Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (2)

Първа глава

Лондон, 1999 година

Мобилният телефон на Анна беше сложен на тих режим. Беше го изключила още преди вечерята. Много се дразнеше, когато Макс или някое от децата приемаха обаждания, докато се хранеха. Вечерята беше време само за тях, за семейството, и всеки друг можеше да почака. В крайна сметка, щом всички бяха заедно, какво толкова спешно можеше да има, което да не би могло да бъде отложено за известно време? Единственият човек, за когото Анна се притесняваше, беше старият й баща. Но ако имаше нужда от нея за нещо, той винаги звънеше по домашния телефон.

Вадеше съдовете от съдомиялната машина, когато забеляза, че оставеният й на кухненския плот телефон вибрира. Номерът беше непознат. Поколеба се, но накрая го вдигна и прие обаждането. Гласът се оказа непознат.

— Госпожа Търнър?

— На телефона — отговори сдържано Анна, но с предчувствие за нещо лошо. Не й се случваше често да се обръщат към нея с фамилията на съпруга й, а този мъжки глас звучеше неприятно сериозно.

— Обажда се доктор Морис от болница „Уитингтън“ — продължи непознатият.

Анна затаи дъх.

— Татко? — думата прозвуча като шепот. Едва не изпусна телефона.

— При нас е господин Търнър — продължи лекарят от другия край на линията. — Добре е, но вероятно би му било приятно да го посетите в болницата. Той ми даде вашия телефонен номер. В момента се намира в спешното.

Само след минута Анна държеше ключовете на колата си и тичаше към горния етаж да си вземе палтото.

— Деца! Деца! — разкрещя се с цяло гърло тя, вземайки по две стъпала наведнъж по стълбите. — Баща ви е в болницата! Бързо, да тръгваме!

— Какво е станало? — извикаха в хор дъщеря й и синът й, втурвайки се едновременно в коридора.

— На вечеря беше добре! — добави Клоуи.

— Излезе да потича — допълни Алекс. — Нищо му нямаше.

— Нямам представа какво се е случило — отговори майка им, останала без дъх, — но доколкото разбрах, проблемът е със сърцето му. Да тръгваме веднага! В болницата ще ни кажат подробности. Клоуи, моля те, този път карай ти! Не мисля, че ще се справя.

* * *

Макс лежеше на едно от леглата в спешното, скрит зад завески. Лицето му беше бяло като чаршафите, върху които го бяха сложили.

— Ужасно се радвам да ви видя — изхриптя тихо и се опита да им се усмихне, когато всички се втурнаха да го прегръщат.

— Какво, за бога, стана, Макс? — едва не извика Анна, като стисна лекичко ръката му и го целуна нежно по устните. — Откога ти повтарям, че тичането след вечеря не е добра идея, ама кой да ме чуе! — добави уплашено. — Забелязах, че се забави доста, но си помислих, че сигурно си се отбил при Джон.

— Ако трябва да бъда честен — отговори едва чуто Макс, — всичко ми е като в мъгла. И аз не знам какво стана.

След като посъбра малко сили, той им обясни, че тичал по обичайния маршрут нагоре по хълма и около квартала, когато внезапно усетил, че не му достига въздух. После сякаш нещо пламнало в гърдите му.

— Отначало си помислих, че е от китайската храна, която ядох на обяд. Беше пържена, а не на пара, както я обичам — погледна към Анна и добави: — Почти веднага, след като я изядох, усетих тежест в стомаха и разбрах, че изобщо не е трябвало да я докосвам. Помислих си, че съм получил киселини… Следващото, което си спомням обаче, е как се будя на това легло тук и ми казват, че ме подготвят за ангиограма.

— О, тате! — възкликна Клоуи, едва сдържайки сълзите си. — Ако знаеш само колко ни уплаши!

— И сега какво? — обърна се уплашено към майка си Алекс. — Какво означава ангиограма?

* * *

Макс бил извадил голям късмет. Така каза по-късно кардиологът на Анна. Щяло да му се размине само със стент в запушената артерия, вместо е алтернативата — открита сърдечна операция. Самият Макс също винаги се беше смятал за късметлия. Какво друго, ако не късмет беше извадил, че точно когато се е свлякъл на тротоара, край него е минавала жена с телефон, извела на разходка кучето си!

В крайна сметка му поставиха байпас. Физическото му възстановяване беше бързо и само след два месеца той заяви, че се чувства като нов човек.

— Малкият дявол! — повтаряше той на всеки, който благоволеше да го изслуша.

Досегът със смъртта, който беше преживял Макс, беше най-важното събитие за цялото семейство. Анна и децата се въртяха постоянно около него, за да му помагат кой, с каквото може.

— Татко просто трябва да разбере, че е крайно време да забави темпото — каза един ден Клоуи на майка си. — Вече не е толкова млад, за колкото се мисли. Трябва да говориш с него, мамо! Сериозно ти казвам! Не искам на седемнайсет и половина да остана наполовина сирак! — допълни, като маскира тревогата си с престорено раздразнение.

Алекс пък беше решил, че е негово задължение да държи баща си под око. Затова, когато Макс започна отново да тича, той тръгна с него.

— Трябва ми стимул, за да започна да тичам — обясни той на Макс. — С компания е далеч по-приятно, отколкото сам.

С това тревожещият се за всичко и за всеки Алекс искаше да каже: „Длъжен съм да се уверя, че няма да се претоварваш, татко, а аз съм единственият, който може да го направи!“. На неговата възраст момчетата се притесняваха за момичета и изпити. Евентуалната кончина на баща му изобщо не влизаше в дневния му ред, затова беше решил да му помогне да се възстанови напълно.

Семейство Търнър бяха сплотено семейство, бракът им — дълъг и плодотворен. Макс и Анна бяха щастливи един с друг, винаги имаха какво да си кажат, все още правеха много неща заедно. След една година щяха да празнуват двайсет и пет годишен юбилей, за който Анна от доста отдавна беше започнала да планира екскурзия до Куба и да изненада Макс. Първоначалната идея беше да отидат там за посрещането на новото хилядолетие, като вземат и децата, за да изкарат най-незабравимата новогодишна нощ в живота си. Но после се сетиха за бащата на Анна, за братята й и… екскурзията беше отложена.

— Ако искате да знаете — каза веднъж Клоуи, когато започнаха да обсъждат алтернативи за сребърната сватба на родителите й, — чух наскоро, че в Куба щели да празнуват новото хилядолетие през 2001 година, така че нищо не ни пречи да отидем догодина…

Децата искаха купон, голямо семейно тържество за родителите си. Но Анна като че ли не беше в настроение за купони.

— Хайде де, мамо! — подканяха я те. — Не сме имали семейно тържество, откакто нона почина! Знаеш, че ще се отрази добре на всички ни!

— Да, знам, прави сте — отговори тя, — но нали познавате баща си? Не си пада много по купоните. Освен това и двамата говорим за Куба от толкова отдавна, а това е единственият ни шанс! Искаме да отидем в тази страна, преди и там всичко да се промени! А купона ще го направим друг път.

И така, беше решено. Анна щеше да резервира билетите до Куба и щеше да изненада Макс, когато датата наближи.

Сривът му беше абсолютно неочакван. Беше уплашил истински Анна и за пореден път й беше напомнил, че дните ни на тази земя са преброени. Смъртта на майка й преди четири години, а после на свекърва й само преди година беше огромен удар за цялото семейство, затова при мисълта, че може да изгуби и Макс, се разтреперваше. Двамата имаха още много неща, за които да живеят, още много неща, които да правят заедно.

Затова Анна помагаше пламенно за неговото оздравяване. Включиха се и децата, особено Клоуи. Двете с дъщеря й си бяха много близки — отношенията им бяха огледално отражение на отношенията на Анна с нейната майка. Всъщност между трите поколения жени съществуваше невероятно силна връзка. Нона, както децата наричаха на родния й език своята баба италианка, беше живяла за семейството си — толкова всеотдайна беше любовта й към всички тях. Когато тя почина, болката им беше голяма. А фактът, че едва не изгубиха и Макс, ги накара да оценят още по-силно онова, което имаха. Инфарктът му като че ли ги сближи още повече.

— Този мой татко! Голям глупчо е! — изтърси веднъж Клоуи, когато беше станало ясно, че Макс е извън опасност. — За какво му трябваше всичко това? Най-големият му проблем е, че не знае кога да спре!

* * *

Въпреки всички уверения, че ще се оправи, Макс беше съсипан от факта, че тялото му го беше предало. Винаги се беше гордял с перфектната форма, която поддържаше, и залягаше с фанатична настървеност над редовните физически упражнения и здравословното хранене — дотолкова, че често спореше с Анна, която не подхождаше чак така невротично по въпроса за продължителността на своя живот.

— За продължителността на човешкия живот много повече значение имат гените и ДНК, отколкото броят на посещенията във фитнеса — контрираше го тя. — Виж само баща ми! Никога през живота си не е тренирал джогинг, а изглежда с двайсет години по-млад, отколкото е!

— Това, че изглеждаш млад, не означава, че си здрав! — отвръщаше й Макс. Той беше твърдо решен да живее вечно — или поне да живее така, сякаш ще живее вечно.

Затова сега осъзнаването, че и той някой ден ще умре и че дори не се знае кога — удари Макс със силата на айсберг. Та той беше все още твърде млад! Е, може би не на години, защото скоро щеше да навърши петдесет и шест, но поне по дух! Беше пълен с енергия и плам, кипеше от идеи, планове и схеми — смъртта нямаше място в живота му. Изведнъж… тя се оказа близо до него. Първо посети най-добрия му приятел — в един момент двамата споделяха бутилка хубаво бордо, в следващия него вече го нямаше. Свлече се пред очите му. Шокът беше огромен, но Макс побърза да отдаде смъртта му на факта, че Стюарт беше с наднормено тегло и никога не беше полагал грижи за себе си. След това обаче и майка му. Без заболявания, без предупреждение — просто една вечер си беше легнала, за да не се събуди никога повече. Е, вярно, тя беше на осемдесет и шест. Ами Макс? Защо се срина по този гаден начин? Защо сърцето му го предаде така?!

Опитваше се да убеди всички около себе си, че се чувства „като нов човек“, че всичко му е наред, но Анна не можеше да бъде заблудена толкова лесно. Пристъпите му на униние се редуваха с крайно нехарактерна за него свадливост и раздразнителност. Поведението му претърпя коренна промяна. Нямаше ги старите му закачки, нямаше ги нежните му ласки… През всичките близо двайсет и пет години брачен живот никога не им беше липсвала интимност. Сексуалният им живот беше добър, редовен и активен. Той обичаше да й повтаря, че любимият му момент от деня е, когато седне вечер в леглото и започне да я наблюдава как се съблича и ляга до него. Самата Анна не знаеше, че така въздейства на съпруга си. Не правеше нищо нарочно, с което да го провокира, не носеше съблазнително бельо или дантели — просто сваляше дънките и тениската си, а той моментално оставяше книгата, която четеше, за да я погледа.

— Ах, моят миг на върховно блаженство! — отбелязваше с щастлива усмивка. — Знаеш ли какъв късметлия съм с теб!

Анна, която си беше срамежлива, се опитваше да омаловажи този негов комплимент, но дълбоко в себе си беше доволна да чува тези думи.

Ала когато Макс започна да будува до късно през нощта и да намира книгата за по-интересна от тялото на съпругата си, Анна се притесни не на шега. „Сигурно проблемите със сърцето са повлияли на либидото му — повтаряше си наум. — Такива неща обикновено имат сериозни последици. Или може би просто е депресиран.“

* * *

Тя искаше да помогне, да бъде до него — както беше правила винаги. Търпението беше една от нейните главни добродетели. Ала нищо не би могло да я подготви за онова, което последва.

Макс се беше облегнал небрежно на кухненския плот, с чаша кафе в едната ръка, а другата — в джоба. Анна чуваше думи, каквито не беше допускала, че може да излязат от устата му, думи, в които не намираше никакъв смисъл. Тя се хвана за масата, за да не падне, и преглътна шумно, за да не се разплаче с глас. Треперенето, което започна първо от краката й, премина навътре в тялото й и я обхвана цялата.

— Тя ме обича — чу го да казва с поглед встрани и със стиснати устни. — Връзката между нас е много силна… Намирам се на кръстопът в своя живот…

Анна не разбираше. Буцата в гърлото й ставаше все по-голяма и по-голяма — не й позволяваше да диша. Не беше в състояние да проумее чутото. „Той не е с всичкия си! — пищеше нещо в главата й. — Лудост на средната възраст, страх от смъртта!“ И веднага след като нещото изкрещя последните думи, тя се сети как беше чела някъде, че всяка жена, чийто съпруг е започнал да й изневерява, се залъгва с утешението, че той преживява криза на средната възраст.

От операцията му беше минала почти година. И през цялото това време тя нито за миг не го беше изоставила, грижеше се за него, подкрепяше го на всяка крачка от новия му живот. Няма как той да не осъзнава, че всичко се нарежда добре, нали? „Не, не трябва да плача! Просто трябва да го изслушам!“ — повтаряше си наум, докато се опитваше да се овладее.

— Макс, не разбирам. Какво точно искаш да ми кажеш? — изрече накрая на глас. Глас, който звучеше като шепот на фона на писъците, които се носеха в главата й. Съпругът й си признаваше извънбрачна връзка и се канеше да проси извинение или просто искаше да й съобщи, че я напуска? Какво? — И ти… ти обичаш тази жена, така ли? — насили се да допълни.

— Да, влюбен съм в нея!

Отговорът му се стовари като юмрук в стомаха на Анна.

— Влюбен? — изфъфли тя и се опита да си представи човека, с когото беше живяла близо двайсет и пет години, да е влюбен в друга жена. Толкова години заедно! Имаха и две деца, за бога! Самата тя никога не си беше представяла бъдещето без Макс. Винаги беше смятала, че двамата ще бъдат заедно до края на живота си, предани един на друг, на семейството си, на роднините и приятелите. А сега той сякаш й говореше на чужд език като непознат. „Ами изминалата година? — изпищя съзнанието на Анна. — Не ти ли стигна любовта и подкрепата на семейството ти, отдадеността на съпругата ти?“

Но на глас изрече тихо:

— Коя е тя?

— Професор. Преподавателка в университета… — започна той и млъкна.

Анна затаи дъх. Не искаше да слуша повече. Нямаше да го понесе. Макс я удари там, където я болеше най-много, докосна най-уязвимото й място. Жена учен! Професор! Вероятно красива, може би по-млада от нея и… умна! Красотата и младостта, разбира се, нямаха никакво значение за Анна, но умът… Той вече беше съвсем друго нещо. Не че самата тя не беше умна — беше достатъчно умна, талантлива и интелигентна, но никога не се беше смятала за равна на съпруга си в интелектуално отношение. Знаеше си, че това е единственият й недостатък. Беше завършила само колеж, не и университет. Имаше диплома, не и научна степен. Мозъкът в техния дом беше той, той беше брилянтният професор. Тя му се възхищаваше и се прекланяше пред „огромния“ му интелект. Даваше си сметка, че не трябва да го прави, но не успяваше — винаги беше поставяла него на първо място, а не себе си.

— Просто си влюбен в нея или наистина я обичаш? — чу се да пита с очи, замъглени от напиращите сълзи.

— Има ли някаква разлика? — отговори той, като все така не смееше да я погледне.

И в този момент в душата на Анна се надигна гневът. Изумлението, объркването и болката, които чувстваше до този момент, внезапно се превърнаха в бяс.

— Много добре знаеш каква е разликата! — изсъска тя.

Разбира се, че знаеше. Тя го беше подкачала достатъчно често по този въпрос през изминалите години.

— Английският е много богат език — обичаше да повтаря пред всеки, който благоволеше да я изслуша, — но в дефинирането на любовта най-добри на света са гърците! Нямат равни!

Изнасянето на тази кратка лекция за любовта я забавляваше и я караше да се чувства по изключение особено интелигентна. Обясняваше, че гърците разполагат с четири думи за любов и всяка една от тях описва различен нюанс на това чувство. Ага̀пе е голямата любов. Сторгѐ — нежната майчина любов. Филия̀ — приятелската обич. Ерос — сексуалната любов.

— Ага̀пе — продължаваше Анна — обединява всички видове любов в едно голямо, абсолютно, върховно чувство! Ерос е любовта, за която англичаните говорят като „влюбване“. Ерос е свързана със страстта, желанието и вманиачеността, превзема човека напълно, но в крайна сметка се оказва ефимерна.

Така че, да, Макс със сигурност знаеше много добре какво точно има предвид съпругата му с въпроса за любовта. Гневът й нарасна още повече.

— Макс! — изкрещя. — Какво ти става, за бога? Чуваш ли се изобщо какви ги приказваш? — Преглътна сълзите си и продължи: — Говориш с мен, Анна, твоята съпруга! Или си забравил коя съм, а?!

Той не помръдна от мястото си. Нацупен и непоклатим като непокорно дете. Нямаше отговор за нея.

— Искаш ли да продължиш да живееш с мен? Обичаш ли ме още? — запита накрая тя, след като беше изчакала няколко секунди. Никога досега не беше допускала, че някога ще й се наложи да зададе този въпрос на Макс. Точно на Макс. Та той беше нейната сродна душа, нейният най-добър приятел, бащата на децата й! Как беше възможно точно Макс да не я обича?!

— Може би да… Не знам… — чу накрая уклончивия му отговор, който я прониза право в сърцето.

— Не знаеш дали искаш да продължиш да живееш с мен?! — избухна отново тя. — Това ли само можеш да ми кажеш след двайсет и пет години брак?! Ами децата ти? Ами Клоуи и Алекс? Знаеш ли дали ги обичаш, а?

— Имам нужда от пространство… Трябва да помисля… Объркан съм… — смотолеви накрая той.

* * *

През седмиците, които последваха този разговор, Анна имаше чувството, че се намира в някакъв кошмар. Макс продължаваше да живее у дома, но така и не можеше да вземе каквото и да било решение за бъдещето. Пред децата се стараеха да се държат както преди, но когато останеха насаме, Анна избухваше — чувстваше се безсилна пред нежеланието на съпруга си да разговаря за проблема и да изрази чувствата си. От време на време обаче улавяше, че дъщеря й я поглежда въпросително.

— Мамо, какво става? Какво му има на тате? — беше я питала неведнъж Клоун. Но Анна беше твърдо решена да държи децата си далече от тази история — или поне докато тя самата не си изясни напълно ситуацията.

Всеки път, когато беше на ръба да му изкрещи да си събира багажа и да изчезва от дома им, тя се сещаше за годините, които бяха изкарали заедно. Макс може и да не беше на себе си, но поне един от двамата трябваше да остане с всичкия си. Няколко месеца лудост не можеха да се сравнят с двайсет и пет години добър брак — беше длъжна да му даде малко време, но колко?

Твърдо решена да не позволи животът й да замре заради тази история, Анна се стараеше да продължава да живее както обикновено. В Кралската академия по изкуствата имаше голяма изложба с картини на Моне и тя се насили да отиде да я види. Мисли за изгубения контрол на живота й замъгляваха съзнанието й. Бетонносивото небе беше надвиснало над града като таван, който всеки момент ще се срути. Докато вървеше към изложбата, от ума й не излизаше въпросът: „Това ли е? Така ли ще свършат всичките тези години хубав брак?“.

Навярно се беше разсеяла. Светофарът за пешеходци светеше зелено — беше сигурна в това. Момичето, което стоеше до нея, слезе от тротоара и Анна автоматично го последва. Моторът изникна сякаш от нищото. Свистенето на спирачки и оглушителният звук на клаксона извадиха Анна от замаяността й и я изпратиха с обратен подскок на тротоара. Но девойката не се оказа толкова бърза и пое цялата сила на сблъсъка с мотора. Тялото й лежеше на асфалта като счупена играчка. Чантата и една от обувките й бяха изхвърчали до краката на Анна. Анна се загледа смаяно в девойката. Коленете й се разтрепериха и тя се подпря на стълба на светофара, за да не се строполи на земята. За няколко секунди около тях се събра огромна тълпа. Някаква жена хвана Анна за ръка и я отведе до близката пейка. Мотористът, който очевидно беше невредим, кръжеше притеснено и уплашено около момичето. Към тях се втурна някакъв мъж, който каза, че бил лекар. Други хора вече се обаждаха на бърза помощ. Времето сякаш застина. Анна имаше чувството, че гледа филм, в който кадрите нарочно са забавени.

Девойката продължаваше да лежи насред улицата. Под главата й се беше образувала локва кръв. В далечината се чуха сирени.

Анна седеше на пейката, без да помръдва, като в транс. Жената, която й беше помогнала, не се отделяше от нея. Парамедиците си вършеха работата, полицията държеше настрани все по-многобройните зяпачи.

— Добре ли сте? — попита я тихо жената до нея.

— Тя дали ще се оправи? — попита Анна с глас, толкова слаб, сякаш не беше нейният.

— Нямам представа — отговори жената и потупа ръката на Анна. — Сигурна съм обаче, че моторът беше превишил скоростта. Вие извадихте голям късмет!

Когато Анна погледна пак към девойката, парамедиците вече я вкарваха на носилка в линейката. Одеялото, с което допреди малко я бяха завили, за да я затоплят, вече беше метнато над главата й.

Тълпата постепенно се разпръсна. Анна успя да се стегне и се насочи към Кралската академия. Когато прекрачи прага й, тръгна право към тоалетната, заключи се в една от кабинките и избухна в плач. Плака, защото беше шокирана и уплашена, плака за горкото нещастно момиче, чийто живот беше прекъснат така внезапно и напълно безсмислено. Плака за Макс и за себе си. Плака и защото си даваше сметка, че на мястото на загиналото момиче можеше да бъде тя и сега да лежи в някоя от моргите на големия град. Заключена в тоалетната кабинка на едно от любимите си места, Анна стигна до едно прозрение. Стига толкова! Трябваше да се вземе в ръце и да поеме отново контрола върху своя живот! Щом съпругът й не беше в състояние да вземе решение, налагаше се да го направи тя! И щеше да продължи напред — със или без Макс.

* * *

В деня, в който се беше разминала на косъм със смъртта, Анна изпита непреодолимо желание да види баща си. След онзи разговор с Макс тя се стараеше да го избягва, да съкращава гостуванията си — страхуваше се да не го разтревожи. Знаеше, че докато нещата не се изяснят, няма смисъл да го занимава с проблемите си. След смъртта на майка й върху плещите на Анна беше легнал огромният товар на отговорността не само за баща й, но и за всички други в семейството. Като дъщеря, съпруга, майка и сестра на трима братя, Анна волю-неволю беше принудена да наследи ролята на майка си като глава на семейството — човекът, който винаги беше длъжен да се притеснява за всичко и всеки. И ако някога беше копняла да бъде просто нечия дъщеря и никоя друга, то това беше точно в този ден.

Срещнаха се в градините на Кенуд — любимото място за разходка на баща й. Беше слънчев майски следобед, розите бяха напъпили, рододендроните бяха нацъфтели — Лондон беше облякъл най-хубавата си неделна премяна. Анна беше хванала баща си под ръка и докато крачеха бавно из градините, тя едва сдържаше сълзите си.

— Мисля, че настъпи моментът да се върна на острова — изрече внезапно баща й и се закова на място. — Искам да видя близките си. Това може би ще бъде последният ми шанс за среща с тях.

— Какво искаш да кажеш с този твой последен шанс, татко? — промълви тя и усети как коленете й омекват. Уплаши се да не би осемдесетгодишният й баща да й признае, че е болен от нещо страшно.

— И аз не знам, Анна my^[1] — продължи той на гръцки, което винаги беше знак, че иска да каже нещо много важно. — Имам предчувствие, че това ще бъде последното ми лято. Времето ми неумолимо се скъсява и искам да отида на острова!

— Защо? Има ли някакъв проблем? — Омекването на коленете плъзна по целите й крака.

— Не, не, Анула my, няма никакъв проблем. Или поне доколкото на мен ми е известно — изрече с усмивка той, доловил паниката й. — Просто размишлявах за разни неща и установих, че на моята възраст би могло да настъпи всеки момент, както знаеш… Да не забравяме, че вече е мой ред. Пък и нали помниш какво стана с майка ти? Единият ден беше добре, на следващия вече я нямаше.

Подобно мрачно настроение не беше характерно за баща й и разтърси Анна не на шега. Беше свикнала да го вижда като вечен оптимист, силен и пълен с енергия, но очевидно смъртта на съпругата му не му се беше отразила никак добре.

— Не говори глупости, татко! — изрече тя, стисна го по-силно за ръката и продължи: — И сам виждаш, че си здрав, така че си избий от главата подобни небивалици! Но пък разходката до острова е страхотна идея! Колко време смяташ да останеш там?

— Два, три, може би дори четири месеца, а защо не и цялото лято. Че и повече. Не знам, но просто не ми се иска да бързам с връщането тук.

— Добре. Както искаш — изрече бавно Анна, но се притесни — четири месеца бяха твърде дълъг срок за един старец да остава съвсем сам. — Идеята е страхотна, татко — продължи, като се стараеше да звучи ведро, — но не смяташ ли, че това е твърде дълго време да бъдеш съвсем сам?

— Тогава защо не дойдеш и ти с мен, а? Както в доброто старо време? — възкликна той, отново спря и се обърна към нея: — И без това децата няма да бъдат вкъщи това лято. Не ми ли спомена наскоро, че Клоун ще заминава за Америка, а Алекс ще пътува из Европа? А Макс надали ще има нещо против да прекараш известно време само с твоя старец, нали? — хвана дъщеря си за ръка, погледна я право в очите и добави: — Не си ходила на острова, откакто почина майка ти, Анула! Може би е време, а?

Причината за нежеланието на Анна да се върне отново на острова, беше съвсем простичка — всички нейни спомени оттам бяха свързани с майка й и тя не желаеше да ги разваля. Чудеше се как би пристъпила на онзи бряг, без майка й да бъде до нея. Последното им гостуване беше в годината, когато тя почина — през лятото бяха прекарали там три блажени седмици, а после, само два месеца след завръщането им в Лондон, майка й беше напуснала завинаги този свят.

Неочакваното желание на баща й да си припомнят миналото, прониза сърцето на Анна и го изпълни с носталгия и копнеж по далечна Гърция. Знаеше, че майка й никога повече няма да се върне при тях. За нея вече не можеше да стори нищо. Но баща й беше все още тук, съвсем жив — и имаше нужда от дъщеря си. Освен това самата тя беше невероятно изтощена. През последните месеци беше изхабила толкова много емоционална енергия по Макс, че вече се чувстваше пуста и напълно изчерпана. Време беше поне веднъж да постави себе си на първо място.