицата или се виждахме в църквата, но никога не успявахме да си поговорим — само се гледахме. Баща й се превръщаше в бясно куче, когато станеше въпрос за единствената му дъщеря. А братята й бяха още по-зле. Ако не си разбрал още, нейното семейство беше богато, а аз бях бедняк.

Любовта ни от разстояние продължи още известно време. Когато за първи път се срещнахме очи в очи, аз бях почти на седемнайсет, а тя — почти на осемнайсет. Най-добрата приятелка на Ксанти нямаше нищо против да ни бъде параван и така ние започнахме да се срещаме тайно. Не се случваше често, но от време на време успявахме. И това продължи доста време, докато един от братята й не разбра и тогава… Сякаш адът се изсипа върху мен. Заплашиха, че ще ми отрежат краката, че и още нещо, ако някога пак доближа сестра им, а след това поставиха Ксанти под ключ.

Костандис си пое дълбоко дъх и извади нова цигара. Подаде една и на Алексис и продължи разказа си:

— Оказа се, че семейството й било дало дума след две години Ксанти да се омъжи за сина на един приятел на баща й, също богаташ! Какво можехме да сторим? Ако искахме да бъдем заедно, аз трябваше да я открадна и после да избягаме!

— Колко познато — въздъхна Алексис, пъхна ръце под главата си и се загледа в гъсто обсипаното със звезди небе.

— Звучи толкова странно да кажеш „ще открадна“, нали? — засмя се приятелят му. — Чудя се дали някой друг народ по света, освен гърците има обичай младите да се крадат. Но едва ли можеш да наречеш кражба нещо, при което човекът, когото уж крадеш, всъщност идва доброволно. Както и да е. Но представяш ли си само какво са направили родителите и братята й? Дали са дума, без изобщо да я питат! Тя не беше на себе си от ярост. В крайна сметка решихме, че вместо да бягаме без пари и без място, където да отидем, първо ще тръгна аз и преди двете години да изтекат, ще й пратя вест и пари да дойде при мен!

— Дааа — въздъхна пак Алексис и бръсна фаса от цигарата си през борда. — И това ми звучи познато.

— Ами ти, приятелю? — подметна весело Костандис. — Ти защо си напуснал дома си — просто да видиш свят или и ти заради красиво момиче?

След признанието на Костандис Алексис, естествено, беше очаквал този въпрос. И любезността изискваше да му върне жеста на доверие. Но при перспективата да говори за любовта си към Урания, усети, че се разтреперва и дланите му се потят. Много отдавна не беше изричал името й на глас и сега само при мисълта, че трябва да го каже, сърцето му се разтуптя като лудо.

Той знаеше, че не може да признае пред никого, че Урания му е първа братовчедка — тази тема беше табу, а той ценеше твърде много приятелството си с Костандис, за да рискува да го загуби. Затова историята, която разказа, приличаше доста на тази на неговия приятел, една от обичайните любовни истории от гръцките острови — семейството на Урания не го сметнало за подходяща партия, затова двамата нямали друг избор, освен да избягат, за да бъдат заедно.

* * *

Освен че започнаха да си споделят, двамата приятели избраха за свой довереник чичо Георгиос. Те търсеха съвети и напътствия, а за него нямаше по-голямо щастие от това да приеме ролята на баща за двете момчета.

Главното им притеснение беше дали, когато дойде моментът да повикат момичетата си, да потеглят за родината. Налагаше се да вземат решение, трябваше да бъдат организирани и да планират всичко добре. Една от възможностите, които обсъждаха, беше да останат в Кардиф при чичо Георгиос, но пък и двамата искаха да се върнат в Гърция. По време на работата си на търговския кораб Алексис се беше показал като полиглот и с лекота беше усвоил доста добре английски, италиански и немски, което му даваше възможност да живее навсякъде. Но повикът на родината беше по-силен от всичко. И за двамата.

Чичо Георгиос беше на мнение, че най-доброто място за започване на нов живот е град Солун. Освен че имаше голямо пристанище, което щеше да позволи на момичетата да стигнат до него всяка от своя остров, Солун открай време беше гостоприемен и за имигранти, и за бегълци. Както добави Георгиос, този град бил най-подходящ за ново начало — никой няма да ти задава излишни въпроси.

И така, с надежда в сърцето и в тотално неведение за събитията, разиграващи се на острова, Алексис беше писал на Урания, за да й обясни своя план. Беше я предупредил да започне да се подготвя за пътешествието, което щеше да промени завинаги живота им.

* * *

А далече от него, на техния остров, Урания се намираше пред неразрешима емоционална дилема. Тя също мечтаеше само за едно — да прекара остатъка от живота си с Алексис. Но сега, когато желанието й беше напът да се осъществи, тя вече не беше сигурна дали го иска. В главата и сърцето й цареше объркване. Алексис беше любовта на живота й, мъжът, на когото се беше обрекла, но сестра й беше нейна плът и кръв, нейна сродна душа, нейна най-добра приятелка и тя я обичаше много повече, отколкото би могла да обясни. Да отиде при Алексис, би означавало да се погрижи само за собственото си щастие. Но как би могла да бъде щастлива, след като знае, че е изоставила Калиопа? Как би могла да напусне сестра си просто така? Беше изправена пред труден избор и за първи път през живота си Урания нямаше към кого да се обърне.

Калиопа и Афродита бяха единствените в селото, които бяха посветени в нейната тайна. Урания беше сигурна, че ако сестра й знаеше какво си мисли сега, веднага щеше да се възпротиви и да я накара да замине при Алексис. Самата Калиопа също искаше сестра й да бъде щастлива и мислеше, че планът си остава същият — Алексис ще изпрати вест на Урания да отиде при него съвсем скоро. Единственото, което се беше променило, бе фактът, че тя вече не можеше да отиде при тях, нито сега, нито в бъдеще.

Колкото повече Урания мислеше и премисляше нещата, толкова повече сърцето и главата я заболяваха. Накрая един ден, водена от неудържимото желание да сподели с някого, тя осъзна, че се намира пред вратата на леля си Афродита и чука.

Макар и силно изненадана да види точно нея, Афродита я покани учтиво, хвана я за ръка и я въведе в къщата си. Отдавна беше простила и на сина си, и на племенницата си онова, което смяташе за техен грях. Беше убедена, че стига двамата да се намират на достатъчно разстояние един от друг, няма нищо опасно.

— Ела, седни при мен! — покани тя Урания и потупа бродираната възглавница на типичния за техния остров голям, резбован дъбов диван, подарен й от баба й като част от нейната зестра. Гостенката й изобщо не изглеждаше на себе си. — Казвай! — подкани я, вече нащрек, предполагайки, че племенницата й идва с някакви новини от Алексис. — Да нямаш вести от нашето момче? Добре ли е?

— О, да, тия, той е добре! — побърза да я успокои Урания, а после се разплака. Въпреки че двете жени избягваха да остават заедно, нещастието с Калиопа беше сближило отново двете семейства. Напоследък Афродита прекарваше повечето от свободното си време в къщата на етърва си, за да й помага, с каквото може.

— Какво те води при мен, Урания му! — попита пак лелята и хвана ръката на момичето. Тя знаеше, че племенницата й е силно привързана към сестра си и че страда много заради трагедията с нея. — Как е нашата Калиопа днес? Да не би да се е случило нещо? — допълни меко.

Урания не отговори. Не можеше. Седеше със скръстени в скута ръце и плачеше безмълвно. Сълзите, изпълващи големите й кафяви очи, се стичаха по бузите й, а оттам — в скута й. Леля й седеше до нея и търпеливо чакаше, докато накрая сълзите на Урания не секнаха и гласът й не се завърна.

— Не! — изрече накрая рязко и погледна към леля си. — Нищо не се е случило! Абсолютно нищо! — и продължи да повишава тон: — Калиопа си е все същата. Но ми се иска нещо да се беше случило! Ще ми се да се беше случило чудо и моята сестра да проходи, да може пак да тича, да танцува, да подскача и да плува както преди! Но не, лельо, нищо не се е случило! Калиопа ще си остане недъгава до края на живота си и никой от нас не може да й помогне с нищичко!

В гласа й имаше едновременно гняв, тъга и предизвикателство към съдбата, но в мига, в който млъкна, сълзите й пак рукнаха. Афродита хвана отново двете ръце на племенницата си и нежно заговори:

— Господ е милостив, Урания му! Такава е била участта на Калиопа, а ти не забравяй, че нищо на този свят не е случайно! За всичко си има причина!

— И каква причина би могло да има сестра ми да бъде наказана така? — извика гневно Урания.

— Не е наша работа да знаем, Урания му — отговори тихо леля й.

— Единствената възможна причина, за която се сещам — продължи все така гневно Урания и издърпа ръцете си, — е да държи мен и Алексис разделени завинаги! Знам, че според теб ние сме извършили грях, но след като Господ е толкова милостив, защо тогава наказва точно горката Калиопа?

— Господ наистина е милостив, Урания, не губи вяра! И това не е наказание за Калиопа!

— След като не е наказание, тогава какво е? — подхвърли горчиво Урания.

— Калиопа има силен дух и добро сърце. А сега ще стане още по-силна и ще надмогне всичко това!

— Калиопа нямаше нужда от това страдание, за да стане силна! Тя и преди беше най-силната от всички ни! — изкрещя Урания. — Във всеки случай сестра ми няма да бъде принудена да се бори с нещастието си сама! Аз винаги ще бъда с нея! Ако онова, което казваш, е вярно, ако нищо на този свят не е случайно, то тогава може би на мен и Алексис наистина не ни е писано да бъдем заедно! — Изтри сълзите с опакото на ръката си и стана да си върви. Направи няколко крачки към вратата, но изведнъж спря и се обърна. Изправена висока и горда пред седналата Афродита и с треперещ глас, който като че ли принадлежеше на някой друг, тя каза: — Независимо какво ще се случи, лельо Афродита, трябва да знаеш, че аз обичам Алексис без срам и с цялото си сърце и изобщо не ме интересува какво мислите по въпроса ти и всички останали! И макар че с него не ни е писано да бъдем заедно, да знаеш, че аз ще го обичам винаги, до края на живота си!

След това свое избухване от страх да не се разреве пак, Урания напусна с трясък къщата на леля си и се втурна към брега, към тяхното убежище. Месеци наред й се беше налагало да бъде силна заради Калиопа и да държи болката и тъгата дълбоко в себе си. Но ето че накрая всичко беше изригнало и отказваше да се подчини на волята й. Седнала сама в тайната пещера, тя се разплака отново — без задръжки, с пълен глас, оставяйки сълзите да се стичат на воля по камъните в краката й. Плачеше за нещастната си сестра. Плачеше за себе си. Плачеше за Алексис и за тяхната обречена любов.

Урания седеше, прегърнала свитите си крака в хладния мрак на пещерата, и умът й започна да оформя мисли, каквито никога досега не си беше позволявала.

Ами ако леля й е права, мислеше си отчаяно тя, и ако Калиопа е наказаната заради греха им с Алексис? Урания вярваше в Бога, но не желаеше да повярва в един Бог, който наказва любовта. Нали той беше олицетворение на любовта? Защо да обичаш някого, трябва да бъде грях, и защо физическата любов да е толкова ужасна, че някой да бъде наказан?! Мислите й се въртяха хаотично — противоречиви, объркани. Тя винаги се беше гордяла със своята логика, със своята информираност, с това, че не се съобразява с примитивните суеверия на острова. Винаги кореше майка си, когато тя се впуснеше в подобен тип разсъждения, тогава защо в този момент позволяваше да бъде тормозена от подобни ирационални мисли? Във всичко това нямаше никаква логика, никакъв здрав разум. Тя обичаше Алексис — поне в това беше напълно сигурна — и нищо не беше в състояние да й отнеме тази любов. Ако този Бог, на който се прекланяха тук, беше Бог, който наказва, значи, не беше нейният Бог, тя не го обичаше!

И докато седеше така, обгърната от познатия сумрак на пещерата, съхранил и до днес излъчването на Алексис, Урания стигна до повратно решение за живота си. Осъзна, че любовта й към Алексис не беше намаляла, но освен това осъзна — с изумление — че онова, което наистина беше намаляло, бе нейното желание да замине при него, след като това означаваше да изостави сестра си. Обичта й към Калиопа беше по-силна от желанието й да търси щастието си с Алексис. И изобщо не ставаше въпрос за вина. Не ставаше въпрос и за чувство за дълг. Това беше въпрос на избор. Не защото тя не трябваше да изоставя сестра си, а защото тя не искаше да я изостави! Урания избра да остане.

Постепенно душата й се изпълни с покой. Нямаше никаква представа колко дълго беше стояла в пещерата, но когато накрая излезе, сърцето й беше препълнено от любов към единствените двама души в живота й, които значеха всичко за нея на този свят. На мъчителната й нерешителност най-после беше сложен край. Тя беше доволна, че е взела правилното решение. Надяваше се Алексис да й прости.