Надя Маркс
Сред лимоновите дръвчета (16)

Първа глава

Братята близнаци Андрикос и Костандис Левантис се ожениха за своите любими в един и същи ден, в една и съща църква, в ранната пролет на 1919 година, когато бадемите бяха обсипани с цветове и островът беше покрит с килим от диви цветя. Поруменелите им от щастие булки бяха млади и девствени, облечени в традиционните булчински рокли от бяла дантела, в които някога се бяха омъжили техните майки. И двете носеха букети от диви цветя и разцъфтели портокалови клонки. Братята, също облечени в традиционните за младоженците дрехи, пристъпваха гордо и наперено като пауни до своите булки.

В някои от утрините на ранната пролет на острова студът се задържаше толкова продължително, че човек би могъл да си помисли, че през нощта отново ще завали сняг. Деликатните бели цветчета на бадемите отлитаха от дърветата при най-лекия полъх на вятъра и се струпваха по склоновете на хълмовете като снежинки. В такава пролетна сутрин сватбената процесия на двамата братя близнаци се изви през горичките по посока към малката църква „Свети Пантелеймон“.

Начело на процесията вървеше селският свещеник, старият отец Евтимиос, следван от четири млади шаферки, всяка от които държеше в ръцете си гигантска бяла свещ, чийто пламък потрепваше под утринния бриз. Момичета в предпубертетна възраст, облечени в бяло като булките, както повеляваше традицията на гръцката православна църква, трябваше да поддържат пламъка на свещите до пристигането в църквата. Зад момичетата и пред двете двойки младоженци крачеха музикантите, които с традиционните си за този край инструменти — цигулка, лютня и барабан — придружаваха процесията по целия й път.

Потокът от хора, които ги следваха, беше по-голям от всичко, виждано до този момент на острова. Церемонията по венчавката щеше да бъде извършена от отец Евтимиос, който познаваше и четиримата младоженци още от кръщенето им в същата тази църква — събитие, което, ако се вярваше на неговата памет, се беше случило преди броени години. Малката църква едва успяваше да побере присъстващите гости, които точеха вратове в стремежа си да не пропуснат момента, в който свещеникът благослови венците стефана и ги постави върху главите на младоженците. Благословията на тези нежни бели коронки, изработени от перли и сатен и привързани една за друга с бяла панделка, беше един от ключовите елементи в тайнството на брака, символизиращ съчетаването на двойката.

Сватбените празненства продължиха цели три дена и три нощи. Гостите се стичаха от всички села на острова, а после години наред се разказваше за двойната сватба на Андрикос и Хрисула, Костандис и Афродита. Много танци бяха изтанцувани през тези три дена, много ядене беше изядено и много пиене изпито. А тъй като вторият ден от празненствата съвпадна с пълнолунието, се зародиха и много нови любовни връзки. Легендата разказва, че девет месеца по-късно имало бум на бебета.

Също като баща си и дядо си преди тях, Андрикос и Костандис бяха рибари — основното занимание на обитателите на този остров и на повечето от съседните. Братята бяха научили занаята от своя баща, който беше започнал да извежда синовете си на лодка в морето още от най-ранна възраст. Когато момчетата завършиха основното училище, тогава бяха на около дванайсет години, те вече придружаваха редовно баща си в морето. Работата в група от трима им позволяваше да утроят количеството риба, улавяно от техните конкуренти. С двама синове на борда семейният бизнес на баща им процъфтя, а когато той се разболя, момчетата изцяло поеха занаята от него.

Братята случиха на жени — и двете булки бяха с весел нрав и пристигнаха при тях с богати зестри. Скоро след първата сватбена нощ Афродита първа имаше честта да съобщи на рода, че е трудна. Скоро дойде и редът на Хрисула. Алексис Левантис, кръстен на дядо си по бащина линия, се роди почти девет месеца след венчавката на родителите си и превърна своя млад баща в най-щастливия мъж в селото. Какво повече може да иска един мъж, освен да бъде благословен със син?! Няколко месеца по-късно Хрисула роди дъщеря. Малка красавица с гарвановочерна коса и тъмни маслинени очи, която нарекоха Урания и която изпълни сърцето на майка си с радост, а на баща си — с разочарование.

— Следващото надуване на корема ще бъде с момче — отсече Хрисула, сви рамене и притисна с огромна любов към гърдите си своето малко момиченце.

Оказа се обаче, че и следващото надуване на корема на Хрисула беше с момиченце, както и по-следващото. Всъщност Хрисула продължи да ражда момичета, докато не ги направи пет. Така и не дари нито един син и наследник на Андрикос. Докато Афродита, въпреки първоначалния си бляскав успех, не успя да забременее повече.

— Едно момче струва колкото десет момичета! — хвалеше се добросърдечно Костандис на брат си.

— Да, ама като остарея, ще има кой да ме гледа, защото си имам момичета! — не му оставаше длъжен Андрикос.

В крайна сметка след първоначалните разочарования всички се примириха и приеха нещата такива, каквито са. „Божия воля“, както обичаха да повтарят.

— Не можем да избираме с какви деца ще ни дари Господ Бог — отбелязваше Андрикос, когато се опитваше да се оправдава пред селяните за неуспеха си да пусне в корема на своята жена мъжко семе. — Ако Господ искаше, със сигурност щеше да ми даде син.

Междувременно младият Алексис, или Лекси, както реши да го нарича Урания, растеше сред море от любов, глезен и обожаван от цялата фамилия, особено от своите пет братовчедки. Той беше петелът в техния кокошарник и въпреки че в рода имаше предостатъчно братовчеди от мъжки пол, любимецът сред тях беше единствено Алексис.

А неговата любима братовчедка беше Урания. Не само защото я смяташе за най-красивата от всички момичета на света, но и защото се възхищаваше на ума, на силната й воля и на това, че тя играеше като момче.

Почти на еднаква възраст, Алексис и Урания винаги се бяха радвали на силна връзка помежду си и се бяха обичали, откакто се помнеха. В началото бяха игрите и закачките — но без кукли и други момичешки глупости от страна на Урания. Сред любимите й игри бяха криеницата с Алексис из овощните градини и войната с пръчки, имитиращи мечове. Но после всичко се промени. Нито един от двамата не можеше да се сети точно кога се случи, но сигурно бяха на около единайсет-дванайсет години, когато едновременно бяха поразени от съвсем ново чувство. Първоначално никой не забелязваше и те си продължиха както преди — всяка възможна минута заедно. Игри, смях, закачки… Но двамата се привличаха като магнити. Когато се докоснеха, сякаш ги удряше ток. Често се измъкваха и се отдалечаваха от останалите деца, за да се насладят на усещането да бъдат само двамата.

Хората в селото бяха свикнали да ги виждат заедно. Всичко това изглеждаше напълно естествено. Докато не дойде денят, в който Урания се сдоби с първата си менструация. Тогава всичко се промени. Забраниха й да се движи в компанията на момчетата, а дори когато беше с Алексис трябваше да бъде с придружител. По навик тя се опита да се разбунтува, ала напразно. Двамата братовчеди копнееха да бъдат заедно, както бяха копнели винаги, макар да знаеха, че никой няма да одобри чувствата, които изпитваха един към друг. Любовта на малък остров, под зоркия поглед на всички, беше трудна работа. Но както се казва в една поговорка, щом има желание, се намира и начин. Начинът, който избраха Урания и Алексис, беше да се срещат тайно.